Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (5) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ТРЕТА ГЛАВА

Имението Рокингъм беше красива и величествена сграда. Разположено на около половин миля от църквата, то се гушеше между ниските хълмове, над които се чернееше гората. Зад стените му имаше малки овощни и зеленчукови градини, конюшни и бараки. Те образуваха малко селце, което обслужваше голямата къща, издигната на четири етажа върху сиво-червени тухлени основи. Останалите етажи бяха изградени от черни греди и жълта мазилка, а сламата по островърхия покрив отдавна беше заменена с блестящи червени и черни плочи. Масивните рамки от полирано дърво и дебелото, оцветено стъкло на прозорците говореха за богатството на собственика. Къщата приличаше на църква. Впечатлението се подсилваше от внушителната предна врата, към която по покритата с бели камъчета пътека се приближаваха Филип и спътниците му. Те бяха преминали от портата на имението, покрай градините и дърветата, през огромна морава с декоративни беседки и изкуствени езерна, до като стигнат до входната врата. Филип беше изненадан от трескавата дейност в имението: конници идваха и си отидаха, църковни пристави и други длъжностни лица се разхождаха из залите. Имаше дори войници, които носеха ярките вимпели на шерифа на Кент, сега изцапани с кал. Самите мъже изглеждаха уморени и изтощени.

— Проклетите французи! — обясни лорд Монталт, когато ги посрещна в преддверието.

Той ги настани на столове пред огъня, който весело пращеше в голямата камина.

— Проклети французи! — повтори Монталт и разтърси ръцете им, без много да се заслушва в имената.

— Чух слуховете — каза Филип и седна.

Опита се да прикрие усмивката си от този хитър стар войник, който беше по-загрижен от битката с вековния неприятел, отколкото за приветствията към посетителите си. Монталт отиде до прозореца и се загледа навън.

— Скоро ще се мръкне — промърмори той и белите му мустаци сякаш настръхнаха.

Прекара ръка през косата си, която падаше на стоманено-сиви къдри до раменете му. Беше облечен в обикновена зелена туника и бричове, а вълнените му гамаши бяха натъпкани в ниски кожени ботуши. Непрестанно подръпваше широкия си войнишки колан и почукваше ефеса на меча си. Изведнъж се обърна се и погледна Филип със студените си сини очи.

— Нещата вървят на зле, отче. Старият крал е мъртъв, Черният принц — също, а крал Ричард е още момче.^[1] Изтласкаха ни от Франция, а сега французите искат да стъпят на наша земя.

— За Бога, татко, успокой се!

Един млад мъж влезе в стаята. Продълговато дружелюбно лице, гладко избръснато и загоряло от живота на открито, надничаше изпод непокорните кичури кестенява коса. Облеклото му беше почти същото като на баща му. Вниманието на Филип беше привлечено от младата жена, която се облягаше на ръката му. Свещеникът разбираше, че е дал обет за безбрачие. Той се молеше, постеше, искаше да служи на Бога и знаеше, че никога няма да се ожени. Но не можеше да не забележи изключителната красота на младата жена. Тя беше облечена в обикновена синя рокля, обшита по деколтето и якичката с бял ширит, а гарвановочерната й коса беше скрита под бяла забрадка. Овалното й лице, бяло като сметана, имаше съвършени черти: носът й беше малък, устата — пълна и закачлива, а очите — сивосини и живи.

— Това е синът ми Хенри. — Лорд Ричард покани с жест младата двойка. — И Изолда, дъщеря на един от старите ми бойни другари, годеницата на Хенри. — Усмивката му изчезна. — Французите са акостирали на брега на Кент — продължи лордът рязко. — Горят села и шерифът е свикал опълченията.

Старият лорд се върна до прозореца и отново се взря навън, сякаш предизвикваше французите да изскочат иззад някой храст. Хенри и Изолда, които с мъка сдържаха смеха си, се представиха на Филип и спътниците му.

— Той е стар боен кон — прошепна Хенри. — Бил се е при Поатие^[2].

Затова, за бога, не споменавайте това име пред него, иначе няма да си тръгнете преди Великден.

