Дийн Кунц
Зимна луна (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Потоци от жълто и розово, спираловидни зелени нишки, виещи се ленти в пурпурно и синьо.

Формите, фигурите и ритъмът на метаморфозите действаха хипнотизиращо, когато грациозно и красиво се съчетаваха. Но също така бяха грозни и хаотични. Джак усети движение в стаята, но трябваше да положи усилие, за да отклони поглед от пленителните фотоплазмени изображения на екрана.

Хедър стоеше на вратата, облечена в червения си вълнен пеньоар и с разрошена коса. Тя не попита какво става. Сякаш вече знаеше. Не гледаше към Джак и Тоби, а към прозореца зад тях.

Джак се обърна в тази посока и видя потоци от снежинки, които периодично променяха цвета си, докато мониторът продължаваше да бълва бързи и преливащи метаморфози.

— С кого разговаряш? — попита той Тоби.

След кратко колебание момчето отвърна:

— Няма име. — Гласът му този път не беше равен и бездушен като по време на случката в гробището, но не можеше да се каже, че е и напълно нормален.

— Къде е той? — попита бащата.

— Не е той.

— Къде е тя тогава?

— Не е тя.

Джак се намръщи:

— Тогава какво е?

Момчето нищо не каза, само се загледа в екрана още по-хипнотично.

— То ли е? — не спираше Джак.

— Точно така — отвърна Тоби.

Хедър ги доближи и озадачено погледна към Джак:

— То?

Джак каза на Тоби:

— Какво е то?

— Каквото си поиска.

— Къде е то?

— Където си поиска — отвърна детето.

— Какво прави то тук?

— Става.

Хедър заобиколи масата, застана от другата страна на момчето и погледна монитора.

— Виждала съм това и преди — каза тя.

На Джак му поолекна, когато разбра, че необичайният дисплей не е единствен по рода си, а следователно и не е свързан задължително с преживяването от гробището. Но поведението на Хедър беше такова, че облекчението му бе съвсем кратко.

— Къде си го виждала?

— Вчера сутринта преди да отидем в града. По телевизията в хола. Тоби го гледаше… някакви форми като тези. Странно. Потръпна и се пресегна към бутона за изключване на компютъра. — Спри го.

— Не — каза Джак и хвана ръката й. — Почакай, да видим какво ще стане.

— Скъпи — обърна се тя към Тоби, — какво става тук, каква е тази игра?

— Не е игра. Сънувах го и в съня си дойдох тук. Когато се събудих, вече бях тук. После започнахме да си говорим.

— Това звучи ли ти смислено? — попита тя Джак.

— Да. Донякъде.

— Какво става Джак?

— Ще ти обясня по-късно.

— Нещо изпуснала ли съм? За какво е всичко това? — Когато не й отговори, тя продължи: — Това не ми харесва.

— Нито пък на мен — заяви Джак. — Но дай да видим къде ще ни отведе, дали ще можем сами да го намерим.

— Да намерим какво!

Пръстите на момчето трескаво тропаха по клавишите. Макар че на екрана не се появяваха никакви думи, сякаш в ритъма на писането на екрана проблесваха нови цветове и форми.

— Вчера, по телевизията… Попитах Тоби какво е това — обясни Хедър. — Той не знаеше. Но каза…, че му харесва.

Тоби спря да трака по клавиатурата. Цветовете избледняха, после изведнъж се усилиха и се понесоха в напълно нови форми и сенки.

— Не — каза момчето.

— Не какво? — попита Джак.

— Не говоря на вас. Говоря на… него. — А на екрана каза: — Не. Върви си.

Вълни от противно зелено. Петна от кървавочервено се появяваха на различни места по екрана, ставаха черни, после отново изсветляваха до червено, увяхваха и преминаваха в гнойно жълто.

Безкрайно мутиращият екран омайваше Джак, когато го гледаше твърде дълго. Той разбираше как тези форми действат и напълно пленяват несъзрялото съзнание на едно осемгодишно момче, хипнотизираха го.

