Дийн Кунц
Зимна луна (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В далечната епоха на динозаврите страховити чудовища като могъщия тиранозавър Рекс пропадали и изчезвали в смолистите пропасти. Много по-късно върху тях съвременните строители на Лос Анджелис прокарали магистрали, издигнали търговски центрове, къщи, административни сгради, кина и театри, барове, ресторанти във формата на хот-дог и шапки, църкви, автоматични мивки за коли и много други неща. Дълбоко под някои части на метрополиса превърнатите във вкаменелости чудовища продължавали да спят вечния си сън.

През целия септември и октомври на Джак му се струваше, че градът продължава да е една голяма смолиста пропаст, в която той е затънал. Беше убеден, че трябва да предупреди Лайл Кроуфърд трийсет дни предварително. По съвета на техния агент по недвижимите имоти преди да обявят къщата за продан, те я боядисаха, постлаха нов килим и направиха някои подобрения. В мига, в който взе решение да напуснат града, Джак се затвори и се отчужди. Сега сърцето му принадлежеше на възвишенията в Монтана източно от Скалистите планини, докато все още се опитваше да се измъкне от пропастта на Ел Ей.

Тъй като вече не им беше необходим всеки долар, похарчен за къщата, те обявиха цена, която беше по-ниска от пазарната й стойност. Въпреки неблагоприятните икономически условия нещата се задвижиха бързо. До двайсет и осми октомври бяха продали къщата и се бяха споразумели с купувача да останат още шейсет дни в нея. Вече с голяма доза увереност се готвеха да поемат към новия си живот и оставиха техния агент да довърши сделката.

На четвърти ноември отпътуваха към новия си дом в един форд експлорър, купен с част от новото им наследство. Джак настоя да тръгнат в шест сутринта, решен последният му ден в този град да не премине в ужасните улични задръствания.

Взеха само куфари, няколко кашона с лични вещи и малко повечко книги. Снимките, които им изпрати Хол Йънгблъд, показваха, че къщата вече е мебелирана в стил, към който лесно щяха да привикнат. Може би щяха да махнат някои тапицирани мебели, но повечето неща бяха с антикварна стойност, с високо качество и много красиви.

Напускайки града по междущатска магистрала № 5, те изобщо не се обърнаха, за да погледнат назад. Минаха през хълмовете на Холивуд и се отправиха на север през Бърбанк, Сан Фернандо, Валенсия, Кастаик. Излязоха от предградията, продължиха през националния горски резерват „Анджелис“, езерото Пирамид и нагоре през прохода Техон между планините Сиера Мадре и Техачапи.

Километър след километър Джак чувстваше, че все повече излиза от душевния и емоционален мрак. Беше като плувец, който плувал с оковани с вериги и тежести крака и потъвал в океанските дълбини, сега е освободен от непосилното бреме и се носи леко към повърхността.

Тоби беше удивен от обширните полета на фермите, редуващи се от двете страни на магистралата, а Хедър цитираше статистически данни от пътеводителя. Долината Сан Хоакин беше дълга над двеста и четирийсет километра и се очертаваше от планинската верига Диабло на запад и подножията на Сиера далеч на изток. Тези хиляди квадратни километри бяха най-плодородните в света и произвеждаха осемдесет процента от пресните зеленчуци и пъпеши в страната, половината от пресните плодове и бадеми, както и много други неща.

Спряха до една сергия с местна продукция на пътя и си купиха половин килограм печени бадеми за четвърт от цената, която щяха да им искат в супермаркета. Джак застана до експлоръра и се загледа в безкрайните поля и градини. Денят беше блажено тих, а въздухът — свеж.

Когато живееш в града, е лесно да забравиш, че има и други начини на живот, отдалечени на цели светове от гъмжащите с коли и хора улици. Сега се чувстваше като събудил се в истинския свят, по-различен и интересен от съня, който досега погрешно беше смятал за реалност.

В стремежа им към новия живот те стигнаха Рино същата вечер, Солт Лейк Сити на другата и Игълс Руст, Монтана в три часа следобед на шести ноември.

 

 

„Да убиеш присмехулник“ беше един от любимите романи на Джак. Атикъс Финч, смелият адвокат от книгата, спокойно можеше да живее в дома и кантората на Пол Йънгблъд, разположени на последния етаж на една триетажна сграда в Игълс Руст. Дървените капаци сигурно бяха от средата на века. Махагоновите рафтове и шкафовете блестяха като стъкло благодарение на десетилетията бърсане и лъскане. В стаята витаеше атмосфера на аристократично благородство, на мъдра тишина. По рафтовете бяха подредени томове по история, философия и право.

Адвокатът ги приветства с: „К’во става, съседи! Голямо удоволствие е за мен, истинско удоволствие.“

Имаше здраво ръкостискане и усмивка, която грееше като мека слънчева светлина.

Пол Йънгблъд никога нямаше да бъде приет в гилдията на адвокатите в Лос Анджелис. Щяха да го разкарат тихо, но бързо, веднага щом влезеше в някой от лъскавите кабинети на престижните кантори, разположени в Сенчъри Сити. Беше петдесетгодишен, висок и строен, с късо подстригана желязносива коса. Лицето му беше набръчкано и загрубяло от годините, прекарани навън. Големите му длани с груба кожа бяха набраздени от белези от физически труд. Носеше протрити ботуши, избелели джинси, бяла риза и каубойска връзка със сребърна брошка във формата на див мустанг. В Ел Ей така се обличаха зъболекарите, счетоводителите и мениджърите, когато отиваха да прекарат вечерта в някой кънтри-уестърн бар, но пак не успяваха да прикрият истинската си натура. Йънгблъд обаче изглеждаше сякаш беше роден в каубойски одежди, появил се на бял свят между някой кактус и лагерния огън и израснал върху седлото на коня.

