Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (56)

55
Магма

— Баас^[1] — каза главният компютър в апартамента му, — получих достъп до специалната програма от Ганимед, докато спяхте. Желаете ли да я видите?

— Да — отвърна д-р Паул Кройгер. — Увеличи скоростта десет пъти. Без звук.

Той знаеше, че в началото ще има доста встъпителен материал, който можеше да прескочи и да прегледа по-късно, ако пожелае. Сега обаче искаше да стигне до съществената част колкото се може по-бързо.

Благодарностите за оказано съдействие изчезнаха и на монитора се появи Виктор Уилис, някъде на Ганимед, който жестикулираше енергично в пълно мълчание. Д-р Паул Кройгер, както много други учени, гледаше на Уилис с известно предубеждение, макар и да признаваше, че той изпълнява полезна функция.

Уилис внезапно изчезна и на негово място се появи един по-неподвижен обект — планината Зевс. Но тя, изглежда, проявяваше много по-голяма активност, отколкото е характерно за една планина; д-р Кройгер с удивление забеляза колко много се беше променила след последното предаване от Европа.

— Нормална скорост — нареди той. — Включи звука.

„… почти сто метра дневно, а наклонът се е увеличил с петнайсет градуса. Тектоничната активност е много висока — в подножието се наблюдават обширни потоци лава. С мен е д-р Ван дер Берг. Ван, какво е вашето мнение?“

„Племенникът ми изглежда в забележително добра форма, помисли си д-р Кройгер, като се има предвид какво е преживял. Момчето е от сой…“

„Кората очевидно не е могла да се възстанови от първоначалния сблъсък и сега се пропуква под увеличения натиск. Планината потъваше бавно още когато я открихме, но темповете станаха невероятно бързи за последните няколко седмици. Сега вече придвижването може да се наблюдава от ден на ден.“

„След колко време ще изчезне напълно?“

„Не ми се вярва, че това ще стане…“

Последва нова картина с променено положение на планината, а Виктор Уилис говореше зад кадър:

„Това каза д-р Ван дер Берг преди два дни. Какво ще добавите сега, Ван?“

„Ъъ — изглежда, сгреших. Това нещо се спуска надолу като асансьор. Просто не е за вярване — остава само половин километър! Не бих се ангажирал с по-нататъшни прогнози…“

„Много умно от ваша страна, Ван. Е, това се случи вчера. А сега ще ви покажем останалата част на бързи обороти до момента, в който изгубихме камерата…“

Д-р Паул Кройгер се наклони напред на стола си, наблюдавайки заключителното действие на дългата драма, в която той бе изиграл толкова малка, но и толкова важна роля.

Нямаше нужда да ускорява оборотите на видеозаписа: той бе заснет със сто пъти по-голяма от нормалната скорост. Един час беше сведен в рамките на минута — човешкият живот беше съкратен до този на пеперудата.

Планината Зевс потъваше пред очите му. Струи разтопена сяра летяха към небето с шеметна скорост, образувайки параболи от бляскаво, електрическо синьо. Приличаше на кораб, потъващ в бурното море, обгърнат от сини електрически пламъчета. Дори и зрелищните вулкани на Йо не можеха да се сравняват с този стихиен изблик.

„Най-голямото съкровище, открито досега, изчезва от погледите ни — каза Уилис с приглушен и благоговеен тон. — За съжаление, не можем да ви покажем финалните сцени. Скоро ще разберете защо.“

Образът се върна към нормална скорост. От планината бяха останали само неколкостотин метра, а изригванията около нея бяха позабавени.

Изведнъж цялата картина се наклони; визуалните стабилизатори на камерата, които досега се бяха съпротивявали храбро срещу непрестанните вибрации на почвата, загубиха неравната битка. За момент изглеждаше, че планината отново се издига, но всъщност тази илюзия бе причинена от триножника на камерата, който се сгромолясваше. Последният кадър от Европа показваше в близък план как една искряща вълна от разтопена лава поглъщаше апаратурата.

