Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (4) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ВТОРА ГЛАВА

Филип заобиколи саркофага. От страната на олтара имаше друг надпис. Той привлече погледа му, защото не беше професионално изработен, а грубо издялан в колоната.

Филип извика Едмънд и му прочете надписа. Едмънд влезе в олтара. Щракна огнивото, запали свещ и се върна с нея. Грубите букви затрептяха на светлината й.

— „Под високия връх — запревежда той — се намира скъпоценният товар на сина Давидов и там ще си остане завинаги. Господи, смили се над нас. Уолтър Романел, 1312.“

— Романел! — Филип се изправи. — Не беше ли той?

— Бил е свещеник тук — прекъсна го Стивън. — Полудял и бил отведен в лудницата към манастира „Свети Бартоломю“ в Лондон.

— Странно място е това — каза Филип.

Той се приближи и разгледа параклиса на Богородица вляво от олтара. Статуята на Девата беше като онази в Уолсингъм. Мария, с корона на главата и кралско наметало около раменете, държеше малкия Исус в скута си. Филип извади огниво и запали свещ. Влажният параклис имаше избелели рисунки на всяка стена и свещеникът се почувства отблъснат от атмосферата на запуснатост. Той обиколи трансептите. И те бяха мрачни и занемарени. Грубовати рисунки покриваха стените, но мазилката беше започнала да се рони и лежеше като снежинки върху неравните плочи на пода. Енорийският ковчег, който стоеше върху открита каруца, също беше виждал по-добри дни.

— Не разбирам — каза Едмънд. — „Свети Осуалд“ е богата енория, а съм виждал по-хубави църкви в много по-бедни селца из Кент.

— Сигурен съм само в едно — отвърна Филип. — Негова светлост епископът не искаше да обсъжда въпроса, но аз видях списъка на викариите, които са служили тук през годините. Имената им би трябвало да са написани на дъска в църквата, но разбирам защо не са. Много малко от тях са останали тук повече от няколко години. Отец Антъни, който е служил тук най-малко дванайсет години, е бил изключение.

Филип се усмихна. Винаги беше смятал епископа на Рочестър за лукава стара лисица и сега разбираше защо на такава млада възраст той, който беше наскоро ръкоположен, беше получил такава енория.

— Погледнете колоните — каза Едмънд.

Филип се приближи и забеляза, че на височина човешки ръст на всяка колона бяха изрисувани чифт очи. Беше направено непрофесионално, но всички очи гледаха към олтара. Нещо по вече, на всяка колона имаше същия излинял надпис: „Spectamus te! Semper Spectamus te!“

— „Наблюдаваме те“ — преведе той. — „Постоянно те наблюдаваме“. Какво значи това, Едмънд? Кой наблюдава и защо? — Той се огледа. — Стивън, къде си?

Думите му отекнаха от стената и Филип имаше чувството, че някой му се подиграва, като имитира гласа му. Беше загрижен за това студено и влажно място, защото усещаше, че някаква зла сила ги наблюдава. Беше го забелязал и преди и нещата не се бяха променили. Едно празно, голо място с олтар, седилия, лавариум и аналой. Покривката на олтара беше с добро качество, а от една от стените висеше сребърна дарохранителница и проблясваше в светлината на червената олтарна лампа.

— Стивън! — извика той. — Стивън, къде си?

— Тук, долу, Филип. Не се тревожи. Филип затвори очи.

— Разбира се — промърмори той. — Бях забравил…

В далечния ъгъл на олтара, почти скрита в сенките, имаше малка врата, която водеше надолу към криптата. Стивън беше взел свещта и слязъл надолу. Филип го последва. Ако църквата беше мрачна, то криптата беше съвсем неприветлива. Малко светлина се процеждаше от решетката на тавана в това пусто място. Нисък таван, голи стени — тук не беше останало нищо освен подпорните колони. Централната беше поне два метра дълга и толкова широка. Стивън внимателно я изучаваше.

— Ако можем да я разклатим, Филип — погледна той към гипсовия покрив, — цялата църква ще се срути.

— И как ще го направим?

— Съвсем лесно — отвърна строителят с усмивка. — Говорил съм с войници, опитни стрелци от войните във Франция. Правили са същото с френските замъци. Издълбава се дупка под колоната, слага се барут и фитилът се запалва. Цялата църква ще се срути върху основите си.

