Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (22)

Двайсет и втора глава

Ники навърши деветнайсет и постъпи в Преображенския полк под командването на Сергей. Премести се в щабквартирата в Красное село — недалеч, на югоизток от града. Отсъстваше обаче през голяма част от годината и ми липсваше ужасно. Всяка седмица му изпращах колети с чисти чаршафи и писма със съвети, от които безспорно му призляваше, защото се очакваше да живее като редови войник.

Междувременно Георгий стана на шестнайсет — висок и красив, но болнав. Като втори син му бе отредена кариера в полковете. Саша настояваше, че белите му дробове ще укрепнат; лекарите не споделяха мнението му — според тях животът в казармите щеше да му се отрази зле.

На дванайсет Ксения разцъфваше. Увлечението по братовчед й Сандро прерасна във взаимна любов и двамата изразяваха желание да се оженят. Аз и Саша отказвахме да дадем разрешение, преди дъщеря ни да навърши осемнайсет. Съветвах я да съзрее и тогава да вземе решение. Тя се инатеше.

— Сандро или оставам стара мома. Определено е твоя дъщеря — кикотеше се съпругът ми.

— Моя ли? От теб е взела Романовото упорство — възразявах аз.

На осем Миша бе най-кроткото ни дете; не блестеше в учението и все пак се трудеше усърдно. Заради разликата във възрастта на децата ни през голяма част от годината Миша и шестгодишната Олга живееха в Гатчина. Натоварена със задължения, вече не съумявах да се посвещавам на отглеждането им. В провинцията двамата бяха в безопасност и получаваха надлежна подготовка за зрелостта, а и напролет винаги се връщахме при тях.

Малката Олга обаче оставаше загадка за мен. Обожаваше Миша и винаги се втурваше към Саша, за да я вдигне и да я завърти във въздуха. Дори не поглеждаше роклите, които й шиех, и отказваше да ги пробва. Не се разделяше с овехтялото плюшено мече, подарък от баща й, а десетките други играчки, купувани от мен през годините, стояха недокоснати.

— Скъпа, позволи ми да изпера Пупси и да му зашия очи. Копчетата се скъсаха отдавна. Сляп е.

Протегнах ръка към мечето, но тя го притисна до гърдите си.

— Пупси не е сляп. Ти си сляпа.

Припомних си думите на сестра ми Аликс: „Мини, толкова ли си сляпа?“. Оттеглих се, объркана и наранена. От всичките ми деца единствена Олга не ме допускаше до себе си. Саша не споделяше тревогата ми.

— Вижда те рядко. Дойде ли време за първия й бал, ще й станеш най-добра приятелка. Кой друг, ако не майка й, ще й помогне да се разкраси?

Според мен Олга едва ли щеше да бъде хубавица. Не и като Ксения. С изваяните черти на лицето и стройната си фигура голямата ми дъщеря вече събираше мъжките погледи. Утешавах се, че когато порасне, малката ще се доверява поне на баща си и на Миша.

Макар да бях всеотдайна майка, не бих се молила да ме обича.

* * *

— Петима студенти — уведоми ме Саша с безчувствен глас. — Носели кухи книги, натъпкани с експлозив. Заради строежа на църквата минахме непредвидено край Екатерининския мост. Спасихме се от нападението. Охраната ги арестува.

Прекосявахме с каретата парка в Гатчина. Връщахме се от Санкт Петербург след посещение на недовършената църква „Възкресение Христово“, издигната по заповед на Саша там, където бяха убили баща му.

Разплаках се, неспособна да преглътна новината, че едва не сме загинали на същото място.

— Нали обеща да ни спасиш от този кошмар, Саша. Мислех, че е приключил.

— Недей, Маня. — Потупа ме неловко по ръката. Телохранителите ни яздеха след нас, а той не обичаше да проявява нежност пред очите на хората. — Правя всичко възможно, но те са като плъхове — множат се и заразяват околните. Рано или късно други ще заемат мястото на петимата екзекутирани. Мразят ме, понеже не им давам желаното. Ала съм готов да умра за Русия. Ще изпълнявам дълга си, докато не ме спрат.

— Но какво искат, та ни преследват така?

Той извърна глава.

— Знаеш. Отдавна… — Кръвта ми замръзна — колкото от представата за бомбите, предназначени за нас, толкова и от думите му. — Затова искаше да обядвам с татко. — Той се обърна към мен. — Греша ли?

— Не — прошепнах.

— Радвам се, че го уточнихме. Не искам помежду ни да има тайни.

— Александър… щеше да ти каже. Настоях да го направи.

