Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (11)

Хети

сряда, 7 ноември 2007 година

— Престани, Хети. Много добре знаеш, че ще го направиш. — Порша отхапа от хамбургера си и с гримаса го остави в чинията. — Не казах ли, че не искам кисели краставички?

Маги се наведе през масата в сепарето на закусвалнята „Деъри Куин“ и взе киселите краставички на Порша, като ги метна в устата си една по една.

— Ами не знам. Тя вече е звездата на градския театър. Сигурно е от твърде висока класа, за да участва в училищната пиеса.

— Млъкнете веднага, и двете. Казах ви, че още не съм решила — сопнах се аз и изстисках малко кетчуп в кошничката си с пържени картофи.

— Продължава да има вкус на кисели краставички — оплака се Порша.

— Дай ми го тогава — каза Маги и грабна хамбургера.

— Още е ноември — отбелязах аз и предложих на Порша да си вземе от моите лучени кръгчета. — Ще реша, когато обявят коя пиеса ще се играе. Няма да участвам в кастинг за мюзикъл. Не мога да пея.

— Чух, че режисьорът тази година ще бъде господин Лънд. Не си представям той да избере някой мюзикъл.

Стомахът ми се преобърна, когато чух името му, а лучените кръгчета сякаш се превърнаха в бетон в устата ми. За щастие, точно тогава в закусвалнята нахлуха няколко момчета от футболния отбор и се заеха да се боричкат до касите. Реших да сменя темата:

— Маги, ти покани ли вече Дерек на Деня на Сейди Хоукинс?

Тя лукаво хвърли поглед през рамо към тестостероновото шоу.

— Аха. Ще бъдем на двойна среща, с Моли и Трентън.

Дерек беше хванал едно друго момче през врата до сладоледения щанд и не го пускаше, но спря за момент, за да се ухили на Маги и да се престори, че облизва нещо. Очарователно.

— Ами ти, Порше? Покани ли Мат или Томи?

— Мат ще ходи със Стефани.

— Е, Томи е тук. Иди да го поканиш.

Посочих към Томи с лученото си кръгче, но той се стресна, все едно ме беше гледал, и се приближи до нашето сепаре, напъхал ръцете си в джобовете на спортното си яке с емблемата на отбора.

— Здрасти, Хети.

— Здрасти. Порша искаше… — започнах аз, но в същия миг получих един яростен ритник под масата.

— … да свърши една работа — довърши тя, като се усмихна на Томи. — Можеш да седнеш на моето място.

— И на моето — добави Маги. — Отивам да си взема шейк.

Двете си размениха един поглед и внезапно изчезнаха. Останах с неловкото усещане, че съм пропуснала някой важен разговор.

— Ъъ… имаш ли нещо против? — попита Томи, като размаха якето си към празното сепаре.

Свих рамене и той седна, прокашля се и започна да си играе със салфетника. Джералд винаги повтаряше, че ръцете са най-прекият път към характеризирането на героя. „Не слушайте какво говори — казваше той. — Обърнете внимание какво прави с ръцете си.“ Томи имаше масивни ръце с мръсни нокти и размяташе салфетника между тях, все едно беше хокеист, нетърпелив да запрати шайбата към някого. Беше адски притеснен.

— Е, какво правиш? — попитах го най-сетне.

— Нищо. Току-що се върнах от лов с баща ми. Ударихме един голям елен от шейсет метра.

— Убийствено — отвърнах с най-сериозния си глас, като кимнах в знак на разбиране.

Струваше ми се, че повечето от останалите хора в закусвалнята вече гледаха към нас — на първия ред бяха приятелите на Томи от футболния отбор, които се ръгаха с лакти в ребрата и тъпчеха устата си с пържени картофи.

— А ти какво правиш? — попита ме той.

— Просто исках да хапна нещо набързо преди работа.

— Аха. Готино — каза Томи и се почеса по главата.

Косата му не беше точно къдрава. Изглеждаше по-скоро така, все едно току-що е станал от леглото.

