Артър Кларк
Одисея в космоса 2061 (4)

3
Повторно завръщане

Дори и ако се изключи този неприятен инцидент, завръщането на Земята не беше лесно.

Първият шок бе дошъл малко след размразяването му, когато д-р Руденко го беше събудила от дългия му сън. Уолтър Кърноу се въртеше край нея и дори в полубудното си състояние Флойд усети, че нещо не е наред; радостта им от неговото събуждане беше малко преувеличена и не можеше да прикрие следите от някакво напрежение. Едва след като се беше възстановил напълно, те го осведомиха, че д-р Чандра вече не е между живите.

Някъде отвъд Марс, толкова незабележимо, че мониторите не можеха да определят точното време, той просто бе престанал да съществува. Тялото му, плаващо свободно в космоса, беше минало незабелязано покрай орбитата на „Леонов“ и отдавна вече бе погълнато от огъня на Слънцето.

Причината за смъртта му беше напълно неизвестна, но Макс Брейловски изказа предположение, което, макар и крайно ненаучно, не бе оспорено дори и от главния хирург Катерина Руденко.

— Той не можеше да продължи да живее без Хал. Странното беше, че точно Уолтър Кърноу добави:

— Интересно как ли ще го приеме Хал. Изглежда, че там, отвън, нещо улавя всички наши предавания. Рано или късно той ще научи.

А сега и Кърноу вече не беше между живите — както и всички останали освен малката Женя. Не беше я виждал от двайсет години, но получаваше редовно картичка от нея всяка Коледа. Последната все още беше закачена над бюрото му. На нея имаше тройка, натоварена с подаръци, носеща се през снеговете на руската зима и наблюдавана от ужасно изгладнели вълци.

Четирийсет и пет години! Понякога му се струваше, че едва вчера „Леонов“ бе навлязъл в орбита около Земята и бе посрещнат от приветствията на цялото човечество. Но тези приветствия бяха някак вяли — изпълнени с необходимото уважение, но лишени от искрен ентусиазъм. Мисията до Юпитер като цяло беше прекалено успешна; тя бе отворила кутията на Пандора, чието пълно съдържание тепърва трябваше да бъде проучено.

Когато черният монолит, станал известен като „Тихо — Магнитна Аномалия — Едно“, беше изкопан от недрата на Луната, само шепа хора знаеха за неговото съществуване. Едва след злощастното пътешествие на „Дискъвъри“ до Юпитер светът научи, че преди четири милиона години един чужд разум е минал през Слънчевата система и е оставил визитната си картичка. Тази новина беше голямо, но не и изненадващо откритие — хората бяха очаквали подобно нещо десетилетия наред.

И всичко това бе станало дълго преди зараждането на човешката раса. Макар че някаква загадъчна злополука бе сполетяла „Дискъвъри“ близо до Юпитер, нямаше солидни доказателства, че тя се дължи на нещо друго освен повреда в кораба. Въпреки че философското значение на „Т.М.А.-1“ беше очевидно, за постигането на всякакви практически цели човечеството все още беше само във Вселената.

Сега това вече не беше така. Само на няколко светлинни минути от тях — на един хвърлей камък според космическите разстояния — имаше разум, който можеше да създаде звезда, и за постигането на собствените си загадъчни цели да унищожи планета, хилядократно по-голяма от Земята. Още по-зловещ беше фактът, че този разум бе показал осведомеността си за съществуването на човешката раса чрез последното съобщение, изпратено от „Дискъвъри“ от луните на Юпитер точно преди огненото раждане на Луцифер да го унищожи:

ВСИЧКИ ТЕЗИ СВЕТОВЕ СА ВАШИ — ОСВЕН ЕВРОПА^[1]. НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА СЕ ПРИЗЕМИТЕ ТАМ.