Макар че изглеждаше достатъчно груб и твърд да отиде в рокерски бар и да се оправи с цяла банда скандалджии с мотори, адвокатът говореше тихо и беше толкова любезен, че на Джак му направи впечатление колко са груби неговите обноски под влиянието на градското ежедневие.

Йънгблъд спечели сърцето на Тоби, като го нарече „скаут“ и му предложи да го научи как се язди кон — „през пролетта, като започнем с пони, разбира се… и ако родителите ти са съгласни“. Когато адвокатът облече яке от велурена кожа и си сложи каубойска шапка, Тоби го изгледа с възхищение.

Те следваха бялото бронко на Йънгблъд в продължение на двайсет и пет километра през откритата местност, която им се стори още по-красива, отколкото на фотографиите. Две каменни колони с поставена върху тях дървена износена арка отбелязваха входа към техния имот. Върху арката с груби букви беше написано РАНЧО КУОТЪРМАС. Завиха по пътя под знака и продължиха нагоре по хълмовете.

— Уха! И всичко това е наше? — попита Тоби от задната седалка, пленен от неспирно редуващите се поля и гори. Преди Джак или Хедър да му отговорят, той зададе нов въпрос, който без съмнение го вълнуваше от седмици:

— Може ли да си взема куче?

— Само куче ли? — попита Джак.

— А?

— С толкова много земя можеш да гледаш и крава за домашен любимец.

Тоби се засмя:

— Кравите не са домашни любимци.

— Грешиш. Те са дяволски добри домашни любимци.

— Кравите ли? — удиви се момчето.

— Съвсем сериозно. Можеш да научиш една крава да хваща пръчка, да се търкаля, да моли за вечеря, да се здрависва, всичко, което прави едно куче. Освен това те дават мляко за твоята закуска с корнфлейкс.

— Ти ме баламосваш. Мамо, той сериозно ли говори?

— Единственият проблем е, че може да попаднеш на крава, която обича да тича след коли — отвърна Хедър. — А те могат да причинят много повече щети от кучетата.

— Това е глупаво — синът й се ухили.

— Не и ако си в кола, след която тича крава — увери го Хедър.

— Направо си е ужасно — допълни Джак.

— Аз си искам куче.

— Е, ако това е, което искаш, добре.

— Наистина ли? Мога да си взема куче?

— Не виждам защо не — каза Хедър.

Тоби нададе радостен вик.

Алеята водеше до главната къща, която гледаше към поляна със златистокафява трева. През последния час от тяхното пътешествие към западните планини слънцето осветяваше отзад къщата и тя хвърляше дълга пурпурна сянка. Паркираха в сянката зад бронкото на Пол Йънгблъд.

Започнаха обиколката си с приземния етаж. Макар че нямаше прозорци и се намираше изцяло под нивото на земята, в него беше студено. В първата стая имаше пералня, сушилня, двоен умивалник и чамови шкафове. В ъглите на тавана имаше паяжини и няколко оплетени в тях насекоми. Във втората стая видяха електрическа фурна с вентилатор и нагревател за вода.

Имаше също и японски електрически генератор, голям колкото перална машина. На вид можеше да произведе достатъчно ток, за да захрани цял един малък град.

— За какво ни е това? — попита Джак и посочи генератора.

— Силна буря може да прекъсне електричеството за няколко дена — отвърна Пол Йънгблъд. — И тъй като нямаме компания, която да ни снабдява с природен газ, а и петролът тук е скъп, налага ни се да разчитаме на електричеството за отопление, готвене и всичко останало. Имаме си камини, но те не са подходящи. А Стен Куотърмас беше свикнал с удобствата на цивилизацията.

— Но това е цяло чудовище — каза Джак и потупа покрития с прах генератор.

— Захранва основната къща, къщата на прислугата и конюшните. Докато имате достатъчно бензин, можете да си живеете с всички удобства като в града.

— Сигурно ще е забавно да поживеем в по-сурови условия няколко дни.

— Не и когато температурите паднат под нулата — намръщи се адвокатът и поклати глава. — Понякога от студения вятър стигат до минус трийсет-четирийсет градуса.

— Б-р-р — реагира Хедър и потрепери само при мисълта за този арктически студ.

— Аз не бих го нарекъл просто „по-сурови условия“ — продължи Йънгблъд.

Джак се съгласи:

— Аз бих го нарекъл „самоубийство“. Ще се погрижа да се запасим с достатъчно бензин.

На двата основни етажа на неподдържаната къща термостатът беше включен на ниски температури и беше доста студено. Накрая обаче студът се предаде пред електрическото отопление, което Пол включи, след като се качиха горе и огледаха половината от първия етаж. Въпреки че беше облечена с дебело яке, Хедър трепереше. В къщата имаше всички удобства и лесно щяха да се настанят и да свикнат с нея. Личните вещи и дрехите на Едуардо Фернандес не бяха изнесени. Затова трябваше да изпразнят гардеробите. Къщата от дълго време беше затворена и необитавана. Всяка повърхност беше покрита с прах. Въпреки това личеше, че Едуардо е бил чист и подреден човек — в стаите цареше ред.

В спалнята на втория етаж, която се намираше в задната част на къщата, през гледащите на запад прозорци проникваха медните лъчи на късното следобедно слънце. Въздухът блестеше като пред отворената врата на пещ. Обаче беше студено и Хедър продължаваше да трепери.

— Страхотно е, направо е супер! — каза Тоби.

Стаята беше два пъти по-голяма от неговата в дома им в Лос Анджелис. Хедър обаче знаеше, че той не е впечатлен толкова от размерите, колкото от чудатата архитектура на помещението, която би разпалила въображението на всяко дете. Високият три метра и половина таван се състоеше от четири свода, образуващи купол. Сенките, които се получаваха от вдлъбнатите повърхности, бяха необикновени и интригуващи.