Отпих от чашата си и сламката издаде онзи звук, който се получава, когато стигнеш до дъното. Томи обнадеждено погледна към чашата ми.

— Искаш ли… искаш ли да ти налея още?

— Става — казах аз и му я подадох. — Наполовина портокалов сок, наполовина спрайт, с три кубчета лед.

Проследих го с поглед, когато отиде до машината за напитки и съвестно изпълни идиотската ми поръчка. Дори изля малко портокалов сок, за да се увери, че наистина е само до половината на чашата. Когато Дерек се приближи до него и го удари по рамото, Томи безмилостно го блъсна в рафта, където стояха подправките, и се върна до сепарето, без да разлее нито капка. Изумително. Това беше като някакъв социален експеримент. Отпих от чашата си и реших да продължа с експеримента.

— Как ти се струва Порша?

— Порша Уен? — попита той и аз се стегнах, за да не завъртя подигравателно очи към тавана. В целия град нямаше друга Порша.

— Аха.

— Не знам. Симпатична е, предполагам.

— Какво ще кажеш, ако тя те покани на Деня на Сейди Хоукинс?

— О — каза Томи, лицето му стана яркочервено и той отново започна да си играе със салфетника. — Аз… ами… не мислех, че тя ще ме покани.

После преглътна и ме погледна в очите. Интересно, досега не бях забелязвала, че неговите са съвършено сини — като цвета на небето, който те кара да забравиш, че зад него има нещо друго.

— Мислех си, че може би ти ще ме поканиш — изтърси той.

Предложих му едно лучено кръгче, докато размишлявах по този въпрос. Изведнъж ми се струпа много за размишление.

— Защо искаш да те поканя аз, а не Порша?

— Не знам. Просто тя е малко шумна. И непрекъснато говори за другите хора. Знам, че ти е приятелка и прочее, но… — Томи не довърши изречението си, обзет от неприкрито неудобство, и натъпка лученото кръгче в устата си.

— Доста е шумна — съгласих се с усмивка.

Той ми отвърна — с неуверена крива усмивка, която му придаде детинско изражение. Значи искаше момиче, което не вдига много шум.

— Ще ме поканиш ли?

— Не знам — отвърнах аз, облегнах се на масата и оставих косата си да падне пред лицето. — Мисля, че първо трябва да те видя как танцуваш.

— Какво? Тук ли? — попита объркано той.

Добре — значи момиче, което не вдига много шум и не задава сложни въпроси. Предложих му още едно лучено кръгче и отбелязах как лицето му светна. Значи обичаше да го хранят. Списъкът с характерните му черти започваше да се оформя. А заедно с него започна да се оформя и бъдещата приятелка на Томи Кинакис.

На първата ни среща отидохме да гледаме „Няма място за старите кучета“. Той дойде да ме вземе с един великански пикап, който очевидно обожаваше. Показа ми новата тапицерия на седалките, тонколоните и дори тайното отделение, което си беше направил на вратата до мястото на шофьора, за да си държи една плоска бутилка с уиски в него, и ми я предложи на паркинга на киното. Аз отказах. По време на филма си разделихме едни пуканки от най-големите, но аз си взех само няколко пъти от тях, преди да свършат; бях твърде погълната от актьорските изпълнения на екрана.

— Обожавам братята Коен — въздъхнах по пътя към къщи.

— Така ли се казваше наемният убиец? — попита Томи. — Той беше върхът.

Не си проговорихме повече, докато той не спря пред дома ми, после завъртя копчето на радиото и измърмори, че трябва да почакам малко.

— Какво? — попитах, но Томи вече беше излязъл от пикапа и го заобикаляше, за да дойде от моята страна.

След като ми отвори вратата, неловко протегна ръка към мен. Аз я хванах, за да сляза, и щях да я пусна, но той обгърна пръстите ми със своите и леко отпусна другата си ръка на рамото ми.

— Нали… нали каза, че искаш да видиш как танцувам?

Едва тогава осъзнах всичко — кънтри музиката по радиото, която беше усилил, и срамежливото изражение на лицето му.

— О! — Аз се изчервих и сведох поглед, неподготвена за този жест.