Когато Тоби отново започна да тропа по клавиатурата, цветовете внезапно и рязко избледняха и после станаха по-ярки, вече в нови форми, още по-разнообразни и преливащи.

— Това е някакъв език — обясни тихо Хедър.

За миг Джак я погледна неразбиращо.

Тя поясни:

— Цветовете, формите — това е език.

Той погледна отново към монитора:

— Как би могло да е език?

— Така е — настоя тя.

— Няма нито една форма, която да се повтаря. Нищо, което да служи за букви и думи.

— Разговарям — потвърди Тоби. Той продължаваше да удря по клавишите. Както и преди формите и цветовете се движеха в ритъма на тракането.

— Изключително сложен и изразителен език — отбеляза Хедър. — В сравнение с него и английският, и френският, и китайският са направо примитивни.

Тоби спря да пише и отговорът от неговия събеседник беше оцветен в тъмно, черно и жлъчнозелено, напоено с червено.

— Не — каза момчето към екрана.

Цветовете станаха по-сурови и мрачни, ритъмът се ускори.

— Не — повтори Тоби.

Кипящи, бълбукащи червени спирали.

За трети път настоя:

— Не.

— На какво казваш „не“? — попита Джак.

— На това, което иска — отвърна синът му.

— Какво иска?

— Иска да го пусна вътре, просто да го пусна.

— О, Господи! — сепна се Хедър и се пресегна към бутона за изключване.

Джак спря ръката й като първия път. Пръстите й бяха бледи и студени.

— Какво има? — попита я той, макар и да се боеше, че вече знае отговора. Думите „да го пусна вътре“ го бяха разтърсили със сила, която беше почти равна на тази на куршумите на Ансън Оливър.

— Миналата нощ — започна тя, втренчила се ужасено в екрана — го видях в съня си. — Сигурно неговата ръка беше станала студена. Или може би тя почувства, че той трепери. Хедър примигва. — И ти ли го сънува!

— Снощи. Събудих се по средата.

— Вратата — каза тя. — Иска от теб да намериш вратата в самия тебе, да я отвориш и да го пуснеш вътре. Джак, по дяволите, какво става тук! Какво, по дяволите, става тук?

Искаше му се да можеше да й отговори. Или може би не го желаеше. Беше по-уплашен от това нещо, отколкото всеки останал, с когото се беше сблъсквал като ченге. Беше убил Ансън Оливър, но за този враг не знаеше дали може да го докосне, дали изобщо може да го открие или да го види.

— Не — каза Тоби отново на монитора.

Фалстаф изскимтя и се оттегли в ъгъла. Остана там нащрек и напрегнат.

— Не. Не.

Джак се наведе до сина си:

— Тоби, можеш ли да ме чуеш в момента, мен и майка ти?

— Да.

— Ти не си напълно под негово влияние.

— Само малко.

— Ти си… някъде по средата.

— По средата.

— Помниш ли вчерашната случка в гробището?

— Да.

— Помниш това нещо… дето говореше чрез теб.

— Да.

— Какво? — попита Хедър изненадана. — Какво е станало в гробището?

На екрана се появиха вълнисто черно, жълти изригвания, кипящи мехури червено.

— Джак — сърдито изрече Хедър, — ти ми каза, че нищо не се е случило. Каза, че Тоби се бил замечтал — просто стоял в гробището и мечтаел.

Джак се обърна към сина си:

— Но не помниш нищо за гробището, след като се случи.

— Не.

— Да помни какво? — настоя Хедър. — Какво, по дяволите, е трябвало да помни?

— По средата — потвърди момчето.

— Разкажи ми за това „то“, с което говориш — помоли Джак.

— Джак, недей — възпротиви се жена му.

Тя изглеждаше много разтревожена. Той знаеше как се чувства в момента. Но каза:

— Трябва да научим повече за него.

