Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (7)

Дел

понеделник, 14 април 2008 година

В седем часа сутринта в понеделник вече бях накарал Джейк да се зарови във файловете в лаптопа на Хети, а аз бях пред вратата на семейство Кинакис. Госпожа Кинакис изобщо не се зарадва да ме види отново, особено след като обясних, че съм дошъл, защото синът им трябва да даде проба от ДНК. И двамата родители бяха крайно недоволни, че Томи се е озовал в списъка на заподозрените, но самият Томи сякаш нямаше отношение по този въпрос. Беше също толкова мълчалив, колкото и предишния ден, седеше до кухненската маса и ровеше в една купа с овесени ядки, които бавно се превръщаха в бетон.

— Ще го направя — обади се най-сетне той, като прекъсна възраженията на родителите си по средата на думата.

Сетне си облече спортното яке с емблемата на гимназиалния отбор, без да ги погледне повече, и двамата потеглихме към Рочестър.

През цялото време, докато пътувахме натам, Томи гледаше настрани през прозореца и понякога си бършеше очите. Преди да се качим в колата, ме беше попитал дали трябва да седне отзад и след това не бях чул нищо повече от него.

Вече почти бяхме стигнали до града, когато му казах, че постъпва правилно.

— Нямаше да ми е трудно да се сдобия със съдебно нареждане, за да те задължа да го направиш, нали разбираш. Така ми помагаш да си свърша работата.

Той кимна и помълча, преди да попита:

— Кръвната проба ще ми даде ли алиби?

— Семенна течност.

— Семенна течност?

— По тялото й беше открита семенна течност. Сигурен ли си, че не е от теб?

Исках да го попитам отново сега, когато родителите му ги нямаше.

— Не — отвърна веднага той. — Нали вече ви казах, че тя не ми даде.

Той помълча още малко — явно му трябваше време, за да осмисли чутото.

— Значи някой я е… изнасилил?

Сякаш му беше трудно да изрече последната дума.

— Не мога да кажа.

— Значи, ако моята… моето нещо не съвпада с онова, ще имам алиби? Ще ме извадите от списъка на заподозрените?

— Ще видим.

Реших да не му казвам, че ако не се брои Джералд Джоунс, целият списък на заподозрените се състоеше само от него.

Той продължи да мълчи цялата сутрин, като оставяше медицинските сестри да го водят насам-натам като някакво възголямо кутре. След това го закарах обратно у тях и завих към къщата на семейство Ериксън. Буикът на Уинифред беше в гаража, а пред къщата бе паркиран един пикап шевролет. Започнах да чукам на вратата и продължих така още десет минути, но никой не ми отговори, затова заобиколих къщата и поех към пристройките. Уинифред даваше повечето от земята си под аренда на един от големите земеделски кооперативи и аз никога не я бях виждал да стъпва на полето след онзи ден, когато беше застреляла Ларс, но все трябваше да е някъде наблизо.

Заех се да надничам наоколо, докато не чух гласове откъм пристройката, където бяха паркирани селскостопанските машини.

— … и не знам какво да правя.

— Ще ти кажа какво ще направиш: нито дума по този въпрос.

Първият глас беше някак приглушен, но отговорът на Уинифред прозвуча ясно като бял ден — нямаше как да сбъркам старческия й глас с някой друг.

— Не мога вечно да пазя тайна.

— Няма какво да кажеш, докато не решиш какво ще правиш.

— Но ние не говорим за това.

— Така е, но ти имаш нужда да си поговориш с някого, а аз знам точно как се чувстваш.

— Но това е убийство.

— Убийството също е част от живота, както и всичко друго. Когато бях…

Уинифред изведнъж замлъкна и настъпи тишина. Сетне отекна оглушителен изстрел.

Хвърлих се към стената на пристройката, а пистолетът се озова в ръката ми.

— Дявол да го вземе, Уинифред!

— Кой е там? По-добре да се махаш от имота ми, дяволите да те вземат, преди да ти пусна още един куршум!

— Аз съм шериф Гудман! Влизам вътре и ако до пет секунди не чуя как хвърляш пушката на земята, ще започна да стрелям. Чуваш ли ме?

Мълчание.

— Уинифред? Започвам да броя.

Отвътре се разнесе глух трясък и тя изръмжа:

— Добре де, добре.