Бляскавата нова звезда, след чието появяване нощта изчезна, с изключение на няколкото месеца в годината, когато тя минаваше зад Слънцето, донесе на човечеството и надежда, и страх. Страх — защото неизвестното, особено когато е свързано с всемогъщество, не можеше да не предизвика тази първична емоция. Надежда — заради измененията, които то бе внесло в световната политика.

Често се говори, че единственото нещо, което би могло да обедини човечеството, е заплаха от Космоса. Дали Луцифер бе заплаха, никой не знаеше; но несъмнено беше предизвикателство. А това, както се оказа, бе достатъчно.

Хейуд Флойд следеше геополитическите промени от удобната си позиция в „Пастьор“, като че ли самият той беше извънземен наблюдател. Отначало нямаше никакво намерение да остава в Космоса, след като веднъж се бе възстановил напълно. За учудване и досада на неговите лекари това отне доста дълго време.

Поглеждайки назад от спокойствието на последните години, Флойд знаеше със сигурност защо костите му отказваха да заздравеят. Той просто не желаеше да се завърне на Земята: не беше останало нищо на примамливия синьо-бял глобус, който изпълваше зрителното му поле. Понякога той разбираше отлично защо Чандра бе загубил желанието да живее.

Беше чиста случайност, че не взе самолета за Европа с първата си жена. Сега Мериън беше мъртва. Споменът за нея сякаш бе част от друг живот, който може би принадлежеше на друг човек, а двете им дъщери бяха само учтиви непознати, създали свои собствени семейства.

Но той бе загубил Керълайн по своя вина, макар че тогава нямаше голям избор по въпроса. Тя така и не разбра (а дали той успя?) защо Флойд напусна красивия дом, който бяха създали заедно, и се изгуби години наред в студената пустош далеч от Слънцето.

Макар и да знаеше, още преди мисията да беше наполовина завършена, че Керълайн няма да го дочака, той отчаяно се надяваше, че Крис ще му прости. Но бе лишен дори от тази утеха; синът му беше останал без баща твърде дълго време. Когато Флойд се завърна, Крис бе намерил втори баща в лицето на мъжа, заел мястото му в живота на Керълайн. Отчуждението беше пълно; Флойд мислеше, че никога няма да свикне с това, но, разбира се, успя — след известно време.

Тялото му лукаво заговорничеше с подсъзнателните му желания. Когато най-сетне се завърна на Земята след проточилото се възстановяване в „Пастьор“, той веднага разви такива тревожни симптоми — включително и нещо, което подозрително напомняше гангрена на костите. Незабавно бе изпратен обратно в орбита. И остана там (ако не се смятат няколкото екскурзии до Луната), напълно пригоден за живота в условията на нулева до една шеста от земната гравитация на бавно въртящата се космическа болница.

Не живееше като отшелник — точно обратното. Дори докато се възстановяваше, той диктуваше доклади, даваше показания пред безбройните комисии, беше интервюиран от представители на средствата за масова информация. Беше известен човек и се наслаждаваше на това, докато можеше. Така компенсираше душевните си рани.

Първото пълно десетилетие — от 2020 до 2030 — беше минало толкова бързо, че сега му бе трудно да фокусира спомените си върху него. Имаше обичайните кризи, скандали, престъпления, бедствия — особено Голямото калифорнийско земетресение, чиито последици беше наблюдавал със затаен ужас на мониторите в станцията. При най-голямо увеличение на образа и благоприятни условия можеха да се видят отделни хора, но от своята гледна точка на бог той не можеше да стане съпричастен с бягащите точици, които напускаха горящите градове. Само наземните камери разкриваха истинския ужас на положението.

През това десетилетие, макар че резултатите щяха да се почувстват по-късно, политическите тектонски пластове се придвижваха също тъй неумолимо, както и геоложките — но в обратна посока, като че времето се връщаше назад. Защото в началото на Земята съществуваше само един суперконтинент — Пангеа, който през различните епохи се бе разцепил на няколко къса. Същото беше станало и с човека, който се бе разделил на неизброими племена и нации; сега те отново се смесваха, а старите езикови и културни бариери започваха да се вдигат.

