Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (3)

Питър

петък, 17 август 2007 година

Застойната сърдечна недостатъчност ме убиваше бавно, но сигурно.

Бях на двайсет и шест години, в най-добрата физическа форма в живота си. В интерес на истината нямаше как да не съм. В гимназията бях кльощав книжен плъх, но междувременно бях еволюирал до млад мъж, който тича поне по двайсет и пет километра на седмица. Сигурно дори можех да вдигам тежести, ако събера смелост да вляза в някой фитнес, пълен с потни, ограничени типове. Поддържах диета от органични, вегетариански продукти — но въпреки всичко това застойната сърдечна недостатъчност съсипваше живота ми.

— Какво искаш за десерт?

Погледнах към Мери, която седеше от другата страна на масата. Откакто ни поднесоха ордьоврите, не беше казала почти нищо друго и непрекъснато поглеждаше часовника си, като че ли бяхме закъснели след вечерния си час.

— Шоколадов мус? — отвърнах с широка усмивка.

След седем години заедно знаех, че тя не може да устои на нищо, в което има шоколад. Не се съмнявам, че много мъже твърдят същото за съпругите си, но на един панаир бях видял с очите си как Мери яде бекон с шоколадова глазура. Пържена свинска сланина, потопена в шоколад. Бях позеленял, но тя само се разсмя и каза, че не било толкова лошо.

— Ами добре — каза тя и сви рамене.

Махнах на сервитьора и си поръчах кафе с десерта. Ресторантът беше от онези, в които можеш да направиш знак на дискретния келнер, да си поръчаш кафе американо и той да кимне в знак на одобрение. Над всяка маса имаше окачена лампа, така че посетителите да се чувстват обгърнати от свой собствен пашкул светлина. Беше модерен, но романтичен ресторант — сигурно разчиташе на основна клиентела от специалисти в университетската болница „Мейо“ в града. Мери не искаше да идваме с колата чак до Рочестър, но в Пайн Вали имаше само две заведения за хранене, между които можехме да избираме: закусвалня от веригата „Деъри Куин“ и едно кафене, отворено до седем вечерта. Освен това в Пайн Вали нямаше кино, а тази вечер беше традиционната ни среща — вечеря и филм, само че ние не правехме като повечето други двойки, а първо ходехме на кино и после на вечеря, за да можем да обсъдим филма. Точно така бяхме постъпили на първата си среща: най-напред гледахме „Американски прелести“, а после отидохме на вечеря и спорихме за моралното превъзходство на героите във филма, докато не се наложи сервитьорката да ни помоли да си тръгнем, защото масата е резервирана за по-късен час. Е, този път със сигурност нямаше да предизвикаме проблеми с настаняването заради продължителни и разгорещени дебати на ръба на флирта.

Донесоха ми кафето, аз веднага отпих от него и си изгорих езика, но не обърнах внимание на болката. Продължих да го пия и да наблюдавам Мери, като се опитвах да разбера къде съм сбъркал.

Тази вечер беше със спусната коса, която отразяваше светлината на лампата над нас като златен ореол и скриваше лицето й, докато Мери гледаше надолу към масата, настрани към другите хора в ресторанта и навън през панорамните прозорци — навсякъде, само и само да не поглежда към мен. Мери имаше лице като ябълка, с широки скули и сочни бузи, които сякаш събираха радостта и я споделяха жизнерадостно и демократично, но тази вечер не можех да открия никаква радост в него.

Беше облякла вталената си синя рокля с кройка от петдесетте години и когато по-рано вечерта слезе по стълбите в къщата, аз я прегърнах, целунах я по бузата и прошепнах: „Здравей, красавице“. Тя се беше усмихнала и се бе отдръпнала. Предположих, че го направи, защото Елза седеше на дивана и ни гледаше, ала Мери продължи да се държи по същия начин през цялата вечер. Вежлива. Дистанцирана. Все едно присъствието й беше някакво задължение, по-неприятно и от задачата да почисти хамбара с кокошките на Елза. Филмът изобщо не помогна за успеха на вечерта, за което си бях виновен само аз. Бях избрал да гледаме „Позабременяла“, защото Мери обичаше романтични комедии, а филмът имаше високи оценки от критиката, но нито един от двамата не се смя много. От първата си брачна нощ насам никога не бяхме използвали противозачатъчни средства и след като в продължение на три години Мери се беше опитвала и не беше успявала да забременее, сега трябваше два часа да гледа двама идиоти, които се преструваха, че са си направили дете след една-единствена пиянска вечер.

