Дийн Кунц
Зимна луна (5)

ПЕТА ГЛАВА

Ме Хонг, която живееше от другата страна на улицата, дойде да наглежда Тоби. Съпругът й също беше ченге, макар и да не работеше в подразделението на Джак. Тъй като Хонг още нямаха деца, Ме можеше да остане до късно, ако се наложеше Хедър да стои дълго в болницата.

Луи Силвърман и Ме останаха в кухнята, а Хедър намали телевизора и каза на Тоби какво се е случило. Тя седна на табуретката за крака и след като отмести настрани одеялата, приседна до него на фотьойла. Хвана малките му ръчички.

Не сподели с него най-тъжните подробности, защото осемгодишното дете нямаше да може понесе толкова много. От друга страна, не можеше и да представи като твърде безобидно станалото, защото бяха семейство на полицай. Живееха със страха, че ще се случи нещо подобно на това, което ги беше поразило тази сутрин. Дори и едно дете имаше правото да знае, че неговият баща е бил тежко ранен.

— Може ли да дойда с теб в болницата? — попита Тоби, стиснал здраво дланите й.

— За теб е най-добре да останеш тук, скъпи.

— Вече не съм болен.

— Да, не си.

— Чувствам се по-добре.

— Не е необходимо да пренасяш твоите микроби на татко.

— Той ще се оправи, нали?

Можеше да му даде само един отговор, макар и да не беше сигурна доколко отговаря на истината:

— Да, скъпи, ще се оправи.

Погледът му беше безмилостно прям. Искаше да знае истината. В този миг изглеждаше много по-възрастен от своите осем години. Сигурно децата на ченгетата растяха по-бързо от другите, по-бързо, отколкото би трябвало.

— Сигурна ли си? — попита я.

— Да, сигурна съм.

— К-къде е бил улучен?

— В крака.

Не беше лъжа. Това беше едно от местата, в които той беше прострелян. В крака и два пъти в гърдите, беше й казал Кроуфърд. Два изстрела в гърдите. Господи! Какво означаваше това? Поне не беше улучен в главата. Томи Фернандес беше прострелян в главата и нямаше никакви шансове да оживее.

Искаше й се да заплаче от мъка, но не смееше да го направи, не и пред Тоби.

— Не е чак толкова лошо, в крака — изрече Тоби, но долната му устна трепереше. — Ами какво е станало с лошия?

— Мъртъв е.

— Татко ли му е видял сметката?

— Да, той.

— Добре — каза момчето замислено.

— Татко ти е постъпил правилно. Сега ние също трябва да постъпим правилно, да бъдем силни, нали?

— Ъхъ.

Беше толкова малък. Не беше честно да се стоварва такава тежест на толкова малко дете.

— Татко трябва да знае, че сме добре, че сме силни, за да не се притеснява за нас и да се концентрира върху своето оздравяване — каза тя.

— Добре.

— Така те искам, мое момче. — Хедър стисна ръцете му. Много се гордея с теб, знаеш ли?

Тоби неочаквано се смути и заби поглед в пода.

— Ами… Аз… Аз се гордея с татко.

— И би трябвало, Тоби. Татко ти е герой.

Той кимна, но не можа да каже нищо. Лицето му се беше изкривило, докато се опитваше да потисне сълзите.

— Дръж се добре с Ме.

— Добре.

— Ще се върна веднага щом мога.

— Кога?

— Веднага щом мога.

Той скочи от фотьойла и с такава сила се хвърли на врата й, че едва не я събори от табуретката. Тя го прегърна. Тоби се тресеше като от студ, макар че вече беше здрав. Хедър силно стисна очи и така прехапа езика си, че едва не потече кръв от него. Да е силна, да е силна, по дяволите!

— Трябва да вървя — каза тя тихо.

Детето се отдръпна от нея.

Тя му се усмихна и приглади разрошената му коса.

Синът й отново седна на фотьойла и сложи краката си на табуретката. Тя го зави с одеялата, след което отново увеличи звука на телевизора.

Елмър Фъд се опитваше да довърши заека Бъни. Побълкан Жаек. Бум-бум, бам-бам, туп-туп, дрън и така постоянно в непрекъснато преследване.

В кухнята Хедър прегърна Ме Хонг и прошепна:

— Не му давай да гледа другите канали, където може да види новините.

Ме кимна:

— Ако се умори от анимационните филми, ще играем на разни игри.

— Онези копелета от телевизионните новини винаги трябва да ти покажат кръв, за да поддържат висок рейтинга си. Не искам да вижда кръвта на баща си по земята.

 

 

Бурята и дъждът бяха отмили всичките цветове на деня. Небето беше черно като въглен и дори от разстояние половин пресечка палмите също изглеждаха черни. Дъждовните капки, сиви като железни пирони, удряха по всичко незащитено. Каналите отстрани на улиците бяха пълни с мръсна вода.

Луи Силвърман беше в униформа и караше патрулната кола. Той използва сирената и сините лампи, за да разчисти пътя пред себе си.

