Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (2) (Роман за последните дни на Земята)

Втора глава

Камерън Уилямс се събуди, когато възрастната жена, която седеше пред него, извика нещо на пилота. Той й шътна да мълчи — тогава тя се обърна и се втренчи в Бък. Като прокара пръсти през въздългата си руса коса, той се насили да се усмихне.

— Проблем ли имате, госпожо?

— Моят Харолд — едва продума тя.

Когато се качиха в самолета, Бък беше помогнал на стареца да сложи вълнения си жакет и меката си шапка на мястото за багаж над главите им. Харолд беше нисък, издокаран господин, с мокасини, кафяви памучни панталони и жълтеникавокафяв пуловер без ръкави, под който носеше риза и вратовръзка. Беше леко плешив и Бък предположи, че когато включат климатика, ще поиска да си сложи шапката.

— Съпругът ви се нуждае от нещо?

— Няма го.

— Не ви разбрах?

— Изчезнал е.

— Е, сигурно се е измъкнал тихо, за да иде до тоалетната, докато сте спели.

— Ще бъдете ли така добър да отидете да проверите? И вземете одеяло.

— Моля?

— Опасявам се, че е отишъл гол. Той е вярващ и ще се почувства ужасно неудобно.

Като погледна измъчената физиономия на жената, Бък за малко не се разсмя. Той прескочи спящия на мястото до пътеката чиновник, който далеч беше надвишил количеството безплатни питиета, и се протегна, за да вземе одеялото от възрастната жена. Наистина, дрехите на Харолд лежаха, прилежно подредени на неговата седалка, а очилата и слуховият му апарат бяха най-отгоре. Крачолите на панталона му висяха от ръба на седалката и сякаш сочеха към чорапите и обувките му. „Странно! — помисли си Бък. — Но защо всичко е така подредено?“ Той си спомни за един приятел в гимназията, който страдаше от някаква форма на епилепсия и от време на време съзнанието му изключваше, макар да изглеждаше напълно нормален. Случваше се да си събува обувките и чорапите на обществени места или да излиза от тоалетната с разкопчан панталон.

— Съпругът ви страда ли от епилепсия?

— Не.

— Сомнамбул ли е?

— Не.

— Веднага се връщам.

Тоалетните в първа класа бяха свободни, но като се отправи към стълбите, Бък видя, че още няколко пътници стоят на пътеката.

— Извинете — каза той, — търся един човек.

— Не сте единственият — отвърна му жената до него.

Бък си проправи път през една групичка от хора и разбра, че пред тоалетните във втора и трета класа има опашки. Пилотът се размина на сантиметър с него, без да му каже и дума. Скоро Бък се натъкна на старшата стюардеса.

— Господине, трябва да ви помоля да се върнете на мястото си и да си сложите предпазния колан.

— Търся…

— Всеки търси някого — прекъсна го тя. — Надяваме се да ви дадем някаква информация след броени минути. А сега, ако обичате! — Тя го избута обратно към стълбите, после се промъкна покрай него и се спусна надолу, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

Насред стълбите Бък се обърна и се огледа. Беше среднощ и когато запалиха осветлението, той потръпна от гледката пред очите му. Навсякъде хора с дрехи в ръце стояха онемели от ужас или крещяха, че някой е изчезнал.

Знаеше, че това не е сън, и изпита същия ужас от очакването на смъртта, както тогава в Израел. Какво щеше да каже на жената на Харолд? „Не сте единствената? Много други са изоставили дрехите на местата си?“

Докато бързаше обратно към мястото си, той ровеше в паметта си да открие нещо, което бе прочел, видял или чул, за някаква технология, способна да накара хората да се измъкнат от дрехите си и да изчезнат от една херметически затворена среда. Но каквато и да бе причината — бяха ли липсващите пътници все още в самолета? Щяха ли да имат някакви искания? Щеше ли да последва друга вълна изчезнали? Той щеше ли да е една от жертвите? Къде щеше да се озове?

