Дийн Кунц
Зимна луна (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Стаята, една от осемте, имаше големи прозорци, които гледаха към помещението за персонала на интензивното отделение. Завесите бяха дръпнати настрани, за да могат медицинските сестри да виждат директно пациента от мястото си. Джак беше свързан към монитор, който постоянно предаваше данни към терминала на централния пулт. Освен това беше сложен на система, която му осигуряваше глюкоза и антибиотици. Раздвоена тръба за кислород беше прикрепена леко пред ноздрите му.

Хедър очакваше да се шокира, когато види Джак, но той изглеждаше по-зле и от очакваното. Беше в безсъзнание, лицето му беше отпуснато. Неподвижността обаче не беше единствената причина за неговия плашещ външен вид. Кожата му беше бледа, с тъмносини кръгове около хлътналите му очи. Устните му бяха толкова сиви, че тя се сети за пепелта и за цитата от Библията. Сякаш наистина беше произнесено силно на глас — пепел от пепелта и прах, от прахта. Той изглеждаше с пет или десет килограма по-слаб, от сутринта, когато бе отишъл на работа. Като че борбата му за живот беше продължила седмица, а не само няколко часа.

В гърлото й заседна буца и тя преглътна трудно. Не можеше да говори. Макар че той беше в безсъзнание, не искаше да му говори, докато не се увереше, че може да се контролира. Някъде беше чела, че дори пациентите в кома чуват какво говорят хората около тях, на някакво дълбоко подсъзнателно ниво могат да разберат насърчителните думи и те да им подействат. Тя не искаше Джак да улови треперенето от страх или съмнението в гласа й — или каквото и да било друго, което можеше да го разстрои или да усили страха и депресията, които вече го бяха обзели.

В стаята цареше пълна тишина. Звукът на кардиомонитора беше изключен и линиите на сърцето се виждаха само на екрана. Богатият на кислород въздух струеше толкова слабо от тръбичката пред носа му, че тя едва го чуваше, и то само когато се навеждаше по-близо до него. Шумът от дишането му също беше слаб, като на спящо дете. Навън барабанеше дъждът, тропаше и се плискаше по прозореца, но това бързо се превръщаше във фонов шум, още една форма на тишината.

В момента повече от всичко на света тя искаше да хване ръката му. Но ръцете му бяха скрити под дългите ръкави на, ортопедичния костюм. Иглата на системата изчезваше някъде под единия ръкав.

Тя колебливо докосна бузата му.

Накрая каза:

— Тук съм, скъпи.

Той с нищо не показа, че я е чул. Нито очите, нито клепачите му помръднаха. Сивите му устни останаха леко разтворени.

— Д-р Прокноу каза, че всичко ще бъде наред — продължи тя. — Ще си тръгнеш излекуван оттук. Заедно ще се справим. По дяволите, преди две години, когато моите родители ни дойдоха на гости за една седмица, ето това беше истинско изпитание. Майка ми не спря да хленчи в продължение на седем дни, а баща ми се напиваше и се караше. Твоето е бял кахър в сравнение с това, не мислиш ли?

Никакъв отговор.

— Тук съм — продължи тя. — И ще остана тук. Няма да ходя никъде. Само аз и ти, нали така?

На екрана на монитора светлозелената трепкаща светеща линия отбелязваше сърдечната-активност, която вървеше без прекъсване и пиукане, слабо, но стабилно. Ако Джак беше чул какво му каза тя, сърцето му не беше реагирало на нейните думи.

В ъгъла имаше стол с права облегалка. Тя го премести до леглото. На посетителите в интензивното отделение беше разрешено да остават не повече от десет минути на всеки два часа, за да не изморяват пациентите и да не пречат на сестрите.

Старшата сестра на отделението, Мария Аликанте, беше дъщеря на полицай и позволи на Хедър да не спазва правилата.

— Остани при него колкото искаш — каза й тя. — Слава Богу, че подобно нещо не се случи с баща ми. Винаги очаквахме, че ще стане, но никога не стана. Той се пенсионира преди няколко години, точно когато в този град започнаха всички да полудяват.

Приблизително на всеки час Хедър излизаше от отделението, за да поговори няколко минути с колегите на Джак. Лицата постоянно се сменяха, но никога не оставаха по-малко от трима. Често бяха шест-седем, мъже и жени в униформи, детективи в цивилни дрехи.

