Хавиер Сиера
Тайната вечеря (16)

15.

Никой не го забеляза.

Никой от търговците, лихварите и монасите, които сновяха онзи ден по залез слънце край „Сан Франческо ил Гранде“, не обърна внимание на невзрачния и неугледен мъж, който влезе забързан в църквата на францисканците. Беше в навечерието на траурната церемония, пазарен ден, и миланчани бяха записани с пазаруването на меса и други провизии за двата дни официален траур, които идваха. Освен това новината за смъртта на сестра Вероника да Бинаско се бе разпространила светкавично из града, на нея бяха посветени повечето разговори, разрази се и разгорещен спор за истинските способности на гадателката.

В цялата тази залисия беше нормално някакъв скитник да мине почти незабелязан.

Но както винаги тези глупци грешаха. Просякът, влязъл в „Сан Франческо“, не беше кой да е. Коленете му бяха посинели от дългите часове на покаяние, темето му бе обръснато като на духовно лице. Всъщност това беше един богобоязлив мъж, човек с чисто сърце, който прекрачи прага на голямата порта на францисканската църква разтреперан и сигурен, че някой от тия суеверни хора наоколо, може би впечатлен от предсказанията на сестра Вероника, рано или късно ще го разкрие.

Не бе трудно да си представи онова, което скоро щеше да стане: без да се мае много, някой щеше да изтича да каже на клисаря, че още един просяк е влязъл в храма. Онзи ще докладва новината на дякона, който пък ще предупреди тутакси палача. От седмици беше така и сякаш никой не го забелязваше. Мнимите просяци, стигнали до храма преди него, бяха изчезнали безследно. Затуй беше сигурен, че няма да излезе жив оттам. И все пак с готовност би заплатил тази цена…

Без да си поеме дъх, мъжът с прокъсаните дрехи отмина двойната редица пейки от двете стани на централния кораб и забърза към големия олтар. В църквата не се виждаше жива душа. И по-добре. Така почти усещаше вече Божието присъствие. Никога не се бе чувствал така близо до Господ. Той беше тук. Как иначе да обясни това, че в този час светлината, процеждаща се през витражите, беше най-подходяща, за да оцени всички детайли на „чудото“? Поклонникът бе чакал толкова дълго, за да стигне до този олтар и да се преклони пред opus magnum^[1], че от вълнение по страните му потекоха сълзи. И не напразно. Най-сетне можеше да види една картина, чието истинско име малцина в Милано знаеха: Maesta^[2].

Това ли беше краят на пътя?

Мнимият скитник го предчувстваше.

Приближи се плахо. Толкова пъти бе чувал описанието на Творбата, че гласовете на онези, които му бяха обяснявали скритите детайли и истинския ключ към разчитането й, изникваха сега в съзнанието му и замъгляваха разсъдъка му. Картината върху дърво, 189 на 120 сантиметра, паснала съвсем точно в отвора на олтара, предвиден за нея, беше недвусмислена: две невръстни деца се гледаха и не откъсваха очи едно от друго. Една жена с ведро лице закриляше и двете, протегнала ръце, а величествен ангел — Уриел, сочеше категорично и назидателно избраника на Отеца. „Като се вгледаш в жеста му, ще разбереш истината, която ти се разкрива — сякаш чуваше още. — Погледът на ангела ще ти каже всичко.“

Сърцето му се разтуптя. Там, в съвсем пустия храм, поклонникът протегна някак плахо ръка, сякаш искаше да се слее завинаги с тази божествена сцена. Истина беше. Истина като благодатта на вярата му. Онези, които бяха дошли тайно да се поклонят на това място преди него, не лъжеха. Никой от тях. Творбата на маестро Леонардо съдържаше ключовете, с които хилядолетното търсене на истинската вяра щеше да се увенчае с успех.

Поклонникът впери отново взор в прочутата картина с маслени бои и изведнъж нещо привлече вниманието му. Колко странно. Кой бе нарисувал ореол над главите на тримата библейски персонажи? Та нали неговите братя му бяха казали, че тази ненужна декорация, плод на назадничави и жадни за чудеса умове, е била съзнателно отхвърлена от маестрото? Защо я имаше тогава? Мнимият просяк се изплаши. Ореолите не бяха единствената промяна в opus magnum. Къде беше пръстът на Уриел, сочещ истинския Месия? Защо ръката му бе отпусната в скута, вместо да сочи истинския Син божи? И поради каква причина ангелът не гледаше вече зрителя?

Главозамайващото чувство за ужас нарастваше, завладявайки изцяло поклонника. Някой беше злоупотребил с Мадона в пещерата.

— Колебаете се, нали?

Скитникът дори не потрепна. Чувайки този глух и сух глас зад себе си, той замръзна на място. Не беше чул пантите на църковната врата да изскърцват, значи натрапникът сигурно го наблюдаваше от доста време.

— Вече знам, че сте като другите. По някаква неведома причина вие, еретиците, идвате на орляци в Божия дом. Привлича ви светлината му, но сте неспособни да я разпознаете.

— Еретици ли? — прошепна той вцепенен.

— Я стига! Нима мислехте, че няма да разберем?

Поклонникът не успя да изрече нито дума повече.

— Този път няма да намерите утеха в молитвата пред вашата жалка картина.

Пулсът му биеше лудо. Бе дошъл и неговият час. Беше зашеметен, обезумял. Чувстваше се изигран, че е рискувал живота си, за да се преклони пред нещо измамно. Картината пред очите му не беше opus magnum. He и онази Мадона, която се надяваше да види.

— Не може да бъде… — промълви той.

Непознатият се засмя.

