Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (24)

Двайсет и четвърта глава

С Аликс се разхождахме из градините на Петерхоф. Прислужници със слънчобрани в ръце ни пазеха сянка, фонтаните разхлаждаха душния въздух.

Спечелили битката да се оженят, Ксения и Сандро бяха отпътували на меден месец. Не се огънах лесно. Ксения обаче бе навършила деветнайсет — на същата възраст се бях венчала за Саша — и разигра грандиозна сцена. Щяла да пристане — глупава заплаха, хрумнала на глупава влюбена девойка, съвсем наясно, че няма да й позволя да прекрачи входната врата. Накрая все пак се предадох.

След сватбата гостите се разотидоха. Останаха само най-близките ни сродници. Бърти и съпругът ми бяха заедно — разглеждаха оръжейната сбирка на Саша, еленските глави или нещо подобно. Сестра ми явно бе забелязала настроението ми, защото веднага попита:

— Саша болен ли е? Не изглежда добре.

— Гърбът го тормози — отговорих. — Работи до изнемога и се тревожи за Георгий.

— Преглеждал ли го е лекар? — осведоми се Аликс.

Спрях.

— Намекваш, че го пренебрегвам ли? Да ти го поверя ли, след като вече си поела грижите за сина ми? — Обърканото й изражение ме принуди да добавя: — Одобрила си решението му да предложи брак на Александра. Макар тя пак да е изразила съмнения дали да приеме православната вяра, този път с довода, че Виктория се колебае?

— Виктория пожела да прецени сама в присъствието на Алики. Покани Ники в Англия, за да го опознае. Това няма нищо общо с мен.

— Да прецени дали внучката й да приеме, сякаш обмисля предложение на нищожен принц — вметнах горчиво. Надявах се всъщност Виктория да разубеди Ники веднъж и завинаги. Предпочитах тя да му откаже. Той обаче се върна, нагизден с шотландска поличка и хомбургска шапка. Информира ни, че Виктория е съгласна. Време било да изпратим церемониалмайстор да обучи Александра. Щяла да приеме вярата ни, видите ли, сякаш нашето съгласие нямаше никакво значение.

Аликс погледна придружителките ни. Те тутакси прибраха слънчобраните и се оттеглиха на разстояние.

— Мини, не е честно.

— Така ли? — Прииска ми се да запаля цигара и да духна дима право в лицето й. — А честно ли е да заговорничиш зад гърба ми? Не бих ти го причинила. Никога не съм се месила в семейния ти живот.

Тя въздъхна.

— Ники не ми каза, че не си съгласна. Даваш си сметка, нали, колко нередно е постъпил? Ако знаех, не бих приела да се застъпя за него пред кралицата.

— Как би могла да узнаеш, без да ме питаш? — Извадих сребърната кутийка и демонстративно запалих цигара. — Е, Виктория вече е одобрила брака и няма връщане назад. Моите съображения са без значение. Георгий е болен. Изгубих Ксения, ще изгубя и Ники. Съдбата на майката. Отглеждаме ги, порастват и ни напускат.

— Мини, наистина нямах представа. — Аликс ме докосна по ръката. — Прости ми. Знам колко се тревожиш за Георгий. Познавам тази болка. Когато болестта отнесе Еди, исках и аз да умра. Георгий все още е с теб. Млад е, силен. При добри грижи ще живее дълги години.

Обзе ме чувство за вина. Никога не бе разкривала пред мен как я е сломила смъртта на Албърт Виктор, когото наричаше Еди. Изпращах й много писма, отговорите й винаги бяха пропити с примирение. Загубата обаче бе оставила трайна следа — скръбта беше помрачила красотата й.

— Ксения и Сандро са влюбени до уши — продължи. — Ники и Алики — също. Видях ги в Англия. Всички се дивяха колко си подхождат. Дори Виктория го отбеляза, макар да не е по-очарована от теб. Годежът не я устройва.

— Не са сгодени, докато Саша не разреши.

Дръпнах от цигарата и се вгледах в шуртящия голям водопад — крещящият фонтан лееше обилни струи върху изкуствена пещера с позлатени лъвове и мускулести статуи.

— Какво има? Таиш нещо? — попита плахо Аликс.

Прочистих гърло, хвърлих цигарата и я смачках с върха на обувката си.

— Знаеш какво тая. — Обърнах се към нея. — Виктория знае. Момичето е неподходящо. Неспособно е.

