Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (7) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

На следващата сутрин Едмънд и Стивън с нетърпение се измъкнаха от леглата, но Филип едва гледаше и главата му тежеше. Предишната нощ беше избягал от църквата и чувстваше, че не може да сподели преживяванията си със спътниците си. Не можеше да реши дали е бил изморен или е пил твърде много вино. Или главата му вече беше препълнена с древни легенди и мистериозни проклятия? Установи, че му е трудно да се върне в църквата, а когато го направи, късно сутринта, установи, че вътре е мрачно, студено и усойно. Скоро вниманието му беше привлечено от енориашите, които се трупаха около олтара, докато той отслужваше литургията за деня. Едмънд, който беше чел утринна литургия в параклиса на Богородица, сега му помагаше. След службата няколко от възрастните енориаши останаха да му стиснат ръка и да го приветстват с добре дошъл. Филип им се усмихна, но очите му непрекъснато бягаха към задната част на църквата, където Оплаквачката се беше свила до кръщелния купел. Един от енориашите, ковачът Саймън, проследи погледа му.

— Не се тревожи за нея, отче — каза той. — Тя обича да седи до колоната. Винаги я каним да се присъедини към нас, но напразно.

Филип му благодари и отиде в малката ризница, където се съблече и остави одеждите си. Едмънд улови мрачния му поглед.

— Доста е разхвърляно — забеляза брат му, посочвайки стихарите, епитрахилите и другите свещенически принадлежности, които лежаха из стаята, както и полуизгорелите свещи, които покриваха масата.

— Мислех, че имаме енорийски псалт! — отсече Филип.

— Аз също — усмихна му се в отговор Едмънд. — Но изглежда Адам Уолдис е изчезнал като дим. Рохейша и Криспин почукали на вратата му тази сутрин, но къщата му била затворена отвсякъде.

Филип затвори очите си и бавно пое дъх. Нямаше ли нещо да се случи и тук, мислеше си той. Каза на Едмънд да остане и подреди и се запъти към свещеническия дом. Денят беше хубав и силното слънце в ясното синьо небе беше стопило скрежа. Дори гробището изглеждаше приятно и Филип усети в лекия вятър първия полъх на пролетта. Рохейша го чакаше. Беше се трудила здраво пред пещта и въздухът беше изпълнен с аромата на месо и хляб. Сега тя сновеше из кухнята, работлива като пчела, докато синът й Криспин си тананикаше край огнището, кърпейки умело овехтелите кожени юзди. Филип седна и закуси със слаб ейл и пресен пай с месо.

— Не е ли дошъл още Уолдис? — запита той.

— Не — отвърна Стивън, който влизаше, загърнат в наметалото си.

Строителят седна срещу него и отметна русата коса от лицето си, което изглеждаше зачервено и възбудено.

— Ти наистина се радваш че си тук, нали? — попита го Филип.

— Разбира се! — усмихна се Стивън. — Ще дойдеш ли на Хай Маунт с нас?

Филип поклати глава и усмивката на приятеля му помръкна.

— Стивън, Стивън! — смъмри го той. — Имам много работа тук.

— Но трябва да видиш новото място — настоя Стивън.

— Нека Едмънд дойде с теб.

Стивън се канеше да продължи спора, но на вратата се почука. Рохейша отвори и млад мъж, слаб и жилест, в зелена туника и кафяви гамаши бавно влезе в кухнята. Носеше лък и колчан стрели на гърба си, а в колана му беше затъкнат нож. Той приближи и протегна ръка.

— Пиърс Бремхол — нервно почеса редките си мустаци мъжът. — Аз съм лесничеят на имението. Сър Ричард ме изпраща да бъда ваш водач.

— Много мило от негова страна. — Филип стана и стисна ръцете на непознатия.

— Тук съм и за да ви защитавам — призна Пиърс, като подърпваше тетивата на лъка. — Денят е хубав, но ако останете навън до късно и мъглата се спусне, е лесно да се загубите. Пък и, разбира се, французите са наблизо…

— Получи ли сър Ричард други съобщения? — попита тревожно Стивън.

