Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (9) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ТРЕТА ГЛАВА

Погребението на Адам Уолдис беше на другия ден на обяд. Филип и спътниците му спаха до късно и се заеха да подготвят църквата. Тъй като беше събота, повечето от селяните присъстваха и лорд Ричард Монталт прошепна на Филип, че навярно е най-добре сега да ги събере, да се представи и да поговори с хората за новата църква. Филип се съгласи и щом тялото на Уолдис беше положено в гробищата, той свали одеждите си и застана на амвона. Остана там, докато Монталт и останалите, които се върнаха по-бавно от гробищата, влязоха в кораба. Лорд Ричард седна на олтарния стол до него с лице към селяните. До него, на една пейка седяха младият Хенри и Изолда и си шепнеха със сближени глави.

— В името на Бога — Филип направи кръстния знак. Настъпи тишина, докато енориашите се кръстеха, а после се разположиха удобно. Филип огледа църквата. Сега не изглеждаше толкова ужасна. Децата бъбреха в страничния кораб, едно даже отиде и потупа лорд Ричард по коляното, а други две се покачиха върху саркофага, който криеше тленните останки на прадедите на Монталт. Филип изучаваше енориашите си, които го гледаха с очакване, изписано на кафявите им, набръчкани от слънцето лица. Всички бяха облечени с най-хубавите си дрехи, въпреки че ръцете на някои още бяха кални, а ботушите — изцапани. Няколко жени кърмеха бебетата си.

— Братя и сестри во Христе — започна Филип. — Вече знаете, че негово преосвещенство епископът изпрати не един, а двама свещеници в енорията Скозби. Значи вие сте двойно благословени.

— И плащаме двойно — промърмори някой. Филип се присъедини към смеха.

— Обещавам ви — той вдигна ръка, — както вече обещах на негово преосвещенство, че брат ми и аз няма да увеличим разходите ви. Ние сме тук да се грижим за стадото Божие, а не да го дерем.

Този път смехът беше още по-силен.

— Лорд Ричард Монталт — продължи Филип — беше любезен да се съгласи да плаща стипендията, необходима за брат ми Едмънд, защото както е написано в библията: „Работникът заслужава награда за своя труд.“

Сега той беше приковал вниманието на паството си и си спомни думите на един стар викарий. „Свещеникът трябва да умее да проповядва, Филип. Ако не може да задържи вниманието на хората, как ще привлече това на Бога?“

— Ще строите ли нова църква, отче? — прозвуча глас.

— Църквата — отвърна Филип — непрестанно се обновява не само с души, но и с постройки. Мили хора, огледайте тази църква. Покривът е започнал да се руши, стените са напукани, светлината е оскъдна. Лорд Ричард още веднъж прояви щедростта си: възнамеряваме да построим нова църква на Хай Маунт и той ще осигури средствата. Материалите ще се добиват от околността и се надяваме, че цялото село ще ни помогне при строежа. Доведох приятеля си, майстор-строител от Лондон, който е работил на църквата „Св. Бартоломю“ в Смитсфилд.

Той млъкна при последвалите възклицания — някои от по-богатите селяни бяха пътували до столицата. Сега те започнаха да шепнат каква голяма църква е „Св. Бартоломю“.

— Ами гробището? — Един мъж от предните пейки се изправи. — Всичко, което казвате отче, е вярно. Радваме се, че имаме двама свещеници. Хората никога не са харесвали тази църква. Така ли е?

Той се обърна, за да получи подкрепата на съселяните си. Филип внезапно осъзна, че във всички църкви, където е бил, свещеникът често трябва да се бори с децата, за да не играят между гробовете или с търговците, които ги използват като пазар. Но за краткия си престой тук, не беше виждал никого — мъж, жена или дете — в гробището.

— Нашите прадеди са погребани тук — продължи мъжът.

— Казвайте на свещеника имената си — извика лорд Ричард.