Той придърпа ръката ми до гърдите си и ме поведе, направихме няколко танцови стъпки, докато песента свърши и аз отстъпих крачка назад.

— Е, ставам ли за нещо?

Усмихнах се:

— Мисля, че да.

Следващия уикенд първо отидохме на Деня на Сейди Хоукинс, а после на купона на футболния отбор по случай края на сезона и докато бяхме там, Томи ме целуна до хладилника за бира на бащата на Дерек. Всички наоколо се провикнаха насърчително и след това започнаха да говорят за нас като за двойка. Дори имената ни звучаха точно както трябва. Томи и Хети, гаджетата от гимназията.

До Деня на благодарността вече си бяхме изградили някаква рутина. Излизахме в събота вечер, а тъй като нямахме нито един час заедно — аз бях в класовете за напреднали по всички предмети, а Томи очевидно не беше — в училище се виждахме само на обяд. Аз седях при него на масата на футболистите и го оставях да изяде повечето неща от подноса ми, докато си играех нещо на телефона. С изключение на дните, когато в стола имаше шоколадови курабийки — тогава той винаги ми даваше и своите.

Томи очевидно ме харесваше — беше достатъчно само да му се усмихна и лицето му светваше — макар че всъщност не харесваше толкова мен, колкото идеята да си има приятелка. Всеки път, когато останалите момчета от отбора подбираха своите приятелки, той ме прегръщаше толкова силно, все едно искаше да ми строши костите, и обикновено в събота вечер бяхме на двойни или дори на тройни срещи с други двойки. Мисля, че най-сетне се чувстваше на мястото си, след като и той си имаше гадже, и макар да беше тъп като цял кашон с галоши, това не му пречеше да е мил. Беше ми приятно, че заради мен се радва на такова признание от страна на приятелите си.

Мама и татко също се радваха. Според мен си мислеха, че след като имам приятел, това ще ми помогне да пусна корени тук, сякаш беше достатъчно, за да си променя решението и да не замина за Ню Йорк. Поканиха Томи на вечеря в неделя, а след вечерята двамата с татко гледаха мача, точно както преди го гледаха с Грег.

За мен всичко това беше ново. Никога не бях излизала с някого и нямах никаква представа как да се държа като приятелка. Оказа се лесно — най-вече физически жестове, които не изискваха интелектуално усилие. Беше по-скоро да се привеждаш към него, за да покажеш, че го слушаш внимателно, отколкото наистина да го слушаш, или да слагаш ръка на рамото му, вместо да му кажеш да спре. Наблюдавах другите момичета на нашите двойни срещи и отбелязвах как се кикотеха и се преструваха, че дразнят приятелите си. Изглеждаха толкова щастливи, че аз се запитах дали ако изглеждам също толкова щастлива, ще приемат и мен.

Един ден след обяда го изпратих до часа му по литература. Вървяхме по коридора, без да бързаме, Томи беше преметнал ръка през раменете ми, а раницата ми леко го удряше по бедрото и сякаш никога нямаше да стигнем, но аз почувствах някакво напрежение в тялото си. Момчетата от отбора си подвикнаха обичайните си лафове, когато се чу звънецът за влизане в час, и ние стигнахме до вратата, зад която беше Питър. Вдигнах очи и се усмихнах на Томи с онази многозначителна усмивка, като доближих лицето си до неговото, огромно като чиния. Той се хвана на въдицата, залепи устата си върху моята и ме стисна още по-силно под мишницата си, където ме държеше.

— Приятен час — подразних го аз, след като ме пусна, като прокарах пръст по бицепса му.

— Да бе, да — отвърна той, завъртя очи към тавана и влезе в стаята.

Питър стоеше зад катедрата и ме гледаше втренчено, застинал като статуя. Очите му се стрелкаха между мен и Томи и аз видях, че беше потресен. Двамата с господин Джейкъбс бяха дежурни учители в стола и Питър навярно ме е видял заедно с Томи още преди няколко седмици, но след онази вечер в хамбара той се стараеше дори да не поглежда към мен. Не дадох знак, че съм го забелязала, а вместо това изпратих въздушна целувка на Томи, преди с танцова стъпка да се отдалеча по коридора. Беше прекрасно.