Аликс ме изгледа объркана.

— Защо мислиш така? От време на време има болки в краката, някакъв вид лумбаго от произшествие в детството. Играела си в градините в Хесен и паднала върху стъклен заслон, предпазващ растенията от слана. Видях белезите в минералните бани в Бат. Иначе е здрава.

Разбирах, че чувствата ми водят началото си от мътен извор на омерзение. Все пак се опитах да обясня:

— Говори френски с ужасен акцент. Срамежлива е и почти не отваря уста пред хората. Как ще издържи усилния живот тук? Как ще изпълнява ролята на царевна? Изпитала съм на свой гръб нуждата да зачеркнеш личните си предпочитания, за да угодиш на другите. Съмнявам се Алики Хесенска да е подготвена за това.

— Ти също не беше, Мини. Ще се научи. — Преди да избухна, ожесточена от поредното сравнение с мен, сестра ми добави: — Децата ни растат. Така трябва. Но не ни напускат. Тръгват си само ако ние им пречим да останат. Не лишавай Ники от щастие, независимо колко добри са подбудите ти. Ще го отчуждиш. Това ли искаш?

— Не. — Внезапно се почувствах дребнава и опърничава. — Искам да има любяща съпруга, да има свое семейство. Но у нея съзирам нещо… — Отбягнах погледа на Аликс. — Ще ме помислиш за съвсем объркана и все пак сърцето ми говори, че не е за него.

— Той не споделя мнението ти — отбеляза кротко сестра ми. — От нерви е, Мини. Болестта на Георгий, а сега и сватбата на Ксения са ти изцедили силите. Довери се на сина си. Те се обичат и искат да се оженят. Толкова ли е ужасно?

— Не знам — промърморих. — Не би трябвало.

— Не е. — Улови ме отново за ръка. — Знаеш, че бракът по любов е рядък дар. Хайде! Да нагледаме съпрузите си, преди да са пресушили коняка. Не се безпокой. На Ники не му липсва разум. Доста ловко успя да впечатли Виктория. — Сръга ме в ребрата. — Не е нужно да ти напомням какво геройство е това.

С неохотна усмивка й позволих да ме поведе към двореца, където Саша и Бърти наистина пиеха коняк и се хвалеха с небивали ловни подвизи.

За известно време изтиках размишленията от ума си.

Животът бе по-лесен, докато се преструвах, че Алики Хесенска не съществува.

* * *

— Обувките не ми стават.

Саша стоеше по чорапи пред прага на дневната ми в Гатчина и се взираше в мен, сякаш имам някаква вина.

След отпътуването на Аликс и Бърти предприехме едномесечна екскурзия във Финландия с императорския параход „Полярна звезда“. Взехме Олга, Миша и Георгий. Синът ни почти не кашляше, но от притеснение не му позволявах да плува в морето. Разведрен от подобреното състояние на Георгий, Саша се хранеше с обичайния си вълчи апетит. Учеше Олга как да слага червеи на въдицата — макар и с погнусена гримаса, тя ги набучваше сръчно на кукичката — и показваше на Миша как да търси щуки и костури в студените финландски води.

След раздялата със сина ни обаче изпадна отново в мрачно настроение. Заминах с Георгий за Абастумани. Той рухна отведнъж и кашлицата се върна. За пръв път по носната му кърпичка видях кървави петна. Останах във вилата три седмици. Разядена от безпокойство, не смеех да си тръгна.

Сега с раздразнена въздишка взех отново писалката, за да подхвана пак писмото.

— Сигурно си ги намокрил. Кожата се е свила. Имаш достатъчно обувки. Нужно ли е да носиш едни и същи, докато подметките се разпаднат?

— Всичките не стават — изръмжа той.

Облегна се на рамката на вратата и вдигна ходило.

— Виждаш ли?

Присвих очи.

— Какво? Виждам познатите грамадни… — Той свали чорапа. Дъхът ми секна. Пръстите му бяха подути, кожата лъщеше, оцветена в противен жълт оттенък. Приближих до него. — Боли.

— Веднага ще извикам доктор Боткин.

— Не. — Макар да не бе приел оставката му след закъснялата диагноза на Георгий, Саша отбягваше лекаря. — Не желая да ме човърка. Сигурно е подагра.

— Ела! — Поведох го към канапето и му помогнах да седне. — Гърбът боли ли те?

Кимна.

