Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (44)

Четирийсет и четвърта глава

През септември 1918-а настана адска жега. Само нощем зноят ни даваше кратка отмора. Разширихме градината, за да има повече пресни зеленчуци на трапезата ни. Продължаваха да пристигат бегълци, търсещи убежище в съседните вили. Надяваха се близостта до нас да ги защити. За да ги развлека и да се разсеем от грижите, реших да организирам обяд на открито. Олга ме изгледа, все едно не съм с всичкия си, но Ксения прие присърце идеята. „Всичко е по-добро от плевенето — заяви — и от очакването на следващата дажба остарели мълви.“

През деня, когато подредихме масите под заслон от чаршафи, опънати върху простора, Николаша ни съобщи, че е дошъл канадски полковник.

— Служи в Бялата гвардия — обясни той. — Поел риск да прекоси страната, за да ни донесе вест от англичаните. Сестра ти Аликс е успяла да убеди крал Джордж да ни изпрати кораб. Ще пристигне след оттеглянето на германците.

С Олга и Ксения влязохме в гостната, където полковник Бойл седеше с Феликс. Канадецът ни поздрави с поклон. Личеше, че е бил представителен мъж, висок и с широки плещи, ала явно се бе стопил наполовина. Едва се държеше на крака. И все пак се изправи с възхитителен стоицизъм, прие предложението да изпие чаша чай и отговори на въпросите ни. Потвърди, че сестра ми наистина е убедила сина си да ни помогне.

— Носиш ли вест за брат ми, царя? — попита Ксения.

Разранената длан на Бойл трепна и едва не разля третата чаша чай.

— Бях в Екатеринбург — отговори предпазливо той и насочи поглед към мен.

Сърцето ми се сви.

— Къде са обноските ни! — възкликнах. — Не виждате ли колко е изморен полковник Бойл? Нека го оставим да отпочине. По-късно ще се включи в пикника, ако желае. Хайде. — Дадох знак на дъщерите ми. — Феликс и Николаша ще се погрижат за госта.

Ксения тръгна след мен с мрачно изражение. Съпругът й вече не бе при нас. Въпреки възраженията ми Сандро беше приел предложението на германците да отплава от Ялта с най-големия им син, Андрей. Искаше да уведоми лично Съюзниците колко тежка е кризата в Русия и да подчертае, че споразумението с кайзера явно не подсигурява мир.

— Няма да се вслушат в думите ти — предупредих го. — Войната не е приключила. Да не мислиш, че ще спрат да се избиват в името на нашето благоденствие?

Ксения също го умоляваше да не заминава. Сандро не отстъпя. Разстроена, че ни изоставя, дори не се сбогувах с него.

Сега излязох в градината с Олга и Ксения, но част от мен остана в гостната, попарена от печалното изражение на полковника.

След час, докато подреждахме чиниите и приборите, Ксения се вкопчи в ръката ми. Лицето й бе станало по-бяло от чаршафите над главите ни.

— Феликс е на терасата.

Обърнах се натам, заслонила очи. Феликс стоеше като вкаменен.

— Какво му е? — подразних се. — Защо не идва при нас?

— Върви при него — подтикна ме Ксения.

Погледнах към Олга. Не вдигна глава. Отворих уста да я упрекна, че слага салатните вилици от грешната страна. Отказах се и закрачих решително към терасата.

Отблизо лицето на Феликс изглеждаше пепеляво. От този момент вече не виждах нито него, нито имението зад гърба му. Не чувах шепота на морето, нито радостните викове на внуците ми, които играеха на топка сред поляната. Чух гласа на Алексей през онзи ден, когато бе нагазил в езерото в двореца ми. „Просто стъпих във водата. Не съм пострадал. Виж!“.

— Мини — тихият глас на Феликс ме изтръгна от спомените. — Моля те, влез вътре.

Прохладната гостна пустееше. Миризмата от пурата на Николаша висеше във въздуха. Той и полковник Бойл си бяха тръгнали.

— Дано си се сетил да подготвиш баня за горкия канадец. — Пристъпих към букета есенни минзухари, набрани от Ксения, и се приведох над ароматните чашки. Вдишах дълбоко и се олюлях. Едва не съборих вазата. Дъх на люляк — любимото цвете на Александра. Мирисът на парфюма й изпълни ноздрите ми.

