Христо Калчев
Последно причастие (5)

Пета глава

Иззвъня джиесемът му.

Обаждаше се Хауки Исламболи. Предлагаше нови сто хиляди долара срещу протекция на половин тон дрога от Капитан Андреево до Калотина. Прие поръчката под носа на Хакел, но имаше нужда от Перо Пора и от онези ескадронисти, които бяха останали под прикритие… И от време. Щеше да е готов след десет дни.

Беше четвъртък, 24 януари. Времето омекваше, а и прогнозите очертаваха продължително затопляне.

* * *

В неделя Морис Алкалай доведе с полет сина на Флора, но с тях летя и македонецът Константин Дарделев, известен убиец в страната на орлите с прякора Перо Пора.

Константин Дарделев се опита да му целуне ръка, но Козела успя да я измъкне в последния момент.

Седяха един до друг в градината зад хотела. Перо Пора преброи хонорара си. Мълчаха. И тогава внезапно нещо му хрумна и се хвърли да целува ръката му.

— Да не съм някой скопен владика, идиот побъркан! — изсъска той. Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? В ред ли си, Пор?

Македонецът не изглеждаше смутен от изблика си. Рееше поглед по многобройните яхти, закотвени в залива на Мегало Кастро. Пушеше спокойно, но избягваше да среща погледа му.

— Имам работа за теб. Двайсет бона в зелено.

Дарделев се направи,че не чува.

— Няма ли да ме попиташ за Габи?

— Ако има нещо, сам ще ми кажеш. Този път Перо го погледна в очите.

— Наистина ли не се интересуваш… от бившата си съпруга?

— Не — кротко каза Козела. — Харесва ли ти момчето?

— Момче като всяко друго. Уплашено, мълчаливо. Понякога изглежда отчаяно… Като че ли се е примирило със съдбата си.

Козела предполагаше подобен отговор. Ако беше честен, македонецът не би могъл да му каже нещо по-различно. А той беше честен мъж. По гангстерски, но честен. Отново млъкнаха. До полета на Перо оставаха повече от два часа, а те все още имаха работа. Габриела беше последната му грижа. Нямаше право да му го каже, а и той нямаше да повярва.

— Габи…

Прекъсна го:

— Остави Габи, Пор. Готов ли си да спечелиш мангизите?

— Дрога?

— Ескорт от Турция до Сърбия.

Дарделев дълго не отговори. Беше започнал да мисли, че се колебае, защото се страхува, когато го чу да казва:

— Знаеш, че ми трябват пари… обаче една идея… — отново млъкна.

— Кажи, Пор. Слушам те.

— Не знам какво изпитвам към теб, Козел. Благодарност или чувство за вина?

Козела почувства вътрешно разпускане. Дори прехвърли ръка на рамото му.

— Който мисли, остарява, Пор. Парите си заработваш сам. Не ми дължиш никакви благодарности. Колкото за вината, аз съм живял половин век, малкия, достатъчно да разбера, че не ние жените, а те нас избират.

Прекараха още цял час заедно, без да разменят дума повече. Май си бяха казали всичко необходимо.

* * *

Алкалай и момчето го чакаха в ресторанта на летището, макар че хотелът им беше в другия край на града. На всичко отгоре нямаха общ език и най-вероятно евреинът-сабри беше на края на нервите си. Завари ги, както очакваше. Алкалай четеше вестник, Осип наблюдаваше излитането и кацането на самолетите. Детето го видя, че влиза, но се задоволи само да регистрира появяването му.

Наистина изглежда затворен и плах! Пора каза — и отчаян!

Козела заведе сина на Флора във фризьорски салон, подстрига го, купи му бельо, дрехи, обувки, детски автомат „М-16“, но нито за миг не го зарадва. Дори сянка на усмивка не мина по детското лице. Утре идваше Флора, но Козела все повече се тревожеше от срещата им. Нито тя, нито момчето знаеха, че ще застанат очи в очи.

— Извинявай, Морис. Трябваше да изясня някои въпроси с македонеца.

— Не бързам, Козел. Бързаш ти. Очаквах по-добро темпо.

По-кротко, генерале!, стараейки се да не дава воля на раздразнението си, помисли той.

— Кой беше Вадим Кан? Отне ми много време. Пазеха го като истински шах, да им ебеш майката.

— Талибан. Забрави го. В твоя списък има дивеч за десет милиона долара.

— Не съм толкова алчен, Морис, въпреки че имам и нужда, и разходи… много големи разходи ме чакат. Алкалай не му обърна внимание.

— В Кермес е пристигнал един еритреец. Ятак на Осама. Срокът е до края на следващата седмица. Петдесет хиляди долара. Чекът е в мен.

— Къде е Кермес?

— На южния бряг на Крит — Алкалай му подаде плик. — Вътре са и чекът, и снимката. Негърът се казва Мохамед Дуко. Канарски гражданин, боксьор и религиозен расист. Твърдят, че е значително по-опасен от Вадим Кан.

* * *

Когато Флора видя сина си, скочи от канапето, зяпна като в недостиг на въздух и припадна. Осип писна неистово и се хвърли отчаяно върху срутилата се над недовършения пасианс майка. Козела се вцепени. Не знаеше какво да прави. Единствен Хакел реагира адекватно и изля каната с вода върху лицето на Флора. Когато се свести и притихна с вкопчения в прегръдките й Осип, Козела си даде сметка, че не е по силите му да издържи на подобна емоция. Каза прегракнало.

— Ще отсъствам десетина дни — грабна Хакел за лакътя и го изтласка в коридора.

Пиха мълчаливо кафе в бара, после германо-евреинът взе такси за летището, а Козела запали колата и тръгна да прекосява по диагонал острова.

Колко мъка има по света, да му ебеш майката, И точно на мен ли, професионалния убиец, се падна злата участ да подсушавам чужди сълзи… И кой беше оня поет, дето беше написал: „Колко си хубава, Господи“…

Наистина си страшно хубава, Флора, особено в мъката си…