Хавиер Сиера
Тайната вечеря (27)

26.
Тайната на Мария Магдалина според маестро Луини

— Слушайте тогава — рече той.

„Когато маестро Леонардо ме прие в своята bottega във Флоренция, тъкмо бях навършил тринайсет години. Баща ми, наемен войник, бе спестил малко пари благодарение на Висконти в Милано и реши, че преди да се посветя на монашеския живот, или поне на мирския, подчинен на Божиите закони, трябва да се обуча в изкуството на живописта. Тогава той виждаше нещата по-ясно от мен: искаше да ме отдалечи от грохота на войната и да ме прибере под дебелата мантия на църквата. И понеже в Милано нямаше добро ателие по изящни изкуства, ми отпусна годишна рента и ме прати във великолепната Флоренция още по времето на Лоренцо Хубави.

Там започна всичко.

Синьор Леонардо ме прие в една огромна запусната къща. Отвън беше мрачна. Плашеше. Ала отвътре бе светла и почти нямаше стени. Стаите бяха разрушени, за да се отворят едно след друго големи пространства, затрупани с най-странните вещи, които човек може да си представи. На долния етаж, до пруста, бяха събрани цели сбирки с разсади, саксии и клетки с чучулиги, фазани и дори с ловни соколи. До тях бяха струпани калъпи за изливане на бронзови глави, крайници на коне и тела на тритони. Навсякъде имаше огледала. Както и свещи. За да стигнеш до кухнята, трябваше да минеш по коридор, варден от дървени скелети и перки, които можеха да уплашат всекиго; и само като си помислех какво ли крие маестрото на тавана, ме обземаше ужас.

В тази къща живееха и други ученици на маестрото. Всички бяха по-големи от мен, тъй че след шегите, които понесох през първите дни, си извоювах едно горе-долу нормално положение и можех да започна да привиквам с новия си живот. Мисля, че Леонардо се престара с мен. Научи ме да чета и пиша на класически латински и гръцки и ми обясни, че без тази подготовка било излишно да ми показва някакво друго писмо, което наричаше «наука за образите».

Представяте ли си, Елена? Изучавах три пъти повече дисциплини и сред тях имаше доста странни, като ботаниката или астрологията. В онези години девизът на маестрото беше lege, lege, relege, ora, labora et invenies^[1], а любимите му четива (и, разбира се, и нашите) бяха житията на светците от Якопо да Вараце.

Томазо, Андреа и другите чираци мразеха тези писания, но за мен те бяха цяло откритие. От тях научих невероятни неща. В тези страници откривах с наслада десетки интересни сведения, чудеса и приключения на светци, ученици и апостоли, за които не бях и предполагал, че съществуват. Там например прочетох, че на Малкия Яков му казвали «братът на Учителя», защото двамата си приличали като две капки вода. Когато Юда се споразумял със синедриона да даде знак, като целуне Христос на хълма с Маслиновата горичка, се страхувал да не би стражите да объркат истинския Исус с неговия близнак Яков.

Естествено, за това не е казано и дума в евангелията.

С удоволствие прочетох и за приключенията на апостол Вартоломей. Ученикът, приличащ на гладиатор, който ужасявал Дванайсетимата с невероятната си способност да предрича бъдещето. И все пак тази способност не му помогнала много: не успял да предвиди, че ще го одерат жив в Индия.

Тези разкрития постепенно улягаха в мен и ме даряваха със способността да си представям лицата и характерите на хора, толкова важни за нашата вяра. Точно това искаше и Леонардо: да обогати представата ни за библейските истории и да развие у нас истинска дарба да ги пренасяме върху платната. После ми даде списък с добродетелите на апостолите, взет от Якопо да Вараце, който още пазя. Вижте: той нарича Вартоломей Mirabilis, чудодеен, заради способността му да вижда в бъдещето. Брата близнак на Исус нарича Venustus, изпълнен с Милост…“.

Заинтригувана от благоговението, с което Луини разгръщаше парчето хартия, което пазеше в един джоб, зашит на ризата му, Елена го грабна от ръцете му и го зачете, без много-много да разбира:

Свети Вартоломей	Mirabilis	Чудодейният
Малкият Яков	Venustus	Изпълненият с милост
Андрей	Temperator	Който предупреждава
Юда Искариот	Nefandus	Нечестивият
Петър	Exosus	Който мрази
Йоан	Mysticus	Който знае тайната
Тома	Litator	Който успокоява боговете
Големият Яков	Oboediens	Покорният
Филип	Sapiens	Който обича възвишеното
Матей	Navus	Усърдният
Юда Тадей	Occultator	Който крие
Симон	Confector	Който довежда докрай

— И сте пазили това толкова години? — попита тя, размахвайки зацапаното парче хартия.

