Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (2)

Втора глава

Вечеряхме в зала с тежки полилеи. Прислужници в ливреи, надянали бели ръкавици, ни сервираха супа, печена сьомга, сочни зеленчуци, прясно изпечен пай и гарафи с червено вино — пиршество, достатъчно да храни семейството ни цяла седмица. Наблюдавах как мама наставлява прислужниците със съвършено достолепие, все едно цял живот е заповядвала на легиони. Валдемар и Тира, изрядно спретнати след лудориите в градината, седяха на позлатени столове до грамадната маса с ленена покривка. Изглеждаха необичайно притихнали, явно смутени от редиците сребърни ножове, лъжици и вилици до чиниите им.

— Малката вилица е за салатата — прошепнах на Тира и побутнах прибора. — По-големите са за месото и рибата. Вземаш отвън навътре. Разбра ли?

Сестричката ми кимна и панделката в тъмно златистите й къдрици трепна. Тира бе наследила като мен големите кафяви очи и чипия нос на татко; а малкият Валдемар — светлокос, със сиво-сини очи и бледа кожа — приличаше на мама и Аликс.

Докато се хранехме, мама говореше тихо на татко, несъмнено за подготовката на пътуването до Англия. Едва я чувах, макар в жълтия ни дом да се впускахме в разпалени беседи край трапезата. Още един знак, че животът ни вече не бе същият. Четиригодишният Валдемар внезапно заяви:

— Искам да отида в Англия!

Думите му ни потопиха в мълчание. Закрих уста с ленената салфетка, за да потисна напушилия ме смях.

— Децата не са поканени на сватбата — отсече мама. — Ще останеш тук с Тира и гувернантката…

— Не. — Валдемар удари с юмрук по масата. — Искам да дойда с вас!

Мама погледна към татко, готов като мен да избухне в смях.

— Кристиан, скъпи, обясни на сина ни, че подобни изблици са неприемливи.

Татко се овладя.

— Валдемар, слушай майка си — опита да си придаде строг вид.

Лицето на брат ми посърна. Аликс го потупа по ръката и му прошепна нещо. Валдемар я погледна колебливо и повтори:

— Нов влак?

Аликс кимна.

— Обещавам. В Англия имало, казват, много хубави влакчета.

Стърпях се да не отвърна, че и в Дания има хубави влакчета. Имахме цяла композиция на релси. Вървеше си чудесно, докато един ден Валдемар не я стъпка в пристъп на гняв.

За мое удивление Аликс се обърна към родителите ни:

— Защо да не дойде с нас? Това е моята сватба все пак. Искам да присъстват всичките ми близки.

Кой би предположил? За пръв път я чувах да изрази мнение по въпроса. Седнах по-изправена и проследих как мама се бори с неприятната изненада.

— Ще имаме много задължения. Ще присъства цялото семейство на кралица Виктория. Поканени са и други важни гости. Как ще смогна да се грижа за децата?

— Мини ще ги наглежда. — Алекс се обърна към мен.

Веднага омекнах.

— Да. Разбира се.

— Добре. Договорихме се. — Татко въздъхна с нескрито облекчение и си спечели свъсени вежди от мама.

Валдемар сигурно щеше да изкрещи победоносно, ако мама не го бе погледнала предупредително. Той зачовърка в чинията и надроби печената риба. Аликс взе вилицата, за да му помогне, и ме озари с благодарна усмивка. Колебанията ми мигом се изпариха. Щом сестра ми иска да сме всички там, значи таи съмнения. Реших твърдо да поговоря с нея.

След вечерята Валдемар и Тира бяха отпратени да си легнат въпреки възраженията им. Ние се събрахме в дневната. Татко си сипа коняк, мама взе бродерията. Докато си вдяваше конеца, подхвърли:

— Изсвири ни нещо, Мини.

В двореца имаше голям роял, не като очуканото пиано в жълтия ни дом. Седнах на столчето и заудрях по клавишите, но сякаш всичките ми пръсти се бяха превърнали в палци. Непрекъснато грешах, насочила мислите си към Аликс. Застанала до прозореца, сестра ми се взираше навън, където сумракът поглъщаше градината.

— Хендел ли осакатяваш, Мини? — раздразни се мама; ръцете ми застинаха.

Аликс се обърна към нас с въздишка.

— Изморена съм. Ще си лягам.

— По това време? Още не се е стъмнило! — възрази мама.

Аликс обаче пристъпи към нея и татко и ги целуна за лека нощ. Тръгна към вратата. Тутакси скочих на крака.

— Идвам с теб! — Преди мама да ме повика, излязох след Аликс в коридора.

Тя усети, че я следвам, едва когато я докоснах по ръкава. Сепна се и спря рязко. По изнуреното й лице прочетох, че знае какво ще кажа.

