Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (18) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ТРЕТА ГЛАВА

— Тази мистерия — започна Филип — започва през зимата на 1308 година. Орденът на тамплиерите във Франция ще бъде забранен, членовете му — затворени, земите и богатствата му — конфискувани. Английските тамплиери са пазели тази свещена реликва, навярно взета назаем от църквата им в Париж, когато се случило всичко това. Те не искали тя да попадне в ръцете на английската Корона или на някой друг. Решили, че отряд рицари под командата на сър Уилям Чейсни ще преминат през Кент и ще се качат на кораб за Франция, където ще предадат реликвата на семейство Чейсни. — Той посочи плащеницата. — Тамплиерите били бойци, но и монаси. Те смятали, че реликвата трябва да бъде носена, заради своята история, от девица. Чейсни много бързал, затова взел едно младо момиче, възпитавано в местния манастир. Тя щяла да носи плащеницата, придружавана и пазена от него и другарите му. От малкото, което знам за ордена на тамплиерите, Чейсни и спътниците му се заклели с най-тежки клетви да изпълнят мисията си.

— Това обяснява ли интереса на младия французин? — попита сър Ричард.

— Да. Навярно тамплиерите са изпратили съобщение до Франция, че изпращат плащеницата и вероятно, въпреки че нямам доказателства за това, тя първоначално е била подарена на ордена от семейство Чейсни. Както и да е — продължи Филип — всичко вървяло добре, докато сър Уилям и отрядът му не се опитали да прекосят долината на Кент. Възнамерявали да заобиколят Скозби, но не знаели, че Романел със съучастието на лорд Джордж Монталт предвождал престъпна банда контрабандисти.

— Значи това не е било единственото им нападение? — попита Едмънд.

— О, не — отвърна Филип. — Романел бил безмилостен и порочен човек. Пролял кръвта на много невинни хора. Знам нещо за обичаите в Кент — Той се усмихна на лорд Ричард. — И как действат контрабандистите. Те винаги наблюдават пътищата. Романел не правел изключение. Неговите шпиони открили, че отряд тамплиери бягат от Лондон и злият свещеник решил, че е на път да завладее огромно съкровище.

— Но да нападне група въоръжени мъже? — попита сър Ричард. — Опитни бойци, които ще се бият на живот и смърт?

— Мислех си същото, докато не отидох при блатата. Истина е, че тамплиерите били войни, свикнали да прекосяват пустини или да атакуват замъци. Но Романел бил хитър. Той ги примамил в блатата, а после неговата банда престъпници ги нападнала отдалеч. Вероятно — продължи Филип — нападението е станало през нощта. Накрая Романел и спътниците му се приближили. Тамплиерите, които оцелели, били ранени и лесно довършени. После те отворили съкровището, за да установят, че то било просто едно парче платно.

— А младото момиче? — попита Едмънд.

— Подозирам, че тя се е скрила по време на нападението. Романел и хората му я открили с реликвата.

— Защо просто не са я убили? — попита лорд Ричард.

— Бог знае, сър. Навярно в тях е трепнала искрица съжаление. Романел можел да го направи, всъщност той до края го искал. Но присъствал и вашият дядо, и хората от селото, които също имали деца. Скарали се и не пожелали да прережат гърлото на детето.

— Пък и вече били отрезняли — съгласи се Едмънд.

— Така е. Жертвите им не били просто група обикновени пътници, а монаси-воини. Освен това нямало съкровище или поне не такова, което можели да видят. Смятам, че все пак са спечелили нещо. Без съмнение тамплиерите са носели злато и сребро за пътуването си в чужбина. По-късно Романел го използвал, за да поднови църквата в жалък опит за изкупление.

— Ами мъртвите тамплиери? — попита лорд Ричард.

— Едмънд е прав. Когато се успокоили, Романел и бандата му размислили над това, което извършили. Знаели са, че ще бъдат задавани въпроси. В края на краищата всички знаели, че орденът на тамплиерите е забранен. Властите в Лондон можело да изпратят пълномощници, за да открият какво е станало с Чейсни и групата му.