„Изчезна завинаги!, проточи жално Уилис. Богатства, несравнимо по-големи от цялата продукция на рудниците Голконда и Кимбърли! Каква трагична, сърцераздирателна загуба!“

— Ама че идиот! — изстреля д-р Кройгер. — Не разбира ли, че…

Беше дошло времето за ново писмо до списание „Нейчър“. И тази тайна вече щеше да бъде прекалено голяма, за да остане скрита.

Теория за орбиталното отклонение

От: Професор Паул Кройгер,

член на Кралското дружество и т.н.

 

До: Редактора, Банка с данни

на сп. „Нейчър“ (публичен достъп).

 

ОТНОСНО:

ПЛАНИНАТА ЗЕВС И ДИАМАНТИТЕ НА ЮПИТЕР

Както вече е добре известно, образуванието на Европа, познато под името планината Зевс, е било първоначално част от Юпитер. Предположението, че ядрата на газообразните гиганти вероятно се състоят от диаманти, е направено за първи път от Марвин Рос от Националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ към Калифорнийския университет в класическия му труд „Ледените наноси на Уран и Нептун — диаманти в небето?“ (сп. „Нейчър“, том 292, № 5822, стр. 435–436, 30 юли, 1981 г.) Учудващо е, че Рос не е включил в изчисленията си и Юпитер.

Потъването на планината Зевс предизвика истински хор от ридания, които смятам за абсолютно нелепи — поради причините, изложени по-долу:

Без да се впускам в подробности, които ще съобщя в следващата кореспонденция, мисля, че диамантеното ядро на Юпитер вероятно е имало първоначална маса най-малко 1028 грама. Тя е десет милиарда пъти по-голяма от тази на планината Зевс.

 

Въпреки че голяма част от този материал несъмнено е бил унищожен при взривяването на планетата и образуването на — очевидно изкуственото — слънце Луцифер, не е възможно планината Зевс да е единственият оцелял къс. Въпреки че голяма част от тези отломки са паднали обратно към Луцифер, значителен процент от тях вероятно са започнали да кръжат в орбита — и все още би трябвало да са там. Според елементарната теория на орбиталното отклонение те ще се връщат периодично към мястото, където са се зародили. Разбира се, не е възможно да се направи точно изчисление, но смятам, че отломки с обща маса най-малко един милион пъти по-голяма от тази на планината Зевс все още се намират в орбита някъде близо до Луцифер. Следователно загубата на един малък къс, който и бездруго имаше доста неудобно местонахождение на Европа, практически е без значение. Предлагам да се изгради колкото се може по-скоро една система от космически радари, чиято единствена задача ще бъде търсенето на тези отломки.

 

Въпреки че масовото производство на изключително тънки диамантени пластове съществува от 1987 г., никога не е било възможно да се произвеждат диаманти на едро. Наличието им в мегатонни количества може да преобрази напълно много индустрии и да създаде съвършено нови. В частност, както са изтъкнали Айзъкс и неговият екип преди почти сто години (вж. „Сайънс“, том 151, стр. 682–683, 1966 г.), диамантът е единственият строителен материал, от който би могъл да бъде изграден така нареченият космически асансьор; с него транспортът извън Земята ще може да се ползва при незначителни разходи. Диамантените планини, които сега се намират в орбита около сателитите на Юпитер, могат да ни отворят вратите към цялата Слънчева система; колко нищожни в сравнение с това изглеждат всички досегашни предназначения на кварцово-кристалната форма на въглерода!

За по-голяма пълнота ще спомена още едно възможно местонахождение на огромни количества диаманти — за съжаление това място е дори по-недостъпно от ядрото на някоя гигантска планета…

Беше изказано предположение, че кората на неутронните звезди вероятно до голяма степен е изградена от диаманти. Тъй като най-близката известна неутронна звезда се намира на петнайсет светлинни години оттук и има гравитация на повърхността седемдесет хиляди милиона пъти по-голяма от тази на Земята, тя едва ли би могла да бъде смятана за подходящ снабдителен източник.

Но все пак — кой ли е могъл да си представи, че един ден ще можем да докоснем ядрото на Юпитер?