— Отпреди сватбата на Ксения.

— Защо не ми каза? Оттогава минаха два месеца!

— Казвам ти сега — намръщи се. — Не се впрягай. Подагра е. Преяждам.

Съгласих се и все пак заповядах на Оболенски да извика доктора. Изтърпях гнева на Саша, докато го увещавахме да влезе в покоите си. Най-сетне доктор Боткин затвори вратата зад тях.

Отидох в дневната да пуша и да крача нервно. Боткин дойде при мен и при вида на сериозното му изражение сърцето ми се преобърна.

— Не е подагра. Бъбреците му са тежко възпалени. Взех урина за изследване. Ваше Величество, отслабнал е много. Спомена, че се задъхва. След трийсет минути вървене му се завивало свят, а преди ежедневно обикалял по три часа из парка.

— Нито веднъж не съм го чула да се оплаква. Във Финландия беше добре. Ловеше риба… — Строполих се върху канапето, обезсилена от разкаяние. — Не съм забелязала да е отслабнал. Бях толкова заета със сватбата на дъщеря ми и с Георгий…

— Разбирам — кимна Боткин. — Отслабването при мъж с подобно телосложение често остава незабелязано. Настоявам обаче за обстоен преглед. Не бива да подценяваме бъбречните проблеми. Познавам добър специалист, доктор Лайден. Предлагам да го извикаме от Берлин.

— Берлин ли? — Смехът ми прозвуча като тремоло. — Саша няма да разреши. Германец… Боже мили!

— Ваше Величество, въпросът не опира до национални чувства. Царят е тежко болен.

Чух думите му. Знаех, че Боткин не е склонен да всява паника, особено за здравето на императора. Чух думите, ала умът ми отказа да проумее смисъла им. У мен се спусна резе и залости разсъдъка.

— Да го заведа ли в Ливадия? Ще му помогне ли?

— За известно време, ако му осигурите почивка. Морският въздух обаче няма да го излекува. Трябва да го прегледа специалист и да му предпише лечение. Неотложно е. Той е само на четирийсет и девет. Ако следва лекарските съвети, ще оцелее.

— Ще говоря с него. — Изправих се, подпряна върху облегалката на канапето. — Нито дума, преди да съм му съобщила. Разбере ли, вашият доктор Лайден няма да стъпи в Русия. Познавам съпруга си. Няма да отстъпи за нищо на света.

— Може ли поне да телеграфирам на Лайден, за да го информирам?

— Да — кимнах. — Но бъди дискретен. Никой не бива да узнава.

Боткин се поклони.

— Давам ви дума, Ваше Величество.

* * *

Саша оказа ожесточена съпротива. Отчаях се, че няма да успея да го измъкна от Гатчина.

— Дреболия е! — ръмжеше, но болката заглушаваше гръмкия му глас. — Подагра или бъбречен камък. Забрави ли, че това е първият коледен сезон на Ксения като съпруга на Сандро? Имаме отговорности. Изключено е посред октомври да заминем на ваканция в Крим.

— Не е ваканция. — Закопчах балтона му. Провисна върху раменете. Саша плуваше във всичките си дрехи, преди шест месеца изопнати до пръсване по шевовете. — Почивка е. Отмених ангажиментите ни. Ксения разбира. Длъжни сме да спазваме съветите на Боткин.

— Глупакът не проумя, че Георгий е болен! Защо ще го слушам сега?

— Заради мен. — Сложих длани върху гръдта му. — Моля те, направи го заради мен. Няма да преживея… — Гласът ми секна. — Ще го направиш!

— Плачеш ли, Маня? — Повдигна лицето ми. — Глупава гъска. Тюхкаш се за нищо. — Обви обаче брадичката ми с длан и ме целуна нежно, както в началото на брака ни, когато се боеше дали ще го обикна. — Не възнамерявам да те напусна.

* * *

В Крим въздухът бе ласкав, но зимата наближаваше и бурният черноморски вятър щеше да довява влага в императорската вила от камък и дърво с островърх керемиден покрив. Все още се колебаех какво да предприема. Изпратих телеграма до брат ми в Гърция с молба да ни преотстъпи царското си имение в Корфу. Покани ни веднага. Но дори с императорския кораб плаването щеше да влоши състоянието на Саша. Реших да останем известно време в Ливадия, докато си възвърне силата.