— Да, всички крайбрежни градчета и села са на бойна нога. Сър Ричард смята, че щом негодниците крадат коне, нищо чудно да навлязат навътре в страната.

Стивън започна с лесничея обширен разговор за Хай Маунт. Филип слушаше с половин ухо и ровеше из храната в калаената чиния. Появи се Едмънд. Той също закуси и сред викове и сбогувалия тримата тръгнаха. Филип седеше мрачно на масата. От време на време усещаше как Рохейша тайно го поглежда, но се преструваше, че не забелязва, защото реши, че трябва много да внимава какво говори.

Свещеникът се прозя. Беше уморен. Миналата нощ беше кошмарна и в душата си той осъзнаваше, че не е подготвен за това, срещу което се беше изправил в Скозби. Смяташе се за свещеник. Сега мълчаливо си призна, че е бил арогантен и е гледал отвисоко на онези, на които трябваше да служи. Винаги се беше опитвал да се усъвършенства. Искаше му се да може да се моли по-усърдно, да има по-силна вяра, за да бъде истински овчар, а не вълк. Сега, в присъствието на истинското зло, той разбираше защо останалите свещеници просто се бяха оттеглили. Филип затвори очи и си спомни за майка си: тя беше толкова горда с двамата си синове. Когато стояха от двете страни на смъртното й легло, тя хвана ръцете им и прошепна.

— Бъдете добри свещеници. Не губете вяра в Бога и той няма да изгуби вяра във вас.

* * *

— Отче, добре ли сте?

Филип отвори очи. Рохейша се взираше в него.

— Няма нищо — поклати той глава. — Просто ми се иска Уолдис да беше тук. — Опита се гласът му да не прозвучи сприхаво. — Все пак той е енорийският ни псалт.

— Много се промени, откакто се сближи толкова с отец Антъни — отвърна Рохейша.

Филип, който не искаше да бъде въвлечен в разговор на тази тема, се изправи на крака.

— Ще бъда в спалнята си, Рохейша. Снощи не спах много добре.

Веднага щом се озова в стаята си, Филип започна да разглежда документите и книгите на отец Антъни. Откри книга с подвързия от телешка кожа, специално изработена от книжаря в Норич. Това беше архивът на енорията, воден от викария и връчван на епископа или неговите служители при проверка. Беше започнат преди повече от сто години и Филип веднага отвори на частта, попълвана от Романел. Мастилото беше избеляло, но ръката, държала писалката — твърда, а почеркът — елегантен и четлив. Повечето от записките бяха маловажни — раждания, смърт, женитби, унищожение на царевичната реколта. Романел се оплакваше от липсата на средства. През пролетта на 1309, почеркът ставаше по-трескав — ръкописът беше по-зле подреден, буквите — безформени, думите — недовършени. Заинтригуван, Филип наблюдаваше бавното разпадане на една душа. Романел явно беше обсебен от идеята да скрие нещо, разкъсван между желанието да запази тайната и да си признае. Повечето от бележките бяха със светски характер, но изведнъж прекъсваха и преминаваха във фрази и изрази, които нямаха смисъл: „Очите наблюдават. Те винаги са тук. Монталт не ми помага, демоните ме преследват.“ Следваше неточен цитат от Книгата на Еклесиаста: „Има духове, които търсят възмездие и яростно отмъщават на враговете си.“ Следваше текст от пророк Исайя „Развалините на Вавилон са обитавани от демони.“ Филип прелисти страниците. Имаше празни места, сякаш Романел дори не си е давал труда да пише. Но за 1312 година Филип прочете: „На този ден беше погребан лорд Джордж Монталт, който помоли да бъде погребан пред олтара, но това няма да го спаси от адските демони. Той умря без Бог и ще остане без Бог.“ Няколко реда по-долу: „Наблюдателите се върнаха! Чувам шепота им във вятъра и когато погледна през прозореца си, ги виждам как протягат ръце към мен. Може би трябваше да я убия? Може би тя също трябваше да умре? Ах, Вероника, ти, която си избърсала лицето на Исус, очисти душата ми от грях. Изкупление, изкупление, но какво?“ И накрая: „Монталт вече го няма. Съкровището си отиде с него. Аз също скоро ще си отида — направо в дълбините на ада.“