Другите жени на ченгета също идваха. Всяка от тях я прегръщаше, за да я утеши. По лицата им се стичаха сълзи. Те искрено съчувстваха, споделяха болката й. Но Хедър знаеше, че всяка една от тях е доволна, че нещастието се е случило с Джак, а не с нейния съпруг, който впоследствие е бил повикан да се намеси при бензиностанцията на Аркадян.

Хедър не ги винеше за това. Би продала и душата си, за да можеше сега Джак да бъде на мястото на когото и да било от другите съпрузи. И да можеше сега тя да съчувства на пострадалия също толкова искрено.

Полицейският отдел на града беше една тясно сплотена общност, особено в днешно време на социално разслоение, но всяка общност се образуваше от по-малки групи, от семейства със споделяни чувства, общи нужди, сходни ценности и надежди. Колкото и да беше здраво изтъкана общността, всяко семейство на първо място пазеше и държеше на своите членове. Без силната и жертвена любов на съпругата към съпруга, на съпруга към съпругата, на родителите към децата и на децата към родителите нямаше да има съчувствие към другите хора от общността.

В стаята на интензивното, седнала до Джак, тя си припомняше съвместния им живот от първата им среща. Повече от дванайсет години от тогава. Но на нея й се струваше толкова кратък период от време. Понякога говореше, припомняйки паметните за двамата мигове и колко много смях е имало тогава, колко много радост.

Малко преди пет сутринта тя внезапно изпита чувството, че нещо се е променило.

Разтревожена, Хедър стана и се наведе над леглото, за да провери дали Джак още диша. После разбра, че сигурно е добре, защото мониторът не показваше промени в ритъма на сърцето.

Това, което се беше променило, беше шумът на дъжда. Беше спряло да вали. Бурята беше отминала.

Тя се взря през непрозрачния заради капките прозорец. Градът отдолу, който не можеше да види, сигурно блестеше след продължилия цял ден порой. Лос Анджелис винаги я очароваше след дъжд — блестящите водни капки, стичащи се от клоните на палмите, сякаш дърветата са някакви сияещи бижута; улиците, измити от дъжда; въздухът, който беше толкова чист, че в далечината се виждаха планините. Всичко беше толкова свежо.

Ако прозорецът сега беше чист и можеше да види града, тя се питаше дали този път би я очаровал и пленил. Знаеше, че не. Този град никога повече нямаше да блесне в очите й, дори дъждът да не спираше по четирийсет дни и нощи.

В този миг тя прозря тяхното бъдеще — на Джак, на Тоби и нейното. То минаваше през някое отдалечено оттук място. Този град вече не беше техен дом. Когато Джак оздравееше, щяха да продадат къщата и да отидат… някъде където и да е. Щяха да започнат нов живот и ново начало. В това решение имаше тъга, но също така на него се опираше нейната надежда.

Когато се обърна, откри, че очите на Джак са отворени и че той я гледа.

Сърцето й подскочи от радост.

Припомни си думите на Прокноу. Тежка загуба на кръв. Силен шок. Мозъчни увреждания.

Боеше се да говори от страх, че неговият отговор ще бъде мъчителен и несвързан.

Той облиза сивите си напукани устни.

Докато дишаше, гърдите му свиреха.

Хедър се наведе над него, събра смелост и каза:

— Скъпи?

Лицето изразяваше объркване и страх. Той обърна главата си наляво, после надясно, оглеждайки стаята.

— Джак? Чуваш ли ме, мили?

Той се вторачи в монитора, сякаш хипнотизиран от трепкащата зелена линия, която се издигаше все по-високо и по-често за пръв път, откакто Хедър беше влязла в помещението.

Нейното сърце биеше толкова силно, че тя се тресеше, фактът, че той не й отговори, беше ужасяващ за нея.

— Джак, добре ли си? Чуваш ли ме?

Той бавно извъртя глава, за да я погледне отново в лицето. Облиза устните си и направи гримаса. После прошепна:

— Извинявай за това.

Тя беше изумена:

— Да извинявам за какво?

— Предупредих те. Още през вечерта, в която ти предложих да се оженим. Аз винаги съм бил… малко несретник.

Смехът й можеше да премине в плач. Тя се допря толкова силно до перилата на леглото, че желязото се вряза болезнено в диафрагмата й. Тя обаче успя да го целуне по бузата, по бледата и гореща буза, а после и по сивите устни.

— Да, но си моят несретник — отвърна Хедър.