— Искаш ли да поговорим?

Тя се усмихна.

— Чудех се кога ще се сетиш.

— Ти също можеше да се сетиш. — Прехапах устни; не биваше да започваме с неприятен тон. — Но беше заета, разбира се.

— Да. Нямах представа, че подготовката за сватба е толкова изморителна. Покажат ли ми още една рокля или шапка… — Погледна ме в очите. — Да отидем ли горе в стаята ми?

— Не — отказах импулсивно; не исках да виждам купищата нови неща, опаковани за Англия. — Да поговорим в галерията.

Проветривата закрита веранда с черно-бели плочки, опасваща двореца откъм градината, тънеше в полумрак. Растенията в порцеланови саксии разперваха крила над бели мебели от омразна ракита, която винаги захващаше роклята ми и…

Аликс се вмъкна в колебанието ми.

— Седни спокойно. Ако дръпнеш конец, шивачката ще ти го оправи. Край с шиенето на свещ. Вече има кой да ни кърпи.

Разположих се предизвикателно върху най-близкия стол. Почудих се дали ме взема на подбив.

— Сигурно ти харесва да имаш прислужници.

— Защо не? — Настани се срещу мен. — Приятно е ноктите ти да не са изпочупени, а палците — надупчени от иглата. — Втренчи се в мен. — Ти как мислиш?

Свих рамене.

— Прислужниците говорят. Имат очи и уши. Не ми харесва всяка минута от деня ми да става тема на задкулисни клюки.

Тя сведе глава и прокара пръсти по поръбения си с дантела ръкав.

— Явно си ядосана, Мини.

— Нима? — Настръхнах, задето повтаря думите на татко. — Сигурно има причина.

Аликс вдигна поглед. В сумрачната галерия очите й изглеждаха огромни сред изпитото лице.

— Каква причина?

Исках да обясня, че съм гневна, защото е избрала да се омъжи за човек, към когото е невъзможно да изпитва чувства. Гневях се и на мама, задето я принуждава да изпълни дълга си. В смут се чух да произнасям:

— Защо каза „да“?

Аликс замълча. Не извърна поглед, но в очите й отново изплува предишното отчуждение. Съзирайки го, се осмелих да добавя:

— Едва ли те е грижа за него. Дори не го познаваш.

— Дали бих се съгласила да се омъжа за него, ако го смятах за неподходящ? — отвърна сестра ми с премерен тон. — Не… — поклати глава. — Не го познавам, нито знам дали ще бъда щастлива с него. Но той поиска ръката ми. Ще стана принцеса на Уелс. Повярвай ми, приех след грижлив размисъл.

— Ти ли прие? Или мама? Аликс, винаги съм смятала…

— Какво? — Тя наклони глава.

Оплетох се в думите, объркана от сериозното й изражение.

— Не… не знам. Представях си, че ние двете ще се омъжим влюбени, както мама и татко.

Тя се усмихна. Разтърси ме това леко повдигане на устните — стоически, примирено. С такова изражение се изправяше пред купищата дрехи за кърпене.

— Вече не сме деца, Мини, нетърпеливи хер Грим да ни приспи с вълшебни приказки. Татко ще бъде крал. Ние също трябва да изпълним дълга си към държавата, като изберем достойни съпрузи. Дания не е могъща, но имаме врагове. Прусия ги оглавява. Онзи дявол Бисмарк не остана доволен, че татко измести неговия фаворит за трона. Времето за вълшебни приказки отмина.

— Вълшебни приказки ли? Как не! — надигнах глас. Млъкнах и си поех дъх, за да се успокоя. Прилежната ми сестра, която не обръщаше внимание на външния свят, изведнъж бе започнала да говори като дипломат. — Защо, например, не избра руския царевич? Недостоен кандидат ли ти се струва? Руската империя е по-могъща от Британската, смея да твърдя. А и Николай Романов те обожава.

— Обожава ме? — присмя ми се тя. — Нищо подобно!

— Нима? Е, оставяше такова впечатление. Знам как те гледаше в Румпенхайм, където те причака топчестият Бърти Уелски. Николай почти не продума на никого. Разговаряше само с теб. От татко разбрах, че е щял да ти поиска ръката. Ти обаче си отказала да живееш в Русия, защото не владееш езика. Аликс, в двора на Романови говорят на френски! Френският ти е по-добър от английския!

— Казах го, за да не поставям Николай в неловко положение. Щеше да ми предложи по заповед на баща си. Император Александър не иска синът му да доведе пруска невяста.

— Ти не си от Прусия.

— Не съм, но Николай не иска мен. — Изгледа ме със смущаваща прямота. — Наистина ли нямаш никаква представа?