— Бродкин! — отговори набитият селянин. — Имам три ниви, два плуга, четирийсет овце…

— Без да броим жена му! — извика някой от задните редове.

Филип използва последвалия смях, за да погледне към сър Ричард Монталт, който кимна одобрително. Между Бродкин и шегаджията щеше да започне спор, но лорд Ричард се изправи и всички млъкнаха.

— Църковните закони — каза лордът, пристъпвайки напред — са напълно ясни. Тези, които са погребани в рамките на един живот, а това включва горкия Уолдис, когото току-що предадохме на майката-земя, ще бъдат ексхумирани и преместени в новото гробище. Това ще стане през нощта. Децата няма да присъстват. Много от телата вече са само прах и пепел. Други — добави той — може да не ухаят толкова приятно, колкото приживе.

Последва обща дискусия. Енориашите се изправиха. Някои твърдяха, че искат скъпите им покойници да бъдат погребани наново. Други — че родствениците им вече са при Бога, така че не е важно къде са заровени. Зададоха се въпроси кога ще стане всичко това. По знак от лорд Ричард, Филип използва този момент, за да приключи събранието.

— Ще се молим на Бога да ни прати знак — каза той.

И преди да бъдат изказани други възражения, Филип вдигна ръка за благословия и енориашите се изсипаха от църквата. Хенри и Изолда ги последваха, нетърпеливи да избягат от острия поглед на лорд Ричард, който остана след всички.

— Изглеждаш блед, Филип — каза рицарят.

С няколко кратки думи свещеникът разказа какво се беше случило миналата нощ. Лорд Ричард подсвирна тихичко и се прекръсти. Филип извади писмото, което беше написал на епископа.

— Аз съм обикновен свещеник, лорд Ричард — каза той. Тези неща не са по силите ми. Помолих негово преосвещенство за заклинател. Можете ли да изпратите някой от пратениците си до Рочестър с това?

— Разбира се. — Лорд Ричард взе писмото и го пъхна в кесията си. — Стига да помогне.

— Какво искате да кажете? — попита Филип.

— Не съм много сигурен, отче. Преди години, когато бях много малък, от Лондон дойде заклинател. Баща ми веднъж го спомена, но отказа да разкаже в подробности какво се е случило. Както и да е — въздъхна той. — Бих довел и легион ангели, ако можех.

Той се сбогува и Филип последва Едмънд и Стивън обратно в къщата, за да закусят. Рохейша шеташе наоколо и бърбореше за събирането.

— Всички са много доволни, отче. Всъщност никой не харесва тази църква.

Филип я прекъсна, за да я пита дали ще остави кана прясно мляко за Присцила. Рохейша недоумяващо го погледна.

— Оплаквачката — обясни Филип. — Той хвърли поглед към Едмънд и Стивън, които здраво похапваха след ужасяващите преживявания от миналата нощ. — Ще отидем на Хай Маунт — обяви той.

— Пиърс чака отвън — прекъсна го Стивън.

— Не е казал на никого, нали? — попита Филип. Стивън поклати глава, без да среща погледа му.

— Няма да каже нищо за това, което намерихме вчера. Заклех го да мълчи и му дадох една сребърна монета. Казах му, че ще има още, ако си държи устата затворена.

— Трябваше да кажа на лорд Ричард — замисли се Филип. — Но да вървим, денят напредва, скоро светлината ще намалее.

 

Следобедът беше прекрасен. Слънцето държеше мъглата надалеч и когато стигнаха Хай Маунт, те веднага отидоха при кладенеца. Пиърс беше докарал въжена стълба, навито въже и две големи платнища, натоварени на един кон. Стивън доброволно предложи да слезе пръв в кладенеца и преди някой да успее да го спре, прескочи срутената стена и бързо се спусна по стълбата. Филип се досети, че заради работата си по строежите приятелят му е свикнал да се качва и слиза по стълби, без да се бои от височините. Под негово ръководство и напътствията, които даваше Стивън от дъното на кладенеца, направиха импровизиран скрипец. Спуснаха голямо кожено ведро и Филип чу как Стивън пляска във водата долу.