— Съжалявам за филма.

Тя най-сетне вдигна поглед към мен.

— Няма нищо.

— Трябваше да помисля малко, преди да го избера.

— Не, наистина, Питър.

Мери се поизправи на стола, когато сервитьорът се появи отнякъде и поднесе десерта на масата между нас.

— В последно време и без това не си мисля за бебета.

— Жалко — казах. — Смятах след вечеря да паркираме колата някъде и да се поцелуваме. Или нещо повече. — Намигнах на Мери, но тя не каза нищо и аз продължих, обнадежден: — Чувствам се така, все едно пак сме в общежитията. Помниш ли как чакахме съквартирантите си да излязат или търсехме някой усамотен парк? Спомняш ли си втория етаж на паркинга на Четвърта улица? От онази страна, където лампите не светеха?

Тя си взе една лъжичка шоколад и поклати глава:

— Трябва да се прибираме. И без това закъсняхме много.

— Елза се е справяла чудесно сама в продължение на седемдесет и три години. Ще се оправи още един час.

Мери изяде още малко от десерта, без да обърне внимание на думите ми. После изведнъж остави лъжичката и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво има?

— Десет долара за шоколадов мус. Това е лудост.

— Е, значи е още по-голяма лудост да го поръчаме и да не го изядем — отвърнах и се заех с десерта.

Беше адски добър. Лек, ароматен и сладък, обаче не прекалено.

— Опитай още една хапка. Точно заради тази хапка струва десет долара.

Залюлях лъжичката пред лицето на Мери и тя въздъхна, преди да я изяде.

После отново се зае с десерта, но без да казва нищо, сякаш не искаше да си говорим. Изпих си кафето и се опитах да я извадя от това състояние, ала безуспешно.

Когато ни донесоха сметката, Мери я грабна от масата.

Плати на сервитьора и си взе дамската чанта.

— Готов ли си?

Докато отивахме към колата, аз я погалих по рамото.

— На Елза нищо й няма.

— Знам — отвърна тя, макар и двамата да бяхме убедени, че изобщо не беше така.

— Тогава какъв е проблемът?

— Шейсет и осем долара за една вечеря, Питър. И още двайсет за киното. Кой ще плаща за всичко това според теб?

— Нали вече ще работя. Ще имаме пари.

Раздразнението й бавно беше започнало да се просмуква и в мен.

— Все още дори не си започнал работа, а вече харчиш парите.

— Просто исках да излезем и да си прекараме добре — отвърнах от другата страна на колата, преди и двамата да влезем вътре и да затръшнем вратите.

Пътят обратно до Пайн Вали представляваше тъмно, равно шосе с две платна, което прекосяваше царевични ниви. Нито един от двамата не си направи труда да включи радиото в колата. За съжаление, вечерта вече изглеждаше неспасяема.

Ако трябваше да бъда честен със себе си — а с всеки изминат километър между високите царевични класове това ми звучеше все по-разумно — така и не можех да разбера как стигнах дотук.

Бях роден в Минеаполис. Отраснах в модерните кафенета в центъра на големия град, увличах се в спорове за корицата на литературното списание в гимназията, докато поръчвах паста в италианския ресторант „Филио“, и всеки уикенд се ровех в дисковете в музикалния магазин „Електрик Фитъс“. Запознах се с Мери в университета и двамата се оженихме през лятото, след като завършихме бакалавърския курс. Сигурно бяхме твърде млади, но родителите на Мери бяха твърде стари. Тя се беше родила късно в живота им — неочаквана изненада след дълги безплодни години и изоставени мечти. Те бяха дали всичко на Мери, не бяха щадили любовта и подкрепата си, и в замяна тя искаше да им подари възможността да я видят омъжена и устроена в живота. Затова изтеглих лимита на кредитната си карта, сложих пръстен с диамант на ръката на Мери и двамата застанахме пред олтара на църквата в нейния роден град, докато родителите й грееха от щастие на първия ред. Сватбата беше утеха и за двамата до следващата пролет, когато баща й получи сърдечен удар и почина, докато засаждаше нивите си със соя.