— Екстра — извика Тоби, загледан в тавана, — като да висиш под купола на парашут.

В стената вляво от вратата имаше дълбока метър и нещо и дълга около два метра ниша, завършваща отгоре с арка, в която беше поставено ръчно изработено легло. В задната стена на нишата бяха монтирани рафтове за книги и широки шкафове за съхраняването на макети на космически кораби, войници, игри и други неща, които биха били скъпи на едно момче. Над нишата бяха вдигнати завеси, които ако се спуснаха, щяха да я затворят като в старомоден спален вагон.

— Може ли това да е моята стая? Моля те, може ли? — попита Тоби.

— Струва ми се, че е правена за теб — отвърна Джак.

— Супер!

Пол отвори една от другите две врати на стаята и каза:

— Този дрешник е толкова просторен, че може да мине и за отделна стая.

Последната врата разкри непокрита с килим стълба, извита като в морски фар. Дървените стъпала заскърцаха, когато четиримата заслизаха надолу по тях.

На Хедър стълбите не й харесаха. Може би страдаше от някаква форма на клаустрофобия. Следваше Пол Йънгблъд и Тоби, а Джак вървеше плътно зад нея. Може би необичайното осветление я притесни. Двете голи крушки на тавана я накараха да се почувства неловко. Плесените и слабата миризма не правеха уютно помещението. Нито пък паяжините, по които висяха оплетени мъртви буболечки и бръмбари. Каквато и да беше причината, сърцето й заби по-силно, сякаш се изкачваха, а не слизаха надолу. Беше обхваната от странен страх — подобен на този, когато сънуваш кошмари — че нещо враждебно и крайно чуждо чака там, долу.

Последното стъпало ги отведе в един вестибюл без прозорци, където Пол трябваше да използва ключ, за да отвори първата от двете врати.

— Кухнята — каза той.

Нищо страшно не ги чакаше там.

— Ще тръгнем оттук — добави адвокатът, като се обърна към втората врата, която беше отключена.

Когато секретната брава от вътрешната страна отказа да помръдне поради това, че не беше използвана скоро, Хедър едва издържа няколкото секунди. Сега тя беше убедена, че нещо слиза надолу по стълбите зад тях, убийствен фантом или лош сън.

Поиска й се веднага да излезе от това тясно място, отчаяно искаше да е навън.

Вратата изскърца при отварянето.

Те последваха Пол към втория изход през задната веранда. Бяха на три метра и половина вляво от главния заден вход в къщата, за който се минаваше през кухнята.

Хедър си пое дълбоко няколко пъти дъх, прочиствайки дробовете си от неприятния въздух на стълбището. Страхът й се изпари и сърцето й възвърна нормалния си ритъм. Обърна се към вестибюла, където стъпалата завиваха нагоре. Естествено никакво привидение не изскочи и нейната моментна паника й се стори глупава и необяснима.

Без да забелязва вълнението на Хедър, Джак сложи ръка върху главата на Тоби и каза:

— Е, ако горе ще е твоята спалня, не искам тайно да водиш в нея момичета по стълбите.

— Момичета? — удиви се той. — Уф! Защо трябва изобщо да имам работа с момичета?

— Мисля, че ще разбереш, след като мине време и когато ти се даде повече самостоятелност — отвърна адвокатът, който се забавляваше от разговора с момчето.

— И това ще е доста скоро — добави Джак. — След пет години ще трябва да запълваме това стълбище с бетон и да го запечатаме завинаги.

У Хедър се появи необяснимо желание да погледне назад към вратата, щом адвокатът я затвори. Тя беше озадачена от странния епизод и се успокои при мисълта, че никой не забеляза реакцията й.

Паника, характерна повече за Лос Анджелис. Все още не се беше отърсила от града. Намираше се в провинциална Монтана, където сигурно не беше ставало убийство от десет години, където повечето хора оставяха вратите си незаключени ден и нощ. Психически тя оставаше в сянката на Големия портокал. Живееше с подсъзнателното очакване и предчувствие за някакво внезапно насилие. Това беше само отзвук от лосанджелйската паника.

— По-добре да ви покажа и останалата част от имота — каза Пол. — До края на деня ни остава около половин час.

Те го последваха надолу по стълбите на верандата и се изкачиха по склона на поляната отзад, която водеше към по-малка каменна къща, кацнала сред дърветата в края на гората. Хедър я позна от фотографиите, които им беше изпратил Пол: къщата за прислугата.

Когато залезът незабелязано се промъкна, небето далеч на изток придоби тъмносапфирен цвят. То ставаше по-светлосиньо на запад, където слънцето се беше насочило към планините.

Температурата падна до под десет градуса. Хедър вървеше с пъхнати в джобовете на якето ръце и със свити рамене.

Зарадва се, когато видя как Джак изкачи хълма, без да куца. Понякога левият крак го наболяваше, но не и днес. Не й се вярваше, че само преди осем месеца техният живот изглеждаше безперспективен. Нищо чудно, че още се стряскаше. Толкова ужасни осем месеца. Но сега всичко беше добре. Наистина беше добре.

Поляната отзад не беше поддържана след смъртта на Едуардо. Тревата беше пораснала до петнайсет-двайсет сантиметра, преди късното сухо лято и студената ранна есен да я превърнат в кафява и да спрат растежа й до следващата пролет. Стръковете пукаха едва доловимо под краката им.

