Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (20)

Питър

четвъртък, 17 април 2008 година

Шерифът продължаваше да държи пистолета си насочен срещу мен. Нареди ми да се обърна с лице към стената и да застана с ръце зад гърба, а след това влезе един по-млад полицай и ми сложи белезници. За пръв път ми слагаха белезници. Бяха студени.

— Не трябва ли да ми кажете правата?

— В момента мисля само как да те закарам в управлението, без някой от чудесните ни съграждани да те застреля по пътя.

Не се бях замислял за това. От два дни си представях всички възможни сценарии, след като се получат резултатите от изследването на ДНК. Щяха да дойдат да ме приберат от училището или от къщи. Знаех, че няма да ми позволят да отида сам в полицейското управление въпреки очевидния факт, че не бях избягал от града и не бях изоставил живота си. Вчера отидох на работа и направих всичко възможно да се държа като нормален учител в часовете, докато всички колеги и половината от учениците ме гледаха така, все едно бях хищен звяр. Снощи седях срещу Мери на масата за вечеря, докато Елза, която не подозираше нищо, дърдореше за имената, предавани по наследство в тяхното семейство, и всички възможни ужасии, които можехме да стоварим на главата на нероденото си дете. Марси. Етелин. Албъс. Взирах се в чинията си и се ослушвах за хрущенето на чакъла по алеята пред къщата, чаках да зърна отражението от фаровете на колата им през прозорците на дневната. Представях си дори как шериф Гудман ще ме дръпне встрани след погребението и ще ме набута на задната седалка на полицейската си кола, докато камерите на новинарските екипи лакомо поглъщат всяка секунда от този момент, но никога не ми беше хрумвало, че може да ме застреля някой от хората, дошли на погребението на Хети. Не знам защо не се бях сещал за това. Беше съвсем логично. Уинифред Ериксън беше застреляла съпруга си, когато й беше писнало от него, и не бе лежала и един ден в затвора. Естествено, че щяха да ме застрелят.

Двамата решиха да ме изведат през задния изход на столовата, до контейнерите за боклук. Наоколо имаше висока ограда, която задържаше вонята на вкиснато мляко и плесен. Заместник-шерифът отиде да докара колата си, като ме остави насаме с шерифа. Дори така — с белезниците, вонята и яростта, бликаща от очите на възрастния мъж срещу мен — беше по-добре, отколкото да седя в онзи физкултурен салон и да се взирам в кутията, в която беше мъртвото тяло на Хети. Подробностите за убийството се бяха разпространили като горски пожар в гимназията в понеделник сутринта: прободната рана в сърцето, обезобразеното й лице, наполовина потопеното й във водата тяло. Беше ми непосилно да седя и да мълча в онова помещение, в което бе трупът й, докато си представям ужаса и болката й. С несигурни крачки излязох от салона, преди да се срина съвсем.

— Не съм я убил аз.

В момента, в който думите излязоха от устата ми, се запитах защо не ги бях казал по-рано.

Той ме погледна, сякаш бях онова нещо в контейнера, от което се носеше вонята на гнилоч. После ми каза правата.

Заместник-шерифът се върна с полицейската си кола и двамата ме сложиха да седна на задната седалка.

— Запиши го и го остави да се мъчи — нареди шерифът, като затръшна вратата. — Ще дойда веднага след като докараме погребалната процесия от гробището.

Заместникът му кимна и бавно изкара колата през изхода, все едно вече беше огледал района около сградата. Отвън бяха паркирани три новинарски микробуса, пред които се въртяха оператори и репортери.

Когато излязохме на улицата, репортерите ме забелязаха и пространството около колата изведнъж се изпълни с проблясващи светкавици и човешки тела. Седях като статуя, безразличен към въпроса какво ще означава всичко това за живота ми.

— Хм, явно тайната е излязла наяве — отбеляза заместникът, докато караше между репортерите. — Усмихни се, снимат те.

— Аз не съм убил Хети.

— Да, добре. Сега сигурно ще ми кажеш и това, че не си чукал непълнолетните си ученички.

Тя не беше непълнолетна — но аз успях да се овладея, преди да му възразя. Той тихо и злобно се засмя на мълчанието ми, докато изминавахме краткото разстояние надолу по главната улица.

— Няма да си правиш труда да отричаш това, така ли? Сега млъкни и не се оправдавай повече.

Когато пристигнахме в управлението, той се зае със свалянето на пръстовите отпечатъци и снимките, без да се церемони, а после ме блъсна в първата от трите килии в дъното на сградата. После всичко притихна.

