Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
2061: Odyssey Three, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Popovster (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)
Допълнителна корекция
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Артър Кларк

Заглавие: 2061: Одисея трета

Преводач: Живко Тодоров

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СД „Орфия“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Художник: Джеймс Уорхоула

Коректор: Антоанета Петрова

ISBN: 954-444-025-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6479

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция
  3. — Допълнителна корекция

38
Космически айсберги

Сега, когато неочаквано се оказа, че имат толкова много време, капитан Смит най-после се съгласи да даде на Виктор Уилис интервюто, което бе част от неговия договор. Самият Виктор го бе отлагал доста дълго време заради това, което Михайлович упорито наричаше неговата „ампутация“. Тъй като щяха да минат много месеци, преди да успее да възстанови известния си имидж, най-накрая той реши да направи интервюто, без да се показва пред камерата; студиото на Земята можеше по-късно да вмъкне негови архивни кадри.

Те се бяха разположили във все още само частично мебелираната каюта на капитана, наслаждавайки се на едно от превъзходните вина, които очевидно съставяха по-голямата част от багажа на Виктор. Тъй като след няколко часа „Юнивърс“ щеше да изключи двигателя си и да започне да се движи по инерция, това беше последната им възможност за няколко дни напред да го опитат. Мнението на Виктор бе, че виното в безтегловност е нещо отвратително; той отказваше да сложи някоя от тези скъпоценни течности в пластмасова тубичка.

— Виктор Уилис, на борда на космическия кораб „Юнивърс“, в 18,30 часа, петък, 15 юли 2061 г. Макар че все още не сме достигнали средата на нашето пътуване, ние вече сме далеч отвъд орбитата на Марс и сме развили почти максималната възможна скорост. Която е, капитане?

— Хиляда и петдесет километра в секунда.

— Повече от хиляда километра в секунда — почти четири милиона километра в час!

Удивлението в гласа на Виктор Уилис прозвуча съвършено искрено; никой не би могъл да се досети, че той бе запознат с орбиталните параметри почти толкова добре, колкото и капитанът. Едно от неговите качества бе умението да се постави на мястото на своите зрители, като не само предвиждаше техните въпроси, но и събуждаше интереса им.

— Точно така — отговори капитанът със сдържана гордост. — Движим се два пъти по-бързо от което и да е човешко същество, откакто съществува светът.

Това трябваше да бъде една от моите реплики, помисли си Виктор; той не обичаше да бъде изпреварван от човека, когото интервюираше, но като добър професионалист бързо се адаптира към ситуацията.

Виктор направи пауза, все едно, че сверява данните с прочутия си малък електронен бележник с неговия ярък указателен екран, който само той можеше да види.

— На всеки дванайсет секунди ние изминаваме разстояние, равно на диаметъра на Земята. И въпреки това ще ни бъдат необходими още десет дни, за да достигнем Юпи — ъъ, Луцифер! Това може да ни даде известна представа за мащабите на Слънчевата система…

— Капитане, зная, че това е деликатен въпрос, но през последната седмица много хора ме разпитваха за него.

„О, не! — изстена мислено Смит. — Пак нещо за тоалетните при нулева гравитация!“

— В момента, в който говорим, преминаваме точно през сърцето на астероидния пояс…

(„По-добре да ме беше питал за тоалетните“ — помисли Смит.)

— … и макар че досега космически кораб не е претърпявал сериозна повреда при сблъсък, не поемаме ли все пак доста голям риск? В края на краищата тук има буквално милиони тела, най-малките с размери на детска топка, които се движат в орбита в тази част на пространството. А само няколко хиляди от тях са отбелязани на картите.

— Повече от няколко: над десет хиляди.

— Но има милиони, за които не знаем нищо.

— Вярно е, но дори и да знаехме, това не би ни помогнало кой знае колко.

— Какво искате да кажете?

— Не можем да направим нищо.

— Защо?

