Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (24)

Дел

събота, 10 май 2008 година

Уинифред взриви хамбара сутринта на първия ден от риболовния сезон. Обикновено на този ден двамата с Бъд обикаляхме езерото Кросби с полицейската моторница и хващахме по няколко крепчета, които бяха твърде дребни, за да не ги хвърлим обратно във водата. Ходехме на езерото Мичиган по-късно — през юли, между засяването и прибирането на реколтата, когато Бъд можеше да си позволи да отсъства цяла седмица, а аз бях изчакал и последните идиоти да изтрезнеят от празнуването на Деня на независимостта. Това беше времето, когато сериозно се занимавахме с риболов. Откриването на сезона беше само повод да изпробваме въдиците си във водата.

По време на риболовния сезон момчетата от управлението поемаха всички дежурства на езерото. Конфискуваха алкохол и глобяваха хората, които не носят спасителни жилетки, но предимно работеха по слънчевия си загар. Колегите ми обичаха да бъдат дежурни на езерото и аз им оставях всички смени, с изключение на първия ден от сезона. Този ден винаги беше запазен за мен и Бъд.

Не бяхме разменили и дума, откакто арестувах Лънд, а Бъд ме нокаутира. Искаше ми се да му се обадя, но не знаех какво да му кажа, а дните ми се запълваха със служебни задължения. Томи беше започнал да се държи непредвидимо и веднъж го спряха за шофиране в нетрезво състояние. Родителите му убедиха съдията да прояви снизходителност заради загубата, която беше преживял. В управлението трябваше да се занимаваме с един трактор, който се беше обърнал на магистралата, с оплакване за кражба на добитък и с един деветдесетгодишен шофьор, който беше съборил улична лампа, след като по погрешка бе дал на заден с колата си. Попълвах документите и организирах отклоняването на движението, като през цялото време си мислех, че трябва да се извиня на Бъд, но не знаех за какво. Един-два пъти се разминахме в града и си махнахме над воланите, преди да продължим с колите си в противоположни посоки. Най-сетне, след като Лънд се яви в съда, а аз подписах молбата на Уинифред, му се обадих. Казах му, че по време на експлозията ще патрулирам в езерото, за да следя за безопасността.

— Идвам с теб — каза Бъд и затвори.

На сутринта на експлозията пуснахме моторницата на вода и оставихме полицейската кола пред входа на паркинга в 5:00, много преди да се зазори. Пред паркинга имаше съобщение за предстоящата експлозия, до което окачих и табела „Влизането забранено“.

— Вече е топло — отбелязах, докато се отдалечавахме от кея.

Бъд седеше до мен и гледаше пред себе си, към тъмната вода. По лицето му не се четеше нищо, когато кимна:

— Тази година ще бъде много горещо.

След това нито един от двамата не каза нищо повече. До определеното за експлозията време оставаше още цял час, така че загасих двигателя и оставих моторницата да продължи по инерция до едно от по-хубавите заливчета в езерото, преди да подам стръвта на Бъд. Мълчаливо хвърлихме въдиците си и зачакахме. От време на време се обръщах, за да следя как върви подготовката за експлозията. Работниците от бригадата обикаляха около хамбара — множество тъмни силуети на фона на оранжевото небе на източния хоризонт. Преди няколко дни бяха опънали мрежа, за да улови осколките от експлозията, така че да не паднат в езерото, и целият хамбар приличаше на муха, уловена в паяжина.

Бъд не се обръщаше. Когато нещо захапа въдицата му, той дори не я изтегли. Искаше ми се да му кажа да извади рибата от водата, но не можах да намеря думите за това. И двамата се загледахме в плувката, която се мяташе насам-натам, докато рибата успя да се откъсне от кукичката и отплува.

След още малко на хоризонта се показа слънцето, като очерта силуетите на папура и бурените покрай брега в прозрачната светлина на ранното утро. Аз прибрах въдицата си.

— Време е.

Бъд последва примера ми и остави въдицата си настрани, без да отговори.

— Най-добре да обиколим периметъра още веднъж, а после ще спрем по средата на езерото. Така ще бъдем на безопасно разстояние от експлозията.

Той кимна.