Килиите бяха с истински решетки. Всичко ми се струваше такова клише. Закрачих напред-назад и в главата ми от само себе си започна да оформя списък от имена на писатели — Уилям Сидни Портър, Кей Киси, Пол Верлен, всички руски класици — и въпросите за обсъждане в класа. Как беше повлияло на произведенията им времето, прекарано в затвора? Сравнете обществените нагласи срещу Оскар Уайлд и Солженицин. Дори си представих списъка с произведения на автори, които са били в затвора, който щях да подготвя и да раздам на учениците на първия ред, а лицето на Хети щеше да грейне от нетърпеливо оживление. До следващия час щеше да е прочела всички откъси и щеше да е готова да…

Обзе ме пристъп на истеричен смях, който ме накара да се стоваря на нара в килията, преди да се превърне в сподавен болезнен рев. Закрих лицето си с ръце и се опитах да го задуша, преди заместник-шерифът да се върне и да ме заплаши с побой заради нещо, което не бях направил.

Аз не бях убил Хети Хофман.

Беше ме убила тя, по толкова много различни начини, в продължение на няколко месеца, изпълнени с вина и маниакална нужда. Беше ми отнела всичко, което смятах, че представлявам, а след това го бе унищожила с едно-единствено лукаво намигване по средата на шумната класна стая. Когато се срещнах с Хети в хамбара в петък вечерта, аз я оставих да ме смаже. Предадох се на болезненото изкушение и се изгубих в нея, отхвърлих всяка отговорност, заличих и последната следа от приличие, всичко в името на възможността да избягаме заедно, да се заловя за нея в последния миг, преди да се изстреля към небосклона. Правихме любов. Целунах я за довиждане и се прибрах у дома. Но не съм я убил.

Тогава кой го беше извършил?

Този въпрос ме поглъщаше изцяло през последните пет дни, докато си представях как е свършил животът й, как се беше отворило безсрамното й сърце и се бе изляло на онези груби, студени дъски. Томи. Не можех да си представя друг, освен Томи. Онази великанска ръка, която винаги притискаше раменете й, все едно тя бе някаква скъпоценна футболна купа. Бебешките тлъстини, които продължаваха да оформят огромното му туловище, внезапните му провиквания в час, фанатичното му изражение на събиранията преди всеки мач. Бях го наблюдавал по-отблизо, отколкото си представяше — тайният любовник, който следеше всяка стъпка на явния. Тя беше искала да ме измъчва с него — и, господи, аз се бях измъчвал. Нямаше кой друг да я е проследил дотам. Нямаше кой друг да е бил, освен Томи.

Точно затова продължих да ходя на работа в училището — за да го наблюдавам и да видя дали чувството му за вина няма да се прояви по някакъв видим начин — но той отсъства през цялата седмица, а днес не успях да се изправя срещу него във всепоглъщащата тълпа. Трябваше да го погледна в очите, когато ме забележи. Ако ни беше видял заедно, ако я беше убил заради това, той нямаше да успее да го скрие от мен в големите си глупави очи.

Крачех напред-назад в килията — разстояние от три метра, в което краката ми се сковаваха от желанието да се протегнат както трябва, за да побягнат — и чаках шерифа да приключи с погребението на Хети.

Минаха поне два часа, преди да се върне заместникът му. Той ме отведе в същата стая за разпити, където бях преди два дни, но този път забелязах и оборудване, с което да запишат разговора.

— Искам да се обадя по телефона — казах аз.

Той не ми обърна внимание, така че повторих.

— Ще се обадиш — рече вместо него шерифът, като влезе в стаята. Беше сменил костюма си от погребението с униформата. — Мери Бет вече се обади в управлението, ако искаш да разговаряш с нея. Обадиха се и всички останали хора на земята. Отпред са паркирани няколко новинарски микробуса. — Той посочи с палец зад гърба си, към вратата.

— Аз не съм убил Хети.

— Не сме дошли да говорим за това — каза той, като се настани от другата страна на масата и прикова пронизващия си поглед в мен.

— Да, добре, очевидно имах любовна връзка с нея. Беше глупаво и грешно от моя страна. Повярвайте ми, давам си сметка колко беше грешно, но аз наистина я обичах. Никога не бих й причинил нещо лошо, какво остава да я убия хладнокръвно с нож.

— Ще стигнем и дотам, любовнико — отвърна шерифът, като се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. — Кога започна всичко?

