Христо Калчев
Последно причастие (6)

Шеста глава

Кермес беше село с хиляда къщи, кацнало върху бяла ерозирала скала над морето, но по каменните му улици, скрити зад зидове по-високи от постройките, бяха отворили офиси над сто офшорни банки. Едва ли в света имаше по-концентрирана банкова общност и повече оръжие на глава от населението. В Кермес нямаше хотели. Всяка къща приемаше туристи, някои постоянно, превърнати в нещо средно между бункери и затвори. И бойни кучета. На всеки ъгъл можеше да се срещне гард с ротвайлер, зад всяка ограда се зъбеха добермани и ризеншнауцери. Това бяха предпочитаните породи на международните банди, които обитаваха селото в привидно примирие. Другият гангстерски белег бяха джиповете. По липса на гаражи тесните улици бяха задръстени с мерцедеси, „Гранд Чероки“, ландкрузери и стотици други марки, произведени във всички краища на света. Шофирането в това на вид мъртво село беше невъзможно.

Козела успя да се добере до площада с църквата с десетки маневри. Влезе в кръчмата. И църквата, и кръчмата бяха единствените в Кермес. Но на сутринта щеше да открие, че на километър на изток, на самия бряг, трескаво се строи нов курорт, съобразен с всичко необходимо на престъпния свят. Хотели, банки, луксозни каменни замъци, летище. Сигурно в първата половина на двайсети век по подобен сценарий се бяха пръкнали Лае Вегас, Атлантик Сити и други кошери на порока.

Кръчмата беше много повече от питейно или засищащо глада заведение. Тук се помещаваше бюро-разпределител на квартири, справочен банков офис и пощенска станция. На втория етаж на каменната къща бяха спалните на собствениците и телефонната централа. Всичко споменато беше разположено на отделни маси в стотина квадратни метра площ, пред платените служители има узо и маслини, имаше ги и на останалите десетина маси.

Кръчмата беше пълна, но се намираха и свободни столове. Козела седна до един млад поп, поръча водка на английски и започна огледа.

Свечеряваше се, беше топло и задушно и по масите изглежда седяха само местни жители. На втората водка установи, че никой от присъстващите не говори английски и че всякакво любопитство е смъртно опасно. Кермес беше най-странното селище, което някога беше посещавал, а акцията като че ли — безнадеждна. Трябваше да претърси хиляда къщи, за да открие еритрееца Мохамед Дуко, а това изглеждаше невъзможно. Или трябваше да купи някой от местните, или да хукне обратно към столицата на Крит.

Попът? Козела прикова поглед във видимо започващия да се напива свещенослужител. Беше трийсетгодишен, слаб като индуски брамин, с треперещи ръце и морав пиянски нос.

Козела извади десет долара за попа и му показа с жестове, че иска да спи. Свещеникът стана със залитане, отиде на бара и се върна с бутилка „Узо“, тефтер и чешки молив „Кохинор“. Отпуши шишето, наля чашата до ръба, отпи, написа $ 100 и нарисува бутилка. Козела си преведе посланието по своему: „Сто долара за нощувката плюс бутилката“. Прибави към първата втора десетдоларова банкнота, скъса листа на две и остави „бутилката“ върху банкнотите. Попът отново опита да пише, но Козела поклати глава. „Нито цент повече!“, означаваше жестът му. Гледаха се миг-два в очите, после божият служител махна примиренчески с ръка. Преведен, жестът означаваше: „Прееба ме, но от мен да мине!“.

Пиха още по две чаши, всеки от своето. Козела плати сметката и потеглиха по кривите улици на Кермес.

Попът се казваше Йоанидис, Козела — Йон, а това кой знае защо се стори много забавно на божия посредник. Живееше в малка постройка в църковния двор. Четири спални, кухня и клозет без никаква връзка помежду им. За да се мине от една стая в друга, трябваше да се излиза на двора.

Попът му показа в коя стая ще спи и го покани в своята. Тук леглото беше застлано с чаршаф, имаше възглавница и одеяло. При Козела подобни екстри липсваха. Дори и това му беше много. Можеше да прекара нощта в колата, ако това беше целта му. А не беше.