Внимателно пристъпих в сумрачната пристройка, насочил пистолета си към двете жени до отсрещната стена. Уинифред беше облечена с домашна рокля на карета. Имаше гъста плетеница от къдрици по главата си, лула в устата и ядосано изражение на лицето. В краката й беше захвърлена стара ловна пушка. Жената до нея беше поне с четирийсет години по-млада и се бе свила като зародиш на едно столче.

Имаше руса коса, вързана на опашка, а кръглите й страни бяха мокри от сълзи. Нито една от двете не представляваше видима опасност, но аз продължих да държа оръжието си насочено към тях, за да подчертая думите си.

— По всички хора ли стреляш вече, Уинифред?

Тя скръсти ръце на гърдите си и изсумтя презрително.

— Естествено, когато се промъкват тайно в имота ми, а някъде наоколо има убиец на свобода.

Въздъхнах, прибрах пистолета си в кобура и се вторачих в по-младата жена. Макар и все още да не можех да се сетя коя е, все пак ми се струваше позната.

— Имам няколко въпроса, госпожо Ериксън.

Един от най-важните ми въпроси беше защо двете току-що бяха говорили за убийство, но имах чувството, че ще науча повече от по-младата жена, ако я оставя да говори сама.

— Сега съм заета.

— Не, не. Аз си отивам.

По-младата жена се изправи от мястото си и се канеше да си тръгне, но аз й препречих пътя.

— Не разбрах как се казвате.

— Мери Бет Лънд, господин шериф — отговори тя и протегна ръка. — Но сигурно ме помните като Мери Бет Рийвър.

— Разбира се, разбира се. — Стиснах ръката й, която беше силна независимо от зачервените от плач очи. — Двамата с вашия съпруг се преместихте да живеете при майка ви миналата година, нали така?

— Да, мама не е добре, а не иска да живее на друго място, освен във фермата.

— Тук има много възрастни хора, които си държат на своето — отбелязах аз.

Възрастната дама, която стоеше до мен, отново изсумтя.

Мери Бет се усмихна:

— Нашата ферма е съседната, а Уинифред е страхотна, винаги ми дава разни неща назаем и е готова да си поговорим.

— Ще те изпратя, миличка — каза Уинифред, като я прегърна с едната си ръка, а с другата извади лулата от устата си. — Дел, ти можеш да отиваш към къщата.

Проследих ги с поглед, докато се отдалечаваха, без да бързат, и тихо разговаряха помежду си. Нямаше причина двете да не поддържат приятелски отношения, но разговорът им най-малкото ми се стори особен. Човек не идваше да си говори за убийство с Уинифред Ериксън просто защото си няма друга работа.

Хвърлих поглед към горичката в северния край на имота, където Уинифред беше застреляла Ларс преди дванайсет години. Спомнях си го толкова добре, все едно се беше случило тази сутрин — убийствата винаги се помнят така. Споменът за убийството си остава дори след като си забравил всичко друго.

Открих го проснат по гръб, прострелян отстрани в тялото с пушка „Уинчестър“ 308 калибър. Онази година имаше напаст от койоти и кокошките на семейство Ериксън бяха пострадали сериозно от тях. Ларс се беше прибирал у дома откъм имота на семейство Рийвърс точно по същото време, когато Уинифред беше прогонвала с изстрели един койот от техния кокошарник. Беше заявила пред съдебните заседатели, че е стреляла по койота и неволно е улучила Ларс. И макар че беше наследила застраховка „Живот“ в размер на 500 000 долара и цялата ферма, която дотогава беше изцяло собственост на съпруга, за разлика от повечето семейства в окръга съдебните заседатели все пак я оправдаха, защото можеше да докаже колко кокошки са изгубили и Ларс беше прострелян отстрани в тялото, от разстояние. Съдебните заседатели очевидно бяха преценили, че ако искаш да убиеш някого, задължително трябва да го направиш фронтално, от близка дистанция.

Ларс беше истински кучи син, който непрекъснато се оплакваше кой го е измамил и вдигаше скандали за най-малкото нещо. Повечето хора смятаха, че е станал такъв, след като е изгубил толкова млади и двамата си синове — единият се разболя от пневмония, а другият загина във Виетнам — но според мен Ларс просто си беше роден такъв. Нищо не беше достатъчно добро за него. Смяташе всички хора за свои врагове. Уинифред говореше също толкова спокойно и трезво пред съдебните заседатели, колкото и пред мен, когато я открих, застанала до трупа: не беше могла да направи за него нищо повече. И според мен тя наистина вярваше в това — но се съмнявам, че имаше предвид онази сутрин.