Настаних го в стая с изглед към морето и не след дълго се оказахме заобиколени от цялото семейство. Нямаше как да опазим дълго в тайна болестта на Саша. Слухът се бе разнесъл. Братята му заеха всички свободни стаи. Единствена Михен не дойде; изпрати вест по Владимир, че се моли за императора. Ксения и Сандро съкратиха медения месец и пристигнаха с Ники. Бяхме оставили Олга и Миша в Гатчина, но Саша толкова често питаше за тях, че разпоредих да ги доведат. Не разреших обаче да докарат Георгий — синът ни се чувстваше зле, а морският климат бе твърде непостоянен.

И тъй, около нас се сформира хаотичен, макар и малоброен, царски двор. Министрите едва съумяваха да не издадат смайването си от рязкото влошаване на Саша, който със сетни сили продължаваше да ги върти на шиш. Потънал в грамадно кресло, ежедневно преглеждаше докладите им. Топъл шал увиваше излинялото му тяло, дълбока бръчка се врязваше в челото му.

Ники искаше да се ожени през ноември — месеца за царски сватби. Възпрях го.

— Не повдигай въпроса през баща си. Не виждаш ли колко е зле? Спести му допълнителните тревоги. Почакай да се възстанови. Тогава ще преценим.

От загриженост за Саша Ники не настоя. Знаех обаче, че напразно се надявам да си промени решението. Дори без официалното съгласие на баща си синът ми се смяташе за сгоден за Алики Хесенска.

Не исках да споря с него. Сновях из Ливадия с ведро изражение и нахоках Ксения, когато я сварих да плаче, обронила глава върху рамото на Сандро.

— Престани! Какво те прихваща? Баща ти ще оздравее. Руската мечка не пада лесно.

Ала нощем го чувах да стене от болка, прегръщах го и усещах как гасне. Почти не ядеше, от устата му се стичаха отровножълти лиги. Веднъж ме помоли за пура. Запалих я и му я подадох. Той веднага се разкашля и я изплю.

— Не мога дори да пуша — изръмжа. — Какъв жалък край на дните ми!

Думите му ме хвърлиха в ужас. Изпратих императорския влак да докара германския специалист. Педантичен мъж със старомодно пенсне, Лайден изтърпя немощните ругатни на Саша. Прегледа го съвестно и окото му не трепна от озвучилия цяла Ливадия рев, с който съпругът ми откликна на молбата да пусне вода в чаша.

Лекарят изследва пробата под микроскоп и дойде при мен.

— Има албуминурия — обясни, сякаш разбирах за какво говори.

Изгледах го мълчаливо.

— Страда от нелечимо бъбречно заболяване — продължи с професионален тон. — Царят умира, Ваше Величество.

Боткин го качи в каретата и го изпрати до гарата. Не исках германецът да остава във вилата. Опитах да събера нищожните останки от досегашното ми хладнокръвие и влязох в стаята на Саша.

Той седеше в креслото, подпрял върху табуретка подутия си крак.

— Не го казвай — прошепна ми. — Запази спокойствие. Аз съм спокоен.

* * *

Нямаше как да скрия истината. В тежки моменти думите се разнасят бързо. Великите князе се разбуниха. Една сутрин след ужасна безсънна нощ Владимир ме причака в коридора пред стаята на Саша.

— Време е да разпространим официален бюлетин. Всички говорят, че брат ми е на смъртно легло.

— Нека говорят — отсякох и понечих да го подмина. Той обаче направи нещо, което досега не бе дръзвал — хвана ме за лакът. Обърнах се гневно към него. — Ники не е готов — рече ми. — Казал на Сандро, че не може да управлява. Не искал да става император. Знае обаче какво иска. Изпратил й телеграма да дойде. Бъдещата му съпруга пътува насам.

Отърсих се от ръката му и тръгнах да търся Ники. Намерих го в галерията с Ксения. Още щом ме зърна, той се вкамени; цигарата увисна забравена между устните му.

— Как можа? — процедих през зъби. — Вярно ли е? Покани ли я?

Ксения се обади плахо:

— Мамо, той има нужда от…

Смразих я с поглед и се обърнах отново към него:

— Вярно ли е? Говори!

— Попитах татко — прошепна Ники. — Разреши ми.

— Кога?

— Вчера следобед ме извика. — В очите му блеснаха сълзи, но нямах милост, нито жал. Бях изчерпила запаса си и от двете. — Не се ядосвай, мамо. Даде съгласие, защото при коронацията царят трябва да има съпруга.

