Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (9)

Питър

октомври 2007 година

Времето, когато тичах, беше най-хубавото в моя ден, защото ми позволяваше да забравя. В равновесието на притихналата земя и равномерния ритъм на стъпките ми имаше нещо, което изтриваше всички съзнателни мисли от главата ми. В Минеаполис тичах по алеите покрай езерата, а след като се преместихме да живеем тук, започнах да тичам по черните пътища зад фермата, докато не си намерих по-добър маршрут. Включих се в отбора по крос на гимназията в Пайн Вали.

Неофициално, разбира се. Треньорът на отбора беше един от учителите по математика и той се опита да ме навие да му стана помощник, но просто нямаше начин да се откажа от съботните сутрини до Деня на благодарността, за да водя тренировките им. Вместо това просто тичах с момчетата. Те знаеха всички преки пътища и тайни пътеки на петдесет километра наоколо и всеки вторник и четвъртък след училище ние излизахме да тичаме сред природата — малко стадо от човешки същества, което прекосяваше пасищата, където преживяха и ни гледаха кравите. Повечето от момчетата приличаха на мен в гимназията — държаха се неловко, бяха загорели от слънцето, а кожата между костите им беше хлътнала — но знаеха какво означава издръжливост в пресечен терен. Тренирахме изкачване между редиците от царевични класове и правехме обиколки на нивите, от които наскоро бяха прибрали реколтата, така че бяха покрити с мека пръст. Спринтирахме на футболното игрище, за да се упражняваме да се борим за челна позиция, и препускахме по пътеката около езерото Кросби по десет пъти един след друг, за да работим по маневрирането в ограничено пространство. Повечето от момчетата се опитваха да се изпреварят там, където пътеката се разширяваше покрай изоставения хамбар, и това се превърна в нашата споделена шега — всички се напрягаха в очакване, когато се приближавахме към това място, широко усмихнати и готови за лудешкия спринт към победата. Аз изоставах в края на групата, за да окуражавам последните, като им подвиквах: „Темпо, темпо“, или: „Не е важна скоростта, а усилието“, или „Дръж се. Не изпускай целта от очи“.

В такива моменти забравях всичко.

Пробягвах километри, като следях дишането си, усещах как прасците ми първо започват да горят от болка, а после стават съвсем безчувствени, и се взирах в широкия, пуст хоризонт, изпълнен с усещане за абсолютно щастие. Думите й се процеждаха в мен като дъждовни капки, несвързани с нищо друго, и утоляваха някаква жажда — някаква сухота, която беше проникнала чак до костите ми, а аз почти не си бях позволил да я забележа.

Освен това така забравях какъв съм лайнар.

Аз изневерявах на жена си.

През повечето време се опитвах да се оправдая, като си казвах, че дори не съм се срещал с Холи Г. Тя не беше нищо повече от едно име на екрана, изкусителна сирена от интернет. По какъв начин това, че се чувствах все по-запленен от нея, беше различно от преживяването да си купя новия брой на Penthouse?

Аз я познавах докрай и в същото време не я познавах изобщо. Можех да кажа точно какво мисли тя за всяка книга или пиеса, кое е любимото й питие, защо ненавижда риалити-телевизията и от какви хора се притеснява. От друга страна, не знаех как изглежда, на колко е години, колко тежи или какво представлява животът й. Може и да беше разведена жена с шест деца. Може и да чакаше повишение, за да напусне съпруга си. Как беше възможно да изневерявам с жена, която дори нямаше да разпозная на живо?

Да, бяхме правили секс. Три пъти. Но това беше секс в киберпространството. Каква разлика имаше между това и някой от любовните романи на Елза? Нямаше на кого да задам този въпрос, защото не се доверявах на никого, освен на Холи Г., и когато един ден не издържах и все пак я попитах, тя ми отговори, че всеки човек изневерява в сърцето си и тя с радост може да ми съобщи, че не съм по-добър от всеки друг. Аз се засмях, разбира се, но отговорих, че в действителност ме тревожи вероятността да съм по-лош от всеки друг. И тогава тя ми каза нещо, което никога няма да забравя. Мина дълго време, преди да ми отговори: „Не си по-лош от мен. Нищо друго няма значение“.

Господи, в каква еуфория изпаднах, когато прочетох тези думи. Изпитах такава абсолютна еуфория, на каквато е способен само един истински лайнар. Прочетох отговора й поне десет пъти, като се удивлявах как беше успяла да ни обедини само с няколко прости думи, как двамата се бяхме превърнали в единственото мерило за всички останали. „Не си по-лош от мен“, беше казала тя. Което означаваше, че също е омъжена. Така беше още по-хубаво, след като вече знаех, че и тя е толкова виновна, колкото и аз, че дори греховете ни бяха еднакви.

Заключвах се в свободната стая на горния етаж, като казвах на Мери и Елза, че оценявам ученически съчинения и подготвям уроците си.

