Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (9)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 20 гласа)

Информация

Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

вулгарен роман

Книга осма

(c) Христо Калчев, 2002

(c) Венцислав Шолти, художествено оформление на корицата

(c) 2002 Издателство „Световит“

(c) 2002 Камелия Вълова, редактор

„Световит“, София, 2002

ISBN 954-9761-21-5

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава

Козела започна да свиква с „красивия“ живот, стига да не се окажеше измамен, мамичката му. В Крит и слънцето, и луната изгряваха от морето и потъваха в него. Зората променяше водната шир от оловно сиво до кобалтово синьо и залязваше за миг, сякаш Господ удавяше слънцето. Ако някой си играеше на нюанси, беше луната. Морето ставаше зелено, отровно жълто или виолетово като очите на Елизабет Тейлър. Имаше нещо по детински вълнуващо, но и тревожно в тази убийствена красота.

Превръщам се в сълзлив, сенилен старец, мислеше Козела, загледан от скалата на къщата в хипнотичните прелести на Крит. Целият остров беше магия, но скалата, която беше част от имота, стърчеше така над града, че осигуряваше изглед към пристанището. Козела се готвеше да възкреси този камък. Щеше да инсталира външен асансьор от двора си до върха, стърчащ стотина метра над морето и по-висок от най-внушителната сграда в Мегало Кастро. А после… После щеше да проникне в скалата. Да дълбае и укрепва, докато я превърне в пещерен комплекс „а ла Тора Бора“… Щеше да му дойде времето, сега беше достатъчно да лентяйства и да консумира платеното с бандитските му пари спокойствие. Беше го заслужил, да му ебеш путката майна. За чий хуй беше станал християнин, ако не да се помири с Господ и да изкрънка прошка за кръвта, пролял в нарушение на всякакви закони — и човешки, и Божи.

С притаен дъх Осип се въртеше около пълнещия се басейн, кучетата се боричкаха около него, канарчетата пееха, фазани и пауни гордо крачеха из клетките си, Флора зубреше английска граматика, немците довършваха снабдения с електроника гараж вляво от входната порта и всичко изглежда толкова рутинерско, че нервни тръпки го полазиха като термити. „Много арно не е за арно!“, казваха шопите и от опит го казваха.

Критяните трябва да свикнат с нас. Още тази нощ ще заведа Флора в казиното. Колкото по-затворено живеем, толкова по-подозрителни ще бъдем в очите на власт и полиция…

Козела влезе в хола за мобилния си телефон, когато Флора се обади.

— Йон?

— Свърши ли урока? Кимна.

— Хелън си отиде. Искаш ли кафе? Козела взе телефона, през рамо каза:

— Донеси го на терасата — и набра Хакел. „В момента нямате връзка с този номер“, каза операторът, когато чу Флора.

— Хелън трябва да замине…

— Защо?

— Колежът затваря от края на май до началото на октомври.

— Но заплатата й тече и там, и при нас, нали?

— Така е, но няма къде да живее?

— Да иде под наем.

— Не иска… Писнало й било да живее от сандвичи. Козела разбра накъде „бие“ жена му, но преглътна раздразнението си, отпи от кафето, запали цигара.

— Ако я поканиш вкъщи?

— Възможно ли е, Йон?

— Какво точно искаш, Флора?

— Осип трябва да издържи изпита за колежа, аз свикнах с нея…

— Покани я. Ще приеме ли?

— О, да, скъпи. Говорих с нея. Приема с благодарност… Много се надявах да се съгласиш. Козела се усмихна кисело.

— Свикни, че това е твоят собствен дом, момиче. По документи е изцяло твой. Ако поискаш, можеш да ме изриташ оттук.

— За Бога, Йон! — щастливо усмихната, нищо неразбрала от настроението му, извика тя. — През ум няма да ми мине, скъпи. Ти ни спаси…

Козела я прекъсна.

— Флора, моля. Отпусни се и се радвай на момчето. Не искам да слушам благодарности!

Флора млъкна усмихната, но като че ли замислена и занесена…

— Имаш ли роднини, Йон?

— Живи не.

Усмивката се изтри от лицето й, взря се в очите му.

— Аз имам майка… жива, сама. Козела се вдърви отново. Все пак му трябваше време, за да каже:

— Напиши й писмо. Ще го пуснат от Атина. Ще прибереш майка си, разбира се, но ще ми трябва време да организирам пътуването й.

Флора скочи пъргаво, целуна го в устата и се прибра в хола да напише писмото.

Телефонът на Хакел беше все още недостъпен.

Семейството ми се раздува като труп! — с вътрешен бяс помисли Козела, стана и си наля водка. — Така е при килърите! Всеки риск влачи сто други след себе си.