— Защо?

— Може би, за да оцелеем.

Не му трябваше да й обяснява повече. Тя знаеше какво означава това. Беше устояла на подобен контакт в собствения си сън. Враждебността на непознатото нещо. Неговата нечовешка ярост.

Отново се обърна към Тоби:

— Разкажи ми за него.

— Какво искаш да знаеш?

На екрана се виждаха всички оттенъци на синьото, разпростиращи се като японски ветрила, но без остри ръбове и очертания, едно синьо преливащо в друго.

— Откъде идва, Тоби?

— Отвън.

— Какво имаш предвид?

— Отвъд.

— Отвъд какво?

— Този свят.

— То… извънземно ли е?

— О, боже! — обади се Хедър.

— Да — отвърна Тоби. — Не.

— Кое от двете, Тоби?

— Не е толкова просто като… И да, и не.

— Какво прави то тук?

— Става.

— Става какво?

— Всичко.

Джак поклати глава:

— Не разбирам.

— Нито аз — отговори детето, приковано към екрана на компютърния монитор.

Хедър беше свила юмруци. Джак продължи:

— Тоби, вчера в гробището ти не беше точно по средата.

— Заминал.

— Да, направо никакъв те нямаше.

— Заминал.

— Не можех да те стигна.

— Дяволите да го вземат — каза гневно Хедър и Джак не погледна към нея, защото знаеше, че в очите й пламти огън. Какво се случи вчера, Джак? Защо не ми каза, за Бога? Нещо такова ли? Защо не ми каза!

Без да среща погледа й, той отвърна:

— Ще ти кажа, обещавам. Само ме остави да свърша.

— Какво още не си ми казал? — настоя тя. — Господи, какво става, Джак?

Той попита Тоби:

— Когато си беше заминал вчера, къде беше отишъл?

— Заминал.

— Заминал къде?

— Отдолу.

— Отдолу? Отдолу под какво?

— Под него.

— Под…

— Контролиран.

— Под това нещо? Под неговия разум?

— Да. На тъмно място. — Гласът на Тоби потрепери от страх при спомена за преживяното. — Тъмно място, студено. Бях притиснат в тъмно място и ме болеше.

— Изключи го, изгаси го! — извика Хедър.

Джак я погледна. Беше ядосана и в същото време много уплашена.

Замоли се тя да прояви търпение и каза:

— Бихме могли да изключим компютъра, но така няма да можем да се опазим от това нещо. Помисли, Хедър. Може да стигне до нас по много пътища — чрез сънищата, телевизията. Очевидно дори докато сме будни може да го направи по някакъв начин. Тоби беше буден вчера, когато то го хвана.

— Аз го пуснах вътре — обади се момчето.

Джак се поколеба дали да зададе въпроса, който може би беше най-важен от всички.

— Тоби, чуй ме…, когато то те контролира… трябва ли всъщност да се намира в теб? Физически? Или част от него се намира някъде другаде?

Нещо в мозъка, което може да се открие при дисекция. Или прикрепено към гръбначния стълб. Нещо подобно на това, за което Едуардо Фернандес беше искал от Травис Потър да провери.

— Не — каза момчето.

— Никакво семе… яйце… червей… какавида… нищо, което да прониква в тялото?

— Не.

Това беше хубаво, много хубаво, слава на Бога и на всички ангели. Беше много хубаво. Защото ако нещо беше имплантирано, как щеше да го извади от собственото си дете, как щеше да го освободи, как можеше да отвори неговия мозък и да го откъсне?

Тоби каза:

— Само… мисли. Нищо друго вътре в теб освен мисли.

— Искаш да кажеш, че използва нещо като телепатичен контрол?

— Ъхъ.

Как изведнъж невъзможното можеше да се превърне в неизбежно. Телепатичен контрол. Нещо от отвъд, враждебно и странно, способно да контролира други биологични видове чрез телепатия. Щуро и налудничаво, сякаш излязло от някой научнофантастичен филм. Но в същото време беше реално и истинско.

