Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (6)

Шеста глава

В Румпенхайм ме повали упорита треска, необяснима за лекарите, но не и за мама. Тя разбираше, че скръбта ме забулва в тъмна сянка, и отказваше да й позволи да надделее. Водеше ме на разходка из градините, където се разплаквах, защото си спомнях първата ни среща с Никса под дъбовата корона. Караше ме да яздя, отново разплакана, защото си спомнях злощастното падане от коня, обрекло го на смърт. Часове наред ме придумваше да седя в дневната над шевица, която също бързо подгизваше от сълзи. Извади роклите от Париж — платени и довършени без проба. Бях толкова отслабнала обаче, че никоя не ми стоеше по мярка. При вида на прелестните творения от бледорозов сатен, бяла и кремава коприна, предназначени да ме представят в целия ми блясък в Русия, се разридавах още по-неудържимо.

Най-сетне мама се отказа от всякакви опити да ме разсейва.

— Няма го — рече изневиделица една сутрин. — Нищо не може да промени истината.

Втренчих се в нея.

— Нима не го знам?

— Защо тогава? И ти ли искаш да умреш? Поболяваш се, нищо не подхващаш, дори не ядеш, само човъркаш храната. Няма да ти позволя! Не си единствената жена, изгубила любим човек. Смъртта ти ще донесе още повече скръб, нищо друго. Нима ще ни накараш да те сложим в гроба?

— Какво искаш да направя? — за пръв път повишавах глас пред нея.

— Да живееш. Тъгувай за него, но живей. Никса искаше да си щастлива. Дали би одобрил да те вижда в това състояние?

— Каза, че ми е отнел щастието! Предал ме е…

Зарових лице в длани.

Тя пристъпи към мен и сложи ръка върху рамото ми.

— Не е виновен. И ти не си виновна. Такава е била Божията воля. Приеми го, за да ти олекне. Моля те, опитай. Заради мен. Заради баща ти. Заради братята и сестрите ти. Всички се тревожим ужасно за теб.

Сестра ми…

Погледнах към мама.

— Аликс! Искам да я видя.

— Ще я видиш! Веднага ще й пиша.

— Не. Не в Англия. — Повдигаше ми се при самата мисъл да застана пред Виктория, изразила съчувствие към бъдещия ми съпруг. — Нека дойде тук.

— Добре. Ще дойде — кимна мама.

* * *

Аликс пристигна, придружена от съпруга си Бърти, от първородния им син Албърт Виктор и от пеленачето Джордж. Информира ни, че предвид обстоятелствата е настояла да отпътува въпреки възраженията на Виктория, и любящото й присъствие облекчи скръбта ми. Бърти бе напълнял много; струваше ми се съвсем окръглен, с червендалесто, мустакато лице и в редингот, изопнат до пръсване над корема му. Държеше се мило обаче, изрази искрени съболезнования и не криеше бащината си гордост. Въпреки тъгата се усмихвах, защото прегърнеше ли бебето, малкият Джордж неотменно пръцкаше. Ужасена, мама попита:

— С какво храните клетото дете?

— С кърма — отговори невъзмутимо Бърти. — Момчето явно е наследило хановерските ми черва.

Аликс също бе станала по-пухкава, но й отиваше. Изглеждаше доволна от брачния живот. Взе ме под крилото си, настоявайки да не говорим за нищо сериозно — да използваме както подобава срещата след дългата ни раздяла. „Както подобава“ включваше изобилна храна, за да ме угои, игри на карти, четене на поезия и пиано за четири ръце — моите и нейните. Обиколихме и дворците ни. Веднъж мама се затюхка колко са мръсни прозорците. Разсмях се с глас за пръв път след смъртта на Никса, когато Аликс тропна с крак и й забрани собственоръчно да атакува мръсотията. Напомни й, че е кралица и вече има прислужници.

Оздравях благодарение на Аликс. Присъствието й ми помогна повече от всичко друго.

— Дори в окото на бурята животът продължава — напомни ми тя, докато бродираше люлчина постелка на бебето. — Млада си. Отмине ли времето на печал, ще дойдат хубави дни.

— Нима? Овдовях, преди да се омъжа.

— Всъщност ти предстои да се омъжиш. Мислила ли си за това, откакто…?

Не споменавахме името му и то стоеше неизречено помежду ни. В онзи момент обаче, успокоена от ритъма на иглата и конеца и от гъргоренето на Джордж до нас, ми се прииска да смъкна бремето на тайната, да се излекувам от дълбоката й рана, за да се почувствам отново цяла.

Признах какво ме е помолил Никса и какво ми просъска Саша.