— Тук е като в костница — извика строителят, докато дърпаше въжето. — Пълно е с черепи и кости!

Ведрото беше изтеглено на няколко пъти със зловещия си товар — черепи, части от гръден кош, крака, ръце, дребни кости от краката и ръцете. Към края имаше и няколко предмета: груб дървен кръст, полуразпаднал се от времето, изработен съгласно келтската традиция, парче от въже, скъсана връзка от сандал.

Накрая Стивън каза, че не намира нищо повече и се изкатери с лице и ръце, покрити с кал. Те разстлаха платнищата, без да обръщат внимание на мърморенето на Пиърс за призраци и духове и подредиха това, което бяха намерили. Филип се опита да подреди костите по най-достойния и подходящ начин. Когато свършиха, слънцето залязваше и Филип беше преброил останките от поне шестнадесет трупа.

— Откъде са дошли? — попита Едмънд.

Филип клекна, огледа предметите, а после костите и особено черепите.

— Не съм лекар — каза той и вдигна един череп. — Не съм и войник, но са ми казвали, че повечето рани при насилствена смърт са в главата. Не виждам следи от насилие по никой от тези. Кръстът и връзката по-скоро сочат, че това са останките на монасите, които някога са живели тук. Всичко това предизвиква нови въпроси. Вярно е, че монасите може да са били прободени в гърдите или корема, дори обезглавени от мародерите, които са опустошили този район преди стотици години. Но аз се съмнявам, че тези безбожници биха си дали труда да ги захвърлят в кладенеца, който те самите биха използвали. Всеки християнин пък би им направил достойно погребение.

— Но все пак ги намерихме на дъното на кладенеца — каза Едмънд.

Филип се изправи. Спомни си рисунките на надгробните камъни, които беше виждал в енорийския дневник.

— Мисля — каза той, — че някой е плячкосал гробовете им, навярно в търсене на скъпоценности или…

Филип потръпна. Погледна надолу по хълма към мъглата, която се събираше из полето. Или какво, помисли си. Беше сигурен, че Романел и отец Антъни са знаели за тези кости. Върна се обратно сред руините и извика на останалите да го последват. Спря там, където беше олтарът и се опита да си припомни рисунките на гробовете.

— Ето тук има един.

Той се наведе до надгробната плоча в далечния край на олтара и разгледа земята край нея. — Някой е идвал тук преди нас — отбеляза той. — Вижте, преместили са този камък, а после са го върнали на мястото му, като са се опитали да скрият следите от това, което са направили. Пиърс, моля те, донеси лостовете.

Лесничеят го послуша. Филип и брат му ги пъхнаха под камъка. Плочата се отмести с лекота. Филип очакваше да види празен гроб, но пред тях лежеше скелет. Той коленичи над него, защото едва го виждаше в гаснещата светлина. Прочете молитва, за да знае Бог, че няма намерение да извършва светотатство.

— Този човек не е трябвало да бъде погребан тук!

— Какво говориш? — попита Стивън.

— Разбира се — прошепна Едмънд. — Погребан е наопаки. Главата му трябва да сочи на изток.

Филип взе черепа. На задната му страна имаше голяма дупка. Огледа останалата част от скелета — на две ребра имаше белези от пробождане. После огледа земята наоколо, но не намери нищо.

— Не мисля, че този мъж е бил монах — каза той. — Бил е убит в яростен бой. Раните по тялото му са го свалили на колене и някой е смачкал черепа му. Не е монах — продължи той. — Всеки Божи служител би бил погребан с кръст или броеница, а главата му ще сочи на изток, към олтара. — Филип погледна спътниците си. — Няма и следа от облеклото му, което показва, че трупът е бил напълно съблечен, преди да го сложат тук. — Той млъкна, после продължи. — Смятам, че гробът е бил осквернен, скелетът — хвърлен в кладенеца и този труп е бил набързо погребан тук.

