Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (6) (Роман за последните дни на Земята)

Шеста глава

От цяла вечност Рейфърд Стийл не се бе напивал. Айрин никога не си беше падала много по пиенето, а през последните няколко години стана пълен въздържател. Настояваше той да крие всички концентрати, ако изобщо трябваше да държи такова нещо вкъщи. Не желаеше Рейми да разбере, че баща му още пие.

— Това не е честно — противопоставяше се Рейфърд.

— Но е разумно — отвръщаше тя. — Рейми не разбира всичко и няма нужда да знае всичко.

— А как се връзва това с изискването ти да бъдем честни и да казваме винаги истината.

— Да казваш цялата истина невинаги означава да казваш всичко, което знаеш. Извиняваш се на екипажа, че отиваш до тоалетната, но не им разправяш с подробности какво правиш там, нали?

— Айрин!

— Просто казвам, че не е нужно да навираш в очите на невръстния си син факта, че пиеш концентрати.

Не беше успял да обори доводите й и затова криеше запасите си от уиски нависоко. Надали имаше по-подходящ момент от сегашния да обърне едно питие. Протегна се, бръкна в най-високия шкаф над мивката и издърпа една наполовина изпита бутилка бърбън, скрита зад кутията за торта. Сега никой от най-близките му не можеше да го види и той изпита силно желание да обърне бутилката и да я изкърка наведнъж. Но даже и в мигове като този надделяваха правилата за добро поведение. Да кърка направо от бутилката просто не бе в неговия стил.

Рейфърд си наля около три пръста в широка кристална чаша и гаврътна питието на екс като стар пияница. Повече от това разпускане не можеше да си позволи. Течността удари гърлото му, разля се надолу и го изгори. Побиха го тръпки и изстена. „Какъв идиот съм! — помисли си. — И то на празен стомах.“

Когато върна бутилката на мястото й, главата му вече бучеше. После размисли, взе я и я хвърли в кофата за боклук под мивката. Дали в памет на Айрин да не се откаже и от онези една-две чашки концентрат, които понякога си разрешаваше? Сега това нямаше никакво значение за Рейми, но Рейфърд чувстваше, че върши нещо нередно, когато пие сам. Дали беше склонен към алкохолизъм? „А кой ли не е?“ — запита се сам. Все едно, нямаше намерение да се предава заради всичко, което се случи.

Сънят му бе дълбок, но краткотраен. Имаше да свърши няколко неотложни неща. Първо трябваше да се свърже с Клои. После да разбере какви задачи ще му възложи авиокомпанията за следващата седмица. При нормални обстоятелства след продължителен полет и аварийно кацане, му се полагаше почивка. Но кой знае какво ставаше в момента в „Панкон“?

Колко пилоти бяха загубили? Кога ще разчистят пистите? За кога ще насрочат следващите полети? Доколкото разбираше от авиолинии, всичко опираше до пари. Щом пуснат самолетите да летят, отново ще станат печеливши. Компанията се бе отнесла добре с него. Смяташе да се върне там и да върши работата си. Но какво да прави с мъката, с отчаянието, с тази празнота?

Сега разбираше безутешната скръб на онези, на които бе отнета възможността да видят телата на умрелите си близки. Те се оплакваха, че не могат да запълнят празнотата у себе си и че мъката е още по-голяма, защото непрекъснато се опитват да си представят мъртви любимите си същества.

Това винаги му се струваше странно. Та кой би искал да види жена си или децата си легнали в ковчег и подготвени за погребение? Не е ли по-добре да ги помниш живи, здрави и щастливи, каквито са били? Но сега мислеше друго. Не се съмняваше, че жена му и синът му са изчезнали, все едно че са умрели — така, както преди години бяха починали родителите му. Айрин и Рейми нямаше да се върнат. Той не знаеше дали някога ще ги види отново, защото не му беше ясно дали ще има втора възможност за това пътуване към небето.

Сега копнееше да види телата им — в леглото, в ковчега поне, където и да е. Би дал всичко да може да ги зърне за последен път. Това нямаше да ги направи по-малко мъртви за него, но може би щеше да му помогне да не се чувства така изоставен и осиротял.

