Дийн Кунц
Зимна луна (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тъй като Джак беше получил допълнителни увреждания освен гръбначната фрактура, той трябваше да мине по-дълъг курс физиотерапия в болницата във Финикс. Както обеща, Моше Блум го сприятели с болката и му помогна да извлече от нея повече полза при оздравяването и възстановяването. До началото на юли, четири месеца след деня, в който беше улучен, постепенното намаляване на болката му стана постоянен спътник. Тя се беше превърнала за Джак не просто в приятел, а в брат.

На седемнайсети юли, когато беше изписан от Финикс, той отново можеше да ходи, макар че още му трябваше опората на две патерици. Той рядко използваше и двете. Страхуваше се обаче да не падне, когато е без тях, особено при качване или слизане по стълби. Макар и да ходеше бавно, Джак се държеше стабилно на краката си. Въпреки това единият му крак от време на време внезапно се парализираше. Тези неприятни изненади ставаха все по-редки с всяка изминала седмица. Надяваше се да се отърве от едната патерица до август и от другата до септември.

Моше Блум, масивен като скала, но все още плъзгащ се по земята като на тънка въздушна възглавница, съпроводи Джак до главния вход. През това време Хедър докара колата от паркинга. Както обикновено физиотерапевтът беше облечен в бяло, но този път кепето му беше шарено и пъстро.

— Гледай да не пропускаш всекидневните упражнения — каза той.

— Добре.

— Дори и когато се отървеш от патериците.

— Дадено.

— Тенденцията е към намаляване на упражненията. Понякога, когато пациентът възстанови повечето си функции, той възвръща своята самоувереност и решава, че не му трябва да се упражнява повече. Но лечебният ефект продължава дори и тогава, макар той да не го осъзнава.

— Слушам.

Моше отвори вратата пред Джак и продължи:

— Следващото нещо е, че проблемите се връщат при него и той отново трябва да дойде тук да се лекува.

— Не и аз — увери го Джак и пристъпи с патериците навън, в прекрасния горещ летен ден.

— Взимай редовно лекарствата, когато ти потрябват.

— Ще ги взимам.

— Не се опитвай да стискаш зъби, когато те боли.

— Няма.

— Прави горещи бани със соли „Епсом“, когато краката отекат.

Джак кимна:

— И се заклевам, че всеки ден ще си изяждам супата.

Моше се засмя.

— Нямам намерение да се държа като майка ти.

— Но го правиш.

— Не, не съвсем.

— Ти ми беше като майка седмици наред.

— Така ли? Е, добре, де. Имам намерение да ти бъда.

Джак подпря лакътя си на едната патерица, за да могат да си стиснат ръцете за довиждане:

— Благодаря ти, Моше.

Терапевтът го прегърна:

— Ти направи невероятен прогрес. Гордея се с теб.

— Ти си дяволски добър в тази работа, приятелю.

Когато Хедър и Тоби паркираха колата, Моше се усмихна:

— Разбира се, че съм добър. Ние, евреите, знаем всичко за болката и страданието.

 

 

Първите няколко дни само фактът, че се намираше в собствения си дом и спеше в леглото си, беше толкова радостен и блажен за Джак, че не трябваше да полага допълнителни усилия, за да поддържа оптимизма си. Седеше в любимия си фотьойл, хранеше се, когато си поиска, и не се подчиняваше на никакви болнични режими. Помагаше на Хедър да приготви вечерята, четеше на Тоби преди сън, гледаше телевизия след десет вечерта, без да се налага да си слага слушалки. Тези неща го удовлетворяваха повече от всичките удоволствия и лукс, които бяха привилегия на един саудитски принц.

Остана угрижен обаче за семейните финанси, но вярваше, че този проблем ще се реши. Очакваше до август да тръгне на работа и отново да започне да печели парите с труд. Преди да се върне към уличните патрули обаче, трябваше да премине сурови полицейски физически тестове и психологическа оценка, за да проверят дали не е травматизиран от случилото се и това да му попречи да изпълнява нормално задълженията си. Затова в продължение на седмици щеше да му се наложи да работи на бюро.