— Но защо? — попита Едмънд. — Защо да отваряш гроб, да вадиш един скелет и да слагаш друг на мястото му?

Филип щеше да отговори, когато чу звънче на сбруя. Тръпки полазиха гърба му и той се прекръсти. Едмънд също усети безпокойството му. Лесничеят Пиърс вдигна лъка си и сложи стрела на тетивата.

— Чухте ли това? — попита Филип.

Звънчето отново прозвуча, този път откъм далечния край на църквата. Стивън се спусна натам, но извика, че не вижда нищо. Мъглата ставаше все по-гъста. Светлината започна да се топи.

— Време е да тръгваме — каза Филип. — Утре рано ще се върнем.

Те върнаха надгробния камък на мястото му. При кладенеца Филип нареди останките да бъдат увити в платнището и скрити зад стените на манастира. Намериха конете си — бяха толкова уплашени, че Пиърс беше доволен, че ги е спънал. Товарното пони се вдигна на задни крака и ако лесничеят не държеше здраво въжето и гривата му, то щеше да се подплаши и да избяга. Напуснаха Хай Маунт, яздейки малко по-бързо от обикновено през гората към селото.

— Подозирам — Едмънд изравни коня си с този на Филип — че нашият мъртъв псалт, Адам Уолдис, е имал пръст в отварянето на тази гробница.

Филип се огледа. Уолдис се беше връщал от Хай Маунт, когато нещо го беше подплашило от пътя и той беше затънал в блатото. Свещеникът спря коня си и повика Пиърс отпред.

— Знаеш ли къде е бил намерен Уолдис? — попита го той.

— Да. Наричаме мястото „Горското блато“.

— Можеш ли да разбереш къде се е отклонил от пътеката? Лицето на Пиърс се разтвори в зъбата усмивка.

— Мога да проследя заек нощно време и понякога ми се налага. Ще вървя отпред.

Той щеше да тръгне, но Филип го задържа.

— Кажи ми, Пиърс, женен ли си? Усмивката на лесничея помръкна.

— Не, отче, вдовец съм.

— Ами — продължи свещеникът — имаш ли дете?

— Да, момиченце. Сестра ми се грижи за нея.

— А майка ти?

Пиърс примигна, за да преглътне сълзите си.

— Починала е след моето раждане И преди да ме питате, отче — и майка й е починала по същия начин. Знам, знам. — Той събра юздите в ръцете си. — Животът е като сезоните. Трябва да мине известно време, преди да се създаде закономерност. Хората в селото вече започват да клюкарстват. Говорят за проклятие, за прокоба.

— Говорят ли често за миналото? — попита Филип. — За тамплиерите и скритото им съкровище?

— Не, отче. Странно е, защото във всяко друго село тази легенда щеше да се предава от едно поколение на друго, но хората тук не обичат да говорят за тях. А когато не харесват нещо, те предпочитат да не го забелязват — като това, че свещениците не се задържат тук или порочността на Романел. Знаем за него и за горкия отец Антъни. Мога много да ви разкажа, но сега умирам от студ.

Пиърс препусна напред. Върна се след няколко минути.

— Намерих мястото. Малко след като навлезеш между дърветата.

Когато стигнаха там, Филип видя следите на някой, който беше изоставил пътеката и хукнал напряко през храстите и орловата папрат. Пиърс дори намери парцали върху един виещ се къпинов храст. Оставиха спънатите си коне на пътя и Стивън изяви желание да ги наглежда. Филип и Едмънд навлязоха след Пиърс навътре в гората. Докато вървяха, Филип се наруга за недомислието. Светлината отслабваше и мъглата се виеше като пара между дърветата. Ужасяваща мъртвешка тишина беше надвиснала над горите, сякаш нещо ги наблюдаваше и неговото присъствие беше смълчало чуруликането на птиците и вцепенило малките животни, които обикновено притичваха през храстите. Пиърс спря и се усмихна през рамо.

