Дийн Кунц
Зимна луна (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Блесна светкавица, последвана от гръмотевица, която беше толкова силна, че разтърси прозорците на кухнята. Бурята започна не с лек дъждец, а с внезапен порой. Като че ли облаците бяха кухи тела, които се бяха разцепили от мълнията и сега изливаха съдържанието си наведнъж.

Хедър стоеше зад масата до хладилника и слагаше крем в една купа. Обърна се да погледне през прозореца над мивката. Дъждът валеше толкова силно, че почти приличаше на сняг или на бял потоп. Клоните на палмата в задния двор се огънаха под тежестта на водната маса и докоснаха земята.

С облекчение си каза, че за нейно щастие сега не е някъде на магистралата на път от работата за вкъщи. Поради липсата на опит калифорнийците не бяха много добри в шофирането в дъжда. Те или забавяха скоростта и с повишено внимание пълзяха като охлюви, предизвиквайки задръствания, или пък приемаха предизвикателството и летяха по магистралата. За мнозина от хората редовният им едночасов вечерен маршрут сега щеше да се превърне в два часа и половина изпитание.

В края на краищата да си безработен си имаше и добрите страни. Тя просто не търсеше упорито работа. Без съмнение, ако се замислеше, можеше да изреди доста предимства. Като например, че не трябва да си купува нови дрехи за работа. Колко много пари беше спестила само от това. Не трябваше също да се притеснява за стабилността на банката, в която те държаха спестяванията си, защото след няколко месеца нямаше да имат никакви спестявания. Последната финансова криза, обзела града, накара Джак да приеме намаляване, на заплатата му като полицай. Данъците отново се бяха повишили, щатски и федерални, така че Хедър спестяваше всички тези пари, които правителството щеше да й отнеме и прахоса от нейно име, ако тя работеше някъде. Боже, ако наистина се замислиш, да те уволнят след десет години работа в Ай Би Ем не беше никаква трагедия, нито дори криза, а празник на по-добрия живот.

„Я стига, Хедър“ — каза си тя, затвори кутията и я върна в хладилника.

Джак, вечно усмихнатият оптимист, казваше, че нищо не може да се спечели с умуване и лоши мисли. И, разбира се, беше прав. Неговата жизнерадостна натура, добър характер и златно сърце му бяха позволили да преодолее кошмарното си детство и юношество, които биха сломили мнозина.

После благодарение на философията си успя да изтърпи най-лошата година в кариерата си в полицията. След почти десетилетие заедно с Томи Фернандес по улиците двамата бяха като братя. От единайсет месеца Томи беше мъртъв, но поне веднъж седмично Джак продължаваше да се буди нощем от кошмари, в които неговият партньор и приятел отново умираше. Ставаше от леглото и отиваше в кухнята, за да изпие една бира, или в хола, за да поседи сам. Не знаеше, че Хедър се е събудила от тихия му плач. Беше разбрала още преди месеци, че нищо не може да направи или да каже, за да му помогне; в подобни моменти той трябваше да остане сам. Когато той излизаше от стаята, тя често протягаше ръка под одеялото, за да докосне чаршафите. Бяха топли от тялото му и мокри от потта, с която се обливаше в съня си.

Въпреки, всичко Джак си остана ходеща реклама на позитивното мислене и неговата сила. Хедър беше решена да постигне неговото жизнерадостно предразположение и невероятната му вяра. Тя изми купата.

Нейната майка, Сали, постоянно хленчеше и възприемаше и най-малката неприятна новина като лична катастрофа. Реагираше така даже ако събитието беше станало на другия край на света и от него бяха пострадали абсолютно непознати й хора. Политически вълнения във Филипините например можеха да накарат Сали да започне един от безкрайните си отчайващи монолози за това, че ще трябва да плаща по-високи цени за захарта и за всичко, което се прави от захар, ако реколтата от захарна тръстика във Филипините бъде унищожена в резултат на кървава гражданска война. Забелена кожичка около нокътя за нея беше такъв проблем, какъвто за нормалния човек щеше да бъде счупената ръка. Главоболието й беше сигурен признак за скорошен инсулт, а най-малката раничка в устата — за неизлечим рак. Тази жена вирееше върху лошите новини и цъфтеше.