След този ден открих, че Питър вече ме поглеждаше.

В часа по литература не пропусках да вдигам ръка толкова често, колкото го правех обикновено. В действителност подготвях уроците си още по-старателно, така че винаги да съм в състояние да изкажа някакво мнение за темата или подтекста на книгата, с което да го впечатля. Той продължи да ме игнорира известно време, но след като ме видя да се целувам с Томи, започна да се отпуска. Отначало признаваше, че предлагам интересни гледни точки, а после дори спореше с мен пред класа, за да се опита да мотивира някой друг ученик да се включи със собствени аргументи. Няколко седмици след Деня на благодарността той се обърна към класа и постави началото на дискусията с думите:

— Е, някой, освен Хети има ли какво да каже за края на книгата?

Всички се засмяха, включително и аз, но въпреки това вдигнах ръка.

— Някой друг? — настоя Питър, като се огледа с надежда.

Той почака още малко, после театрално въздъхна и ми даде знак да се изкажа.

— Според мен краят беше ужасен. Нито един въпрос не получи отговор.

— Кой друг мисли по същия начин? Вдигнете ръце, моля.

Той се подпря на ръба на катедрата — любимата ми поза. Това означаваше, че всеки момент ще се впусне да говори и ще се опита да ни накара да се замислим за нещо в книгата. Ръкавите му бяха навити до лактите и очите ми неволно се плъзнаха по космите по ръцете му, преди да примигна и да се стегна, за да чуя какво казва.

— Това е книга за войната. Войната винаги поставя на обществото трудни въпроси, някои от които остават без отговори. Как мислите, дали задачата на О’Брайън като писател е да отговори на тези въпроси вместо нас, или неговата цел е единствено да накара читателя сам да си ги зададе?

Бека Прайс се обади, за да отговори:

— Според мен всеки може да има различен отговор на въпроса дали войната е била справедлива, или не. Имам предвид, погледнете как е сега, в Ирак и Афганистан. Няма никакво единодушие какво трябва да се направи и дали изобщо е трябвало да се намесваме там. Но всички казват, че това е „виетнамската война на нашето поколение“.

— Какъв късмет, а? — каза Питър.

Някои се засмяха. Други сведоха поглед към тетрадките си. Не бях единствената в класа, която имаше роднини на фронта.

— Добре, да се върнем към забележката на Хети, че нито един въпрос не е получил отговор…

— Почакайте, аз не исках да кажа, че очаквам от автора да отговори на големите, философски въпроси за войната. Имах предвид, че нито един от героите в книгата не стигна до края на своя път.

— Може би О’Брайън е искал героите му да символизират точно тези по-големи въпроси. Ако всички бяха изминали своя път докрай, дали щеше да продължиш да мислиш за въздействието на войната върху обикновените хора?

Въздъхнах и свих устни, като си давах сметка, че съм изгубила този спор. Но след това ми хрумна нещо друго.

Питър продължи да подава различни аргументи още малко, после ни даде темата за съчинението точно преди да бие звънецът. Аз скочих от мястото си и се доближих до катедрата, докато всички останали прибираха книгите и тетрадките в раниците си.

— Господин Лънд, имам още няколко въпроса по книгата. Може ли да дойда при вас след часовете, за да ги обсъдим?

Придадох си напълно невинно изражение, като за по-сигурно прехапах устни и наведох глава. Питър преглътна тежко и се озърна. Всички останали си приказваха и се смееха, докато се бутаха да излязат по-бързо.

— Защо не използваш точно тези въпроси като основа на съчинението си?

— Не мога да пиша за книгата, ако не съм сигурна, че я разбирам както трябва. Ще ви отнема само няколко минути.