Феликс прочисти гърло. Преди да проговори, отсякох:

— Болшевиките са лъжци. Мамят, за да ни измъчват.

— Бойл не е болшевик. — Феликс пристъпи към мен. — Бил е там. В Екатеринбург. Белогвардейците са завзели града и са прогонили червените. Стигнали до къщата. Уралският съвет я наричал „Къщата със специално предназначение“. Била празна. Ники и семейството му не били там.

От гърлото ми се изтръгна смях — дрезгав звук отекна в стаята. Не беше моят глас. Смееше се друга старица, за да не приеме истината, нарушаваща сетната й идилия.

— Не са били там, разбира се. Никога не са били. Поредният лъжлив слух.

Феликс се поколеба.

— Има улики — продължи с немощен глас. — Стаите били плячкосани. Намерили техни вещи. В мазето… — Замълча, за да събере сили. — Стените в мазето били надупчени от куршуми. По пода личали прорези от байонети. Бойл разпознал следите. И засъхнала кръв, забърсана набързо. Бил виждал подобни петна в лазаретите. Твърди, че е имало много кръв.

Ужасяващата новина сгъсти въздуха. Срещнах погледа му.

— Не ти липсва смелост, Феликс Юсупов. Смелост да убиеш мистик и да се хвалиш с това. — Забелязах как потръпна и продължих: — Но днес прекали. Как дръзна да изречеш подобна чудовищна лъжа пред мен?

Той вдигна ръце.

— Мини, стига. Моля те. Недей да отричаш истината. Един от войниците, придружаващи Бойл, е заснел мазето. Ще изпратят снимката на племенника ти, крал Джордж.

— Снимка на мръсна изба? — Не повиших тон, ала усетих как в гърдите ми се надига вик; вопъл, способен да разруши целия свят, ако го освободя. — Какво ще докажат с нея?

— Че те са мъртви. Болшевиките са ги убили и са разчистили телата.

Стаята почерня. Залитнах. Посегнах към дивана и коленете ми се подгънаха, сякаш се плъзгах по палубата на потъващ кораб. Видях внучките ми в Мариинския театър да махат на зрителите. Видях Алексей, сбърчил чело на терасата в Александровския дворец, да негодува, че не гони обръчи със сестрите си. С разкъсваща сърцето яснота видях Ники на перона в Могильов да вдига ръка за сбогом.

Бъди силна за всички ни, както винаги си била. Скоро ще се видим отново.

— Не — прошепнах. — Невъзможно е. Не вярвам.

Феликс падна на колене пред мен.

— Никой не иска да повярва. Но има още нещо… В Алапаевск белогвардейците научили, че са хвърлили Ела, синовете на Константин, княз Владимир и другите с тях във въглищна мина. Местните им показали мястото. Бойл твърди, че по заповед на ЧК са върнали великите князе Николай и Георгий Михайлович, Дмитрий Константинович и великия княз Павел от Вологда, където били заточени. Докарали ги за екзекуция в Петроград.

Задушавах се, борех се за глътка въздух.

— Слухове. Чисто и просто слухове.

Феликс улови ръцете ми.

— Истина е. Изтребват ни.

Дланите му внезапно се отпуснаха, сякаш силите му бяха изцедени до капка.

— Говори — процедих през зъби.

— Миша… — прошепна.

Отдръпнах рязко ръце.

— Не! — Викът ми не прозвуча силно, но по лицето ми започнаха да се стичат сълзи.

— Застреляли го в гората до Перм — продължи с пресеклив глас Феликс. — Свидетел съобщил на белогвардейски войник, а той — на Бойл. Болшевиките твърдят, че Миша е похитен и изчезнал безследно. Никой не им вярва.

— Не, не — клатех глава. Как е възможно Бойл да е узнал, а ние — не? — Не е вярно. Не…

— Стига! — гласът на Олга се разнесе от терасата.

Феликс се обърна към нея.

— Трябва да знае. Сандро беше прав. И ти го разбираш. Ние сме следващите. Бойл дойде да ни предупреди.