— Жаден съм — каза той.

— Сега ще извикам сестрата, ще видим какво ти е позволено да пиеш.

Мария Аликанте забързано влезе през вратата, след като мониторът на централния пулт й беше сигнализирал за промяната в състоянието на Джак.

— Той е буден, в съзнание е, казва, че е жаден — докладва Хедър.

— Човек има право, да е жаден след такъв тежък ден, нали? — каза сестрата на Джак, като завъртя леглото до нощното шкафче, на което имаше гарафа с леденостудена вода.

— Бира — промълви той.

Мария потупа банката на системата и отвърна:

— Ти какво мислиш, че ти вкарваме във вените цял ден?

— Не е „Хайнекен“.

— О, ти обичаш „Хайнекен“, а? Е, ние трябва да контролираме медицинските разходи, нали разбираш? Не можем да използваме вносен материал. — Тя наля трета чаша вода от гарафата. — От нас можеш да получиш само „Будвайзер“ интравенозно. Искаш или не?

— Искам.

Мария отвори чекмеджето на шкафчето, извади оттам гъвкава пластмасова сламка и каза на Хедър:

— Д-р Прокноу отново е на работа и в момента прави вечерните визитации. Д-р Дилейни също току-що пристигна. Щом забележа промяна в показанията на Джак от електроенцефалограмата, ще им ги дам да ги видят.

Уолтър Дилейни беше техният семеен лекар. Макар че Прокноу беше любезен и очевидно компетентен, Хедър би се чувствала по-добре, ако сред лекарите, грижещи се за Джак, има познато лице.

— Джак — каза Мария, — не мога да ти изправя леглото, защото трябва да лежиш хоризонтално. Също така не искам от теб да се опитваш да си вдигнеш сам главата. Разбрахме ли се? Нека ти повдигна аз главата.

Тя пъхна ръка под врата му и вдигна главата на десетина сантиметра над тънката възглавница. С другата си ръка държеше чашата. Хедър се протегна и сложи сламката в устата на Джак.

— Пий на малки глътки — предупреди го Мария. — Нали не искаш да се задавиш?

След шест или седем глътки, като правеше паузи, за да диша, той утоли жаждата си.

Хедър беше възхитена от постижението на съпруга си. Способността му да преглъща течности, без да се задавя, по всяка вероятност означаваше, че мускулите на гърлото му не са парализирани. Тя си даде сметка колко много се е променил животът и на двама им, щом такова незначително събитие като пиенето на вода без задавяне е станало за тях триумф. Този тъжен факт обаче не повлия на радостта й.

Щом Джак беше жив, винаги съществуваше обратен път към живота, който те познаваха. Дълъг път. Стъпка по стъпка. Малки, много малки стъпки. Но път съществуваше и в момента нищо друго нямаше значение.

 

 

Докато Емил Прокноу и Уолтър Дилейни преглеждаха Джак, Хедър използва телефона в стаята на сестрите, за да се обади вкъщи. Първо говори с Ме Хонг, а после и с Тоби. Каза им, че Джак ще се оправи. Знаеше, че поукрасява малко реалността, но малко позитивно мислене не вредеше.

— Мога ди да го видя? — попита Тоби.

— След няколко дена, скъпи.

— Аз съм много по-добре. С всеки ден ставам все по-добре. Вече не съм болен.

— Ще видя, като се прибера. А сега татко ти се нуждае от няколко дена, за да възвърне силите си.

— Ще му донеса сладолед с шоколад и фъстъчено масло. Този е любимият му. Такива не дават в болницата, нали?

— Не, не дават.

— Кажи на татко, че ще му донеса.

— Добре.

— Искам сам да му го купя. Имам пари от джобните.

— Ти си добро момче, Тоби.

Той смутено прошепна:

— Кога ще се върнеш у дома?

— Не знам, скъпи. Ще постоя тук засега. Ще се върна сигурно, когато си легнеш да спиш.

— Ще ми донесеш ли нещо от стаята на татко?

— Какво искаш да кажеш?

— Нещо от неговата стая. Каквото и да е. Само да е нещо, което е било в стаята му, за да знам, като го получа, че има стая, в която той наистина лежи.

Несигурността и страхът, разкрити от молбата на момчето, едва не накараха Хедър да изгуби контрол, който до този момент поддържаше успешно само благодарение на желязната си воля. Сърцето й се сви и тя трябваше тежко да преглътне, преди отново да заговори:

— Да, добре. Ще ти донеса нещо.