— Затова значи използвали Хай Маунт? — прекъсна го Едмънд.

— Да, Романел и бандата му никога не били убивали толкова много и толкова важни хора. Лесно е да се отървеш от случаен пътник или търговец, дори от двама-трима търговци, имали нещастието да попаднат в ръцете им. Но рицари тамплиери? Блатото било претърсено, труповете извадени и съблечени, после занесени на Хай Маунт. Осквернили и изпразнили старите гробове и сложили под надгробните плочи труповете на тамплиерите. В друга част на развалините скрили дрехите на момиченцето и кожените дисаги на рицарите. Оръжието и ризниците им били друго нещо. — Филип направи пауза и отпи от чашата си. — Помнете, че Романел бил сребролюбив и агресивен. Мечовете и камите струват пари. Вероятно възнамерявал да ги използва по-нататък, затова отбелязал гробовете в регистъра, но не можел да ги остави като доказателство за вината на селото. Затова ги донесъл обратно и ги заровил в ковчези в гробището.

— Ами конете и сбруята?

— Те сигурно са скрити в някоя друга дупка. Оцелелите коне били пуснати на свобода. Бедните животни не познавали района. Всеки кон, скитащ се без седло или юзда, лесно можел да бъде хванат от някой селянин или фермер и никой нямало да задава въпроси.

— Знаел ли е Романел какво е откраднал? — попита Едмънд.

— Съмнявам се — отговори Филип. — Не и докато не се върнал в Скозби. Чувствал се разочарован, измамен, може би дори уплашен от това, което бил направил. Можете да си представите как са се срещнали тук с лорд Джордж и са видели реликвата. Едва тогава вероятно започнало да им просветва какво са направили. Не е нужно да познаваш подробно Библията, за да разпознаеш лицето на нашия Спасител. Романел и лорд Джордж попаднали в ужасен капан. Хората биха платили луди пари за такава реликва, но как можели да обяснят по какъв начин са се сдобили с нея? Още по-важно, Романел сигурно е осъзнал светотатството, което извършил. Било късно да убие малкото момиче, били го забелязали, затова я представил като свое незаконно дете.

— Но защо тя не си спомняше? — попита Едмънд.

— Била е много малка. Можете ли да си представите как се е отразила върху ума й тази ужасна нощ? Всеки би се побъркал, камо ли едно малко момиче, уплашено, ужасено и постоянно следено от Романел. Накрая тя забравила, защото искала да забрави и така започнал животът й тук, преструвката, че е дъщеря на свещеника.

— Ами Наблюдателите? Очите? Демоните тук, в Скозби?

— Мелниците на Бога, сър Ричард, мелят много бавно, но много ситно. Романел дал плащеницата на вашия дядо, лорд Джордж, за да го скрие, а той започнал да избива членовете на своята банда, които били заплаха за него. Кралските пълномощници дошли и си отишли. Романел си отдъхнал, но се намесила Божията ръка. — Той хвърли поглед към брат си. — Помниш ли, Едмънд, какво ни каза заклинателят: между нашия, видим свят и невидимия свят на духовете има тясна граница. Тамплиерите се върнали, за да измъчват Романел, лорд Джордж и останалите. Същевременно злото, което било извършено, присъствало тук. Съпругите на мъжете, виновни за убийствата на тамплиерите, винаги умирали седмици след раждането. Ужасяващо напомняне от Бога за онова, което били извършили…

— А греховете на бащите се предават на синовете — цитира Библията лорд Ричард. — Дори до трето коляно.

