Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (14) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ТРЕТА ГЛАВА

Когато стигнаха имението Монталт, мракът се беше спуснал. Редицата от загадъчни ездачи внезапно изчезна, точно когато наближиха Хай Маунт. След подобно пътешествие Филип се зарадва да види лорд Ричард, Едмънд, Хенри и Изолда да го чакат в преддверието. Отказа храна или вино.

— Първо трябва да отслужа литургията — каза той. Стисна здраво рамото на Пиърс. — Лорд Ричард, искам да ви благодаря за Пиърс. Ако трябваше аз да избирам, не бих могъл да намеря по-подходящ човек.

Пиърс почервеня от неудобство, провлачи крака и промърмори, че нищо особено не е направил.

— Добре. — Лорд Ричард плесна с ръце, за да наруши тишината. — А сега да ви покажа какво направих аз.

Поведе ги по коридора на приземния етаж към малък параклис на гърба на къщата. Стаята беше шестоъгълна, тъмна дървена ламперия покриваше стените. Олтарът се издигаше върху подиум в далечния край, под малък прозорец с розетки. В нишите от двете му страни имаше статуи на Света Богородица и Свети Георги, който убива змея. Плочите пред олтара бяха вдигнати и останките поставени в земята, а слугите затваряха отвора.

— Могат да останат в тази малка крипта — каза лорд Ричард и дръпна Филип настрани. — Докато построим новата църква. Казах на сина ми и годеницата му, че това са останките на нещастните монаси от Хай Маунт. — Той млъкна и преглътна сълзите си. — Иска ми се всичко да е свършило — прошепна старият рицар. — Младият Хенри и Изолда дойдоха да ме видят тази сутрин. Хенри се прояви много добре срещу французите. — Той се усмихна насила. — Чувства се като новия сър Галахад. — Усмивката му угасна. — Иска бързо да се ожени за Изолда. Избрали са празника Успение Богородично, петнадесети август.

— И не могат да бъдат разубедени? — попита Филип. Лорд Ричард поклати глава.

— Не, вече го отлагах на два пъти и те ще започнат да се чудят защо. Не разбирате ли, отче? Ако се оженят през август и Изолда забременее, това прекрасно момиче може да умре след осемнадесет месеца.

Филип погледна през рамо към. Изолда и Хенри, които стояха един до друг със сплетени ръце, смееха се и си шепнеха.

— Те навярно мислят — каза лорд Ричард, — че обсъждаме сватбата.

— Август още не е дошъл — отвърна Филип. — Нека вярваме в Бога. Този проблем сигурно скоро ще бъде решен.

Едмънд беше донесъл одеждите от църквата — чернозлатисти филони и наметала за под епитрахила, цветовете на погребалната литургия. Филип изми ръцете си, облече се и като застана пред олтара, започна песнопението: „Дай им вечен покой, Господи“. Службата беше простичка и кратка. Едмънд изпълняваше ролята на дякон и четеше евангелието. По време на литургията Филип благослови мястото, където бяха погребани останките. Щом службата свърши, той се присъедини към лорд Ричард и семейството му за малко вино и чиния супа.

— Къде е Стивън? — прошепна той.

— В църквата — отвърна мрачно Едмънд. — Сега е заинтригуван от гробището. Все още смятам, че търси съкровището, но разбира, че то не е скрито на Хай Маунт.

Загрижен, Филип изяде супата и изпи виното си малко по-бързо, отколкото му се искаше. Отказа поканата на лорд Ричард да преспи в имението. Отново благодари на Пиърс, после взеха конете от конюшната и препуснаха към къщата на свещеника. Там с облекчение намериха Стивън да седи на масата пред кухненското огнище, потънал в чертежите си.

Размениха си поздрави. После Филип обиколи къщата, за да се увери, че всичко е наред. Тъкмо беше решил да си легне, изтощен и разстроен от посещението си на Хай Маунт и пътуването през блатата, когато чу силно тропане на вратата. Една фигура с наметка и спусната качулка влезе в преддверието. Едмънд се показа в подножието на стълбата.

— Имаме посетител — извика той. — Брат Анселм. Изпраща го Негова светлост архиепископът.