Макар че Луцифер беше ускорил този процес, започнал десетилетия по-рано, когато ерата на реактивните самолети предизвика взрив в световния туризъм. Почти по същото време — това, разбира се, не беше съвпадение — сателитите и фибровата оптика направиха революция в комуникациите. С историческото премахване на таксите върху международните разговори на 31 декември 2000 г. всяко телефонно обаждане стана градско, а човечеството посрещна новото хилядолетие като едно голямо, разменящо си клюки семейство.

Както повечето семейства, и то не всякога живееше в мир, но споровете му вече не заплашваха цялата планета. Във втората — и последна — ядрена война бяха използвани същият брой бомби, както и в първата: точно две. И макар че теглото им в килотонове беше по-голямо, жертвите бяха далеч по-малко, защото и двете бяха хвърлени върху слабо населени петролни инсталации. На този етап Голямата тройка — Китай, САЩ и СССР — започна да действа с похвална бързина и мъдрост, изолирайки бойната зона, докато оцелелите противници не се вразумиха.

През десетилетието от 2020 до 2030 г. мащабна война между Великите сили беше също толкова немислима, колкото война между Канада и Съединените щати през миналия век. Това не се дължеше на някакво сериозно подобрение в човешкия характер или на какъвто и да било друг фактор, а на нормалното предпочитание на живота пред смъртта. Много от механизмите на мира дори не бяха съзнателно планирани: преди политиците да разберат какво става, те откриха, че тези механизми са вече на мястото си и функционират добре…

Никакъв държавник или идеалист не беше изобретил движението „Заложник на мира“; самото име бе измислено много по-късно, когато някой откри, че във всеки момент имаше около стотина хиляди руски туристи в Съединените щати — и половин милион американци в Съветския съюз, повечето от тях увлечени в традиционното си развлечение — да се оплакват от водопроводната инсталация. Като капак на всичко, и в двете групи имаше несъразмерно голям брой важни личности — синовете и дъщерите на богатите, привилегированите и политиците.

А дори и някой да искаше, вече не бе възможно да се подготви широкомащабна война. Епохата без тайни беше започнала през 90-те години на XX век, когато находчивите средства за масова информация започнаха да изстрелват фотографиращи сателити със същите намерения, каквито имаха военните в предишните три десетилетия. Пентагонът и Кремъл бяха извън себе си от яд, но не можеха да се справят с Ройтерс, Асошиейтед прес и непрекъснатите 24-часови предавания на „Орбитъл Нюз Сървис“.

До 2060 г., макар и светът да не беше напълно разоръжен, той бе надеждно умиротворен, а петдесетте оставащи ядрени ракети бяха под международен контрол. Когато популярният монарх Едуард VIII бе избран за първия Световен Президент, учудващо малко страни — дванайсет на брой — се противопоставиха на това решение. По големина и важност те се простираха от все още упорито неутралните швейцарци (чиито ресторанти и хотели въпреки това посрещнаха новата бюрокрация с отворени обятия) до още по-фанатичните в своята независимост жители на Фолклендските острови, които сега пък устояваха на всички опити на вбесените англичани и аржентинци да си ги пробутат един на друг.

Демонтирането на огромната и напълно паразитна военна индустрия бе дало безпрецедентен — макар и понякога болезнен — тласък на световната икономика. Сега вече жизненоважните суровини и талантливите специалисти нямаше да бъдат поглъщани от тази черна дупка или използвани за всеобщо унищожение. Вместо това те щяха да помогнат за преодоляването на разрухата и опустошението на вековете, като изграждаха света наново.

И като създаваха нови светове. Сега действително човечеството беше открило „моралния еквивалент на войната“ и едно предизвикателство, което щеше да погълне излишната енергия на расата — за толкова хилядолетия напред, колкото някой би се осмелил да си представи.