— Колко урока ти трябват за тези хлапета? — попита ме една вечер Елза, докато разчиствах масата и се приготвях да се оттегля от кухнята.

— Първата година има много работа. Започвам от нулата, а трябва да преподавам на шест различни класа на различна възраст и с различни способности, да не говорим за подготовката за стандартизираните тестове. Всеки ден трябва да имам план за действие, когато влизам в час.

— Но днес е петък, нали?

Елза погледна за потвърждение към Мери, която кимна мълчаливо, докато прехвърляше картофите, останали от вечерята, на един издраскан метален поднос, който винаги изнасяше навън през нощта, за да се хранят котките от хамбара. От деня на заколението на кокошката тя говореше все по-рядко с мен и не ми казваше нищо, което наистина да е важно.

— Още една причина да се подготвя отсега — отвърнах аз, грабнах една кока-кола от хладилника и се измъкнах от кухнята, преди да успее да ми зададе друг въпрос.

Трябваше да попитам Мери дали не иска да й помогна с миенето на чиниите, или какво иска да правим през почивните дни — каквото и да е, което да потуши парещото чувство за вина, завладяващо ме всеки път, когато я поглеждах през последния месец — но тя сякаш не искаше нищо от мен, все едно пълната ми неадекватност като фермер ме беше изключила от всички останали неща в живота й. И аз не настоявах. Вече не се опитвах да преодолея дистанцията между нас и когато затварях вратата на свободната стая и включвах компютъра си, се чувствах напълно оправдан да го направя — какъвто си бях лайнар — защото тя първа ми беше обърнала гръб. Мери беше тази, която бе изоставила нашия брак заради друг човек, и когато Холи Г. ме беше открила в онзи форум, аз вече бях отчаян. Всяка вечер влизах в интернет, за да търся първи издания, книги с автограф от автора и редки томове, които вече не бяха в печат. Това беше инстинктивната ми реакция срещу усещането за загуба — още откакто родителите ми се разведоха, когато бях на десет години. Не ме привличаше само бягството, а и предвидимостта. Книгите бяха един завършен свят — свят между две корици, който можеше да се повтори толкова пъти, колкото отгръщах на първата страница. Нямаше значение колко голяма трагедия ще обрисува Толстой или колко често ще се провалят героите на Чък Поланик — техните истории бяха предначертани и неизбежни. Можех да разчитам на тях. Самотен и зажаднял за близост, аз се заех да издирвам книги. И открих нещо съвсем различно.

Холи Г.: Ето те и теб.

Когато се появиха на екрана, написаните от нея думи — винаги толкова жизнени и прями, способни да разсейват всичките ми заблуди — веднага изтриха от главата ми мисълта за Мери и изневярата. Всичко в мен подскочи и застана мирно, но едновременно останах изненадан. Обикновено тя не влизаше във форума толкова рано.

Холи Г.: Тази вечер не върви. Скучно ми е, искам да те видя.

КниженПлъх: Метафорично казано, нали?

Бях учител по-малко от два месеца, а вече бях развил тъпия навик да поправям хората, когато се изразяват неправилно.

Холи Г.: Не, всъщност имах предвид съвсем буквално.

КниженПлъх: ???

Холи Г.: Искаш ли да ме видиш?

Изправих се на скърцащия стол, който бях донесъл от трапезарията, и отново прочетох последните й думи, за да се уверя, че не съм ги прочел погрешно. Започнах да пиша отговор, изтрих написаното и започнах отново.

КниженПлъх: Искам, но това не е добра идея. Нали знаеш в каква ситуация се намирам?

Холи Г.: Да, знам. Тогава какво ще кажеш да се срещнем, без да се срещаме?

КниженПлъх: Пак ще напиша „???“. Какво си намислила?

Холи Г.: Следващата седмица в градския театър в Рочестър ще се играе постановка по „Джейн Еър“.

КниженПлъх: Да не би да е този вариант на историята, в който съпругата взима всичко? ☺

Холи Г.: Ще трябва да дойдеш и да я гледаш, за да разбереш.

КниженПлъх: Не разбирам. И ти ли ще си там?

Холи Г.: Ще бъда на сутрешното представление в четвъртък. Ще нося сива рокля с бели маншети. Няма да разговаряме и дори няма да седим един до друг. Просто ще се видим от двете страни на пълната зала. Ще се срещнем, без да се срещаме.

КниженПлъх: Не мога. И без това вече сме на ръба.

Холи Г.: Не се тревожи, няма да те оставя да паднеш. Помисли си. Аз ще бъда там, независимо дали ще дойдеш, или не.