Филип му се усмихна в отговор. Не можеше да свали очи от лейди Изолда. Тя беше толкова красива, толкова добросърдечна и в държанието й липсваше престорената свенливост или превзетото кокетство, което беше забелязвал у повечето привлекателни жени. Тя започна да имитира лорд Ричард и Стивън скри лицето си в ръце, а Едмънд се разсмя.

— Знам какво правите, млада госпожице. — Лорд Ричард се върна и седна на централното място, като потропваше с пръсти по облегалката. — Бих искал проклетите французи да дойдат тук, в Рокингъм, или в Скозби. Той размаха юмрук.

— Ще им покажа силата на меча си, както направих в Поатие.

— Той погледна тримата си посетители. — Знаете ли, че бях там, на десния фланг.

— Татко — бързо го прекъсна Хенри. — Нашите посетители са дошли да ни се представят. Те са наши гости, може би имат някакви въпроси.

— Да, да, разбира се. — Сър Ричард изръмжа на един слуга да донесе вино и захаросани плодове. — Ще разговаряме. Но, господа — лорд Ричард грабна подноса с плодовете от слугата и започна да ги подрежда върху масата. — Това е английската позиция при Поатие. — Той пъхна един плод в устата си. — Това са Генуезците — с тях аз се справих. Бях точно тук, отдясно…

Въпреки протестите на сина си, лорд Ричард се впусна в подробно и точно описание на битката при Поатие и как се беше бил под командата на Черния принц. Хенри вдигна очи към небето, а Изолда стисна ръце в скута си и застина като омагьосана. От време на време лорд Ричард прекъсваше разказа си, за да я нарече „палавница“. Навън беше паднал мрак и слугите влязоха да запалят факлите, когато домакинът най-после приключи историята си, като отпиваше от виното и тъжно клатеше глава. После приключи със спомените си и се извини тържествено, че е бил толкова развълнуван, когато гостите му пристигнаха. Известно време той си побъбря с Едмънд и Стивън. Филип, все още очарован от лейди Изолда, скоро осъзна, че тя и Хенри са много влюбени.

— Е, какво мислите? — обърна се лорд Ричард към него.

— За енорията ли, милорд?

— Не, за французите. Смятате ли, че ще навлязат във вътрешността?

Филип направи гримаса и поклати глава.

— Аз съм свещеник, а не войник, лорд Ричард, но смятам, че е възможно. Брегът на Кент е равен; само около Скозби има хълмове и долини. Ако откраднат коне и навлязат навътре, ще опустошат всичко. Не е нужно да се връщат на мястото, където са акостирали, могат да придвижат корабите си на север и да ги потърсят там.

— Браво! Браво! — Сър Ричард го потупа по рамото. — Ще направим от вас войник. — Той шумно си пое дъх. — Изпратих към брега разузнавачи.

Някъде в къщата прозвуча звънец.

— Да вървим, сенешалът ми съобщава, че вечерята е готова.

Вечерята се състоя в голямата зала на имението, прекрасно обзаведена, благодарение на военната плячка и печалбите от търговията с вълна. Тъмна дъбова ламперия покриваше стените. Над нея висяха ярко оцветени знамена, украсени с гербовете на лордовете Монталт и на техните съпруги. Лорд Ричард покани гостите си на подредената маса върху подиума, който се намираше в разточително украсена ниша в дъното на залата. Стените бяха украсени с глави на лисици, елени, сърни, глигани и други ловни трофеи. Между сребърните прибори изпъкваше огромна солница във формата на замък. Храната беше изтънчена и показваше, че лорд Ричард е щедър домакин: пача, банички с месо, еленски бут и пълнен дивеч. Виното се лееше като река. Домакинът не се върна към войната с Франция, а тихо слушаше как останалите обсъждат местните проблеми и клюките от Лондон.

Отначало Филип помисли, че старецът или е пил твърде много, или още мисли за французите, но скоро лорд Ричард доказа, че е лукав и бърз като лисица. Към края на вечерята той ловко накара Хенри и Изолда да разведат Едмънд и Стивън из имението.

— Покажете им стаята с ръкописите — измуча старият воин. — Там, където е била библиотеката на моите прадеди. Хубаво място е. Ще ви хареса, Едмънд; на вас също, Стивън. Ако нещо за четене ви хареса, можете да го вземете.