— Но това не било всичко — продължи Филип. — Рицарите си отмъщавали, но същото правела и плащеницата. Романел и лорд Джордж видели очите на Спасителя Христос и тези очи започнали да ги преследват. — Филип сви рамене. — Останалото знаете. Романел опитал да се отърве от страха, като нарисувал тези очи в църквата и се опитал да забрави. Лорд Джордж полудял, когато осъзнал какво е направил, и че не може да го поправи. Единственото, което можел да направи, е да си спомни шестата картина от „Пътят към Голгота“ — Вероника, която бърше лицето на Исус. Затова непрекъснато пишел 6 и 14, името „Вероника“ и най-вече думата „Изкупление“.

— Но защо дядо ми е накарал да заровят плащеницата с него?

— За да не попадне в чужди ръце. Или лорд Джордж е смятал, че така ще избегне адския огън, като порочните принцове, които искат да ги погребват близо до олтара. Романел се съгласил. Лорд Джордж бил погребан с реликвата. Романел накарал да издълбаят надписа и през следващите месеци самият той попаднал в своя личен ад.

— Ами останалите призраци? Филип разпери ръце.

— Лорд Ричард, било извършено тежко престъпление, невинната кръв искала отмъщение. Злото трябвало да бъде унищожено, налагало се изкупление. Обикновените свещеници, които идвали тук, не можели да разберат това. Онези, които се опитали да намерят съкровището с користна цел, били опорочавани от злото на Романел и трябвало да заплатят за това, както открил отец Антъни.

— Но защо ние? — попита Едмънд. — С какво сме по-различни?

Филип поклати глава.

— Не знам. Навярно затова Бог ни е призвал да бъдем свещеници, затова са ни изпратили да служим в Скозби. Бог избира хората, независимо дали това им харесва или не. Не казвам, че сме по-добри или по-лоши от онези, които са дошли преди нас, но нещо трябваше да се свърши и ние го направихме.

— Ами сега? — попита лорд Ричард.

— Трябва да тръгваме. Изкуплението трябва да продължи. „Свети Осуалд“ трябва да бъде унищожена, мястото да бъде дадено на някой религиозен орден и да се построи нова църква на Хай Маунт.

— Ами реликвата?

— Лорд Ричард, още ли е девица лейди Изолда? Благородникът се изчерви.

— Така мисля — заекна той. — Разбира се, че е девица! — сопна се внезапно.

— Вие, тя и Хенри трябва да направите поклонение. Трябва да занесете тази реликва обратно във Франция на законните й собственици. Какво ще стане с нея по-нататък, зависи от Бога и семейство Чейсни. Обещайте ми, че ще го направите.

Лорд Ричард вдигна ръка.

— Бог ми е свидетел!

— Не казвайте на семейство Чейсни цялата история. Всъщност колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Нека Изолда носи реликвата. Тя трябва да довърши делото на тамплиерите.

— Ами вие?

— Аз напускам Скозби утре сутринта — отвърна Филип. — Днес ще събера багажа си, както и Едмънд. Длъжен съм да отида и разкажа всичко на моя епископ. Трябва да продължа изкуплението. Христос е дошъл да служи на бедните, така ще направя и аз. Ще поискам най-бедното село в Кент, където свещеникът трябва да оре, за да има какво да яде. Едмънд, ако ти…

— Не, — прекъсна го брат му. — Където отидеш, братко, аз ще те последвам. Аз също имах участие в това. И аз, както ти, поканих Стивън.

Лорд Ричард се изправи.

— Сигурен ли си, Филип?

— Да, сър. Дори няма да отслужа погребалната литургия.

Трябва да го направи някой друг. Колкото по-бързо си тръгнем, толкова по-добре. Но сега имаме да довършим нещо.

Лорд Ричард остана до края на деня. Помогна на двамата братя да си стегнат багажа. Предложи им пари, нови дрехи, по-бързи коне, но Филип беше непреклонен. Щяха да си тръгнат, както бяха дошли. Дълбоко в сърцето си Филип се обвиняваше за смъртта на Стивън и макар да знаеше, че ще напусне Скозби, селото никога нямаше да изчезне от паметта му. Той погледна през прозореца и забеляза, че пъпките по дърветата започват да се разтварят. Повика Едмънд.