Господи, просто не можех да избия тази мисъл от главата си. В продължение на два дни се измъчвах от нея. Изкушението да я видя с очите си, да дам лице и фигура на единственото човешко същество на стотици километри наоколо, на което му пукаше за мен, беше завладяващо. В неделя вечерта вече почти се бях предал. Какво непозволено можеше да има в това, двама непознати да гледат една и съща пиеса от двете страни на залата? Всъщност се надявах, че когато я видя на живо, ще мога да сложа край на налудничавото си увлечение по нея. Може би щеше да се окаже на шейсет години или щеше да бъде цялата в екзема. Можех поне да се надявам.

Нямаше как да излъжа, че съм болен. Мери щеше да научи, че не съм отишъл на работа още преди пиесата да стигне до края на първо действие — благодарение на Елза и нейните приятелски разговори с директора на училището. Освен това все още нямах и право на ваканция, но когато влязох в училището в понеделник сутринта, вече имах план. В часа по литература изучавахме „Джейн Еър“, така че защо да не организирам екскурзия за учениците си? Щях да придружавам осемнайсет младежи, нетърпеливи да отидат на екскурзия с готиния нов учител. Това беше перфектното алиби. Сдобих се с одобрение от директора, резервирах автобус и разпечатах извинителни бележки още преди първият ученик да влезе в класната стая.

Но когато двамата с Мери отидохме да си легнем вечерта преди пиесата, ми се повръщаше от собственото ми двуличие.

— Какво има? — попита ме тя.

Разказах й за екскурзията и добавих:

— Сигурно просто се притеснявам да не се случи нещо.

— Всичко ще бъде наред — отвърна тя, като се прозя.

Изведнъж се извъртях с лице към нея, защото ме беше обзела нова мисъл.

— Защо не дойдеш с нас? Може да се срещнем в гимназията и да отидем заедно с автобуса. Ще бъде точно както беше в Минеаполис, с тази разлика, че вече ползвам учителско намаление.

В гърдите ми се разпали надежда, но тя поклати глава и бухна възглавницата си, преди да се отпусне върху нея с лице към стената.

— Утре трябва да заведа мама на кардиолог. Забрави ли?

— Вземи друг час за преглед.

— Не може, Питър. От три месеца чакаме, за да я види този специалист. Ще се оправиш.

— Защо вече не ми отделяш време?

Тя рязко се обърна към мен и дръпна завивките в своя край на леглото.

— Шегуваш ли се? Питаш ме на предишната вечер и очакваш да зарежа всичко?

— Помислих си, че може да е забавно. Извинявай, че искам да правя нещо забавно с жена си.

Тя поклати глава и ме мушна с показалец в гърдите.

— Не, ти току-що каза, че се притесняваш да отидеш сам. Не се преструвай, че си мислил за нас. Ако искаш да ме заведеш някъде, не го прави, когато ще сме с двайсет тийнейджъри.

Тя се хвърли обратно на леглото, колкото може по-далеч от мен, и след няколко минути вече беше заспала, докато аз останах буден, като се взирах в гърба й в тъмното.

На следващия ден не можех да се съсредоточа върху нищо. Във всички сутрешни часове накарах учениците да работят на групи. На обяд нямах никакъв апетит и когато Карл ме попита какво ми има, измърморих нещо за настинка или синусите си. В автобуса се наложи един от учениците да ми напомни да проверя присъстващите и едва тогава се сетих, че Хети Хофман — любимата ми ученичка в този клас — беше дала извинителна бележка, за да не идва на екскурзията. Пътуването до Рочестър не беше дълго и преди да успея да се подготвя за това, вече влизахме в неголямата зала на театъра с двеста места и се настанявахме на седалките с тапицерия от избеляло червено кадифе. Залата вече беше полупълна и аз огледах публиката толкова дискретно, колкото можех, но нито една жена не носеше сива рокля. Дори след като загасиха светлините и пиесата започна, продължих да държа под око проклетата входна врата. Холи Г. щеше да се появи, не се съмнявах в това. Но може би щеше да закъснее нарочно, за да ме измъчи. Дори не бях забелязал какво се случваше на сцената, докато една от ученичките, която седеше от лявата ми страна, не ахна и не ме смушка с лакът в ребрата.

— Това е Хети!

— Какво? — прошепнах и тя ми посочи към сцената.

Погледнах натам и видях Хети Хофман, която си разменяше реплики с една по-възрастна жена със стегнат кок. Разлистих програмата и прочетох, че в главната роля беше самата тя. Малкото лайно. Дори не беше споменала за това, когато им раздадох извинителните бележки. Предполагах, че ще каже нещо за екскурзията, защото Хети винаги имаше мнение по всеки въпрос, но тя запази мълчание и не вдигна глава от тетрадката си. Дали не се беше чувствала неудобно, защото играеше в пиесата?