Веднага щом групата излезе от залата, усмивката му угасна. Той погледна към Филип, който седеше от дясната му страна, отмести стола си и застана лице в лице със свещеника.

— Като стана дума за книги, отче Филип, знаете старата поговорка: Никога не преценявай книгата по корицата й. Може да приличам на изкуфял стар войник, загрижен само за французите. Бърборих като палячо, защото не искам да тревожа сина си и бъдещата ми снаха. — Той леко се усмихна. — Тя е толкова прекрасна, колкото изглежда. Добра жена, с остър ум и надарена със здрав разум.

— И защо направихте всичко това, милорд? С какво не искахте да ги обезпокоите?

— Вие също сте умен — отвърна лорд Ричард. — Разбирам това. Ходил сте в енорийската църква. — Той започна да чисти зъбите си. — Неприветлива е, нали? Разбирам защо искате да построите нова. Говорихте ли с Рохейша за отец Антъни?

— Тя ми каза малко — свещеникът бил възрастен и учен. Много се интересувал, бил направо омагьосан от историята на селото…

— А, да историята. Ами легендите?

— Тя наистина ми каза съвсем малко — отвърна Филип.

— Тогава аз ще ти кажа истината. — лорд Монталт се облегна на стола. — Или поне истината, каквато я знам от историята на моето семейство. През зимата на 1308 тогавашният крал, Едуард II, издал заповед всички тамплиери в кралството му да бъдат арестувани. Той бил принуден да направи това от своя тъст, Филип IV, крал на Франция. Чувал ли сте за това?

Филип кимна.

— Според легендата група тамплиери избягали от църквата си в Лондон. Били дванадесет или тринадесет. Със себе си носели съкровището на ордена си: злато, сребро, скъпоценна утвар. Моят предшественик от онова време, откровено казано, бил пират и контрабандист, който не се боял нито от Бога, нито от хората. Бил близък приятел с местния свещеник, Уолтър Романел. Според легендата, когато открил, че съкровището се пренася през равнините на Кент и ще премине недалеч от Скозби, с викария направили заговор. Яздил ли сте вече из района?

Филип поклати глава.

— През зимата местността може да бъде опасна; пътеките свършват внезапно, пътищата водят към тресавището. През цялото време има мъгла, която сякаш извира от адските казани и се спуска толкова бързо, че дори да си роден тук, лесно можеш да се изгубиш. Накратко казано, Романел и моят дядо, да му прости Господ, събрали група обесници от селото и изиграли стария контрабандистки номер със запалените факли, които отклонили непознаващите пътищата рицари към тресавището.

— Но те са били въоръжени воини…

— На бойното поле едва ли биха ги победили, отче Филип. Но затънали в блатото, заобиколени от мъглата, те били лесни жертви и бързо паднали под облака стрели. — Лорд Ричард млъкна. — Господ знае какво се е случило — прошепна той. — Но легендата твърди, че главорезите пленили съкровището и го донесли тук. Мисля, че започнали да го използват. Дядо ми купил още земя, ремонтирал къщата. Отец Романел започнал да работи върху църквата, имал същите идеи като вас.

— Извинете — прекъсна го Филип, — откъде знаете всичко това?

— Предавало се е устно от баща на син. Никой не е толкова глупав, че да запише такова нещо. Спомняте си, че тогавашният крал, Едуард II, бил бесен, че е изгубил такова огромно съкровище. Кралските пълномощници дошли в Скозби, но си отишли с празни ръце. — Лорд Ричард отпи от виното си и залюля чашата между пръстите си. — Минали години. Разбойниците навярно мислели, че ще им се размине. Но според легендата Романел започнал да говори за Наблюдателите и шепота, който се чува в гробището и около къщата. Видяхте ли надписите?

— Да, лорд Ричард. Една и съща фраза се повтаря непрекъснато. „Ние ви наблюдаваме! Ние винаги ви наблюдаваме!“ А също и очите, изрисувани по колоните. Какво е станало с дядо ви?