— Всяка година — каза той — където и да отидем, Едмънд, каквото и да се случи, когато дойде пролетта, когато паднат априлските порои, ще ходим на поклонение. Няма да напускаме Кент, а ще отдаваме почит на свети Томас Бекет, ще паднем на колене пред останките му в кентърбърийската катедрала и ще се молим да се застъпи за нас пред Бога, за нашите души, за тази на Стивън, за всички, които са умрели тук.

Продължиха с подготовката. Бяха свършили и седяха в кухнята, когато пристигна Пиърс с още един от слугите на лорд Ричард. Лесничеят не задаваше въпроси. Той и спътникът му помогнаха на двамата свещеници и господаря си да разтоварят буретата с масло от каруцата и да ги внесат по импровизирана рампа в църквата. Филип нареди буретата да бъдат пробити и маслото разляно. Донесоха също вързопи съчки и ги разпръснаха из подгизналите от маслото напречни кораби. Филип слезе в криптата и продължи подготовката там, като каза на Едмънд да донесе всичко сухо, което може да гори и да го натрупа на купчина, след това Едмънд се погрижи за посетителите, докато Филип отиде в празната, студена колиба на Оплаквачката.

Мястото беше запуснато, огънят — отдавна угаснал. Някои от съдовете бяха счупени и Филип си помисли, че някой любопитен селянин или дете вече беше идвало тук. Той прегледа вещите на старицата — нямаше нищо забележително, освен че парчетата пергамент, на които беше нарисувала спомените си, сега бяха повече. Нещо беше добавено — името Катрин.

— Това ли е името ти? — попита той мрака. — Когато си била малко момиче, приютено в онзи лондонски манастир, това ли е било името ти? Не Присцила, не Оплаквачката, а Катрин.

Навън изкрещя птица. Филип седна на един стол и загледа как дневната светлина помръква. Чувстваше се спокоен, вече не се страхуваше, а от краткия си престой в Скозби беше научил много за доброто и злото, за човешката воля и необходимостта да се възстанови унищоженото, за това, че човек отговаря за постъпките си. Вечерният бриз донесе слабо дрънкане на сбруя и той чу шепота:

— Наблюдаваме те, винаги ще те наблюдаваме!

Филип долови промяната. Не казваха „Наблюдаваме те, винаги те наблюдаваме“ както преди. Духовете на мъртвите тамплиери знаеха за бъдещите му планове.

Той стана и намери в колибата малка чаша масло. Изля го върху импровизираното легло, щракна огнивото и когато пламъците алчно подхванаха покривката, излезе в мрака и се присъедини към останалите в свещеническата къща.

Чакаха до късно през нощта. Филип и Едмънд изпипваха подробностите, за да няма нищо пропуснато, когато дойде новият свещеник. Слязоха в кухнята, където лорд Ричард седеше с Пиърс. Другият слуга беше освободен.

— Най-добре да започнем сега! — обяви Филип.

Те отново влязоха в гробището, където въздухът беше изпълнен с мирис на изгоряло дърво. Филип отиде да провери овъглените останки на колибата на Оплаквачката, после влезе в църквата. Лорд Ричард беше донесъл малкото буренце барут и чертаеше с него пътека от олтара до страничния вход.

— Стой надалеч, отче — предупреди го той. — Когато това се запали, горещината ще е ужасна.

— Пали! — отвърна Филип.