— Е, каза ми го Владимир. Чул слуха. Баща ми не беше чак толкова подмолен. Редактор на вестник разбрал за манифеста и информирал Владимир. Слава богу. Иначе щях да съм принуден да отменя нещо, каквото никога не бих узаконил. Щом нихилистите убиха човека, готов да им даде желаното, какво ли биха сторили, ако го получат?

Прехапах устни. Не посмях да призная, че някога подкрепях стремежа на Александър. Не и сега, след като видях каква цена плати свекър ми. Стремях се чрез благотворителност да помагам на поданиците ни, ала бях съгласна със съпруга ми. Русия не бе подготвена за коренна промяна.

— Прощавам ти — добави той. — Мислела си, че постъпваш правилно.

С това обсъждането приключи. Повече не повдигнах темата, но пак станах пленница на страха. Саша забеляза състоянието ми и прие покана от кавказките управници, решили да покажат преданост към царя.

— Ще ни се отрази добре — подчерта. — Кавказците са честен народ. От години не са канили владетел в района. Ще вземем децата и ще отпътуваме с царския влак. Ще имаме всички домашни удобства без отровата на Санкт Петербург.

— Но наесен смятахме да посетим Дания? — възкликнах и веднага забелязах как сключва челюсти — мълчаливо припомняне на наскоро разкритата тайна. Кимнах: — Съгласна съм.

Имахме всички домашни удобства и все пак не бях спокойна. Царският влак бе оборудван разкошно с тапицирани с дамаска спални вагони, дневни, салони, бани, помещения за прислужниците и две кухни. Императорският герб със златен двуглав орел сияеше върху боядисаните в синьо врати на вагоните. За заблуда на злосторниците по строго охранявания ни маршрут тръгна втори влак, досущ като нашия.

При други обстоятелства щях да се насладя на пътешествието. Временно освободен от армейските си задължения, Ники ни придружи. Обучението му в Красное село бе разширило раменете му, беше си пуснал буен мустак. Не споменаваше Алики Хесенска, а и не питах. Големият ми син очевидно се радваше на братята и сестрите си, които го подкачаха за скованата войнишка стойка, и им обръщаше внимание, особено на Олга, залепена като мида за него. Дори Георгий се възстанови от тежките пристъпи на кашлица и бузите му розовееха вечер, докато с Ксения четяха на глас поезията на Пушкин. Не успявах обаче да забравя, че се возим в капан на смъртта сред планинска пустош. В обръча на телохранителите, цивилните полицаи и казаците — всички омразни мерки за сигурност — постоянно си припомнях надвисналата опасност.

Все пак посещението се оказа приятно. Кавказците ни посрещнаха с хляб и сол, шеметни дервиши и черкезки носии. Облечена в кафтан, седях до Саша като равна, защото в Кавказ почитаха жените старейшини.

След месец поехме обратно към Гатчина. Мнимият влак тръгна пред нас. Малките ми деца бяха неспокойни и спореха за дреболии; кашлицата на Георгий се влоши — по цяла нощ мажех гърдите му с целебни мехлеми. Ксения тъгуваше за Сандро, от когото изглежда не можеше да се отдели задълго. Ники започна трескаво да пише писма, вероятно предназначени за Алики. Чувствах се изморена и копнеех да се върнем към обичайното ежедневие. Саша обаче бе в приповдигнато настроение както винаги след среща с „отрудените си поданици, далеч от градските блюдолизци“.

Поклащахме се в дневната в задната част на влака. Георгий подремваше върху канапето; Ксения и Миша четяха заедно, Олга рисуваше, Ники пишеше, приведен над преносимо писалище. Изтегнат в кресло, Саша се прозяваше след няколкото чашки водка на обяд. Допуши ми се и излязох с обяснението, че отивам до тоалетната. Всички знаеха, че ще се усамотя с цигара в коридора, но продължавах да се преструвам дори след като Ники започна да ме придружава. За мое разочарование бе прихванал лошия навик в казармата.

Този път не дойде с мен. Загърнах се с шала, извадих сребърната кутийка и драснах кибритена клечка. В същия момент влакът се лашна. Лумналият кибрит обжари пръстите ми. Изпуснах цигарата и се наведох да я вдигна. Чу се пронизително скърцане на спирачки, последвано от оглушителен трясък. Силен трус ме събори на пода. Опряна в стената, запълзях към дневната.

Лампите угаснаха.

Нощта на взрива в Зимния дворец се повтаряше — същият безумен тласък в бездните на ужаса. Влакът се накланяше; излизаше от релсите сред пукот на огъната стомана. Приклещена в коридора под заметнатите над главата ми поли, се задушавах от лютив пушек. Освободих се, ритайки усукания плат, и успях да се изправя на крака. Пред очите ми се разкри немислима разруха.