Докато страната затъваше все по-дълбоко в рецесия и нямаше признаци да излезе от това състояние, докато всяка една правителствена инициатива, изглежда, целеше закриването на все повече работни места, Хедър престана да чака отговори от компаниите, в които беше кандидатствала за работа. Докато Джак лежеше в рехабилитационната клиника, тя беше станала предприемач — „Хауърд Хюз, но с всичкия си“, шегуваше се тя. Хедър започна свой бизнес с „Макгарви Асошиейтс“. Десетте години в Ай Би Ем като дизайнер на софтуер й печелеха клиенти. Когато Джак се върна у дома, тя вече беше сключила сделка за проектирането на софтуер за собственика на верига от осем таверни. Едно от малкото предприятия, които процъфтяваха в сегашните икономически условия, продаваше алкохол и душевна атмосфера, в която той да се пие. За клиента й в един момент беше станало непосилно да следи и наблюдава многобройните си и претъпкани заведения и затова му трябваше софтуерът.

Печалбата от първата сделка изобщо не можеше да се сравни със заплатата, която беше получавала до миналия октомври. Но тя беше уверена в себе си и се надяваше, че ако свърши добре работата си за собственика на таверните, ще получи още много поръчки.

Джак беше доволен да я види погълната от работата си. Компютрите бяха поставени върху две големи разтегателни маси в празната спалня. Матракът и рамката на леглото бяха подпрени на стената. Тя беше най-щастлива, когато беше заета с нещо. Той толкова уважаваше нейния интелект и трудолюбие, че не би се изненадал, ако мизерният офис на „Макгарви Асошиейтс“ започнеше да се разраства и след време станеше конкурент на „Майкрософт“.

На четвъртия си ден вкъщи, когато й наговори всички, тези неща, тя се облегна в стола си и гордо изрече:

— Да, това съм аз. Бил Гейтс без репутация на смотаняк.

Джак се облегна на вратата, като вече използваше само една патерица, и отвърна:

— Предпочитам да мисля за теб като за Бил Гейтс със страхотни крака.

— Сексист.

— Виноват.

— Освен това откъде знаеш дали Бил Гейтс няма по-хубави крака от моите? Да не си виждал неговите?

— Добре де, връщам си думите назад. Трябваше да кажа, че ти си също такъв смотаняк, за какъвто хората смятат Бил Гейтс.

— Благодаря ти.

— Няма защо.

— Наистина ли са страхотни?

— Кои?

— Моите крака?

— Ама ти имаш ли крака?

Макар че се съмняваше бизнесът й да се разрасне до такава степен, че да могат да си плащат сметките и заема по ипотеката, Джак не се тревожеше особено. Това продължи до двайсет и четвърти юли — беше минала седмица, откакто си седеше у дома, и доброто му настроение започна бавно да го напуска. Когато характерният за него оптимизъм започна да се изпарява, в един момент загуби всичките си илюзии и съзнанието му се разтресе като от електрически ток.

Вече не спеше, без да сънува. Сънищата му ставаха все по-кървави с всяка изминала нощ. Три или четири часа, след като си беше легнал, се будеше обзет от паника. После не можеше да заспи, независимо колко уморен и изтощен се чувстваше.

Бързо го обзеха общо неразположение и неспокойствие. Храната сякаш беше изгубила вкуса си. Стоеше повече вътре, защото лятното слънце беше за него дразнещо ярко. Сухата калифорнийска жега, която обожаваше, сега го изгаряше и го правеше раздразнителен. Макар че четенето му беше хоби и притежаваше огромна библиотека с книги, не можеше да намери нито един писател — дори сред тези, които преди му бяха любими. Книгите, без значение колко добре бяха написани и колко похвали от критиците бяха получили, не го заинтригуваха с нищо. Често трябваше да препрочита по няколко пъти един абзац, докато проумееше смисъла на написаното.

Неспокойствието му премина в депресия на двайсет и осми, само единайсет дни след края на рехабилитационния курс. Хвана се, че мисли за бъдещето, и откри, че пред него няма перспектива, която да го удовлетворява. Някога кипящ от енергия плувец в океан от оптимизъм, сега той се беше превърнал в свито и уплашено създание в блатото на разочарованието.

