Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (3) (Роман за последните дни на Земята)

Трета глава

Хати Дърам и хората, които бяха останали от нейните помощници, подканваха пътниците да се запознаят с инструкциите за безопасност. Мнозина се страхуваха, че няма да могат да се спуснат по улея за аварийни случаи, особено с ръчния си багаж. Казаха им да си събуят обувките и да скочат така, че да се спуснат в седнало положение. После стюардесите щяха да им хвърлят останалите вещи. Препоръчаха им да не чакат в терминала за багажа си от самолета. Обещаха, че ще им го доставят по домовете. Кога точно — не се знаеше.

Бък Уилямс даде на Хати визитната си картичка и взе телефонния й номер „в случай че успея да се свържа с близките ви преди вас“.

— Вие работите за „Глобъл Уикли“? — учуди се тя. — Нямах представа.

— И щяхте да ме накажете да стоя прав до стената задето си играех с телефона.

Тя се опита да се усмихне.

— Съжалявам — каза Бък. — Не е смешно. Ще ви оставя да си гледате работата.

Бък обикновено пътуваше с малко багаж и сега беше доволен, че носеше само ръчната си чанта. Постъпваше така дори и при международни полети. Когато отвори вратичката на мястото за ръчен багаж, за да вземе кожената си чанта, той видя, че шапката и жакета на стареца още се мъдрят отгоре й. Жената на Харолд седеше, втренчена в Бък, очите й бяха пълни със сълзи, а челюстта й бе провиснала.

— Госпожо — каза той тихо, — искате ли да ги вземете?

Скърбящата жена пое с благодарност дрехата и шапката и така силно ги притисна до гърдите си, сякаш никога нямаше да ги пусне. Каза нещо, което Бък не можа да чуе. Помоли я да повтори.

— Не мога да скоча от самолет.

— Стойте тук — успокои я той. — Ще изпратят някой да ви вземе.

— Ама пак ли ще трябва да скачам и да се спускам по онова нещо?

— Не, госпожо, сигурен съм, че ще намерят някаква стълба.

Бък внимателно мушна лаптопа и папката си между дрехите и като затвори ципа на чантата, избърза да мине пръв, за да покаже на другите колко е лесно. Хвърли първо обувките си и погледа как подскачат и се премятат надолу по улея. След това притисна чантата до гърдите си, бързо пристъпи и скочи с краката напред.

Малко се беше изсилил, защото се приземи не седнал, а по гръб и краката му почти се преметнаха над главата. Под напора на тежестта набра скорост и светкавично стигна края на улея. От центростремителната сила краката му, обути само с чорапи, се удариха в земята, а тялото му се преобърна на 180 градуса и той за малко не падна по лице върху бетонената настилка на земята. В последния момент, като продължаваше да стиска чантата, сякаш от това зависеше животът му, успя да извие глава и така одра тила вместо носа си. Направи усилие да каже: „Няма нищо — дреболия“, но инстинктивно посегна да разтрие удареното място и така размаза кръвта. Не беше сериозно, наистина, само досадна неприятност. Бързо прибра обувките си и колкото по необходимост, толкова и от неудобство, се затича към терминала. Знаеше, че когато стигне до там, няма да му се налага повече да бърза.

* * *

Рейфърд, Кристофър и Хати последни напуснаха боинга. Преди да слязат, те се увериха, че всички, които можеха да се спуснат по улея, вече бяха долу и възрастните и болните бяха превозени с автобус. Шофьорът на автобуса настояваше хората от екипажа да се качат заедно с последните пътници, но Рейфърд отказа.

— Не мога да се кача и да гледам как моите пътници вървят пеша — обясни той. — Как би ви се сторило това?

— Ти както искаш, шефе — намеси се Кристофър, — но аз ще се възползвам от поканата, ако нямаш нищо против.

Рейфърд го изгледа гневно.

— Сериозно ли говориш?

— Не ми плащат чак толкова много.

— А нима компанията има вина? Крис, не можеш да постъпиш така.

— Мога, и още как. Докато стигнеш, ще съжалиш хиляди пъти, че не си се качил.

— Ще те предложа за наказание.

— Милиони хора изчезват яко дим, а аз ще седна да се притеснявам дали няма да ме накажат задето съм се возил, вместо да ходя пеша. До скоро, Стийл.

Рейфърд поклати недоволно глава и се обърна към Хати.