Започнах да внимавам и след няколко реплики си дадох сметка, че Хети всъщност беше доста добра актриса. Не се опитваше да докара британски акцент, което беше умно от нейна страна, и произнасяше репликите си несигурно и внимателно, с точната доза трепет, която би демонстрирала Джейн в момента, когато обяви решението си да напусне девическото училище „Лоуд“ и да потърси съдбата си в Торнфийлд. Колкото повече я гледах, толкова по-необяснимо усещане ме обземаше. Хети обикновено се движеше с премерена грациозност, винаги бях забелязвал това у нея, защото я отличаваше от останалите младежи. На сцената тази грация беше изчезнала; тя напълно се беше превъплътила в Джейн. С напредването на диалога между двете започнах да усещам тръпки по кожата на тила си. Задържах дъха си тогава, когато го задържаше Хети, поглеждах натам, накъдето се обръщаха нейните очи. Бях завладян до степен, която не можех да разбера напълно. Може би се чувствах така, защото ми беше ученичка и изпитвах гордост от постижението й. С тази разлика, че не го усещах като гордост, не съвсем. Усещането беше по-интензивно и мъчително, все едно трябваше да разбера нещо и не успявах. Размених усмивки с останалите ученици — обединяваше ни вълнението, че бяхме разкрили тайната на един от нас.

На сцената госпожа Феърфакс й казваше да си облече най-хубавата рокля, за да се представи на господин Рочестър, и Хети сериозно приглади плисетата на сивата си рокля и притеснено оправи светлите си маншети.

— Нямам по-хубава рокля от тази, госпожо Феърфакс.

Роклята. О, господи! Мамка му!

Тръпките по тила ми избухнаха и всичко пред очите ми се размаза. Олюлях се и когато отново започнах да виждам както трябва, двете жени вече се отправяха към съседния декор. Видях хълбоците на Хети, които се отдалечаваха в полумрака, обгърнати в сиво, сиво, сиво. О, господи!

Не. Рязко се извърнах и огледах една по една всички останали жени в публиката, обзет от отчаяно желание да открия някоя друга. Която и да е. Нямаше как да съм замесен в любовна афера с една от собствените си ученички, за бога. Но нямаше никоя друга. Нито една друга жена в целия театър, която би могла да бъде Холи Г. И аз вече разбирах, че няма как да има такава. Подсъзнателно го бях разбрал още в мига, в който за пръв път бях видял Хети на сцената.

Останалата част от постановката премина като в мъгла. Свлякох се на седалката, докато един от учениците не ме попита дали съм добре и използвах това за извинение да отида до тоалетната. Исках единствено да се махна оттук, по дяволите, да се втурна навън през изхода и да продължа да тичам, без да спирам, мамка му!

Наплисках се с няколко литра вода и поседях десет минути на капака на тоалетната чиния, като се опитвах да измисля какво да направя. И едва във второ действие си дадох сметка, че все още разполагам с маршрут за бягство. „Холи Г.“ не знаеше кой е „КниженПлъх“ — аз не й бях дал никакви улики, за да ме разпознае в публиката. И защо да подозира точно мен? Аз бях дошъл с ученическа екскурзия, за бога. Тя очакваше целият клас да бъде тук заедно с учителя си.

Хванах се за тази мисъл и се върнах на мястото си, но нищо не беше в състояние да заглуши задълго лудешките мисли в главата ми. Едва когато господин Рочестър направи предложение на Джейн, аз рязко се върнах обратно в действителността.

— Съмняваш ли се в мен, Джейн? — попита актьорът, като сграбчи Хети за раменете и я притегли към себе си.

— Непоколебимо.

Когато мъжът я прегърна, пулсът ми подскочи. Беше по-възрастен от мен, може би на трийсет и няколко, така че не беше толкова възрастен, колкото трябваше да е господин Рочестър, но все пак беше близо. А Хети беше почти на възрастта на Джейн — невинното младо момиче, което бе завладяло сърцето на Рочестър, вече уморен от живота. Когато Джейн разбра, че господин Рочестър говори сериозно, и прие неговото предложение за брак, в главата ми се случиха няколко неща едновременно. Обективният литератор у мен си помисли колко добре са се справили с подбора на изпълнителите за главните роли, с единствената забележка, че Хети беше твърде хубава, за да играе Джейн. Когато видях как двамата се прегърнаха и нейната деликатна розова буза се притисна в неговата прошарена набола брада, учителят у мен се почувства неловко, изпълнен с желание да я защити. А всичко останало у мен просто съзря как нейното стройно тяло се изви около друг мъж, два пъти по-възрастен от нея, и преглътна тежко и продължително.

И на тази реакция трябваше да се сложи край, веднага. Господи, колко пъти бях чел във вестниците за някой учител, замесен в любовна афера с ученик? Обикновено бяха учителки — отчаяни, несигурни, неразвити жени, които се заблуждаваха, че са влюбени в някой идиот. Никога не бях обвинявал учениците. Едно момче на тази възраст е готово да прави секс и с бананова кора, но учителките нямаха никакво възможно оправдание. Трябваше веднага да направят това, което щях да направя аз сега. Да сложат край. Да прекъснат всичко, преди да е започнало, или поне, преди да е започнало съзнателно. Аз нямаше как да знам, че Холи Г. е Хети. Холи Г. беше Хети, която беше Джейн. Нейните роли се сливаха пред очите ми, но нито една от тях не успяваше да улови напълно момичето на сцената, което вече бягаше от господин Рочестър, облечено в сватбена рокля. Тези определения не успяваха да я удържат, точно както актьорът не успяваше да я накара да се омъжи за него. На сцената поне бягаше от мъжа, който беше женен за друга. Това беше единствената ми утеха, докато чаках края на пиесата — поне в една от ролите си тя постъпваше правилно.