Рейфърд се съмняваше, че ще има нормални телефонни връзки между Илинойс и Калифорния. Може би щяха да минат часове, дори дни, докато се свърже. Въпреки това трябваше да опита. Набра Станфорд, номера на административната сграда, но не чу дори сигнал за заето или някакво записано съобщение. Набра номера в стаята на Клои. Пак нищо. На всеки половин час натискаше бутона за повторно набиране. Реши да не се надява, че тя ще отговори. И ако все пак се случеше, щеше да е прекрасна изненада.

Усети вълчи глад и разбра, че ще е по-добре да сложи нещо в стомаха си, преди уискито да му е погодило номер. Качи се пак горе и се отби в стаята на Рейми. Взе малката купчина дрехи — с тях щеше да помене момчето — и ги сложи в картонена кутия за подаръци, която намери в дрешника на Айрин. После подреди нейната нощница, медальона и халката й в друга кутия.

Занесе двата пакета долу заедно с курабийките, които Айрин му беше изпратила по пощата. Останалите сладки трябваше да са някъде тук. Намери ги в една купа в кухненския шкаф. Беше благодарен, че поне докато свършат, ароматът и вкусът им ще му напомнят за нея.

Рейфърд прибави още няколко към двете курабийки, които бе донесъл от горния етаж, сложи ги върху картонена чинийка и си наля чаша мляко. Седна на кухненската маса до телефона, но не намери сили да хапне. Сякаш бе парализиран. За да прави нещо, реши да изтрие обажданията от телефонния секретар и записа ново съобщение: „Тук е Рейфърд Стийл. Ако се налага, моля да оставите много кратко съобщение. Искам линията да е свободна за дъщеря ми. Клои, ако си ти, аз или спя, или съм наблизо. Изчакай да се обадя. Ако по някаква причина не успеем да се свържем, направи всичко възможно да си дойдеш у дома. Всяка авиолиния може да прехвърли билета ти на моя сметка. Обичам те“.

След това бавно изяде курабийките. Вкусът и ароматът им извикваха образа на Айрин в кухнята, а млякото го караше да копнее за малкото си момче. Щеше да му бъде трудно, много трудно.

Беше изтощен, но не му стигнаха силите да се качи отново горе. Знаеше, че тази нощ ще трябва да спи сам в спалнята. Засега обаче реши да се опъне на дивана в дневната с надеждата, че Клои ще се обади. Лениво натисна бутона за автоматично избиране и този път чу учестения сигнал за заето, който означаваше, че нещо става. Най-малкото, линиите отново можеха да се избират. Това си беше напредък. Рейфърд знаеше, че Клои мисли за него, докато и той мисли за нея. Тя едва ли имаше представа какво се е случило с майка й и брат й. По телефона ли ще трябва да й го каже? Боеше се, че ще стане така. Тя със сигурност ще попита.

Добра се до дивана и се строполи върху него. Изхлипа, но нямаше повече сълзи, които да изплаче. Дано Клои да получи съобщението му и да тръгне за дома. Поне ще може да й каже всичко очи в очи.

Рейфърд лежеше на дивана, потънал в скръб. Програмата на телевизията щеше да е изпълнена с картини от трагедията и хаоса по целия свят, които нямаше желание да гледа. И изведнъж разбра… Изправи се и се взря в тъмнината през прозореца. Не бива да предава Клои. Дължи й го. Обича я и сега тя е единственото нещо, което му остава. Трябва да открие защо те двамата не бяха осъзнали онова, което Айрин се бе опитвала да им каже. Защо се беше оказало толкова трудно за тях да го приемат и да повярват? Преди всичко трябва да проучи, да разбере, да се подготви за всичко, което ще последва.

Ако изчезванията бяха от Бога, ако бяха Негово дело, това ли беше краят? Християните, истински вярващите, са отведени, а всички други са оставени да жалят и скърбят, за да осъзнаят грешките си. Може би. Може би това е цената. „Но в такъв случай какво става, когато умрем? — питаше се той. — Ако небето действително съществува, ако Грабването е истина, какво означава това за ада и Страшния съд? Дали е такава участта ни? Ние преминаваме през този ад на разкаяние и скръб и след това в буквалния смисъл отиваме в Ада, така ли?“

Айрин винаги говореше за любещия Бог, но дори и Божията любов и милост би трябвало да имат предел. Дали всички, които са се отрекли от истината, не са предизвикали Бога да стигне до този предел? Дали това не беше краят на търпението? Може би няма да има втора възможност. И ако е така, нека бъде тъй.