Хлътналият покрив на вагона надвисваше като нащърбена преграда между мен и семейството ми. Всичко плуваше пред замрежения ми поглед. Топла струйка се стече по слепоочието ми. Вдигнах длан и я свалих с окървавени пръсти.

— Мини — чух Саша да стене. — Къде си, Маня?

— Тук! — извиках. — Тук съм!

Проврях се през разкривената врата и го видях, погребан до кръста в отломки; част от рухналия покрив притискаше раменете му. Удържаше го, разтреперан от усилието.

— Децата — процеди през зъби. — Намери ги. Не знам къде са.

Започнах да ги викам по име. Над мен се раздаде уплашеният глас на Ники:

— Мамо!

Надничаше през един процеп в оцеляла част от покрива. Георгий, Миша и Ксения бяха до него. Някак си бяха успели да се изкатерят горе.

— Олга… Къде е Олга?

Прониза ме жесток страх. Повдигна ми се. Саша стенеше под пропадналия покрив. Обезумяла, заизгребвах отломките. С издраскани длани зовях дъщеря си.

После за мое облекчение видях един казак да я носи на ръце. Беше изхвърчала от вагона. Поех я от него и тя проплака:

— Ще ни убият, мамо.

— Няма. Няма, скъпа.

Казакът ми помогна да изляза от вагона, вбит в предния. Ники и другите ми деца се смъкнаха от покрива и се струпаха край мен.

Мина цял час, докато освободят Саша. Казакът и неколцина цивилни полицаи изгребаха с лопати отломките, впримчили краката му. С лост отместиха покрива от гърба му, давайки му секунди да изпълзи, преди металната плоча да се срути с трясък. Под скъсания крачол на панталоните по лявото му бедро лъщяха черни прорези. Децата бяха изплашени, но при бързия оглед не установихме сериозни рани. Бяха се разминали със синини и драскотини. Георгий кашляше от прахоляка; увих го в мръсния си шал. Тревожеше ме Саша — трябваше незабавно да превържем крака му. Той обаче впери поглед към опушеното небе, поднесе длан под ситния дъждец и рече:

— Виж, Маня, Бог ни спаси.

Пред нас цареше неописуема разруха. Локомотивът и първите шест вагона бяха преобърнати. Щяхме да сме мъртви, ако бяхме в тях. Малцината оцелели изнасяха загиналите и тежко ранените и полагаха осакатените тела в калта под срутени стълбове, оплетени в жици.

— Няма скоро да се разбере какво се е случило — посочи Саша. — Това са телеграфните линии.

Закуцука към спасителния отряд, събирайки по пътя си щуращите се като призраци хора.

— Не изпускай от поглед децата ми — заповядах на казака. Ксения прегръщаше Олга — занемяла и с празни очи. Понечих да тръгна след Саша. Ники ме хвана за ръка:

— Идвам с теб.

Вкопчена в дланта му, газех през калта и от време на време вдигах го нещо — чаршаф, калъфка за възглавница, кърпа. Накъсах ги на ивици за превръзки. Със запалката си и с трески от унищожените вагони Ники запали огън, за да сложим да възври вода.

Заедно с оцелелите прислужници и единствения ни лекар се заехме да почистим и да бинтоваме раните на пострадалите. Мокри до кости в дъжда, гледахме как мнозина умират от зловещи рани, раздробени кости и шок. Ники ме повика да му помогна. Опитваше се напразно да спре кръвта, шуртяща от гърдите на камериерка, чието име дори не знаех.

— Не може да диша! Мамо, как да…

— Късно е — прошепнах.

От устата на момичето бликна кръв и то се отпусна безжизнено.

Със замрежени от сълзи очи Ники вдигна длан и очерта кръст във въздуха над тялото й. Наблюдавах го безпомощна и сърцето ми преливаше от гордост и от болка, че става свидетел на подобно страдание.

След цяла вечност остро изсвирване възвести появата на подкрепление. Мнимият влак бе стигнал до град Борки. Неуспешните опити на телеграфистите да се свържат с нас бяха алармирали охраната ни за бедствието. Едва се държах на крака, когато изсипалите се от спасителния влак хора се стекоха да ни помогнат. Саша им махна с ръка да го оставят. Разкрещя се, че е нужен тук. Приближих до него.

— Нека медицинските сестри и лекарите да си свършат работата. Ние направихме каквото можахме.

Той обърна към мен почернялото си от сажди и мръсотия лице.

— Всичко това — прошепна. — За какво? Да ме убият? Толкова смърт, за да унищожиш едного.

Поведох го към влака. Издърпаха настрани дерайлиралия влак и поехме към Борки. Там, на перона, облечени в парцаливите мръсни дрехи, проведохме опело за загиналите. Сълзи се стичаха по почернялото от сажди лице на Саша.

— Чудовища. Ще си платят — изръмжа той.