Филип слезе да поздрави госта.

— Вие сте заклинателят! — възкликна той. Плешивият, жизнерадостен монах дръпна качулката си и се изсмя високо.

— Казвам се Анселм Броудбенч. Аз съм францискански монах, свещеник и, ако искате, заклинател. — Той посочи към вратата. — Прибрах коня си в конюшнята. Наричам го Луцифер.

Филип отвърна на усмивката му. Анселм беше среден на ръст, широкоплещест, як, а веселото му лице беше обрамчено със сиви мустаци и брада. Монахът погали голата си глава.

— Бог дал, бог взел — припя той. — Това, което съм изгубил горе, ми е върнато около устата и челюстите. — Той почеса буйната си брада. — Говорих с Негово преосвещенство. Изпрати ме да ви помогна, но трябва да ви предупредя за едно — Той свали наметката си и я подаде на Едмънд. — В края на краищата, аз мога само да дам съвет. Но преди това трябва да унищожа един демон.

— Кой? — попита Филип.

— Този на глада. — Анселм поглади корема си. — Студено ми е, гладен съм и ще приема всичко, което можете да ми предложите.

Филип го заведе в кухнята и го представи на Стивън. Монахът се настани начело на масата, потри отново корема си и погледна одобрително към ястията, които Филип му беше поднесъл.

— Овесена каша, печено говеждо, хляб, зеленчуци, вино. Мислех, че идвам в Скозби, а разбирам, че съм се оказал в рая.

Известно време монахът яде, като бъбреше за Рочестър, за пътуването и за времето. Филип го изучаваше внимателно: той разбра, че монахът се опитва да ги предразположи, както и те него.

— Изненадани сте, нали? — отбеляза Анселм, като отбутна чинията. Погледна ги с шеговита сериозност. — Какво очаквахте? Някой, облечен в черно от глава до пети, с верига кокали около врата? Натоварен с реликви и съдове светена вода? — Той почука с пръсти по масата. — Преди всичко нека ви обясня. Сатаната не обича хората. Той се бои от нас. Иска да ни направи по-малко хора, затова използва всичките ни слабости. Човек, който е уморен; човек, който гладува или умира от жажда; човек наранен телесно или умствено, е по-уязвим от онзи, който чувства, че между него и Бога всичко е наред. Сатаната мрази обичайните неща от живота — например съпруг и съпруга да се любят. Той би предпочел те да се карат. Мрази двама приятели да седнат в кръчмата на кана вино. Децата да играят през лятото. Слънцето в Божието небе, звездите нощем. Тези неща и молитвите са най-добрата защита срещу демони.

— Но тук е различно — прекъсна го Филип.

— Ще стигна и до това. — Брат Анселм отпи от виното си. — Вярвам — продължи той — в това, което ни учи нашата света майка, Църквата. Че човек е част от вселенската битка. Тази война вече е била спечелена от Христа, но всеки човек трябва да изиграе своята роля. Част от тези сражения ние никога не виждаме, защото има видим и невидим свят. Някои от тях виждаме всеки ден — мъж, прободен в кръчмата; изнасилена жена; пребито дете. Понякога можем да се отчаяме, защото ни се струва, че живеем в мрак, но това също е един от номерата на дявола. Той иска да се отчаяме, да загубим човечността си и вярата в Бога. — Монахът стисна ръката на Филип. — Ти не си отчаян, нали, отче? Вярваш ли още в Исус?

— Господи, имам вяра, моля те, дай ми още — отвърна Филип с цитат от Евангелието.

Анселм се засмя и пусна ръката му.

— Негово преосвещенство, епископът, ми каза, че ти, Филип, и брат ти сте добри свещеници. Той изпраща и своите извинения. — Заклинателят млъкна и взе една троха от масата. — Тази къща е ужасна — прошепна той внезапно.

Тръпки пролазиха по гърба на Филип. Монахът беше го казал така небрежно.