— Може би ще се видим там. Ако успееш да се измъкнеш от терминала, не ме чакай.

— Шегуваш ли се? Щом ти ще ходиш пеша, и аз идвам с теб.

— Не е нужно да го правиш.

— След като скастри така Кристофър? Ще ходя пеша.

— Но той е втори пилот. Ние сме задължени да напуснем самолета последни и първи да се жертваме в критични ситуации.

— Добре, бъди така добър да смяташ и мен за част от твоя екип. Фактът, че не мога да управлявам самолета, не означава, че не бива да се чувствам отговорна. И не се отнасяй с мен като с някое малко момиченце.

— Не бих си позволил. Взе ли си нещата?

Хати задърпа своята чанта на колела, а Рейфърд вдигна капитанското си кожено куфарче. Вървяха дълго и на няколко пъти отклоняваха покани от шофьори, които обикаляха, за да превозват не толкова спешните случаи. Задминаваха пътници от техния полет. Много от тях благодариха на Рейфърд — не беше сигурен за какво. Вероятно задето не изпадна в паника. Но и той, и те изглеждаха еднакво потресени и ужасени.

Запушваха си ушите при шума на кацащите самолети. Рейфърд се опитваше да пресметне горе-долу след колко време ще затворят и тази писта. Едва ли другата можеше да побере много повече самолети. Дали на някои няма да се наложи да кацнат на магистрали или направо на полето? Колко далече от големите градове ще трябва да търсят подходящи отсечки от пътища без мостове и виадукти? Изтръпна само при мисълта за това.

Наоколо беше пълно с линейки, които се опитваха да се доберат до местата с ужасяващи злополуки.

Когато най-накрая стигнаха до терминала, Рейфърд видя огромни тълпи, които чакаха на опашка пред телефоните. Гневни и нетърпеливи хора крещяха на тези, които в момента се обаждаха, а те само свиваха рамене и набираха отново и отново. Храната в закусвалните и ресторантите вече беше на изчерпване и не можеше да се намери нито вестник, нито списание. Крадци плячкосваха стоката там, където бяха изчезнали продавачите.

На Рейфърд страшно му се искаше да седне и да поговори с някого за случилото се. Но всички, които видя — приятели, познати или непознати — бяха заети с опитите си да се изтеглят. „О’Хеър“ все повече заприличваше на обсадена крепост — запасите се стопяваха, а обръчът се затягаше. Никой не спеше. Всички тичаха нагоре-надолу и се опитваха да влязат във връзка с външния свят, да се обадят на близките си, да се измъкнат от летището.

В центъра за управление на полетите, самото сърце на това място, Рейфърд се натъкна на почти същата ситуация. Хати каза, че ще се опита да се обади от чакалнята, и предложи да се срещнат по-късно, за да намерят превоз до покрайнините на града. Той знаеше, че е малко вероятно да открият какъвто и да било транспорт за където и да било, а хич не му се вървеше пеша повече от двайсет километра. Но всички хотели наоколо бяха вече препълнени.

Накрая един от ръководителите на подземния център се обърна към летците: „Имаме няколко запазени линии — около пет. Не сме сигурни, че ще успеете да се свържете, но това в момента е най-добрата възможност. Те заобикалят обикновените телефонни линии отвън, така че няма да се надпреварвате с всички телефонни постове из терминала. Използвайте ги разумно. Освен това организираме ограничен брой полети с хеликоптери до крайградски болници и полицейски управления, но вие, разбира се, ще можете да се включите след спешните случаи. Наредете се на опашка за телефоните и хеликоптерите. До този момент нямаме сведения за отменени полети, ако не се смятат днешните, до края на деня. Длъжни сте да се върнете за следващия си полет или да се обадите, за да разберете кога ще бъде той.“

Когато се нареди на опашката, Рейфърд усети безпокойство, тъй като бе летял твърде дълго и знаеше твърде малко. Но по-тревожно бе чувството, че той знае по-добре от мнозина други какво точно се бе случило. Ако беше прав, ако представата му се окажеше вярна, никой нямаше да му отговори, когато се обади вкъщи. Докато стоеше там, един телевизионен екран над него предаваше картини от хаоса по целия свят: майки, които вият от мъка, семейства, които понасят стоически загубите, смърт и разруха. Десетки разкази на хора, видели с очите си как близките и приятелите им изчезват.