— Не се тревожете, отче. Познавам тези гори като петте си пръста. Няма да навлезем в тресавището като Уолдис.

Продължиха напред. Пиърс вдигна ръка. Ниската растителност се смени със спечена кал. Филип видя как тинята изведнъж преминава в приятно светлозелено като тревиста пътечка в осветена от слънцето гора. Пиърс откъсна един клон.

— Гледайте, отче.

Той хвърли пръчката пред тях и тя се удари в повърхността на блатото. Задържа се няколко секунди и бързо потъна.

— От какво толкова се е уплашил Уолдис — прошепна Филип, — за да мине оттук?

Пиърс, който се беше приближил до ръба, внимателно изучаваше земята. Върна се, клатейки глава.

— Виждам само следите на Уолдис и на онези, които дойдоха да го извадят от тресавището.

— Да се връщаме — прошепна Едмънд. — Това място е обитавано от духове. Не ми харесва.

Те замръзнаха при шума от звънтене на сбруя, същия металически звук, който бяха чули на Хай Маунт. Пиърс свали лъка си и взе стрела от колчана. Отново го чуха — високо и ясно, сякаш дълбоко в гората феите размахваха звънчета.

— Да се връщаме при конете — каза лесничеят.

До деня на смъртта си Филип не разбра защо пренебрегна този разумен съвет. Изведнъж той си спомни как е учил в залите на Кеймбридж логика и теология и не можа да се примири с мисълта, че ще побегне от мъгливата гора, само защото чува подрънкване на сбруя. Беше му омръзнало да се страхува.

— Ще разбера какво става.

Преди да успеят да го спрат, той затича полуприведен покрай тресавището. Видя твърда земя пред себе си и още веднъж чу звънтенето. Тичаше между дърветата, без да го е грижа за клоните, които драскаха лицето му и къпините, които се заплитаха в краката му. Дочу шум зад себе си и се обърна. Пиърс го следваше с решително изражение.

— Ако ви изгубя, отче, не мога да се върна при сър Ричард — усмихна се мрачно лесничеят. — Странно, оттук не се минава с кон.

Отново чуха иззвъняването. Филип забърза. Дърветата започнаха да оредяват. Двамата спряха да си поемат дъх.

— Сега внимавайте, отче. Там, където дърветата са по-редки, има склон и широка долчинка, а после гората продължава в западна посока.

Филип кимна. Продължиха по-бавно. Внезапно свещеникът спря и подуши въздуха. Беше доловил мириса на готвено, на дим от дърва. Пиърс също го надуши, но поклати глава.

— Тук няма къщи. От години не е имало. Хората не харесват горите на Скозби.

Филип стигна до ръба на хълма. Долови звук от гласове. Застана на върха и погледна невярващо надолу. Сърцето му се беше качило в гърлото. Долчинката беше пълна с въоръжени мъже. По някаква неизвестна причина тук мъглата не беше толкова плътна. Филип пресметна, че те са поне 200 и когато напрегна слух, осъзна, че не са англичани. Дочуваха се заповеди на френски. Самите мъже бяха облечени в крещящи комбинации от парцали и неприлягащи части от броня. Като ги разгледа внимателно, свещеникът разбра, че те носят това, което са плячкосали от различни ферми и села. Един млад мъж беше облечен в зелена женска риза. Друг имаше шлем с наличник, но на гърдите си носеше филон, откраднат от някоя църква. До него Пиърс вече започваше да отстъпва.

— Френски боен отряд — прошепна той. — Заобиколили са от брега през равнината и сега се появяват от запад през гората.

— Но защо са тук?