Преди единайсет години, когато Хедър беше на двайсет, тя с готовност се съгласи да престане да бъде Бекърман и да стане Макгарви. Някои нейни приятелки по онова време на войнстващ феминизъм държаха да използват моминските си имена след брака. Тя не беше първото дете, което беше пълна противоположност на родителите си, но положи големи усилия да се отърве от семейната опека.

Взе лъжица и купата с крем и отиде в хола. Отбеляза си още едно предимство да си безработен — работата не й пречеше да се грижи, за Тоби, когато той лежеше болен вкъщи и не ходеше на училище. Не се налагаше да наеме детегледачка. Хедър беше на негово разположение и можеше да му се притече на помощ винаги когато той я повикаше. Затова не споделяше нито един от греховете на работещите майки.

Разбира се, тяхната здравна осигуровка покриваше само осемдесет процента от цената на посещенията при лекаря в понеделник сутрин. Двайсетте процента, които трябваше да плаща, й правеха силно впечатление. Струваше й се много скъпо. Но това беше начинът на мислене на семейство Бекърман, а не на Макгарви.

Облечен в пижамата си, Тоби седеше пред телевизора. Беше вдигнал краката си на табуретката. Завит с одеяла, гледаше анимационни филми по кабелния канал, който беше изцяло програмиран за деца.

Хедър много добре знаеше какво й струваше абонаментът за кабелната телевизия. През октомври, когато още имаше работа, просто щеше да се опита да познае каква е сумата на таксата и щеше да сгреши с плюс-минус пет долара.

По телевизията малка мишка преследваше котка, която очевидно беше хипнотизирала да си мисли, че мишката е висока, с огромни кучешки зъби и кървавочервени очи.

— Портокалов крем за чревоугодници — каза Хедър и подаде купата и лъжицата на Тоби. — Най-хубавият на планетата, приготвен собственоръчно от мен.

— Благодаря, мамо — отвърна той, като й се усмихна. После се усмихна още по-широко на крема, след което отново закова поглед в анимационните герои.

От неделя до вторник той беше седял в леглото, без да вдига шум. Дори не настояваше да гледа телевизия. Беше спал толкова много, че тя започна да се тревожи. Но очевидно сънят беше това, от което се е нуждаел. Снощи за пръв път от неделя насам той успя да задържи нещо повече от течности в стомаха си. Яде крем и не го повърна. Тази сутрин рискува с две филии бял хляб и сега отново поиска крем. Температурата му спадна. Явно оздравяваше.

Хедър седна в другия фотьойл… На масата до нея имаше термос и тежка керамична чаша с червени и лилави цветя. Тя отвори термоса и доля чашата с прясно кафе с вкус на шоколад и бадеми. С наслада вдиша от ароматната пара, като се опита да не пресмята наум цената на всяка от чашите, пълни с този лукс.

Сви се на фотьойла и сложи възглавница под главата си. Отпи от кафето и взе роман на Дик Франсис. Отвори на страницата, която беше отбелязала, и се опита да се върне в света на английските обноски и маниери, морал и мистерии.

Чувстваше се виновна, макар че беше свършила домакинската работа и можеше спокойно да си чете. Когато и двамата работеха, с Джак си имаха график и конкретни задължения вкъщи. Все още се придържаха към тях. Когато я уволниха, тя настоя да поеме цялата домашна работа, но той отказа. Може би си мислеше, че ако й позволи да си запълва времето с домакински занимания, тя ще изпадне в депресия и никога няма да може да си намери друга работа. Винаги беше също толкова чувствителен за проблемите на другите хора, колкото и беше оптимистично настроен за собствените си перспективи. В резултат къщата беше чиста, прането изпрано и нейното единствено домашно задължение беше да наглежда Тоби. Което изобщо не беше никакво задължение, защото той беше много добро дете. Нейната вина беше ирационален и неизбежен резултат от обстоятелството, че по природа работеща жена, в настоящата икономическа рецесия тя беше лишена от възможността да се труди.

Беше кандидатствала и подала документи в двайсет и шест компании. Сега единственото, което й оставаше, беше да чака и да чете Дик Франсис.