Най-поразителна за Рейфърд беше историята на една бременна жена, която малко преди да роди, се оказала неочаквано с празна утроба. Акушерките извадили само плацентата. Съпругът й успял да заснеме изчезването на плода с видеокамера. Докато снима огромния корем и потното лице на жена си, той й задава въпроси. Как се чувства? „Как мислиш, че се чувствам, Ърл? Изключи това нещо.“ На какво се надява? „Че ще дойдеш достатъчно близо, за да те фрасна.“ Осъзнава ли, че само след няколко минути ще станат родители? „След една минута ще си вече разведен.“

После писък и шум от изпусната камера, ужасени гласове, тичащи сестри, уплахата и удивлението на самия лекар. Си Ен Ен повтори материала в забавен кадър и се видя как издутият корем на жената става почти плосък, сякаш мигновено е родила. „А сега го вижте отново — вметна водещият — и следете лявата страна на екрана. Ще забележите как сестрата разчита запис със сърдечната дейност на новороденото. Ето тук, вижте!“ Действието спира в същия момент, когато коремът на жената спада. „Униформата на сестрата още стои изправена, сякаш в нея е облечен невидим човек. Но сестрата я няма. Половин секунда по-късно. Вижте!“ Лентата се превъртя напред и спря. „Престилката, чорапите и всичко останало е струпано на купчина върху обувките й.“

Местните телевизионни канали по целия свят разказваха фантастични случаи, особено в часовите зони, където нещастието беше станало през деня или привечер. Си Ен Ен предаде по сателита как младоженец изчезва, докато надява брачната халка на пръста на булката. От погребално бюро в Австралия съобщиха, че на заупокойната служба изчезнали почти всички опечалени, в това число и трупът. По същото време, на друго погребение, изчезнали само няколко души, а трупът останал. От моргите също предаваха за изчезнали трупове. Трима души изчезнали, докато носели ковчег към гроба. Другите трима се препънали и изпуснали ковчега. Когато го вдигнали, бил празен.

Рейфърд почти беше стигнал до телефона, но следващият епизод от екрана окончателно го убеди, че никога повече няма да види жена си. На футболен мач в гимназия към християнска мисия в Индонезия повечето зрители и всички играчи, с изключение на един изчезнали по време на играта, като оставили обувките и екипите си на игрището.

Репортерът на Си Ен Ен съобщи, че в отчаянието си единственият оцелял играч се самоубил.

Но това не беше просто отчаяние — Рейфърд бе сигурен. Кой друг, ако не този играч, ученик в християнска гимназия, щеше веднага да разбере истината. Това бе Грабването. Исус Христос се беше върнал да отведе вярващите и това момче не бе сред тях. Когато Рейфърд взе телефонната слушалка, по лицето му потекоха сълзи. Някой му напомни: „Имате четири минути!“, но той знаеше, че ще му бъдат повече от достатъчни. Телефонният секретар се включи веднага и жизнерадостният глас на жена му го прониза: „Обаждането ви е важно за нас. Моля, оставете съобщение след сигнала“.

Рейфърд натисна няколко бутона, за да разбере кой ги е търсил. Прослуша четири-пет неособено важни обаждания и тогава го вцепени гласът на Клои: „Мамо? Татко? Там ли сте? Видяхте ли какво става? Обадете ми се веднага щом можете. Изгубихме най-малко десетина студенти и двама преподаватели, а децата на всички студентски семейства изчезнаха. Рейми добре ли е? Обадете ми се!“. Е, поне знаеше, че Клои е още тук. Сега искаше само да я прегърне.

Рейфърд набра номера отново и остави съобщение на собствения си телефонен секретар: „Айрин? Рей? Ако сте там, обадете се! Искам да знаете, че съм на «О’Хеър» и се опитвам да се прибера у дома. Може да се забавя, ако не успея да намеря транспорт. Силно се надявам да сте там“.

— Хайде, капитане! — подсети го някой. — Всички искаме да се обадим.

Рейфърд кимна и бързо набра номера на общежитието в Станфорд, където живееше дъщеря му. Чу досадното съобщение, че абонатът не отговаря.