— Не знам нищо, така че можеш да си спестиш усилията — започна Уинифред, докато се катереше по стъпалата на верандата.

Пикапът на Мери Бет вдигна облак прах, докато се отдалечаваше.

— Защо се беше разплакала? — попитах, като кимнах след нея.

— Това си е нейна работа.

— Когато водя разследване за убийство, всичко е моя работа.

— Момичето на семейство Хофман не е било убито заради проблеми в брака — отвърна непреклонно Уинифред.

Тя отвори вратата на къщата и ми махна да я последвам.

— Явно знаеш нещо за това убийство, след като можеш да прецениш защо се е случило — отбелязах аз.

Тя изля една чаша чай, който сигурно беше изстинал, и сложи чайника, за да направи нов.

— Не знам нищо повече за Хети Хофман от всеки друг.

— Хамбарът е част от твоя имот.

— Как мислиш, кога за последно съм ходила там? С този артрит няма да стигна и на половината път до хамбара.

— О, според мен можеш да се справиш с всичко, което решиш, Уинифред.

Тя се разсмя на думите ми и шумно сложи още една чаша на масата.

— Ако не искаш чай „Ърл Грей“, ще си ходиш жаден.

— „Ърл Грей“, благодаря.

Седнах и загледах как приготвяше чая. След като беше подредила всичко, тя се зае да духа над чашата си, за да изстине, и заговори малко по-свободно:

— Естествено, знаех за младежите, които ходят в хамбара — точно затова сложих табелата „Влизането забранено“ от източната страна, така че никой да не може да ме осъди, ако покривът падне на главата на някого, докато е вътре. Но от години не съм стъпвала там.

— Значи не си видяла и не си чула нищо необичайно в петък вечерта?

— Не, нищо. Върнах се от постановката и веднага си легнах.

Почувствах някаква тежест в стомаха си, когато го каза — и не само защото бях сигурен, че говори истината. Аз също трябваше да бъда там, в училището, да аплодирам Хети и да я видя как блести за последен път на сцената. Мълчаливо отпих от чашата си, докато гледах през прозореца как една чинка кацна на хранилката за птици в двора на Уинифред. Чаят беше горчив на вкус.

— Мона сигурно не е на себе си — обади се тя след малко.

— Така е.

— Разбирам как се чувства. Когато изгубиш дете, нещо в теб се променя — все едно нещо, което преди това е било течно, се втвърдява и става крехко и чупливо.

Тя разсеяно кимна на себе си, загледана през прозореца и потънала в отдавнашна, добре позната скръб, която вече беше толкова неизменна част от нея, колкото и къдриците на главата й.

Изпих си чая и се отправих към вратата.

— Значи не можеш да ми кажеш нищо повече за Хети, така ли?

— Преди винаги ми се струваше малко надута, докато говореше как ще отиде в Ню Йорк и ще играе на Бродуей, но в петък вечерта, докато се прибирах, не смятах така. Това момиче наистина можеше да играе на сцената. Човек трябваше да го види, за да повярва.

— Ами добре, не изключвам да се наложи да проведем още претърсвания на твоя имот, а освен това никой не бива да влиза в хамбара, докато лично не ти кажа нещо друго.

— Естествено, естествено.

— И искам да престанеш да стреляш по хората, защото иначе ще ти конфискувам оръжието.

— Аха.

Тя ме изпрати до полицейската кола, но изобщо не изглеждаше разтревожена, че може да се раздели с пушката си. Сигурно имаше още пет като нея.

— Вкъщи ли си е Мона, или е отишла при майка си? — попита ме тя.

— Не знам. Вчера беше там.

— Трябва да отида да я видя.

Уинифред се загърна по-плътно с износената си жилетка, макар че слънцето днес грееше. Вдигна очи към небето, после огледа хоризонта и въздъхна:

— Младежите или си тръгват оттук, или ги убиват. Мъжете през ден умират от сърдечни удари. Скоро в този край ще останат само старици.

Усмихнах се, преди да вляза в колата, за да я подразня:

— Мен това ме устройва.

В отговор тя здравата ме удари по рамото:

— О, я си тръгвай.

* * *

Докато следвах интуицията си по пътя към фермата на семейство Рийвър, погледнах телефона си и видях, че имам две пропуснати обаждания от Джейк, затова позвъних в управлението.