Твърде подробно четеше вестниците, твърде дълбоко се замисляше за събитията, които ставаха всеки ден, прекарваше твърде много време, гледайки новините по телевизията. Войни, геноцид, бунтове, терористични нападения, политически бомбени атентати, гангстерски войни, престрелки с коли, извращения с деца, серийни убийци, кражби на коли, екологични катастрофи, младежи, които пръсват главата на продавача в магазина за някакви си петдесет долара в касата, изнасилвания, пробождания и удушвания. Знаеше, че животът не е само тези неща. Доброто все още съществуваше и все още се правеха добри дела. Но медиите насочваха вниманието си върху най-негативните страни на живота. Същото правеше и Джак. Макар че се опитваше да не отваря вестника и да не поглежда телевизора, в крайна сметка биваше привличан от живите описания на последните трагедии и извършено насилие, също както бутилката привлича алкохолика или залозите комарджията.

Разочарованието, подсилвано от новините, беше водещ само надолу ескалатор, от който Джак не можеше да избяга. А ескалаторът постоянно засилваше скоростта си.

Когато веднъж Хедър спомена, че след по-малко от месец Тоби ще е третокласник, Джак започна да се тревожи заради търговията с наркотици и насилието, които царяха в много от училищата в Лос Анджелис. Внуши си, че Тоби ще бъде убит, ако не намерят начин да го изпратят в частно училище. Внушението, че едно такова някога сигурно място като класната стая сега беше опасно като фронт по време на война, бавно, но неминуемо го наведе на мисълта, че за неговия син не беше безопасно никъде. Ако Тоби можеше да бъде убит в училище, това можеше да се случи и на улицата, пред къщата, докато си играе в собствения двор? Джак се превърна в прекомерно строг родител, какъвто преди не беше. Тревожеше се, когато Тоби не е наблизо и не може да го вижда.

До пети август, само два дена до връщането му на работа и възстановяването на по-голямата част от нормалния му живот, вместо да се радва на приповдигнато настроение, при Джак стана точно обратното. От мисълта да докладва в подразделението за преназначаването дланите му се изпотяваха, макар че имаше поне още месец, докато го върнеха да патрулира по улиците.

Мислеше си, че досега е успявал да скрие страховете и депресията си от другите. През тази нощ се оказа, че не е така.

Когато си легнаха и изгаси лампата, той най-накрая събра кураж да сподели с Хедър притесненията си:

— Няма да се върна на улицата.

— Знам — каза тя.

— Нямам предвид само временно, а завинаги.

— Знам, скъпи. — Тя седна и протегна ръка към неговата.

— Толкова ли си личи?

— Доста, от няколко седмици.

— Извинявай.

— Трябва да го преодолееш.

— Мислех, че ще работя на улицата, докато се пенсионирам. Най-много исках да правя това.

— Всичко се променя.

— Сега вече не мога да рискувам. Загубих увереността си.

— Ще си я възвърнеш.

— Може би.

— Ще го направиш. Но въпреки това няма да се върнеш на улицата. Не можеш; Ти отработи своето, изпита късмета си повече, отколкото което и да е друго ченге. Остави другите да спасяват света.

— Чувствам се…

— Знам.

— Празен…

— Ще ти стане по-добре. Винаги е така.

— …като обзет от самосъжаление нещастник.

— Ти не си нещастник. — Тя сложи ръка на гърдите му. — Ти си добър човек и си смел. Твърде смел, ако питаш мен. Ако не беше решил да се махнеш от улицата, аз щях да го направя вместо теб. Защото иначе вероятността е следващия път аз да се окажа на мястото на Алма Брайсън, а жената на твоя партньор ще идва да ме успокоява, ще ме държи за ръката. Проклета да съм и да горя в Ада, ако позволя това да се случи. Двама от твоите партньори бяха застреляни за една година, а от началото на януари загинаха седем полицаи. Седем. Няма да те загубя, Джак.

Той я прегърна. Беше изключително благодарен на съдбата, че го беше срещнала с нея в един труден свят, в който толкова много зависеше единствено от късмета. За секунда остана безмълвен. Гласът му щеше да издаде прекалено силните емоции.

Накрая каза:

— Значи отсега нататък ще си паркирам задника в стола и ще си клатя краката на едно или друго бюро.

— Ще ти купя цял кашон с мехлем против хемороиди.

— Ще трябва да си купя кана за кафе с моето име.

— И листчета за бележки, на които ще пише „От бюрото на Джак Макгарви“.

— Това ще означава и по-малка заплата. Няма да ми плащат колкото когато бях на улицата.

— Ще се оправим.