След като се оженихме, се нанесохме в малка къща под наем във викториански стил, недалеч от спирката на автобуса, и аз се заех с магистърската си програма, а Мери започна работа в една от банките в центъра.

И тогава в живота ни се появи застойната сърдечна недостатъчност.

Елза, майката на Мери, губеше сили с всеки изминал ден. Мери започна да ходи при нея веднъж в месеца, за да я наглежда и да й помага с работата във фермата. Винаги имаше какво да се прави: да се затварят консерви, да се поправи някоя пристройка, да се отиде при някой лекар. Аз се опитвах да се шегувам с нея за това, че е станала фермерска съпруга, но Мери се смееше все по-рядко. С течение на времето тя отиваше при майка си всяка събота и неделя, а тъй като някои от моите часове бяха вечер, понякога не я виждах по цели дни. Докато завърша и взема диплома за учител, Мери вече прекарваше по три дни всяка седмица в Пайн Вали и работеше по десет часа на ден, когато беше в града, за да компенсира отсъствието си.

През цялото време се чувстваше изтощена. Аз се опитвах да я убедя, че Елза трябва да продаде имота си, но всеки път, когато заговарях за това, тя стискаше зъби, въртеше очи към тавана и отговаряше: „Мислиш ли, че не съм пробвала?!“.

Не успяхме да намерим никой, който да ходи да помага на Елза; единствената квалифицирана медицинска сестра, която беше съгласна да пътува до фермата, за да наглежда Елза и да й дава лекарствата, искаше по хиляда долара на седмица.

Започнах да си търся работа като учител, така че Мери да може да напусне или поне да работи на половин ден в банката. Опитвах се да бъда добър съпруг. Нали това се очаква от добрите съпрузи? С тази разлика, че не можех да си намеря работа. Единствените свободни места за учители бяха в начални училища за деца със специални нужди, а аз нямах никакъв опит с поведенчески проблеми. За да ме назначат там, изискваха да се квалифицирам допълнително, но аз желаех да преподавам литература, а не практически социални умения.

А после, миналия март, Мери веднъж се прибра у дома с изрезка от вестник. Беше обява за учителско място — за учител по литература в гимназията на Пайн Вали, точно за каквото бях учил — и Мери ми каза, че Елза лично познава директора на училището и вече се е обадила, за да ме препоръча. Директорът очакваше да му се обадя.

Господи, как не ми се живееше в Пайн Вали. Но жена ми изглеждаше толкова обнадеждена и изтощена, че не знам какво стана, но след два месеца се преместихме при нейната майка, а аз изгубих целия си живот. Макар и да ми беше казала, че това ще е временно, и двамата си знаехме, че „временно“ означава да останем там, докато Елза си отиде — независимо дали ще отнеме месеци, или години. Колкото и да не ми се искаше да го призная, в последно време се надявах да бъдат по-скоро месеци.

През цялото лято не чух нищо друго, освен „Елза, Елза, Елза“. Как се чувства Елза днес? Има ли нужда от нов резервоар с кислород? Може ли да се изкъпе сама? Като че ли все пак имахме бебе, но бебето ни беше възрастна жена с немощно тяло и упорити навици.

Елза беше благодарна за грижите, но цялата й благодарност сякаш бе запазена само за Мери. С мен се държеше така, сякаш бях някакъв лек, но постоянен дразнител — като чуждестранен студент, изпратен да живее на квартира у тях.

Всичко започна с вегетарианската ми диета. Тя подлагаше на съмнение всичко, което слагах в устата си — от къдравото зеле, през бургерите от черен боб, до соевите кълнове. Когато излизах да тичам, Елза само поклащаше глава, все едно никога не беше виждала човешко същество да се движи с по-голяма скорост от тази, необходима да следва ралото на нивата. А когато вечер си отварях някоя бира, тя изсумтяваше и театрално поглеждаше настрани.