— Дел, къде си?

— Проверявам това-онова. Откри ли Джералд Джоунс?

— До утре ще бъде в Денвър. Твърди, че е там от миналата сряда. В момента го потвърждаваме, но изглежда доста солидно алиби.

Дявол да го вземе! В списъка на заподозрените остана само Томи.

— Искам да говоря с него, когато се върне.

— Да го докараме ли в управлението? — попита Томи.

— Не, аз ще отида при него. Нещо ново от криминологичната лаборатория?

— Не, още не, но…

— А от компютъра на Хети?

— Няма да повярваш какво намерих там.

— Е, цяла сутрин ми звъниш като обидена съпруга. Явно е нещо важно.

— Господи, Дел, открих следа, която води към убиеца. Какво искаш, да те изчакам да обядваш в закусвалнята, преди да ти се обадя?

Отбих на алеята пред къщата на семейство Рийвър и спрях на дълбоките коловози в калта пред входната врата.

— Какво си открил?

— Някакъв мъж, с когото Хети си е говорила много — казва се К. П.

— Какво е това име, дявол да го вземе?

— Това е ник.

— Какво?

— Ще ти обясня, когато дойдеш в управлението. Ще вземеш нещо за обяд от закусвалнята, нали?

И ми затвори, малкото лайно.

* * *

Познавах семейство Рийвър още от времето, когато бяха разбрали, че ще им се роди Мери Бет. И целият град го разбра от един километър разстояние — Джон тичаше напред, за да отваря врати и да носи торби с покупки, а Елза въртеше очи след него, като се държеше с една ръка за корема; по онова време и двамата бяха на повече от четирийсет години, но бяха нахилени като глупави младежи на първа среща. Щастие като тяхното имаше противоречив ефект върху останалите хора — някои се чувстваха привлечени от него, за да го споделят; други се чувстваха отхвърлени. А в онези години след войната аз не знаех как да се радвам на чуждото щастие. По онова време бях патрулен полицай и не ставах за нищо друго — раздавах глоби, защитавах закона с твърда ръка и виждах всичко в черно и бяло, — и всеки път, когато срещах семейство Рийвър на главната улица, си намирах някаква работа на отсрещния тротоар. Едва няколко години по-късно, когато спрях Джон за превишена скорост на магистрала 12 и видях как Мери Бет подскача от радост и бърбори нещо в бебешкото столче на задната седалка на понтиака, а Джон срамежливо ми призна, че кара толкова бързо, защото това разсмива бебето, най-сетне се разсмях и аз. Едва тогава се оставих да бъда привлечен от тяхното щастие.

— Какво те води насам, Дел? — попита Елза, когато ми отвори вратата.

От носа й излизаше тръбичка за кислород и изглеждаше толкова крехка, все едно и най-лекият ветрец щеше да я събори. Откакто Джон умря, тя отслабваше с всеки изминал ден.

— Търся Мери Бет.

— О, тя е при съседката Уинифред.

Елза се подпря на касата на вратата и присви очи към горичката, която разделяше двете ферми.

— Не, не мисля. Току-що бях там и видях как си тръгва.

— Така ли?

— Видях също, че нейният пикап е паркиран пред къщата.

Елза погледна натам и сякаш се обърка от това доказателство, така че реших да сменя тактиката.

— Вчера се запознах с твоя зет на представлението в училището.

— Представлението — каза тя, сякаш се опитваше да си припомни нещо. — Май този уикенд трябваше да ходим на някаква пиеса.

— Сигурно е хубаво да има млади хора, които да ти помагат във фермата.

— Само Мери Бет ми помага. Той не пипва нищичко.

— И нивите, и животните, а? Това е много работа за сам човек.

— Не, тя не работи на нивите. Дадохме ги под аренда, когато си отиде Джон. Останаха само кокошките и градините.

— Е, хубаво е да има прясна кокошка, за да я сложиш във фурната — отбелязах аз.

— И още как! — съгласи се Елза с необяснимо оживление и ме посочи с пръст. — Всеки нормален мъж ще каже същото.

— Имаш ли нещо против да я потърся?

— Естествено, че не. Потърси я. Но по-добре да не идвам с теб. Тя ми се кара, когато се опитвам да влача контейнера с кислород в калта.