Известно време Филип остана неподвижен. Нямаше повече бележки, но какво означаваха тези, които беше прочел? Разбираше онези за наблюдателите и техния шепот. Сам ги беше видял. Но коя беше Вероника? И коя беше жената, която Романел се двоумеше дали да убие? Обърна по-напред. Романел беше скицирал старинните саксонски руини на Хай Маунт. Филип успя да различи очертанията на манастира, но това, което го заинтересува, бяха грубите скици на ковчези, всеки от които беше внимателно номериран. Върна се отново назад, в частта отпреди 1312 година. Понякога записките бяха кратки и обичайни, но от време на време Филип усещаше страха на някои свещеници, които бяха останали твърде дълго.

„Това място е ужасно — пишеше един от тях. — Тук е портата към самия ад.“

„Нещо не е наред тук — беше записал друг. — Във въздуха витае атмосфера на зло и грях, но хората са добри. Господарят на имението е щедър и мил, но тук, в църквата, в къщата и в гробището до тях, нещо не е наред. Дали не трябва да бъдат прогонени духовете?“

След това отец Филип не намери нищо, докато не стигна до викарий на име Норберт. Той беше останал само четиринадесет месеца. Беше правил обичайните записки за енорийския живот, но от време на време по нещо му се изплъзваше. „Снощи беше ужасно, защо непрекъснато имам чувството, че непрестанно ме наблюдават? Трябва ли да се прогонят духовете?“ Последната му бележка гласеше: „Вчера следобед започнах ритуал за прогонване на духовете, но беше много страшно и опасно да продължа. Помолих негова светлост да ме преместят. Аз съм болен човек, аз съм свещеник, а не чудотворец.“

Най-накрая Филип стигна до времето на отец Антъни Холнес, предишният енорийски свещеник. Записките отново започваха с обичайните събития. Филип прелистваше страниците. Бележките бяха толкова обикновени, че той остана с впечатлението, че отец Антъни е знаел за загадката, но е останал толкова дълго, защото се е правел, че не знае. Само тук-таме се усещаше какво предстои да се случи, когато болният свещеник разказваше за задълбочаващата се дружба с енорийския псалт Адам Уолдис. Филип вдигна поглед.

— Чудя се къде ли е той? — пошепна той.

Върна се към тетрадката. Точно след Великден преди две години се забелязваше рязка промяна. Отец Антъни описваше посещението си на Хай Маунт в компанията на Уолдис. Възбудено пишеше за легендите и възможността там да е скрито съкровище. Подобно на Романел и той беше нарисувал план на стария саксонски манастир на Хай Маунт, където мястото на гробовете в кораба беше отбелязано с кръстове. Там, където бяха открили кости, които не бяха на мястото си, беше очертана елипса. Филип забеляза, че се споменава „Вероника“, „6? 14?“ „Буквите на азбуката?“ „Съкровище в Хай Маунт?“ После бележките прекъсваха за около три месеца. Към средата на лятото отец Антъни беше прописал отново, но почеркът му беше променен — разкривен, понякога нечетлив, а изреченията често бяха недовършени. В полето отец Антъни беше прерисувал очите, издълбани в църквата. Той сякаш беше запленен от тях. „Какво наблюдават?“, „Къде гледат?“, „Пазят ли нещо?“ Вътрешната разруха на отец Антъни ставаше още по-явна, когато споменаваше Наблюдателите, шепота и кошмарите, от които страдаше. Всички записки свършваха около шест месеца преди смъртта му. Филип погледна празната страница. Искаше му се Уолдис да беше тук. Той със сигурност можеше да му каже повече.