— Стига! — повтори гневно Олга.

Дъщеря ми изглеждаше, сякаш в нея се е вселил Саша — изправила рамене, вирнала брадичка, готова да разбие с глава всяко препятствие.

— Отивай при Ирина и остави майка ми на мира.

Той се изправи.

— Съжалявам, Мини. Съжалявам…

Обърна ми гръб и го чух да хлипа. За моя изненада просъсках:

— Спри да хленчиш като дете. Ще изплашиш всички. Нито дума, ясно ли е? Нито дума!

Олга пристъпи към мен. Обзета от скръб и ярост, се нахвърлих върху нея:

— Значи си знаела!

— Боях се — прошепна. — Още в Киев ти казах, че животът ни е в опасност. Ала не знаех… Как бих могла?

— Никой не знае. Защото е невъзможно. Вярваш ли?

— Има ли значение?

Погледна ме с безкрайна нежност. Малката ми дъщеря, пестелива на топлота и търпимост към мен, сега ме гледаше с цялото майчинско умиление на света.

— Има значение — натъртих. — Ако вярваш, ако Феликс, Николаша и другите вярват, значи са мъртви. Убихме ги, губейки надежда.

— Мамо, попитах те има ли значение, защото е нужно ти да повярваш. Никой няма да тръгне без теб, а ти няма да тръгнеш, докато…

— Те са ти братя. — Подпрях се на ръкохватката и се изправих на крака. — Моите синове. Наша плът и кръв. Как е възможно да мислиш за бягство, след като не знаем нищо? Нямаме доказателства, каквото и да говори канадецът. Може да са навсякъде. Чакат да ги спасим, а ние се двоумим дали да избягаме, или не.

— Не се двоумим — подчерта тя и за пореден път осъзнах колко я подценявам. Въпреки отвеяните артистични идеи и неподходящия съпруг в жилите на малката ми дъщеря течеше повече Романова кръв, отколкото признавах. — Единствена ти се колебаеш. Ние мислим, че е вярно. Защо иначе никой не ги е зървал? Защо няма никакви доказателства, че са живи? Никой обаче не искаше да го изрече гласно. Защото те обичаме, мамо. Ала кое е по-лошо? Да чуеш истината или да те оставим да мислиш, че ще ги видиш отново? Кое би ни помогнало да те опазим сред нас?

— Истината — прошепнах. — Искам само истината.

При тези думи силите ме напуснаха. Свлякох се в ръцете й — крепки ръце, единствената опора, останала в отчаяния ми гаснещ свят.

— Може никога да не я узнаем — рече тя. — Но ще споделим вярата ти.

* * *

Отново настъпи зима. В Крим вятърът има хищнически зъби. Провизиите ни се изчерпваха бързо. Храната изчезваше в гърлата на германците. През ноември Съюзниците сключиха примирие с кайзера, чиято военна машина изнемогваше. Самонадеяността му не остана безнаказана. Режимът му падна, изпратиха го в изгнание, а народът му щеше да изстрада репарации, оголващи Германия до кости.

Не ликувахме. Голямата война бе свършила, но гражданската война в Русия продължаваше. Червените на Ленин печелеха територия. В края на март 1919-а в Харакс дойде германски генерал да ни предупреди, че болшевиките ще окупират Крим, щом силите му се оттеглят. Вече не можел да ни защитават. Племенникът ми крал Кристиан обаче щял да ме приеме в Дания. Другият ми племенник, крал Джордж, потвърдил, че военният кораб „Марлборо“ плава към Ялта. Било наложително да отпътуваме до седмица.

На четирийсет и четвъртия рожден ден на Ксения свикахме семейно събрание.

— Не бива да сме тук, когато Червените дойдат — заяви Олга, бременна в деветия месец с второто си дете. За разлика от повечето жени в подобно състояние обаче малката ми дъщеря не проявяваше никаква мудност, тъкмо обратното — беше изпълнена с енергия. — Ще приемем предложението. Сандро е в Париж с Андрей. Ксения и синовете й ще отидат при тях. Ти, мамо, може да тръгнеш към Англия, а оттам — към Дания.

— Ще ме придружиш ли? — попитах мрачно.