— И сега отново иска да влезе вътре ли?

— Да.

— Но ти няма да го пуснеш вътре, нали? — попита тя.

— Не.

— Можеш да го държиш настрани? — попита Джак.

— Да.

Значи имаха някаква надежда. Още не беше свършило всичко за тях.

Джак каза:

— Защо те напусна и те остави вчера?

— Отблъснахте.

— Ти го отблъсна навън?

— Да. Отблъснах го. Мрази ме.

— Че го отблъсна навън ли?

— Да — гласът му премина в шепот. — Но то е… то… то мрази… мрази всичко.

— Защо?

Алени и оранжеви нюанси бясно играеха по лицето на момчето и се отразяваха в очите му. То отново отвърна шепнешком:

— Защото… То е такова.

— Неговата омраза?

— Това прави то.

— Но защо?

— Такова е то.

— Защо? — повтори търпеливо Джак.

— Защото то знае.

— Какво знае?

— Нищо няма значение.

— То знае, че… нищо няма значение?

— Да.

— Какво означава това?

— Нищо няма смисъл.

На Джак му се зави свят от тези отговори.

— Не разбирам — каза той.

Все още с тих шепот Тоби отвърна:

— Всичко може да бъде разбрано, но нищо не може да бъде разбрано.

— Искам да го разбера.

— Всичко може да бъде разбрано, но нищо не може да бъде разбрано.

Хедър все още стоеше със свити юмруци, но сега тя ги допря до очите. Сякаш не можеше да понася повече да гледа сина си в този полутранс.

— Нищо не може да бъде разбрано — измърмори Тоби отново.

Озадачен, Джак каза:

— Но то разбира нас.

— Не.

— Какво не разбира за нас?

— Много неща. Най-вече… ние устояваме, съпротивляваме се.

— Устояваме?

— Устояваме му.

— И това е ново за него?

— Да. Никога преди не му се е случвало.

— Всичко друго го пуска вътре в себе си — добави Хедър.

Тоби кимна:

— Освен хората.

„Едно на нула за човешката раса — помисли си Джак. Добрият стар Хомо Сапиенс. Инат докрай. Ние просто не искаме да ставаме толкова щастливи, че да позволяваме на кукловода да прави с нас, каквото си поиска. Твърде несговорчиви сме, твърде упорити, за да искаме да ставаме роби.“

— О — изрече тихо Тоби, no-скоро на себе си, отколкото на тях или на съществото, което контролираше компютъра. — Виждам.

— Какво виждаш? — попита Джак.

— Интересно.

— Какво е интересно?

— Как.

Джак погледна Хедър, но, изглежда, и тя не схващаше повече от загадъчния разговор от него.

— То усеща — каза Тоби.

— Тоби?

— Нека не говорим за това — продължи момчето и за момент отклони очи от екрана, за да погледне, както на Джак му се стори, умолително или предупредително към него.

— За какво да не говорим?

— Забрави — каза момчето и отново се загледа в монитора.

— Какво да забравя?

— По-добре е да съм добър с него. Ето, чуй, то иска да знае. После с глас, приглушен като лека въздишка през носна кърпа, той накара Джак да се наведе по-близо и, изглежда, смени темата:

— Какво правеха те там долу?

— Имаш предвид в гробището ли? — попита баща му.

— Да.

— Нали знаеш.

— Но то не знае. Иска да знае.

— То не разбира смъртта.

— Не.

— Как така?

— Животът е — каза момчето, като чисто и просто интерпретираше гледната точка на създанието, с което беше влязло в контакт. — Без смисъл. Без начало. Без край. Нищо няма значение. То е.

— Със сигурност това не е първият свят, на който то открива, че нещата умират — каза Хедър.

Тоби започна да трепери, гласът му се извиси.

— Те също се съпротивляват, онези под земята. То може да ги използва, но не може да ги опознае.