Честно казано, изобщо не ме интересуваше какво мисли за мен моята тъща, но тя заставаше между нас с Мери. Всеки път, когато Елза се отнасяше хладно към мен, дипломатическата позиция на посредник, която заемаше Мери, отслабваше за пореден път и майката придърпваше дъщерята все по-близо до себе си и все по-далеч от мен. Един ден се случи така, че поправих оградата на кокошарника, докато Елза се тътреше след мен и ме наглеждаше, и дори успяхме да си поговорим приятно за детството на Мери, но още следващата седмица тя беше забравила за това. Кислородната недостатъчност, от която страдаше, атакуваше мозъка на възрастната жена и изтриваше спомените й, особено по-скорошните, така че всичките ми опити да подобря нашите отношения си оставаха безсмислени.

А на всичко отгоре кокошките не спираха да вдигат шум. Въпреки че бяха разположени от далечната страна на големия хамбар, кудкудякането, шумоленето и драскането на птиците се чуваше навсякъде, независимо колко е часът. Шумът беше в състояние да побърка всекиго. Кокошките бяха не повече от петдесет на брой — последните, останали от фермата на бащата на Мери, — но сякаш осигуряваха яйца за половината окръг. На вратата непрекъснато имаше някой, дошъл да си купи яйца, а освен това Мери лично ги доставяше на нашата съседка Уинифред Ериксън, която най-често я придружаваше на връщане, за да си бъбри с Елза в продължение на часове. Мери събираше яйцата по два пъти на ден, като първият път беше в шест сутринта, почистваше полозите, метеше пода и сипваше фуража — а при това, поне според мен, не изкарваше повече от няколко долара на ден, — и сега точно тя ми говореше, че нямаме пари?

— Защо не се отървеш от кокошките? — питах я.

— Нямам нищо против да се грижа за тях. Аз съм отраснала по този начин. Просто не мога да разбера как мама се е справяла сама.

— Защо се налага да го правиш? Можем да си купуваме яйца от магазина.

— Мама не е съгласна да ги продадем — казваше тя.

Беше се превърнало в обичайния отговор на всичките ми въпроси това лято. Седемдесет и три годишното ни бебе иска това. Седемдесет и три годишното ни бебе не търпи онова.

Това усещане се процеждаше във всичко. Мери вече нямаше желание да обсъжда книгите, които четем. Твърдеше, че няма време за четене, но пък всяка вечер гледаше ужасни телевизионни предавания заедно с Елза. Не искаше да ходим до града с колата, за да посетим някоя постановка или дори да се видим с приятели.

Вместо това само поклащаше глава.

— Толкова е далече, че се чувствам уморена само като си го представя.

Слава богу, че в къщата имаше интернет. Включих компютъра си в една малка спалня на горния етаж, в която се съхраняваха коледната украса и прашни кашони с надписи като „Погребението на чичо Джо“ и „Дюит 1938“. Там четях, подготвях уроците си за есента и всяка вечер влизах във Фейсбук, за да гледам как приятелите ми посещават нови барове, литературни четения, партита и конференции.

Не исках да се лъжа; на срещата тази вечер беше заложено много. Изпитвах отчаяна нужда да спася нашата връзка от фермата и от Елза — макар и само за няколко часа — за да съживя онези забавни и спонтанни моменти, които изживявахме в университета, преди магистратурата и болестта да откраднат всичките ни петъчни вечери. Мери одобри тази идея. Когато споменах за това по-рано през седмицата, изглеждаше развълнувана.

— Една среща навън, преди да започне учебната година — предложих аз. — Цяла вечер, в която няма да направим нито едно полезно нещо.

Тя се засмя.

— Обещаваш ли?

Но сега, докато карах обратно към Пайн Вали, а мълчанието издигаше все по-високи стени между нас, отново се запитах къде съм сбъркал. Или тя беше сбъркала в нещо? Ако някой непознат ни наблюдаваше тази вечер, сигурно щеше да се изчерви от неудобство заради отчаяните усилия, които полагах, ала очевидно усилията ми бяха насочени в грешна посока. Сбърках с филма. Сбърках с ресторанта. Дали нямаше да е по-добре да отидем в местната закусвалня „Деъри Куин“ и да си поръчаме един общ млечен шейк, докато тийнейджърите се свалят в съседните сепарета?