Докоснах периферията на шапката си, за да се сбогувам с нея, и се отправих към хамбарите, като надникнах в няколко пристройки, докато най-сетне открих Мери Бет в кокошарника, където събираше яйца. Около краката й кълвяха множество кокошки — някои бели, други кафяво-оранжеви, но всички не спираха да ровят по пода и да кудкудякат. Не бяха натъпкани в хамбара, както бях виждал в някои други ферми, където подът не се виждаше под морето от домашни птици. Тези приличаха по-скоро на някакво голямо, странно семейство, събрано около своята майка.

— Госпожо Лънд?

Тя извика и подскочи половин метър във въздуха, което накара кокошките да се разпръснат във всички посоки, но все пак успя да не изпусне кошницата с яйцата. След като вече бях разбрал коя е, намирах прилика с баща й — имаше същата светла кожа и коса, както и здравото телосложение на човек, създаден да устоява на бурите на живота. Изглежда, точно в този момент беше в центъра на такава буря. Кошницата трепереше в ръката й, а дишането й не се успокои, дори след като видя кой съм.

— Господин шериф. Господи!

Тя вдигна ръка към сърцето си и се зае да проверява дали не е счупила някое яйце.

— Не исках да те стресна.

— Няма нищо — отвърна тя, без да ме погледне.

— Как са нещата при теб?

— Всичко е наред.

Мери Бет очевидно не си падаше по празните приказки. Като момиче никога не беше създавала проблеми, така че не я познавах добре. Мисля, че в гимназията беше в отбора по волейбол, а от време на време в местния вестник пишеше, че е участвала в някоя олимпиада.

— Току-що бях до къщата и говорих с Елза. Тя каза, че тези дни ти вършиш всичко във фермата.

— Правя каквото мога. Но не мога да се меря с баща ми, това е сигурно.

— Той щеше да благодари на Бога, че не си съвсем същата като него.

Тя си позволи една лека усмивка, но сериозното й изражение се върна веднага, когато се зае да провери останалите полози.

— Какво те води насам? — попита ме тя.

— Честно казано, яйцата — излъгах аз, като гледах как кокошките се стрелкат навътре-навън през вратичката, която сигурно водеше към двора. — Когато те видях при Уинифред, случайно си спомних, че отново ги продавате. Едно време понякога си купувах яйца от Джон.

— Разбира се.

Тя провери и последните полози, после ми направи знак да я последвам към големия хамбар, където покрай едната стена имаше редица от стари хладилници.

— Колко ти трябват?

— Една дузина ще ми стигне. Колко ти дължа?

— Нищо.

Тя ми подаде една кора яйца и махна с ръка към банкнотата от пет долара, която бях извадил от портфейла си.

— Извинявай, но не мога да ги взема безплатно. Веднъж си създадох проблеми с това. Имаше един барман, който ми даваше да пия безплатно цяла година, а годината и бездруго беше от онези, които после не си спомняш с подробности. Беше ми се сторило страхотна сделка, докато не разбрах, че той продаваше марихуаната, която братовчед му отглеждаше тайно между нивите с царевица. Мислеше си, че съм негов човек. Така и не ми прости, че вкарах и двамата зад решетките.

— Аз не отглеждам марихуана — каза Мери Бет, като се разсмя притеснено.

— Въпреки това — настоях аз.

Продължих да държа банкнотата в протегнатата си ръка, докато тя не я взе.

— Нямам да ти върна, така че ще трябва да ти дам още една дузина.

— Няма проблем, ще дойда за още, когато тези свършат.

Прибрах кората с яйца под мишница и смених темата:

— Ти не познаваше Хети Хофман, нали?

— Не — отвърна бързо тя, като се зае да премести яйцата от кошницата си в хладилника.

— На мен ми беше толкова близка, че все едно бяхме роднини.

— Съжалявам.

Каквото и друго да изпитваше в този момент, думите й прозвучаха съвсем искрено.

— А ти добре ли си, Мери Бет?

— Да. Просто в момента много ми се струпа на главата.

— Аха. С майка ти, фермата и всичко останало.

Тя кимна, без да спира да работи.

— Защо си говореше за убийство с Уинифред?

— Какво?

Тя рязко вдигна глава и най-сетне ме погледна в очите. Нейните бяха изпълнени с изненада и напрежение — от онова напрежение, което се натрупва с месеци и години, докато лицевите мускули съвсем забравят как да се отпуснат. Уинифред беше споменала нещо за проблеми в брака.

— Без да искам, чух за какво си говорехте двете, преди тя да открие огън срещу мен. Тя каза, че убийството също е част от живота.