Когато всичко най-сетне свърши, актьорите излязоха един по един пред завесата, а всички в залата се изправиха, за да ги аплодират. Актьорът, който изпълняваше ролята на господин Рочестър, избута Хети отпред и аплодисментите се усилиха, когато тя се поклони. А после, по средата на овациите, тя погледна право към мен и бавно, с подчертано движение, прокара ръка по ръкава на роклята си до маншета. Ъгълчетата на устните й полека се повдигнаха нагоре, а в очите й проблеснаха стотици различни тълкувания. Почувствах как задължителната ответна усмивка се свлича от лицето ми, а ръцете ми застинаха по средата на ръкопляскането.

Тя знаеше.

След пиесата, докато актьорите разговаряха с публиката във фоайето на театъра, тя ме хвана натясно, като си даваше сметка, че няма как да избягам, докато сме обградени от всички страни, а ролите ни са също толкова ясно предначертани, колкото тези на актьорите преди броени минути.

— Здравейте, господин Лънд.

— Хети.

Хванах се за името й, това име на малко момиченце, и се опитах да говоря само на него.

— Изпълнението ти беше чудесно. Не знаех, че играеш в театъра.

— Това беше първата ми постановка.

Ако усещаше колко неудобно се чувствам, тя не го показваше. Вместо това усмивката й стана още по-широка.

— Ти си родена за това. Все едно си изпълнявала различни роли през целия си живот.

Тя се засмя на тези думи, после се остави на една съученичка да я отведе, вместо да продължи да ме измъчва.

По-късно вечерта, преди да изтрия профила си в „Пулс“, аз прочетох отново всяко лично съобщение, което си бяхме разменили. Бях ги запазил всичките и едва сега с ужас осъзнах, че трябваше да разбера какво става още от самото начало. Тя щеше да замине за Ню Йорк след по-малко от една година. Естествено, понеже първо трябваше да завърши гимназията. Бях толкова впечатлен от книгите, които четеше, но това беше само защото аз й бях дал списъка със задължителната литература. Ако не ми се случваше на мен, щеше да бъде направо комично. След като половината нощ си блъсках главата за това, реших да й изпратя едно последно лично съобщение. Беше по-добре да съм пределно ясен какво трябваше да последва. Мъчително подбрах точните думи, защото ми се искаше да й кажа колко много беше означавала за мен, но в същото време разбирах, че не бива да я окуражавам по никакъв начин.

През цялата следваща седмица виждах, че Хети се опитва да намери повод да ме заговори, и правех всичко възможно да го избегна. Веднага щом се чуеше звънецът в края на часа по литература, аз се изстрелвах навън и се преструвах, че следя за дисциплината по коридорите, или пък си намирах някаква причина да отида до учителската стая. Развих параноя да не остана сам в сградата на училището и си измислях извинения да ходя при Карл, когато имах свободен час. Този петък поканих Мери на истинска среща, но кардиологът беше потвърдил, че сърцето на Елза ще издържи най-много още една година, и Мери бе твърде потисната, за да й се прави нещо. Когато я попитах дали иска да поговорим за това, тя само сви рамене и се извърна.

Една седмица по-късно Хети ме хвана натясно по средата на часа. Бях накарал учениците да работят по двойки и тя беше оставила партньорката си по средата на изречението, небрежно беше прекосила класната стая до катедрата и се беше подпряла на купчината съчинения, които бях събрал току-що.

— Имаш ли нужда от нещо, Хети? — попитах аз.

Не вдигнах поглед от компютъра си, но някак си долових с периферното си зрение извивката на хълбока и наведената й глава. Знаех, че е облечена със синята си блуза, която беше с твърде широко деколте и понякога се свличаше на едното й рамо. Пръстите й барабаняха по ръба на катедрата; никога не спираха да се движат. Тя не отговори нищо и аз усетих, че продължава да ме гледа, за да отвърна на погледа й. Но отказах да го направя.

— Имам въпроси за съчинението.

— Да? — казах, като продължих да пиша на клавиатурата на компютъра си.

— Не бях съвсем сигурна как трябваше да го построя.

