Хавиер Сиера
Тайната вечеря (5)

4.

Никой не се вслуша в думите на незнайния нещастник до сутринта, когато пристигна петнайсетото писмо.

Този ден брат Джовани Гоцоли, моят помощник във Витания, влетя с гръм и трясък в скрипториума. Размахваше високо новото писмо на Прокобника и без да обръща внимание на укоризнените погледи на монасите, които четяха там, се насочи към моя пюпитър:

— Отец Агустин, трябва да видите това! Трябва да го прочетете незабавно!

Никога не бях виждал брат Джовани така възбуден. Младият монах размаха писмото пред очите ми и прошепна силно развълнуван:

— Невероятно е, отче. Не-ве-ро-ят-но.

— Кое е невероятно, братко?

Гоцоли си пое въздух:

— Писмото. Това писмо… Прокобника… Отец Ториани ви моли да го прочетете незабавно.

— Отецът?

Благочестивият Джоакино Ториани, трийсет и пети приемник на свети Доминик де Гусман на земята и глава на нашия орден, никога не бе вземал насериозно тези анонимни писма. Беше ги отхвърлял с безразличие, а понякога дори ме мъмреше, че си губя времето с тях. Защо тъй внезапно бе променил отношението си? Защо ми пращаше това писмо с настояването да го прегледам незабавно?

— Прокобника… — Гоцоли преглътна.

— Да?

— Прокобника е открил в какво се състои планът.

— Планът ли?

Брат Джовани продължаваше да държи писмото и да трепери от вълнение. Писмото, свитък от три страници със счупен червен восъчен печат, падна леко на бюрото ми.

— Планът на Мавъра — прошепна моят секретар и сякаш голям товар се смъкна от гърба му. — Не разбирате ли, брат Агустин? Откритието е какво всъщност той смята да направи в „Санта Мария деле Грацие“. Иска да направи магия!

— Магия ли? — не можах да се съвзема от изненадата.

— Прочетете го!

Зачетох съсредоточено писмото още там. Нямаше никакво съмнение, че бе написано от същия човек, пратил предишните: обръщенията и почеркът издаваха автора му.

— Прочетете го, братко! — повтори той.

Скоро разбрах защо настояваше толкова. Прокобника правеше ново разкритие, което никой не бе очаквал. Връщаше се почти шейсет години назад, към времето на папа Евгений IV, когато патриархът на Флоренция, Козимо де Медичи, наречен Старши, решил да финансира един събор, който можел да промени завинаги пътя на християнството. Беше стара история. Изглежда, Козимо бе свикал една неуспешна среща между различни дипломатически делегации, продължила няколко години, с което искал да постигне обединението на Източната и Римската църква. По онова време турците заплашвали да разпрострат влиянието си над Средиземноморието и трябвало да бъдат спрени на всяка цена. На стария банкер му хрумнала странната идея да обедини всички християни в едно, за да окажат съпротива на общия враг със силата на вярата. Но планът му се провалил.

Или може би не.

Това, което Прокобника разкриваше в писмото си, бе съществуването на таен замисъл, който съборът прикривал. Някаква задкулисна цел, чиито последствия се усещали в Милано дори днес, шест десетилетия по-късно. Според него освен за политически дискусии тогава Козимо де Медичи използвал голяма част от времето си да води преговори с делегациите, дошли от Гърция и Константинопол, за да осигури закупуването на древни книги, оптически уреди и дори ръкописи на Платон и Аристотел, смятани за изгубени. Заръчал всички те, без изключение, да бъдат преведени и от тях научил смайващи неща. Така открил, че в Атина вярвали в безсмъртието на душата и знаели, че причината за всичко, което става на тази земя, е в небесата. Но трябва да е ясно: атиняните вярвали не в Бога, а във влиянието на небесните тела. Тоест според онези писания звездите влияели на материята с някаква „духовна топлина“, подобна на онази, която свързва тялото и душата у човешките същества. Аристотел бил научил това от хрониките на Златния век и Козимо бил запленен от неговите уроци.

Според Прокобника старият банкер основал Академията по примера на древните, за да запознае хората на изкуството с тези тайни. От книгите се убедил, че създаването на една творба на изкуството е точна наука. Замислена в съответствие с някои важни ключови комбинации, тя би отразила космическите сили и би могла да се използва за закрилата или гибелта на този, който я притежава^[1].

— Е, какво? Вече разбирате ли, отец Агустин? — Въпросът на Гоцоли ме извади от вцепенението. — Прокобника казва, че изкуството може да се използва като оръжие!

Наистина. В следващия пасаж се говореше за силата на геометрията. Числата, хармонията и звукът бяха елементи, които можеха да се използват в едно произведение на изкуството, за да излъчва то благоприятни вибрации. Питагор, един от защитниците на Златния век, очаровал Козимо де Медичи, казвал, че „единствените богове, чието съществуване може да бъде доказано, са числата“. Прокобника проклинаше всичките.

— Оръжие — рекох през зъби. — Оръжие, което Мавъра иска да скрие в „Санта Мария деле Грацие“.

— Точно така! — отвърна гордо Гоцоли. — Точно това казва. Не е ли невероятно?

Започвах да разбирам внезапния интерес на отец Ториани. Преди години любимият ни водач бе осъдил творбите на художника Сандро Ботичели заради подобно подозрение. Обвини го, че търси вдъхновение от езическите култове, за да илюстрира църковните дела, въпреки че в разобличението му се криеше и нещо друго. Благодарение на информаторите на Витания Ториани узна, че във Вила ди Кастело на фамилията Медичи Ботичели нарисуван настъпването на пролетта, използвайки някаква „магьосническа“ техника. Танцуващите нимфи в картината били разположени като частите на огромен талисман. По-късно Ториани научи, че Лоренцо ди Пиерфранческо, покровителят на Ботичели, го помолил да му направи амулет против остаряване. Картината изпълнявала ролята на желания магически лек. Всъщност тя съдържала цял трактат срещу хода на времето, включващ божествата на Олимп, които танцували срещу настъпващия Кронос. И подобна творба трябвало да мине за религиозна, като я предложили за украса на един флорентински параклис!

Нашият водач съзрял навреме коварния замисъл. Ключа към него видял у една от нимфите в Пролет, Клорис, нарисувана с излизащо от устата й виещо се клонче. Това бил недвусмисленият символ на „зеления език“ на алхимиците, на тези търсачи на вечната младост, обладани от скверни идеи, които Светата инквизиция преследваше навсякъде, където се пръкваха. И въпреки че във Витания не успяхме да дешифрираме мистериозния език, самото съмнение бе достатъчно картината да не се появи в никоя църква.

А сега, ако Прокобника беше прав, имаше опасност тази история да се повтори и в Милано.

— Кажете ми, братко Джовани, знаете ли защо отец Ториани ме моли да видя това писмо?

Помощникът ми, който вече бе седнал на съседния пюпитър и разглеждаше един молитвеник със съвсем пресни илюстрации, ме погледна така, сякаш не разбираше въпроса:

— Но как? Не стигнахте ли до края на писмото?

Отново вперих поглед в написаното. В последния пасаж Прокобника говореше за смъртта на Беатриче д’Есте и за това, че тя ще ускори осъществяването на магьосническия план на Мавъра.

— Не виждам нищо особено, скъпи ми Джовани — възразих аз.

— Не ви ли прави впечатление, че споменава съвсем ясно за смъртта на херцогинята?

— И защо да ми направи?

Отец Гоцоли изсумтя:

— Защото Прокобника е сложил дата на това писмо и го е пратил на 30 декември. Два дни преди злополучния край на дона Беатриче.