С тези думи излязох, преди да успее да ми откаже отново, и до края на деня бях като на тръни. Дали ще ме чака? Знаех, че в този ден последният му час е свободен — да, наистина бях запомнила програмата на часовете му — затова като нищо можеше да се изстреля от училището още преди да успея да изляза от моя час по химия. Когато се чу последният звънец, изтичах от стаята и изпреварих тълпата от ученици по пътя към първия етаж. Няколко души се опитаха да ме повикат, докато минавах покрай шкафчетата, но аз само им махнах в отговор и продължих да крача по коридора, притиснала учебниците към гърдите си.

Когато стигнах до неговия кабинет, спрях да си поема дъх и да надникна през прозорчето. Питър седеше зад катедрата и четеше нещо. Сърцето ми подскочи и аз бутнах вратата, за да вляза, нетърпелива да видя как ще вдигне поглед към мен и какво изражение ще се изпише на лицето му. Но когато отворих вратата, изведнъж видях още двама ученици, надвесени над чиновете на последния ред. Единият беше Томи.

Томи се усмихна широко, когато ме видя, но аз извърнах поглед и оставих косата си да падне като завеса отстрани на лицето, докато се отправях към катедрата на Питър.

— О, Хети — каза той, като вдигна поглед от компютъра си. — Бях забравил, че ще идваш. Реших да дам шанс на тези ученици да направят последни поправки по съчиненията си, преди да ги предадат.

Чух зад гърба си как Томи тихо се престори, че хърка. Питър не му обърна внимание, а ме погледна с дежурна усмивка.

— Още ли искаш да обсъдим произведението на О’Брайън?

— Да — успях да отговоря след малко.

— Е?

Искаше ми се да му ударя един шамар, за да изтрия от лицето му тази престорена небрежност. Вместо това зарових из чантата си, за да намеря книгата. Така си спечелих малко време и в крайна сметка реших, че мога да играя тази игра не по-лошо от него.

— Ето.

Сложих книгата пред него и дръпнах един свободен стол до дъската, точно до неговия.

— В момента не мога да си спомня точните откъси, но съм си ги отбелязала.

Той седна по-изправен на стола си, докато аз се преструвах, че разлиствам страниците и разсъждавам на глас. Томи продължи да ме поглежда, видимо объркан, докато не му се усмихнах и не му намигнах, от което да си направи извода, че всъщност съм дошла заради него. Номерът мина. Той сложи ръка пред устата си, за да скрие усмивката си, и отново се надвеси над чина — сигурно сменяше всички запетаи с точки или слагаше главни букви на произволни думи в изречението.

— Ето това.

Намерих страницата, където бях изписала всички бели полета, за да дам израз на раздразнението си колко депресиращ беше целият разказ. Често правя така. Обичам да добавям свои собствени думи в книгите, все едно си говоря с автора и двамата водим спор, от който съответната история става по-жива отпреди, когато все още не съм я прочела.

— Знаеш, че тази книга е училищна собственост, Хети. Не бива да драскаш по нея.

— Ами глобете ме.

Томи и другият ученик се засмяха, но и двамата се опитаха да се престорят, че са се закашляли.

— Ето тук например. Изобщо не разбирам идеята на този герой. Защо се обесва, след като се прибира у дома? Преживял е войната, а след това решава да се самоубие? Ако искаше да умре, трябваше просто да тръгне срещу вражеската армия с голямо бяло знаме над главата.

— Помисли си за спомените, които продължават да го измъчват, и за вината, която изпитва за смъртта на своя приятел. Може би ако наистина беше преживял войната, той щеше да успее да продължи с живота си. В този разказ О’Брайън иска да почувстваме, че някаква част от този герой наистина е загинала във Виетнам, просто той все още не си е дал сметка за това.

— И все пак погледнете колко е дълъг този разказ — настоях аз.

Протегнах се да разлистя книгата и докоснах с пръсти ръката му, без да искам.

Докосването беше като електрически шок. Усещането прониза цялата ми ръка и аз застинах за миг, неподготвена за него. Хвърлих поглед към Томи, но компютърът на Питър скриваше както ръцете ни, така и книгата. Бяхме по средата на училището, на пет метра от моя приятел, но никой не можеше да ни види. Сърцето ми заби по-силно, а дишането ми се учести. Питър не беше помръднал и едно мускулче. Сякаш и той беше зашеметен.