— Да. Пазя го като един от най-важните уроци на маестро Леонардо.

— Ами тогава няма да го видите повече — засмя се тя.

Луини не й обърна внимание. Елена развя предизвикателно списъка над главата си, надявайки се художникът да се нахвърли върху нея. Но той не се подлъга. Бе гледал толкова пъти този списък, беше го изучавал с такова благоговение, мъчейки се да изведе от тези качества образите на Дванайсетте, че вече нямаше нужда от него. Знаеше го наизуст.

— А Магдалина? — запита най-сетне Елена, леко разочарована. — Тя не е сред тези имена. Кога ще ми говорите за нея?

Луини, зареял поглед в пращящия огън в камината, продължи разказа си:

— Както ви казах, изучаването на творбата на брат Якопо да Вараце ме беляза завинаги. Сега, с времето, признавам, че от всички негови разкази най-силно впечатление ми направи този за Мария Магдалина. Не знам защо, но синьор Леонардо държеше да го изуча много внимателно. Така и направих.

„По онова време разкритията, с които маестрото допълни проповедта на епископа на Генуа, изобщо не ме ужасиха. На тринайсет години още не знаех разликата между права вяра и ерес, между приетото от църквата и неприемливото. Може би, затова първото, което се запечата в съзнанието ми, бе значението на името й: Мария Магдалина значи «горчиво море», «просветителка», но и «посветена». За първото значение епископът пише, че сигурно е свързано с пороя от сълзи, които тази жена е изплакала в живота си. Тя обичала Божия син с цялото си сърце, но понеже той дошъл на този свят с по-важна мисия от тази да създава семейство с нея, Магдалина трябвало да се научи да го обича по друг начин. Леонардо ми каза, че символът, който изразява най-добре добродетелите на тази жена, е възелът. Още по времето на египтяните възелът означавал магията на богинята Изида. Според техните митове, обясни ми той, Изида помогнала на Озирис да възкръсне и за да постигне целта си, използвала умението си да развързва възли. Магдалина първа посреща Исус, когато той възкръсва от мъртвите, и с право можем да кажем, че тя също е владеела умението да развързва възли. Умение, каза маестрото, нелишено от горчивина, защото има ли човек, който, натъкнал се на здрав възел, да не се натъжи в мига, когато го развързва?

«Като видиш възел, нарисуван на видно място в някое платно, помни, че тази творба е посветена на Магдалина», учеше ме той.

А другите две значения на името й, по-дълбоки и тайнствени, бяха свързани с понятие, твърде скъпо за маестро Леонардо, за което ни говореше непрекъснато: светлината. Според него светлината е единственото място, където можем да открием Бог. Отецът е светлина. Небето е светлина. Всъщност всичко е светлина. Затова повтаряше непрекъснато, че ако ние, хората, я овладеем, ще можем да призоваваме Бог и да говорим с него всеки път, когато имаме нужда.

Това, което не знаех тогава, е, че идеята за светлината като носител на нашите разговори с Господ е стигнала до Европа тъкмо благодарение на Магдалина.“

— И това ще ви разкажа:

„След смъртта на Исус на Голгота Мария Магдалина, Йосиф Ариматейски, Йоан — любимият ученик, и малцина верни последователи на Месията бягат в Александрия, за да се спасят от жестокото преследване. Някои от тях остават в Египет и създават първите и най-мъдри християнски общности, за които сме чували, но Магдалина, пазителката на големите тайни на своя любим, не се чувствала в безопасност в земя, намираща се толкова близо до Йерусалим. Затова се укрила във Франция, до чиито брегове стигнала, търсейки по-сигурно убежище.“

— И какви са тези тайни?

Въпросът на младата графиня извади Луини от вглъбението му.

— Големи тайни, Елена. Толкова големи, че оттогава само малцина избрани смъртни имат достъп до тях.

Момичето отвори широко очи.

— Да не са тайните, които Исус й разкрива, когато възкръсва от мъртвите?

Луини кимна.

— Да. Но на мен все още не са ми разкрити. След това маестрото подхвана отново разказа си.