— А, това ли? Няма значение. Не е каквото си мислиш.

— Ти ми кажи какво е, а аз ще ти кажа какво си мисля.

— Ставаше дума за… Питър, моя съпруг.

Тя преглътна тежко, замълча и очите й отново се стрелнаха към пода.

— Той е вегетарианец. Според него не е правилно да се убиват животни. Уинифред се опитваше да ме успокои.

Макар че това наистина обясняваше забележката на Елза, останалата част от разговора все така не ми звучеше на място.

— Има ли нещо друго? — попитах.

— Нека си остане между нас. Не искам… — Стисна устни и аз разбрах, че няма да науча нищо повече от нея.

— Трябва да проверя ножовете ти — казах аз.

— Защо?

Очите й проблеснаха, но не от страх.

— Хети е умряла от прободна рана.

Тя кимна и мълчаливо се подчини. Снощи се беше получил докладът от аутопсията — според него раните бяха нанесени с право острие с един режещ ръб, дълго между петнайсет и двайсет сантиметра. Премерих всеки нож на Мери Бет, но нито един не отговаряше на това описание. Единственият нож, който беше със същата дължина, бе с извито острие, а и нито един не беше широк толкова, колкото трябва. И без това не смятах, че ще открия сред работните инструменти на Мери Бет оръжието, с което беше извършено убийството, но все пак тя премълчаваше нещо.

Мери Бет ме изпрати обратно до полицейската кола и аз вдигнах ръка, за да махна на Елза, която ни гледаше зад дантелените завеси.

— Между другото, можеш ли да ми кажеш какво е „ник“? — попитах аз.

Тя беше само с няколко години по-голяма от Джейк.

— Ник? Имаш предвид, като лично име?

— Не точно. Нещо свързано с компютри.

— А, да. Това е нещо като псевдоним, с който се регистрираш в различни уебсайтове, блогове и други подобни.

Благодарих й за информацията и започнах да си подсвирквам, докато излизах на заден ход от алеята пред тяхната къща — сега щях да поставя моя заместник на мястото му.

 

 

Влязох в Пайн Вали и подкарах по главната улица, като кимнах за поздрав на мъжете, които се бяха събрали пред магазина за фураж. Обикновено обсъждаха цените на свинете за разплод и царевицата за посев, но този път ме проследиха с поглед по целия път изпод козирките на бейзболните си шапки, а мрачните им физиономии не оставиха място за съмнение каква е днешната тема на разговора.

Когато пристигнах в управлението, Джейк се беше привел над компютъра на Хети, все едно по него предаваха пряко финалния мач от националното първенство по бейзбол. Пуснах един хартиен плик с хамбургери на бюрото му.

— Няма да повярваш какво намерих.

Той извади един хамбургер и го захапа, без дори да погледне какво яде.

Седнах на бюрото и подхвърлих:

— Значи Хети се е запознала в интернет с човек, който се представя с ник „К. П.“, така ли?

— Откъде разбра?

Джейк изглеждаше искрено разочарован, макар че устата му беше пълна. Явно с нетърпение беше очаквал да обясни въпроса за никовете на стареца, който си няма и понятие от интернет. Потиснах усмивката си.

— Звучеше ми логично — отговорих аз.

— Ами според мен тя не е записала всичко. Нали виждаш? Копирала е част от съобщенията в отделен текстов файл. Но някои от тях не изглеждат свързани с предишното, а нито едно не е подписано — освен това.

Той завъртя екрана към мен.

Холи Г.,

Сигурно вече би трябвало да те наричам с истинското ти име, но нямам сили да го направя. До последно няма да сваля маската, за да успея да ти кажа това, което трябва. Нашето приятелство приключва. Тази идея поначало беше рискована, независимо коя си ти, но след като Джейн Еър ни показа кои сме зад маските си, вече е очевидно колко болезнено неправилно е всичко. Моля те да ми повярваш, че ти мисля доброто и обвинявам единствено себе си.

Никога не бива да говорим за това. Не казвай на никого.

Сбогом,

К. П.

— Откога е? — попитах аз.

— Записала го е миналия октомври. Има десетки такива файлове, в които са копирани стотици съобщения. Дел, Хети е имала тайна връзка.

— С К. П. — промърморих аз.

Джейк отвори следващия файл и ние се зачетохме в него, докато си изядем хамбургерите, а след това продължихме да четем още.