Попът скоро щеше да се напие. 1/1 сега залиташе, докато палеше печката, а кой знае в какво животно щеше да се превърне след един час. Времето се разваляше, но температурата не беше по-ниска от петнайсетина градуса. За Козела предостатъчни, но попът зъзнеше.

Седнаха пред маса без покривка, попът му наля мастика и подложи гръб на огъня. Козела извади снимката на Мохамед Дуко и я постави пред него. Попът се взря в негъра, после поклати глава. „Не съм виждал тая мутра!“, говореше първият жест. „Има много чернокожи“ — вторият. „Мъртъв ли го искаш?“ — третият. Козела кимна с чувство, че сяда с гол гъз в огъня.

Попът стана, взе от една лавица тетрадка и химически молив и написа: „$ 10 000 — педго $•“. Козела го преведе: „Срещу 10 000 долара черният ще бъде мъртъв“.

Козела знаеше, че поема огромен риск, но нямаше никакъв избор. В Кермес се живееше анонимно по къщите и трябваше да прекара месеци тук, за да срещне Мохамед Дуко. И я го срещне, я не. Знаеше обаче, че има работа с грък и че пазарлъкът е много съществена част от уговорката. В тетрадката задраска една нула и подчерта „педго ф“.

Свещеникът отпи силна глътка, затисна я със зелена маслина, изплю костилката на пода и взе тетрадката. Нарисува: $ — $1000. Ф — $ 1000 и попска калимавка Д — $1000 = тота! $3000.

Козела се съгласи с кимане и му подаде ръка. Попът се колеба миг-два, после стисна десницата му. Ако преводът беше точен, божият служител искаше три хиляди долара, за да убие негъра. В тази сума влизаше взрив, погребение или изчезване на трупа и хонорар за мократа поръчка. Козела отново взе тетрадката и написа: „31.1.2002 Кегтез“. Йоанидис разбра и посочи календара на стената. Днешният ден беше последният на януари. Козела написа: „Ппа! — 3.2.2002“, стана и му посочи деня в календара. Попът поклати отрицателно глава и написа:

$3000 — 10.2.2002 Кегтез

$5000 — 3.2.2002 Кегтез

+ сто

Това послание Козела си преведе — три бона за десети февруари, а за експресна услуга 5, плюс снимката на негъра.

Козела мисли дълго, преди отново да вземе молива.

$2500 — 31.1.2002 + $2500 — 3.2.2002 Кегтез?

На езика на немите това би трябвало да значи половината мангизи сега, остатъкът — на трети февруари, но само за свършена работа.

Попът като че ли и този път разбра и с триене на палец и показалец поиска половината пари веднага. Козела кимна, извади пачка в купюри по сто, отброи двайсет и пет банкноти, но когато пъхна ръката си в якето да прибере останалите, извади я с пистолета в ръка. Накара поп Йоанидис да се прекръсти, да целуне цевта на беретата. После стана и излезе.

Трябваше му половин час, за да се добере до колата и един — докато се измъкне от селото. После пое към Мегало Кастро.

* * *

Беше три и половина сутринта, когато влезе във фоайето на хотел „Кандия“. Служителката на рецепцията го посрещна усмихната, дори сърдечна. Козела беше щедър клиент, а беше внушил и на Флора да не жали кинтите.

— Жена ви и сина ви се прибраха много отдавна, господине, но вашият приятел е все още в бара.

Завари Хакел съвсем сам. Ничие присъствие не би го зарадвало повече. Без да си го е признал дори наум, Козела се притесняваше, а защо не дори страхуваше, от среща с Флора и сина й.

— Защо си буден, вампир откачен? — попита и се отпусна на стола до него.

— Чакам те! — мрачно каза Хакел.

— Сега?

— От една седмица. Осама е в Хадрамуд. Всеки момент започва втората война… Най-вероятно Ирак,

Ще спя след срещата ми с Флора. Не! След като Видя докъде са стигнали с ремонта на къщата!

— Какво ти пука, Джон? В Крит си.

— Но под пагон. Аз съм войник, Козел.

— Искаш да кажеш, че започва твоята война?

— Не само. Ако се наложи, ще мрем заедно.

Козела поръча водка, запали цигара, отпусна се. Беше му писнало да препуска по безобразните шосета на острова.