Мелодраматичната музика и комичните гласове по телевизията не я разсейваха. Ароматното кафе, удобният фотьойл и зимният дъжд, барабанящ по покрива, й помагаха да остави настрана проблемите си и да се потопи в романа.

Хедър беше чела петнайсет минути, когато Тоби я заговори:

— Мамо?

— Да? — отвърна тя, без да откъсва очи от книгата.

— Защо котките винаги искат да убият мишките?

Тя отбеляза докъде е стигнала, хвърли поглед на екрана на телевизора, където друга котка и друга мишка участваха в ново преследване. Този път котката гонеше мишката.

— Защо не могат да бъдат приятели с мишките — попита момчето, — а да искат да ги убият?

— Просто такава е природата на котките — каза тя.

— Но защо?

— Така ги е създал Бог.

— Бог не обича ли мишките?

— Ами, трябва да ги обича, защото той е създал и тях.

— Тогава защо кара котките да ги убиват?

— Ако мишките нямаха естествени врагове като котките, совите и койотите, те щяха да залеят света.

— Че защо ще залеят света?

— Защото ще родят милиони нови мишки.

— Е, и?

— Ами, ако нямаха естествени врагове, които да контролират техния брой, щеше да има един трилион милиарда мишки, които щяха да изядат всичката храна и нямаше да остане за котките и дори за нас.

— Ако Бог не е искал мишките да залеят света, защо просто не е направил така, че те да раждат само по едно дете?

Възрастните винаги губят играта на „Защо?“, защото в крайна сметка влакът от въпроси стига до задънена линия без отговор.

Хедър отвърна:

— Предавам се.

— Мисля, че е жестоко да направиш така, че мишките да раждат по много деца и после да караш котките да ги убиват.

— Боя се, че ще трябва да обсъдиш това с Бог.

— Искаш да кажеш, когато си легна довечера и кажа молитвите си ли?

— Най-добре е тогава — отвърна тя, като си доля кафе от термоса.

— Аз винаги му задавам различни въпроси, но винаги заспивам, преди да ми е отговорил. Защо ме кара да заспивам, преди да ми е отговорил?

— Така прави Бог. Той ти говори само в съня ти. Ако го слушаш, тогава се събуждаш с отговора.

Беше горда с последните си думи. По всичко личеше, че удържа победа. Тоби се намръщи:

— Но обикновено все още не знам отговора, когато се събудя. Защо не го знам, щом той ми го казва?

Хедър отпи от кафето, за да спечели време. После продължи:

— Ами, виж, Бог не иска просто да ти дава всички отговори. Причината, поради която сме на този свят, е да намерим отговорите на въпросите сами, да се научим и да разберем нещата със собствени сили.

Добре, много добре. Обзе я гордост, сякаш беше издържала много повече, отколкото очакваше, на тенис мач с противник от световно ниво.

— Мишките не са единствените, които ги преследват и убиват — отбеляза Тоби. — За всяко животно има друго животно, което иска да го разкъса на парчета. — Той погледна към телевизора.

— Ето виж, както кучетата искат да убият котките.

Котката, която беше преследвала мишката, сега на свой ред беше преследвана от свиреп булдог с каишка с шипове на шията.

Тоби погледна към майка си отново и продължи:

— Защо всяко животно си има друго животно, което иска да го убие? И котките ли ще залеят света, ако нямат естествен враг?

Играта на „Защо?“ беше стигнала до нова задънена улица. О, да, тя би обсъждала с него концепцията за първичния грях, би му казала колко спокоен и идиличен е бил светът, докато Адам и Ева не са се поддали на греха и не са пуснали смъртта. Но всичко това, изглежда, беше доста тежка храна за смилане от едно осемгодишно дете. А пък и тя не беше сигурна, че вярва във всички тези неща, макар че така се обясняваха злото, насилието и смъртта, с които тя самата беше израснала. За щастие Тоби й спести отговора:

— Ако аз бях Бог, щях да направя само една майка, татко и дете от всеки вид. Като една майка златен ритривър и един татко златен ритривър и едно кутре.

Той отдавна чакаше да му подарят златен ритривър, но те не бързаха, защото петстайната им къща беше твърде малка, за да държат в нея куче.