Внимателно, много внимателно разлистих страниците обратно до началото на разказа, като се взирах в ръката му. Беше красива, с дълги пръсти, квадратни нокти и рехави косъмчета по кокалчетата и китката.

— Поне двайсет страници — казах аз притихнала, все едно бях останала без дъх. Бях почти сигурна, че Томи не ме чува. — И нищо не се случва — добавих.

— Героят не може да продължи напред. Точно затова не спира да обикаля около езерото. Ако го беше направил само веднъж, нямаше да почувстваш както трябва неговото безсилие.

Неговият глас също беше притихнал, макар че нито един от нас не поглеждаше другия. И двамата се взирахме в бюрото и книгата пред себе си.

— Ако не може да продължи… — преглътнах и отново протегнах ръка, този път нарочно, за да я отпусна точно до неговата, така че едва да се докосват — какъв е смисълът?

Кожата му беше твърда, не като кожата на Томи, която беше по бебешки мека, и аз почувствах топлината от кутрето му, която преливаше в моето кутре и изпълваше цялото ми тяло. Искаше ми се да сложа ръка върху неговата и да сплета пръстите ни, но не посмях. Томи всеки момент можеше да се изправи и да ни види. Някой можеше да мине по коридора и да надникне през прозорчето в стаята. Отлетя една секунда, после втора, а Питър все така не помръдваше ръката си, отпусната до моята, и аз се наслаждавах на този мимолетен забранен контакт.

Питър дълбоко си пое дъх, после отговори внимателно и ясно:

— Героят вече е направил своя избор. Точно това е смисълът на разказа. Затова сега трябва да понесе последиците от своите решения. — Прочети отново този откъс — добави той, като взе книгата и прекъсна контакта помежду ни.

Сърцето ми натежа като камък в гърдите. Той намери откъса, който търсеше, и ми подаде книгата, сетне се отдръпна на безопасно разстояние от мен.

Думите сякаш плуваха по страницата. Нямах никаква представа какво означават. Спомних си първата си среща с Томи — как ме беше хванал за ръка и ме беше завъртял толкова мило, а аз не изпитах нищо, дори частица от реакцията, която бях усетила току-що от мимолетното докосване до кожата на Питър. Ако бях нормално момиче с нормални мечти, главата ми щеше да се завърти от несигурното докосване на Томи Кинакис. Щях да се кикотя, когато го обсъждам с приятелките си, и да го притеглям по-близо, вместо да навеждам глава и да се извръщам от него. Всичко щеше да бъде толкова по-просто, че ми стана жал за момичето, което никога нямаше да бъда. Колкото и добре да играех тази роля, аз никога нямаше да се вживея в нея.

Значи беше дошло времето да спусна завесата и да се поклоня.

— Добре. Струва ми се, че разбирам какво ми казвате.

Затворих книгата и я прибрах.

— Надявам се, че поне ще помислиш върху думите ми, преди да напишеш съчинението си.

— Разбира се — отвърнах и добавих по-тихо: — Винаги мисля за това.

Преди да успее да ми отговори, аз извадих лист хартия и надрасках нещо на него, после се изправих и взех якето и раницата си. Застанах между момчетата и Питър, така че да не го виждат, и му подадох листа, по средата на който му бях написала:

Как ти се струва новият приятел на Хети?

Холи Г.

Питър рязко вдигна глава и ме изгледа втренчено, а по лицето му се изписа объркване. Позволих на сърцето си да забие по-спокойно и бавно му се усмихнах — усмивка на съучастник, разкриваща всичко, без да има нужда от нито една дума, усмивка на актриса, която осветява цялата сцена и се обръща към всеки човек в публиката, за да му каже: „Аз съм твоя, само твоя“. Усмихнах му се със силата на всичко, заровено дълбоко в мен, което копнееше да излезе на свобода.

И точно когато в погледа му започна да просветва разбиране, аз се обърнах и излязох от стаята, като намигнах на Томи, докато минавах покрай него.