— С удоволствие бих го направил — отвърна Филип. — Стивън, бил ли си някога на такова мрачно и потискащо място? Какво ще правим с него?

Стивън отстъпи, все още зает с колоната.

— Не се тревожи, Филип — отвърна той. — Ще получим разрешение от лорд Ричард да построим нова църква. Ти си добър свещеник, енориашите ще те послушат. Ще изравним този храм със земята и ще построим друг на Хай Маунт. За него ще заговори цял Кент. — Той хвана Филип за ръката. — Само помисли, Филип. — После сложи другата си ръка върху рамото на Едмънд. — С прекрасен параклис, сводест покрив и повече светлина. От Кентърбъри ще дойдат художници и ще работят безплатно, само за да останат рисунките им върху стените на нашата църква.

— Стивън, какво знаеш за историята на това място? — попита рязко Едмънд.

Строителят взе свещта от полицата на стената и седна с гръб към една колона.

— Съвсем малко — усмихна се той стеснително. — Енорията е богата, знаете това. Вероятно знаете и че викариите, които идват тук, не остават за дълго. Това не е необичайно. Знам и други енории, където се случва същото. Отец Антъни е пишел история, правил е собствени проучвания. Очевидно всичко започнало с Романел.

— Викарият, който е издълбал надписа върху гробницата на Монталт?

— Същият. Той явно се ползвал с лошо име. Скозби не е далеч от брега и при безредиците по времето на царуването на Едуард II, Романел и някои от селяните се занимавали редовно с контрабанда.

— Стига, Стивън!

Филип седна до него, като се опитваше да овладее тръпките, които го побиваха, когато се взираше в сенките, изпълнили мястото. Свещите, които бяха донесли, само засилваха Злокобната атмосфера — всеки път, когато помръднеха, около тях заиграваха тъмни сенки.

— Знам, знам — обади се Стивън. — Какво лошо има в малко контрабанда? Няма мъж в Кент под шестнайсет години, който да не е бил контрабандист, включително собственият ми баща. Но Романел бил различен. Той искал богатство, затова се занимавал и с черна магия.

— Магьосник ли е бил? — попита Едмънд.

— Магьосник, мъдрец, вълшебник, вещер. Както искаш го наречи.

— И къде практикувал ритуалите си? Стивън се засмя с нисък, подигравателен смях.

— Според местните легенди и отец Антъни, тук.

— Искаш да кажеш в църквата?

— Не, Филип, тук, в криптата. Обичайните суеверни глупости. Принасял в жертва животни…

Филип скочи на крака. Това място не му харесваше. Затвори очи и наум се наруга за собствената си арогантност. Трябваше да разпитам, помисли си, трябваше да направя свои собствени проучвания. Почувства ръката на Стивън на рамото си.

— Стига, Филип, това е било отдавна. Романел полудял и умрял. Църквата била отново осветена и благословена. — Усмивката му помръкна. — Макар че трябва да ти покажа това.

Той пристъпи напред и повдигна свещта към едната колона, която подкрепяше пода близо до стълбището. Филип очакваше да види чифт очи като в гробницата, но видя само някаква влажна ивица. Когато я разгледа по-отблизо, той осъзна, че прилича на сянка на рицар върху колоната. Приближи още и успя да различи ризницата от халкички, мустакатото лице, наметалото, което падаше на дипли върху бронята, наколенниците, дори шпорите на токовете и това му напомни за видението в гробището.

— Какво е това? — прошепна той.

— Не знам — отвърна Стивън. — Отец Антъни го споменава в бележките си. Говорих и с други хора. Някои смятат, че е избеляла рисунка на рицар. Други са по-загадъчни — те казват, че е отпечатък от призрак.

Филип грабна свещта и огледа колоната отблизо. За пръв път дори той се почувства уплашен. Беше виждал избелели стенописи и преди, но това беше нещо различно. Той пъхна свещта обратно в ръката на Стивън.

— Едно ще ви кажа — той погледна към строителя и брат си. — Скоро ще бъде пролет. Преди в Скозби да дойде следващата зима, ще срутя тази църква, а другата ще бъде почти завършена.