Това беше лъжа и тя дори не си правеше труда да излъже както трябва. Темата на съчинението беше най-обикновено сравнение между романа „Джейн Еър“ и театралната постановка по същото произведение. Хети никога нямаше въпроси за домашното, а освен това интонацията й съвсем не беше на място. Говореше твърде тихо и смирено. Най-сетне вдигнах очи към нея, като се борех да запазя неутрално изражение и тон. Беше застанала толкова близо до мен, че усещах аромата й, а очите й бяха широко отворени и сериозни. Пръстите й замряха, когато погледите ни се срещнаха.

— Не се съмнявам, че съчинението ти е точно такова, каквото трябва да бъде.

Беше ми трудно да извадя думите от себе си.

— Притеснявам се най-вече за третия абзац. Надявам се, че ще го одобрите.

Господи, защо беше толкова млада? Защо ми беше ученичка? Защо продължавах да се измъчвам от това привличане, когато всяко достойно човешко същество отдавна щеше да е престанало да мисли за всичко това по друг начин, освен като за престъпление?

— Ще го проверя. Иди да довършиш работата в групата си. — Хвърлих поглед към часовника на стената и отново се обърнах към компютъра си. — Остават ви само няколко минути.

По-късно същия ден, след вечеря, струпах купчината съчинения по средата на кухненската маса и хванах червената химикалка. От време на време си мърморех някакви забележки, а освен това нарочно пишех със замах, така че химикалката да драска по листа, за да ме чуват Елза и Мери — не че те се интересуваха какво правя. Откакто се беше получила диагнозата от кардиолога, Мери прекарваше всяка свободна минута с майка си и сякаш нямаше никакъв смисъл да повдигам темата за нова среща. Чувствах се така, все едно аз бях човекът, който бавно гаснеше в този дом.

Когато стигнах до съчинението на Хети, се изкуших да го преместя най-отдолу на купчината — или, още по-добре, направо да му пиша отлична оценка, без да го чета, и да продължа със следващото, но извратеният Хумберт Хумберт у мен не издържа на изкушението да го прочете. Оказа се доста обикновен анализ — в него нямаше нищо проницателно. Според нея романът се справяше по-добре с характеризирането на героите, но пиесата им придаваше жизненост и виталност. Тя се беше изразила така, не аз. Обърнах първата страница и прескочих напред до третия абзац.

… в случая със съпругата на господин Рочестър. Поради ограничението във времето пиесата не успява да се занимае с нейната морална дилема и дори с предисторията й. Питър, ако четеш това, ела в стария хамбар на Ериксън на езерото в 8:30. Трябва да говоря с теб. От друга страна, пиесата дава на госпожа Рочестър възможността да бъде триизмерна героиня, която…

Подскочих, върнах се назад и го прочетох още веднъж, за да се уверя, че е истина, после погледнах часовника. Беше 8:39 вечерта. Сърцето ми заби по-силно. Хвърлих поглед през вратата към дневната, където Елза и Мери седяха на еднаквите си люлеещи столове, гледаха American Idol и весело критикуваха участниците, както всеки четвъртък вечерта. Съчинението изведнъж ми се стори като рекламно табло в ръката ми, макар че нито една от двете не поглеждаше към мен. Сгънах го на две и се загледах в белия квадрат, който се получи. Под мишниците и по гърба ми изби пот.

Не разсъждавах. Просто се качих на горния етаж и се преоблякох в анцуг, после слязох обратно долу и се заех да си обувам маратонките, а белият хартиен квадрат през цялото време прогаряше дупка в дланта ми.

— Къде отиваш? — попита Мери.

— Тежко ми е след вечерята. Ще отида да потичам, за да се оправя.

— Толкова късно? Навън вече е тъмно.

— Ще си взема фенерче.

Грабнах едно фенерче от верандата и се затичах надолу по алеята и нагоре по хълма към фермата на Уинифред Ериксън. Когато къщата се изгуби от поглед зад гърба ми, загасих фенерчето и ускорих крачка, като тичах на сляпо по чакъла право към едва видимата линия на хоризонта, надявайки се да вляза в някоя дупка или да стъпя накриво и да си изкълча глезена. Тичах все по-бързо, мачках хартията на топка в ръката си, дишах дълбоко и остро, мускулите ми се сковаваха от усилието, защото не се бях разгрял както трябва, сетне завих настрани от пътя направо през гората, като се молех на небесата да се спъна в някой корен и да си избия зъбите или поне да се ударя толкова силно в някое дърво, че да си докарам мозъчно сътресение. Но нищо не ме докосваше. Бях като призрак на бегач, напълно недосегаем, и когато по силата на някакъв налудничав късмет излязох на открито, краката ми горяха, а пред мен се издигаше постройката на хамбара. Тогава спрях и останах на място, а гърдите ми тежко се вдигаха и отпускаха. До хамбара се извисяваше огромен дъб, като хвърляше сянка върху него, така че светлината на луната не го огряваше. Не ми оставаше нищо друго, освен да се изправя срещу нея.