Разтвори църковния регистър. Повечето енории поддържаха тези записки за кръвните и некръвни родствени връзки, за да се познават родословните дървета и ако мъж и жена искат да се оженят, свещеникът да прецени дали не са твърде близки роднини, за да се свържат в брак. Тук се записваха също датите на раждане, смърт и погребения. Някои от тези регистри бяха попълвани усърдно — в зависимост от свещеника. Филип откри, че и в „Св. Осуалд“ е така. Ако свещеникът е бил с чиновнически ум и ръка, бележките бяха пълни и внимателно записани. Понякога имаше празнини. Отвори на частта, водена от Романел. Не забеляза нищо особено, освен че през пролетта на 1309 викарият беше написал „Умрял“ до някои имена, а до други — „Тялото не е открито“. Филип си спомни разговора с лорд Ричард предишния ден за проклятието, засягащо определени семейства в селото. Заради нередовно водените бележки не можа да открие някаква зависимост, освен в две фамилии, където поколение след поколение младите съпруги умираха след раждане. Забеляза, че едно от имената е Бремхол — това на лесничея.

Филип остави църковния регистър и се ослуша. Къщата беше много тиха. Отиде до вратата и повика Рохейша, но не получи отговор. Спомни си, че беше споменала за излизане до малкия пазар на селото. Затвори вратата и се заслуша в шумовете на къщата около себе си.

— Наистина трябва да отида — промърмори си той — на Хай Маунт. Едмънд и Стивън ще ме чакат.

Чувстваше се уморен и объркан, взе перото и парче пергамент и започна да записва това, което беше научил.

1. През зимата на 1308 група тамплиери, избягали от църквата си в Лондон, вероятно с някакво съкровище, били причакали и убити в тресавищата. Убийците им били от Скозби. Предвождали ги сър Джордж Монталт и свещеникът Романел.

2. Всички тамплиери са били убити, но къде са заровени телата им? И по-важно, къде е съкровището? Какво означава надписът на гробницата? „Под високия връх лежи съкровището на сина Давидов.“ Значи ли това, че става дума за Соломон и че съкровището е идвало от Храма в Йерусалим? Или „високият връх“ е мястото, където се е намирал саксонският манастир? Затова ли Романел и отец Антъни са били привлечени от онези руини? Защо Романел никога не е ходел там, сякаш смятал мястото за прокълнато? Там ли е било заровено съкровището на тамплиерите?

3. Кои са били Наблюдателите? Защо са нарисувани очите? Има ли връзка това с духовете?

4. Какво значи името „Вероника“? Или числата 6 и 14? Защо сър Джордж Монталт е говорел за компенсация? Компенсация за убийството и кражбата? Ами регистърът? Защо срещу думата „мъртъв“ има въпросителна? И защо телата не са били намерени?

5. Ако над Скозби тегне проклятие, защо то изглежда, поне външно, щастливо и преуспяващо село? Дали проклятието и духовете могат да навредят само на онези, които са участвали в убийството на тамплиерите или като отец Антъни са се опитали да разкрият тайната му?

Филип се прозя, остави писалката и отиде да си полегне. Загледа се в плътния балдахин, разперен между четирите колони на леглото и в избледнелите му щампи: кръстове и еднорози. Обърна се настрани и потъна в сън. Когато се събуди, беше ужасно студено, сякаш някой беше отворил прозореца, а стаята миришеше на бунище — въздухът беше изпълнен с неприятната миризма на гнилоч и развала. Филип дръпна завесата на леглото: едно забулено, ужасяващо привидение, стоеше там. Свещеникът сподави вика си, когато качулката падна назад и разкри бяло като сняг лице и оплешивяваща глава. Очите бяха дръпнати в краищата и черни като нощта, а тънките устни — свити в подигравателна усмивка.

— Убий я! — Ноктестата ръка разсече въздуха. — Убий я! Филип се пробуди от унеса и изкрещя, докато замахваше с възглавницата, която грабна иззад гърба си. Дочу звуци в коридора отвън.

— Отец Филип! Отец Филип!

Бързо отиде до вратата и я отвори: Рохейша, все още с наметката си, стоеше на прага.

— Отче, добре ли сте? Лицето ви е бледо, да не сте болен?