То може да ги използва, но не може да ги опознае.

Няколко парчета от мозайката изведнъж си дойдоха на мястото. Но те разкриваха само една много малка част от истината. От чудовищната и непоносима истина.

Джак остана наведен до момчето. Мълчеше от изумление. Накрая слабо произнесе:

— Да ги използва?

— Но не може да ги опознае.

— Как ги използва?

— Кукли.

Хедър ахна от осенилата я мисъл:

— Миризмата. Мили Боже! Миризмата на стълбите отзад.

Макар че Джак не беше напълно сигурен за какво говори, тя разбра, че е осъзнала какво е сполетяло ранчо Куотърмас. Не само това нещо от отвъдното. Нещото, което можеше да изпрати един и същи сън на двамата, това непознато чуждо нещо, чиято цел беше да става и мрази. Тук имаше и други неща. Тоби прошепна:

— Но не може да ги опознае. Не и до такава степен, както може да опознае нас. То може да ги използва по-добре. По-добре, отколкото може да използва нас. Но иска да ги опознае. Да стане тях. А те устояват, съпротивляват се.

Джак беше чул достатъчно. Дори прекалено. Потресен, той се изправи зад Тоби. Натисна бутона за изключване и екранът угасна.

— То ще дойде за нас — каза Тоби и после бавно излезе от полутранса.

През прозореца зад тях бушуваше буря, но дори и тя да беше проникнала вътре в стаята, Джак нямаше да изпитва такъв студ, както от току-що случилото се.

Томи се извъртя със стола и срещна озадачените погледи на родителите си.

Кучето излезе от ъгъла.

Въпреки че никой не го беше докоснал, бутонът на компютъра се включи сам.

Всички подскочиха от изненада, включително и Фалстаф.

Екранът се изпълни отново с противни и гърчещи се като червеи цветове.

Хедър се наведе, грабна кабела на компютъра и го изскубна от контакта.

Мониторът отново угасна и остана така.

— Няма да спре — каза Тоби и стана от стола.

Джак се обърна към прозореца и видя, че изгревът е настъпил. Постепенно се разкриваше един пейзаж, обрулен от силния вятър. През последните дванайсет часа бяха паднали трийсет и пет — четирийсет сантиметра сняг. Там, където вятърът го беше натрупал на преспи, беше два пъти по-дълбоко. Или първата буря се беше задържала по-дълго, вместо да се премести по на изток, или втората беше последвала no-скоро, отколкото се очакваше.

— Няма да спре — повтори тъжно Тоби. Той не говореше за снега.

Хедър го придърпа в обятията си, вдигна го и го притисна силно към себе си, сякаш искаше да го предпази от нещо.

Всичко става мен.

Джак не знаеше какво означават тези думи, какви ужаси можеха да крият те, но знаеше, че Тоби е прав. Нещото нямаше да се спре, докато не станеше тях и те не се превърнеха в част от него.

По вътрешната страна на перваза на прозореца се беше кондензирала и замръзнала вода. Джак докосна блестящото покритие с върха на пръста си, но кръвта му беше така замръзнала от страх, че ледът не му се стори по-студен от кожата му.

 

 

Зад кухненските прозорци белият свят беше изпълнен със студено движение, безмилостното падане на брулен от вятъра сняг.

Хедър неуморимо се местеше ту на единия, ту на другия прозорец. Нервно очакваше появата на чудовищно покварения и страшен нашественик в иначе стерилния пейзаж.

Бяха облечени в новите си екипи. Бяха готови да излязат от къщата бързо, ако попаднат под атака и нямат възможност да се отбраняват повече отвътре.

Зареденият с дванайсет едрокалибрени патрона мосберг лежеше на масата. Джак можеше да остави бързо жълтия бележник и да грабне пушката, в случай че нещо — дори не му се мислеше какво можеше да е то — нападнеше къщата. Микроузито и 38-калибровият корт бяха на плота до мивката.