После си събра нещата и провери пощенската си кутия. Сред купчината обичайни глупости откри кафеникав пакет, изпратен от домашния му адрес. Напоследък, повлияна от една книга за брака, която все го караше да прочете, Айрин беше започнала да му праща малки изненади. Той пусна пакета в куфарчето си и отиде да търси Хати Дърам. Странното бе, че точно в този момент не изпитваше никакво влечение към нея. Но се чувстваше задължен да провери дали се е прибрала.

Докато чакаше асансьора, чу съобщението, че има хеликоптер за не повече от осем пилоти, който ще лети до Маунт Проспект, Арлингтън Хайтс и Де Плейн. Рейфърд изтича до площадката за излитане.

— Има ли едно място до Маунт Проспект?

— Да.

— А още едно до Де Плейн?

— Може, ако той е тук до две минути.

— Не е той, а тя. Стюардеса.

— Само летци. Съжалявам.

— А ако има място?

— Добре де, ама не я виждам.

— Ще поръчам да я извикат по радиоуредбата.

— Не приемат никакви повиквания.

— Само секунда. Не тръгвайте без мен.

Пилотът на хеликоптера погледна часовника си.

— Имаш три минути — отсече той. — Излитам в един.

Рейфърд остави чантата си на земята, като се надяваше, че това ще задържи пилота, ако той се позабави. Щурмува стълбите, а после коридора… Беше невъзможно да открие Хати. Грабна един от вътрешните телефони.

— Съжалявам, в момента е невъзможно да предадем каквото и да било съобщение — отвърнаха му.

— Аз съм пилот на „Панконтинентал“ и случаят е спешен.

— Какво искате да предадете?

— Хати Дърам да дойде на изход К-17.

— Ще опитам.

— Моля ви!

Рейфърд се беше изправил на пръсти, за да види Хати когато се зададе, и въпреки това тя някак си го изненада.

— Бях четвърта на опашката за телефона в чакалнята — каза тя, като се появи от едната му страна. — Имаш ли по-добро предложение?

— Ако побързаме, ще се возим на хеликоптер — отвърна Рейфърд.

Докато взимаха стъпалата надолу по две, тя подхвърли:

— Не е ли ужасно? Това, за Крис.

— Какво за него?

— Наистина ли не знаеш?

На Рейфърд му се щеше да спре и да й каже да не му поставя такива трудни задачи. Това го влудяваше у хората на нейната възраст: обичаха да си играят на въпроси и отговори. Той предпочиташе да кара по същество.

— Просто ми кажи! — Гласът му прозвуча по-раздразнено, отколкото му се искаше.

Когато се втурнаха през вратата и стъпиха на чакълената настилка, перките на хеликоптера погнаха косите им и ги оглушиха. Чантата на Рейфърд вече бе качена вътре и оставаше само едно свободно място. Пилотът посочи Хати и поклати отрицателно глава. Рейфърд я сграбчи за лакътя и докато се качваше, я повлече със себе си.

— Ще я оставя само ако превишаваме товара.

— Колко тежиш, кукло? — попита я пилотът на хеликоптера.

— Петдесет и три.

— Не превишаваме — обърна се той към Рейфърд. — Но ако не е с предпазен колан, не отговарям.

— Да тръгваме! — извика Рейфърд.

Той закопча предпазния колан, а Хати седна в скута му. Обгърна с ръце кръста й и кръстоса здраво китките си. „Каква ирония“ — помисли си. Беше мечтал за това седмици наред, а сега не изпитваше никаква радост, никакво вълнение, нямаше нищо чувствено. Това го натъжаваше. Бе доволен, че може да й помогне да се измъкне, но оставаше тъжен.

Хати явно бе притеснена и се чувстваше неудобно — Рейфърд забеляза срамежливия й поглед към останалите седем пилоти в хеликоптера. Но никой не й обърна внимание. Съвсем малко време бе минало от бедствието и имаше още твърде много неизвестни. На Рейфърд му се стори, че чу или долови по устните на един от тях името Кристофър Смит, но шумът на машината му пречеше да разбере повече. Той се наведе към ухото на Хати.

— Кажи ми сега за Крис.

Тя се обърна и извика в ухото му:

— Видях да го превозват на носилка, докато бях в чакалнята. Целият беше в кръв.

— Какво е станало?

— Не знам, Рейфърд, но изглеждаше зле.

— Колко зле?

— Мисля, че беше мъртъв! Всъщност, правеха му нещо, но според мен едва ли ще оживее.