— Ед и Маргарит се преместиха от къщата на прислугата, когато наследиха ранчото преди осем години — каза Пол, докато доближаваха каменната постройка. — Продадоха мебелите и заковаха прозорците с шперплат. Мисля, че оттогава никой не е живял тук. Освен ако не възнамерявате също да си вземете прислужници, сигурно няма да я използвате. Но поне хвърлете един поглед какво представлява.

Къщата беше заобиколена от трите страни от борови дървета. Гората беше толкова древна и девствена, че дори още преди слънцето да залезе, в по-голямата й част вече властваше тъмнината. Настръхналите зелени дебели клони, обгърнати от пурпурно-черни сенки, бяха красива гледка. Но в тази горска атмосфера витаеше атмосфера на мистериозност и тайнственост, която се стори на Хедър обезпокоителна и дори малко страшна.

За пръв път се запита какви животни могат да се покажат от тази дива обител и да дойдат на двора. Вълци? Мечки? Пуми? Беше ли Тоби в безопасност тук?

О, за Бога, Хедър!

Разсъждаваше като градски жител, винаги нащрек за опасност, виждайки заплаха навсякъде. В интерес на истината дивите животни избягваха хората и се скриваха, щом ги видеха.

„Какво очакваш? — запита се тя саркастично. — Че ти ще седиш барикадирана в къщата, докато банди мечки ще чукат на вратата, а глутници озъбени вълци ще нахлуват през прозорците като в някой долнокачествен телевизионен филм?“

Вместо веранда каменната къща имаше голяма покрита с плочки площадка пред предната врата. Стояха там, докато адвокатът откри ключа на връзката, която носеше.

Северно-източно-южната панорама от мястото на високите гори беше зашеметяваща, по-красива дори и от тази на главната къща. Като в пейзаж от картина на Максфийлд Периш спускащите се надолу поля и гори преминаваха в лилава замъгленост под тъмносапфиреното небе.

Отиващият си ден беше безветрен и тишината беше толкова дълбока, че беше готова да си помисли дали не е оглушала. Само дрънкането на ключовете на адвоката разсейваше тази мисъл. След живота в града подобна тишина й се струваше зловеща. Вратата се отвори с много скърцане и стържене, като че беше счупен някакъв древен печат. Пол пристъпи в тъмния хол и натисна ключа за осветлението.

Той щракна няколко пъти, но лампата не светна. Отново излезе на площадката и каза:

— Мисля, че Ед е изключил електричеството от прекъсвача. Знам къде се намира. Вие чакайте тук, сега ще се върна.

Стояха пред вратата, загледани в мрака от другата страна на прага. През това време адвокатът изчезна зад ъгъла на къщата. Неговото отсъствие направи Хедър неспокойна, макар че не знаеше на какво се дължи това. Може би защото той беше отишъл сам.

— Когато си взема куче, то ще може ли да спи в моята стая? — попита Тоби.

— Да, но не в леглото — отвърна Джак.

— Не в леглото? Тогава къде ще спи?

— Кучетата обикновено го правят на пода.

— Не е честно.

— Кучетата никога не се оплакват.

— Но защо не в леглото?

— Заради бълхите.

— Ще се грижа добре за него и няма да има бълхи.

— Космите от козината по чаршафите.

— Това няма да е проблем, татко.

— Какво, ще го обръснеш ли? Искаш да имаш плешиво куче?

— Ще го реша всеки ден.

Слушайки разговора им, Хедър гледаше към ъгъла на къщата. Беше сигурна, че Пол Йънгблъд няма да се върне. Нещо ужасно му се беше случило. Нещо…

Той се появи отново.

— Електричеството беше изключено. Сега трябва вече да светне.

„Какво ми става? — запита се Хедър. — Трябва да се отърва от тези проклети лосанджелиски страхове.“

Застанал от вътрешната страна на вратата, Пол отново натисна няколко пъти ключа на стената без успех. Едва забележимите орнаменти по тавана на празния хол останаха тъмни. Лампата отвън до вратата също не светна.

— Сигурно от електрическата компания са го изключили — предположи Джак.

Адвокатът поклати глава:

— Не виждам как може да стане това. Тя е на една и съща линия с основната къща и конюшнята.

— Крушките може да са изгорели или фасонките да са корозирали след толкова време.

Пол побутна назад каубойската си шапка, почеса веждата си, намръщи се и каза:

— Ед не би изоставил нещата така. Със сигурност ги е поддържал редовно. Такъв си беше той. Добър човек беше Ед. Не беше много общителен, но беше добър.

— Ами, можем да проверим — включи се Хедър в разговора. Сега трябва да се настаним в основната къща.

Пол излезе от сградата, затвори вратата и я заключи.

— Може да ви се наложи да извикате електротехник, за да провери мрежата.

Вместо да се върнат по пътя, от който бяха дошли, те завиха по наклонения двор към конюшнята, която беше построена върху по-равна земя на юг от основната къща. Тоби затича напред с разперени ръце и бръмчейки, като имитираше самолет.

Хедър хвърли отново поглед към къщата на прислугата и към гората от двете й страни. Изпитваше някакво особено неспокойствие.

— Доста е студено за началото на ноември — отбеляза Джак.

Адвокатът се засмя:

— Боя се, че тук не е като в Южна Калифорния. Всъщност денят направо си беше топъл. През нощта температурите ще паднат много под нулата.

— Вали ли много сняг тук горе?

— Като парцали.

— Кога да очакваме първия сняг — преди Коледа ли?

— Много преди Коледа, Джак. Ако утре се извие силна буря, никой няма да го сметне за неочаквано.

— Затова си взехме експлоръра — каза Хедър. — С пълно предаване 4×4. Ще трябва да ни свърши работа през зимата, нали?

— Общо взето, да — отвърна Пол и придърпа към лицето си периферията на каубойската шапка.