Топлите светлини на Пайн Вали изгряха на хоризонта и колкото и да ненавиждах олицетворяването на неодушевени обекти с човешки характеристики, все едно самият град ми отговори с външния си вид. Да. Да, наистина бях стигнал твърде далеч. Искаше ми се да изляза с момиче от Минеаполис, но жена ми вече не беше от Минеаполис.

Тази неудобна мисъл се беше загнездила в главата ми, когато влязохме в града — няколко пресечки, които обграждаха главната улица с магазини и офиси, в сянката на комините на фабриката за соеви продукти на хоризонта. В девет часа в петък вечер работеха единствено няколко бензиностанции, закусвалнята „Деъри Куин“ и една дрогерия от веригата CVS^[1].

— Ще спреш ли в дрогерията? Трябва да взема лекарствата на мама и снимките от фотото.

Послушно отбих на паркинга и загасих двигателя, преди да я последвам вътре. Тя отиде при аптекаря, като ме изпрати във фотото на отсрещния ъгъл. Момичето зад щанда не ме забеляза, когато се приближих, а и аз нямах желание да привличам вниманието му.

Жена ми вече не беше от Минеаполис.

Да се твърди, че не бях подготвен за такава промяна в Мери, щеше да бъде смехотворно, слабо казано. Никога дори не ми беше хрумвало, че може да ми се наложи да се подготвям за нещо подобно. Това беше проблемът със сватбените обети — бяха твърде общо формулирани. Бях застанал пред олтара в църквата, която беше на една пресечка оттук, и бях повторил думите „В добро и в зло…“, но не си бях представял нещо по-страшно от някаква лека настинка, която да повали Мери, така че да трябва да се грижа за нея с пилешка супа и салфетки. Може би щяхме да останем без работа. Може би щеше да ни е трудно да имаме деца. Бях съобразил сватбения обет с всички обичайни сценарии и с всичко, за което ме бяха предупреждавали хората, но свещеникът така и не каза: „Може да се наложи да заминеш далеч от всички и всичко, което обичаш, за да се преместиш да живееш в неподдържана ферма по средата на пустата прерия, където няма да правиш секс и дори няма да водиш никакви разговори, освен тези за състоянието на една умираща старица, която те ненавижда“. Не, той беше застанал пред нас с усмивка и бе казал: „В добро и в зло…“. Добро или зло какво? Бях се заклел в прилагателни. С радост бях стиснал ръцете на Мери и бях положил обет, в който съществителните липсваха. За човек, който имаше амбиции да стане професор по литература, изведнъж ми се стори комично абсурдно как бях обвързал живота си с някого с една-единствена необмислена игра на думи.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Примигнах. Момичето вече стоеше от другата страна на щанда и очевидно чакаше да кажа нещо.

— А, да. Имате ли снимки за Мери Лънд?

Тя се зае да рови в касетката с готовите снимки.

— Не, нямаме нищо за Мери Лънд.

Обикновено, когато някой служител зад щанда ми отговори отрицателно, аз настоявах да проверят още веднъж. Повечето хора на такава работа бяха млади и неуверени и често се случваше да открият онова, което търся, при втория или дори при третия опит. Това момиче също беше младо, но изглеждаше така, сякаш никога не е изпитвало неувереност. Вече се беше изправила срещу мен и ме гледаше право в очите с върховна самоувереност, готова да посрещне спокойно всичко, което имам да кажа. Аз бях този, който се чувстваше неуверен пред нея.

— Хм, тогава ще проверите ли за Елза Рийвър?

— Интересни псевдоними използвате — отбеляза тя и този път се усмихна широко, преди отново да се зарови в касетката на буквата „Р“.

— „Туй, което зовем ний роза, ще ухае сладко под всяко друго име…“^[2].

— … и ще си прави снимки в CVS — завърши тя, като измъкна един плик от касетката и театрално го размаха срещу мен.

— Очевидно.

Тя се зае да маркира снимките на касата.

— Имате ли нужда от нещо друго, Елза?

— Ами…

Хвърлих поглед през рамо, като търсех Мери. Дали беше споменала нещо друго? Не можех да си спомня, а като се имаше предвид как се развиваше тази вечер, май беше по-сигурно да не харча още пари.

— Не, това е.