— Ако съм заспал, събуди ме.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам ти, фъстък. А сега трябва да вървя. Слушай Ме.

Смехът на момчето, който последва, беше сладка музика за ушите на Хедър.

 

 

За да не пречи на сестрите, Хедър се облегна на стената до вратата на интензивното отделение. Оттук виждаше стаята на Джак. Вратата й беше затворена, завесите на големите прозорци бяха спуснати.

В интензивното отделение миришеше на най-различни антисептични лекарства. Вече трябваше да е свикнала с тези остри миризми. Ала вместо това те я дразнеха изключително много и оставяха в устата й горчив вкус.

Когато най-накрая лекарите излязоха от стаята на Джак и тръгнаха към нея, те се усмихваха. Тя обаче имаше тревожното чувство, че носеха лоши новини. Усмихваха се, но в очите им се четеше нещо по-лошо от тъга — може би съжаление.

Д-р Уолтър Дилейни беше петдесетгодишен и беше много подходящ за ролята на умен баща в телевизионен комедиен сериал от началото на шейсетте. Имаше кестенява коса, която беше започнала да се прошарва на слепоочията. Лицето му беше мъжествено красиво. Имаше меки черти. Излъчваше авторитет, но в същото време беше отпуснат, спокоен и улегнал като Ози Нелсън или Робърт Янг.

— Добре ли си, Хедър? — попита той.

Тя кимна:

— Държа се още.

— Как е Тоби?

— Децата понасят по-лесно тези неща. Ще се оправи веднага щом види баща си след няколко дни.

Дилейни въздъхна и потри с ръка лицето си.

— Господи, мразя света, който сме създали. — Хедър никога преди не го беше виждала толкова ядосан. — Когато аз бях дете, хората не се стреляха по улиците всеки ден. Имахме респект към полицията, знаехме, че тя стои между нас и варварите. И кога се промени всичко това?

Нито Хедър, нито Прокноу можеха да отговорят на този въпрос.

Дилейни продължи:

— Сякаш живея в някаква помийна яма, в лудница. Светът се управлява от хора, които не уважават никого и нищо, но в същото време те очакват от нас да ги уважаваме, да изпитваме съчувствие към убийците, защото с тях животът се е отнесъл толкова зле. — Отново въздъхна и поклати глава. — Извинявай. Днес ми е денят, в който работя безплатно в детската болница. Имаме две малки деца, които са се оказали в центъра на гангстерски престрелки — едното от тях е на три години, другото на шест. Та те са още бебета, за Бога. А сега и Джак.

— Не знам дали си чула последните новини — каза Емил Прокноу. — Намерили са в джобовете на мъжа, който е стрелял при бензиностанцията, кокаин и синтетичния РСР. Ако е употребил и двата наркотика едновременно…, ами това е доста силна смес.

— Като да взривиш атомна бомба в мозъка си — добави с отвращение Дилейни.

Хедър разбираше, че двамата наистина са много ядосани, но също така подозираше, че в момента те нарочно бавят лошата новина. На хирурга тя каза:

— Оказа се, че той няма увреждания на мозъка. Вие се опасявахте, но се оказа, че няма.

— Няма нарушения на говорния апарат — отвърна Прокноу. Може да говори, да чете, да пише, да извършва наум прости математически операции. Умствената му дейност, изглежда, не е нарушена.

— Което означава, че по всяка вероятност няма да има никакви свързани с мозъчната дейност физически недъзи — добави Уолтър Дилейни. — Но ще трябва да минат поне ден-два, преди да се уверим окончателно в това.

Емил Прокноу прокара слабата си китка през къдравата си коса и продължи:

— Той се възстановява много добре, госпожо Макгарви. Наистина се възстановява добре.

— Но — подкани го тя.

Лекарите се спогледаха.

— В момента — престраши се Дилейни — има парализа на двата крака.

— От кръста надолу — допълни Прокноу.

— А горната част? — попита тя.

— Тя е добре — увери я Дилейни. — функционира напълно нормално.

— Утре сутринта — каза Прокноу — ще погледнем отново за гръбначни счупвания. Ако ги открием, ще направим гипсово легло, ще го постелим с филц. В него ще обездвижим Джак от врата надолу до областта под таза и ще сложим екстензия на краката му.

— Ще може ли да ходи отново?