Капитан Смит направи пауза, за да обмисли добре отговора си. Уилис беше прав — въпросът наистина бе деликатен; шефовете щяха да го пернат през ръцете, ако кажеше нещо, което би могло да разколебае потенциалните клиенти.

— Преди всичко космосът е толкова голям, че дори тук — както вие се изразихте, точно в сърцето на астероидния пояс — възможността за сблъсък е безкрайно малка. Надявахме се да ви покажем един астероид — най-доброто, с което разполагаме, е Хануман, с диаметър някакви си жалки триста метра. Най-близкото разстояние, на което ще се приближим до него, е четвърт милион километра.

— Но Хануман е гигант в сравнение с всички неизвестни отломки, които се носят наоколо. Не ви ли притеснява това?

— Горе-долу толкова, колкото вие бихте се притеснявали, че ще ви удари гръм на Земята.

— Всъщност това за малко не ми се случи в Пайк Пийкс, Колорадо — мълнията и гърмът се появиха едновременно. Но все пак признавате, че опасността съществува. Не увеличаваме ли риска, движейки се с такава шеметна скорост?

Уилис, разбира се, много добре знаеше отговора. Той отново се поставяше на мястото на легионите неизвестни слушатели на планетата, която с всяка изминала секунда оставаше с хиляди километри зад тях.

— Трудно е да ви го обясня, без да използвам математиката — каза капитанът (колко пъти беше произнасял тази фраза, дори и когато това не беше вярно!), — не съществува някаква определена зависимост между скоростта и риска. Да се ударите в каквото и да е при скоростта на космически кораб би било катастрофално. Ако сте застанали до една атомна бомба в момента, в който тя избухне, няма никакво значение дали е била от килотонния или мегатонния разряд.

Това не бе особено успокоително изявление, но беше най-доброто, което би могъл да каже. Преди Уилис да задълбочи нещата, той продължи бързо:

— И нека ви напомня, че този — ъъ — незначителен допълнителен риск, който поемаме, е в името на една благородна цел. Един-единствен час може да спаси живота на много хора.

— Да, сигурен съм, че всички ние оценяваме това. — Уилис направи пауза. Мислеше да добави: „… и аз съм на същия кораб“, но се отказа. Можеше да прозвучи нескромно (не че скромността бе една от силните му страни). Едва ли би могъл да се изкара герой при положение, че бе принуден да се движи по същия път. Нямаше много голям избор, освен ако не искаше да върви пеш до Земята.

— Всичко това — продължи той — ме навежда на една друга мисъл. Знаете ли какво се е случило точно преди век и половина в Северноатлантическия океан?

— През 1911 година?

— Е, всъщност 1912…

Капитан Смит се бе досетил какво ще последва, но не искаше да помага на Виктор и затова се престори на невежа.

— Сигурно имате предвид „Титаник“? — каза той.

— Точно така — отвърна Уилис, умело прикривайки своето разочарование. — За него ми споменаха поне двайсетина души, които смятаха, че те единствени са забелязали приликата.

— Каква прилика? „Титаник“ е поел недопустими рискове, като просто се е опитал да счупи един рекорд.

Той замалко не добави: „А освен това не е разполагал с достатъчно спасителни лодки“, но за щастие се спря навреме, защото си спомни, че единствената совалка на кораба можеше да побере не повече от пет човека. Ако Уилис се заинтересуваше от тази тема, това щеше да доведе до твърде много обяснения.

— Е, да приемем, че тази аналогия е доста пресилена. Но има още една поразителна прилика, която всички изтъкват. Случайно да знаете името на първия и на последния капитан на „Титаник“?

— Нямам и най-малка… — започна капитан Смит. И изведнъж долната му челюст увисна.

— Точно така — каза Виктор Уилис с усмивка, която би било съвсем недостатъчно да наречем самодоволна.

Капитан Смит с удоволствие би удушил всички тези изследователи аматьори. Но едва ли би могъл да се сърди на родителите си, че са му дали най-често срещаното английско име.