Тоби седеше до масата и отпиваше от горещия шоколад. Кучето лежеше в краката му. Момчето вече не беше в транс, беше напълно откъснато от мистериозния натрапник от сънищата. Въпреки това беше прекалено тихо и послушно.

Макар че Тоби се беше чувствал добре вчера на обяд и вечерта, след като беше преживял очевидно много по-силен натиск в гробището, Хедър се тревожеше за него. Той беше останал след първия инцидент без никакви спомени за случилото се, но травмата от душевното заробване сигурно беше направила дълбоки белези в съзнанието му, последиците, от които можеха да се разберат едва след седмици или месеци. А и той помнеше втория опит за контрол, защото този път кукловодът не беше успял или да доминира над него, или да потисне паметта му с телепатичната си намеса. Срещата, която беше имала със съществото в съня си онази нощ, беше страшна и толкова отблъскваща, че тогава я бяха обзели силни пристъпи на гадене. Преживяното от Тоби, много по-силно и дълбоко от нейното, сигурно беше неизмеримо по-ужасяващо и афектиращо.

Движеща се нервно от единия прозорец до другия, Хедър спря зад стола на Тоби, сложи ръце на раменете му, стисна го леко, поглади косата му и го целуна по главата. На него не трябва да му се случи нищо. Сърцето й се свиваше, като си представеше как го докосва онова нещо каквото и да беше то и както и да изглежда. Или от една от онези кукли. Беше непоносимо. Беше готова да умре, но да не позволи това да се случи.

Джак отмести поглед от бележника, след като бързо прочете първите три или четири страници. Лицето му беше бяло като снега навън.

— Защо не ми каза за този дневник, когато го откри?

— Заради начина, по който Едуардо го беше скрил в хладилната камера. Помислих, че е нещо лично и не е наша работа да се ровим в него. Помислих, че само Пол Йънгблъд може да го види.

— Трябваше да ми го покажеш.

— Хей, и ти не ми каза какво се е случило в гробището укори го тя. — А това е къде-къде по-голяма тайна.

— Извинявай.

— Не сподели и какво са ти казали Пол и Травис.

— Беше грешка. Но… сега знаеш всичко.

— Сега — да. Накрая.

Беше бясна, че той е скрил от нея подобни неща, но гневът й беше поутихнал. Защото, разбира се, тя също беше виновна. Не му беше разказала за неспокойствието, което беше почувствала по време на обиколката из имота в понеделник на обяд. Предчувствието, което изпита, за насилие и смърт. Кошмарът й. Увереността, че нещо имаше на стълбите отзад, когато беше отишла в стаята на Тоби онази нощ.

През всичките години на техния брак никога не бе имало толкова много премълчани неща между двамата. Искаха новият им живот да бъде перфектен, затова не желаеха да изразяват открито своите съмнения и резерви. Заради неспособността си да стигнат един до друг, макар и действията им да бяха подтиквани само от добри намерения, сега можеха да платят с живота и на тримата.

Тя посочи към дневника и каза:

— Има ли нещо?

— Мисля, че тук всичко е написано. Как е започнало. Разказал това, което е видял.

Той прочете откъси от написаното за вълните от буквално осезаем звук, който беше събудил Едуардо Фернандес през нощта; за призрачната светлина в гората.

— Мислех, че ще дойде от небето, ще бъде космически кораб каза тя. — Очакваш… след всичките тези филми и книги, очакваш да дойдат от някакви огромни кораби.

— Когато говорим за извънземни, трябва да имаме предвид напълно различни и странни чужденци — отвърна Джак. Едуардо подчертава това още на първата страница. Много странни, извън нашето разбиране. Нищо, което да можем да си представим — включително и кораби.

— Страх ме е от това, което може да се случи. От това, което ще трябва да правя.