Намалих скоростта, когато се върнахме обратно до кея, за да се уверя, че никой не се беше опитал да се промъкне покрай полицейската кола и да пусне лодката си във водата. Покрай шосето бяха паркирани много автомобили, но хората се бяха настанили на капаците с бинокли в ръце — бяха дошли заради представлението. Когато обявих часа за експлозията, имаше известно недоволство и сериозните рибари изобщо се бяха отказали да идват на езерото днес.

Дадох газ към източния край на езерото, където беше хамбарът, и кратко кимнах на бригадата — знак, че могат да започват.

— Петнайсет минути! — провикна се бригадирът от брега.

Махнах му и завих обратно към средата на езерото.

Погледът на Бъд сякаш се вкамени, когато се доближихме до хамбара, но той все така не каза нито дума. Макар че през годините често си бяхме мълчали, повечето от мълчанието бе от моя страна. Бъд беше онзи, който се опитваше да ме достигне, винаги готов с някой виц или нова история за децата. Аз бях живял с мълчанието си толкова дълго, че го приемах като спътник в живота си и дори не се замислях за него. Мълчанието на Бъд не беше естествено. Не знаех как да го достигна през него. Между нас вече имаше бариера — нещо трудно, което преди беше лесно.

Спрях моторницата и загасих двигателя. Днес нямаше вятър, което беше добре. С всяка изминала секунда неволно се напрягах все повече и усещах все по-силно добре познатото гадене в стомаха си.

— Проклет да съм, ако някога отново свикна да чувам експлозии — отбелязах, колкото да кажа нещо.

Двамата видяхме как и последните работници от бригадата се отдалечиха от хамбара и се качиха в джиповете си, за да отидат в къщата на Уинифред, откъдето щяха да детонират експлозивите. Вече не оставаше много време.

Избърсах челото си с една кърпа — беше покрито със студена пот. Бъд изпусна дълга, шумна въздишка.

— Сигурно не ти се намира някакво конфискувано пиене?

Изненадах се да го чуя — Бъд не пиеше алкохол.

— Не, нямам. Тази година още никой не е излизал на езерото. А и обикновено момчетата разделят помежду си каквото конфискуваме. Не се задържа много.

— По-добре. Просто… не мога…

— Да, знам.

— Не знаеш — каза той, като поклати глава.

Не откъсваше очи от хамбара, все едно искаше да пробие дупки в него с погледа си.

— Изобщо не знаеш какво е да отнемат живота на дъщеря ти, така че да се почувстваш безпомощен като червей. А след това да разбереш, че е спала с учителя си — който е женен. Почувствах се така, все едно изобщо не съм я познавал. Не познавам собствената си плът и кръв.

— Глупости. Естествено, че си я познавал. Тя беше тийнейджърка, Бъд. Мислят си, че са влюбени, и правят глупави неща. В крайна сметка на всички им минава. И на Хети щеше да й мине.

— А и той — продължи Бъд, а гневът започна да го завладява отново. — Седях срещу него на родителските срещи преди няма и два месеца и той ни разказваше колко интелигентно и талантливо момиче е тя. А през цялото време мръсните му лапи са били под полата й. Господи, трябва да гние в затвора до края на живота си дори само заради това. А после да я убие така… да я прониже в сърцето… — Вече цялото тяло на Бъд се разтърсваше от яростта, която кипеше в него и не можеше да намери къде да отиде. — Не е достатъчно, Дел. Затворът не му стига. Трябва да му направя още нещо. Искам да го хвърля в този хамбар. Искам този кучи син да се взриви на кайма заради това, което е извършил.

— Бъд… — започнах, но не знаех как да продължа.

Не знаех дали изобщо съществува нещо, което да се каже в отговор на това, но нямаше значение, защото точно в този момент утринното небе се разкъса от взрива.

Хамбарът избухна в поредица от експлозии и за миг видяхме дървените осколки, които се разхвърчаха във всички посоки, а после блъвна дим и скри всичко от погледа. Без да се замисля, бях протегнал ръка към кобура си и се бях прикрил зад таблото на моторницата. Бъд сякаш не забеляза това. Когато димът се разнесе, а във въздуха се усети острата миризма на динамит, се отпуснах малко и подкарах моторницата, за да се доближим до брега. Работниците от бригадата си знаеха работата. Хамбарът се беше превърнал в купчина от натрошено дърво и чакъл — наполовина на сушата, наполовина в гигантската мрежа, която бяха опънали около него.