— Ужасно зло живее тук — промърмори Анселм. — Чувствам го около мен, как ме притиска. — Той се прекръсти. — В далечния ъгъл — добави. — Близо до огнището. Не, няма да го видите, това е просто сянка, по-дълбока от останалите. Едно присъствие, което ви наблюдава. — Монахът се усмихна насила. — Затова негово преосвещенство архиепископът изпраща извиненията си. В Рочестър има дълъг списък на свещеници, които са били тук, останали са за малко и после са напуснали, оплаквайки се от силата на греха, който обитава това място, от страховитото зло в тази къща. От нападенията на демона, които може би са само кошмари, но никой не смее да говори за тях, за да не бъде сметнат за луд. — Монахът си пое дълбоко дъх през носа. — Преди епископът да ви изпрати, той си беше дал дума, че ако и вие се оплачете от Скозби, ще направи нещо. — Той разпери ръце. — Ето затова съм тук.

— И какво ще направиш? — попита Едмънд.

— Не знам — отвърна Анселм. — Както казах, има видим и невидим свят. Представете си нашата действителност като огледало. Ние виждаме само това, което можем, но това не значи, че зад огледалото не съществува друг свят, друга реалност. Много често тя е отделна от нашата. Но понякога, за зло или добро, те двете се сливат.

— Това ли става тук? — попита Стивън от мястото си.

— Да, да. Може би. — Отец Анселм запретна ръкавите на расото си. — Истинското зло, проявите на сатаната, могат да се вплетат в човешките дела по различни начини. Първо, някой може да е живял толкова греховен живот, че, както казва евангелието, дяволът да го обсеби. Второ, с директно призоваване, с обръщане към силите на мрака, с упражняване на черна магия. Трето, насилието и лошите постъпки също могат да привлекат вниманието на демоните. Това може да е къща, където е извършено ужасно убийство. И… Той замлъкна, вперил поглед през стаята.

— И? — попита нетърпеливо Едмънд.

— Най-лошото от всичко, комбинацията от всичките три. Монахът разтърси глава, сякаш се опитваше да проясни ума си. Филип забеляза колко изтощен изглежда. Очите му бяха изгубили веселия си блясък. От време на време устните му се движеха безмълвно, сякаш се молеше на ум. Понякога поглеждаше бързо към Стивън или се взираше в мрака, сякаш вече усещаше какво го дебне. Монахът взе каната с вино и напълни чашата си догоре. Затвори очи и отпи.

— Негово преосвещенство архиепископът — продължи той — ми разказа нещо за това място. Но, Филип, кажи ми и ти всичко, което знаеш. — Той бързо отвори очи и отново ги затвори. — Наистина всичко.

Филип го направи, отначало колебливо, но когато се отпусна, думите му потекоха като река. Разказа на монаха всичко, което беше преживял от пристигането си в Скозби. Не обръщаше внимание на реакцията на Едмънд и Стивън за инцидентите, за които не им беше разказвал и особено за това, което се беше случило при кладенеца на Хай Маунт. Завърши с описание на пътуването си през блатата и загадъчната редица конници, които го бяха придружавали на път за вкъщи. Когато свърши, брат Анселм бавно се изправи. Отвори кесията си, извади голяма броеница и я сложи около врата си.

— Бих искал съд със светена вода — каза той. — Както и китка за благословия. Имате ли нещо против да осветя къщата?

— Сега ли ще прогониш духовете? — попита Едмънд.

— Не съм казал това — отвърна Анселм. — Но ще обмисля това, което брат ти ми разказа. Искам позволението ви да осветя църквата, гробището и тази къща. Това, което трябва да се направи, ще стане тази вечер. Няма смисъл да се чака.

Филип подскочи, когато чу силно тракане в коридора отгоре и шум от стъпки, които слизаха по стълбите. После от гробището се понесе вой на куче, а мъхнатите крила на някаква птица докоснаха стъклото на прозореца.

— Не обръщайте внимание — пошепна монахът. — Каквото и да стане, не му обръщайте внимание. Този, който е тук, знае какво предстои. — Той сви рамене. — Обикновено не им се нрави. Но първо да се помолим.