Докато прескачаше спящия си съсед по място, Бък усети как страхът изпълва цялото помещение. Изправи се и се надвеси над облегалката пред себе си.

— Очевидно са изчезнали много хора — каза той на старата жена. В очите й прочете същото изумление и същия страх, които сам изживяваше.

Докато сядаше, чу да се включва уредбата и капитанът се обърна към пътниците. След като им напомни да се върнат по местата си, пилотът започна с разясненията си:

— Ще помоля стюардесите да проверят тоалетните помещения, за да сме сигурни, че не сме пропуснали никой от присъстващите. След това ще получите от тях специални формуляри. Ако ваш близък или познат е изчезнал, ще ви моля да попълните имената му, както и всяка подробност, за която можете да се сетите, от рождената му дата до външния му вид. Сигурен съм, че съзнавате колко сериозно е положението, в което се намираме. Попълнените бланки ще ни дадат възможност да разберем колко души липсват, а и аз ще мога да предоставя някаква информация пред властите. Помощникът ми, господин Смит, ще направи бърз преглед на празните места. Ще се опитам да се свържа с „Панконтинентал“. Все пак, трябва да ви предупредя, че местонахождението ни в момента прави изключително трудна пряката връзка със земята. Намираме се в област, с която връзките са твърде трудни дори и в нашия век на сателита. Ще ви уведомя веднага щом получа някакви сведения. А дотогава се надявам на спокойствие и съдействие от ваша страна.

Бък видя как помощник-капитанът, гологлав и зачервен, излетя от пилотската кабина. Втурна се по една пътека, после по друга, а очите му шареха от място на място. През това време стюардесите раздаваха бланките на пътниците.

Мъжът до Бък най-после се събуди и когато стюардесата го попита дали някой негов познат не липсва, измърмори сънено:

— Да липсва? Не. А и тук нямам познати. Пътувам сам.

След това се сви и без да разбере каквото и да било, отново заспа.

* * *

Само няколко минути след като вторият пилот беше напуснал кабината, Рейфърд го чу да си отключва и вратата с трясък се отвори. Кристофър се строполи на своя стол и без дори да погледне предпазния колан, сграбчи главата си с ръце.

— Какво става, Рей? — възкликна той. — Най-малко стотина души липсват. Само дрехите им са останали.

— Толкова много?

— Е, ако бяха петдесет, щеше да е доста по-добре, така ли? Как, по дяволите, ще обясним, че пристигаме с по-малко пътници, отколкото сме качили на тръгване?

Рейфърд поклати глава, докато продължаваше да търси връзка по радиото с когото и да било, дори в Гренландия или на някой остров посред нищото. Но бяха прекалено отдалечени, за да хванат дори новините. Най-накрая успя да установи връзка с един конкорд, който летеше в обратна посока, на няколко километра от тях. Даде знак на Кристофър да си сложи слушалките.

— Имате ли достатъчно гориво да се върнете в Щатите? Край — попита пилотът на другия самолет.

Рейфърд погледна въпросително Кристофър, който прошепна:

— Изминали сме половината път.

— Ще ни стигне до летище „Кенеди“ — каза Рейфърд.

— Откажете се — отвърнаха му. — Нищо не може да кацне в Ню Йорк. Има още две свободни писти в Чикаго. Ние сме за там.

— А ние идваме от Чикаго. Не мога ли да кацна в „Хийтроу“?

— Не, затворено е.

— В Париж?

— Човече, връщай се там, откъдето си дошъл. Преди час излетяхме от Париж. От там ни обясниха какво става и ни казаха да летим направо за Чикаго.

— А какво става всъщност, Конкорд?

— Ако не знаеш, защо искаш помощ?

— Тук става нещо, за което дори не смея да говоря.

— Навсякъде е така, приятел.

— Нямах представа — изненада се Рейфърд. — Кажете ми малко повече.

— Липсват ви пътници, така ли?