И аз му разказах: как Хети беше продължила да ме преследва, след като бях разбрал коя е; как беше започнала да излиза с Томи, за да има прикритие; как ми беше оставяла бележки в съчиненията си; как бяхме ходили до Минеаполис и къде се бяхме срещали всеки път след това. Беше голямо облекчение да го призная и най-сетне да се освободя от тази тайна, която беше надвиснала над живота ми през последната половин година. Разказах му как бях открил, че Мери е забременяла от единствения ни път заедно през последните месеци, как бях сложил край на връзката си с Хети и бях изтеглил последните си спестявания с надеждата, че тя ще ги използва, за да замине за Ню Йорк.

— Исках да замине. Не можех да понеса да я виждам повече и не исках да й се наложи да види Мери бременна.

— С други думи, не си искал тя да говори с Мери — уточни шерифът.

До този момент почти не се беше обаждал, докато му разказвах всичко.

— Не. Имам предвид, да, но мислех предимно за Хети. Не исках да й причинявам още болка. — Сведох глава, преди да продължа: — Аз й отнех невинността. Знам, че е така. Мислех си, че най-малкото, което мога да направя след това, е да й помогна да осъществи мечтата си. Бях убеден, че ще си намери някого в Ню Йорк, ще бъде щастлива с него и ще забрави за мен.

— Хубава история. Не се съмнявам, че адвокатът ти ще я одобри — отбеляза шерифът и погледна нещо в една от папките си. — А сега имам един последен неудобен въпрос към теб. Онзи плик е от двайсет и първи март, три седмици преди смъртта й, когато си й пожелал всичко хубаво и си се разделил с нея, нали така? Тогава как е възможно в нощта, в която е била убита, в нея да е имало семенна течност от теб?

— В петък… — започнах и спрях, за да си поема дъх.

Шерифът се приведе към мен.

— Какво стана след пиесата?

— Отидох на гости на Карл, точно както ви казах. Изпихме по едно, но след това се срещнах с Хети в хамбара на Ериксън.

— Нали каза, че си сложил край на връзката?

— Така е. Имам предвид, че се опитах, но…

— Ако ме излъжеш още веднъж, ще ти откъсна топките. Разбираш ли какво ти казвам?

Челюстта му потръпна от напрежение, а гласът му прозвуча остро като натрошен чакъл. Аз кимнах.

— Добре. В колко часа отиде в хамбара?

— След десет. Оставих колата си до фермата и продължих пеша. Може би е било по-скоро към десет и половина.

— А след това?

Отпуснах ръце на масата между нас и се опитах да си събера мислите.

— Тя ми каза, че иска да ми върне парите. Но когато отидох там, се оказа, че вече ги е похарчила. Не разбрах за това, преди да…

— Преди да правиш секс с нея?

Обзе ме внезапно усещане за яснота, предчувствие как щеше да продължи този разпит и точно колко виновен щях да изглеждам в очите им, когато приключи. Хети ми беше казала за парите. Беше ми казала истината, а после ме беше заплашила.

— Искам адвокат — заявих аз.

* * *

Шерифът не изглеждаше изненадан, че настоях за конституционното си право. Просто изключи записващото оборудване и ме върна в килията, без да каже почти нито дума. Докато чаках да пристигне служебният ми адвокат, изпратен от окръжните власти, заместник-шерифът доведе Мери.

— Имате десет минути. Не докосвайте решетките. Не се опитвайте да му дадете нищо. Ще ви наблюдавам.

Той кимна към охранителната камера и сложи един стол за нея от другата страна на решетките, преди да излезе. Мери беше отпуснала едната си ръка на корема. Сигурно беше изиграла картата с бременността си, за да стигне дотук.

Тя седна на стола, оставен за нея, и се огледа — очите й се спряха за миг на всичко друго, освен върху мен. В крайна сметка тя прикова поглед в охранителната камера и се загледа в примигващата й червена светлинка.

— Казах на мама, че отивам до магазина — рече тя на камерата.

— Мери.

— Тя ме помоли да й купя праскови. Цяла седмица иска праскови, а сезонът им свърши преди осем месеца. Но няма значение. — Мери сведе глава, преди да продължи: — И без това, докато се прибера, няма да си спомня.

Преглътнах с усилие. Тежестта на живота на Мери надвисна в помещението, в което и бездруго цареше задушаваща атмосфера.

— Няма ли да ме попиташ защо съм тук?

— Те вече ми казаха.

Мери го съобщи на скута си, докато бавно поглаждаше в кръг корема си с едната ръка.

— Казаха ми, че си тук, защото лъжеш. Добре че лъжата се смята за престъпление — поне понякога.