— Нещо като това с Романел. Лорд Джордж често се пробуждал през нощта с викове и писъци. Говорел за бронирани конници в двора. Една сутрин намерили леглото му празно. Открили го в овощната градина. Лежал по нощница, умрял от апоплексия. Други казват, че върху лицето му бил изписан такъв ужас, сякаш бил надникнал в дълбините на ада. Малко по-късно Романел полудял. Отвели го в „Свети Бартоломю“ в Лондон, където умрял в килията си, крещейки, че те все още го наблюдават. — Лорд Ричард остави чашата си. — Вие вярвате ли в призраци, отец Филип?

— Църквата ни учи за Силите на мрака, лорд Ричард.

— Но от ада ли идват тези призраци? — запита лордът. — Да приемем, че е вярно, че моят дядо и викарият Романел са избили невинни хора, които са били също така свещеници и християнски воини; те са го направили за да завладеят съкровището на тамплиерите. — Лордът махна с ръка. — Тези убийци са били от Скозби, значи селото би трябвало да е прокълнато, но вие го видяхте. Процъфтяващи къщи, плодородни поля; хората се раждат, женят и умират. Живеят щастливо, стига да не ни нападнат проклетите французи.

— Значи смятате, че мястото не е прокълнато?

— Не знам. Църквата със сигурност е. Знам защо свещениците не се задържат. Те чувстват някакво присъствие. Подозирам, че отец Антъни, както и нашият несретен псалт Уолдис, са търсили златото. Аз не бих го докоснал заради всички ангели небесни, макар да подозирам, че е заровено в стария манастир на Хай Маунт. Дядо ми и Романел никога не се приближавали до това място, отбягвали го сякаш е прокълнато. — Старият рицар придърпа стола си по-наблизо. Но аз си мисля, че проклятието може да работи по друг начин. Дядо ми бил женен за красива млада наследница. Тя родила баща ми и след седмици починала. Моята майка умряла по същия начин, както стана и със съпругата ми…

Филип здраво стисна чашата си. Сега залата не изглеждаше толкова приветлива. Пламтящият огън сякаш изгуби част от топлината си.

— Не разбирате ли, отче? — В очите на стария лорд се появиха сълзи. — Мислите ли, че е съвпадение, че в три последователни поколения на рода Монталт младата съпруга умира, веднага щом роди? Разбирате ли какво означава това? Хенри ще се ожени за Изолда. — Гласът му трепна. — И тя ли ще бъде наказана, отче? И тя ли ще умре заради греха, извършен от дядо ми? — Старият човек сведе глава. — Сега разбирате защо — промърмори той — играя ролята на стар боен кон. Не искам да говоря за тези легенди и проклятия в присъствието на Хенри или Изолда. — Той погледна към Филип. — Какво мога да направя, отче?

— Откога знаете това? — попита Филип.

— Отскоро. Започнах да размишлявам. Проучих и живота на селяните. Знаете ли, отче, в много отношения Скозби е благословено място. Дори голямата чума едва го засегнала, а гладът и болестите по добитъка са непознати. Ние сме далеч от пътищата и другите градове, затова Скозби оцелява. Но аз разгледах църковните архиви: зависимостта, за която Ви казах, съществува. Младеж се жени, жена му ражда и умира. Отче, знам, че жените често умират при раждане, но наистина се чудя дали няма проклятие над Скозби. Не върху цялото село, а само върху онези семейства, които са участвали в безпощадната сеч над тамплиерите и кражбата на златото им.

Филип огледа залата. При обучението си като свещеник беше посещавал университета в Кеймбридж и докато изучаваше теология, беше силно заинтригуван от демонологията — участието на сатаната и неговите ангели в падението на човека. Филип не вярваше в глупави и суеверни приказки. Той поддържаше циничния възглед, че сатаната и неговият легион работят по по-изтънчен начин. А и в тази ситуация кой и къде беше злият? Невинните тамплиери са били убити по такъв злодейски начин. Ами ако това беше дело на Божията справедливост, а не някаква дяволска измама?

— Изолда не бива да умре — скръцна със зъби Монталт. — Аз не съм старец, който е загубил ума си, отче, и още преди да ми го предложите, ще ви кажа, че съм говорил с някои от другите свещеници преди години. Можете да благославяте тази къща, Хенри и Изолда до края на света и това нищо няма да промени.