Рейфърд поклати отчаяно глава. Какво ли още има да се случи?

— Блъснало ли го е нещо? Да не би оня автобус да е катастрофирал?

Каква ирония на съдбата би било това!

— Не знам — отвърна тя. — Сякаш му течеше кръв от ръката или от кръста. А може би и от двете места.

Рейфърд потупа пилота по рамото.

— Знаеш ли нещо за помощник-капитан Кристофър Смит?

— За „Панкон“ ли работи? — попита той.

— Да.

— Да не е тоя, дето се самоуби?

— Не вярвам. Имаше ли такъв случай? — Рейфърд беше ужасен.

— О, и то много, но повечето бяха пътници. Единственият летец, за когото чух, е някой си Смит от „Панкон“.

Рейфърд огледа бързо останалите пътници в хеликоптера с надеждата да открие някой познат. Не успя, но видя как един от тях тъжно поклати глава. Явно бе чул думите на пилота. Той се наведе към Рей.

— Крис Смит? Познаваш ли го?

— Моят помощник-капитан.

— Съжалявам.

— Какво си чул?

— Не знам колко е вярно, но се говори, че двете му момчета изчезнали, а жена му загинала при злополука.

В този момент за първи път всеобщото бедствие се превърна в нещо лично за Рейфърд. Не бяха близки със Смит. Смътно си спомняше, че има двама синове. Май бяха юноши, родени непосредствено един след друг. Не познаваше жена му. Но самоубийство?! Дали това не бе решение и за Рейфърд? Не, щом Клои все още е тук. Ами ако беше открил, че Айрин и малкият Рей са изчезнали, а Клои е загинала? За какво щеше да живее тогава?

Не може да се каже, че бе живял изцяло за тях — особено през последните няколко месеца. Във въображението си се беше забавлявал с момичето, което сега седеше в скута му. Но в действителност не си беше позволил дори да я докосне, въпреки че тя често го правеше. Щеше ли да има смисъл животът му, ако Хати Дърам беше единственият му близък човек? А защо ли я чувстваше близка? Беше красива, привлекателна, умна, но само защото бе млада. Колко малко неща ги свързваха! Защо ли сега така му се искаше да прегърне Айрин? Дали защото бе убеден, че вече я няма?

Нямаше никаква страст в прегръдката му с Хати Дърам. И двамата бяха изплашени до смърт — флиртът беше последното нещо, което би им дошло наум. Но той продължаваше да вижда ирония във всичко това. Спомни си последните си фантазии — как се готвеше да направи първата крачка към нея — преди тя да му съобщи какво става. Откъде би могъл да знае, че само след няколко часа бленуваното момиче ще седи в скута му, а той няма да изпитва нищо.

Първо спряха пред полицейския участък в Де Плейн и Хати слезе. Рейфърд я посъветва да потърси патрулна кола, която да я откара вкъщи. Но бе малко вероятно да намери, тъй като повечето коли бяха изпратени в райони с големи задръствания. „И без това съм на около километър от тук — Хати се опита да надвика шума на хеликоптера, докато Рейфърд й помагаше да слезе. — Мога и пеша.“ Тя уви ръце около шията му в свирепа прегръдка и той усети, че тялото й се тресе от страх.

— Дано всички у вас са добре — каза Хати. — Обади се да ми кажеш. Става ли?

Той кимна с глава.

— Обещаваш ли? — настоя тя.

— Обещавам.

Докато се издигаха над земята, Рейфърд видя как Хати огледа паркинга и когато не откри никакви патрулни коли, забърза, като задърпа куфара след себе си. Хеликоптерът се завъртя и се насочи към Маунт Проспект, а Хати закрачи към своя жилищен блок.

* * *

Бък Уилямс пръв от своите спътници стигна до терминала в „О’Хеър“. Там цареше бъркотия. Едва ли някой от чакащите на опашката за телефон щеше да му позволи да включи модема си. Клетъчният му телефон също не работеше и той се отправи към клуба на „Панкон“. Тук също беше претъпкано, но въпреки загубата на персонал (няколко служители бяха изчезнали по време на работа) все пак се забелязваше някакъв ред. Дори и в този клуб имаше опашка за телефона, но, както се разбра, когато ти дойде реда, можеше да пуснеш факс или да включиш модем. Докато чакаше, Бък включи компютъра си, като отново свърза вътрешната жица на модема с куплунга. После отвори писмата, които беше получил и записал секунди преди да започне кацането.