Седнала до него със стиснати между бедрата ръце и свити рамене, трепереща, Хедър попита:

— Добре, сега сме само двамата. Тоби не може да ни чуе. Кажи ми истината.

— Състоянието му е много тежко. Ранен е в левия крак, долната дясна коремна част, горната дясна част на гръдния кош. Престъпникът е бил въоръжен с „Микроузи“. Деветмилиметрови куршуми, които не са никак леки. Когато пристигнахме на мястото, Джак беше в безсъзнание. Лекарите от „Бърза помощ“ не можеха да го свестят.

— А Лутър е мъртъв?

— Да.

— Лутър винаги ми приличаше…

— На скала.

— Да, сякаш винаги щеше да е до него. Като планина.

Те пътуваха мълчаливо в продължение на една пресечка. После тя отново попита:

— Още колко жертви има?

— Трима. Един от собствениците на бензиностанцията, механик и служител при бензиновата колонка. Но благодарение на Джак другият собственик, госпожа Аркадян е жива.

Оставаха километър и половина-два до болницата, когато един понтиак пред тях отказа да пропусне черно-бялата полицейска кола. Понтиакът имаше големи гуми, повдигната предница и спойлери. Луи изчака да се появи място в потока и прекоси широката жълта линия, за да заобиколи колата. Докато задминаваха понтиака, Хедър видя вътре четирима млади мъже. Те бяха със сресани назад коси, вързани на опашка съвременната представа за гангстерска външност. Лицата им бяха сурови и излъчваха враждебност и дързост.

— Джак ще се оправи, Хедър.

Влажните черни улици блестяха от светлината на фаровете на движещите се коли.

— Той е жилав — каза Луи.

— Всички ние сме такива — отвърна тя.

Когато Хедър пристигна в болницата „Уестсайд Дженерал“, Джак все още беше в операционната. Жената на гишето за информация й каза името на хирурга — д-р Емил Прокноу — и й предложи да почака в стаята за посетители до интензивното отделение.

В стаята за посетители беше приложена на практика теорията за психологичното въздействие на цветовете. Стените бяха лимоненожълти, а виниловите седалки и облегалките на сивите метални столове — светлооранжеви. Като че ли тревогата, страхът или тъгата можеха да бъдат прогонени от жизнерадостния декор.

Хедър не беше сама в стаята. Освен Луи с нея имаше още трима полицаи. Двама бяха униформени и един — в цивилни дрехи. Познаваше и тримата. Те я прегърнаха, казаха й, че Джак ще се оправи, и предложиха да й донесат кафе. Опитваха се да повдигнат духа й. Те бяха първите приятели и колеги от отдела, които щяха да дежурят и бдят над колегата си. Не само защото Джак беше обичан от ченгетата, но и защото в обществото, в което насилието постоянно се увеличаваше и в което перспективите да възтържествува законът не бяха големи, полицаите сами се грижеха за себе си и за ближните си.

Чакането се оказа твърде изтощително. Хедър се чувстваше самотна.

Окъпани в изобилната светлина на луминесцентните лампи, жълтите стени и сияещите в оранжево столове сякаш ставаха все по-светли с всяка минута. Вместо да намали притеснението й, този интериор я изнервяше и от време на време тя затваряше очи, за да се спаси от ярките цветове.

Вече час и половина Джак беше в операционната. Хората от групата за подкрепа — а те вече бяха станали шестима — бяха единодушни, че толкова много време под ножа е добър знак. Ако Джак беше ранен смъртоносно, казваха те, той щеше да изкара на операционната маса много по-малко време и лошата новина щеше да дойде по-бързо.

Хедър не беше много сигурна в това. Тя не можеше да си позволи надеждата да надделее, защото мъката й щеше да е още по-непоносима, ако новината в крайна сметка се окажеше лоша.

Дъждът забарабани по первазите и прозорците. През изкривената лупа на водните капки градът навън изглеждаше без нито една права линия, ясно очертан ръб или ъгъл — един вид сюрреалистична метрополия от стопени форми.

Дойдоха непознати, някои от тях със зачервени от плач очи. Всички бяха мълчаливи и напрегнати, чакаха новини за други пациенти — техни приятели или роднини. Някои от тях бяха мокри до кости от дъжда и от тях се носеше миризмата на мокра вълна и памук.

Тя стана и погледна през прозореца. Отпи от горчивото кафе. Седна и взе брой на „Нюзуик“ от миналия месец. Опита се да прочете една статия за новоизгряла холивудска звезда, но всеки път, когато стигаше до края на абзаца, не можеше да си спомни и дума от току-що прочетеното.

В дванайсет и петнайсет, след като Джак се намираше вече два часа и половина в операционната, всички продължаваха да се преструват, че щом няма новини, това е добра новина и че шансовете му се увеличават с всяка минута, в която лекарите продължават да работят над него. На някои обаче, сред които и на Луи, им беше трудно да погледнат в очите Хедър и говореха тихо като че се намираха в погребален дом, а не в болница. Сивотата на дъжда отвън се беше пренесла върху техните лица и гласове.