Те напуснаха криптата и излязоха от църквата в гробището. Денят угасваше, светлината отслабваше. Валма от мъгла се събираха около тисовите дървета. Филип съзря уютните светлини на свещеническия дом.

— С нетърпение очаквам вечерята — каза той. — Казват, че Рохейша е добра готвачка, а ще мога да поговоря и с псалта, Адам Уолдис.

— Той е потайно дребно човече — обясни му Стивън. — Припка насам-натам като мишка и винаги нещо си мърмори, но е затворена книга. Опитай се да поговориш с него за енорията или смъртта на отец Антъни и той ще те изгледа като подплашен заек и ще избяга.

Като се смееха и говореха, те стигнаха до задната страна на църквата. Филип искаше да разгледа стената, изложена най-пряко на стихиите. Докато го правеха, той забеляза движение между дърветата. Спря с разтуптяно сърце.

— Филип, какво има?

Отначало свещеникът не искаше да отговори, за да не го обвинят, че има прекалено живо въображение. После отново видя движение — приведена фигура премина от един надгробен камък към дърветата, скупчени в източния край на гробището.

— Кой е това? — попита Едмънд.

Филип се разсмя и се отпусна. Нямаше видения. Но доброто му настроение скоро се превърна в гняв. Тази ли фигура го наблюдаваше, когато за пръв път влезе в църквата? Той забърза през тревата.

— Стой! — отекна гласът му.

Фигурата се обърна — беше възрастна жена, всъщност старица, стиснала с две ръце ясенова тояга. Тя уплашено гледаше свещеника, докато се приближаваше. Филип беше объркан, но същевременно любопитен, пък и се поуспокои, че фигурата, която беше видял, е от плът и кръв. Грозотата на старицата беше отблъскваща. Тя имаше продълговато слабо лице и счупен нос; очите й непрекъснато сълзяха, а езикът облизваше безкръвните й устни. Изглеждаше уплашена в овехтялата си черна рокля, оръфана при подгъва, маншетите и около врата. Сива вълнена наметка обвиваше костеливите й рамене, а бялата й коса — доста оредяла — беше събрана на кок на тила. Филип спря. Тази фигура ли беше видял преди?

— Моля ви, почакайте — извика той, наведе се и протегна ръка. — Аз съм отец Филип Тръмпингтън, новият викарий. Синьосивите очи на жената срещнаха погледа му. Вече успокоен, Филип помисли, че тя безмълвно му се подиграва.

— Току-що пристигнах — каза и той.

Сивите очи ги огледаха. Тя не спря поглед върху Едмънд, но присви очи, когато позна Стивън.

— Виждала съм един от вас и по-рано. — Гласът й беше нисък и изненадващо силен. Тя се изправи, сякаш досегашната присвита стойка й беше служила като защита срещу някаква заплаха. — Виждала съм русокосия. Ти си строител, нали?

— Да, майко.

— Не съм майка, нито жена — отвърна тя. Аз съм пазачката на ковчега. Не съм жена — продължи тя сухо — защото гърдите ми са увиснали, а соковете отдавна пресъхнали. Хората ме знаят като Оплаквачката.

— Какво? — възкликна Филип.

— Пазачката на ковчега — повтори тя. — Нали знаете какво е ковчег, отче, мъртвите лягат в тях. — Тя посочи с глава към надгробните плочи. — Всички си мислим, че сме много важни, но накрая, по един или друг начин, земята прибира всички ни. — Тя въздъхна с раздразнение и се приближи към него. — Аз не съм загадъчна стара жена — продължи тя със светнали от възбуда очи, сякаш се наслаждаваше на остроумието си. Стисна ръката на Филип с горещите си пръсти. — Отче, това е странно, понякога зло място. Не, не искам да ви плаша; не трябва да вярвате на селските клюки, аз не съм вещица. — Тя му се усмихна — Родена съм Едит Романел. О, да — тя забеляза изненадата на лицето на Филип. — Незаконна дъщеря съм на викария. Пастор Романел се заглеждаше по жените. Беше баща на енориашите си и в буквалния смисъл на думата.

Сега и Филип се присъедини към смеха й.