* * *

Вечеряха в казино „Атина Палада“ седнали на терасата над морето, Флора опитваше деликатеси „фрути де маре“, Козела — колкото и отегчително да беше за самия него — продължаваше да пие водка. Беше топло, красиво и… сигурно. Една трета от критяните бяха турци, но половината от капитала — техен. За разлика от Кипър, където двата етноса си бяха разделили острова с телена ограда и танкове, тук живееха съвместно и с вековете бяха се превърнали в обща маса. Единственото затворено общество беше италианското малцинство, останало на острова от окупациите на средновековна ренесанска Венеция. Те бяха и аристокрацията, и финансовата олигархия на Мегало Кастро. Ако искаше наистина да живее сигурно, Козела трябваше да проникне именно в тази среда, още повече че и в квартала им — с незначителни изключения — къщите бяха италиански. Крит беше типична офшорна зона. Тук действаха всички мафии, известни по света, но и всички шпионски служби, така че трябваше да бъде много внимателен в каква компания ще попадне.

Едва ли има по-кървав бандит от мен на това парче земя, но в никакъв случай не бива да допусна мафиите да открият в мое лице сродна душа. Би било фатално.

Хакел прекъсна и мрачните му настроения, и фамилната романтика.

— Всички български вестници съобщават за смъртта ти, Козел. Някои поместват подробната ти биография, други дори снимки. За твое щастие Иван Милетиев и Йон Марин си приличат единствено по ръста. Следя пресата. Ще изпратя всичко свързано с теб. Проверявай пощата си в хотел „Кандия“.

— Благодаря — измънка той. — В София ли си, Хакел?

— Да. Искам среща с твоето момче…

— Македонецът?

— Нека ме потърси в „Шератон“.

Козела забави отговора.

— Той работи само под моя команда, полковник.

— Не, Козел. Всичко и всеки свързан с теб се управлява от Лангли.

Обзе го бяс. Край със зависимостите, ченге! Дотук бях!

— Хакел, ние с теб сме минали през Ада. Нека да не заставаме от двете страни на полосата.

— Аз съм американски офицер, Козел. Знаеш, малко по малко свикнахме да си пием питието заедно, но това не значи, че не получавам заповеди и не служа на определена кауза.

— Какво искаш да кажеш? — глухо, злобно попита Козела, макар че добре знаеше какво иска агентът на ЦРУ.

— Не мога да си затварям очите, Козел. Ако не догледам добре някоя наркосделка, може да мине за разсеяност, но ако позволя на Виктор Бут да избива американски войници с оръжие, доставено чрез теб, това ще е престъпление и пред моите шефове, и пред света въобще.

Алкалай ме е прецакал! — все по-дълбоко потъващ в гнева си помисли той. — Каква му е авантата на сабри да има мир В Средния изток? Ако обществото се отърве от стреса „Ал Кайда“, ще взре поглед В израелските операции В Палестина. А Алкалай е от посветените евреи „сабри“.

— Слушаш ли ме, Козел?

— Да, но ти се чудя на акъла. Защо ме свързваш с Бут? Чу се нервен смях.

— Забравяш къде служа. Всеки „Калашников“ и „Макаров“ на въоръжение в Ал Кайда са произведени в Чехия, България, Украйна и Русия и чрез Бут доставени на Бин Ладен. Ти си на лов за главата на Осама, аз — за руския таджик. Никой няма да ти позволи да заиграеш с него срещу млада американска кръв. Никой, Козел!

— Не съм и помислял за такъв съюз, Хакел — безочливо излъга Козела. — Твърде много ценя кожата си. Имам пари, убежище, дори семейство. За какво ми е да сядам с гол гъз в камината?

Този път Хакел направи дълга пауза.

— Да речем, че ти повярвам, Козел. Какво ще стане, ако те хвана, че минаваш зад гърба ми?

— Тогава решението е твое. Но тогава. За какво ти е моето момче?

Козела знаеше отговора предварително, но въпреки това искаше да го чуе.

— Ще го пратя в Африка.

— Срещу Виктор Бут?

След нова пауза Хакел попита.

— Откъде знаеш, че Бут е в Африка?

— Чета вестници… Не, Хакел. Държа на това момче, ценя го. Няма да го положа на дръвника.

Прекъсна връзката и изключи апарата.

— Случило ли се е нещо, Йон?

— Нищо особено. Просто никой не може да избяга от биографията си.