— Така ли? Не съм много сигурен. Ще ни бъде трудно.

— Забравяш за „Макгарви Асошиейтс“. Изобретателни и гъвкави софтуерни програми. Проектирани за вашите нужди. Разумни цени. Бърза доставка. По-хубави крака от тези на Бил Гейтс.

И през тази нощ в тъмната спалня на двамата им се стори, че намирането на сигурност и щастие в Лос Анджелис не е толкова невъзможно.

През следващите десет дни обаче двамата понесоха поредица удари от суровата действителност, което разби на пух и прах старата им представа за Ел Ей. В градския бюджет беше направено поредното съкращение, което намаляваше заплатите на уличните ченгета с пет процента и с дванайсет на работещите на чиновнически длъжности в отдела. Парите, които сега взимаше Джак на новата работа и които бяха по-малко от преди, вече станаха значително по-малко. Ден по-късно статистиката на правителството показа, че в икономиката отново има спад. Новият клиент, който се готвеше да подпише договор с „Макгарви Асошиейтс“, беше толкова изнервен от икономическите показатели, че в крайна сметка реши да не инвестира в нови компютърни програми през следващите няколко месеца. Инфлацията се покачваше, данъците — още повече. На потъналата в дългове градска електрическа компания бяха повишени лихвите, което неминуемо означаваше покачване и на цените на тока. Цената на водата вече се беше повишила. Ред беше на газта за битови нужди. Получиха сметка за ремонт на колата за шестстотин и четирийсет долара в същия ден, в който първият филм на Ансън Оливър, първоначално останал без внимание от страна на публиката, беше пуснат отново от „Парамаунт“ и поднови интереса на медиите към стрелбата с участието на Джак. А Ричи Тендеро, съпругът на огнената и непоколебима Джина Тендеро с черните кожени дрехи и спрея с червен пипер, беше улучен от едрокалибрена пушка, докато се опитваше да разреши семеен спор. В резултат лявата му ръка беше ампутирана до рамото, а на лявата страна на лицето му трябваше да се направи пластична операция.

На петнайсети август едно единайсетгодишно момиченце случайно попадна в гангстерска престрелка само на една пресечка от училището, в което скоро щеше да тръгне Тоби. То беше убито на място.

 

 

Понякога животът, изглежда, има смисъл. Нещата се развиват по най-непредвидим начин. Отдавна забравени познанства отново се възстановяват и променят човешки съдби. Непознат се появява и казва няколко мъдри думи, като по този начин разрешава неразрешим до момента проблем. Или пък някакъв сън става действителност. Изведнъж Бог потвърждава съществуването си.

Следобед на осемнайсети август Хедър стоеше в кухнята и чакаше господин Кафемашина да свари от освежителната течност. През това време тя преглеждаше пристигналата поща. Имаше едно писмо от Пол Йънгблъд, адвокат от Игълс Руст, Монтана. Пликът беше тежък, сякаш съдържаше някакъв документ. Според пощенското клеймо писмото беше изпратено на шести този месец. Това я накара да се замисли защо беше извървяло такъв дълъг път, докато стигне дотук.

Беше чувала и преди за Игълс Руст. Не можеше обаче да си спомни кога и къде.

Тъй като се отнасяше с характерната за повечето американци антипатия към адвокатите и свързваше всякаква подобна кореспонденция с неприятности, тя пъхна писмото най-отдолу в купчината, за да се заеме с него най-накрая. Отхвърли настрани рекламните брошури и листовки. Останалите четири плика съдържаха сметки за плащане. Когато накрая прочете писмото от Пол Йънгблъд, то се оказа много по-различно от лошите вести, които тя очакваше. И в същото време беше толкова изумително, че веднага щом го прочете, Хедър седна и отново го прочете.

Едуардо Фернандес, клиент на Йънгблъд, беше починал на четвърти или пети юли. Той беше баща на покойния Томас Фернандес. Това беше Томи — партньорът на Джак, убит единайсет месеца преди събитията при бензиностанцията на Хасам Аркадян. Едуардо Фернандес беше посочил Джак Макгарви от Лос Анджелис, Калифорния, за свой единствен наследник. Като изпълнител на завещанието на господин Фернандес Йънгблъд се опитал да уведоми Джак по телефона, но открил, че неговият телефонен номер не фигурира в указателите. Завещанието включваше застрахователна полица, която щеше да покрие петдесет и петте процента федерален наследствен данък на две хиляди и четиристотин декаровото ранчо Куотърмас. Ранчото включваше основната къща с четири спални, мебелите, къщата на прислугата, конюшнята за десет животни, различни инструменти и екипировка, както и „значителна сума пари в брой“.