— Почти сигурно е.

Тя местеше очи от единия към другия лекар и чакаше лошата новина.

— Това ли е всичко? — попита Хедър.

Лекарите отново се спогледаха. Дилейниказа:

— Хедър, не съм сигурен, че разбираш какво очаква теб и Джак оттук нататък.

— Кажете ми.

— Той ще бъде обездвижен в специален костюм в продължение на три-четири месеца. Докато му свалят костюма, мускулите му от кръста надолу ще се атрофират сериозно. Няма да има сили да ходи. Всъщност тялото му ще е забравило как да ходи. Ще трябва да изкара седмици физиотерапия в болничен рехабилитационен център. Ще бъде много неприятно и болезнено.

— Само това ли? — попита отново тя.

— Това е достатъчно — отвърна Прокноу.

— Но можеше да е и много по-лошо — напомни им тя.

Когато отиде при Джак, тя свали страничната рамка на леглото и среса мократа коса на челото му.

— Много си красива — каза той.

Гласът му беше още слаб и тих.

— Лъжец.

— Красива си.

— Приличам на плашило.

Той се усмихна:

— Точно преди да загубя съзнание, се питах дали ще те видя отново.

— Няма да можеш да се отървеш от мен толкова лесно.

— Май ще трябва наистина да се отправя на оня свят, а?

— И това няма да ти помогне. Ще те намеря където и да отидеш.

— Обичам те, Хедър.

— И аз те обичам повече от живота.

В очите й напираше гореща влага, но бе решила да не плаче пред него. Позитивно мислене. Поддържай духа висок. Клепачите му потрепнаха и той каза:

— Толкова съм уморен.

— Не мога да разбера защо.

Той се усмихна отново:

— Имах тежък ден в службата.

— Това ли било? Мислех, че вие, ченгетата, не правите нищо друго по цял ден, освен да висите в магазините за понички, да хапвате и да събирате рекет от наркопласьорите.

— Понякога бием и невинни граждани.

— Е, да, това сигурно наистина е уморително.

Джак затвори очи.

Тя продължи да гали косата му. Ръцете му все още бяха скрити от ръкавите на костюма, а на нея отчаяно й се искаше да не спира да го докосва.

Изведнъж той отново отвори очи и попита:

— Лутър мъртъв ли е?

Тя се поколеба, преди да му каже истината:

— Да.

— И аз така си помислих, но… се надявах…

— Ти си спасил жената, госпожа Аркадян.

— И това е нещо.

Клепачите му отново трепнаха и тежко се спуснаха.

— Ти по-добре си почивай, скъпи — каза тя.

— Видя ли се с Алма?

Алма Брайсън беше жената на Лутър.

— Не още, скъпи. Бях много заета тук, нали разбираш?

— Иди да я видиш — прошепна й той.

— Ще отида.

— Сега. Аз съм добре. Тя е тази, която… има нужда от теб.

— Добре.

— Толкова съм уморен — каза той и отново се унесе в сън.

 

 

Групата за подкрепа във фоайето на интензивното се състоеше от трима души, когато Хедър излезе от стаята на Джак — двама униформени полицаи, чиито имена тя не знаеше, и Джина Тендеро, съпругата на друг полицай. Те се зарадваха, когато им съобщи, че Джак е дошъл в съзнание. Знаеше, че бързо ще разнесат мълвата из целия полицейски отдел на Лос Анджелис. За разлика от лекарите те се отнесоха с разбиране, когато тя отказа да се спре по-подробно на парализата и лечението, което беше необходимо, за да се преодолее недъгът.

— Ще ви помоля някой от вас да ме закара у дома, за да си взема колата — каза Хедър. — Искам да отида да видя Алма Брайсън.

— Ще те заведа при нея и после у дома — предложи Джина. И аз трябва да се видя с Алма.

Джина Тендеро беше най-колоритната полицейска съпруга в подразделението на Джак и може би в целия градски полицейски отдел. Беше на двайсет и три години, но изглеждаше на четиринайсет. Тази вечер носеше обувки с дванайсетсантиметрови токчета, тесни черни кожени панталони, червен пуловер, черно кожено сако, огромен сребърен медальон с портрета на Елвис в средата и големи висящи обици. Обиците бяха с толкова сложна плетеница, че приличаха на онези главоблъсканици, с които напрегнатите бизнесмени се отпускаха. Лакът на ноктите й беше пурпурен, а сенките на очите й бяха само с един тон по-меки. Черната й къдрава коса се спускаше по раменете й. Приличаше на перука, каквито носят певиците като Доли Партън, но си беше нейната коса.