„Мария Магдалина, наричана още Мария от Витания, слиза на брега в малко селце в Южна Франция, което оттогава ще носи името Сент Мари дьо ла Мер^[2], защото с нея пристигат и други Марии. Там тя разнася благата вест за Исус и посвещава своите сподвижници в «тайната на светлината», която бива възприета от еретици като катарите и албигойците и която ще се превърне в покровителка на Франция — Мадоната на Светлината.

Но времето на мирните разкрития скоро свършва. Църквата разбира, че тези идеи са заплаха за хегемонията на Рим, и решава да сложи край на разпространяването им. Това е разбираемо: кой папа ще допусне съществуването на християнски общности, които нямат нужда от законна курия, за да общуват с Бога? Нима Божият представител на земята може да стои по-ниско или дори наравно с Магдалина? А последователите й? Не е ли идолопоклонство да се боготвори нещо като светлината? И тогава църквата анатемосва, обругава и покрива с позор тази жена, която е обичала Исус и е познавала като никой смъртен човешката му природа.“

— Нека ви обясня и още нещо, скъпа Елена:

„Един ден в началото на 1479 година, когато Флоренция още се съвземаше от ужасното посегателство върху живота на достопочтения Лоренцо де Медичи^[3], маестро Леонардо прие в своята bottega странен гост. В ателието ни дойде мъж около петдесетте, облян от светлината на високото утринно слънце. Имаше къдрава руса коса и беше горд с приликата си с херувимите, които тогава още неумело скицирахме в платната си. Този непознат мъж се държеше любезно и беше облечен в черно. Дойде без предупреждение и се заразхожда из владенията на маестрото, сякаш беше у дома си. Позволи си дори да прегледа една след друга картините, върху които работехме. Моята, съвсем случайно, беше портрет на Магдалина с алабастров съд в ръцете, което, изглежда, се понрави на госта:

— Виждам, че синьор Леонардо ви учи добре — похвали ме той. — Вашата скица е многообещаваща… Продължавайте така.

Почувствах се поласкан.

— Разбира се — рече след това, — сигурно знаете значението на съда, който държи вашата Магдалина?

Поклатих отрицателно глава.

— Казано е в глава четиринайсета от Евангелието на свети Марка, малкия. Тази жена помазва Исус, като счупва съдчето с благовонно миро над главата му, както една жрица би сторила с истински цар… Един смъртен цар, от плът и кръв.

В този момент дойде маестрото. За всеобща изненада той не само не се ядоса, виждайки натрапника в своята bottega, но дори лицето му светна. Двамата се сляха в прегръдка, целунаха се по страните и започнаха да говорят още там за божественото и човешкото. И тогава чух за пръв път нещо, което никога не бях предполагал за истинската Мария Магдалина:

— Работите вървят добре, скъпи Леонардо — рече доволно херувимът. — Макар след смъртта на Козимо Старши да имам чувството, че усилията ни могат всеки момент да идат на вятъра. Република Флоренция, сигурен съм в това, много скоро ще се изправи пред ужасни изпитания.

Маестрото хвана нежните ръце на госта и ги стисна в своите, големи като на ковач.

— Да идат на вятъра ли казваш? — от силния му глас всичко се разтресе. — Но твоята Академия е храм на знанието, солиден като самите египетски пирамиди! Или не е вярно, че за няколко години се превърна в любимо място за младежите, които искат да знаят повече за великите ни предци? Ти преведе успешно творби на Плотин, Дионисий, Прокъл и дори на Триславния Хермес и разтълкува на латински тайните на древните фараони. Нима всички тези познания могат да отидат на вятъра? Ти си най-забележителният мислител на Флоренция, стари приятелю!

Мъжът, облечен в черен шаяк, се изчерви.

— Това, което казваш, е много мило, приятелю Леонардо. И все пак преживяваме най-лошия момент в борбата да си върнем мъдростта, която човечеството е изгубило през митичните времена на Златния век. Затуй дойдох при теб.

— За провал ли говориш? Ти?

— Вече знаеш на какво съм се посветил, откак преведох за стария Козимо творбите на Платон, нали?

— Разбира се. На старата ти идея за безсмъртието на душата! Всички ще славят името ти заради това откритие! Вече го виждам изписано със златни букви върху големи триумфални арки: «Марсилио Фичино, героят, върнал ни достойнството». Дори папата ще те обсипе с благословии!

Херувимът се засмя:

— Както винаги преувеличаваш, Леонардо.

— Така ли мислиш?