Въпреки обещанието й да остане до мен и да вярва в каквото вярвам, подозирах, че близката заплаха е променила плановете й.

— Николай, Тихон и аз ще отидем в Кавказ. Не съм в състояние да плавам. Бойл ще ни отведе в планините. Белогвардейците са прочистили района. Не ни заплашвали революционери, а и ще родя детето си в Русия. После ще дойдем в Европа при вас.

— Няма да ходя никъде — вбесих се. — Спокойно ще си родиш детето тук. Белогвардейците не са изгубили войната. Ами хората, които разчитат да ги защитим? Ние сме Романови, единствената стена между реда и хаоса.

— Мамо, чу генерала… — обади се Ксения.

— Германци! Омразни като болшевиките.

— Мили Боже! — възкликна Ксения. — Омразният германец си направи труда да ни предупреди. Всичко е планирано. Само ние, и то потайно. Трябва да мисля за съпруга и за синовете си. Останахме, както пожела. И за какво? За да изслушаме още ужасяващи истории.

Олга я изгледа укорително.

— Не четеш вестниците. — Равният тон на малката ми дъщеря разкъса сърцето ми. — Из цяла Европа провеждат служби в памет на Ники и семейството му. За тях Русия е изгубена. Вече скърбят за нас. Такава ли искаш да е участта ни?

Втренчих се в нея, после в Ксения, която не успя да сдържи сълзите си. Николаша стоеше със сведена глава, Феликс седеше мълчалив до Ирина. След последния ни разговор нито веднъж не бе дръзнал да изрази мнение. Майка му, княгиня Зинаида, изгубила красотата си от глад и страх, срещна погледа ми. Умоляваше ме безмълвно. Жената с най-завидно богатство, чиито покани за бал бяха най-безценни след дворцовите, сега нямаше нищо. Дори себе си. Бе изчезнала както Ники за тях.

Ала не и за мен.

Изправих се.

— Срамувам се да ви наричам семейство.

Преди да надигнат глас, изкачих стълбите и влязох в стаята си. Таня бе затворила прозореца. Пролетта настъпваше, ала нощем нахлуваше студ. Прииска ми се да запратя нещо по стената. Прехапах устни, за да усмиря гнева. Жилещата болка ме вразуми. Някой похлопа предпазливо на вратата.

— Върви си. Няма да изоставя синовете си.

— Да, бабо. — Кроткият глас на Ирина ме сепна. Красивата ми внучка бе заприличала на безплътно същество. Ядеше по-малко от врабче; заделяше за Бебе. Въпреки бледността и изпъкналите скули обаче продължаваше да ми напомня ефирната дъщеря на Ники Татяна. — Ще останем с теб.

— Не. Ще се качите на английския кораб. Феликс ще продаде картините на Рембранд. Струват цяло състояние. Те и останалите бижута на Зинаида ще ви изхранят.

Тя поклати глава.

— Феликс каза, че ти е причинил непоносима скръб. Не иска да те остави сама. Λ аз няма да тръгна без него.

Почти се усмихнах.

— Сама? Сред стотиците бегълци?

— Ами ако решат да заминат?

— Не могат. Чу Ксения. Англичаните имат заповед да евакуират мен и най-близките ми сродници.

— Възможно е да убедиш англичаните да вземат всички. Ако откажеш да заминеш без другите, какво ще правят те?

Разбрах какво цели. Феликс я бе изпратил да ме подложи на изпитание. Не ме интересуваше какво ще ме сполети, ала да нося отговорност за беззащитните бегълци? Знаеше, че ще се огъна. Знаеше, че напомняйки ми дълга, ще ме накара да взема единственото решение, което бях отбягвала досега.

Най-сетне се съгласих. Нямах избор.

— Ще опитам.

* * *

— Това е в разрез със заповедите ми — заяви капитанът на „Марлборо“. — Негово Величество изрично се разпореди. Ваше Величество и семейството ви.

— В района има и други кораби, нали? Не сте дошли сами? — Той кимна неохотно. — Тези хора са наши поданици. Намерете начин или си тръгвайте.

— Ваше Величество, заповядано ми е да ви кача на борда, дори със сила — отговори той, ала лицето му видимо се изопна.