Воят на вятъра беше като някакъв електронен писък: жив и настоятелен, сякаш го издаваше живо същество. Хедър коленичи до Тоби и каза:

— Ще се оправим, скъпи. Щом знаем вече, че отвън има нещо и малко за това какво представлява то, ще се оправим. — Как искаше да бъде поне наполовина толкова уверена в това.

— Ама и аз не би трябвало да се плаша.

Джак отново вдигна очи от дневника и каза:

— Няма нищо срамно в това да се страхуваш, хлапе.

— Ти никога не се плашиш.

— Напротив. В момента съм уплашен до смърт.

Това разкритие изуми Тоби:

— Наистина ли? Та ти си герой.

— Може и да съм, а може и да не съм. Но няма нищо необикновено в това да си герой. Повечето хора са герои. Майка ти е герой, ти също.

— Аз?

— Да. Заради начина, по който се справяше с изпитанията през последната година. Имаше много смелост.

— Не се чувствам смел.

— Истински смелите хора никога не се чувстват такива.

— Много хора са герои дори и изобщо да не залягат под куршумите и да не преследват лошите — добави Хедър.

— Хората, които ходят на работа, правят жертви, за да изхранват семействата си. Те се справят, без да вредят на другите. Ето тези са истинските герои — каза Джак. — Много са. И понякога всеки от тях се страхува.

— Значи е добре, че съм уплашен?

— Точно така. Ако никога не се плашеше от нищо, щеше да си или много глупав, или луд. Знам, че не си глупав, защото си ми син. Лудостта, от друга страна…, ами не мога да съм много сигурен за това, защото се предава по фамилната линия на майка ти.

Джак се усмихна.

— Тогава сигурно ще се справя — каза Тоби.

— Ще преживеем и това — увери го баща му.

Хедър срещна погледа на Джак и се усмихна, за да му каже: „Ти се справи толкова добре, трябва да те обявят за баща на годината.“

Той й намигна. Господи, как го обичаше.

— Тогава то е лудо — каза момчето.

— Какво? — попита Хедър намръщено.

— Извънземното. Не може да е глупаво. По-умно е от нас, може да прави неща, които ние не можем. Значи остава да е лудо. Но никога не се страхува.

Хедър и Джак се спогледаха. Този път нямаше усмивки.

— Никога — повтори Тоби. Хедър се върна при прозорците.

Джак прескочи някои от следващите страници в дневника, намери пасажа за прохода и го прочете на глас. Застанала на ръба, голяма монета чернота. Тънка като лист хартия. Достатъчно голяма, за да мине през нея влак. Чернота от изключителна чистота. Едуардо дръзнал да пъхне ръката си в нея. Почувствал, че нещо излиза от този страшен мрак.

Джак бутна настрани дневника, стана от стола и каза:

— Достатъчно засега. Ще можем да прочетем останалото по-късно. Видяното от Едуардо потвърждава собствените ни преживявания. Това е важното. Може да са мислили, че е изкуфял дъртак. Може да си помислят, че сме разглезени градски чеда, които имат фобия и страхова невроза от цялото това обширно открито пространство, но лесно няма да бъдат отхвърлени свидетелските показания на всички нас.

Хедър попита:

— И кого ще повикаме, местния шериф ли?

— Пол Йънгблъд, после Травис Потьр. Те вече подозират нещо нередно тук — макар че никой от тях няма представа какво е това нередно нещо. С няколко местни хора на наша страна имаме шансове заместниците на шерифа да ни вземат насериозно.

С пушката в ръка Джак отиде до телефона на стената. Вдигна слушалката, заслуша се, натисна няколко пъти бутона за прекъсване, набра няколко цифри и накрая затвори.

— Няма връзка — каза.

Тя подозираше, че ще стане така още, когато той се запъти към телефона. След инцидента с компютъра разбра, че нямаше да е толкова лесно да повикат помощ. Въпреки това не искаше да мисли за безизходна ситуация, в която те бяха в капан.

— Сигурно бурята е прекъснала линията — предположи Джак.