Внезапно дъхът ми секна. Едва не подскочих, когато Аликс докосна ръката ми.

— В Румпенхайм не откъсваше очи от теб. Беше като омагьосан — продължи тя. — През цялото време ме разпитваше за теб. Татко обаче не пожела дори да изслуша предложението му. Императорът бе изпратил сина си да ухажва мен. Просто спестих неприятностите на всички, като показах безразличие.

Взирах се занемяла в нея — по изключение думите ми убягваха.

Тя ме потупа по ръката.

— Ах, Мини! Толкова ли си сляпа? Всички го забелязаха. Дори топчестият Бърти Уелски, както го нарече, отбеляза, че Никса се държи като влюбено момченце.

Върнах се мислено към дните ни в Румпенхайм. Спомних си освежителната езда сутрин, спокойните обеди под навеси, разпънати сред поляните край замъка, танците и игрите на вист вечер. Колкото и да се стараех обаче, не успях да извикам ясен спомен за руския престолонаследник — смътна, неотличима фигура с лъснати до блясък ботуши. От години познавах майка му — по рождение Хесен-Дармщат, потомка на най-могъщите сродници на мама. Императрица Мария Александровна ме смразяваше с благородническото си държане и тъжните, но проницателни очи. Винаги си я представях как ни наблюдава снизходително, потънала в самурени кожи, каквито ние, бедняците, не сме в състояние да си позволим. Тя и мама си пишеха редовно обаче и императрицата не пропускаше да ни привика, когато минаваше през Германия или Дания на път за ежегодната си ваканция в Ница. Така се бяхме запознали с най-големия й син Николай — Никса, както го наричаха. За мен той бе просто поредното момче — любезен и привилегирован, странящ от другите. Всъщност не помнех изобщо да ми е обръщал внимание. А в Румпенхайм бях толкова съсредоточена върху интереса му към Аликс, че явно бях пропуснала да се вгледам наистина в него. Упрекнах се, задето не съм забелязала каквото всички останали — според сестра ми — са видели.

— Не ставай смешна — поклатих глава. — Не би ме пожелал, ако можеше да има теб.

Аликс отдръпна ръка.

— Това не е състезание. Той се влюби в теб. Не ти предложи, защото татко не му позволи да ти завърти главата, преди императорът да одобри. Никса Романов няма да бъде мой съпруг. Твой обаче — кимна, сякаш изричаше неоспорим факт, — може и да стане.

От смущение не знаех какво да кажа.

— Помисли си — продължи Аликс. — Никса изглеждаше решен. Увери татко, че императрицата ще се съгласи. Мама — също. Навярно и император Александър няма да възрази, понеже не си пруска принцеса.

— Не съм никаква принцеса! Дори не са короновали татко!

— В очите на света си принцеса. — От нещо в тона й ме побиха тръпки. — Вече си голяма, Мини. Редно е да виждаш света, какъвто е, не както ти харесва. Дъщери сме на датския крал. Ще ни ухажват като кралски невести.

— Не и теб — напомних й. — Сега принадлежиш на Бърти Уелски.

— Да. — Тя се изправи сред шепот на сива коприна. — Бъдещето ми е начертано. Твоето — не. Избирай мъдро. Слушай сърцето си, но използвай и разума. Макар в сонетите да е всесилна, любовта невинаги ни дава безопасност.

Втренчих се в нея. Това бе последното, което очаквах да чуя.

— Безопасност? — повторих тихо. — Избрала си Бърти, за да си осигуриш безопасност ли?

— Не на последно място. Дори Никса да бе поискал ръката ми, щях да откажа. Наистина не искам да живея в Русия. Не съм като теб, не обичам приключенията. — Замълча. — Още ли си ми ядосана?

— Никога не съм била ядосана — прошепнах.

Тя се усмихна отново, ала този път в усмивката й се четеше безкрайно търпение.

— О, напротив. Беше много ядосана. Но не бива. Ние сме сестри. Винаги ще обичам най-много теб.

Прииска ми се да я прегърна. Надигнах се с просълзени очи, трогната от думите й и объркана от невежеството си, от неспособността да прозра интригите, заплашващи да ни всмучат в невидима машина, чието колело се върти неумолимо, за да всее хаос в живота ни.

Преди да успея да я докосна, Аликс отстъпи назад.

— Не сега. — Гласът й заседна в гърлото. — Ще имаме достатъчно време за сбогуване. Почакай още малко.

Излезе от галерията и изчезна в дълбините на двореца. Не позволих студът у мен да ме надвие.

Безопасността ми отнемаше сестрата. Обсебена от това откровение, изобщо не помислих, че наследникът на Романови може да поиска ръката ми.