— Моите намерения са други. Или никой не ебава да ме пита?

Хакел сложи ръка на рамото му.

— Не е време за любов, Козел. На нашата възраст подобни чувства са разточителство.

— Прав си, Хакел. Аз съм стар, грохнал кон. Време е да мина в запаса.

— Ти си хамър. В щатната таблица не се предвижда пенсия за такива като теб… И като мен, разбира се. Нито гроб с кръст и мраморни ангелчета. Забрави подобни глупости!

Мълчаха, пиеха. Слушаха гръцка протяжна музика. Барманът гледаше порно-програма без звук.

— Какво искаш от мен, Хакел?

— Да ми правиш компания. Докато съм на острова… Наздраве!

Отпиха едновременно.

— Видя ли Флора?

— Току-що пристигам.

— Заработи ли наградата?

— Скоро ще разбера. Какво Флора?

— Разцъфва. Ще се убедиш сам. Завиждам ти, Козел. Твоят Бог трябва да ти опрости всичката кръв, която си пролял само заради щастието, което създаде тук, на тоя скапан остров.

Козела дълго не знаеше какво да отговори. И отговор ли се очакваше от него? Накрая каза:

— Не съм убил никого, който заслужава да живее. Не се чувствам убиец, Хакел. Аз съм по-скоро чистач.

— Що за чистач си ти, кърваво копеле? — полковникът от ЦРУ звучеше тъжно въпреки словата, които изричаше, — Какъв си? ДДТ, Райд, хиена? Имаш ли отговор? Не съществува убиец, който не се мисли за рицар… Особено масовите.

* * *

В шест часа Хакел отиде да спи. Козела влезе в тоалетната, нарочно повърна, изми се и седна във фоайето. В седем купи „Интернешънъл Херълд Трибюн“ и до осем часа търси някакви сведения за Осама бин Ладен и членовете на Ал Кайда. Не намери нищо съществено. В девет захвърли вестника и излезе пред хотела, Флора все още беше в апартамента. Сигурно спяха. Запали цигара, вдигна яката на якето, пъхна ръце в джобовете и тръгна да скита напосоки. В десет часа влезе в двора на новата си къща… не, в имота на Флора.

Не имот, имение, да му ебеш майката. Гадната джунгла беше изчезнала и сега кедрите бяха заживели, изчистени от бурени. Земята беше разорана и засята с трева, пътеките изчистени, каменните плочници измити и лъснати, клетките за декоративни птици боядисани в зелено, макар и празни.

Козела седя дълго в този подреден рай, преди да тръгне към къщата, а истинският шок го чакаше именно там.

Въпреки всичко не прекрачи прага. Басейнът беше готов, оставаше само да се напълни. Душ-кабините също. Седна онемял. Това беше раят. Зелен рай, заобиколен от кобалтово море, осъден на мъртва тишина… и двуетажна къща в наситено бордо с осем спални, грамаден хол и неясно колко бани, камини и барове. Това ли беше първият му дом в живота? Беше преустроил бащината си къща в Лесидрен с ясното съзнание, че няма да живее там. Никога. Беше купил апартамент в София, знаейки, че няма с кого да живее в него. Беше живял под наем, докато имаше семейство. Когато го загуби, се сдоби със собствени жилища, по-чужди от хотелски стаи, по-празни и скучни от хамбари… А сега? Няма да вляза сам!, с необяснима вътрешна ярост помисли той. Обърна се и тръгна към хотела.

* * *

Флора приспиваше сина си. Чакаше я в хола, загледан разсеяно в някаква гръцка музикална програма. Всъщност, пиеше водка и пушеше цигара, заслушан в зараждащата се буря. Вятърът се усилваше непрекъснато, трещяха светкавици и въпреки че беше февруари, предстоеше тропически дъжд — поне миризмата на озон вещаеше порой.

Вечеряха в ресторанта на хотел „Кандия“, после Козела се прибра в стаята си, изкъпа се и влезе в хола да чака Флора. Предстоеше първият им сериозен разговор в Крит. Имаха какво да си кажат, макар че притесненията му нарастваха и нямаше нито желание, нито настроение да слуша благодарностите, които щеше да чуе. Може би това беше причината да наеме отделна стая на етажа на апартамента.