— Те мислят, че аз съм я убил.

Опитвах се да говоря тихо, като поглеждах към вратата и към камерата. Сигурно чуваха всяка дума, която си разменяме.

— Защото ти спеше с нея.

Шокът ме разтърси. Гласът и изражението й не се промениха — нямаше никакви признаци, че изпитва някаква емоция по отношение на този факт, с изключение на това, че най-сетне вдигна глава и ме прикова с ясния си безразличен поглед.

— Сигурно вече са го разбрали, нали? — добави тя, докато чакаше да й отговоря.

Нямах никаква представа какво да кажа. Хрумна ми думата „съжалявам“, но тя ми се стори абсурдна, невъобразима. Хората си казваха, че съжаляват за неволно разлети питиета или когато се сблъскат с някого в коридора, без да искат; тази дума беше за хора, които живеят живота си просто и предвидимо. Думата „съжалявам“ вече нямаше място между нас двамата.

— Как разбра? — попитах аз.

Тя не отговори веднага. Вместо това се изправи и отиде до вратата, като надникна навън през дебелото стъкло. Едва след известно време се върна до решетките и застана срещу мен.

— Никога не съм си представяла, че ще отглеждам детето на убиец.

— Не съм убиец. Не съм убил Хети. Господи, аз не можех да убия и кокошка.

Тя не обърна внимание на думите ми, а продължи с призрачния си безразличен глас:

— Не знам защо донесох ножа.

Произнесе го толкова тихо, че почти не го чух. После си помислих, че със сигурност не съм го чул както трябва. Кръвта започна да пулсира в главата ми и аз рязко направих крачка напред. Тя инстинктивно отстъпи и извърна поглед.

— Какво каза? Мери, погледни ме.

Тя не искаше да ме погледне. Профилът й беше суров и не изразяваше никакви чувства, освен съсредоточаване върху спомена.

— В петък те чух, когато дойде с колата. Бях в хамбара и почиствах ножовете. Татко винаги казваше, че инструментите трябва да се поддържат. Да се почистват и да се прибират след употреба. Погледнах навън и видях как се отдалечаваш от къщата. Тръгнах след теб. Не си дадох сметка, че продължавам да държа ножа, който се бях заела да наточа, докато не прекосихме горичката до имота на семейство Ериксън. Към този момент се бях досетила къде отиваш. И когато стигнах там, вече се уверих.

Изпълни ме тревога, която беше твърде ужасяваща, за да я назова по име. Беше по-страшно дори от момента, в който за пръв път бях чул, че са открили труп в хамбара, а Хети не се беше появила на представлението в събота и аз бях парализиран от мисълта, че е мъртва; дори от мига, в който си помислих, че Томи я е убил. Господи, нима беше Мери? Ужасът сви стомаха ми и изби като лепкава пот по кожата ми.

— Мери… — казах аз и се задавих с името й. — Какво си направила?

Тя ме погледна и този път очите й бяха пълни с яростни сълзи, но нито една не преля.

— Аз те видях с нея, Питър. Видях как те гледаше, все едно си неин. — Гневът й проблесна като разпален въглен. Ръката й здраво притискаше корема. — Как можа да ми го причиниш? След като работих толкова много, за да изградя нещо тук! Наистина ли вярваш, че щеше да успееш да го скриеш от мен? Тук, в родния ми град?

Взирах се в пръстите на ръката й, побелели от усилието, сякаш се опитваше да предпази дългоочакваното си бебе от този разговор и всички бъдещи последствия от него в живота ни. На какво беше способна, за да го предпази? За да предпази семейството си? Бях виждал тази ръка да прави неща, за които и през ум не ми бе минавало; бях виждал как прерязва гърлата на кокошките и спокойно ги окачва надолу с главата, за да им източи кръвта. А сега беше бременна — изпълнена с повече чувства, отколкото си бях представял, че е възможно. Яростта сякаш гореше като огън от нея. О, господи!

— Мери, какво си направила? Отговори ми — настоях отчаяно, като сграбчих решетките.

— Знаеш точно какво съм направила. Как може да ме питаш? — Сълзите най-сетне преляха и опасно проблеснаха по страните й. — И ще кажа всичко на шерифа.

— Всичко?

— Ще изляза оттук и ще му кажа, че съм ви видяла заедно онази вечер. Ще му кажа, че съм изпуснала ножа пред онзи хамбар, изтичала съм обратно у дома, обзета от шок, и оттогава не съм виждала този нож.