По негова молба те коленичиха на кухненския под и прочетоха десет молитви. После брат Анселм тръгна из къщата, като пламенно се молеше и разпръскваше светена вода наляво и надясно. Беше поръчал и на тримата да останат в кухнята. Филип едва се удържаше, защото шумът и дрънченето се засилваха: тропане по стените, звук от влачещи се крака по коридорите и стълбите. Невидими ръце чукаха по прозорците. Едмънд беше сигурен, че видя фигурата на котка да пресича кухненския под, а воят на кучето сега сякаш идваше от стаите горе. Въздухът стана много студен; понякога вонята беше толкова силна, сякаш бяха отворили съд с развалена храна и миризмата й се носеше из къщата. Но брат Анселм продължаваше с молитвите си. Той не обръщаше внимание на явленията, като че това бяха детски лудории. Качи се нагоре и продължи да се моли и да ръси светената вода. Когато слезе, Филип стана да го посрещне, но монахът поклати глава.

— Но, братко, ти изглеждаш зле — възкликна Филип, ужасен колко пребледняло и изпито беше лицето на Анселм.

Той сякаш не можеше да върви напред, като че ли невидим вятър го отблъскваше назад. По едно време му се наложи да седне и да поиска малко месо и вино. Филип веднага му ги донесе. После брат Анселм продължи работата си, като им поръча да останат на място.

— Не мога ли да дойда с теб, братко? — помоли го Филип. Свещеникът извърна покритото си с пот лице.

— Стой тук и се моли — отвърна той. — Но когато те повикам, Филип, само ако те повикам, ела при мен, където и да съм. Не слушай никакви други гласове. Ще ти кажа: „В името на Исуса, ела“. Каквото и друго да чуеш или да видиш, затвори очи и уши и остави душата си отворена към Бога.

Монахът излезе през предната врата, която затръшна след себе си. В този момент Филип беше сигурен, че чу глас, който ревеше богохулства. На двамата с Едмънд не им трябваше повече. Те коленичиха на пода. Стивън, макар и колебливо, се присъедини към тях и те продължиха с молитвата. В гробището се чу ужасен шум. Дрънчене на оръжие, биене на барабани, ужасният писък на някаква птица, викове и най-накрая настъпи тишина. Филип спря да се моли и отвори очи.

— Може би е свършено — промърмори той.

— Филип, Филип, къде си? Какво правиш там? Елате веднага с Едмънд!

Филип се втренчи в брат си.

— Това е гласът на мама.

Известно време Филип и Едмънд, с лица, плувнали в пот, и свити стомаси, чуваха различни гласове от миналото си. Някои им заповядваха, други ги молеха да напуснат къщата. Най-накрая, когато Филип вече усещаше, че е трудно да контролира напрежението, което го пронизваше, вратата се отвори и брат Анселм се върна. Изглеждаше по-спокоен и сигурен.

— Готово ли е? — попита тревожно Едмънд.

— Не. — Монахът поклати глава. — Не още.

— Очаквахме да ни повикаш. Чухме най-различни гласове — обясни Филип.

Анселм почука по слепоочието си.

— Отвън беше тихо като в гроб. Знаех какво ще чуете, затова промених решението си и се върнах.

— Значи гласовете не са истински?

— Не, това са само вашите страхове и тревоги, които мракът използва. — Анселм седна на масата. — Това не е необичайно. Не ти ли се е случвало да си спомниш внезапно нещо от миналото? Някаква миризма, слънчев проблясък, и спомените се връщат. Това се случи и сега. Просто не обръщайте внимание.

— И какво направи? — попита Едмънд.

— Обиколих църквата, гробището и тази къща. Това е първата част от прогонването на духове: да идентифицираш, да разбереш за какво става дума. Това и направих. Тук несъмнено има някакво зло присъствие, но не едно, може би повече от дузина. Това са изгубени души. Предводителят им Романел още ги държи в плен. Той се храни със страховете и тревогите им, както и от собствената си злина. Наистина е странно, усещам присъствието на злото на входа на църквата и в кораба, но не и когато минавам покрай гробницата. На кого е тя?

— На сър Джордж Монталт, лорда, когото споменах! — възкликна Филип.

Анселм изглеждаше изненадан.

— Странно — прошепна той. — Демоните не смеят да я доближат.

— Защо? — попита Едмънд.