Филип подпря лакти на масата.

— Ако отида при епископа — подхвана бавно той — няма да ми повярва. Лорд Ричард, няма ли някаква следа? Някакъв ключ към тази загадка?

— Елате, ще ви покажа.

Той почти повлече Филип за ръката и го изведе от залата. В далечината се чуваха гласовете и смехът на останалите. Монталт запали фенер и заведе свещеника в кухнята. На другия й край имаше малка врата.

— Оттук се стига до избите — каза той. — Когато дядо ми загубил ума си, се криел тук. Прекарвал по цял ден в една малка стая, иззидана в избите.

Той поведе Филип надолу по стъпалата. Стените бяха белосани, тунелът — тесен и прав като игла. Монталт усили фенера и освети поставките за факли високо по стените. Гърдите му свиреха от напрежение, когато, мърморейки си под нос, поведе госта си по-нататък по коридора. Отвори една врата и те се намериха в гола, тясна килия. Тя нямаше прозорци и когато запалиха факлите, Филип видя, че вътре има само стара маса, стол и овехтял шкаф. Паяжини висяха в ъглите като драперии. Лорд Ричард поведе Филип към отсрещната стена.

— Вижте това, отче.

Монталт вдигна факлата и свещеникът видя драскотините пред себе си. Кръвта му се смръзна. Който и да ги беше издълбал с нож в стената, явно е бил изгубена душа. „Джордж Монталт“ беше написано няколко пъти, сякаш отдавна мъртвият рицар се е опитвал да запомни собственото си име; сякаш с последни сили е задържал искрицата здрав разум. Останалите знаци бяха несвързани: „Наблюдателите“, „Смили се, Исусе“ — „Jesus miserere“. Няколко пъти се срещаше и името „Вероника“.

— Коя е била тя? — попита Филип.

— Не знам — отвърна лорд Ричард. — В нашето семейство никога не е имало жена на име Вероника. Единствената, за която се сещам, е светицата, която избърсала лицето на Исус, когато се изкачвал към Голгота.

— А тези числа? — запита свещеникът. — 6 и 14 — ясно се виждат.

Лорд Ричард отново поклати глава. Филип грабна фенера и заразглежда останалата част от стената. Увереността му се засили, когато различи очите, подобни на онези, изрисувани върху колоните в църквата и фразата, която пронизваше като барабанен ритъм цялата загадъчна история: „Spectamus te, semper Spectamus te“.

— Говори ли ви това нещо, отче? Филип поклати глава.

— Нищичко. Лорд Ричард, какво съкровище се предполага, че са носели тамплиерите?

— Отче, и аз като вас мога само да гадая, но ако се вярва на приказките на старите жени — скъпоценни съдове и чаши.

— Има нещо странно — каза Филип и отдръпна фенера. — Знам малко за тамплиерите. Били са воини, монаси и свещеници. Обвиненията срещу тях били лъжливи — обвинявали са ги, че обожават отсечена глава, че практикуват черна магия и содомия. Всъщност това били купчина лъжи, измислени от папата и останалите като извинение да разрушат ордена.

Филип седна на един стол и се опита да си спомни какво беше чел в хрониките в Кеймбридж.

— Точно така — продължи той. — Техният Велик магистър по онова време, Жак дьо Моле, бил изгорен пред Нотр Дам. Той публично обвинил виновниците за своето падение — френския крал Филип и папа Климент V. Когато запалили кладата, дьо Моле призовал Филип и Климент да се явят пред Божия съд до една година и един ден след неговата смърт.

— Така ли е станало? — попита лорд Ричард.

— Да. И двамата умрели. Навярно ги е сполетяло ужасно наказание.

— Но какво общо има това с проблема в Скозби? Филип потри лицето си. След толкова вино се чувстваше уморен. Главата му беше доста замаяна, но в сърцето си беше сигурен, че ако иска да служи на хората в Скозби, трябва да се опълчи срещу тази загадъчна, мълчалива заплаха.

— Лорд Ричард, не се хваля, но освен свещеник аз съм и учен. Аристотел ни учи, че във всяко нещо има логика.

— Но има ли логика в проклятията и призраците?