Филип пусна вратата. Обърна се бавно, сякаш привидението можеше още да бъде там и да съска заповедите си, но нямаше нищо: само възглавницата, която беше хвърлил, лежеше до стената. Той прокара ръка през косата си.

— Съжалявам, Рохейша, сънувах кошмар. Уморен съм. Тя му предложи храна, но Филип поклати отрицателно глава.

Поблагодари й и когато тя си тръгна, отиде до легена да наплиска лицето си. Кошмар ли беше това? Илюзия? Приближи се и разгледа малката масичка, която стоеше до леглото му. Беше покрита с прах. Рохейша беше обещала да почисти основно стаите им, когато разопаковат багажа си. Устата на Филип пресъхна Върху праха имаше отпечатък на ръка с малка длан и дълги пръсти. Той постави до нея собствената си ръка и разбра, че отпечатъкът не е негов. Грабна наметката си и слезе долу. Следобедът беше към края си, слабото слънце залязваше. Филип излезе в гробището. Вътре проникваше мъгла. Той потръпна, но взел решение, премина през дърветата до мястото, където мислеше, че е колибата на Оплаквачката. Откри я с бродерия в скута, седнала на един стол отвън. Тя дори не вдигна очи при приближаването му.

— Добре ли сте, отче Филип? Жената вдигна глава и се усмихна. Свещеникът не почувства подигравка в очите й.

— Дойдох да поговоря с теб.

— Приказките са безплатни — отвърна тя. Продължаваше да обсипва с бодове парчето снежнобял лен. Филип забеляза с изненада колко чисто беше.

— Какво правиш?

— Шия си покров.

— Очакваш да умреш ли?

— Защо, отче, вие не очаквате ли? Филип се усмихна и приклекна до нея.

— Правя собствения си покров и си казвам молитвите — каза тя.

— И за какво се молиш? Оплаквачката замря с вдигната игла.

— За спасение, отче, и за да бъде животът ми в рая по-щастлив, отколкото беше на земята.

— Омъжвала ли си се някога? Слушай — Филип лекичко погали ръката й, — ти си човешко същество, жена, жител на енорията ми, моя сестра во Христе. Не мога да те наричам Оплаквачката. Как те наричаше Романел?

— Наричаше ме Присцила.

— Присцила ли? Защо Присцила? — възкликна Филип.

— Веднъж го попитах. Нали знаеш колко злобен може да бъде.

Филип отдръпна ръката си и оплаквачката трепна.

— Какво искаш да кажеш? — попита той рязко. — Как мога да познавам човек, който е мъртъв от седемдесет години? Знаеш, че съм имал видение, нали?

Старата жена въздъхна, сви лена на купчина в скута си и се приведе към него. Ухаеше приятно на лавандула и други билки и Филип забеляза колко чисти са пръстите и ноктите й.

— Те всички го виждаха.

— Какво виждаха? — отбранително запита Филип. Присцила се пресегна и го докосна по върха на носа.

— Харесвате ми — каза тя. — Разговаряте с мен. Не ме наричате мръсна старица и не ми хвърляте огризките си. Нито ме гледате, сякаш съм вещица, готова за кладата. Присцила — повтори тя. — Това е римско име, нали?

— Коя е майка ти? — попита Филип.

— Дано почива в мир, никога не разбрах. Някое местно момиче. Не си спомням Романел да ми е казвал.

— Как мина детството ти? Тя затвори очи.

— Спомням си живота си тук. Винаги си спомням Романел, но понякога, понякога…

— Какво понякога? — попита Филип.

— Понякога виждам други картини — и тя почука с пръст по главата си.

— Знаеш ли къде е погребана майка ти? — попита Филип.

— Да, елате с мен.

Тя остави парчето лен на столчето и без да се бави, тръгна към дърветата, като направи знак на свещеника да я последва. Влязоха в гробището. Присцила спря за миг и докосна пръсти до устните си, после се приближи до едно чепато тисово дърво.

— Романел ми каза, че е погребана тук. Тук идвам да се моля.

— Говорила ли си с някого от селото за нея? — попита Филип.

Тя поклати глава.