Лордът щракна с огнивото и Филип загледа унесено малкия синьо-жълт пламък, който тръгна по фитила, посипан с барут. Видяха го да влиза в олтара. Лорд Ричард измъкна Филип навън и затръшна страничната врата. Отидоха при останалите в другия край на гробището. През един от тесните прозорци на олтара Филип видя искра светлина, а през другите — блясъка на пламъците. Огънят скоро се разпали и след минути пожарът ревеше из църквата. Всички прозорци станаха червено-оранжеви и струи дим започнаха да се издигат през дупките в покрива. Керемидите започнаха да се тресат. Чу се звук като от далечен гръб, последван от ужасен трясък, когато покривът се срути. Кулата също гореше, изправена като пламтящ пръст, насочен към нощното небе. Шумът, димът и пламъците събудиха някои от селяните, които дотичаха по улицата. Лорд Ричард отиде при тях и им нареди да се връщат по домовете си.

— Слава Богу, че почти няма вятър — промърмори той. — Няма да разнесе искрите. Отче, трябва да се прибирате. Пиърс ще остане на пост.

— Не, не — отговори Филип. — Искам да видя края на всичко това. — Той се усмихна на всички. — Моля ви! Ще остана и, ако има някаква опасност, ще дойда да ви предупредя.

Едмънд протестираше, но Филип настоя.

— Огънят се разгоря — каза той. — Няма какво повече да правите. Пожарът не може да стигне нито до къщата, нито някъде другаде.

Сър Ричард и останалите си тръгнаха. Едмънд се върна с малка кана ейл, малко хляб, сушено месо, сирене и една доста смачкана ябълка. Намери Филип да седи до едно от старите тисови дървета, с очи, вперени в горящата църква. Едмънд постави храната и бирата на земята и остави брат си сам.

Филип не се притесняваше от студа и тъмнината. Просто седеше и гледаше как църквата изгаря до основи. Стените започнаха да се рушат, тази срещу него напълно се срина и горещината от огъня обхвана цялото гробище, докато Филип трябваше да се извърне. Когато отново погледна, църквата приличаше на горяща празна черупка. Той се зачуди, дали небето му помага — от гробницата, олтара, амвона или аналоя нямаше и следа. Стана и приближи до огъня. Той беше вече поотслабнал, въпреки че по средата на кораба все още гореше силно. Филип ахна — докато гледаше в огъня, видя да се оформят някакви сенки — сякаш хора с качулки седяха в сърцето на огъня. Отначало помисли, че е само един, но се появиха и други, подобни на стълбове дим. Филип преброи поне петнадесет. Той гледаше невярващо. Най-предната фигура тръгна към него: плъзгаше се като сянка по стена, като насън. Филип отстъпи. Фигурата продължаваше да настъпва и качулката й падна назад. Филип разпозна призрачното лице на Романел. Очите му блестяха от гняв, устата беше изкривена в гримаса, ръцете му, подобни на ноктести лапи, бяха протегнати напред, сякаш искаше да извади сърцето на Филип. Този път свещеникът не отстъпи. Нямаше да позволи да бъде уплашен. Сънувам ли, чудеше се той. Това привидение ли е или игра на въображението ми? Замириса му на изгорял плат. Романел вече не се движеше с лекота. Започна да върви и да се препъва. Филип направи кръстния знак. Романел се приближи още. Свещеникът виждаше острите му зъби и кръвясали очи. Зад себе си дочу подрънкването на сбруя и тропот на копита. Романел вдигна очи към някаква точка зад главата на Филип и започна да отстъпва. Устата му беше разтворена в беззвучен писък. Той влезе в пламъците, които избухнаха с нова сила, и изчезна. Филип се обърна: нямаше нищо, само тисовите дървета и високата трева, която се огъваше на вятъра. Вгледа се отново в църквата. Огънят угасваше, сякаш пламъците бяха задоволили апетита си и желанието им да унищожат всичко беше изчезнало. Филип се върна и отново седна под тисовото дърво.

Когато Едмънд го разтърси, той здраво спеше. Стресна се и отвори очи. Беше ден, птиците пееха в дърветата над него. Парливият дим от църквата го накара да кашля и се дави.

— Случи ли се нещо снощи, братко?