Макар че беше висока метър и шейсет без токчета и тежеше може би около петдесет килограма с мокри дрехи, Джина винаги изглеждаше по-едра от всички, които се намираха около нея. Докато вървеше с Хедър по болничните коридори, стъпките й отекваха по-силно и от тези на два пъти по-едър от нея мъж. Сестрите се обръщаха и се мръщеха неодобрително на досадното потропване на токчетата й.

— Добре ли си, Хед? — попита Джина, докато вървяха към четириетажния паркинг-гараж, пристроен към болницата.

— Да.

— Наистина ли?

— Наистина.

В края на коридора минаха през зелената метална врата, която водеше към паркинга. Таваните бяха ниски и беше много студено. Около една трета от луминесцентните лампи бяха счупени въпреки телените решетки, които ги предпазваха. Сенките сред редиците от коли предлагаха безброй удобни места за криене.

Джина извади малък спрей от чантата си.

— Какво е това? — попита Хедър.

— Лютив спрей с миризма на червен пипер. Ти не носиш ли?

— Не?

— Къде си мислиш, че живееш, жена? В Дисниленд ли?

Докато изкачваха рампата с паркирани от двете страни коли, Хедър каза:

— Може би ще трябва да си купя един.

— Не можеш. Копелетата политици ги забраниха със закон. Нали не искаш някой беден заблуден изнасилвач да получи обриви по кожата? Помоли Джак или някой от нашите. Те ще ти набавят.

Джина караше малък евтин син форд, но колата беше снабдена с алармена система, която тя изключи с дистанционното, фаровете мигнаха, алармата писна и вратите се отключиха.

Те боязливо огледаха сенките около тях, влязоха вътре и отново заключиха вратите.

Джина запали колата и се забави, преди да превключи на скорост:

— Знаеш ли, Хед, ако искаш да поплачеш на рамото ми, не се стеснявай.

— Добре съм, наистина съм добре.

— Сигурна ли си, че не искаш да се откажеш?

— Той е жив, Джина. Мога да се оправя с всичко останало.

— Джак в инвалидна количка?

— Няма значение. Дори и да е така, по-важното е, че отново ще мога да говоря с него, да го прегръщам нощем.

Джина се вторачи в нея за няколко секунди. После каза:

— Щом го искаш. Знаеш на какво се подлагаш, но въпреки това го искаш. Винаги съм те смятала за такава, но е хубаво сега да се уверя, че съм била права.

— Смятала си ме за каква?

Джина вдигна ръчната спирачка, после даде на задна скорост, след което отвърна:

— За корава кучка.

Хедър повдигна рамене:

— Предполагам, че това е комплимент.

— И то какъв комплимент.

Когато Джина плати таксата на будката и излезе от паркинга, разпокъсаните облаци на запад бяха облени от величествената златистооранжева светлина на залеза. Въпреки това, когато прекосяваха града, добре познатите им улици и сгради бяха за тях далечни и чужди като пейзажа на непозната планета. Хедър Макгарви беше прекарала двайсетина години целия си живот като зрял човек — в Лос Анджелис, но сега се чувстваше като чужденка.

 

 

Двуетажната къща на Брайсънови в испански стил се намираше във Валей, на края на Бърбанк. Щастливото число 777 беше изписано на табелата на улицата, очертана от кленове. Голите клони на дърветата наподобяваха заострени пипала на паяк на фона на мрачното жълто-черно нощно небе. Градските светлини обаче го правеха no-скоро светло, отколкото тъмно. Пред къщата с номер 777 имаше няколко коли, включително и една черно-бяла.

В къщата беше пълно с близки и приятели на семейството. Някои от роднините и по-голямата част от приятелите бяха ченгета, облечени в униформи или с цивилни дрехи. Чернокожи, испаноезични, бели и азиатци се бяха събрали, за да изразят съчувствието си и да окажат подкрепа.

Хедър се почувства като у дома в мига, в който прекоси прага. Тук беше в много по-голяма безопасност, отколкото в света навън. Докато минаваше през хола и трапезарията, тя се поспря да размени няколко думи с приятели и откри, че новината за състоянието на Джак вече е достигнала до ушите на мнозина от тях.