След още няколко минути джиповете се върнаха и работниците ни махнаха, за да ни сигнализират, че е чисто.

— Е, край — казах аз.

Вече се канех да обърна моторницата, когато Бъд се наведе през борда.

— Чакай.

Той посочи във водата. На повърхността бяха изплували два умрели костура. Докато ги гледахме, до тях изскочи още един, също толкова мъртъв. И още един.

— Ето там. И там.

— Погледни този. Сигурно е поне килограм и половина.

От всички страни във водата се поклащаха мъртви риби, а сребърните им кореми блестяха на сутрешното слънце като стотици слънчеви зайчета. Не можехме да ги преброим. Бяха навсякъде.

— Сигурно е от ударната вълна.

Аз също я бях усетил, но предположих, че се случва най-вече в главата ми. Но сега, след като видях всички тези убити риби, явно не беше само в мен. Вече бях спрял да треперя.

Двамата стояхме един до друг и се взирахме във водата.

— Да отидем да изпием по едно, а?

— Аха.

Обърнах моторницата по-далеч от убитите риби и работниците от бригадата, които се тълпяха около останките от хамбара, и потеглих обратно към кея. Докато завързвахме лодката, по радиостанцията се обадиха от централата.

— Код десет-петдесет и две, с две превозни средства, на шосе дванайсет, точно покрай езерото. Дел, още ли си там?

— Току-що пристигнахме на кея, Нане. Веднага отивам натам.

Вече бях на половината път до полицейската кола.

— Извинявай, Бъд. Ще се наложи да дойдеш с мен и да ме изчакаш, освен ако не предпочиташ да останеш тук. Мона сигурно ще дойде да те вземе.

Но той вече беше седнал на мястото до шофьора и си слагаше колана. Включих сигналните светлини и дадох газ покрай колите, паркирани отстрани на шосето. Някои от зяпачите обърнаха биноклите си към нас.

— Какво означава код десет-петдесет и две?

— Катастрофа с ранени.

Не ни трябваше много време, за да намерим мястото на катастрофата. На банкета беше спрял товарен камион с ремарке, което стърчеше наполовина встрани от шосето, а недалеч от него стоеше шофьорът и трескаво ни махаше да спрем. Когато се приближихме, различих и пикапа, смачкан от камиона — или поне това, което беше останало от него. На пръв поглед беше от онези тунинговани пикапи, които приличат на автомобилни чудовища — модифициран форд F150.

Паркирах полицейската кола по средата на лентата, така че движението да минава отляво.

— Блъсна се направо в мен — започна шофьорът веднага щом отворих вратата. — Първо се чу някаква огромна експлозия, а след това ме блъсна този пикап. Не успях да завия настрани, за да го избегна.

— Какво караш? — подхвърлих, докато проверявах дали от камиона не изтича гориво.

— Селскостопанска продукция. Ягоди от Калифорния.

Шофьорът застана отстрани и ме остави да се промъкна под кабината на камиона.

— Ехо! Аз съм шериф Гудман. Чувате ли ме?

Никой не отговори.

Видях два крака в ботуши, които заобикаляха камиона от отсрещната страна.

— Дел! — провикна се Бъд.

Промъкнах се покрай колелата и го посрещнах от другата страна.

— Това е пикапът на Томи — каза Бъд. — Томи Кинакис.

— Помогни ми да отворя вратата на шофьора.

Двамата я задърпахме, докато не успяхме да я отворим достатъчно, за да надникна вътре.

Томи изглеждаше така, все едно таблото на собствения му пикап го беше погълнало. Цялото табло беше смачкано към седалките, а Томи беше останал по средата. От волана се стичаше кръв и капеше по разкъсаната тапицерия, където се търкаляха празни бутилки от алкохол. Протегнах се да му проверя пулса, но не се надявах на нищо. Очите на момчето бяха широко отворени и празни.

Измъкнах се от отломките и поклатих глава срещу Бъд, после се обадих по радиостанцията за линейка, която да прибере тялото.

— Господи, мъртъв ли е?

Шофьорът на камиона държеше главата си, сякаш иначе щеше да падне, и крачеше напред-назад в канавката до кабината.

Оставих Бъд, за да отида да говоря с него.

— Кажи ми пак какво стана. Този път по-бавно.