— Отче, след час ще бъде тъмно. Te ще пренощуват тук, но призори ще бъдат в Скозби, а после като демони ще препуснат към брега. Вероятно това е била истинската им цел. Скозби и имението Рокингъм са богати, а хората на шерифа никога няма да се сетят да ги търсят тук. Надяват се, че утре вечер вече ще бъдат в морето. Хайде, трябва да предупредим сър Ричард.

— Но конете им не са оседлани — промърмори Филип. — А ние чухме звън на сбруя.

— Няма значение — отсече Пиърс.

Затичаха обратно. Филип водеше. Когато пред него в здрача изскочи някаква фигура, отначало той помисли, че е Едмънд, но после спря. Мъжът отпред беше дребен, с маслинова кожа и блестящи очи, а този зад него — малко по-висок, с едри кости и червендалесто лице. Дребният вече вадеше ножа си:

— Qu’est-ce que? Qu…

Филип се хвърли върху него, преди дългият нож да го достигне и двамата се стовариха на земята, където се затъркаляха, дишайки тежко. Свещеникът усещаше мириса на потта на своя враг, примесен с аромата на маслини и силно червено вино. Французинът го отблъсна и полуизправен се канеше отново да го нападне, когато стрелата на Пиърс го улучи в устата и той се стовари като камък. Филип се опитваше да овладее треперенето си. Пиърс вече претърсваше кесията на втория французин, когото беше убил със стрела в гърлото. Направи същото и с нападателя на Филип и свещеникът не можа да не се възхити на спокойния, хладнокръвен начин, по който лесничеят прибра сребърните им монети, мърморейки доволно.

— Военна плячка, отче. Негодниците трябваше да умрат. — Пиърс го сграбчи за ръката. — Хайде, отче, кажете кратка молитва и ще ги хвърлим в блатото.

Филип се опита да се сети думите на De Profundis, но се запъна. Пиърс вече влачеше единия труп по пътеката. Свещеникът чу плясък, после лесничеят се върна за втория. Двете тела изчезнаха за миг. Пиърс се върна и направи всичко възможно да заличи следите от битката и кървавите петна по земята.

— Дано сметнат, че разузнавачите им са се изгубили. Трябва да тръгваме, отче.

Намериха Едмънд, сгушен до едно дърво. Каза, че чул нещо, но решил, че най-добре е да се скрие. Филип пренебрегна въпросите му защо расото му е мръсно. Върнаха се на пътеката, където разказаха на нетърпеливия Стивън какво се беше случило. Бързо се качиха на конете и препуснаха към селото без да спират, докато не стигнаха къщата на свещеника.

Пиърс каза, че той ще предупреди лорд Ричард. Нареди на Филип да не бие камбаната и да не вдига тревога. По негов съвет свещеникът изпрати Едмънд и Стивън, заедно с Криспин, да съберат мъжете, които се прибираха от полето. Филип отиде в кухнята. Съблече наметалото си и седна, докато Рохейша, която прояви разбиране и не задаваше въпроси, му сервира купа горещо задушено и чаша вино с вода.

Филип се хранеше бавно и се опитваше да осъзнае какво се беше случило. Беше отишъл на Хай Маунт и по обратния път, Господ знае защо, беше влязъл в горите и беше настоял да открие кои са ездачите. И той, и Пиърс бяха чули звука от подрънкване на сбруя, като че ли мъже на коне се движеха край дърветата.

Филип стана, благодари разсеяно на Рохейша и отиде в спалнята си за да се преоблече. Седна на ръба на леглото си и загледа през прозореца как мракът се спуска. Коленичи за вечерна молитва пред разпятието.

— Дотук, Господи — молеше се той с дрезгав шепот, — не видях нищо, освен зло. Но там, в гората.

Филип спря, объркан. Той винаги се беше гордял с любовта си към разума и законите на логиката, но сега беше сигурен, че е попаднал на французите, защото някой е искал да го предупреди. Но кой? Чу, че Едмънд го вика от долния етаж.