— Един Бог знае. Може би заради олтара и присъствието на светото причастие. Същото зло присъства в гробището и в тази къща.

— Значи мястото е обсебено от духове! — възкликна Стивън.

— Да, обсебено е от злото. Но тук има нещо необичайно, тук бродят и други сили. Те не са зли, а добронамерени. Не се намесват, но наблюдават. Стоят на ръба на мрака и гледат. — Брат Анселм разпери ръце. — Опитайте се да си представите — каза той — стая, пълна със светлина, освен в средата, където цари мрак. Мракът не засяга светлината, нито светлината мрака. Но те съществуват заедно, очаквайки нещо. — Анселм млъкна и захапа кокалчетата на пръстите си. — Дяволът се храни със злото, което намира тук. Ти спомена нещастния отец Антъни и жаждата му да намери съкровището. Силите на мрака са използвали това и после са го унищожили, защото им го е позволил. Той ги е допуснал в съзнанието си. Това, което виждате; това, което мисля, че се е случило е, че ужасната верига от престъпления на Романел още чакат да бъдат приключени. Наблюдателите, които са умрели с лица, обърнати към Бога, искат справедливост и изкупление. От друга страна, Романел се е обърнал към мрака. Той все още му принадлежи и държи и останалите, които е развратил със своята власт.

— Значи не можете да го обезвредите? — попита Филип.

— Ще опитам. Само веднъж. Филип, ти ела с мен. Едмънд и Стивън ще останат тук. Не напускайте къщата. Но не се тревожете. — Анселм се усмихна на страха в очите на Едмънд. — Силите на мрака също се прекланят пред името на Исуса. Затова, когато ги призова, те ще дойдат.

— Какво ще правя аз? — попита Филип.

— Нищо — отвърна монахът. — Имаш ли разпятие?

— Да.

— Тогава ела с мен.

Те излязоха от къщата, прекосиха гробището и влязоха през главния вход на църквата. Филип се радваше, че Оплаквачката не е наблизо, навярно беше почувствала какво става. По настояване на монаха той запали свещ и я залепи върху кръщелния купел. Брат Анселм се обърна към вътрешността на църквата.

— Легни по очи! — прошепна той. Филип го погледна изненадан.

— Лягай! — заповяда монахът. — Затвори очи и каквото и да стане, не помръдвай!

Филип се подчини.

— Не надигай глава — повтори монахът — В името на Отца и Сина и Светия дух!

Монахът започна прогонването на духовете. Първо се обърна с молитва към Светата Троица, Света Богородица, Свети Йосиф, а после към Свети Архангел Михаил и всички могъщи ангели, които подкрепяха Бога. Щом свърши с това, брат Анселм започна заклинанието срещу духове.

— В името на Исуса Христа, заклевам те…

Въпреки че лежеше по очи, Филип изведнъж видя във въображението си, как църквата се изпълва с прокълнати духове, ужасни на вид: с огромни глави, дълги вратове, изпити лица, мръсни и хищни; с космати уши, кръвясали очи и обложена уста. Зъбите им приличаха на вълчи, отворените им гърла бълваха пламъци. Те крещяха с дрезгави гласове. Имаха извити пищялки, криви крака, костеливи ръце и сгърчени ходила.

— Господи! — прошепна той и се опита да стане, но брат Анселм леко го натисна на пода.

— Детски игри! — промълви той. — Стой мирен и слушай какво ще стане.

Тишината беше подтискаща.

— Как те наричат? — извика монахът към тъмнината.

Филип внезапно изстина. Не знаеше дали гласът беше вън от главата му или в нея. Отначало се чу кикотене, злобен подигравателен смях. — Разкарай се, монахо! — просъска гласът.

— Как те наричат? — повтори Анселм.

— Лайна и нечистотии. Мръсотия и боклук. Измий се, монахо!

Филип отново се опита да повдигне глава.

— Не, не! — прошепна Анселм. — Няма нищо, Филип. Нищо няма да видиш. Аз чувам същия глас като теб.

— Развратен монах! — подиграваше се гласът. — Глупав и ужасен!