Тоби беше стигнал до конюшнята. Той изчезна от погледа на Хедър, преди тя да успее да му извика да почака.

— Но през зимата ще има дни, в които няма да можете да се движите заради натрупалия се сняг — продължи Пол. — Понякога затрупва къщата до половина.

— До половина ли? — Гласът на Джак звучеше като на малко дете. — Наистина ли?

— Появи ли се някой от онези мразовити силни ветрове, които се спускат от Скалистите планини, може да навали до пет-седем сантиметра дебел сняг само за двайсет и четири часа. Ветровете сякаш смъкват кожата ти. Местните пътни екипи не могат постоянно да поддържат проходими всички пътища. Имате ли вериги за гумите на експлоръра?

— Няколко комплекта — отговори Джак.

Хедър тръгна no-бързо към конюшнята, като се надяваше мъжете също да ускорят крачка и да я настигнат. Те така и направиха.

Тоби все още не се виждаше никъде.

— Нещо друго, което също трябва да си вземете колкото се може no-скоро, е едно гребло за отпред. Дори и екипите да отворят пътищата, вие трябва да се грижите за вашата алея, която е дълга почти километър.

Ако момчето продължаваше да „лети“ с разперени като криле ръце около конюшнята, досега трябваше да се е показало отново.

— Сервизът на Леке Паркър в града може да снабди колата ви с арматури, снегорин, хидравлично устройство за повдигане и сваляне на снегорина — продължи Пол. — Само ги поставяйте през зимата и сваляйте през пролетта и ще сте готови за всяка неочаквана ситуация, която ви спретне Майката природа.

От Тоби нямаше и следа.

Сърцето на Хедър отново заби по-силно. Слънцето се канеше да залезе. Ако Тоби…, ако се беше изгубил или… или нещо… щеше да им е много трудно да го открият през нощта. Тя едва се сдържа да не хукне към конюшнята.

— Последната зима беше суха, което означава, че тази година сигурно ще ядем голям пердах — продължаваше спокойно Пол, без да си дава сметка за душевните терзания на Хедър.

Когато стигнаха конюшнята и Хедър бе готова да извика отчаяно Тоби, той се появи. Вече не си играеше на самолет. Тичаше към нея през неокосената трева, усмихнат, развълнуван и сияещ:

— Мамо, това място направо е супер. Може би наистина трябва да си взема пони, а?

— Може би — отвърна тя, като тежко преглътна. — Друг път не тичай така, чуваш ли?

— Защо?

— Просто недей.

— Добре тогава — отвърна Тоби.

Той беше послушно дете. Тя погледна назад към къщата на прислугата и дивата гора зад нея. Подпряно върху назъбените върхове на планината, слънцето сякаш се тресеше като суров яйчен жълтък, преди да се разлее по вилицата. Най-високите планински чукари бяха оцветени в сиво, черно и розово, обагрени от края на деня. Километри сгъстени редици гора се простираха надолу до каменната къща.

Всичко беше тихо и спокойно.

Конюшнята представляваше едноетажна каменна сграда с покрит с плочи покрив. По дългите странични стени нямаше врати, а само малки прозорчета високо под стряхата. В края имаше една голяма бяла врата, която се отвори лесно, когато Пол я натисна. Електрическите лампи светнаха още при първото натискане на ключа.

— Както виждате — каза адвокатът, докато ги въвеждаше вътре, — във всяко кътче на това ранчо личи, че принадлежи на истински джентълмен. Не е само купчина сгради, която трябва да демонстрира благосъстоянието на собственика.

Рамката на вратата беше направена от бетон, а подът вътре беше покрит с мека и утъпкана пръст, светла като пясък. Петте празни бокса за конете бяха изградени по краищата на просторен манеж. Върху дебелите трийсет сантиметра дървени греди между отделенията бяха монтирани бронзови стенни лампи, които хвърляха кехлибарена светлина към пода и тавана. Те бяха необходими, защото през разположените високо прозорчета — високи двайсет и дълги четирийсет и пет сантиметра — слънчевата светлина едва проникваше дори през деня.

— Стен Куотърмас отопляваше това място през зимата, а през лятото го охлаждаше — продължи Пол Йънгблъд. Той посочи към вентилационните решетки по тавана. — Тук рядко миришеше на конюшня, защото постоянно го проветряваше. А и цялата вентилационна система е изолирана, за да не се притесняват конете от шума на вентилаторите.

Вляво, след последното отделение, имаше голямо помещение за оседлаване, където се държаха седлата, юздите и другото снаряжение. То беше празно, като се изключи вградената мивка, голяма колкото корито.

Вдясно срещу помещението бяха монтирани високи хранилки, които се пълнеха с ябълки, овес и други храни за животните, но сега бяха празни. На стената до хранилките бяха подредени няколко инструмента и сечива: вила за сено, две лопати и гребло.

— Противопожарна аларма. — Пол посочи към устройството, прикрепено над голямата врата, през която бяха влезли. Свързана е към електрическата верига. Включва се и в къщата. Стен щеше да я чуе.

— Човекът определено е обичал конете си — каза Джак.

— И още как. Освен това беше спечелил от Холивуд много пари, които не знаеше какво да прави. Когато Стен почина, Ед се погрижи хората, които купиха конете, да ги гледат добре. Стен беше добър човек.

— Мога да си взема десет понита — каза Тоби.

— Не — отряза го Хедър. — С какъвто и бизнес да се захванем, няма да правим фабрика за тор.

— Само исках да кажа, че има място за толкова — отвърна момчето.

— Куче, десет понита… — включи се Джак. — Ти се превръщаш в истински фермер. Какво ще бъде следващото? Кокошки ли?

— Крава. Мислех си за това, което ми каза за кравите.

— Умник. — Джак закачливо посегна към сина си.