Подадох й кредитната си карта и проследих как отбеляза плащането. В това момиче имаше нещо: някакъв блясък, някакво силно присъствие. На такива места обикновено работеха тийнейджъри, които обслужваха клиентите разсеяно или с неохота, но това момиче живееше за мига, изцяло и щастливо. Докато я оглеждах преценяващо, за миг изпитах ненавист. Беше висока и стройна, с грациозни движения, за които си даваше ясна сметка. Кожата й беше с цвят на мед, широката й уста блестеше от някакъв гланц, а в очите й просветваше лукав интелект, който подсказваше, че разпознаването на цитата от „Ромео и Жулиета“ дори не се брои за постижение от нейна страна. Пред мен стоеше момиче, което все още не беше допуснало нито една грешка в живота си; момиче, което гледаше на целия свят като на огромно лакомство, и безгрижно му се наслаждаваше.

Тя се обърна, за да ми подаде снимките, и лукавството в погледа й се изпари.

— Добре ли си?

— Моля?

Тази внезапна проява на загриженост ме стресна насред мислите ми.

— Изглеждаш ядосан.

Какъв беше този град, в който непознатите имаха право да говорят за настроението ти?

— Не, имам предвид… — заекнах като идиот. — Не съм…

— Ядосан си, и още как.

Объркването ми очевидно я забавляваше, защото широката й уста се разтегна още повече в усмивка.

— Вижда се тук и тук.

Тя посочи веждите и челюстта си, като имитираше как стоя със скръстени ръце, докато не отпуснах моите.

Най-сетне свих рамене.

— Не е заради снимките.

Защо да не си призная истината?

— Да не би да е заради някой от псевдонимите?

— А ти откъде знаеш, че не е заради теб?

— Ами, ами. Ние дори не се познаваме. Аз съм Хети, между другото.

Тя протегна ръка и аз я изгледах за момент, преди да я стисна.

— Питър.

— Здравей, Питър. Знаеш ли какво правя с псевдонимите, когато вече не са ми интересни?

— Какво?

— Избирам си нов, по-добър псевдоним.

— Да, човек може да прави така, когато е само на шестнайсет години.

Тя се разкикоти.

— А ти на колко си, на осемдесет?

— На осемдесет и две.

— Е, тогава може би просто ти трябва лекарство против запек. Ето там, на шести рафт.

Аз избухнах в смях, а тя кимна на себе си, все едно беше приключила с някаква задача, и точно в този момент Мери се появи с лекарствата по рецепта.

— Готов ли си? — попита Мери.

— Аха.

Кимнах на касиерката Хети, която махна и на двама ни.

— Приятна вечер. Радваме се, че пазарувате при нас.

Докато се връщахме обратно, протегнах ръка и леко я отпуснах върху ръката на Мери, готов да опитам отново. Щом завихме по черния път, който водеше към фермата, в небето проблесна нещо.

— Виж! — казах, като загасих фаровете и натиснах спирачките.

Двамата проследихме полета на падаща звезда между съзвездията, докато не изгоря без следа. Известно време никой не проговори. После Мери обърна дланта си така, че да хване моята.

— Пожела ли си нещо? — попита ме тя.

Леко я стиснах за ръката и с радост се включих в играта:

— Пожелавам си…

— Не, трябва да го запазиш в тайна, иначе няма да се сбъдне.

— Естествено. Просто казах вълшебните думи, с които започва желанието.

Тя се усмихна. И макар че продължихме да мълчим до края на пътя, напрежението беше намаляло и вечерта бе започнала да се превръща в онази вечер, която исках за нас. Докато карахме обратно, аз наистина си пожелах нещо — наум.

След пет минути по завоите сред хълмовете най-сетне пристигнахме в карето от дървета, които пазеха къщата и хамбарите на Елза от ветровете на прерията. Изключих двигателя и се загледах наоколо, защото не бързах да влизаме. Бащата на Мери се беше справял отлично с поддръжката на имота, но три години след смъртта му започваха да се забелязват признаци на упадък. Боята се лющеше по стените на големия хамбар. Зеленчуковата градина, където преди под строй растяха зелен боб и грах, беше нападната от бурени. През деня се виждаха и няколко криви керемиди по покривите — бяха разместени от бурите и вече никой, който живееше тук, не беше в състояние да ги поправи. Елза даваше обработваемата си земя под аренда на един съсед, но целият терен с постройките и кокошките между ограждението от засадени дървета си оставаше нейното царство. Не виждах никакъв смисъл в това, че тя искаше да живее тук. Моята майка се беше преместила в една жилищна кооперация в Аризона само няколко месеца след като се бях дипломирал. Защо Елза предпочиташе да остарее на това място, където всяка счупена ограда и олющен перваз на прозорец й напомняха за собствената й слабост? Никога не бях виждал по-неподходящ дом за стари хора.