— Точно така. Повече от сто.

— Охо, а нашите са около петдесет.

— Как си обяснявате това, Конкорд?

— Първото нещо, за което си помислих, беше спонтанно изгаряне, но щеше да има дим и някакви останки. Тези хора буквално се изпариха. Мога да го сравня със старите серии на „Стар Трек“, където хората се дематериализираха, отново се материализираха и се появяваха където им падне.

— Де да можех да кажа на хората тук, че техните близки ще се появят невредими, и то така бързо, както изчезнаха — сподели Рейфърд.

— Това не е най-лошото, Пан. Хора изчезват навсякъде. На летище „Орли“ са потънали вдън земя диспечерите и хората от наземния контрол. В някои самолети са изчезнали и членове на екипажа. На много места, където сега е ден, има верижни автомобилни катастрофи. Навсякъде цари хаос. Всички самолети искат да се приземят и се отправят към главните летища.

— Значи е станало едновременно навсякъде?

— Навсякъде, по едно и също време. Преди по-малко от час.

— Почти се надявах, че е само на моя самолет. Някакъв газ или повреда.

— Смятал си, че се е проявило избирателно? Край.

Рейфърд долови сарказъм в гласа на колегата си.

— Разбирам накъде биеш, Конкорд. Трябва да признаем — не ни се е случвало никога преди.

— И дано не ни се случи пак. Все си повтарям, че е лош сън.

— Кошмар. Край.

— Но не е, нали? Край.

— Какво ще кажеш на пътниците си, Конкорд?

— Нямам представа. А ти? Край.

— Истината.

— Правилно. От нея едва ли ще ги заболи повече. Но каква е истината? Какво знаем?

— Нищичко.

— Това е точната дума, Пан. Знаеш ли какво смятат някои? Край.

— Прието — отвърна Рей. — По-добре ще е тези хора да са отишли на небето, отколкото някоя световна сила да си играе с неизвестни магически лъчи.

— Според сведенията ни са засегнати всички държави. Ще се видим в Чикаго.

— Прието.

Рейфърд Стийл погледна Кристофър, който подготвяше огромната машина да поеме курс обратно към Щатите.

— Дами и господа — обърна се капитан Стийл към пътниците, — няма да можем да кацнем в Европа. Летим обратно за Чикаго. Изминали сме почти половината път, така че няма да имаме проблеми с горивото. Надявам се това донякъде да ви успокои. Ще ви уведомя, когато сме достатъчно близо, за да се използват телефоните. А дотогава за вас самите ще е по-добре да не опитвате.

* * *

Гласът на капитана отново се разнесе от уредбата, за да съобщи на пътниците, че се завръщат обратно в Съединените щати. Бък Уилямс се изненада, когато чу, че хората в целия самолет ръкопляскат. Всички бяха потресени и изплашени до смърт. А и повечето живееха в Щатите и искаха да се върнат към нещо познато, за да преживеят и осмислят случилото се. Журналистът побутна бизнесмена, който седеше от дясната му страна.

— Съжалявам, приятел, но едва ли ще искаш да проспиш това.

Мъжът погледна Бък с отвращение и промърмори:

— Ако няма да се разбием, хич не ме закачай.

* * *

Когато боинг 747 на „Панконтинентал“ най-после навлезе в обсега на сателитните предаватели в Съединените щати, капитан Рейфърд Стийл успя да се свърже с една новинарска радиостанция и разбра, че са изчезнали хора от всички континенти. Съобщителните връзки се преплитаха. Сред изчезналите по целия свят имаше хора от сферата на медицината, техниката и услугите. Всички граждански служби работеха като при извънредни обстоятелства, бедствия и аварии — опитваха да се справят с безкрайните трагични случаи наоколо. Рейфърд си припомни катастрофата в чикагското метро преди няколко години. Тогава бяха мобилизирани всички екипи, медицински, пожарникарски и полицейски отряди. Представи си това сега, но умножено хиляди пъти.