— Знаете ли какво става с незаконните деца на свещениците? — продължи тя. — Те са оставени да се грижат сами за себе си. Баща ми полудя, беше се побъркал напълно. Пристигна нов свещеник и ме изхвърлиха. — Тя махна с ръка. — Зад онези дървета, близо до стената на гробището, има стара колиба. Там живея. Събирам съчки, почиствам гробището. Когато умре някой, някой бедняк, който си няма кой да измие трупа му или да го подготви за погребение…

— Оплаквачката го прави — завърши Филип изречението й.

— Да, отче, оплаквачката го прави. В замяна ми плащат един шилинг на всяка четвърт лира и ако свещеникът е добър, получавам храна и други помощи.

— Ти говориш добре, жено.

— Бях на дванайсет години, когато баща ми полудя — отговори тя. — Той ме научи да говоря. Можех да броя до над петдесет още на десет години. Когато идваха другите свещеници, работех при тях като икономка. Аз не съм селянка. — Тя се изпъчи. — Не съм такава, каквато изглеждам. Какво ще кажеш, отче? Ще ме задържиш ли като оплаквачка?

— Разбира се.

— Надявам се да го направиш — каза жената с труповете и отстъпи. — Лицето ти е добро, въпреки острите ти очи. Сърцето ти е пълно с жар, нали, отче? — Тя сви рамене. — Но и други такива идваха, а после си заминаваха.

— Защо? — попита Филип. Жената се полуизвърна.

— Не знам — промърмори тя. — А би трябвало. Един свещеник ми го каза. Просто защото имаш посивяла коса и сбръчкано лице, те си мислят, че си мъдра жена. Но бог ми е свидетел, не знам. А ако ви разкажа за подозренията си, за нещата, които съм видяла, вече няма да бъда мъдра жена, а глупачка или луда като баща си. — Тя се усмихна лукаво. — И какво ще стане с мен тогава?

— Значи знаеш защо — настоя Филип.

— Не повече от останалите хора, отче — измъкна се тя. — Знаеш за какво говоря. От тези, които дойдоха преди теб, никой не искаше да остане за дълго. Не е заради селото, там няма страшни тайни — тя погледна към църковната камбанария. — Тук е — добави уморено. — Тук се случва всичко.

— Какво се случва? — попита Стивън.

— Е, сър — огледа ги тя. — Всеки вижда това, което иска.

Свещениците идват и чуват приказките. Някои дори се чудят къде е съкровището на моя баща.

— Съкровище ли? — попита Едмънд.

— Приказки — присмя се жената. — Баща ми — усмихна се тя — си вреше носа навсякъде. Когато бях малка, в селото непрекъснато влизаха пари, господ знае откъде. И той като вас искаше да промени църквата. Да, чувала съм слуховете. Но после полудя.

— Защо? — попита Филип. Тя въздъхна.

— Някои казваха, че е бил роден така, а други — че демоните са го обладали. Помня само как баща ми се будеше с писъци или отвреме на време в църквата, когато отслужваше литургия, спираше и викаше: „Те ме наблюдават! Те винаги ме наблюдават!“

— И каза ли ти някога кои са те? — попита я Филип.

— Господ ми е свидетел, отче, никога. Никой никога не разбра. Разбира се, може би става дума за изчезналите. Идете в селото и разпитайте. Те ще ви кажат същото. Някои от тях изчезнаха, докато Романел беше викарий. От всякакви професии — един беше мелничар, друг — орач, имаше кожар, овчар, ратай. Всички изчезнаха. — Тя плесна с ръце. — Като мъглата, която се спуска тук. — Жената изду бузи. — Казах ви достатъчно. — Тя вдигна глава и подуши въздуха като куче. — Рохейша вече е готова с яденето, мисля, че е говеждо. Доста солено, но обилно подправено. Тя и лудият й син Криспин. Той е малоумен, но ще се погрижи за конете ви. — После тя се обърна и изчезна между дървената.

Те се върнаха и взеха конете си. Изведоха ги от гробищата и тръгнаха по пътя покрай стената, която ги заобикаляше. Свещеническият дом беше голяма, внушителна сграда, построена от същия камък като църквата. Имаше три етажа, покрив с плочи, с комини от едната страна. Повечето от прозорците бяха със спуснати капаци, но тези на първия етаж бяха открити. До предния вход се стигаше по няколко стъпала. Докато Стивън отвеждаше конете, Филип и Едмънд се изкачиха и почукаха на вратата. Рохейша им отвори. Тя беше червенобуза, усмихната жена, пухкава като узряла крушари криеше сивата си коса под бял воал. Носеше дълга, тъмносиня блуза, леко овехтяла и посипана с брашно, с каквото бяха изцапани пръстите и китките й. Помаха им развълнувано.