Загледана в списанието, без да го вижда, тя започна да се пита какво ще прави, ако Джак не оживее. Подобни мисли й се струваха предателски. Първоначално тя успя да ги подтисне, като че самият факт на нейната представа за живота без Джак щеше да допринесе за неговата смърт.

Той не можеше да умре. Не трябваше. Тя се нуждаеше от него. Тоби също се нуждаеше от него.

При мисълта, че може да й се наложи да съобщи новината за смъртта на Джак на Тоби, й се догади. По челото й изби студена пот. Почувства, че ще повърне и ще се отърве от вкуса на горчивото кафе.

Накрая се появи мъж в хирургически зелени дрехи и попита:

— Коя е госпожа Макгарви?

Няколко глави се обърнаха към нея, а Хедър остави списанието на масата и стана.

— Аз съм доктор Прокноу — каза той, когато се доближи до нея. Това беше хирургът, който беше оперирал Джак. Беше около четирийсетгодишен, слаб, с къдрава черна коса и тъмни очи. Те гледаха — или тя си въобразяваше, че гледат — състрадателно и умно.

— Съпругът ви е в следоперативното отделение. Скоро ще го преместим в интензивното — каза той.

Джак беше жив.

— Ще се оправи ли?

— Има големи шансове — отвърна Прокноу.

Колегите на Джак се зарадваха, но Хедър беше по-резервирана, не бързаше да се отдаде на оптимизма. Въпреки това краката й се подкосиха от облекчение. Помисли си, че може да падне на пода.

Сякаш прочел мислите й, д-р Прокноу я заведе до стола. Издърпа друг стол и седна до нея.

— Две от раните бяха особено тежки — каза той. — Тази в крака и другата в долната дясна част на корема. Когато лекарите от „Бърза помощ“ са пристигнали при него, е бил в шок от загубата на кръв.

— Но ще се оправи, нали? — попита тя отново, усещайки, че Прокноу крие нещо от нея и се чуди дали да й го каже.

— Както споменах, има големи шансове. Наистина е така. Но още не е преминал критичната граница.

Хедър не можеше да понесе да е обект на толкова силно съчувствие, защото това означаваше, че оцеляването след операцията може да се окаже най-малкото предизвикателство пред Джак. Тя сведе очи, неспособна да посрещне погледа на хирурга.

— Трябваше да махна десния му бъбрек, но с изключение на това почти нямаше големи вътрешни поражения. Някои незначителни проблеми с кръвоносните съдове, леко засегнато черво. Но ние изчистихме всичко, поправихме го, сложихме временни дренажи в корема и ще го държим на антибиотици, за да избегнем инфекция. Никакви проблеми с това.

— Човек може да живее… да живее и с един бъбрек, нали?

— Да, определено. Той няма да забележи никаква промяна в живота си заради това.

Какво ще се промени тогава в живота му, каква друга рана, какво поражение? Искаше да го попита, но не намери кураж.

Хирургът имаше дълги и нежни пръсти. Китките му бяха тънки, но силни, като на пианист-виртуоз. Каза си, че Джак не би могъл да получи по-добри грижи и по-голямо внимание от това, което му бяха дали тези опитни ръце.

— Две неща ни притесняват — продължи Прокноу. — Силният шок, съчетан с голямата загуба на кръв, понякога може да има… мозъчни последици.

„О, Господи, моля те! Не и това“ — помисли си тя.

— Зависи от това колко дълго е имало недостиг в оросяването с кръв, до каква степен са били лишени от кислород тъканите.

Тя затвори очи.

— Неговата електроенцефалограма изглежда добра и ако трябва да направя прогнозата си по нея, бих казал, че няма поражения на мозъка. Имаме всички причини да сме оптимисти. Но не можем да сме сигурни сто процента, докато той не дойде в съзнание.

— Кога?

— Не може да се каже. Ще трябва да чакаме. Може би никога.

Тя отвори очи, като се опитваше да не плаче. Взе чантата си от масата и я отвори, за да извади носна кърпичка.

Когато си издуха носа и попи очите си, хирургът продължи:

— Има и още едно нещо. Когато отидете при него в интензивното, ще видите, че е обездвижен с ремъци.

Накрая Хедър го погледна в очите.

— Куршум или парче от куршум е ударило гръбнака. По гърба има белези, но не забелязахме счупване.

— Белег ли? Толкова ли е сериозно?

— Зависи дали има пострадал нерв.

— Парализа?

— Докато не дойде в съзнание и не направим изследвания, няма как да разберем. Ако има парализа, отново ще проверим за счупване. Важното е, че не е засегнат гръбначният мозък. Не е толкова лошо. Ако има парализа и ние открием фрактурата, ще го сложим на екстензии. Можем да лекуваме фрактури. Не е фатално. Има голяма вероятност да го изправим отново на крака.

— Но няма пълна гаранция — добави тя тихо.

Той се поколеба. После отвърна:

— Никога няма пълна гаранция.