Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (9)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 20 гласа)

Информация

Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

вулгарен роман

Книга осма

(c) Христо Калчев, 2002

(c) Венцислав Шолти, художествено оформление на корицата

(c) 2002 Издателство „Световит“

(c) 2002 Камелия Вълова, редактор

„Световит“, София, 2002

ISBN 954-9761-21-5

История

  1. — Добавяне

Шестнайсета глава

Беше първи април, шест часа сутринта, когато телефонът разбуди Козела.

Алкалай?

Изчака пет-шест позива, преди да спусне крака на пода и да включи апарата.

— Добро утро, сабри. Надявах се никога повече да не чуя гласа ти.

Алкалай се изхили злобно.

— Прибра ли килъра, Козел?

— Кой?

— Килър. Знаеш ли какво означава тази дума? Козела се направи на събуден.

— Аз съм килър, ако това е въпросът.

— Разбира се, че не. Прибра ли снайпериста, който насъска срещу мен?

Козела мълча известно време, макар че знаеше повече подробности, отколкото евреинът можеше да предположи. Аса беше залагал четири пусии на Алкалай, но нито веднъж на достатъчно близко разстояние. Последния път беше стрелял с ясното съзнание, че мишената е извън обсега му.

— Един от нас двамата е луд, сабри. Или ти, че ме остави да напусна Москва, или аз, че слушам тъпите ти намеци посред нощ. Ако бях стрелял по теб, Путин щеше да ти организира държавно погребение.

— Не ти, Козел. Прекалено голяма чест би било за мен, но някой от ескадронистите ти със сигурност.

Запали цигара, излезе на терасата. Пикаеше му се, пиеше му се вода, беше му едновременно скучно и нервно.

— За дългата си практика усвоих едно правило, Морис. Върши си сам работата, като вълците. Не я ли свършиш сам, не е свършена. Ясен ли съм?

— Кой тогава, приятелю?

— Знам поне хиляда причини да си мъртъв от десетилетия и поне сто банди, които мечтаят да стрелят в рузвелтовската ти мутра.

Алкалай се разсмя весело, звучеше дори искрено.

— Както и да е, Козел. Навремето Де Гол казваше на охраната си: „Ваша грижа е да ме опазите жив, моята — да не се съобразявам с предпазните ви мерки!“. Умно, нали?

— Да.

— Спазвам този принцип. Някакъв отчаян килър стреля по мен. Не посмя да скъси дистанцията. Знам, че не е твоя работа, Козел, и не затова ти се обаждам. Изясни се смъртта на Хакел…

Козела го прекъсна.

— Искам подробностите, сабри. Виж, за тази мъст бих си размърдал задника

— Свържи ме с твоя младок в София. Поръчката е за пет милиона долара. По него ще ти изпратя некролога на Хакел.

* * *

Осип давеше котки. В първия момент помисли, че кукли плават в детския надуваем басейн, но като се загледа, онемя. Малкият скот давеше цяло котило в компанията на весело подскачащи риджбеци и под наблюдателния поглед на котката-майка, стаена в короната на един от кедрите. Понечи да се намеси, после се отказа и влезе обратно в кабинета си.

Горката Флора. Знае ли какъв садист е синът й?

Тогава чу гласа й. После рев, писъка на Осип и безмилостния побой, който му нанесе. Реши, че е по-тактично да се направи на спящ и тъкмо се готвеше да се върне в леглото, когато ужасената Флора нахълта при него.

— Видя ли какво върши този изрод?

— Да.

— Екзекуция?

— На такова ми заприлича…

— Ще го убия!

Флора рухна на леглото. Изглеждаше по-скоро уплашена, отколкото ядосана.

— Ще го убия, наистина. Отглеждаме звяр, Йон. Козела беше намерил време да премисли отговора си.

— Не го бий… повече. Не му говори, не му обръщай внимание. Аз ще се заема с него.

Няколко часа по-късно Осип Марин постъпи на работа в пристанищната кланица. Той беше единственият чирак, който вместо да получава заплата, щеше да си плаща за извършената против волята му работа. Козела го прикрепи към един сто и петдесет килограмов грък, плати му царски и го задължи да „разкаже играта“ или да „стопи лагерите“ на малкия негодник.

Когато две седмици по-късно отиде да го прибере, Осип приличаше на призрак и повръщаше само при произнасяне на думата кръв или смърт. Едва тогава отвори очи за семейството си и дори за мис Хелън, учителката си по английски.