— Отче Едмънд, отче Филип, не трябва да чукате. Това е вашата къща. Влизайте. — Погледна към Стивън, който държеше конете. — Отведи ги отзад — извика тя.

— Аз ще ги заведа, мамо.

Млад мъж с празен поглед и усмихнато лице на слабоумен под перчем от мазна коса изтича по коридора. За малко не се сблъска с майка си, докато бързаше надолу по стълбите и пляскаше с ръце.

— Не е опасен — каза Рохейша. — Просто обича коне. Ще се погрижи за вашите.

Филип наблюдаваше как момчето хвана юздите и поведе конете покрай къщата, където както знаеше от предишните си посещения, имаше малка конюшня, градина и барака.

Рохейша ги въведе в къщата, като развълнувано бърбореше, че багажът им е пристигнал непокътнат по един каруцар от Мейдстоун. Тя обясни, че го е качила горе, макар да не е знаела къде да го остави. Гладни ли са те? Видели ли са църквата? Вярно ли е, че искат да построят нова? Рохейша продължи да говори, докато ги развеждаше из къщата. Филип и Стивън я бяха виждали и преди. Беше приятна и просторна — имаше преддверие, малка трапезария, свързана с кухнята, килер и помещение за миене на чинии. Стаите бяха чисти, стените — прясно боядисани и по тях висяха разпятия и малки цветни триптихи. Камъшът, с който беше застлан пода, беше прясно отрязан, в ъглите стояха саксии с билки, останалата част от мебелите също беше почистена и измита, а кухнята беше изпълнена със сладкия аромат на печен хляб и месо.

— Много е чисто — отбеляза Филип.

— Да — каза Рохейша — аз поддържам добре къщата за отците. — Тя спря, с ръка, опряна на парапета и ги огледа поред.

— Вие ще останете, нали?

— Разбира се — отвърна Филип.

— Други свещеници идваха и си отиваха.

— И аз разбрах така — отвърна Филип. — Ти на всички ли беше икономка?

— През последните двайсет години, да.

— И кога си тръгваха?

Възрастната жена се завъртя, подхвана подгъва на полата си и се изкачи по спираловидното дървено стълбище. Когато стигна площадката, тя се отпусна на едно столче, изтри лицето си и им се усмихна.

— Доста е стръмно. По този коридор има три стаи. На горния етаж има още, има и тавански помещения под стряхата, но те рядко се използват.

— Защо напускаха останалите свещеници? — попита Филип.

— Някои бяха стари и се разболяха. Скозби е доста самотно място. Други се уплашиха и се оттеглиха. Не обясняваха Всички разбраха за Романел, свещеникът, който полудя и беше отведен в Лондон. Може би ги е хващала меланхолия.

— Ами отец Антъни?

— Да, той остана по-дълго. Харесваше църквата и се интересуваше от историята й, особено от легендите.

— Защо тогава се е самоубил?

— Не знам, отче. — Тя се изправи на крака. — Стана внезапно. Той и енорийският псалт Адам Уолдис често се събираха и си шепнеха това-онова. Често се качваха на Хай Маунт, където са развалините от саксонския манастир. Към края на живота си отец Антъни се промени. Почти не спеше, винаги гледаше през прозореца. Една сутрин дойдох и намерих къщата празна. Не можех да открия отец Антъни. Уолдис живее в селото. Тогава някой започна да чука с все сила на вратата. Запознахте ли се с Оплаквачката?

— Да — отвърна Филип.

— Тя е безобидна — заяви Рохейша. — Върши много добри дела. Както и да е, именно тя откри горкичкия отец Антъни да виси като престъпник на бесилка. Синът ми Криспин го свали долу.

— Къде е погребан?