Една от котките притича през двора и Мери въздъхна. Усещах как въздействието на фермата се процежда и в нея, затова за пореден път опитах да спася доброто настроение.

— Хей — казах и игриво разтърсих ръката й. — Ела тук.

Наложи се обаче аз да скъся дистанцията помежду ни, за да я целуна леко. Отначало тя прие целувката ми, но после извърна лице, когато понечих да продължа. След това нито един от нас не помръдна и не проговори известно време.

— Пожелах си да не бъде така — каза най-сетне тя. — Когато видяхме падащата звезда. Пожелах си мама да оздравее.

— Нали не трябваше да го казваш на глас?

— Няма значение. И без това няма да се сбъдне.

Гласът й прозвуча глухо и аз инстинктивно вдигнах ръка, за да я погаля по рамото, сковано от напрежение.

— Правиш твърде много.

Тя поклати глава, без да откъсва поглед от полята наоколо.

— Те ми дадоха всичко. Обичаха ме повече, отколкото може да се надява едно дете… и сега аз трябва да направя това, защото е единственият начин да им се отплатя за тази любов.

— Нуждаем се от помощ. Има и други начини.

— Нищо ми няма. Добре съм.

— Ти вече дори не можеш да се насладиш на една вечеря в града. Виж какво ни причинява всичко това.

И тогава тя ме погледна с изражение, което никога не бях виждал на лицето й. Беше студено. Моята Мери, моята сладка и щедра Мери с бузите като ябълки, която обичаше антикварните неща, ме погледна така, все едно бях някакво досадно бездомно куче, просещо храна.

— Съжалявам, но точно в момента не мога да се грижа и за теб, Питър.

— Аз не искам да се грижиш за мен. Господи! Просто исках тази вечер да си прекараме приятно.

— Не казвай „Господи“ с този тон.

— Ти сериозно ли, дявол да го вземе?!

Признавам си, че може би не се изразих по най-подходящия начин.

— Майка ми… — започна тя, поклати глава и погледна към къщата. — Тя е ходила на църква всяка неделя през целия си живот. Вярата е важна за нея. Можеш ли да проявиш уважение към това, докато живеем тук?

— В момента Елза не е с нас — отвърнах аз.

Но още докато го изричах, си дадох сметка, че тя всъщност беше с нас. Беше навсякъде — седеше между нас двамата в киното, оглеждаше неодобрително цените в менюто в ресторанта, превръщаше Мери в непозната в колата, където се процеждаше вонята на амоняк от кокошите изпражнения на двора.

— Просто исках да ти го кажа.

— Добре.

Излязох от колата и затръшнах вратата, което внесе смут сред кокошките.

В къщата беше тъмно — посрещна ни само лампичката на фурната. Елза сигурно си беше легнала по-рано, вероятно в опит да не ни пречи във вечерта, в която имахме среща.

Обикновено Мери я слагаше да си легне и решеше рехавите й кичури, докато Елза разглеждаше фотоалбуми и разказваше истории за хора, които не познавах, двете се смееха и си спомняха за тях. В този вечерен ритуал никога нямаше място за мен.

— Само ще проверя как е — каза Мери.

— Добре.

Тя изчезна, а аз се качих в нашата спалня. От розетката на отоплението се носеха тихи гласове и аз си представих как Мери е седнала на ръба на леглото на Елза и двете си разказват за последните три часа, като не поглеждат към празното място от другата страна на леглото.

Това, което си пожелах от падащата звезда, беше двамата с Мери отново да бъдем щастливи. Може би никога нямаше да бъде както преди, но все пак трябваше да има някакво ново щастие за нас — някакъв начин да бъдем щастливи, който все още ми убягваше. Съблякох се, легнах си и се загледах в петната на тавана, докато чаках Мери да се качи. Така и съм заспал. В очакване.