— Неблагодарник! — Треперех. За пръв път ми се прииска да го ударя. — Баща ти не е мъртъв. Царят е жив и има съпруга. Аз. Майка ти.

Ники сведе глава.

Ксения се намеси отново:

— Не му говори така, мамо. Неутешим е. Иска тя да е до него… Да се оженят, преди татко…

Замълча, неспособна да изрече ужасните думи.

— Не и тук. Тук няма да има сватба.

Профучах през трапезарията, стряскайки великите князе, които закусваха в небрежно облекло, сякаш владетелят им не умира в другия край на коридора. Влетях при Саша. Седеше на стола. Старият Иван бе успял да го вдигне от леглото, за да го измие и преоблече.

— Разреши ли на Ники да я извика? — попитах.

Саша се изкиска и раздвижи напуканите си устни.

— Владимир не губи време.

Махна ми с ръка да приближа. Внезапно се разпаднах. Гледах дланта му, протегната помежду ни, и плачех сърцераздирателно.

— Не, Маня, недей. Не мога да понеса скръбта ти. — Насилих се да пристъпя към него; строполих се на колене пред стола и сложих глава в скута му. Погали ме по косата и прошепна: — Извикай сестра си. Аликс винаги ти дава сила.

Аликс ми отговори, че с Бърти ще потеглят възможно най-бързо. Молех се да изпреварят Алики.

Ала Бог вече не чуваше молитвите ми.

* * *

Тя дойде, загърната в мрачна сива мантия, закопчана до брадичката; с купища багаж и три придворни дами. Имението бе препълнено, но се налагаше да й намеря място. Въведох я в покоите, откъдето бях изгонила Владимир, настанен набързо в съседна вила.

— Съжалявам, че създавам неудобство — отрони Алики.

Устните ми се разтегнаха в подобие на усмивка.

— Нищо подобно, скъпа. Скоро ще сме сродници.

— Мислех, че вече сме. — Хладните й виолетови очи — красиви и непроницаеми — се насочиха към мен, без да издават никакво чувство. — Сестра ми Ела е съпруга на великия княз Сергей.

— Да, разбира се. Ще се сродим обаче и по неочаквана линия.

Излязох от стаята. Изчерпаното ми до краен предел търпение не оставяше възможност за любезности.

Следобед Саша извика Алики и Ники; двамата коленичиха пред него. Вперил трескав поглед в тях, той вдигна ръка и описа кръст във въздуха над главите им.

— Оставете ме сам с новата ми дъщеря — заповяда.

Бях длъжна да се подчиня. Задържа я цял час зад затворената врата на стаята. Когато излезе, бледите й бузи бяха овлажнели от сълзи. Ники я улови за ръка и я отведе. Не попитах Саша какво й е казал. Ники ми каза по-късно.

— Неговата съпруга му била ангел пазител. Молел се тя да е ангел за мен.

Бяха получили благословията на Саша.

* * *

На първи ноември се събудихме под оловносиво небе. Прозорците дрънчаха от бурния вятър. Саша стенеше. Помогнах му да се надигне — от болка не можеше да лежи и се превиваше в креслото. Изкашля кървави съсиреци.

Не се отделих от него. Не ядох, не пих, не си вчесах косата. Държах ръката му, докато ту се отнасяше, ту идваше на себе ся. Семейството изпълни стаята. Свещениците заприпяваха заупокойни молитви. Децата го целунаха едно по едно — Ники, вкопчен в Алики, после Ксения и Сандро, Олга, обляна в сълзи, и притихналият Миша, който се опитваше да я успокои.

Саша изглежда не долавяше присъствието им, ала някъде яз вилата заби часовник и той се свести.

— Прозорците — чух го да шепне. — Отворете прозорците.

Вдигнах длан да предотвратя възраженията на доктор Боткин. Заповядах на Иван да отвори прозорците. Далечният грохот на морето, блъскащо се в скалите, нахлу в стаята с мирис на сол и ме върна в друго време, на друг бряг, където ме чакаше смъртта.

Саша отрони:

— Мини… Клета моя Мини.

Върнах се рязко в настоящето и го прегърнах.

— Тук съм. Тук съм, любов моя — прошепнах.

Главата му се отпусна тежко върху рамото ми.

— Не е завинаги.

Това бяха последните думи на съпруга ми. Напусна ме, без да издаде нито звук повече.