— Нищо няма да умира и да остарява — продължи Тоби да описва света, който щеше да сътвори, „така че кученцата да бъдат винаги кученца“ и никога да няма повече от дадено същество, за да не може то да залее света, и тогава никое животно няма да убива друго животно.

Това, разбира се, беше представата за Рая, какъвто той някога е бил.

— Няма да правя никакви пчели или паяци, или хлебарки, или змии. — Той сбърчи носле от отвращение. — Те никога не са имали смисъл. Бог трябва да е бил в много лошо настроение, когато ги е правил.

Хедър се засмя. Тя много обичаше детето си.

— Настина трябва да е бил — настоя Тоби и отново насочи вниманието си към анимационните филми.

Толкова много приличаше на Джак. Имаше носа, красивите сиво-сини очи на баща си и неговото открито лице. Но беше с руса коса и доста дребен за възрастта си. Сигурно го беше наследил от нея. Джак беше висок и добре сложен. Хедър беше висока метър и шейсет и слаба. Очевидно Тоби беше наследил черти и от двамата и понякога, като сега, неговото съществуване й се струваше чудо. Той беше живият символ на любовта й към Джак и на любовта на Джак към нея. И ако смъртта беше цената, която трябваше да се плати за чудото на зачатието и раждането, то може би сделката, направена в Рая, не беше чак толкова срамна, колкото понякога изглеждаше. По телевизията котаракът Силвестър се опитваше да убие канарчето Туити. Но за разлика от реалния живот дребната птичка постоянно натриваше носа на фъфлещата котка.

Телефонът иззвъня.

Хедър остави книгата на фотьойла, отмести възглавничката и стана. Тоби беше изял крема и тя взе празната купа от ръцете му, за да я отнесе в кухнята.

Телефонът беше на стената до хладилника. Тя остави купата на масата и вдигна слушалката:

— Ало?

— Хедър?

— На телефона.

— Лайл Кроуфърд е.

Кроуфърд беше капитанът в подразделението на Джак, мъжът, на когото той докладваше.

Дали поради факта, че Кроуфърд никога не й се беше обаждал преди, или поради нещо в тона му, а може би беше просто инстинктът на съпруга на полицай, но тя веднага разбра, че се е случило нещо ужасно. Сърцето й заби учестено и за миг тя остана без дъх. После изведнъж започна да диша на пресекулки, много бързо, и всеки път произнасяше една и съща дума: „Не, не, не, не.“

Кроуфърд й говореше нещо, но Хедър не го чуваше. Сякаш, каквото и да беше станало с Джак, нямаше да се случи в действителност, докато тя отказваше лично да чуе ужасните факти.

Някой чукаше на задната врата.

Обърна се и погледна. През прозореца на вратата видя мъж в униформа, от която капеха дъждовни капки. Луи Силвърман, друго ченге от подразделението на Джак. Добър приятел от осем или девет години, може и от по-дълго време. Луи с бледото лице и разрешената рижа коса. Понеже беше приятел, той беше дошъл откъм задната врата, вместо да почука отпред. Не е толкова официално, по дяволите, не е толкова студено официално като при подобни случаи. Само приятел, който стои на задната врата. О, Господи, само един приятел, който носи новини!

Луи произнесе името й. Гласът му беше приглушен от стъклото. Толкова мрачно произнесе името й.

— Чакай, чакай малко — каза тя на Лайл Кроуфърд. Свали слушалката от ухото и я притисна до гърдите си.

Затвори очи, за да не гледа тъжното лице на Луи, долепено до прозореца на вратата. Толкова сиво беше лицето му. Толкова сиво и изпито. Той също обичаше Джак. Бедният Луи.

Тя прехапа долната си устна и силно стисна очи. Държеше телефона с двете ръце, притиснат до гърдите. Опитваше се да намери сили. Молеше се на Господ да й даде сили.

Чу превъртането на ключ в задната врата. Луи знаеше, че криеха резервния на верандата.

Вратата се отвори. Той влезе, а зад него шумеше усилващият се дъжд.

— Хедър — каза той.

Звук на дъжд. Дъжд. Студен и безмилостен звук на дъжд.