— Не говоря с тях, нито те с мен.

— Ами баща ти, свещеник Романел?

— Дойде от ада и се върна в ада, отче. Никога не е трябвало да става свещеник. Беше голям развратник и много близък със стария лорд. Всичко правеха заедно: ходеха на лов за сърни, гуляеха и пиеха до сутринта. Романел беше добър с мен. — Тя приближи страничната врата на църквата. — Винаги беше добър, отче, купуваше ми дрехи, учеше ме. Но…

— Какво „но“?

— Понякога го улавях да ме гледа. Така, както котката гледа мишка или птица.

— Ами съкровището? — прекъсна я Филип. — Споменавал ли е някога баща ти за съкровището?

— Носеха се слухове. — Старицата потърка лицето си. — Говореше се, че е направил нещо ужасно. Не мога да си спомня какво. Всъщност не си спомням много, отче. Като заговорихте за селото, се сетих, че след като Романел умря, отидох в кръчмата — един от малкото случаи, когато съм влизала там. Беше много горещо и бях жадна. Нямаше прясна вода, затова ми се прииска халба ейл да намокря устните си и да разквася гърлото си. Влязох и застанах до вратата. Там не ме обичат много. Поисках чаша ейл. Мислех, че имам едно пени, но нямах и собственикът ми каза да си вървя. — Оплаквачката погледна към небето. — Там — прошепна тя — имаше един мил човек, който отдавна е мъртъв. Той ме почерпи една бира. Каза ми да седна на пейката отвън и ме гледаше как пия. Задаваше ми въпроси. Обикновени въпроси за времето и как се чувствам. Побързах с ейла, защото се уплаших, но точно преди да си тръгна, добрият човек хвана ръката ми. — Тя затвори очи. — Един от малкото пъти, когато някой наистина ме е докосвал. — Тя отвори очи. — Аз съм девица, отче — родена съм девствена и девствена ще си умра.

— Какво ти каза мъжът? — попита нетърпеливо Филип.

— Просто каза, че му е било приятно да ме чуе, че говоря, защото когато за пръв път ме срещнал, не съм можела.

Филип се усмихна и реши, че старицата беше започнала да говори несвързано. Тя се протегна и стисна китката му. Ноктите й се забиха дълбоко в кожата.

— Аз не съм малоумна, отче, не съм. Просто си помислих, че е странно, дето хората помнят неща, които аз не помня.

— Ами съкровището? — попита отново той.

— Ах, да, говорех за съкровището. Имаше слухове. Веднъж попитах баща ми. Той само се изсмя, но откакто започна да полудява, винаги се смееше. Един ден беше седнал на стъпалата на църквата, лицето му беше посивяло. Очите му изглеждаха сякаш не беше спал от години. Мърмореше си нещо. Попитах го какво има, а той ми отвърна: „Ако знаеха само какво е всъщност съкровището!“ Това е всичко, което знам, отче. Но елате, искам да ви покажа нещо.

Тя го поведе през вратата на църквата и усойния страничен кораб, покрай гробницата на Монталт до параклиса на Девата. Запали една угарка от свещ и като махна на Филип, се приближи отляво на статуята на Богородица. Наведе се и приближи пламъка към стената.

— Погледнете, отче, виждате ли нещо?

Филип се наведе до нея и внимателно огледа стената. Имаше някаква избледняла рисунка — разпятие, заобиколено от хора, вдигнали лица и протегнали умолително ръце към него.

— Разгледайте ги внимателно, отче.

Филип го направи и ахна. За малко щеше да я събори, докато посочваше към едно лице.

— Романел! — възкликна той. — Това е Романел?

— Откъде знаете, отче? Как бихте могли да познавате човек, който е мъртъв повече от седемдесет години?

Свещеникът се изправи и излезе от параклиса.

— Сънувал сте го, нали? — тя го последва.

— Да — отговори той. — Сънувах Романел. Лицето му изглеждаше ужасно и той ми шепнеше: „Убий я! Убий я!“

— Кого да убиете? Филип се обърна, но Оплаквачката беше изчезнала.