Вратата се отвори с протяжно басово скърцане. Вътре беше тъмно, с изключение на сиянието от един малък туристически фенер, оставен на високото столче в ъгъла. Отначало не я видях, но когато очите ми свикнаха с полумрака, различих силуета й, очертан в рамката на прозореца, който гледаше към дъба навън. Сигурно ме беше забелязала, докато се приближавах. Беше облечена с карирано яке, а косата й бе вдигната. Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си. Май трябваше да измисля какво да кажа, преди да стигна дотук.

— Здравей, КниженПлъх — каза тихо тя в мрака.

Преглътнах тежко.

— Здравей, Хети.

— Защо не ме наричаш Холи Г.?

— Защото това не е името ти.

— Името ми не е и Хети. Така ме наричат.

— Но това е истинското ти име. Ти си Хети Хофман. Ти си ученичка в гимназията, а аз съм жененият ти учител по литература.

Тя не каза нищо и не отстъпи от прозореца.

— Трябва да разбереш, че всичко свърши. Каквото и да беше това, то свърши, а аз не биваше… изобщо не трябваше… Господи! — Извърнах се към изхода, останал без думи от безсилие. Дъските на пода проскърцаха под краката ми.

— Не, не биваше. Но го направи.

Гласът й леко потрепери на гласните.

— Аз съм женен, Хети. — Може би щеше да го осъзнае по-лесно, ако не спирах да го повтарям. — Имам жена.

Хамбарът отново проскърца и този път гласът й прозвуча по-близо и по-силно:

— Ти беше женен и преди една седмица, но това не те спря, когато поиска да ме видиш. Не те спря и тогава, когато поиска да се превърнеш в Съблазнителя на кокошки.

Разсмях се, въпреки че не исках. Това беше прякорът, който ми беше лепнала след първата ни вечер, когато бяхме правили секс онлайн, с идиотското извинение, че съблазнявам кокошка. Но смехът ми замря, когато си припомних точните думи и си представих картините на нещата, които бяхме правили заедно, на местата, които й бях казал да погали, с устните си върху тях на мястото на нейните пръсти. Дъските простенаха под нас и аз се завъртях, преди тя да се приближи още. Беше успяла да прекоси по-голямата част от хамбара и вече стоеше толкова близо до мен, че можех да видя копнежа и колебанието в погледа й. Очите й бяха широко отворени, устните й бяха полуотворени и изглеждаше толкова млада, по дяволите. Беше дете в тяло на жена. Дори не осъзнаваше колко е млада. Сигурно си мислеше, че е пораснала и е готова да се изправи срещу целия свят — с актьорската си кариера, безкрайните си остроумия по всеки въпрос и мозъка, който попиваше като гъба всичко около нея. Сигурно си мислеше, че ни разделят само няколко години, но това беше цял един живот — тъмни, неизследвани бездни, изпълнени с разочарование и компромиси. Тя беше идеализираната версия на възрастен човек. Аз бях възрастният човек, на когото наистина се беше случило да порасне.

— Аз съм ти учител, Хети. Не разбираш ли колко неправилно е това?

Ъгълчето на устните й се повдигна.

— На какво толкова си ме научил?

Тя направи още една крачка напред и аз инстинктивно вдигнах ръце, за да я задържа за раменете, така че между нас да остане поне един метър здрав разум.

— Мога да те науча на някои неща за законите за секс с непълнолетни.

Тя сведе очи към ръцете ми върху тялото си.

— Значи все пак си мислил за това.

Господи, тя дори не ме слушаше. Беше на съвсем друга планета и участваше в съвсем друг разговор.

— Не. Имам предвид, да, но само в контекста на това, колко дълго ще лежа в затвора, ако се случи. Ти си дете, Хети.

Това най-сетне достигна до нея. Тя отстъпи назад и скръсти ръце.

— Аз съм на седемнайсет години.

— Точно така.

В продължение на една минута останахме на място, без да отстъпим от позициите си. Гърдите й се надигаха и отпускаха от вълнение, така че се притискаха в ръцете й, скръстени върху тях. От самия факт, че изобщо го забелязах, се ядосах още повече.

— Виж, Хети, дойдох тук само за да ти кажа лично, че допуснах ужасна грешка, но всичко вече свърши. Край. Ти си добра ученичка и аз…

— Добра? — каза тя, като повдигна едната си вежда.

— Добре де, отлична ученичка. Преди да се случи това, беше любимата ми ученичка в класа.

— А сега какво съм? Любимата ти каква?

Стиснах зъби.

— Продължаваш да си любимата ми ученичка — или поне ще си такава, ако престанеш веднага с това.

Лицето й се промени и се изпълни с болка. Ръцете, скръстени на гърдите й, вече изглеждаха по-скоро така, сякаш са я прегърнали, за да й дадат опора. Тя сведе поглед към пода и произнесе почти шепнешком:

— Не мисля, че ще успея да го направя, Питър.

— Не ме наричай така.

— Така се казваш.