— Лесно е за разбиране. Ще проявя милост и ще ви кажа истината, преди да ви пратя в ада. Леонардо нарисува вашата Maesta през 1483 година, преди четиринайсет години. Както предполагате, францисканците не останаха във възторг от нея. Те очакваха картина, която да укрепи вярата им в Непорочното зачатие и да освети този олтар. А в замяна получиха сцена, която не присъства в никое от евангелията — срещата между Йоан и Христос по време на бягството му в Египет.

— Божията майка, Йоан, Христос и архангел Уриел. Онзи, дето предупреди Ной за Потопа. Какво лошо виждате в това?

— Всички сте еднакви — отвърна гласът с горчивина. — Леонардо прие да промени картината и ни даде тази, по-различна от първата. Като заличи скверните подробности.

— Скверни ли?

— А как иначе ще наречете картина, в която няма никаква разлика между свети Йоан и Исус и в която нито Мадоната, нито синът й носят ореола на светостта, полагащ им се по право? Как да разбираме това, че двете свети деца си приличат толкова? Какво е това богохулство, целящо да обърка вярващите?

Изпита чувство на облекчение и за първи път си пое дълбоко дъх. Палачът — защото беше сигурен, че зад него стои именно той — не бе разбрал нищо. Братята, които бяха дошли преди него и никога не се върнаха, сигурно са умрели от ръката му, без да разкрият причината за това тайнствено преклонение, и той също беше готов да изпълни обета си за мълчание дори с цената на собствената си кръв.

— Няма да съм аз този, който ще разсее съмненията ви — изрече спокойно, без да се осмели да извърне лице по посока на гласа.

— Жалко. Наистина е жалко. Не разбирате ли, че Леонардо ви предаде, като нарисува тази нова Мадона в пещерата! Ако се вгледате хубаво в картината, ще видите, че двете момченца са вече съвсем различни. Детето до Дева Мария е свети Йоан. Държи своя кръст с дълъг край и се моли, получавайки благословията на другото дете — Исус. Уриел вече никого не сочи с пръст и в крайна сметка става съвсем ясно кой е чаканият Месия.

Предал ни е?

Възможно ли бе маестро Леонардо да е обърнал гръб на своите братя?

Поклонникът отново протегна ръка към картината. Беше дошъл тук, скрит сред тълпата, която се стичаше в Милано за погребението на дона Беатриче д’Есте, неговата покровителка. И тя ли ги бе предала? Нима бе възможно всичко онова, за което толкова се бяха борили, да рухне?

— Всъщност няма нужда да ми обяснявате нищо — продължи гласът предизвикателно. — Вече знаем кой е вдъхновил Леонардо за това злодеяние и благодарение на Всевишния този нещастник гние в земята от доста време. Бъдете сигурен: Господ ще накаже заслужено брат Амадеу Португалски заради неговия Apocalipsis Nova. Както и за преклонението му пред Дева Мария не като майка на Христос, а като символ на мъдростта.

— И все пак е красив символ — възрази той. — Преклонение, споделяно от мнозина. Или смятате да осъдите всички, които рисуват Мадоната с детето Исус и детето Йоан?

— Ако внасят смут в душите на вярващите, да.

— И нима мислите, че ще ви позволят дори да се приближите до маестро Леонардо, до учениците му или до художника Де Луино?

— До Бернардино де Лупино ли? Онзи, когото наричат също Ловинус или Луини?

— Познавате ли го?

— Познавам творбите му. Той е млад подражател на Леонардо, който, разбира се, допуска същите грешки. Бъдете сигурен: и той ще падне.

— Какво смятате да правите? Да го убиете?

Поклонникът усети, че нещо не е наред. Зад гърба му изсвистя метал, сякаш някой бе извадил шпага от ножницата си. Обетът, който беше дал, не му позволяваше да носи оръжие, затова отправи молитва към фалшивата Maesta да успокои душата му.

— И мен ли ще убиете?

— Прокобника унищожава безумците.

— Прокобника…?

Не успя да довърши въпроса си, защото странен спазъм разтърси вътрешностите му. Острието на дълга стоманена шпага го прониза в гърба. От гърдите му се изтръгна ужасен предсмъртен хрип. Цяла педя стомана разсече на две сърцето му. Беше пронизващо, мигновено усещане, от което разтвори очи ужасен. Мнимият скитник не усети болка, само студ. Една ледена прегръдка, която го накара да залитне към олтара и да падне на посинелите си колене.

Така зърна само веднъж своя нападател.

Прокобника беше огромна, черна като въглен сянка, с безизразно лице. В църквата започна да притъмнява. И времето се проточи някак странно. Щом поклонникът докосна настилката на олтара, вързопчето, което носеше на рамо, се развърза и от него изпаднаха едно-две парчета хляб и тесте карти с щамповани странни изображения. На първата имаше жена с францискански одежди, с тривърха корона на главата, с кръст като този на Йоан в дясната ръка и затворена книга в лявата.

— Проклет еретик! — изсъска Прокобника, като видя това. Поклонникът му отвърна с дръзка усмивка, докато гледаше как Прокобника взима тази карта и топи едно перо в кръвта му, за да напише нещо на обратната й страна.

— Никога… няма да отворите… книгата на папесата. — Както беше превит на колене и от раната му бликаше кръв по плочките на пода, той успя да зърне нещо, което бе пропуснал до този момент: въпреки че Уриел не сочеше вече Йоан Кръстител, както в истинската opus magnum, премреженият му поглед казваше всичко. Извърнал очи, „пламъкът Господен“ все така гледаше мъдреца от река Йордан като единствен спасител на света.

Леонардо — утеши се той, преди да потъне във вечен мрак все пак не ги беше предал. Прокобника лъжеше.