— Да — отвърна Филип, изправи се и се протегна. — Видях Романел или поне така си мисля, както и всички, затворени тук заради нападението им над тамплиерите. Романел тръгна към мен и в очите му се четеше жажда да ме убие, но после се върна в пламъците. Мисля, че повече няма да безпокои това място.

Въпреки предупрежденията на брат си, Филип влезе в овъглените останки на църквата. Усещаше ясно миризмата на масло и горящо дърво и плат. Лорд Ричард и Пиърс излязоха от къщата и бързо тръгнаха през гробището. Извикаха на Филип да бъде внимателен.

— Щом добрият Бог ме спаси от Романел — извика им свещеникът, — сигурно ще ме спаси и от падащи камъни.

Въпреки това той видя тревогата по лицата им и излезе навън при тях.

— Сега това място трябва да се изравни със земята. Не трябва да остава камък върху камък. Съборете надгробните плочи. Накарайте някой свещеник да благослови мястото и да прогони духовете със сол и светена вода. Къщата също трябва да бъде напълно разрушена.

— Няма ли да останете, отче? — попита лордът. — Почти не сте спал.

— Не. Багажът ни е готов и конете ни чакат. Ще спрем някъде по пътя. Искам да стигна в Рочестър до довечера.

Сбогуваха се. Филип изми ръцете и лицето си. Заедно с Едмънд изведоха конете от конюшнята. Той целуна Рохейша и даде на Криспин сребърна монета. Повтори напътствията си към лорд Ричард и потегли, като препусна бързо през селото, преди енориашите да разберат какво става.

Навлязоха в гората, но вместо да заобиколи Хай Маунт, Филип пое по пътя към него.

— Защо? — попита го Едмънд. Свещеникът сви рамене.

— Искам да се сбогувам.

Стигнаха върха, слязоха от конете и влязоха в разрушения храм. Филип коленичи на мястото, където беше стоял олтарът. Прекръсти се, затвори очи и произнесе кратка молитва. Едмънд се присъедини към тях. След това извадиха от дисагите мях с вино. Филип напълни две чаши и се усмихна на брат си.

— Да пием за нас двамата, Едмънд, и в памет на Стивън. Огледай се, никога вече няма да се върнем тук.

Те седнаха в един ъгъл и се облегнаха на стената, като си спомняха онова, което и двамата считаха за връхна точка в свещеническия им живот. Филип изля остатъците от вино на земята. Тъкмо щеше да стане, когато чу дрънченето на сбруя точно зад стената.

— Господи! — изстена той — Спаси ни, Господи!

Едмънд забърза към него и също застина с отворена уста: на другия край на Хай Маунт, препречвайки пътя надолу, се събираше група ездачи. Ярката слънчева светлина се отразяваше от стоманените им шлемове и ризници. От мястото, където стояха, виждаха ясно белите наметала на тамплиерите с големите шестораменни кръстове. Филип присви очи. Тамплиерите сякаш щяха да участват в някакво тържествено шествие. Конете им бяха прекрасно украсени, седлата и сбруята от кафява кожа, оръжията — сребърни, а наметалата — бели като девствен сняг.

— Ще ни сторят ли нещо? — изохка Едмънд.

Групата приближи към тях. Колкото и да се опитваше, Филип не можа да различи лицата им. Зад командира, рицарите образуваха строй във формата на буквата V, като фаланга, готова за бой. Някакво цветно петно привлече погледа му. Между редиците конници той видя малко момиче, възседнало кафяв кон, с наметка от небесносиня вълна. Отново не можа да различи подробности. Тамплиерът водач извади меча си и го издигна така, че той заблестя на слънцето. Наведе го, после отново го вдигна.

— Поздравяват ни — прошепна Филип. — Не ни мислят злото.

Водачът прибра меча си и Филип отново чу думите. Не знаеше дали тамплиерът е проговорил и думите му са били донесени от бриза или душата му просто е доловила ехото. Той затвори очи и когато ги отвори, тамплиерите бяха изчезнали.