По-внимателна от всякога, тя трябваше да се представи колкото се може по-добре като част от голямото полицейско семейство, отколкото като жителка на Лос Анджелис или като калифорнийка. Преди не беше така. Но сега беше трудно да запазиш духовната си принадлежност към един град, залян от наркотици и порнография, тресящ се от гангстерско насилие, потапящ се в цинизма в холивудски стил и управляван от политици демагози, продажници и некомпетентни некадърници. Тези разрушителни обществени сили разцепваха града — и страната — на кланове. И дори да чувстваше душевен комфорт в полицейската общност, тя осъзнаваше опасността, че може да бъде въвлечена в играта „ние срещу тях“.

Алма седеше в кухнята със сестра си Фей и още две жени. Всички те бяха заети да приготвят различни ястия. Режеха зеленчуци, белеха плодове, стържеха кашкавал. Алма съсредоточено месеше тесто за сладкиши. Кухнята ухаеше на печащи се сладкиши.

Когато Хедър докосна по рамото Алма, жената отмести очи от тестото и я погледна. Очите й бяха пусти като на пластмасов манекен. После тя примигна й избърса ръце в престилката.

— Хедър, нямаше нужда да идваш. Трябваше да останеш при Джак — каза тя.

Двете се прегърнаха и Хедър отговори:

— Много ми се иска да можех да направя нещо и да променя нещата.

— И на мен също, скъпа, и на мен също.

— Какво готвиш?

— Погребението ще е утре на обяд. Няма много време. Занимавам се с по-трудната част. След траурната церемония утре у дома ще дойдат много роднини и приятели. Трябва да ги нахраня с нещо.

— Другите ще те отменят.

— Предпочитам и аз да участвам. Какво да правя иначе? Да седя и да размишлявам ли? Определено не искам да мисля за случилото се. Ако не се занимавам с нещо и съзнанието ми не е заето с него, направо ще полудея. Нали знаеш какво имам предвид?

Хедър кимна:

— Да, знам.

— Казват, че Джак ще лежи в болницата, после в рехабилитационно заведение в продължение на месеци, а ти и Тоби ще останете сами. Готова ли си за такова нещо?

— Ние ще го виждаме всеки ден. Ще бъдем заедно с него през цялото време.

— Нямам това предвид.

— Е, знам, че ще съм много самотна, но…

— И това нямам предвид. Ела, искам да ти покажа нещо.

Хедър я последва в спалнята и Алма затвори вратата след нея.

— Лутър постоянно се притесняваше да не остана сама, ако нещо му се случи. Затова ме научи да се грижа сама за себе си.

Седнала на тоалетката, Хедър с изненада наблюдаваше как Алма извади от скривалищата им цяла камара оръжия.

Изпод леглото извади пушка-помпа.

— Това е най-доброто оръжие за самоотбрана вкъщи, което можеш да намериш — каза тя. — Дванайсет патрона със сачми. Достатъчно мощна да отхвърли назад някой надрусан наркоман, който се мисли за Супермен. Не е необходимо да се прицелваш точно, само я насочваш и натискаш спусъка. Сачмите сами ще си свършат работата. — Алма постави пушката върху бежовото кадифе на леглото.

Зад гардероба измъкна тежка пушка с вентилируема цев, оптичен мерник и голям пълнител.

— Автомат „Хеклър и Кох НК 91“ — продължи да изброява Алма. — Тази не можеш да си я купиш вече толкова лесно в Калифорния. — Сложи го до пушката.

После отвори нощното шкафче и извади от него страховит пистолет:

— Деветмилиметров браунинг, полуавтоматичен. В другото шкафче имам още един такъв.

Хедър заговори:

— Господи, та ти тук имаш цял арсенал.

— Само различни оръжия за различни цели.

Алма Брайсън беше висока метър и седемдесет; имаше вид на амазонка. Беше привлекателна, слаба, с нежни черти и лебедова шия. Китките й бяха тънки и крехки като на десетгодишно момиченце. Изящните й ръце изглеждаха неспособни да се оправят с тежките оръжия, които показа, но очевидно боравеше добре с тях.

Хедър стана и каза:

— Разбирам да държиш пистолета за самоотбрана, дори и пушката. Но за какво ти е автоматът?

