Хавиер Сиера
Тайната вечеря (3)

2.

Тази тайна се роди в нощта на 3 януари 1497 година далеч, много далеч от Египет. Онази зима преди четири десетилетия беше най-студената в летописите. Беше наваляло много сняг и цяла Ломбардия бе потънала под дебела бяла покривка. Манастирите „Сан Амброзио“, „Сан Лоренцо“, „Сан Еусторджо“ и дори острите върхове на катедралата бяха изчезнали под снега. По улиците пъплеха само каруци с дърва за огрев и половин Милано дремеше, потънал в тишина, която сякаш тегнеше от векове.

Беше към единайсет часа вечерта на втория ден от годината. Смразяващ писък на жена раздра ледения покой на двореца Сфорца. Подир писъка се дочу ридание, а след туй пронизителните вопли на дворцовите оплаквачки. С предсмъртния вик на светлейшата Беатриче д’Есте, тази красива млада жена в разцвета на силите си и съпруга на херцога на Милано, рухнаха завинаги и мечтите за славно херцогство. Боже милостиви! Херцогинята издъхна с широко отворени очи. Гневна. Проклинайки и Христос, и всички светии, че я прибират толкова рано, вкопчена с все сила в одеждите на ужасения изповедник.

Да. Без съмнение така започна всичко.

Бях на четирийсет и пет години, когато прочетох за пръв път доклада за станалото през онази нощ. Беше потресаващ разказ. От Витания го бяха изискали по обичайния път, secretissimus, от капелана в двора на херцога и без да се бави нито ден, той го бе пратил тутакси в Рим. Ушите и очите на Папската държава действаха така бързо и ефикасно, както в никоя друга страна. И много преди официалното съобщение за кончината на херцогинята да стигне до дипломатическата канцелария на Светия отец нашите братя вече разполагаха с всички подробности.

По онова време моята длъжност в сложната структура на Витания беше помощник на главата на ордена „Свети Доминик“. Организацията ни съществуваше в тесните рамки на секретността. Във време, белязано с дворцови интриги, убийства с отрови и фамилни предателства, Църквата имаше нужда от информационна служба, за да знае на каква почва стъпва. Бяхме таен орден, подчинен единствено на папата и на официалния глава на доминиканците. Затова извън него почти никой не бе чувал за нас. Криехме се под широката мантия на Канцеларията за тайни шифри в Папската държава като неутрална, изолирана организация, почти без публични прояви и с ограничени правомощия. Но въпреки това зад закритите врати функционирахме като тайна конгрегация. Нещо като постоянна комисия за разглеждане на държавни въпроси, които биха помогнали на Светия отец да изпреварва действията на многобройните си врагове. Всяка новина, която можеше да засегне статуквото на Църквата, колкото и незначителна да беше тя, попадаше на часа при нас, преценяваше се и се предаваше на съответните власти. Това беше единствената ни мисия.

Така докладът за смъртта на нашата противница, дона Беатриче д’Есте, стигна до мен. Още виждам лицата на братята, посрещнали вестта. Тъпи и упорити. Те смятаха, че природата ни е спестила труда да я убиваме. Бяха съвсем ограничени. Действаха мигновено, като ешафод, като присъда на Светата инквизиция или като палач. Но с мен не беше така. За разлика от тях не бях така сигурен, че с кончината на херцогинята на Милано се слага край на дългата верига от застрашаващи вярата злоупотреби, заговори и опасности, които, изглежда, се криеха в двора на Мавъра и от месеци държаха нащрек информационната ни мрежа.

И наистина, достатъчно беше името й да бъде споменато на някой от капитулите^[1] във Витания, за да плъзнат слухове из цялото общо събрание. Всички я познаваха добре. Всички знаеха, че върши недотам богоугодни дела, но никой досега не бе посмял да я изобличи. Дона Беатриче всяваше такъв страх в Рим, че дори в доклада, изпратен ни от капелана на херцога, който освен това беше и предан абат в новия ни манастир „Санта Мария деле Грацие“, не се споменаваше нищо за недотам християнските й занимания. Отец Виченцо Бандело, виден теолог и мъдър водител на миланските доминиканци, се задоволи да ни опише станалото, без да засяга никакви политически въпроси и да се компрометира.

Но и никой в Рим не го упрекна за проявеното благоразумие.

Според доклада, подписан от абат Бандело, всичко било наред до вечерта на трагедията. До този момент младата Беатриче имала всичко: могъщ съпруг, неизчерпаема жизненост и дете в утробата си, което скоро щяло да увековечи благородното фамилно име на бащата. Опиянена от щастие, тя прекарала последния си следобед, като танцувала от зала в зала и играела с любимата си придворна дама в двореца Рокета. Херцогинята нямала грижите на всяка друга майка в своите владения. Дори нямало да кърми бебето, за да не развали малките си нежни гърди; подбрана внимателно дойка щяла да се заеме с отглеждането на новороденото, да го научи да ходи, да се храни, щяла да става рано и когато то се събуди, да го мие с вода и топли кърпи. Двамата — бебето и дойката — щели да живеят в Рокета, в стая, за чиято подредба Беатриче проявила доста грижи. За нея майчинството било благотворна и интересна игра без отговорности и опасности.

Но точно там, в малкия рай, който била създала за своето отроче, я сполетяло нещастието. Според отец Виченцо на свечеряване в деня на свети Базилио дона Беатриче припаднала на една от кушетките в стаята. Щом се свестила, се почувствала зле. Имала световъртеж и стомахът й се бунтувал в мъчителни и напразни опити да повърне. Не знаела какво я е сполетяло, но след напъните да повърне усетила силни контракции ниско в корема, които предвещавали най-лошото. Синът на Мавъра тръгнал да излиза на бял свят по-рано, без никой да е предвидил подобна опасност. И Беатриче за пръв път се изплашила.