— Не — поклати глава свещеникът. — Точно логика липсва във всичко това. Да приемем, че легендата е вярна, че група тамплиери със съкровището си са преминали през равнините на Кент. Били са причакали и избити, а съкровището им било отнето. Душите на тамплиерите отиват пред Бога. Наистина ги е застигнала ужасна смърт. Били са убити, но не минава ден, без някой добър човек да бъде убит. Пък и те загинали така, както желаели — в защита на своя Орден срещу силите на злото.

— Защо тогава има проклятие? Защо Романел и дядо ми Джордж са полудели?

Филип хвана ръката на стареца и я стисна. Той веднага беше харесал този възрастен благородник, този стар войник, който не се боеше да се изправи срещу французите, но беше ужасен, че красивата му снаха може да умре преждевременно.

— Точно в това е загадката, лорд Ричард — настоя Филип. — Както ви казах, всеки ден добри мъже, жени и дори деца умират заради нечия алчност. Но кралството не е пълно с призраци, които да търсят отмъщение. Не, през нощта, когато са измрели тамплиерите, се е случило и нещо друго. Не знам какво е било, но то непременно трябва да бъде поправено.

Лорд Ричард погледна свещеника и обхвана слабото му лице с ръце.

— Радвам се, че дойдохте тук, отче — каза меко той. — Вие ми вярвате. Знаете, че тук има нещо, което трябва да бъде победено. Смятам, че сте прав. — Той вдигна фенера над масата. — Погледнете масата.

Свещеникът приближи. На нея беше издълбана няколко пъти една и съща дума: „Изкупление! Изкупление! Изкупление!“

— Правил ли е някакви дарения? — попита Филип.

— Да — отвърна лорд Ричард. — През годината преди да умре написа завещанието си — в него няма нищо необичайно, освен богато дарение на Хоспиталиерите, друг орден от кръстоносци, в помощ на борбата им с неверниците. Той заплати добре и на свещеници от цял Кент, за да отслужат литургия за душите на онези, които е погубил. Раздаде пари на бедните…

— Но явно това не е било достатъчно — прекъсна го Филип. — Има ли още нещо, лорд Ричард?

Старият рицар поклати глава.

— Сега знаете колкото и аз — отвърна той. — Нито моят дядо, нито старият Романел са записали нещо. Как биха могли? Кралските пълномощници дошли в Скозби да търсят съкровището на тамплиерите. Отишли си с празни ръце, но представяте ли си какво можеше да стане, ако дядо ми или Романел бяха осъдени за това престъпление? Орденът на тамплиерите бил обявен извън закона. Цялата им собственост принадлежала на Короната. Дядо Джордж е щял да бъде обвинен в убийство, кражба и държавна измяна. Не само щеше да изгуби живота си, но цялото имущество на Монталт е щяло да бъде иззето в полза на Короната. Дядо ми е трябвало да мълчи.

— Лорд Ричард! Лорд Ричард! — извика Изолда от горния етаж. — За бога, какво правите там долу?

— Показвам на госта ни прекрасните си вина. — Старият рицар намигна на Филип. — Сега се качваме. — Той стисна рамото на Филип. — Разгадайте загадката — прошепна му. — Спасете ни всички, отче, и аз ще построя толкова църкви, колкото искате.

Малко по-късно Филип, Едмънд и Стивън си тръгнаха. Беше паднал мрак. Те отказаха предложението на лорда да преспят в имението, но с благодарност приеха двама слуги да вървят пред тях с факли.

Нощта беше студена, но по небето нямаше облаци и те скоро се оказаха пред свещеническия дом. Филип даде по монета на всеки от факлоносците. После заведоха конете си зад къщата, затвориха ги в конюшната и влязоха в къщата през малката задна врата. Рохейша и синът й си бяха отишли отдавна. Огънят в кухнята беше позагаснал, но подът беше чисто изметен и масата — подредена за закуска.

— Няма да има ранна литургия — обяви Филип. — Ще изчакаме хората да се върнат от работа сутринта. — Той потупа брат си по рамото. — Ще я отслужим заедно.