Джиесемът му иззвъня в момента, в който Флора отвори вратата. Менюто изписа „СМ“ (Хауки Исламболи).

— Джон?

— Кажи, потомъко на Птоломеите.

— Твоят път е по-добре павиран от аутострада Дел Сол?

— Аз бих го сравнил с пътя към Ада, Хауки. Време е да сменим посоката.

— О, не, приятел. Последна разходка!

— Един милион. ОгеепЬаскзР^[1]

— Романтична сума, Джон.

— Единствената! Да или не? Едносрично!

— Да, Джон, въпреки че това е „Ь1асктаП“^[2]!

— Дори да е така, Хауки. Ако решението ви се потвърди, обади се след сто часа. След сто и първия сменям номера си.

— Да.

Флора беше полугола.

— Много дръзко, момиче!

— С нищо друго не разполагам… — тихо каза и побърза да седне. — Ако не искаш, няма да се сърдя.

Козела й наля чаша водка, стана, подаде й я и се отпусна в канапето до нея.

— Как е момчето, Флора?

— Като при мама! — прегракнало каза тя, после ревна.

* * *

— За първи път се отдавам, Иван. Десетки пъти са ме ебали, но никога не съм целувала мъж, който се е изпразнил в мен. Никога! — затвори очи, но продължи да се усмихва. — Дори дефлорацията ми беше насилствена.

Козела знаеше, че трябва да каже нещо. Някаква безсмислена фраза, някаква глупост, но непременно да чуе гласа си. Вместо окуражителна или поне мила дума,

изтърси:

— Не искам шибаната ти благодарност.

Флора мълча дълго. Усмивката й беше изчезнала, гледаше унило, може би дори тъжно. После стана и влезе в банята.

Козела глътна сто грама водка на екс, запали цигара и излезе на терасата над Мегало Кастро.

Пиян ли си, проклет идиот?

Съвсем други думи напираха в него: Усмихни се, момиче. Страшното мина. Радвай се на сина си! Има бъдеще и за двама ви… А когато Флора наистина се усмихна, й отряза главата.

Проклет, проклет, проклет идиот!

Трябваше веднага да влезе в банята и да й се извини още под душа. Знаеше, че няма да го направи. Не и той, въпреки че се налагаше и го искаше…

Вместо това връхлетя в банята, награби я за гърдите, захапа устните й и вбесен и от похот, и от собствената си глупост, завря хуя си в мократа й от водата, но суха на вътрешни сокове вагина. Насилваше я и го съзнаваше, Флора прие акта, но не му се отдаде. Не и този път. Когато свърши и я прегърна под душа, все пак се насили и изсъска:

— Знам, че съм свиня, момиче! Прости ми, ако можеш. Няма да те насилвам! Никога повече! Такива като мен ги е страх от чувства!

После грабна хавлията и излезе от банята, Флора остана още дълго под душа, но когато влезе в хола, по лицето й личеше, че е разбрала посланието. Отпусна се до него и легна в скута му.

— Целуни ме, моля те.

Наведе се, целуна едно след друго очите, челото, прокара език по устните й.

— Аз съм на петдесет години.

Флора го хвана с две ръце за ушите, но преди да впие устата си в неговата, промълви възбудена и трепереща:

— Ще те обичам и на сто и петдесет.

Любиха се заслушани в бурята, осветени от мълниите. После стихията отмина и изгря любопитната клюкарка луната.

Показа й среден пръст.

* * *

На сутринта Козела освободи хотелските стаи и заведе Флора и Осип в собствената им къща на улица „Ассос“ в баровския квартал на Мегало Кастро.

— Това е нашата къща, Флора. Тук ще отгледаме момчето…

После хукна към колата. Трябваше да се върне в Кермес.

Остави Флора онемяла да разглежда първия собствен дом в живота си. Само тя. Единствената придобивка, която впечатли Осип, беше басейнът.

* * *

Пътуваше, когато Хауки Исламболи се обади отново. Поръчката и хонорарът бяха потвърдени.

Прехвърли акцията на Перо Пора срещу седемдесет хиляди долара. Двайсет за него, остатъкът — за бившите му подчинени от Ескадрона на смъртта.