Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (9)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 20 гласа)

Информация

Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

вулгарен роман

Книга осма

(c) Христо Калчев, 2002

(c) Венцислав Шолти, художествено оформление на корицата

(c) 2002 Издателство „Световит“

(c) 2002 Камелия Вълова, редактор

„Световит“, София, 2002

ISBN 954-9761-21-5

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Зимата беше страшна. Освен студа, невиждан за гърците, снегът беше парализирал почти целия Балкански полуостров. За петдесет години живот Козела помнеше още две подобни зими — на шейсет и осма срещу шейсет и девета година и по времето на „възродителния процес“ осемдесет и четвърта-пета — но тази надминаваше всяка фантазия.

Козела, а и Флора, бяха свикнали на сибирски студове, но за Атина те бяха трагедия. Из цяла Европа имаше жертви на „бялата смърт“, но тук броят им надхвърляше сумарната на всички заедно. Дори почетната гвардия пред Парламента беше принудена да смени националните носии със защитни кожени облекла.

Мъртвопиян, Козела беше обещал на Флора да отвлече сина й от Яш в Молдова, но оттогава десети ден нито тя, нито той отваряха дума за обещанието му. Флора беше сигурна, че не си спомня нищо от онази нощ навръх Коледа и мълчаливо живуркаше ден за ден без въпроси, без укори, без капризи. Козела не беше забравил, напротив, беше задвижил гангстерската машина, но обстоятелствата бяха срещу него, а най-вече бедственото положение, което зимата натрапи на полуострова. Хакел, четирима от бившия Ескадрон на смъртта и Константин Дарделев — Перо Пора бяха ангажирани в откриването и отвличането на детето, но пътуванията по земя, въздух и вода бяха спрени в очакване на промяна в климатичните условия. Козела беше принуден да чака с вързани ръце.

Флора беше кротък и благодарен човек. Козела не знаеше подробности от живота й. Нито тя чувстваше нужда да се изповядва, нито той я разпитваше, но и интуицията, и дългогодишният опит му подсказваха, че й трябва време да се отърси от трите години ислямски кошмар. Беше красива жена, по някакъв особен, като че ли асиметричен начин. Голяма уста за лицето и блестящи, сякаш повече от трийсет и два зъба. Малък нос, но широк в основата. Големи, черни, усмихнати, но тъжни очи. Богата права коса и тяло на видра — гъвкаво, чувствено, но прикрито.

Флора знаеше, че излъчва изкушение и всячески потискаше прелъстителката в себе си. В момента беше във ваната, но вратата на банята остана отключена. Козела знаеше, че това не е намек. Ни най-малко. Това беше доверие и той нямаше да злоупотреби с него. Пиеше кафе, загледан в скованата от сняг Атина, и чакаше позиви на телефона.

Беше Ивановден според Григорианския календар, а това значеше, че и той, и Хакел имат имен ден. Бяха парализирани от студ и сняг, не можеха да предприемат каквото и да е, но никой и нищо не им пречеше да празнуват.

Флора излезе от банята в момента, когато джиесемът иззвъня. Беше Алкалай. Най-малко от генерал от КГБ имаше нужда, други имена очакваше да се изпишат на екрана, но и „сабри“ не би го търсил случайно.

— Радвам се да те чуя, Морис.

— В София празнуват, Козел. Честито!

— Благодаря. Любезно от твоя страна. И Джон Хакел има имен ден, въпреки че не е християнин.

Алкалай мълча миг-два, преди да каже:

— Грешиш, християнин е независимо какво знаеш за него. Бог е един.

— Както и да е, сабри. Довечера ще го отпразнуваме. В тоя студ нищо друго не ни остава.

— Мислено ще бъда с вас, момчета. Бог наистина е един, Козел. Замисли се над тия думи, въпреки че няма място за него в Космоса.

Козела се изсмя в слушалката.

— Противоречиш си, Морис. Защо наемаш „хамъри“ срещу чадата Аллахови?

— Бизнес като всеки, приятелю. Братовчед на Шамил Басаев е в Атина… Истински опасно момче. Струва десет хиляди долара.

Когато ставаше дума за пари, Козела ставаше извънредно сериозен.

— Двайсет. Или търси друг. Светът гъмжи от евтина работна ръка.

След няколко мига на размисъл Алкалай прие.

— Няма да се пазаря, Козел. На рецепцията ще те чака снимка, адрес и чек. Тотал! Искам резултат в рамките на сто часа.

Единствено Хакел можеше да му каже в кой хотел пребивават, но в това нямаше нищо чудно. Козела вече знаеше, че и двамата са евреи, а това беше по-силна връзка от която и да е на този грешен свят.

— Добре, сабри. И без това скучая. Ще те потърся в уговорения срок.

Мълча дълго. Чуваше стъпките на Флора в стаята, самият той дремеше на канапето в хола, разсейваше се, но и без това днес нямаше да мисли за чеченци. Имаше имен ден, да му ебеш майката, и щеше да го отпразнува. Дори знаеше как, стига Флора да свърши с тоалета си.