Но ако имаше още възможности, ако бе останал някакъв път към истината и към вярата, за които говореше Айрин, Рейфърд ще го открие. Означаваше ли това да признае, че не е знаел нищо, че се е осланял само на себе си и сега се чувства глупав, слаб и ненужен? Да, можеше да го признае. След като цял живот се беше борил да се реализира, да се изяви, да бъде по-добър от другите в много области, сега се чувстваше смирен, и то с един удар.

Имаше толкова много неща, които не знаеше и не разбираше. Но ако все още съществуваха отговори, той щеше да ги открие. Нямаше представа кого да попита и от къде да започне, но беше сигурен, че двамата с Клои могат да го направят заедно. Винаги се бяха разбирали. Тя бе преминала през характерния за юношеството стремеж към независимост, но поне доколкото знаеше, никога не бе правила нещо глупаво или непоправимо. Всъщност те май бяха прекалено близки, твърде много си приличаха.

Възрастта на Рейми и неговата невинност позволиха на Айрин да му повлияе толкова силно. Такъв си беше по нрав. Нямаше инстинкта на хищника, не поставяше себе си над всичко, което според Рейфърд беше нужно, за да успееш в реалния свят. Не беше женствен, но баща му се боеше да не стане мамино синче. Бе твърде състрадателен, твърде чувствителен, твърде грижовен. Винаги искаше да има някой до себе си и да се грижи за него, а според Рейфърд трябваше да се стреми да бъде номер едно.

Благодарен бе за това, че Рейми приличаше повече на майка си, отколкото на него. Искаше му се и у дъщеря им да има нещо от нея. Клои беше борбена, поемаше ролята на водач. Другите трябваше да я уверяват и убеждават. Можеше да бъде мила и щедра, когато това не противоречи на целта й. Всъщност беше като баща си — грижеше се за себе си.

„Браво на тебе! — каза си Рейфърд. — Дъщерята, с която толкова много си се гордял задето е пълно твое копие, сега е в същото затруднено положение.“

Реши, че това трябва да се промени. Щом се съберат отново с Клои, това ще се промени. Заедно ще започнат едно пътуване в търсене на истината — това ще бъде тяхната мисия. Ако е закъснял твърде много, ще трябва да приеме това обстоятелство и да се справи с последиците. Винаги се бе стремял към нещо, бе преследвал някаква цел, без да се страхува от възможните резултати. Но сега последиците бяха невъзвратими. Надяваше се, с последната надежда, която му беше останала, че истината и познанието съществуват някъде и че ще има още една възможност да ги открие. Но онези, които знаеха къде са те, си бяха отишли.

* * *

Мотел „Пресечна точка“ на ул. „Уошингтън“, се намираше само на няколко километра от малкото летище на Уокиган. Беше достатъчно смотан, за да няма много желаещи да отседнат в него. Бък Уилямс остана приятно изненадан, че въпреки извънредните обстоятелства не бяха повишили цените. Когато обаче видя стаята си, всичко му стана ясно. Чудеше се само на какви географски ширини и дължини е „пресечна точка“ тази миризлива дупка. Изобщо — биваше си я. Все пак имаше телефон, душ с течаща вода, легло и дори телевизор. Колкото и да бе порутен, мотелът щеше да свърши работа. Бък се свърза първо с гласовата си поща в Ню Йорк. Нямаше нищо ново. Този образ Риц също не беше оставил съобщение. Реши да прослуша записа на Дърк Бъртън, който му припомни защо му се беше сторило толкова важно да отиде в Лондон. Включи компютъра и се заслуша:

Камерън, винаги си твърдял, че тази връзка е сигурна и по нея може да се предава поверителна информация. Надявам се да е така. Няма дори да се представя, но ти знаеш кой съм. Искам да ти кажа нещо особено важно и да те накарам да дойдеш тук колкото може по-бързо. Големеца, твоя сънародник, когото наричам човека в сянка, се срещна тук завчера с онзи, нашия боклук. Знаеш кого имам предвид. Имаше и трети участник в срещата. За него знам само, че е от Европа, вероятно от Източна Европа. Не съм сигурен какви са плановете им за него, но очевидно е нещо сериозно.