— Трябваше да оставя половината товар в Рочестър, а другата половина — в Ред Уинг. Току-що бях излязъл от Рочестър и си мислех, че трябваше да заредя гориво, когато изведнъж отнякъде се чу някаква огромна експлозия.

— От другата страна на това възвишение взривиха един хамбар. На един километър оттук.

— А. Е, добре.

Той се зае да бърше челото си.

— И така, след експлозията…

— Точно така, веднага след експлозията този пикап се блъсна в мен. Идваше от другата посока и изглеждаше така, все едно току-що е излязъл от своята лента поне със сто и двайсет. Задният му край се завъртя и аз натиснах спирачките и се опитах да завия към банкета. Но той вече беше под мен, преди да се усетя. Чух как се смачка и целият камион спря от удара. Изскочих навън, за да видя дали човекът е ранен и не можех да видя друго, освен главата му, но той не мърдаше и не ми отговаряше, когато му виках, така че изтичах обратно и се обадих в полицията.

— Имаше ли други коли на шосето по същото време? Някой друг видя ли какво стана?

— Не, нямаше. Тук е доста затънтено. Може би са минали някакви коли след това, не си спомням.

— Дел! — провикна се Бъд.

Обърнах се и видях, че се беше пъхнал наполовина в пикапа на Томи.

— Гледай за линейката — наредих на шофьора и се затичах обратно.

Възможно ли беше Томи все още да е жив? Не бях усетил никакъв пулс.

— Какво става?

Бъд се отдръпна, като се взираше във вътрешността на пикапа, все едно някой го беше ударил с чук в тила. Вдигна ръка и посочи с пръст.

Погледнах вътре, но нищо не се беше променило. Томи бе все така мъртъв. Не усетих миризма на бензин.

— Вратата! — просъска Бъд.

Тогава и аз го видях. Вратата на шофьора се беше счупила от вътрешната страна и там, в едно отделение под тапицерията, потъмнял от изсъхнала и спечена кръв, беше касапският нож на Мери Бет Лънд. Ножа, който бях сънувал; ножа, който не успяхме да намерим в езерото. Протегнах глава по-навътре и видях някаква правоъгълна кутия с копчета под ножа. Бях готов да заложа хиляда долара, че това е видеокамерата на Хети, която също не бяхме успели да открием.

— Кучият му син! — прошепнах аз.

Бъд се изправи до мен и двамата останахме неподвижни, като се взирахме в обезобразеното тяло на Томи и гледахме как се съсирва кръвта му.

— Лънд — обади се Бъд тихо и дрезгаво.

Знаех, че двамата си мислим едно и също. Питър Лънд беше направил самопризнание за престъпление, което не бе извършил. Може би с мисълта да защити някой друг или от желание да плати за останалите си грехове, но по всяка вероятност той щеше да гние в затвора през следващите двайсет или трийсет години и единственото нещо на света, което можеше да предотврати това, в момента беше точно пред нас.

Хвърлих поглед на Бъд. В далечината се разнесе воят на линейката, а с него и още една полицейска сирена. Нямаше време да обмисля всичко. Нямаше време да си задавам въпроса за моралната природа на човешките действия, дали човек дължи повече на най-добрия си приятел, или на закона и държавата, която се осланя на този закон, нямаше време да пресея десетките въпроси, които щяха да продължат да ме измъчват всяка нощ през следващите години, докато седях в пълния мрак на дневната си и се взирах в котката на съседите, и се чувствах така, все едно нямам право да нося тази значка, все едно съм предал институцията, на която бях отдал живота си, и дори не знам какво означава това. Сирените се чуваха все по-близо и аз се обърнах към Бъд — моят най-стар, съсипан приятел — и му върнах една трошичка от онова, което беше изгубил от себе си.

— Ти решаваш — казах.

По небръснатите му страни се стичаха сълзи.

— Не знам, Дел.

— Тогава го реши заради Хети. Направи избор заради нея.

Погледнах ръката на Дел, която бавно се протегна напред — или за да отвори докрай това тайно отделение на вратата на шофьора, или за да го затвори, така че да остане завинаги скрито от целия свят. Да разкрие убиеца на дъщеря си или да осъди любовника й на цял живот покаяние.

Ръката му трепереше, когато той направи своя избор.