— В църковния двор. Лорд Ричард Монталт каза, че не бива да бъде погребван на кръстопът като самоубиец. Каза, че навярно отец Антъни е изгубил ума си и не е знаел какво прави. — Тя въздъхна и се изправи. — Още не са му сложили надгробен камък. Както и да е, спалните ви са тук. Вашата беше преди на отец Антъни, най-голямата. — Тя отвори една врата и покани Филип вътре.

Спалнята беше голяма. В нея имаше малко легло с балдахин, два скрина, шкаф, полици на стената под простичкото черно разпятие и голямо бюро под прозореца.

— Отец Антъни остави всичките си книги и документи. Никой не ги е потърсил. Лорд Ричард каза, че следващият свещеник може да ги вземе.

Тя показа на Едмънд и Стивън техните спални. Рохейша се извини за липсата на камъш на пода и каза, че ще се погрижи за това на следващия ден.

— Целият багаж е във вашата стая, сър — кимна тя към Стивън. — Боя се, че не знам кое на кого е. Сега се връщам в кухнята, сигурно сте гладни.

Рохейша бавно премина по коридора и се обърна на стълбищната площадка, притиснала ръка към устата си.

— О, прости ми, Боже! — изохка тя. — Отец Филип, съжалявам, но лорд Ричард ви покани на вечеря заедно с приятелите ви.

— Ще наглеждате ли къщата? — попита свещеникът.

— О, не. — Рохейша се усмихна с устни, но в очите й проблесна решителност. — Имам си собствена къща в селото. Когато се мръкне, Криспин и аз ще си тръгнем, но ще се върнем призори.

— Защо? — попита Филип и пристъпи към нея. — Защо не искаш да останеш тук?

— Сър, имам си собствен дом — смути се тя.

— Само затова ли? — попита той. — И няма никакви други причини?

— Къщата е хубава, отче. Не се страхувам, но не обичам да бъда близо до гробищата през нощта. Питайте Оплаквачката. — Рохейша прехапа ъгълчето на устната си. — През лятото, когато слънцето залязва, а пчелите и пеперудите летят наоколо, е като райска градина. Но през зимата, когато падат мъгли, не ми харесва и никога няма да ми хареса.

— Хайде, Рохейша — усмихна се Филип. — Няма ли да ми разкажеш легендите?

Тя вдигна ръка.

— Отче, ако псалтът Адам не се върне, а той ще го направи, защото подушва храната от една миля разстояние, ще ви кажа каквото знам. А сега, ако не искате хлябът да почернее, а печеното да прегори…

Рохейша почти се затича по стъпалата. Филип погледна приятелите си.

— Да си разопаковаме багажа. Изглежда, че не само ще ни нахранят, но и ще се позабавляваме.

Адам Уолдис, псалт на енорията „Св. Осуалд“, стоеше сред развалините на древния саксонски манастир. От сградите му бяха останали само фасадите, стените бяха полусрутени; малкият олтар, корабът, спалните помещения и бараките стояха открити към небето и стихиите. Уолдис отиде до мястото, където някога се беше намирал централният олтар. Петата му закачи пропукана плоча и той погледна надолу. Можеше да различи изтъркания надпис, поставен в памет на монасите, погребани там. Той се наведе, избърса праха и прочете името: „Абат Алрик.“

Уолдис дочу звук и вдигна глава, но беше само една от птиците, свили гнездо в руините, която кацна на перваза на прозореца и събори долу купчинка камъчета и мазилка. Адам се изправи, отупа коленете си и се взря в небето. Мракът се спускаше и морската мъгла вече се събираше, закривайки още незалязлото слънце. Беше идвал тук много пъти, особено с приятеля си отец Антъни, докато свещеникът не стана отчужден и странен. От онази нощ Адам често идваше при олтара и гледаше към разхлабената надгробна плоча. Отец Антъни я беше повдигнал пръв. Сега го направи и Адам. Дръпна я настрани и се вгледа в плиткия гроб отдолу. Той беше загадка за него. Според древния надпис това някога е бил игумен Алкун, но ако беше така, той беше умрял от насилствена смърт. Уолдис повдигна белеещия се череп и го обърна. Някой беше пребил Алкун до смърт, беше разбил задната част на главата му. По-интересното беше, че в гроба нямаше никакви атрибути на сана му — нито броеница, нито кръст — нищо, сякаш добрите монаси бяха съблекли Алкун напълно гол и дори не му бяха наметнали плащеница. Адам се стресна от дрънкане на сбруя.