Източниците ми твърдят, че твоят човек е представил същия този европеец на ключови фигури от различни краища на света: Китай, Ватикана, Израел, Франция, Германия, моята страна и Щатите. Нещо се пече, но не искам да говоря така, само — на четири очи. Ела колкото можеш по-скоро. В случай че е невъзможно, следи новините за появата на нов политически водач в Европа. Ако и ти като мен смяташ, че няма насрочени избори и не предстои скорошна смяна на властта, ще разбереш накъде бия. Бързай, приятелю!

Бък се обади на Кен Риц и остави на телефонния му секретар съобщение къде се намира. После опита да се свърже с родния си край и най-накрая успя. Сам се учуди на облекчението, което изпита, когато чу гласа на баща си, макар да звучеше уморен, обезсърчен и доста уплашен.

— Как сте всички там, татко? Добре ли сте?

— Не, не всички. Джеф беше при мен, но сега отиде на мястото на злополуката, където за последен път са видели Шарън.

— Злополука?

— Тръгнала да води децата в някакво убежище или нещо такова. Нещо, свързано с нейната църква. Нали знаеш, че тя вече не идва с нас на църква. Казват, че така и не стигнала дотам. Колата се преобърнала. Няма и следа от нея, само дрехите. Знаеш какво значи това.

— Изчезнала е?

— Така изглежда. Джеф не може да повярва. Много тежко го преживява. Иска сам да се увери. Бедата е, че и децата ги няма. Изчезнали са и всичките им приятели, всички от това убежище в планината. Полицаите открили дрехите на децата, които са били там — около стотина комплекта. Имало и някакво ядене на печката.

— О, не! Предай на Джеф, че мисля за него. Ако иска да поговорим, аз съм насреща.

— Не мога да си представя, че той ще иска да разговаряте, Камерън. Освен ако ти нямаш някакви отговори.

— Е, точно отговори нямам, татко. И не знам дали изобщо някой ги има. Имам чувството, че всеки, който е знаел отговорите, си е отишъл.

— Това е ужасно, Кам. Трябваше да си с нас сега.

— Да, сигурно.

— Казваш го със сарказъм?

— Не, казвам го както си е. Ако наистина искате да съм при вас, то ще ви е за първи път.

— В такова време явно се променяме.

— В отношението си към мен? Съмнявам се.

— Камерън, нека не започваме пак. Веднъж поне помисли и за някой друг, освен за себе си. Вчера загуби снаха си и двамата си племенници, а брат ти сигурно никога няма да го преживее.

Бък се ядоса на себе си. Защо винаги правеше така? И особено в моменти като днешния. Баща му беше прав. Ако Бък признаеше, че е така, може би нещата между тях щяха да потръгнат. Семейството му беше обидено още когато постъпи в колежа и тръгна да преследва академични успехи. В неговия край децата трябваше да наследят занаята на родителите си. Баща му превозваше течно гориво главно от Оклахома и Тексас. Беше тежка работа. Местните хора си мислеха, че всички запаси идват само от техния щат. Джеф бе успял да напредне в занаята. Започна от канцеларията, после караше камион, а сега ръководеше фирмата.

Много омраза се бе натрупала помежду им, особено след като майка им се разболя. Тя настояваше Камерън да продължи да учи. Но веднъж той не успя да се прибере за Коледа, защото не му стигнаха парите. Баща му и брат му така и не му го простиха. Нямаше го и когато тя почина — държаха се хладно с него дори на погребението й.

С годините раните позаздравяха, най-вече защото семейството обичаше да се хвали с него, особено след като се прочу като детето чудо в журналистиката. Каквото било — било, казваше си той, но му беше обидно, че го приемат само защото е известен. И се връщаше рядко вкъщи. Имаше още много неща, които не можеше да преглътне докрай, и въпреки това се гневеше на себе си, че отваря стари рани, когато семейството му страда.

— Ако ще правите нещо като помен, ще се опитам да дойда, татко. Става ли?

— Ще се опиташ?

— Повече от това не мога да обещая. Представи си само колко сме заети сега в списанието. Излишно е да ти казвам, че това ще бъде събитието на века.

— Ти ли ще напишеш водещата статия?

— Ще има много водещи статии и аз ще съм един от авторите.

— А най-важната?

Бък въздъхна. Внезапно усети умора. Нищо чудно. Беше на крак вече почти двайсет и четири часа.

— Не знам, татко. Събрал съм доста материал. Предполагам, че следващият брой ще бъде много различен от обичайните. Ще има материали отвсякъде. Малко вероятно е моята статия единствена да е уводна. Но май ми възложиха да работя по нещо доста сериозно след две седмици.