— Не и за теб. Отпуши си ушите, по дяволите! Ти си дете. А аз съм… — невесело се разсмях, преди да продължа — отговорен възрастен човек, така че това… — Размахах пръст между нас двамата. — Това просто няма да се случи, мамка му! Би трябвало да съм си у дома и да оценявам ученически съчинения, докато жена ми и майка й гледат тъпото предаване по телевизията, а не да тичам навън, за да се срещам с деца в изоставени хамбари посред нощ.

— Продължаваш да ме наричаш „дете“.

— Защото си такава.

Тя вдигна очи и аз видях, че лицето й се е променило отново. Беше като живак, който обработваше информацията и емоциите със светкавична скорост и продължаваше напред. Сега изражението й беше замислено и самодоволно, все едно беше достигнала до някакво откритие. Напрегнах се, разтревожен от тази светкавична промяна.

— Според мен настояваш да ме наричаш така, защото с всички сили се опитваш да се убедиш, че наистина съм дете.

— Не, просто фактите са такива.

— Нека да ти кажа какви са фактите, Питър. Първи факт: ти си нещастен в брака си. Вече не обичаш съпругата си и си разбрал, че си избрал неподходящата жена.

— Няма как да знаеш, че…

— Втори факт: ние се запознахме в интернет и ти откри човек, който споделя интересите ти, който те вълнува и те предизвиква да разсъждаваш и да се смееш. И сега, когато вече знаеш коя съм, това те плаши, защото заради мен можеш да изгубиш всичко. — Тя ме погледна толкова проницателно, все едно виждаше през мен, и заговори едва ли не шепнешком: — Но аз никога няма да ти причиня това, Питър. Защото аз съм подходящата жена.

Беше толкова близо. Можех да се протегна и отново да я достигна, но този път за да я дръпна към себе си и да я целуна. Можех да наведа главата й настрани и да прокарам устни по врата й, хапка по хапка, като вкусвам кожата, която ухаеше толкова свежо и сладко сред вонята на гниещо дърво от хамбара. Тя щеше да ми позволи да го направя. Тя щеше да ми позволи да направя много повече от това.

Бързо отстъпих две крачки назад, докато не се блъснах във вратата, отворих я и излязох навън, където започнах да дишам дълбоко. Вятърът се беше усилил и носеше ухание на земя и вода от езерото, което ми помогна да си прочистя мислите. Хети ме последва и застана до мен, като гледаше към същия хоризонт.

— Мога да се запиша в друг час по литература, ако това е проблемът. Така няма да ми бъдеш учител.

— Другият час по литература не е за напреднали. И също го водя аз, така че единствената разлика ще бъде тази, че около теб ще седят идиоти.

Тя се разсмя.

— Не, благодаря.

— Как мога да те накарам да разбереш какво ти казвам?

Тя не отговори и аз долових задоволство в мълчанието й, сякаш предпочиташе да стои до мен дори когато спорим, отколкото да бъде някъде другаде.

— Ти си прекалено млада. Прекалено невинна.

Тя отново се разсмя, но този път смехът й прозвуча различно, някак по-остро.

— Не съм девствена.

— Нямах това предвид.

Всъщност точно това имах предвид, но не исках да отстъпвам. Решителността ми намаляваше с всеки миг, в който стояхме тук, където дори сянката на дъба ми се струваше съучастник в нашето престъпление. Заех се да изброявам наум всички причини, поради които не биваше да я целувам и дори не биваше да си го помислям.

— Аз умея да се превръщам в онова, което хората искат от мен. Гледай ме, Питър. Ще видиш. Ще се превърна в последното момиче на света, което би се забъркало в любовна афера с учителя си по литература.

Преглътнах и когато най-сетне заговорих, гласът ми беше дрезгав:

— Защото няма да се забъркаш в любовна афера с учителя си по литература.

Тя излезе от сенките на лунната светлина в края на откритото пространство, като полюшваше стройните си хълбоци, и спря до пътеката, която обикаляше покрай езерото. Точно тук момчетата се впускаха в лудешката надпревара за челното място — тук равномерното им темпо се превръщаше в хаос от тела, които се блъскат едно в друго. После хвърли поглед обратно към мен, а в очите й светеше нахална самоувереност.

— Трети факт, Питър: на четвърти януари ще навърша осемнайсет. Ще се видим тогава.

С тези думи тя изчезна в нощта. Останах там цял час или поне така ми се стори, като си давах сметка, че съм изгубил ключово сражение. Бях се втурнал напред, за да победя, без да следвам никаква стратегия, и се бях препънал, като бях пропилял всичките си шансове за победа. Стомахът ми се свиваше от притеснение и отвращение към самия мен. Това трябваше да спре. Ако ми беше останала някаква следа от благоприличие, тази връзка трябваше да приключи веднага.

От този момент нататък за мен Хети Хофман все едно вече не беше между живите. Нямаше друг начин.