За цели петнайсет дни Флора не му зададе нито един въпрос. Не наруши ритъма на къщата. Поднасяше закуска, обяд, вечеря. Сервираше му ту кафе, ту водка. Учеше робски английски и гръцки, гледаше телевизия, отдаваше му се и се оттегляше в спалнята си. Но когато Осип се върна, смазан от умора, но понесъл безмълвно наказанието си, през нощта събра сили да каже:

— Знаеш, че съм благодарна, Йон. Не можеш да не почувстваш, че те обичам… но знаеш ли какво не съм допускала и в най-романтичните си блянове?

— Не — каза Козела, готвейки се да влезе в банята.

— Аз съм безумно влюбена в теб. Ако ме зарежеш, ще умра.

— Не умирай, ако обичаш — неловко издрънка той и влезе под душа, но не пропусна да измърмори наум: Май е мой ред да мра, да му ебеш майката!

* * *

На другата сутрин Козела излетя за Атина на среща с Константин Дарделев, но в бара на хотел „Елион“ завари и Лазар Лазов — Аса. Веднага го удари шибаната миризма на „лайно“. Нямаше друго обяснение за усещането, но и нямаше нужда да дава по-точно обяснение на и без това медицински неточното понятие „тревожност“.

— Що за шибана изненада, пичове? — попита колкото да чуе гласа си, отпускайки се на стола срещу тях.

— Шибана — късо отговори Аса. — Имаме време, шефе. Не бързай! Македонеца го е закъсал като Крали Марко на Косово поле. Останалото след третата водка.

Не бяха изпили първата, когато Пора се включи на автопилот.

— Габриела ме прееба, Козел. София ме осъди на смърт, АНА[1] знае, че зад прякора Перо Пора се крие гражданинът на Скопие Константин Дарделев.

Козела вече знаеше почти всичко. Един отговор обаче можеше да бъде фатален.

— Знае ли, че се крия в Крит?

— Не.

И това беше нещо. Не достатъчно, но все пак шанс.

— Вие къде сте? Според Габриела?

— В Москва… на лов за Алкалай по твоя поръчка.

Козела поръча нови водки, но мислеше трескаво, беше влуден от нерви, по гърба му шурнаха потни порои.

— Алкалай, Москва… аз — фингър на мократа поръчка… Това курве само не може да нареди пъзела. Някой й е помогнал.

— Разбира се — кимна Аса. — Бандите се скриха във футбола. Габи се шиба с един от националните.

— Глупости… — Козела реши да се намеси, но Лазар Лазов го прекъсна:

— Много време изтече, генерале. Днес СИК е „Славия“, ВИС — „Локомотив“ — Пловдив, „Беласица“ — Петрич, „Велбъжд“ — Кюстендил, ТИМ — „Спартак“ — Варна, МО — „Черно море“, измайловската мафия или така наречените ветерани афганци — „Нафтекс“, солветската или Япончик — „Литекс“ — Ловеч, Майкъл Чорни или „Нева“ — „Левски“… футболът отдавна крие истинските банди, а самите клубове са истинските „лондри“[2] у нас.

Козела погледна Коста Македонеца, но горкото момче изглеждаше посърнало, унизено и като че ли пред разплакване.

— Добре бе, Ас. Футболни банди, така да бъде. Кой от тези ебалници може да върже в един възел Козела през Хакел до Алкалай, да изпържи Перо Пора пред Хашим Тачи, да заподозре Ескадрона като „муле“ на Исламболи на Запад и на Виктор Бут на Изток само защото ебе дъщерята на бивш офицер от МВР. Не ти ли се струва нелогично?

— Дълго е за обяснение, шефе.

— Бързаме ли за някъде?

— Всичко започна от твоите къщи, Козел — глухо каза Пора. — Габриела не понесе презрението ти!

— Глупости, Пор! Затова ли се чука с някакво футболистче?

Аса се намеси отново.

— Чука се, защото е курва. Оспорва наследството на Коста, защото е алчна. Обърна се към юристите на МВР, защото са приятели на баща й, а те наредиха пъзела, защото минаха на „сянка“ и са наемници на футболните клубове. Те знаят какво представлява Ескадрона, знаят и разбойниците, знаят кой е Козела… знаят и бандите. Защо Козела толерира Константин Дарделев? Отговорът е във въпроса. Дарделев чисти на запад от Сърбия, Ескадронът играе с Бут на изток от Капитан Андреево. Готов ли е пъзелът?

Козела кимна. Сега вече наистина всичко беше „на светло“. И за пълен идиот не би било особено трудно да намери местата на Хакел и Морис Алкалай в такава схема.

— На течение ли си, Ас?

— Аз съм висш офицер от граничната полиция, но за Коста Балканите са гробища. Връщам ти го без пукнат лев и без самоличност.