Алма погледна към оръжието с марка „Хеклър и Кох“ и отвърна:

— Достатъчно точен е да улучи в цел с диаметър един сантиметър. Стреля с патрони 7,62-и калибър, които могат да пробият дърво, тухлена стена, дори кола, и пак ще пронижат човека, който се крие зад тях. Много е надежден. Можеш да изстреляш стотици патрони, докато металът не започне да пари, и пак няма да засече. Мисля, че се налага да си вземеш един такъв, Хедър. Трябва да си подготвена.

Хедър се почувства сякаш беше тичала след белия заек, който в крайна сметка я беше отвел в един тъмен и непознат свят.

— Да съм подготвена за какво?

Гласът на Алма стана рязък от гняв:

— Лутър знаеше, че ще се случи така. Казваше, че политиците разграждат граденото от цивилизацията в продължение на хиляда години, но не строят нищо, което да го замести.

— Вярно, но…

— Казваше, че от ченгетата ще се очаква да оправят нещата, когато всичко започне да се руши. Но до този момент върху ченгетата ще бъде стоварена вината за толкова много неща и те ще бъдат обрисувани като злодеи до такава степен, че никой няма да има уважение към тях и няма да им позволи да опазят единно обществото.

Яростта беше бягството на Алма Брайсън от мъката и тъгата. Тя беше способна да потисне сълзите само с помощта на гнева.

Макар Хедър да се притесняваше, че методите на нейната приятелка за справяне с живота не са много нормални, тя не можеше да й предложи нищо друго по-ефективно. Съчувствието и състраданието бяха неуместни в случая. Алма и Лутър бяха женени от шестнайсет години и бяха отдадени един на друг. И понеже не можеха да имат деца, те бяха още по-близки един на друг. Хедър можеше само да си представи колко дълбока е болката на Алма. Светът беше жесток. Не беше лесно да откриеш истинската и искрена любов веднъж и почти невъзможно два пъти. Алма сигурно чувстваше, че най-щастливите години от живота й безвъзвратно са отминали, макар че беше само на трийсет и осем. Тя се нуждаеше от нещо повече от мили думи, нещо повече от рамо, на което да си поплаче. Нуждаеше се от някого или от нещо, на което да излее яда си — на политиците, на системата.

Сигурно гневът й в крайна сметка не беше нормален. Сигурно ако много повече хора се бяха ядосали достатъчно преди десетилетия, тази страна нямаше да достигне до това положение.

— Ти имаш ли оръжие? — попита Алма.

— Едно.

— Какво е?

— Пистолет.

— Знаеш ли как да го използваш?

— Да.

— Трябва ти нещо повече от пистолет.

— Чувствам се неудобно с оръжията, Алма.

— Сега го дават по телевизията. Утре ще бъде във всички вестници — това, което стана при бензиностанцията на Аркадян. Хората ще разберат, че ти и Тоби сте сами. Хора, които не обичат ченгета и които не обичат жените на ченгета. Някой задник репортер сигурно ще публикува твоя адрес. Трябва да си готова за всичко днес, за всичко.

Параноята на Алма, която беше толкова изненадваща, потресе Хедър. Обаче дори когато потръпваше от ледения блясък в очите на приятелката си, тя се питаше дали оценката на Алма за ситуацията беше наистина толкова рационална, колкото звучеше. Подобна параноична гледна точка можеше да я накара отново да изтръпне, дори повече, отколкото при вида на оръжията.

— Трябва да се приготвиш за най-лошото — каза Алма Брайсън, взе пушката и я насочи нагоре. — Тук не става въпрос само за твоя живот. Трябва да помислиш и за Тоби.

Тя стоеше, стройна и красива чернокожа жена, страстна почитателка на операта и джаза, любителка на музеите, образована и добре възпитана. Пламенна и любяща, способна да се усмихне така, че, да плени див звяр. Ангелите можеха да й завидят на звънкия смях. Сега държеше пушка, която изглеждаше абсурдно голяма и зловеща в ръцете на толкова привлекателна и нежна жена, отдала се на яростта, защото единствената й алтернатива беше самоубийственото разочарование. Алма беше като излязла от плакат, призоваващ към революция. Не реален човек, а романтичен символ. Хедър изпитваше тревожното чувство, че срещу нея не стои само една жена в беда, бореща се срещу тежката мъка, безсилието и безнадеждността, а мрачното бъдеще на цялото тяхно проблемно общество, предвестник на разрушителна буря.

— Разграждат го тухла по тухла — каза Алма навъсено, — но не строят нищо на негово място.