Вместо документ към писмото от една страница бяха приложени шест фотографии. С треперещи ръце Хедър ги подреди в две редици на масата. Основната къща в подобрен викториански стил беше прекрасна. Декорациите по нея бяха достатъчно, за да очароват от пръв поглед, и в същото време не бяха прекалено натруфени, за да избият на мрачния готически стил. На вид изглеждаше два пъти по-голяма от сегашната им къща. Гледките към планината и долината спираха дъха. Хедър никога не бе изпитвала такива чувства. В часа на тяхното нещастие идваше спасението им, път, който да ги изведе от мрака и по който да избягат от разочарованието. Нямаше представа какво искаше да каже адвокатът от Монтана с това „значителна сума пари в брой“, но прецени, че ако бъде продадено, само ранчото щеше да им донесе достатъчно средства да си платят всичките сметки и ипотеката и пак щяха да им останат пари, които да вложат в банката. Почувства се лека като въздуха и я обхвана такава радост, каквато не беше изпитвала от времето, когато беше малко дете и вярваше в приказки и чудеса.

От друга страна, те получаваха богатството си благодарение на смъртта на Томи Фернандес. Този факт помрачи доброто й настроение.

За известно време тя остана замислена, разкъсвана между радостта и вината. В крайна сметка реши, че се държи повече като Бекърман и по-малко като Макгарви. Щеше да направи всичко по силите си, ако можеше да върне живота на Томи Фернандес, дори и това да означаваше, че наследството никога нямаше да бъде на нея и на Джак. Но истината беше, че Томи лежеше мъртъв в земята от шестнайсет месеца и вече никой не можеше да му помогне. Съдбата твърде често беше жестока и много рядко щедра и благосклонна към хората.

Първата й мисъл беше да се обади на Джак. Отиде до телефона на стената, набра няколко цифри, после затвори.

Това беше невероятна новина. Никога нямаше да й се удаде друга възможност да го изненада с нещо толкова приятно и затова искаше да го направи по подходящ начин. Най-малкото, защото много искаше да види лицето му, когато чуе за наследството.

Взе бележника и молива до телефона и се върна на масата. Отново прочете писмото. Направи списък с въпроси към Пол Йънгблъд, след което се върна при телефона и се обади в Игълс Руст, Монтана.

Когато Хедър се представи пред секретарката на адвоката и после на самия него, гласът й трепереше, защото отчасти се боеше той да не каже, че е станала някаква грешка. А може би някой беше оспорил завещанието. Или пък беше открито по-ново и актуално завещание, което отхвърляше Джак като единствен наследник. Имаше хиляди може би.

 

 

Движението в пиковия час беше по-натоварено от когато и да било. Вечерята се забави, защото Джак се прибра с повече от час и половина закъснение, капнал от умора, но с привидно добро настроение като влюбен в новата си работа и доволен от живота.

Когато Тоби приключи с вечерята и поиска да гледа любимото си телевизионно предаване, Хедър веднага му разреши. Искаше да сподели новината първо с Джак. На Тоби щяха да кажат по-късно.

Както обикновено Джак й помогна да почисти масата и да сложи мръсните чинии в миялната машина. Когато свършиха, той й каза:

— Мисля да изляза да се поразходя, да упражнявам малко краката си.

— Чувстваш ли някакви болки?

— Само малко.

Макар че беше престанал да използва патерица, тя се опасяваше, че няма да й каже, ако има проблеми с отслабналите мускули или с равновесието.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита го Хедър.

— Определено. — Целуна я по бузата. — Ти и Моше Блум никога не бихте се оженили. Винаги щяхте да се карате кой от двамата да се държи по майчински.

— Седни за минута. — Тя му посочи стола. — Има нещо, за което трябва да поговорим.

— Ако на Тоби пак му трябва зъболекар, сам ще го уредя.

— Никакъв зъболекар.

— Видя ли последната сметка от зъболекаря?

— Да, видях я.