— Какво? — попитах неразбиращо аз.

Нима се канеше да излъже?

Заместник-шерифът се появи на вратата, като подхвърли нещо през рамото си. Всеки момент щеше да влезе. Може би това щеше да бъде единственият ми шанс да разбера истината, но Мери сякаш дори не ме чуваше. Тя вече кипеше от гняв, като че ли няколко месеца потискани чувства бяха избили навън точно сега, между тези стени от бетон и стомана.

— Каквото и да стане, каквото и да направиш или да кажеш, докато си тук вътре, аз ще задържа бебето. И ти никога, никога няма да го видиш. Дори няма да те запиша в акта за раждане.

— Господи боже, как ще отглеждаш дете, докато си в затвора?

— Аз ли? — просъска тя.

Точно в този миг заместникът отвори вратата и пристъпи между нас.

— Времето свърши.

И двамата останахме неподвижни за миг, приковали поглед един в друг, може би за последен път през живота си.

— Госпожо? — каза заместник-шерифът, като протегна ръка към нея.

— Каквото и да стане — повтори тя.

После заместник-шерифът я изведе навън и затвори вратата, като ме остави да се треса сам зад решетките.

Стори ми се, че мина много дълго време, преди да се върне шерифът — достатъчно дълго, за да свърши досегашният ми живот и да започне някакъв друг, който далеч не приличаше толкова на човешки живот. Седях на нара, заровил лице в дланите си, неспособен да изтрия от паметта си лицето на Мери, изпълнено с омраза, нейното откровение и нейната закана. Тя щеше да каже на шерифа, че е изпуснала ножа и е избягала — очевидна лъжа от страна на човек, притежаващ мотив, възможност и оръжие, с което да извърши убийството, но е без алиби — и защо щеше да каже всичко това?

За да направи така, че този нож да се озове в моята ръка.

Стигнах до единственото възможно обяснение и даже не можех да се мотивирам да му се ядосам. Може би някаква част от нея дори си вярваше — за това, че аз нося истинската отговорност за целия този кошмар.

Представих си как детето ни щеше да израсне при приемни родители, докато аз се опитвам да докажа бащинство в съда; представих си какъв отвратителен баща щях несъмнено да бъда, ако изобщо успея да получа правото да го отглеждам. Заплаках. Плачех за нежеланото дете от един съсипан брак; за живота, който бях изхвърлил като боклук, и за другия живот, от който почти бях успял да вкуся, преди да го изтръгнат от ръцете ми; дори за онзи свят, който Мери се беше старала да създаде, сякаш нейният безмилостен феникс се надигаше от пепелта на мъртвите. Плачех и за Хети, защото вече знаех с абсолютна сигурност, че аз съм причината за смъртта й. Заради мен — заради това че бях твърде слаб, за да устоя — тя никога нямаше да се превърне в някой от хилядите хора, които се пробуждаха в нея.

В крайна сметка сълзите ми свършиха и на тяхно място се процеди вцепеняващо спокойствие. Най-сетне започнах да виждам ясно, когато се изправих пред последния избор в живота си. Благодарение на Пайн Вали разполагах с всички подробности, от които се нуждаех: описанието на местопрестъплението се беше разпространило в цялото училище; Уинифред беше казала на Елза, че са открили дамската чанта на дъното на езерото; а ако всичко това не беше достатъчно, за да ги убеди, разполагах и с последното веществено доказателство, за съществуването на което дори не подозираха, и то щеше да сложи край на всички съмнения.

След толкова месеци, изпълнени с цинизъм, срам и вина, усещах едва ли не сподавена радост при мисълта, че разполагах с тази последна възможност да направя нещо добро. С детето всичко щеше да бъде наред. Този град щеше да го прегърне заедно с Мери и да ги приеме като свои. Те никога нямаше да чуват името ми. Бавно закрачих в килията, като дишах дълбоко, изпълвах дробовете си до дъно и усещах невероятната им еластичност, чудесния им капацитет. Нищо чудно Сидни Картън от романа на Дикенс да се беше чувствал точно така, докато го бяха отвеждали към съдбата му.

Когато шерифът отвори вратата, аз спокойно стоях по средата на килията, отпуснал ръце от двете страни на тялото си, в очакване. Зад него пристъпваше някакъв непознат — пълен, колеблив млад мъж, когото Хети щеше да завърти на пръста си с едно намигване и един-единствен поглед.

Шерифът кимна към него:

— Това е адвокатът ти.

— Добре — казах и погледнах шерифа право в очите. — Искам да направя самопризнание.