Като че ли беше прочела мислите му. Появи се на вратата в хотелската хавлия, боса, вчесала на алаброс мократа си коса, но сериозна, като че ли мрачна.

— Молдова беше съветска република, Иван. Аз зная руски.

— Искаш да кажеш, че си подслушала разговора.

— Без да искам… през вратата се чува всичко.

Козела не изпита и за миг неудобство. Напротив! Руският й език беше значително по-добър от английския, а това облекчаваше разговора им.

— Нещо смущава ли те? Или те изненадва?

Флора седна срещу него, наля кафе, запали от цигарите му.

Виждал ли съм я да пуши?, мярна се в главата му, но въпросът й го разтърси.

— Какво ще правиш с мен, Иван? В смисъл, каква съдба си ми отредил?

Беше сериозна, замислена, тъжна, а изглеждаше свежа, крехка и апетитна. Слабо казано! Членът му се вдървяваше и трябваше да кръстоса крака, за да го прикрие.

— Почакай да омекне времето, Флора. Въпрос на дни. Ти ще си избереш съдбата. Няма да предприема нищо, което не искаш.

Флора се взря за миг в очите му, после сведе глава.

— Знам, Иван… Не знам защо, но знам… А имам толкова въпроси…

Козела се усмихна приветливо.

— Искаш ли да ти отговоря на част от тях?

— Можеш ли?

— Ще опитам. Някои неща знаеш, други ще ти кажа, ако останат съмнения, питай.

— Добре.

Козела отиде до бара, наля водна чаша водка, седна на един от трите високи стола… Разказа й бавно почти всичко. Спести й имена, които и без това нищо не й говореха, градове, които не познаваше, идеи и цели, които си въобразяваше, че са го движели през всички тези дълги, кървави години.

Флора слушаше. Когато реши, че е достатъчно и ерекцията му е спаднала, се върна на канапето.

— Достатъчно ли е?

— Не.

— Слушам.

— Защо ме спаси…

— Не знам — прекъсна я той. — Иначе с това щях да започна — запали цигара, облегна се удобно, усмихна й се. — Не те задоволява отговорът, нали?

— Не.

— Знам, Флора. Ще се опитам да ти отговоря, но не сега. Може би по-късно. Става ли? — момичето кимна. — Днес имам имен ден. Ще го отпразнуваш ли с мен?

Флора стана, премести се на канапето, сгуши се на врата му.

— Не те прелъстявам, Иван. Просто съм благодарна и щастлива? — косата й беше влажна и хладна, но започна да го затопля, а това значеше, че от очите й текат порои.

Козела я прегърна. Обви с ръце раменете й и притихнаха.

* * *

Флора беше получила гардероб. Не мебел, а съдържанието му. За втори път се беше насладил на парите си. Навремето беше пратил момчетата да следват в Америка, беше ремонтирал бащината си къща в Лесидрен, купил апартамент и кола. Срещу бандитските си средства беше създал само нещастия и на себе си, и на най-близките си. Днес синовете му бяха мъртви, жилищата необитаеми, колите не влизаха в сметките на който и да е съвременен гангстер. Какво ли щеше да се случи сега? В най-тежките студове, които Атина беше преживявала някога. Докато Флора възкръсваше в басейна на хотела, в козметичния салон, сауната и фитнес-центъра — разбира се по негово настояване — той убиваше повсеместната скука, шофирайки сам по стръмните ледени улици на града. Беше купил най-необходимите й дрехи, предимно топли, от магазините на „Елион“, но докато скиташе от кръчма на кръчма, започна да наднича и в бутиците.

Малко по малко Флора се сдоби от копринено бельо до кожени палта и бижута. Коя беше тя? Никоя. И го съзнаваше. В началото дори не разопаковаше пакетите, но когато вродената й женственост надделя и онемя пред подаръците, все пак събра кураж и преглъщайки, попита:

— Защо?

Тогава Козела омаловажи отговора.

— Театърът го изисква, Флора. Легендата „богати американци“ ни задължава. Разбираш ли?

Флора кимна и се отказа да задава въпроси, но той знаеше, че в хотелската стая, в която никога не влизаше, с часове пробваше тоалетите, с които я беше затрупал. Тази вечер обаче Хакел чакаше в ресторанта, а Флора се бавеше вече половин час.

— Флора?

— Идвам — отговори глухо през вратата, но не излезе.

— Хакел ни чака, Флора!

— Идвам.

След още десетина минути Козела почука и отвори вратата.

Завари я облечена в черен тоалет — красива и изящна като негатив на покойната лейди Даяна. Стоеше пред огледалото, загледана в образа си, и плачеше без глас.

— Случило ли се е нещо? — шокиран каза той. Преглъщайки сълзите си, Флора попита:

— Аз ли съм в огледалото?