— На кого са му притрябвали зъби? Мидите нямат зъби, но се оправят много добре. Стридите нямат зъби. Червеите нямат зъби. Много същества нямат зъби, но са си много доволни от живота.

— Остави зъбите. — Тя взе писмото на Йънгблъд и снимките от хладилника. Подаде му ги и той ги взе.

— Защо се усмихваш? Какво е това? — попита я.

— Прочети го.

Хедър седна срещу него. Гледаше го съсредоточено и по израза на лицето му се опитваше да разгадае докъде е стигнал с четенето. Да го гледа как възприема новината и достави удоволствие, каквото не беше изпитвала от дълго време.

— Това е… Аз…, но защо за Бога… — Той повдигна очи от писмото и я погледна с отворена уста: — Това вярно ли е?

Тя се усмихна. Не беше се усмихвала така от цяла вечност.

— Да. Да! Вярно е, всяка дума. Обадих се на Пол Йънгблъд. Стори ми се много мил човек. Бил е съсед на Едуардо, както и негов адвокат. Най-близък съсед, но въпреки това живеел на три километра от него. Потвърди всичко, което е написано в писмото. Попитай ме колко може да е „значителната сума пари в брой“.

Джак примига, сякаш новината беше чук, с който го бяха зашеметили.

— Колко?

— Още не е сигурен, но след като се приспаднат всички данъци… ще излязат някъде между триста и петдесет и четиристотин хиляди долара.

Джак пребледня.

— Не може да е вярно.

— Така ми каза той.

— Плюс ранчото ли?

— Плюс ранчото.

— Томи ми беше говорил за някакво място в Монтана. Казваше, че баща му много го обичал, но той го мразеше. „Тъпо, казваше Томи, никога нищо не се случва, на гъза на географията.“ Обичаше много баща си, разказваше забавни истории за него, но никога не ми беше споменавал, че е богат. — Джак отново взе писмото. — Защо бащата на Томи ще оставя всичко на мен, за Бога?

— Това беше един от въпросите, които зададох на Пол Йънгблъд. Той каза, че Томи е писал на баща си за теб. Говорил е за теб като за брат. И след като Томи си отишъл, баща му поискал да остави всичко на теб.

— Какво ще кажат другите роднини?

— Няма други роднини.

Джак поклати глава:

— Но аз никога не съм се срещал с — той погледна в писмото — Едуардо. Това е лудост. Искам да кажа, Господи, страхотно е, но е лудост. Той оставя всичко на някого, когото дори не познава.

Обзета от бурни емоции, Хедър не можеше повече да седи, стана и отиде до хладилника.

— Пол Йънгблъд каза, че идеята се харесала на Едуардо, защото той самият наследил всичко преди осем години от бившия си шеф, което за него също било съвсем изненадващо.

— Не мога да повярвам.

Тя извади от хладилника бутилката шампанско, скрита в отделението за зеленчуци, където Джак нямаше да може да я открие, преди да научи повода за празнуване.

— Според Йънгблъд Едуардо смятал, че като те изненада… ъъ, изглежда, смятал това за единствения начин да се отплати подобаващо за щедростта на своя шеф — поясни тя.

Когато се обърна към масата, Джак се намръщи при вида на бутилката шампанско:

— Като балон съм, нося се във въздуха, отскачам от тавана, но… в същото време…

— Томи?

Той кимна.

Тя махна фолиото от капачката на бутилката и продължи:

— Не можем да го върнем от гроба.

— Не, но…

— Той би искал да се чувстваме щастливи от изненадата.

— Да, знам. Томи беше страхотен човек.

— Ами тогава, нека да бъдем щастливи.

Той нищо не отвърна.

Хедър разви телта от капачката и каза:

— Ще сме идиоти, ако не се радваме.

После впери поглед в шампанското и продължи:

— Не става въпрос само за нашето бъдеще, а за това на Тоби.

— Сега ще може да остане със зъби в устата.

Хедър се засмя и изрече:

— Чудесно е, Джак.

Накрая на лицето му изгря широка усмивка.

— Дяволски си права, че е чудесно. Вече няма да дъвче храната с венците.

Махайки телта от капачката, тя каза:

— Дори ние да не заслужаваме това добро, Тоби го заслужава.