Този ден лекарите не дошли навреме в двореца. Наложило се да търсят акушерка извън стените на града и когато всички, които трябвало да помогнат на херцогинята, се събрали най-сетне при нея, било вече твърде късно. Пъпната връв, която хранела бъдещия Леон Мария Сфорца, се била увила около крехкото вратле на детето. Бавно притискала малкото гърло, като истинско въже, и накрая го задушила. Беатриче усетила веднага, че нещо не е наред. Синът й, който само преди секунди напирал да излезе от утробата й, изведнъж притихнал. Първо получил силен гърч и после, сякаш омаломощен, се отпуснал и издъхнал. Лекарите разрязали от горе до долу майката, която се гърчела в болки и отчаяние, стискайки със зъби една кърпа, натопена в оцет. Напразно. Отчаяни, те извадили едно посиняло мъртво бебе със светли и вече изцъклени очички, задушено в майчината утроба.

И така, смазана от болка, без да има време да се осъзнае и да поеме жестокия удар, нанесен й от съдбата, след няколко часа издъхнала и самата Беатриче.

Абат Бандело пишеше в доклада си, че отишъл, когато вече била в агония. Цялата в кръв, с извадени вътрешности, потънала в ужасно зловоние и в делириум от болката, тя молела, крещейки, да се изповяда и причести. Но за късмет на нашия брат Беатриче д’Есте умряла, без да получи последно причастие…

И казвам точно: за късмет.

Херцогинята беше само на двайсет и две години, когато напусна нашия свят. Витания знаеше, че бе живяла греховно. От времето на Инокентий VIII и на мен самия ми се беше случвало да проверявам и да пращам в архива много документи по този въпрос. Хилядите очи на Канцеларията по тайни шифри в Папската държава бяха видели много добре каква е дъщерята на херцога на Ферара. Там, в главната ни квартира на хълма Авентино, можехме да се гордеем, че нито един важен документ, подготвен в който и да е европейски двор, не убягва на нашата институция. В Дома на истината десетки служители проверяваха всеки ден писания на всички езици, някои, от които бяха зашифровани с невероятно хитроумие. Ние ги разчитахме, подреждахме ги по важност и ги слагахме в архива. Но не всички. Онези, които се отнасяха до Беатриче д’Есте, представляваха от доста време приоритет в работата ни и се трупаха в една стая, до която малцина имахме достъп. Тези документи говореха недвусмислено за една Беатриче, обладана от демона на окултизма. Дори по-лошо, мнозина я споменаваха като главна вдъхновителка на изкуството на магията в двора на Мавъра. В една земя, пропита от традициите на най-пагубните ереси, този факт трябваше да се приема много сериозно. Но никой не го стори навреме.

В ръцете на доминиканците от Милано — сред които и отец Бандело — често попадаха доказателства, свидетелстващи, че както дона Беатриче, така и сестра й Изабела в Мантуа колекционират амулети и езически идоли и че и двете проявяват безкрайно уважение към гаданията на астролози и всевъзможни шарлатани. Но братята не направиха абсолютно нищо. Влиянието, което онези хора упражняваха върху Беатриче, беше така пагубно, че тя, горката, изживя последните си дни с убеждението, че краят на Светата майка, Църквата, е близък. Често казвала, че курията ще бъде отведена насила пред Страшния съд и там, сред архангели, светци и праведници, Всевишният ще осъди сурово всички ни.

Никой в Рим не познаваше по-добре от мен действията на миланската херцогиня. Докато четях докладите, които получавахме за нея, разбирах колко потайни могат да бъдат жените и откривах колко много бе променила тя нрава и стремежите на могъщия си съпруг само за четири години брачен живот. Накрая бях запленен от личността на дона Беатриче. Лековерна, отдадена на еретични четива и увлечена по всяка по-странна идея, плъзнала из владенията й, тя бе обладана от мисълта за превръщането на Милано в наследник на блясъка на Флоренция по времето на Медичите.

И струва ми се, точно това ме обезпокои. Въпреки че Църквата бе успяла бавно да подкопае устоите на могъщата флорентинска фамилия, рушейки подкрепата, която тя бе оказвала на мислители и артисти еретици, Ватиканът не бе подготвен да се справи с ново избуяване на тези идеи в големия Милано на север. Вилите на Медичите, споменът за Академията, създадена от Козимо Старши, за да бъде опазена мъдростта на древните гърци, или безбройните му протекции за архитекти, художници и скулптори оплодиха както богатото въображение на херцогиня Беатриче, така и моето. Но тя ги прие за водещи в своята съдба и в отровното си заслепение зарази и херцога.

Откакто Александър VI се възкачи на папския престол през 1492 година, започнах да пращам послания на висшестоящите в йерархията с предупреждения какво може да се случи. Никой не ми обърна внимание. Милано бе така близо до границата с Франция и политиката му спрямо Рим беше по традиция така враждебна, че градът можеше да се превърне в център на силен разкол в самото лоно на Църквата. Но и във Витания не ми повярваха. А папата, мек с еретиците — само година след като се добра до тиарата вече бе поискал прошка за преследването на кабалистите като Пико дела Мирандола, — не чу изобщо предупрежденията ми.

— Този отец Агустин Леире — казваха често за мен братята от Канцеларията по тайни шифри — обръща твърде много внимание на посланията на Прокобника. Накрая ще се побърка като него.