Хавиер Сиера
Тайната вечеря (29)

28.

Господарят наистина се върна скоро на двора. Слугите му вече бяха успели да заличат почти всички следи от дуела и домът постепенно възвърна небрежно уютния си вид.

Бащата на Мария не можеше да скрие задоволството си. Беше се измил и парфюмирал и се върна, загърнат в нова вълнена тога, стигаща до земята. Поздрави любезно дъщеря си и тутакси ме покани в своето ателие. Искаше да говори с мен насаме.

— Знам, че моята работа не се нрави на духовници като вас, отец Леире.

Първата му фраза ме смути. Този мъж говореше някаква смесица от испански език и милански диалект, която му придаваше доста странен ореол. Всъщност той беше толкова странен, колкото и ателието му; необикновено място, отрупано с музикални инструменти, платна и останки от древни капители.

— Удивлява ли ви това, което виждате? — въпросът прекъсна моя оглед. — Нека ви обясня, отче: работата ми е да вадя от забвението неща, останали от предците ни под земята. Понякога това са монети, друг път просто кости, а често и изображения на езически богове, които според хора като вас не би трябвало изобщо да се появяват отново на бял свят. Обожавам скулптурите на имперския Рим. Красиви са, хармонични… съвършени. И скъпи. Много скъпи. Търговията ми, не отричам, върви по-добре от всякога.

Хакаранда наля вино в сребърни чаши и ми поднесе едната, преди да продължи да се хвали:

— Струва ми се, Мария ви е казала, че имам благословията на Светия отец за дейността си. Всъщност той от години си е запазил правото да вижда пръв трофеите ми. Избира си от тях, откакто беше кардинал, и плаща щедро.

— Каза ми, така е. Макар да се съмнявам — направих гримаса, — че сте поръчали да ме повикат, за да ме запознаете с проблемите си. Или греша?

Господарят на дома се изсмя цинично.

— Знам много добре кой сте, отец Леире. Преди няколко дни сте се представили официално пред служителите на херцога като инквизитор и сте пожелали да му изкажете почитанията си преди погребението на дона Беатриче. Идвате от Рим. Отседнали сте в манастира „Санта Мария“ и прекарвате голяма част от времето си в тълкуване на латински загадки. Както виждате, почти нямате тайни от мен, отче.

Антикварят отпи от гъстата червена течност, преди да продължи:

— Почти…

— Не ви разбирам.

— Позволете да говоря по същество. Изглеждате интелигентен човек и сигурно можете да ми помогнете в решаването на един проблем, който е и ваш. Става въпрос за брат Алесандро Тривулцио, отче.

Най-сетне спомена починалия библиотекар.

— Много преди да дойдете в Милано, ние с него бяхме добри приятели. Дори може да се каже, че бяхме съдружници. Тривулцио действаше като посредник между мен като търговец и някои видни милански фамилии. Чрез него офертите ми на антиквар стигаха до тях, без да будят подозрение в курията, и брат Алесандро получаваше известни компенсации за това.

Отстъпих крачка назад.

— Изненадан ли сте, отец Леире? И други братя от Болоня, Ферара или Сиена ми помагат в тази работа. Никого не сме убили, само избягваме абсурдните забрани и скрупули, за които един ден, сигурен съм, ще си спомняме като за нелепица, присъща за назадничавите умове. Какво лошо има в това, да събираш парченца от миналото и да ги предаваш на богатите, за да им се наслаждават? Нима на площад „Свети Петър“ в Рим не се издига един египетски обелиск?

— Пъхате се в устата на вълка, синьор — възразих много сериозно. — Напомням ви, че принадлежа към курията, която се опитвате да заобиколите.

— Да, да, но нека продължа. За нещастие не само вашата строга курия спъва работата ни. Както сигурно се досещате, продавам произведения на изкуството и древни предмети на богати дами от двореца, дори зад гърба на съпрузите им, които също не одобряват този вид търговия. Брат Алесандро имаше решаваща роля в някои от най-важните ми сделки. Притежаваше великолепната дарба да получава покани от всеки знатен дом в Милано под претекст за някоя изповед, а след това беше способен да върти търговия под носа на ломбардските благородници.

— И какво получаваше в замяна? Пари ли?… Позволете да се съмнявам.

— Книги, отче Леире. Получаваше книги, писани на ръка, или печатани, според цената на продажбата. Произведения, преписани изящно или набрани на модерни машини във Франция или Германия. Получаваше в натура, ако така предпочитате да го наречем. Беше обсебен от мисълта да събира книги, все книги за библиотеката в „Санта Мария“. Макар да подозирам, че това вече го знаете.

— Единственото, което не мога да разбера, е защо ми разказвате всичко това. Ако брат Алесандро ви е бил приятел, защо опетнявате паметта му с вашите признания?

— Изобщо нямам такова намерение — засмя се той нервно. Позволете да ви обясня още нещо, отче: малко преди да умре, вашият библиотекар се зае с много специална поръчка. Ставаше въпрос за една от най-добрите ми клиентки, затова, без изобщо да се колебая, оставих въпроса в неговите ръце. Истината е, че за пръв път човек от знатен род не искаше от мен статуетка на фавн за украса на вилата си. Поръчката, колкото и да е странно, въодушеви и двама ни.

Погледнах заинтригуван Хакаранда.

— Моята клиентка искаше само да й изясня една малка тайна, почти семейна. Мислеше, че като познавач на антики мога да разпозная определен предмет, за който имаше доста точно описание.

— Някой накит, може би?

— Не. Нищо подобно. Беше книга.

— Книга ли? Като онези, с които плащахте на…?