Първото беше от Стив Планк, главния редактор, и се отнасяше до целия екип на списанието:

Останете там, където сте. Не се опитвайте да дойдете в Ню Йорк. Тук придвижването е невъзможно. Обадете се, когато можете. Проверявайте пощата си редовно. По някакъв начин дръжте връзка с нас. Тук имаме достатъчно хора, за да се справим с графика. Искаме всякаква информация, която можете да изпратите от мястото на събитието. Не сме сигурни в транспорта и връзките с печатницата. Не знаем и с колко хора разполагат. Ако е възможно, броят ще излезе навреме.

Забележка: започвайте да мислите за възможните причини. Военни? Космически? Научни? Духовни? Засега обаче ни интересува главно това, което се случва в момента.

Пазете се и поддържайте връзка.

Второто писмо беше също от Стив, но бе изпратено лично до Бък.

Бък, не се съобразявай с горното писмо. Ела в Ню Йорк на всяка цена, по най-бързия начин. Разбира се, първо се погрижи за семейството си и, както всички останали, запиши всичките си впечатления, наблюдения и лични преживявания. Но твоята нелека задача е да разбереш какво се крие зад странните събития. Колкото хора — толкова идеи. Всеки има свое обяснение.

Не знам дали ще стигнем до някакво заключение, но поне ще съберем всички разумни тълкувания. Може би се питаш защо, за да свършиш това, трябва да идваш до тук. Всъщност имам тайни причини да те извикам. Понякога си мисля, че благодарение на поста, който заемам, само на мен са известни тези неща. Но редактори от три различни отдела са ми изпратили информация, че разни международни групировки ще се срещнат в Ню Йорк този месец. Редакторът от политическия отдел иска да отрази конференция на еврейски националисти в Манхатън по въпроса за новия световен ред. Не знам какво ги интересува това, а и редакторът не знае. От отдел „Религия“ са ми изпратили нещо за конференция на ортодоксални евреи. Явно не са само от Израел, а от целия свят. И вече едва ли ще спорят за свитъците от Мъртво море. Още са замаяни от унищожаването на руснаците и техните съюзници. Знам, че смяташ победата им за свръхестествена, но нищо — аз и така си те обичам. Според редактора събират помощи за възстановяване на храма. Може и нищо да не се крие тук или да представлява интерес само за религиозния отдел, но това, което ме порази, е, че събитието съвпада по време и място с другата еврейска конференция, а тя има изцяло политически характер. На втората конференция се събират водачи от всички основни религии — като се почне от най-консервативните и се стигне до представителите на Ню ейдж — те също ще обсъждат единния световен ред и отношението му към религията. Що не вземат да се съберат с евреите националисти, а? Трябва ми сивото ти вещество. Не знам какво да мисля за това.

Ясно ми е, че всички се интересуват само от изчезванията. Но ние трябва да държим под око и останалата част от света. Нали знаеш, че наближават дискусиите в Обединените нации по въпроса за единната валута. Ще искат да разберат как се справяме с трите основни валути. На мен лично идеята ми харесва, но малко ме е страх да се наложи една парична единица — освен ако не е долар. Можеш ли да си представиш да търгуваме в йени или марки? Сигурно разсъждавам като провинциалист.

Всичко живо се е прехласнало по тоя Карпатия от Румъния, който толкова е впечатлил и твоя приятел Розенцвайг. Омагьосал е всички и в собствената си страна, защото е поканен да говори пред Обединените нации след една-две седмици. Никой не знае как си е изпросил поканата, но международната му известност много ми напомня за Валенса или дори за Горбачов. Помниш ли ги? А?

Хей, приятел, дай ми знак, че ти не си изчезнал. Засега, доколкото знам, съм изгубил трима племенници, една зълва, която не обичах, и вероятно още няколко далечни роднини. Мислиш ли, че ще се върнат? Добре, ще говорим за това, когато се видим. Ако питаш мене, предусещам, че Бог ще ни иска страхотен откуп. Искам да кажа, че е малко вероятно всички тия изчезнали да са мъртви. Какво ли ще стане със застрахователните компании? Още не съм започнал да вярвам на жълтата преса. Ясно е какво ще кажат — извънземните най-накрая ни грабнаха.

Идвай бързо:

Бък