— Всъщност заслугата е на Питагор, на Сократ, на Платон и дори на Аристотел. Не моя. Аз само ги преведох на латински, за да могат всички да имат достъп до тази мъдрост.

— Но какво тогава те притеснява, Марсилио?

— Притеснява ме папата, маестро. Имам много причини да смятам, че той е наредил да убият Лоренцо де Медичи в катедралата. И съм сигурен, че подбудите му за това дръзко начинание не са само политически, но и религиозни.

Леонардо повдигна дебелите си вежди и не посмя да го прекъсне.

— От месеци живеем с това проклето interdictio^[4] в града. След покушението върху Медичите положението стана непоносимо. На църквите е забранено да отслужват тайнства и тържествени литургии, а най-лошото е, че този натиск ще продължи, докато не се предам…

— Ти? — подскочи гигантът. — Но какво общо имаш с това ти?

— Папата иска Академията да се откаже от притежанието на редица древни текстове и документи, в които се твърдят неща, противоречащи на доктрината на Рим. Със заговора срещу Лоренцо се целеше, освен всичко друго, те да бъдат иззети насила. В Рим са особено заинтересовани да ни отнемат апокрифните ръкописи на апостол Йоан, с които, както знаеш, разполагаме от известно време.

— Разбирам.

Моят маестро поглади брада, както винаги, когато се замислеше за нещо.

— И каква точно информация се страхуваш, че ще изгубиш, Марсилио? — запита той.

— В тези ръкописи, преписи на преписите на невидели бял свят редове от любимия апостол, се говори какво е станало с Дванайсетте след смъртта на Исус. Според тях управлението на първата, истинската Църква, никога не е било в ръцете на Петър, а на Яков. Представяш ли си? Легитимността на папската власт ще хвръкне във въздуха!

— И смяташ, че в Рим знаят за съществуването на тези документи и искат да ги притежават на всяка цена…

Херувимът кимна и добави още нещо:

— Текстовете на Йоан не са само това.

— Така ли?

— Там се казва, че освен Църквата на Яков сред учениците се заражда и друга секта, оглавена от Мария Магдалина и подкрепяна от самия Йоан.

Маестрото се намръщи, а мъжът в черен шаяк продължи:

— Според Йоан Магдалина винаги е била много близо до Исус. Дотолкова, че мнозина смятали, че точно тя трябва да продължи да проповядва учението му, а не шепата страхливи ученици, които се отрекли от Него в най-трудния момент…

— И защо ми казваш всичко това сега?

— Защото ти, Леонардо, си избран за пазител на това знание.

Благородният херувим си пое дъх, преди да продължи:

— Знам колко опасно е да пазиш тези текстове. Те могат да пратят всекиго на кладата. И все пак, преди да ги унищожиш, те моля да ги изучиш, да запомниш, каквото можеш за Църквата на Магдалина и Йоан, за която ти говоря, и при всеки удобен случай да отразяваш същината на тези нови евангелия в творбите си. Така ще се изпълни старата библейска повеля: който има, очи да гледа…

— …нека види.

Леонардо се усмихна. Не се замисли много-много. Още същия следобед обеща на херувима да се заеме с това наследство. Дори знам, че са се срещали отново и че мъжът в черен шаяк е предал на маестрото книги и ръкописи, които той после изучи много внимателно. По-късно, при така стеклите се събития — възкачването на отец Савонарола и падането на Медичите, — се преместихме в Милано на служба при херцога и започнахме да изпълняваме най-различни поръчки. Вече не се занимавахме с живопис, а с чертежи и с конструирането на бойни машини и приспособления за летене. Но тази тайна, това странно разкритие, на което присъствах в ателието на Леонардо, не ми излизаше от ума.“

— Искате ли да ви изненадам и с още нещо, Елена? „Въпреки че маестрото не заговори никога повече за това с никого от чираците си, мисля, че точно сега синьор Леонардо изпълнява обещанието, което даде на Марсилио Фичино във Флоренция. Казвам ви го съвсем чистосърдечно: като ходя при картината му в столовата на доминиканците, не минава и ден, без да си спомня последните думи, които маестрото каза на херувима в онзи далечен зимен следобед…

— Когато в една картина видиш лицето на Йоан и твоето собствено, приятелю Марсилио, ще знаеш, че точно в нея, а не другаде съм решил да скрия тайната, която ми повери.“

— И знаете ли? Вече открих лицето на херувима в Тайната вечеря.