Тоби се наведе и избягна ръката му, след което се засмя:

— Какъвто бащата, такъв и синът. Господин Йънгблъд, татко казва, че кравите могат да правят различни номера досущ като кучетата. Да се претъркалят, да се преструват на умрели и всичко останало.

— Ами аз познавам един бик, който може да ходи на задните си крака — отвърна адвокатът, докато излизаха от конюшнята.

— Наистина ли?

— Нещо повече. Може да смята с числа като теб и мен. Последното беше изречено с такъв сериозен и убедителен вид, че детето ококори очи от изумление:

— Искате да кажете, че ако му поставите задача, той ще даде отговора, като потропа с копито?

— Да, определено. Или пък направо може да ти каже отговора.

— А?

— Този бик може да говори.

— Няма начин — заяви Тоби, докато следваше Джак и Хедър навън.

— Истината ти казвам. Може да говори, да танцува, да кара кола и ходи на църква всяка неделя — отвърна Пол и изключи лампите. — Името му е Лестър Бик и е собственик на бистрото на Мейн Стрийт в града.

— Ама той е човек!

— Разбира се, че е човек. — Адвокатът затвори голямата врата. — Изобщо не съм казвал, че не е.

Той намигна на Хедър и тя осъзна колко й е допаднал този човек.

— Вие ме измамихте — каза Тоби на Пол. — Татко, той ме измами.

— Съвсем не, само ти казах истината, скауте. Ти сам се измами — отвърна Пол.

— Пол е адвокат, синко — каза Джак. — Винаги трябва много да внимаваш с адвокатите. Или ще останеш без нито едно пони или крава.

Пол се засмя:

— Послушай баща ти. Той е умен, много умен.

На небето се виждаше само подобното на портокал слънце. Назъбените планински върхове се разтвориха в тъмното. Над ранчото се спуснаха сенки. Тъжният залез, целият в тъмносини и траурни пурпурни цветове, отстъпи пред безмилостния мрак на нощта.

Пол погледна към един хълм, разположен нагоре по склона от конюшнята и в периферията на западните гори, след което каза:

— Няма смисъл да ви показвам гробището в тази тъмница. Няма какво толкова да видите дори и през деня.

— Гробище ли? — намръщи се Джак.

— Имате си одобрено от властите частно гробище — отвърна адвокатът. — Дванайсет парцела, макар че сега са заети само четири.

Загледана в хълма, където в мрака едва се забелязваше част от ниската каменна стена и нещо като вход, Хедър попита:

— Кой е погребан там?

— Стен Куотърмас, Ед Фернандес, Маргарит и Томи.

— Томи, моят бивш партньор, е погребан там горе? — попита Джак.

— Частно гробище — повтори Хедър. А си мислеше, че трепери само защото въздухът ставаше по-студен с всяка изминала минута. — Изглежда ми малко страховито.

— В тези места не е никак необичайно — увери я Пол. — В много от разположените наоколо ферми една и съща фамилия живее от поколения насам. Тук не е само техният дом, но и техният роден град, единствената земя, която обичат. Игълс Руст е само място, в което ходят да пазаруват. Когато стане въпрос къде да почиват в мир, те избират да станат част от земята, на която са отдали целия си живот.

— Уха — каза Тоби. — Може ли да стане no-супер от това? Живеем до гробище.

— Не съвсем — продължи Пол. — Моите предци и родители са погребани в моето ранчо и в това няма нищо ужасяващо. По-скоро е утешително. Дава ти чувството за духовно наследство, за приемственост между поколенията. Двамата с Каролин също искаме да почиваме там. Макар че не съм сигурен как ще постъпят децата ни. Сега едното учи медицина, другото — право. Организират живота си така, че да не се нуждаят от ранчото.

— Жалко, че пропуснахме Хелоуин — каза Тоби повече на себе си, отколкото на другите. Впери поглед в гробището потънал във фантазии, които без съмнение включваха предизвикателството да се разходи сред гробовете на Хелоуин.

Всички останаха мълчаливи за миг.

Залезът беше тежък, тих, мъртво спокоен.

Горе на хълма гробището сякаш хвърляше бледа светлина и придърпваше нощта върху себе си като някакво покривало. Мракът покриваше него най-бързо, по-бързо от цялата местност наоколо.

Хедър хвърли поглед към Джак, за да види дали е притеснен, че Томи Фернандес е погребан наблизо. В края на краищата Томи беше загинал до него единайсет месеца преди да застрелят Лутър Брайсън. Щом гробът на Томи беше толкова близко, Джак не можеше да не си припомня насилието.

Джак сигурно усети нейната загриженост и се усмихна:

— Чувствам се по-добре, като знам, че Томи почива в красиво място като това.

Докато се връщаха към къщата, адвокатът ги покани на вечеря и им предложи да пренощуват в дома му.

— Първо, защото днес пристигнахте много късно и нямахте да време да почистите къщата. Второ, нямате никаква храна освен това, което е останало в хладилника. И трето, надали искате да се занимавате с готвене, след като сте пътували през целия ден. Защо не си починете тази вечер и да започнете начисто утре сутринта?

Хедър благодари за поканата не само заради причините, които изброи Пол, но и защото усещаше някакво неспокойствие в къщата и отдалечения район, в който тя се намираше. Успокояваше се, че страхът й не е нищо друго освен първоначалната реакция на градско чедо на подобни просторни и открити пространства, каквито не беше виждала преди дори и във въображението си. Лека фобия нищо повече. Временна агорафобия. Ще премине. Просто се нуждаеше от ден или два може би дори само от няколко часа — за да свикне с новия пейзаж и начин на живот. Една вечер с Пол Йънгблъд и неговата съпруга може би щяха да се окажат подходящото лекарство.