— Тази не е отпечатвана никога — прекъсна ме той. — Както изглежда, ставаше въпрос за рядък древен ръкопис с изключителна стойност. Единствен екземпляр, за чието съществуване моята клиентка бе дочула от разни източници, и искаше да го притежава повече от всяко друго съкровище на света.

— И коя беше тази книга?

— Изобщо не разбрах! Тя ми каза само някои подробности за вида й: книга със синя подвързия, с малко страници, с корица с четири златни гвоздея и листове със светъл контур от същия ценен метал. Малко бижу, приличащо на молитвеник, внесено без съмнение от Изтока.

— И вие започнахте да я търсите с помощта на брат Алесандро — вметнах.

— Имахме две чудесни следи, по които да тръгнем. Първата беше човекът, от когото клиентката ми бе чула за пръв път за тази книга: маестро Леонардо да Винчи. За щастие вашият библиотекар го познаваше добре и нямаше да е трудно да разбере дали художникът я притежава или не.

— А втората?

— Дамата ми даде точна рисунка на книгата, която трябваше да открия.

— Вашата клиентка е имала рисунка на книгата?

— Така е. Беше от игра на карти, която тя много обичаше. Върху една от картите с портрета на достолепна жена бе нарисувана и тази книга. Не знаех много наистина, но толкова пъти бях предприемал сделки, разполагайки с доста по-оскъдни сведения. На картата се виждаше монахиня, която държи в ръце томче със синя подвързия. Затворена книга, без заглавие на корицата, без никакъв друг обозначителен знак.

„Книга в някаква игра на карти ли?“, разтревожих се аз. „Нали брат Бандело ми говори вече за нещо подобно?“

— Мога ли да знам коя беше вашата клиентка? — запитах аз.

— Разбира се. Точно затова ви поканих на този разговор: херцогиня Беатриче д’Есте.

Отворих широко очи.

— Беатриче д’Есте? Съпругата на Мавъра? Искате да кажете, че брат Алесандро и дона Беатриче са се познавали?

— И то много добре. А сега виждате, че и двамата са мъртви.

— Какво намеквате?

Хакаранда седна зад писалището си, доволен, че е привлякъл цялото ми внимание:

— Виждам, че започвате да разбирате притеснението ми, отче Леире. Кажете ми, доколко познавате синьор Леонардо?

— Говорил съм с него само веднъж. Тази сутрин.

— Трябва да знаете, че е доста странен човек, най-големият и най-тайнственият чудак, който се е появявал някога по тия места. Прекарва всяка минута от деня в работа, четене, рисуване и размисли над най-абсурдните проблеми, които човек може да си представи. Не само измисля разни готварски рецепти за забавление на херцога, но и моделира странни бойни машини от марципан за банкетите му. И е недоверчив. Пази ревниво нещата си, собствеността си. Не позволява на никого да наднича в бележките му и още по-малко да надзърта в библиотеката му голяма и богата, както лесно можем да предположим. Дори пише отляво надясно като евреите!

— Наистина ли?

— Не бих ви лъгал за подобно нещо. Ако искате да прочетете някой от бележниците му, трябва да вземете огледало. Само ако погледнете страниците така отразени в него, ще успеете да разберете какво е написано на тях. Не е ли това дяволска хитрост? Познавате ли някой друг, способен да пише в обратен ред с такава лекота? Повярвайте, този човек крие ужасни тайни.

— Все още не разбирам защо ми казвате това — настоях аз.

— Защото… — направи той театрална пауза — съм сигурен, че са убили нашия общ приятел, отец Алесандро, по заповед на Леонардо да Винчи. И смятам, че за всичко е виновна тази проклета книга, която херцогинята настояваше толкова да притежава и която в крайна сметка й костваше живота.

Сигурно съм пребледнял.

— Това е много тежко обвинение!

— Докажете го — настоя той. — Вие сте единственият, който може да го направи. Живеете в „Санта Мария деле Грацие“, но не сте подкупен като другите от херцога. Абатът иска да довърши ремонта на манастира с парите на Мавъра и се съмнявам, че ще дръзне да обвини любимия му художник и ще рискува да изгуби паричните помощи. Приканвам ви да разрешите тази загадка заедно с мен: открийте книгата и не само ще хвърлите светлина върху смъртта на херцогинята и на брат Алесандро, но ще имате и доказателства, за да обвините Леонардо в убийство.

— Вашите методи не ми харесват, синьор Хакаранда.

— Моите методи ли? — засмя се той. — Видяхте ли човека, когото победих в дуела?

— Форцета ли?

— Същия. Ще ви кажа още нещо за моите методи: той работеше за мен. Наредих му да открадне „синята книга“ от ателието на Леонардо. Форцета е бивш ученик на тосканеца и познава добре местата, където може да е скрита.

— Наредили сте му да извърши кражба от Леонардо да Винчи?

— Исках да разреша този проблем, отче. Но признавам, че се провалих. Този некадърник взе от ателието му друга книга: Divini Platonis Opera Omnia. Отпечатана преди години във Венеция, без почти никаква стойност. И искаше да ме измами, като ми я продаде вместо онази древна книга, която търсех.

— Divini Platonis… — прошепнах аз. — Познавам тази творба.

— Наистина ли?

— Това е прочутият превод на цялото творчество на Платон, направен от Марсилио Фичино за Козимо Старши във Флоренция.

— И онзи мошеник твърди, че Леонардо я ценял много. Че я изучавал по цели дни, за да нарисува един от апостолите в Тайната вечеря. А мен какво, по дяволите, ме интересува! Заради него изгубих един приятел и искам да знам защо. Ще ми помогнете ли?