Надяваше се тази информация да е достатъчна за баща му. Искаше вече да затвори и да поспи. Но старецът не беше удовлетворен.

— Какво значи това? Какво е това важно нещо?

— Ами, ще обобщя няколко материала, свързани с теориите за всичко, което стана.

— Това наистина е сериозна работа. Всеки, с когото разговарям, е на различно мнение. Брат ти се страхува, че може да е нещо като Божия съд.

— Наистина ли?

— Да, но аз не смятам така.

— Защо, татко? — Нямаше намерение да навлиза в подробности, но думите на баща му го изненадаха.

— Защото питах нашия пастир. Той каза, че ако това е дело на Исус Христос, дошъл да отведе хората на небето, и пастирът, и аз, и ти, и Джеф също нямаше да сме тук. Логично, нали?

— Така ли? Никога не съм бил особено отдаден на вярата.

— Хайде де! Винаги залиташ към твоя либерализъм. Знаеш много добре, че още от бебе сме те водили на църква и после — в неделното училище. Ти си също толкова християнин, колкото всеки от нас.

На Камерън му се искаше да вмъкне: „И аз точно това имам предвид“. Но си замълча. Липсваше каквато и да било връзка между присъствието на неделните служби и всекидневния живот на неговото семейство. Затова още от мига, в който можеше да взима сам решения, Бък престана да придружава роднините си в неделя.

— Добре. Предай на Джеф, че мисля за него и че ако успея, ще се прибера за помена или каквото там ще направите за Шарън и децата.

Бък беше доволен, че в „Пресечната точка“ поне имаха достатъчно топла вода за един по-продължителен душ. Бе забравил досадното пулсиране от раната на врата си. Усети го едва когато силната струя вода разхлаби бинта. Нямаше с какво да си направи нова превръзка. Затова остави раната малко да покърви и после й сложи лед. На сутринта щеше да потърси бинт и да я превърже, за да има по-приличен вид. Засега — толкова. Бе капнал от умора.

Телевизорът нямаше дистанционно управление, а легнеше ли веднъж, нямаше начин да стане. Пусна Си Ен Ен, намали звука, за да не го смущава, и гледа кадри от целия свят, докато не го налегна дрямка. Дойде му твърде много, но новините бяха неговият занаят. Спомни си земетресенията и войните от последното десетилетие — денонощното им отразяване го беше вълнувало така силно. А тук имаше нещо хиляди пъти по-разтърсващо, и то събрано в един и същи ден. Никога досега в човешката история не са загивали толкова много хора, колкото изчезнаха мигновено все в този ден. Мъртви ли са? Ще се върнат ли?

Макар клепачите му да бяха натежали от умора, Бък не можеше да откъсне очи от екрана, на който показваха как хората изчезват — безброй кадри, заснети с любителска видеокамера. Имаше и професионални записи, на които се виждаше как по време на предавания на живо водещият изчезва, микрофонът му пада върху купа дрехи, отскача, удря се в обувките му и шумно се търкулва на пода. Зрителите пищят. Една от камерите проследява публиката, допреди миг изпълнила цялата зала. Виждат се немалко празни места с проснати по тях дрехи.

Като премигваше бавно, Бък си мислеше, че такова нещо не може да бъде нагласено. Ако сега някой се опита да продаде реалистичен сценарий за това, как милиони хора изчезват, като телата им сякаш се изпаряват, а дрехите им и всичко друго по тях остава на купчина, непременно ще му се изсмеят.

Бък не осъзнаваше, че вече спи, докато евтиният телефонен апарат не се раздрънча така силно, че за малко не падна от масичката. Протегна се и напипа слушалката.

— Извинете за безпокойството, господин Уилямс, но току-що забелязах, че сте затворили. Докато говорехте по телефона, ви потърсиха. Някой си Риц. Каза, че може да му се обадите или да го чакате пред хотела в шест сутринта.

— Добре. Благодаря.

— Какво ще направите? Ще му се обадите или ще го чакате?

— А защо искаш да знаеш?

— О, не че си пъхам носа или… Просто, ако тръгвате в шест, трябва да платите предварително — нали имахте междуградски разговор. А пък аз не ставам преди седем.

— Виж сега… Как ти беше името?

— Мак.