— Телефонните проводници не са ли разположени на същите стълбове, на които са и електрическите?

— Да, а ние имаме ток, значи не е била бурята.

Той грабна ключовете за експлоръра и за черокито на Едуардо от закачалката.

— Добре, хайде да се разкарваме оттук. Ще отидем с колата до Пол и Каролин, а оттам ще повикаме Травис.

Хедър затъкна жълтия дневник в панталона си и вдигна догоре ципа на якето. Взе микроузито и 38-калибровия корт от плота.

Докато Тоби ставаше от стола, Фалстаф излезе изпод масата и тръгна направо към вратата, свързваща кухнята с гаража. Кучето явно разбираше, че излизат, и приветстваше решението им.

Джак отключи вратата, отвори я бързо, но внимателно, прекоси прага с насочена напред пушка, сякаш очакваше врагът им да ги дебне в гаража. Запали лампата, огледа се наляво и надясно, след което каза:

— Всичко е наред.

Тоби последва баща си с Фалстаф до него.

Хедър напусна последна, като гледаше към прозорците: Сняг. Нищо друго освен студени маси сняг.

Дори при запалена лампа гаражът беше мрачен. Беше студено като в хладилник. Голямата секционна плъзгаща се врата подрънкваше на вятъра. Но тя не натисна бутона, за да я задейства. Щяха да са в по-голяма сигурност, ако я отвореха с дистанционното едва когато се качат в експлоръра.

Докато Джак се увери, че Тоби се е качил отзад и е закопчал предпазния колан — и че кучето също е влязло — Хедър забърза към пътническото място отпред. През цялото време гледаше надолу, убедена, че нещо се намираше под експлоръра и щеше да я сграбчи за глезените.

Тя си спомни смътно видяното от привидението от другата страна на прага, когато беше разтворила леко вратата в съня си в петък през нощта. Лъскаво и черно. Виещо се и бързо. Не можа да различи пълната му форма, въпреки че според нея беше нещо голямо и с безформени извиващи се пипала.

От това, което успя да си припомни, то изсъска студено и триумфално, преди тя да затръшне вратата и да се стресне от кошмара.

Нищо обаче не изпълзя и не я грабна нито под едната, нито под другата кола. Тя без проблеми седна отпред и сложи тежкото узи на пода. Револверът остана в ръката й.

— Сигурно снегът е станал много дълбок — каза тя на Джак, когато той седна зад волана и й подаде дванайсетзарядната пушка. Тя подпря мосберга между коленете си, с приклада към пода, с цевта към тавана. — Бурята е доста по-силна, отколкото прогнозираха.

Той затвори вратата и отвърна:

— Всичко ще е наред. Може да се наложи да бутнем малко сняг тук и там с бронята, но не мисля да е чак толкова дълбок, че да е проблем за нас.

— Де да имахме прикрепен снегорин отпред.

Джак пъхна ключа за запалването, завъртя го, но не се чу звукът на стартера. Опита отново. Нищо. Провери дали експлорърът е изключен от скорост. Опита трети път, но пак неуспешно.

Хедър и сега не беше изненадана, както когато телефонът се оказа прекъснат. Макар че Джак не каза нищо и избягна да я погледне в очите, тя знаеше, че и той го е очаквал. Затова беше взел със себе си и ключовете за черокито.

Докато Хедър, Тоби и Фалстаф излизаха от експлоръра, Джак се намести зад кормилото на другия джип. Този двигател също не се запали.

Вдигна капака на черокито, после и на експлоръра. Не можа да открие никакви повреди.

Върнаха се в къщата.

Хедър заключи вратата към гаража. Съмняваше се, че ключалките и бравите ще им бъдат от полза, за да ги предпазят от нещото, което сега властваше над ранчо Куотърмас. Много добре знаеха, че то можеше да минава през стени, но въпреки това тя пусна резето.

Джак беше посърнал:

— Нека се приготвим за най-лошото.