Очите на сестра ми се разшириха.

— Не си дали обещание, нали?

Сведох глава.

— Трябваше. Сега съжалявам. Отиде си от белия свят, без да получи отговор от мен.

— Не се разкайвай. Умирал е. Не е разбирал какво говори.

— Знаеше — признах тихо. — Саша е приел присърце думите му. Показа ми го. Такова е било желанието на Никса.

— А твоето? — Очите й ме пронизаха. — Какво искаш ти?

— Не знам. Няма да разбера, предполагам, ако не…

— Ако не се омъжиш за него — довърши тя. — Откриеш ли обаче, че не искаш това, какъв лек има? Развод или раздяла са немислими.

Опитах да се усмихна.

— Да, скандалите са забранени. Мама не би позволила.

— Значи ни предстои проучване. Трябва да разбереш със сигурност какво възнамерява Саша. Не си получавала писма, нали? Официално предложение…? — Поклатих глава. — Или ако е имало — продължи тя, — мама не ти е съобщила. Не би ти казала, преди да прецени, че си готова. А готова ли си?

Замълчах.

— Не знам — отговорих най-сетне. — Никса… — Гласът заседна в гърлото ми. Преглътнах; насилих се да повторя името му. — Никса ме изненада. Не искам повече изненади.

Аликс се усмихна тъжно.

— Разбирам.

* * *

Имало писма, призна мама. Всъщност тя и императрицата си пишели често през траурната година; дори императорът дал съгласие. Саша не споменавал нищо на всеослушание. Мама обаче побърза да добави, че слухът за отритнатата му любовница не бил верен. Разкая се, усетих го още щом изрече думите. Намръщих се. Явно в мълвата имаше някаква истина. Дори отхвърлянето на любовницата да е било знак за решимост, за мен то доказваше, че приема брака ни по задължение. Аликс обаче не споделяше мнението ми. Според нея Саша проявявал готовност да се посвети изцяло на бъдещата си съпруга.

— Всички млади мъже имат увлечения — успокои ме тя. — Мнозина дори не се отказват от любовниците си. Ако го е направил, това изтъква в отлична светлина характера му. Той те чака, Мини. От теб зависи.

Пропусна да повтори съвета да слушам сърцето си, но да използвам и разума. Подразбираше се. Предоставяше ми се втора възможност да се омъжа за руския престолонаследник. Нямаше да има следваща. Все пак се колебаех, разкъсвана от съмнения. Аликс се върна в Англия и ми остави на разположение безкрайни часове за размишления и безсънни нощи, за да си припомням сетните часове на Никса.

Мама отново пое юздите.

— Предлага да дойде тук и да ти поиска ръката лично. Не е нужно да ти повтарям колко необичайна чест е това.

Подготвях се за лягане; бях освободила камериерката си Софи и се решех пред огледалото. Втренчена в отражението на мама, попитах:

— Откога знаеш?

— Не… — Поправи се. — Не искам да те лъжа. Императрицата ми каза, когато пристигнахме в Ница. Никса разкрил желанието си пред нея и Саша. Не ти съобщих, защото не беше в състояние да го обмислиш.

Точно както предполагах. Оставих четката за коса.

— Той е грубиян. Просъска ми като змия до неизстиналото тяло на Никса. — Мама сбърчи чело. — Какво би ме посъветвала да направя? — продължих, за да предотвратя въпросите й и неизбежното признание за молбата на Никса, останала без отговор.

— Как да ти дам съвет? Толкова дълбоко страдаше… — Въздъхна. — Той не прилича на брат си. Все пак не му липсва добрина. Грубоват е, вярно, поне външно. Но защо да го виним? Като втори син са го обучавали да служи в Императорската гвардия. Никой не е предполагал, че ще озове в подобно положение.

— Както никой не предполагаше в какво положение ще се озова аз — вметнах горчиво.

— Права си. Има какво да направите един за друг. Любовта не е всичко в брака, стига да има взаимно доверие и уважение. А и с времето всеотдайността поражда любов. Императрицата ме увери, че Саша е готов да покаже преданост.

— Достатъчно доказателство ли е отхвърлянето на любовницата? — не се стърпях.

Мама ме погледна замислено.

— Мини, разбирам колебанията ти. Знам колко тежко прие смъртта на Никса, а и по природа не свикваш лесно с промяната. Все пак трябва да се омъжиш и да родиш деца, да имаш свой дом.

— И това ми стига? — Стоическият й тон ме бе уплашил, но успях да вложа сила в гласа си. — Дом и деца с надеждата някой ден да имам любов? Аз съм датска принцеса, както не пропускаш да ми напомняш. Бракът с Романов едва ли е единствената възможност да стана съпруга и майка.