— Мъжете се събират в църквата, братко. Сър Ричард скоро ще дойде.

Измина почти час, докато всички дойдат в църквата. Когато сър Ричард се появи, Филип повтори онова, което Пиърс вече беше казал на господаря на имението. Рицарят беше настръхнал като бойно куче и потупа лесничея по рамото.

— Заслужаваш награда, момчето ми. Това, което каза, е истина. Французите са се промъкнали през гората и се готвят да атакуват.

— Няма ли да дойдат още през нощта? — разтревожен попита Едмънд.

Филип се огледа наоколо. Стивън не изглеждаше развълнуван от предстоящото нападение, повече го интересуваше гробницата на сър Джордж Монталт и без да се смущава, той изучаваше латинския надпис.

— Не, няма да атакуват нощес — отговори бавно сър Ричард. — Това е толкова опасно за тях, колкото и за нас. В мрака не можеш да различиш приятел от враг. Никой французин не би искал да бъде посечен, нито обесен като пленник.

— Но защо чакат?

— Кой ден сме днес, отче?

— Събота.

— А какво става в събота вечер? Филип направи гримаса.

— Хайде, отче — разсмя се сър Ричард. — Мъжете са работили усилено, а утре е почивният им ден. Ще се напият здраво, ще спят тежко, а утре ще станат, ще облекат най-хубавите си дрехи…

— Разбира се — прекъсна го Филип. — И ще дойдат на църква. Всички селяни ще бъдат на утринната литургия.

— И преди са го правили — обади се Пиърс. — Когато нападнали Рай и Уинчелси, винаги се опитвали да изненадат хората в църквите. Мъжете били далеч от къщите си, не носели оръжие. Французите просто обсаждали църквата и я подпалвали. После можели да плячкосват и убиват колкото им сърце иска.

— Няма ли да нападнат имението? — попита Филип.

— Не, отче. Видяхте стените и портите. Защо да ходят там и да вдигат тревога? Не, първо ще ограбят Скозби, а после ще дойдат да ме търсят. Ще влязат в селото по пътя — продължи сър Ричард. — Първо ще дойдат разузнавачите и ще направят това, което е тяхна работа — ще убият старите и слабите, ще умълчат кучетата. Но ние ще ги очакваме!

Сър Ричард отиде с големи крачки до амвона и плесна с ръце. С няколко енергични фрази той описа на своите наематели какво са видели отец Филип и Пиърс в гората. После отново плесна с ръце за тишина.

— Ако не бяхме предупредени — каза той, — всички можехме да загинем. Но сега ролите са разменени. Ще изпратя конник през нощта при шерифа, за да види дали хората му могат да дойдат тук, но утре сутрин никой няма да излиза от селото или на полето. Французите не познават Скозби. Час след зазоряване, около седем часа, отец Филип ще бие камбаната за утринната литургия. Всички ще дойдете тук и ще доведете жените и децата си, старците и болните. Никой не трябва да си остава вкъщи. Те ще се подслонят в църквата. Но всички мъже между Четиринайсет и шейсет години трябва да дойдат напълно въоръжени. Донесете лъковете и стрелите си, мечовете и ножовете, всяко оръжие, което намерите. Моите слуги ще ви донесат каквото има в имението. Казвам ви: ще дадем урок на французите как се влиза в Скозби.

Неговата кратка, но пламенна реч окуражи селяните.

След това сър Ричард повтори инструкциите си. Никой не трябваше да остава в селото, а той щеше да сложи постове край него, за да бъде сигурен, че французите няма да дойдат през нощта. После прикани Филип да прочете благодарствена молитва и да измоли Божията помощ. Докато го правеше, свещеникът добави и безмълвна благодарност към онези загадъчни ездачи в горите на Скозби, които го бяха предупредили за ужасната опасност, надвиснала над енорията му.