— Виж, Мак. Оставих ти номера на кредитната си карта, така че няма да се опитам да те изпързалям. Утре сутринта ще оставя в стаята чек. Сумата ще покрие цената за нощувката и ще остане повече от достатъчно за телефонния разговор. Схващаш ли?

— Бакшиш?

— Точно така.

— Чудесно.

— От теб искам само да ми пъхнеш под вратата малко бинт.

— Имам. Мога да го донеса веднага. Добре ли сте?

— Добре съм. Не сега. Когато тръгнеш да си лягаш. Но много тихо. И изключи, моля ти се, телефона ми. За всеки случай. Трябва все пак да поспя, щом ще ставам толкова рано. Ще изпълниш ли каквото ти казах, Мак?

— Разбира се. Веднага ще изключа телефона. Искате ли събуждане сутринта?

— Не, благодаря — каза Бък и се усмихна, когато телефонът замлъкна в ръцете му. Мак явно държеше на думата си. Ако на сутринта намери и бинт под вратата, ще му остави солиден бакшиш. Принуди се да стане, за да изгаси телевизора и лампата. Беше от хората, които могат да си погледнат часовника, преди да заспят, и да се събудят в точно определеното време. Наближаваше полунощ. Каза си, че ще стане в пет и половина.

Щом помириса възглавницата, веднага заспа. Когато след пет часа и половина се събуди, не беше помръднал.

* * *

Рейфърд се повлече из кухнята като сомнамбул. Не можеше да повярва, че след продължителния сън и ободряващата дрямка на дивана се чувства още толкова изморен. Вестникът, навит на руло и стегнат с гумено ластиче, лежеше на стола, където го бе захвърлил. Ако горе не успее да заспи, може би ще да му хвърли един поглед. Интересно бе да прочете вече обезсмислилите се новини от един свят, който не е очаквал, че малко след като страниците се пуснат за печат, ще го порази най-тежката травма в историята.

Натисна бутона за многократно набиране на номера и като надаваше ухо към телефона, бавно се запъти към стълбата. Какво беше това? Шумът от набирането бе прекъснат от звън в стаята на Клои. Като чу момичешки глас, той се втурна към телефона.

— Клои?

— Не. Господин Стийл?

— Да!

— Тук е Ейми. Клои се опитва да се добере до вкъщи. По пътя ще пробва да ви се обади. Може би утре. Ако не успее да се свърже, ще се обади, когато пристигне, или ще вземе такси.

— Значи е тръгнала за насам?

— Да. Не искаше да чака. Няколко пъти опита да се обади, но…

— Да, разбирам. Благодаря ти, Ейми. Ти как си?

— Изплашена до смърт, както всички останали.

— Представям си. Изгуби ли някого?

— Не и се чувствам някак виновна за това. Май че всички, които познавам, са изгубили по някой близък човек. Всъщност изчезнаха няколко приятели, но никой от семейството ми.

Рейфърд не знаеше дали да я поздрави, или да изкаже съчувствие. Ако беше станало това, в което вече бе почти убеден, бедното дете явно нямаше близки, отведени на небето.

— Е, радвам се, че си добре — каза той.

— А вие? — попита Ейми. — Майката на Клои? Брат й?

— Боя се, че са изчезнали, Ейми.

— О, не!

— Но предпочитам да не казваш това на Клои, ако случайно се свърже с теб, преди да я видя.

— О, не се безпокойте. Мисля, че не бих могла да й го кажа дори и да искахте това от мен.

Рейфърд полежа още няколко минути в леглото, после лениво прелисти първите страници на вестника. А! Необичайно раздвижване в Румъния.

Интересът към демократичните избори започна да избледнява, когато след поразителното единодушие на гласоподавателите и на депутатите от Горната и Долната камара известен млад бизнесмен и политик зае поста президент на страната. Николае Карпатия, трийсет и три годишен, родом от Клуж, само за няколко месеца покори своите сънародници с достъпния си, убедителен ораторски стил и успя да очарова както приятелите, така и враговете си. Реформите, които той предложи, му спечелиха слава и го издигнаха до върховете на властта.

Рейфърд се вгледа в снимката на младия Карпатия — поразително красив русокос мъж, който доста приличаше на младия Робърт Редфорд. „Дали щеше да иска този пост, ако знаеше какво ще се случи? — помисли си Рейфърд. — Каквито и идеи да има, сега те няма да струват и паница леща.“