След като регулираха термостатите из цялата къща така, че да бъде достатъчно топло на сутринта, те заключиха, качиха се в експлоръра и последваха бронкото на Пол по селския път. Той зави на изток, към града, а и те след него.

Здрачът беше заменен от непроницаемата стена на нощта. Луната още не беше изгряла. Мракът беше толкова дълбок, че изглеждаше сякаш никога няма да се вдигне, дори и когато слънцето отново изгрее.

Ранчото на Йънгблъд беше кръстено на преобладаващия вид дърво по тези географски ширини. Върху табелата над пътя бяха поставени малки светлини, всяка, от които осветяваше надпис със зелени букви върху бял фон. Той гласеше: ПОНДЕРОСА ПАЙНС^[1].

Под тези две думи с по-малки пишеше: Пол и Каролин Йънгблъд.

Ранчото на адвоката беше много по-голямо от тяхното. От двете страни на входната алея, която беше по-дълга от тази в ранчо Куотърмас, бяха поставени множество приспособления, като червени стълбове за привързване, площадки и рингове за яздене, както и оградени пасбища. Сградите се осветяваха от перления блясък на декоративни външни лампи. Избуялите ливади бяха разделени от бели огради — леко фосфоресциращи геометрични конструкции, които в тъмното приличаха на резките на неразгадаеми йероглифи върху древна надгробна плоча.

Основната къща, пред която спряха, беше голяма ниска постройка, направена отречен камък и опушено чамово дърво. Изглеждаше така, сякаш сградата беше органично и неделимо цяло от земята.

Докато вървеше заедно с тях към къщата, Пол отговаряше на въпросите за ранчо Пондероса Пайнс:

— Всъщност имаме две основни дейности. Отглеждаме коне за състезания, което е доста популярен спорт из целия Запад, от Ню Мексико до канадската граница. Освен това отглеждаме някои коне за селекция, които никога не излизат от мода. Предимно арабски жребци. Имаме едни от най-великолепните чистокръвни арабски жребци в страната. Толкова са красиви, че оставаш възхитен. Или пък ще ти се изпразни портфейлът, ако си обзет от тази мания.

— Никакви крави ли няма? — попита Тоби, когато стигнаха стълбите, водещи към дълга и просторна веранда.

— Съжалявам, скауте, но нямаме крави — отвърна адвокатът.

— Много хора тук гледат рогат добитък, но не и ние. Въпреки това си имаме свои каубои. — Той посочи към група осветени бунгала, разположени на двайсетина метра на изток от къщата.

— В момента в ранчото живеят осемнайсет такива мъже с техните съпруги, ако са женени. Един вид наш малък град.

— Каубои — повтори момчето с благоговение, както когато говореше за гробището и за възможността да си има пони. С всеки изминал миг Монтана изглеждаше все по-екзотична, като далечна планета от някой комикс или научнофантастичен филм, каквито той обичаше. — Истински каубои!

Каролин Йънгблъд ги посрещна на вратата и сърдечно ги поздрави. Сигурно беше на възрастта на Пол, но изглеждаше много по-млада от него. Носеше тесни джинси и червено-бяла риза с декоративни шевове. Дрехите подчертаваха стройната й и атлетична фигура. Снежнобялата й коса — подстригана късо беше чуплива, гъста, мека и лъскава. Кожата на лицето й беше гладка като коприна.

Хедър реши, че ако животът в провинциалното монтанско ранчо можеше да стори такива чудеса за една жена, тя ще превъзмогне всякакво неудобство и неприятни усещания от обширните и откритите пространства, от тъмната нощ, тайнствените гори и дори от това да живее близо до гробище.

След вечерята Джак и Пол останаха сами за няколко минути в кабинета на чаша портвайн. Разглеждаха множеството сложени в рамки фотографии на коне-медалисти, фотографиите почти покриваха една от чамовите стени. Адвокатът внезапно смени темата на разговора от породистите жребци и шампиони и премина към ранчото Куотърмас:

— Сигурен съм, че твоите хора ще се чувстват щастливи тук, Джак.

— И аз също.

— Това място е много подходящо за момче като Тоби.

— Куче, пони — за него все едно се сбъдват сънищата му.

— Красива земя.

— В сравнение с Ел Ей е толкова мирно и тихо. Дявол да го вземе, не може и да става сравнение.

Пол понечи да каже нещо, поколеба се и вместо това погледна към снимката на коня, с който беше отбелязал първата победа за ранчо Пондероса Пайнс. Когато отново проговори, Джак усети, че той каза не това, което искаше.

— И въпреки че разстоянието между моето и вашето ранчо е голямо, Джак, надявам се, че ще станем близки и ще се опознаем добре.

— Много бих искал.

Адвокатът отново се поколеба и отпи от портвайна, за да прикрие нерешителността си. След като опита питието, Джак каза:

— Нещо не е ли наред, Пол?

— Не, всичко е наред… просто… Какво те кара да мислиш така?

— Бях ченге доста дълго време. Изработил съм си нещо като шесто чувство за хората, които крият мислите си.

— Може и да си прав. От теб ще стане добър бизнесмен, когато трябва да решаваш в какво да инвестираш и в какво — не.

— Та какъв е проблемът?

Пол въздъхна и седна на ръба на голямото си бюро.

— Дори не знам дали трябва да споменавам това пред вас, защото не искам да ви притеснявам. Не мисля, че има причина да го правя.

— Е?

— Ед Фернандес умря от сърдечен удар, както вече ви казах. Силен сърдечен удар го е свалил така внезапно и бързо като куршум в главата. Съдебният лекар не можа да открие нищо друго. Само сърцето.

— Съдебен лекар ли? Значи ли това, че е била извършена аутопсия?