* * *

Козела изпрати с молдовския си паспорт Дарделев в Крит и с американския — на името на Джон Милетич — отлетя за Москва. Трябваше да предизвика втора среща с Алкалай, каквото и да му струваше този извънреден риск. Едно разюздано, развратно момиче беше побъркало ъндърграунда и не той, Козела, а Габриела Сиракова-Милетиева, жена на всеки, който има куража да извади хуя си от гащите, трябваше да получи последно причастие.

Идва съдбата, Габи. Чакай ме, скъпа, но преди да се срещнем, трябва да свърша още някои неотложни дела.

— Здравей, Булат — каза той, когато чу гласа на Виктор Бут.

— Къде си, приятелю? — весело звучеше гласът на терорист № 2 според списъците на ЦРУ. № 1 естествено беше Осама бин Ладен, макар че Козела не беше сигурен кой от двамата е истинският враг №1 на така наречения глобален свят.

— Летя за Москва. Ще опитам да се срещна с генерал Морис Алкалай. Говори ли ти нещо това име?

Бут се изсмя в слушалката.

— Да не би да ми предлагаш да те придружа на тази среща?

Ред беше на Козела да се развесели. Не му липсваше чувство за хумор на този руски таджик.

— Опазил ме Господ, Булат. Истинската ти присъда идва от него. Той е сабри. Знаеш ли какво означава тази титла?

— Висш евреин. Тази каста ме държи отговорен за въоръжаването на палестинската интифада.

— Не се обаждам да обсъждаме нито неговия справедлив гняв, нито твоето безукорно поведение. Дължиш ми пари, Булат.

— Разбира се, Козел. Ти поиска да задържа разкешването.

— Никакво разкешване, колега. Искам да преведеш петстотин хиляди долара в „Бритиш форийн бенк“ — Мегало Кастро. На името Константин Марин.

— Сумата е тройна, Козел.

— Остатъкът — на мое име. Знаеш къде!

— Окей. Това ли е всичко?

— Май да, Булат. Ще поддържаме връзка.

— Знаеш, че чакам нов керван, нали?

— Моите момчета ще имат грижа. Досвидание.

— Козел?

— Кажи.

— Кой е Константин Марин?

— Брат ми. В България му наточиха гилотината.

* * *

Ако основателят на еврейската държава Бен Гулион беше жив, едва ли сабри Алкалай щеше да го посрещне по-тържествено от Козела. Изненадите следваха една след друга. От кортеж и официален обяд с черен хайвер, шампанско и водка до разкошен апартамент, обитаван преди революцията от великия княз Владимир Владимирович. Последва и сиеста, преди Алкалай да обяви началото на истинския разговор.

— Как си обясняваш царското посрещане, Козел?

— Не си губя времето в догадки.

— И все пак…

— Ако се замисля сериозно, сигурно ще стигна до два банални отговора. Извинение за безсмисления терор и нови факти около смъртта на Хакел… може би и на Севгун.

Алкалай кимна.

— Точно така, Козел — после заповяда на охраната. — Въведете госта.

Едва ли нечие появяване можеше да му достави повече удоволствие, а и сигурност, отколкото усмихнатата мутра на Моимир Барич, тигъра.

Не, не е сериозна работа животът!, помисли Козела и стана да го посрещне.

* * *

Вечерята беше свършила отдавна, но нито тигърът Барич, нито той се бяха прибрали в хотелите си. Седяха на една пейка в парк „Горки“, разсъмваше се, пееха птички, подухваше лек, свеж ветрец от Москва река. Но нямаше микрофони и дотук костеливата ръка на ФСБ не стигаше. Предстоеше разговор, от който зависеше животът и на двамата. Не бързаха. Пушеха, пиеха водката, която бяха взели от бара на „Арагви“.

— Е, тигре? — Козела сложи длан на рамото му. — Отърва кожата, нали?

— Не още… имаш ли къде да ме скриеш, Козел? Кощуница се готви да ме предаде на трибунала в Хага, а руснаците му правят свирки. Ако загубят влияние в Белград, губят Балканите.

Козела очакваше този въпрос-молба, но все още беше рано за отговора.

— Знаеш ли, че убиха Хакел, Моимире?

— Да.

— Кой? Тигърът умееше да търгува отговори.

— Или Мило Джуканович чрез бивши удбаши — Хакел беше надушил, че изнася дрога от Котор до Бриндизи с личната си яхта — или… — Барич млъкна, запали цигара, отпи водка и се загледа в сивеещото небе.

— Или? — обади се Козела.

— Другата възможност е да е научил кой държи кореспонденцията между Виктор Бут и Хауки Исламболи.

— Кой?