Мама въздъхна.

— Млада си. Не познаваш действителния живот. Не се омъжи за Никса, ала за мнозина си вдовица…

Стъписа ме суровото напомняне, че съм жигосана от смъртта на любимия.

— Саша ще ти осигури високо положение — продължи мама. — Ще те издигне сред най-влиятелните жени на света. Дойде ли след време, любовта ще е благословия, ала сам по себе си бракът с руския престолонаследник е голяма чест. — Трепнах — със същите думи ме убеждаваше да се омъжа за Никса. — Помисли какво можеш да постигнеш като негова царевна, по-късно и императрица. Каква неизмерима помощ ще окажеш на Дания! Дори зад трона, жената е способна да управлява.

— Да управлява ли? — Най-сетне я погледнах право в очите. — Не искам да управлявам.

— Няма значение дали искаш, или не. — Откровеността й ме потресе. — Властта е дълг на кралските съпруги. Мислиш ли, че баща ти щеше да стане крал без мен? Аз съм остенът, който го насочва. Неговите очи и уши, негова съвест и съветник. Без нас мъжете остават момченца. Семейството ни се издигна благодарение на мен, защото не спрях да се стремя към повече, отколкото имахме.

Внезапно разбрах.

— Вилхелм. Ти ли…?

— Да. Спечелих му гръцката корона, като ходатайствах за кандидатурата му пред Виктория. Кралицата е сред малкото от нас, властващи открито, но все пак е жена. И майка. Гърците се канеха да изберат сина й Алфред, а тя не искаше да го изпраща там. Охотно прие предложението ми да отстъпи Йонийските острови — ценен британски протекторат — за да наклони везните в полза на Вилхелм. Такова влияние ще притежаваш — да въздействаш върху народите в изгода на кръвната си линия. Ала само ако избереш мъдро.

Не дочака да й отговоря. Остави ме застинала пред огледалото, смаяна и отвратена. Изпитвах обаче и възхита. За пръв път в живота ми не я виждах като взискателна майка. Виждах жена, извоювала ни място от нищото.

Не исках да си го призная, но тя взе решението вместо мен. Щях да се омъжа за Саша и да приема съдбата си, както Никса бе пожелал.

Макар да не бях влюбена.

* * *

Официалното потвърждение пристигна, подпечатано със златен восък с герба на Романови — двуглав орел. Според обичая сватбата щеше да се състои през ноември — традиционния месец за царски венчавки. Мама сплоти бойните редици и въведе строг режим — часове наред стоях затворена с учителя ми по руски и с православния свещеник, изпратен да ме въведе в новата вяра. После Аликс писа, че е бременна с третото си дете и кралицата категорично й забранява да присъства на сватбата ми в Русия.

Мама изпуфтя:

— Виктория е сърдита, задето отхвърли нейния Алфред.

Не коментирах. Не бях доволна сестра ми да понася последствията, но се радвах, че пак съм успяла да раздразня Виктория.

Денят за отпътуване настъпи дълго преди да се подготвя за сбогуването. Щяха да ме придружават три придворни дами, камериерката ми Софи и черна шпаньолка на име Чара. Татко ми я подари с думите:

— За да имаш нещо живо от Дания.

Прегърнах го разплакана, преди да се кача на обновения кралски кораб „Шлезвиг“. Брат ми, престолонаследникът Фредерик, щеше да представлява семейството ни в Русия. Мама и татко отклониха поканата — не можеха да си позволят разходите. Непосилните разноски за зестрата ми бяха изпразнили хазната ни.

Дойде ред да се сбогувам с мама. След всичко, което бяхме преживели заедно, сега и двете бяхме занемели. Тя ме прегърна, после отстъпи назад.

— Помни коя си — прошепна и ме предаде на Фреди да ме отведе на палубата.

В пристанището два руски военни кораба се възвисяваха като левиатани — официалният ми ескорт до владенията на императора. Топовни салюти проехтяха от железните грамади и оркестърът до мен подхвана датския химн:

Родих се в Дания, Дания е моят дом.

Тук са корените, откъдето светът ми расте.

Ах, родна реч, ласкав майчински глас,

Сърцето ми бие в сладостния ти такт…

Обичам те, Дания, моя родна земя!

Пеех с пълен глас. Придворните дами и Фредерик стояха плътно до мен. Чара се гушеше в ръцете ми. Сърцето ми се късаше, че напускам родината.

Знаех обаче, че родината никога няма да ме напусне.