— Да, така беше. — Пол отново отпи от, чашата.

Джак знаеше, че в Монтана, както и в Калифорния, аутопсиите не се правят всеки път, когато някой умре. Особено това важеше, когато ставаше дума за човек на възрастта на Ед Фернандес и беше очевидно, че е починал от естествена смърт. Аутопсията е била направена поради специални обстоятелства, най-вече ако видимите увреждания са говорели за възможността смъртта да е причинена по насилствен път.

— Но ти каза, че съдебният лекар не е могъл да открие нищо необичайно освен увреденото сърце, без никакви рани.

Загледан в чашата си, адвокатът отговори:

— Тялото на Ед беше открито на прага между кухнята и задната веранда. Проснато на дясната страна и подпряло вратата отворена. Стискал е силно пушка с двете си ръце.

— А-ха. Може да е достатъчно подозрително обстоятелство, за да се оправдае аутопсията. А може и просто да е отивал на лов.

— Ловният сезон не беше започнал.

— Искаш да ми кажеш, че тук не е познато бракониерството дори когато човек ловува на собствената си земя?

Адвокатът поклати глава:

— Напротив. Но Ед не беше ловец. Никога не беше ходил на лов.

— Сигурен ли си?

— Да. Стен Куотърмас беше ловецът, а Ед само наследи от него пушките. И още едно странно нещо. Не само че пълнителят на пушката-помпа е бил пълен, но е заредил и допълнителен патрон в цевта. Дори и най-малоумният ловец няма да се шляе със заредено оръжие. Ако се спъне и падне, може да си пръсне главата.

— Не звучи много смислено и да се разхожда така в собствения си дом.

— Освен, ако не е имало някаква реална опасност.

— Като някой разбойник или звяр ли?

— Може би. Макар че това е толкова рядко явление по тези земи, колкото котлетите по татарски.

— Имало ли е някакви следи от взлом или кражба? Къщата била ли е претърсвана?

— Не, нищо подобно.

— Кой е открил трупа?

— Травис Потър, ветеринар от Игълс Руст. С което странностите стават с една повече. На десети юни, три седмици преди да умре, Ед е занесъл някакви мъртви еноти на Травис и го е помолил да ги изследва.

Адвокатът разказа на Джак за миещите мечки същото, което Едуардо беше казал на Потър, а после изложи и откритията на ветеринарния лекар.

— Подуване на мозъка ли? — попита Джак.

— Но без признаци на инфекция или болест. Травис помолил Ед да гледа за други животни, които се държат странно. После…, когато отново разговаряли на седемнайсети юни, той усетил, че Ед е видял нещо, но го е криел от него.

— Защо ще го крие от Потър? Фернандес е разказал първо на него за случката.

Адвокатът вдигна рамене.

— Както и да е, на сутринта на шести юли Травис отишъл в ранчото, за да говори отново с Ед. Вместо това открил трупа му. Съдебният лекар казва, че Ед по това време бил мъртъв от не по-малко от двайсет и четири часа, възможно е дори от трийсет и шест, но не повече.

Джак закрачи до стената с фотографии на коне, после покрай стената с рафтовете за книги и накрая се върна на мястото си. През цялото време бавно въртеше чашата с портвайн в ръцете си.

— Та значи вие си мислите, че Фернандес е видял някакво странно животинско поведение, което го е уплашило толкова силно, че е заредил пушката?

— Може би.

— Може да е излизал навън, за да застреля това животно, защото се е държало като бясно.

— Да, подобно нещо се е случвало тук. И сигурно е бил толкова изтощен и капнал от умора, че е получил сърдечен удар.

През прозореца на кабинета Джак се вгледа в светлините в каубойските бунгала, които не можеха да отблъснат плътния нощен мрак. Той изпи питието си.

— Да, но ти каза, че Фернандес не е бил от хората, които лесно се впечатляват, нито пък е бил истерик.

— Точно така. Ед се впечатляваше колкото и един пън.

Джак отмести поглед от прозореца и продължи:

— Тогава какво може да е видял, че да накара сърцето му да бие толкова силно? Колко странно и страховито трябва да се е държало животното, та Фернандес да получи сърдечен удар?

— Тук вече започваш да приемаш предположенията за факти. Не звучи смислено.

— Изглежда си имаме загадка.

— Какво щастие, че си бил детектив.

— Не, бях патрулен полицай.

— Е, сега си повишен от обстоятелствата. — Пол стана. — Чуй ме, сигурен съм, че няма за какво да се тревожите. Знаем, че онези еноти не са били болни. И сигурно има някакво разумно обяснение за това какво е щял да прави Ед с пушката. Този край е мирен. Мътните да ме вземат, ако знам каква опасност може да се крие.

— Явно си прав.

— Разказах ти го само защото…, ами защото ми се струва странно. Мисля си, че ако и ти видиш нещо особено, трябва да знаеш какво е станало. Ако се наложи, повикай Травис. Или мен.

Джак сложи празната си чаша на бюрото до тази на Пол.

— Така и ще направя. Междувременно… ще ти бъда признателен, ако не споменаваш за това пред Хедър. Преживяхме доста трудна година в Ел Ей. Тук започваме едно ново начало в много отношения и не искам нищо да го засенчи. Малко сме уплашени. Искаме новата обстановка да ни подейства положително, да ни зареди с позитивна нагласа.

— Затова избрах този момент, за да ти кажа.

— Благодаря ти, Пол.

— И не се притеснявай.

— Няма.

— Защото съм сигурен, че няма за какво. Само една от многото малки загадки на живота. Хората, които идват за пръв път в този край, понякога се стъписват пред това открито пространство.

— Не се тревожи — успокои го Джак. — Нищо, да не говорим за енот не е в състояние да ми развали настроението.