Стоях непоклатима между Таня и Софи, вирнала глава сред купищата багаж. Недалеч Ксения и синовете й, Николаша, Феликс, Ирина и Зинаида наблюдаваха как измъчвам мъжа, дошъл да ни спаси.

Кимнах към семейството ми.

— Всички до един ли ще качите на палубата със сила? — После обходих с очи множеството, запълнило дока. — Кажете им, че ги спасявате заради мен, и сами ще доплуват до корабите ви.

Водеше се тайна евакуация, но мълвата се разнесе бързо. Подклаждах я дейно. Бегълците научиха, че заминаваме, и настъпи паника. Всички се струпаха в Ялта с багаж, домашни любимци, прислуга. Мнозина от най-богатите ни аристократи и земевладелци бяха понесли на гръб каквото бе останало от притежанията им. Ксения трепереше до мен, отчаяна, че в последния момент, когато всички са готови да вдишат дълбоко от облекчение, отново създавам пречки. Олга, заминала преди ден със семейството си, не би се изненадала. Неслучайно бе отказала да ми се подчини. Макар да предпочиташе да живее без царски церемониалности, тя настояваше детето й с романова кръв да се роди в Русия.

— Не бихте ли отстъпили, Ваше Величество? — полита капитанът с английска сдържаност; не показа никакъв смут от опасността да наруши заповедта на краля си.

— Не. Аз и всички. Или никой.

Той въздъхна.

— Ще телеграфирам на флотата. Давам дума корабите да качат всички. Имате ли ми доверие?

Подаде ми ръка, за да ме поведе към мостика. Приех жеста.

— Няма да си намериш място, ако не спазиш обещанието си.

* * *

На военния кораб Таня и София слязоха долу да подготвят отредената ни каюта. В съседната каюта щяха да се настанят Ксения, Ирина, Зинаида и Бебе. Внуците ми, Феликс и Николаша щяха да делят спалното помещение на моряците. Не се намирахме на платноход за разходки. В Малта щяхме да се прехвърлихме на друг съд до Англия. Щях да потърся утеха при Аликс, ала знаех, че след време ще се върна в Дания и „Вийоре“ — единственият ми останал дом. Щом съм прокудена от страната, приютявала ме повече от петдесет години, поне ще легна в гроба на родна земя.

В априлската сутрин мекият ветрец диплеше водите на Черно море. Застанах до парапета на палубата. Взрях се в скалистите кримски хребети и си представих местата, които нямаше да видя никога: Ливадия, където се сбогувах със Саша; Ай-Тодор, където избягах от хаоса. Дюлбар, където мислех, че ще умра. И Харакс, където ми съобщиха новината за проляната кръв, чиято истинност никога нямаше да потвърдя гласно.

Всичко се разстла пред мен. Отвъд хоризонта се издигаше Санкт Петербург. Пред очите ми изплуваха Зимният дворец, любимият Аничков, Гатчинския дворец и най-сетне — ехтящата празнота на Александровския дворец, където нашите надежди за бъдещето се бяха родили и угаснали.

Просълзена усетих как корабът се люшва под мен. Вместо да се разплача, зърнах друг кораб да минава наблизо — руски параход, пълен с доброволци за Бялата гвардия. Толкова близо всъщност, че различих безименните лица на десетки младежи, решили да се сражават за нас. Светът, който искаха да запазят, вече се бе променил. Мнозина щяха да умрат за каузата ни.

Бръкнах в джоба си и извадих кърпичка. Имах само миг, докато корабите ни се разминават и те ме виждат, както ги виждам аз. Размахах кърпичката. Нека знаят, че макар и принудена да си тръгна, винаги ще помня. Бях майка. Тяхната Матушка. Те също имаха майки, с които се бяха сбогували.

Сълзите най-сетне рукнаха. Младежите се струпаха до парапета на парахода и запяха гръмко:

Бог да пази царя!

Води ни към слава, могъщи господарю.

Властно всявай страх в сърцето на врага.

Бог да пази царя!

Най-сетне, отказал ми всичко, Бог отговори на молитвата ми. Даде ми чудо.

Нямаше да потънем в забвение.