* * *

В двойна игра го подозираше Хакел и беше прав. Осама бин Ладен беше призрак. Всяка вечер CNN пробутваше нови версии за предполагаемите му скривалища. Един ден беше в родния си Хадрамуд в Саудитска Арабия, на другия — в Малайзия, после филипините, обратно в Либия, отново в Афганистан. Тази нощ генерал Уестли Кларк показа на картата някаква долина в грузинската част на Кавказ на границата — Чечня. Версията му беше, че Осама връща жеста. „Чеченците подкрепиха Ал Кайда срещу Америка, сега талибаните воюват с тях срещу Русия!“ Логично, от една страна, невероятно, от много други. Първо, грузинците бяха християни, дълги векове патили от ятагана на полумесеца, не търпяха никакво външно присъствие, камо ли намеса, и имаха лошия навик първо да стрелят, после да мислят. Пътят от Кандахар до Кавказ беше много дълъг, транспорт никакъв, а разузнавания колкото искаш. Никъде интересите на КГБ (ФСБ), ЦРУ и МОСАД не съвпадаха така явно както по отсечката Хиндукуш — Кавказ. Алкалай го потвърди. Говореха повече от час, преди Козела да му зададе единствения въпрос, който истински го интересуваше.

— Какво знаеш за Виктор Бут, сабри?

— Всичко. Лангли отдавна го държи в списъка Dead or alive[1], а миналата седмица и Европол обяви награда за главата му. Но пред мен Хакел не е споменавал това име. — Защо?

— Подозира, че играя в един отбор с Бут.

Алкалай се забави с отговора, но той беше спасителен.

— При Исламболи има къртица.

— Сигурен ли си?

— Само смъртта е сигурна, Козел.

Половин час по-късно предаде думите му на Хауки Исламболи.

Козела гледаше тържеството за Трети март, когато телефонът го извади от инфантилната носталгия. Шпионинът на Хакел лежеше на дъното на генуезкия залив. На следващия ден Исламболи заминаваше за чешките заводи „Збройовка“, а ескадронистите трябваше да посрещнат транспортния самолет в Бургас и да го препратят в Кампала — Уганда. Хонорарът вече беше преведен по сметката на Козела.

* * *

Когато Косьо Македонеца се върна от обиколката на аптеките, Габи вече беше вдовица. Той нямаше навика да чете българските вестници и тази вест го изненада, макар че се сещаше каква далавера се крие зад нея. Козела окончателно беше „замел“ следите си. Имаше и друга новина, касаеща лично него. Президентът на Републиката го беше удостоил с гражданство. Не само Козела, и той беше замел следите си. Ако утре се върнеше в Скопие, на АНА нямаше да им мине през ум, че българският поданик Константин Дарделев е убиецът-фантом Перо Пора.

Габи обаче го посрещна мрачна като облак.

— Случило ли се е нещо? — ласкаво попита Косьо.

— Не.

— Майка ти… — тази полудяла от мъка по покойния си съпруг жена беше в състояние да отрови и най-светия празник.

— Не се занимавай с майка ми! — кресна Габриела. — Забранявам ти да споменаваш името й.

Косьо седна срещу нея, опита да вземе ръцете й, но Габи ги издърпа и скочи.

— Преди известно време се обади твоят благодетел.

— Козела?

— Точно той. Поиска да му изпратя писмо — ръкопис, който да удостоверява, че играя ролята на вдовица при жив съпруг. Че съзнателно участвам в измама.

Косьо Македонеца зяпна.

— За какво му е такъв документ? Мисли да го използва?

Габи поклати глава. Очите й светнаха злобно, гласът й трепереше.

— Не още!

— Не разбирам. Какво значи „не още“?

— Значи, че ме мрази, че не ми вярва, че иска да ме накаже, а теб, светеца, да отрупа с блага. „[???]“[2], македонецо. Знаеш ли превода на тази фраза?

— Продължавам да не загрявам, Габи.

— О, ще ти обясня. Аз, вдовицата, по право наследявам имуществото му. Апартамент в София и вила в едно тетевенско село.

— Е, и?

— Да, ама не! Трябва да прехвърля всичко на твое име. Подарък… Сватбен подарък един вид. Ако не го направя, ще прати копие от писмото ми в съда. Въобразява си, че по този начин защитава Константин Дарделев от вероломната курва Габриела Сиракова!

— Габи!

— Какво Габи, какво искате от мен… И ти, и той, Знаеш ли какво? Ще ти кажа. Шибаният Козел прави всичко възможно да те намразя… И ще успее, честна дума. Можеш да му го кажеш! Излизам. Не ме чакай. Не знам кога ще се върна… И дали изобщо ще се върна.

Габи се обърна, затръшна вратата, после токчетата й затракаха надолу по стълбите.

Бележки

[1] Мъртъв или Жив (англ.). — Б. ред.

[2] Рог на изобилието. — Б.а.