— Всички го заслужаваме. — Той стана, отиде до близкия шкаф и извади чиста чиния. — Дай на мен — каза и взе бутилката от Хедър, като я покри с кърпа. — Побутна капачката и тя изхвърча.

Тя взе две чаши и ги напълни.

— За Едуардо Фернандес — вдигна тост Хедър.

— За Томи.

Пиха, застанали прави до масата, след което той я целуна страстно. Езикът му имаше вкуса на шампанското.

— Боже мой, Хедър. Знаеш ли какво означава това?

Те седнаха отново и тя отвърна:

— Че когато излезем да вечеряме навън, ще отидем някъде, където сервират храната в истински чинии, а не в картонени кутии.

Очите му светеха, а тя беше развълнувана да го види така щастлив.

— Можем да си изплатим ипотеката, всичките сметки, да спестим пари за Тоби, за да учи в колеж, може би дори да отидем на почивка — каза той. — И всичко това само от парите в брой. Ако продадем и фермата…

— Погледни снимките. — Тя ги подреди на масата пред него.

— Много е красиво.

— Направо е великолепно, Джак. Погледни тези планини! Виж тази — ако застанеш пред къщата, можеш да видиш всичко надлъж и нашир!

Той отмести поглед от снимките и очите им се срещнаха.

— Какво чувам аз?

— Не е необходимо да го продаваме.

— Да живеем там?

— Защо не?

— Ние сме градски хора.

— И мразим това.

— Лосанджелисци.

— Така беше преди.

Тя забеляза, че идеята го заинтригува, и вълнението й се засили.

— От доста време търсехме промяна — каза той. — Но никога не съм си мислел чак за такава промяна.

— Погледни фотографиите.

— Добре де, великолепно е. Но какво ще правим там? Доста пари са, но не е толкова, че да стигнат за цял живот. Освен това сме млади — не можем да преживяваме като пенсионери, трябва да вършим нещо.

— Можем да започнем бизнес в Игълс Руст.

— Какъв бизнес?

— Не знам. Всякакъв. Можем да отидем и да видим какво представлява градът. Така ще преценим на място какви са възможностите. Ако ли пък не… ами, никой не ни кара да живеем там завинаги. Година-две и ако не ни хареса, ще го продадем.

Той изпи шампанското си и наля още и на двамата.

— Тоби тръгва на училище след две седмици…

— И в Монтана имат училища — отвърна тя, макар да знаеше, че не точно това го притеснява.

Той несъмнено си мислеше за единайсетгодишното момиченце, което беше застреляно на една пресечка от училището, което Тоби щеше да посещава. За да го успокои, каза:

— Той ще може да си играе в двор от две хиляди и четиристотин декара, Джак. От колко време иска да му вземем куче, златен ритривър. А тук не можем да гледаме куче.

Загледан в една от снимките, Джак каза:

— Днес в работата си говорихме за всичките имена, с които е известен градът ни, а те са повече, отколкото при другите градове. Ню Йорк го знаят като Голямата ябълка и това е всичко. Ел Ей има много имена, но нито едно от тях не му допада вече. Нито едно от тях вече не означава нищо. Като Големият портокал. Но вече не са останали портокалови дръвчета. Сега има паркинги, магазини и къщи. Можеш да му викаш Града на ангелите, но тук вече не стават много ангелски неща. Не и като преди, твърде много дяволи има по улиците.

— Градът, в който се раждат звездите.

— И деветстотин деветдесет и девет от хиляда хлапета, които идват тук, за да станат филмови звезди — какво става с тях? Свършват използвани, обидени, пречупени и пристрастени към наркотиците.

— Градът, в който слънцето залязва.

— Е, да, слънцето все още залязва на запад. — Той взе друга фотография от Монтана. — Градът, в който слънцето залязва… Това те кара да си мислиш за трийсетте и четирийсетте, суинга и мъжете, които се поздравяват, като докосват с пръст периферията на шапките си, и отварят вратите пред дамите, облечени в черни вечерни рокли. Елегантни нощни клубове с изглед към океана, Богарт и Бъкол, Гейбъл и Ломбард, хора, които пият мартини и гледат златния залез. Всичко това си е отишло завинаги. Днес трябва да го нарекат Градът на умиращия ден.

Замълча. Размесваше снимките и ги изучаваше.

Тя чакаше.

Накрая той вдигна очи и каза:

— Да го направим.