— Кой е там? — извика той.

Мъглата нахлуваше в старинните развалини. Адам постави плочата на мястото й, и се прекръсти срещу злите сили. Влезе обратно в кораба, взе наметалото и вещите си и излезе от стария манастир. Погледна към склона. Въпреки мъглата още различаваше светлините на селото и мъжете, които се прибираха от полето. Адам затвори очи: новият свещеник трябва да беше пристигнал. Той сигурно щеше да го разпитва за отец Антъни, но какво можеше да му каже? Не искаше да споделя тайните му с никого. Знаеше, че някъде в околността на Скозби беше заровено голямо съкровище и възнамеряваше да го намери. Стисна под мишница торбата си и с един последен поглед към манастира пое по пътеката, която се виеше през гората към селото.

Спомни си как отец Антъни му беше разказвал за съкровището, пренасяно през Кент от тамплиерите. Как кралските хора ги бяха пресрещнали и избили, но едва след като рицарите бяха успели да скрият златото си. В подножието на хълма Адам спря и отново погледна назад към развалините. Отец Антъни беше сигурен, че съкровището е заровено там. Не беше ли открил останките на нещастните тамплиери? Псалтът присви очи и подскочи — внезапно мъглата се раздвижи. Беше сигурен, че вижда конници, наметнати с плащове с качулки, скупчени в подножието на хълма. Той с мъка овладя потръпването си. Ако можеше да се вярва на слуховете, французите бяха излезли в открито море и правеха набези по бреговете на Кент и Съсекс. Нахлуваха навътре в сушата, плячкосваха, изнасилваха, опожаряваха. Псалтът се забърза. Гората се затвори над него. Смразяващ вятър подхвана качулката му и я задърпа като зъл демон. Адам се вгледа в дърветата от двете страни на пътя. Мъглата обгръщаше дънерите и клоните, стелеше се над тревата. От време на време гарваните дрезгаво се обаждаха в тишината, нарушавана от счупените клонки под краката на някоя белка, лисица или невестулка, втурнала се на последния си вечерен лов преди падането на мрака. Пред него мъглата се спускаше като завеса и скриваше пътя.

— Наблюдаваме те! Ние винаги те наблюдаваме!

Адам замръзна и очите му изскочиха от орбитите. Огледа се наоколо. Беше сигурен, че някой зад него беше прошепнал думите. Обърна се. Нямаше никой. Когато продължи напред, сърцето му биеше шумно, а устата му беше пресъхнала. Отново си спомни за отец Антъни. Не беше ли се оплакал старият свещеник от нещо такова? От някакъв шепот? От хора, които го наблюдавали? Уолдис чу съвсем ясно подрънкването на сбруя вдясно между дърветата. Спусна се да бяга и изпусна торбата си. Само да стигнеше до селото, щеше да се отбие в кръчмата и да отмие страховете си с кана вино. Той изхлипа, когато конниците се появиха от мъглата. Пет, шест, и още, и още, те препречиха пътя му. Чу тропот на копита зад гърба си и се обърна. Ездачите носеха наметала и лицата им бяха скрити дълбоко под качулките. Адам се обърна и побягна встрани от пътеката към гората. Знаеше, че така ще се спаси. Ездачите нямаше да могат да го настигнат. Погледна наляво и надясно. Конниците се носеха между дърветата без всякакви трудности. Продължаваше да тича, дробовете му всеки момент щяха да се пръснат, а главата му кънтеше като барабан. Познаваше тукашните пътища. Като момче беше играл в тези гори заедно с Рохейша, но сега се отклони от посоката, забравил всичко, което знаеше.

Искаше само да се отдалечи колкото може повече от загадъчните конници. Пред него блесна вода и почвата под краката му поддаде. Обхванат от ужас, Уолдис разбра, че се е озовал в едно от горските тресавища. Опита се да излезе на твърда почва, но потъваше бързо. Конниците се наредиха около него и той протегна ръце:

— Помогнете ми! В името на Бога, помогнете ми!

Той потъваше в блатото, давеше се и стенеше. Конниците останаха неподвижни, докато енорийският псалт на „Св. Осуалд“ бавно изчезна в калта на тресавището.