После седна на един стол пред огъня и само кимна, когато Едмънд промърмори, че е изморен. Той се ослушваше и чакаше някакъв звук или знак, но в къщата цареше тишина, нарушавана само от пращенето на дървата и шумът от стъпките на Едмънд по стълбите, отварянето и затварянето на вратата на спалнята му. Стивън се приближи и седна до него.

— Мислиш ли, че лорд Ричард ще подкрепи строежа на новата църква? — попита майсторът-строител.

— Да. Но, както знаеш, Стивън, тук се крие някаква загадка.

— Легенди — присмя се събеседникът му. — Бабини деветини. Ние сме учили в Кеймбридж. Аз не съм еретик. Вярвам в бога, ангелите му и царството небесно, но съм чувал много измислени истории за съкровищата на тамплиерите. Интересувам се повече от тухлите и катрана, от плановете за строежа на новата църква. Гледай да се погрижиш за енориашите си и да поддържаш добри отношения с лорд Ричард, но трябва да ковем желязото, докато е горещо. Нека утре отидем на Хай Маунт.

— Сигурен ли си, че искаш да работиш тук, Стивън? Строителят потри ръце.

— Филип, ти си ми приятел. Работил съм като майстор-строител в Уестминстър, Смитфилд и Крипългейт, но да построя своя собствена църква — Стивън се изправи — е голямата ми мечта. — Той отиде до вратата, после се върна. — Но човек трябва да живее от нещо, Филип. Кой ще плати за църквата?

— Разбрах, че енорията има добри постъпления — отвърна Филип — пък и лорд Ричард е щедър господар. Камъкът може да бъде добит в околността, а в Скозби има достатъчно работници.

— Тогава е време да започваме. Лека нощ, Филип. Стивън потупа приятеля си по рамото и се качи в стаята си. Известно време Филип седя загледан в угасващите въглени на огъня. Денят беше изпълнен със събития, но две неща се бяха запечатали в съзнанието му: страданието в очите на лорд Ричард и красотата на веселата Изолда. Той стана и отиде до предната врата. Застана с ръка на резето и излезе навън и стисна зъби от студения нощен въздух. Излезе през малката странична порта в гробището. Студът беше ужасен — клоните на тисовите дървета бавно се полюляваха от нощния вятър. Цареше мъртва тишина. Филип се огледа. В слабата светлина на луната можеше да различи кръстовете и надгробните камъни, които се очертаваха на фона на тъмната сграда на църквата. Тъкмо щеше да се обърне, когато чу първия шепот, като бриз, понесъл нечии думи от далечината. Филип спря и стисна юмруци. Беше чул думата „Наблюдаваме“, но не беше ли това игра на въображението му? Взря се в църквата, сякаш тя беше виновна за страховете и кошмарите му. Готвеше се да тръгне, когато забеляза отблясък от светлина през един прозорец: някой беше в кораба и се движеше с факла или фенерче. Филип си помисли да повика Едмънд или Стивън, но после му стана неудобно. Отиде до църквата, извади ключа от кесията си и отвори страничната й врата. С мъка преодоля усещането си за нещо зло и лошото си предчувствие. Щом влезе вътре, вече не можеше да види нито факла, нито фенер. Като присви очи, различи колоните, тъмната преграда между хора и кораба и огромния продълговат силует на саркофага на Монталт. Пристъпи напред и дочу шум, сякаш някой пляскаше с ръце. Видя червената светлина на олтара и тя го успокои. Спомни си началото на вечернята: „Господи, помогни ми. Боже, побързай да ми помогнеш!“ Повтаряше си думите, докато отиваше към олтара, но замръзна, когато чу как друг глас шепне: „Ще вляза в олтара на Господа, Господ, който дава радост на младостта ми“. Филип се извърна и ръката му посегна към малката кама, която висеше в кания на колана му.

— Кой е там? — извика той. — Това е Божи дом. В името на Исус Христос…

— Наблюдаваме те! Винаги те наблюдаваме!

— Добре! — извика Филип в отговор. — И аз ви наблюдавам. Аз, Филип, свещеникът на тази църква.

Нещо се движеше в дъното на църквата. Филип извади ножа си и затича към главния вход, но там нямаше нищо. Чу звук зад себе си, обърна се, извика ужасен и изпусна ножа. Подобно на горящи въглени, очите го пронизваха от тъмнината.