— Така става винаги — прошепна Анселм. — В името на Исуса — произнесе той — млъкни и отговори на въпроса ми. Как те наричат?

— Името ни е Легион, защото сме мнозина.

— Още веднъж те призовавам, как те наричат?

— Романел, бивш свещеник.

— Призовавам те да ми кажеш истината. Защо си тук?

— Обвързан съм с това място. — Сега гласът беше уморен. — Обвързан от прегрешенията си.

— От злото, което си сторил ли? — попита Анселм. — Отговори ми.

— От злото, което сторихме.

— И какво е то?

— Свещеникът знае.

— За отец Филип ли говориш?

— Свещеникът знае: той беше избран за изкупление.

Сега се чуха и други гласове, които викаха, молеха за милост, искаха изкупление. После настъпи тишина. Филип почака, после вдигна глава. Монахът беше коленичил до него със стиснати ръце и затворени очи. Той бързо се прекръсти и се изправи.

— Свърши ли? — попита Филип.

— Аз свърших, но с това не е свършено — отвърна монахът.

— Разбираш ли — продължи той, — с помощта на заклинанията аз мога само да разбера каква сила обитава определено място и причината тя да е там. Не мога да искам повече.

Брат Анселм излезе с Филип от църквата. Те застанаха на стъпалата и монахът се вгледа в обсипаното със звезди небе.

— За известно време ще бъде спокойно — обяви той. — Но не мога да прогоня тази сила. Ти трябва да го направиш, Филип. Трябва да има изкупление.

— Какво значи това? — попита свещеникът.

— Същото като тук, на земята, Филип — отвърна Анселм.

— Ако ти ме нападнеш и изгориш къщата ми, ще бъдеш наказан, ще бъдеш глобен и ще трябва да ме обезщетиш по някакъв начин. Това се отнася и за духовния живот. Когато е извършена голяма злина, тя трябва да бъде изкупена. Дългът трябва да бъде изплатен, да се обезщетят пострадалите. Това е твоя работа.

— Но как? — отчаяно запита Филип.

Анселм се усмихна, хвана го под ръка и го поведе през гробището към дома на свещеника.

— Мисля, че дотук си се справил добре. Затова Романел се е обърнал срещу теб, докато другите, Наблюдателите, чакат да видят дали не могат да ти помогнат.

— И какво предлагаш?

— Ще пийна още малко вино, Филип, и после ще си легна.

Призори ще си тръгна. Не искам никакво заплащане, нищо. Ще си отида, както дойдох, и ще докладвам какво съм направил на Негово преосвещенство.

— А после? — попита Филип. Монахът погледна назад към църквата.

— Днес си минал през блатата, нали? Филип кимна.

— Бил си на Хай Маунт, в имението и разбира се, тук? Мисля, че трябва да отидеш там, където е започнало всичко и там, където е свършило.

Филип го погледна изненадан.

— Лондон! — възкликна свещеникът. — Тамплиерите са дошли от тамошната си църква. Доколкото знам, архивите на ордена все още съществуват. Може би ще откриеш някаква връзка, някакъв ключ, за да разгадаеш тази мистерия. — Той си пое дълбоко дъх. — После иди в „Свети Бартоломю“, там е умрял Романел, нали? Напълно луд? Може би добрите братя пазят някакви бележки за него. И ако бях на твое място, бих направил това веднага. Накрая ще те посъветвам още две неща. Първо, каквото и да ти казва приятелят ти Стивън… Така се казва, нали?

Филип кимна.

— Стивън е като другите — той ламти за това нещастно съкровище.

— И второ? — попита Филип.

— Щом веднъж намериш ключа, какъвто и да е, изгори църквата до основи заедно с къщата. Пречисти я с огън и построй нещо друго. Нещо, което ще помогне да се изкупят ужасните деяния, извършени тук.

Филип се канеше да продължи, но монахът хвана ръката му. Сега изглеждаше тъжен, дори изплашен.

— Това никога няма да те остави на спокойствие, Филип — добави той. — Каквото и да мислиш, каквото и да правиш, ти си свещеник. Ти си поел тази църква. Започнал си и не можеш да спреш дотук. Ти си този, който ще изкупи престъплението!