— Ти, Козел — тихо отговори Барич.

— Как стигна до подобно подозрение?

— Анализ. Аз съм „тигър“, Козел. Ученик на Аркан. Свали ръката си от рамото му, погледна го в очите.

— Щом знаеш ти, знае и Алкалай…

Барич поклати глава.

— При Алкалай се появи „фингър“ и посочи Джуканович.

— Сигурен ли си?

— Жив си, Козел. Какво по-тежко доказателство от това.

Прав е, да му ебеш майката! Не на тигъра, на шибания объркан живот!

— Севгун? — все пак попита Козела.

— Не знам, генерал. Наистина не знам. Мога само да предполагам.

— Целият съм в слух, Барич.

— Чеченците. Те бяха естественият религиозен враг на атамана. Ти уби двама от тях. Друз — другите двама. Алкалай не те държи отговорен за смъртта на Севгун.

— А на Хакел?

— Вече не, Козел. Казах ти, жив си.

— Така да бъде, тигре. Нашите тарикати казват: „Който оцелее, ще закусва!“. Имаш ли надеждни документи?

— Да.

— Тогава летиш за Атина. Ще ме чакаш в хотел „Елион“. След три дни ще вляза в бара. Отваряме офис — „КПК“ — в Гърция. Ти ще бъдеш генерален представител. Приемаш ли?

Барич кимна, но все още някакъв въпрос напираше в очите му.

— Слушам те, Моимир?

— Какво значи К.П.К.?

— Кървавият път на коприната! — добродушно усмихнат каза Козела.

* * *

— Петдесет на сто от граничната полиция е под контрол, Булат. Поне началниците й!

Виктор Бут или Булат Варо, името, под което се криеше, не беше доволен от такава декларация или поне не напълно.

— Знаеш ли какво представлява „Краун Ейджънтс“, Козел?

— Офицери от МИ-6. В България дори децата го знаят.

— Не подценявай тези момчета, приятел. Джеймс Бонд беше един от тях.

Козела спря. Вървеше по булевард „Балческу“ в Букурещ и наближаваше хотела си. Трябваше да довърши този разговор под открито небе.

— Именно за това сменяме посоката на „пътя“, Булат. Имаш ли карта на България?

— Пред мен е.

— Тогава пиши. Пратките идват в Царево… Намери ли градчето?

— Да.

— Посреща ги полковник Консулов. Дестинацията е Елхово — Ивайловград. Там поема полковник Орлин Гочев до Промахон в Гърция. Третият пост държи Константин Марин…

— Твой брат?

— Син. В Атина приемната е в хотел „Елион“. Генерален представител Моимир Барич. Той ще има грижата да достави стоката на Исламболи. Ясен ли съм?

Виктор Бут дълго обмисляше отговора си,

— Променяш пътя на коприната?

— Временно. Докато не корумпираме агентите на короната.

— Те не подлежат на купуване, Козел. Богати фанатици. Забрави за тях.

— Не познаваш България, Булат. Исус и дванайсетте апостоли да поемат нашите митници, на третия месец ще сменят жените си и ще започнат да строят просташки палати.

* * *

— Козел.

— Здравей, емир. Радвам се да те чуя.

— Ти ме осъди на смърт, Хауки. ФСБ ми приписа смъртта на полковник Джон Хакел.

— Знам, Козел. Съжалявам. Виктор прибърза.

— И това знам, Хауки. Току-що говорих с него. Запиши няколко имена. Ще те търсят от мое име.

— Слушам?

— През Малта „пътят“ спира в Атина при моя агент сърбин. Името му е Моимир Барич. В негово отсъствие пълномощия имат Лазар Лазов, Иван Георгиев и Георги Костурков. Никой друг, господин Исламболи! Всеки друг е агент или на ЦРУ, или на руснаците. Във Валета ще получиш снимки и мобилни телефони.

— Добре, Козел. Още веднъж моите извинения. Хакел беше грешка.

— Забрави! Животът продължава. Каналът се премества на юг… Временно. Това е всичко. Подробностите ще научиш от Булат Варо.

— Добре, брат. Ако новият керван мине безпрепятствено, бъди мой гост… Със семейството, разбира се.

— Рано е за пенсия, Хауки… Все още ми пуши гъзът… Поне на мен. За сега това е всичко. Надявам се, че новото трасе ще заработи чисто.

* * *

После влезе в хотела, взе багажа си, плати и поръча такси до автогара „Отопени“. Отиваше в София. За последен път в живота си… Разбира се, ако не оставеше костите си на родна земя.

Бележки

[1] Албанска народоосвободителна армия. — Б. а.

[2] Перални. — Б. а.