Дори в гласовете на новинарите, колкото и да се стараеха да го прикриват, се долавяше ужас. Предлагаха се всякакви възможни обяснения. Но подобни дискусии или дори факти за размаха на трагедията отстъпваха пред по-практическите й аспекти. Хората очакваха от новините информация как да стигнат там, закъдето са тръгнали, и как да се свържат с близките си, за да разберат дали не са сред изчезналите. Рейфърд получи указания да подготви самолета за многостепенен режим на приземяване, така че да кацне на летището „О’Хеър“ в точно определен момент. Само две писти оставаха отворени и сякаш всички големи самолети се бяха насочили натам. Имаше хиляди загинали в самолетни или верижни автомобилни катастрофи. Хората от екипите за извънредни ситуации не преставаха да разчистват шосетата и железопътните линии, докато самите те оплакваха изчезнали роднини и колеги. В едно съобщение се казваше, че много шофьори на таксита са изчезнали от пиацата при „О’Хеър“ и се е наложило да повикат доброволци, които да преместят колите, оставени с работещи двигатели. Дрехите на шофьорите били още на седалките.

Естествено, немалко от колите, управлявани от внезапно изчезнали хора, се бяха преобърнали. Най-тежката задача на отрядите за бързо реагиране бе да открият кой е изчезнал, кой е загинал, кой е ранен и да предадат тези сведения на оцелелите.

Когато самолетът на Рейфърд се приближи достатъчно, за да влезе във връзка с кулата в „О’Хеър“, той помоли да се опитат да наберат домашния му телефон. Изсмяха му се.

— Съжаляваме, капитане, но телефонните линии са толкова претоварени, а обслужващият персонал е толкова малко, че единствената надежда е сам да хванеш свободна линия и после да използваш бутона за многократно набиране.

Рейфърд уведоми пътниците за размерите на бедствието и още веднъж ги призова да запазят спокойствие.

— От тук, от този самолет, ние не сме в състояние да променим нещата. Моята задача е да ви върна в Чикаго колкото може по-бързо, за да получите отговор на някои въпроси, а, надявам се, и помощ.

* * *

Телефонът, монтиран на облегалката пред Бък Уилямс, не беше снабден с външна модулна връзка, както повечето апарати. Така никой не можеше просто да го отдели от кабела и да си тръгне с него. Но Бък предположи, че вътре в самия телефон връзката е стандартна и ако по някакъв начин проникне там, без да повреди апарата, ще може да свърже модема на компютъра директно с линията. Собственият му клетъчен телефон не работеше на тази височина.

Отпред жената на Харолд, заровила лице в дланите си, не спираше да люлее тялото си напред-назад като в унес и да стене. Мъжът до Бък все така хъркаше. Преди да се напие до забрава, което стана малко след като излетяха, беше споменал нещо за важно съвещание в Шотландия. Явно ще го изненада гледката, когато се приземят!

Бък беше заобиколен от хора, които плачеха, молеха се или разговаряха. Стюардесите предлагаха закуска и напитки, но почти никой не си взимаше. Въпреки че обикновено предпочиташе място до пътеката, за да си протяга по-спокойно краката, сега Бък беше доволен, че може да се скрие до прозореца. Извади от калъфа на компютъра си малък комплект отвертки, за които не беше предполагал, че някога ще влязат в употреба, и се зае с телефонния апарат.

С разочарование установи, че и в самата телефонна кутия липсва модулна връзка. Реши да си поиграе на електротехник любител. Реши, че тези телефонни линии имат винаги един и същи цвят жици, и като отвори своя компютър, преряза жицата, водеща към куплунга. После сряза телефонната жица и я оголи. Както предполагаше, четирите вътрешни жици на компютъра и на телефона бяха еднакви. За няколко минути успя да ги съедини.

Бък натрака набързо кратко писмо до главния редактор Стив Планк в Ню Йорк, за да му каже къде се намира. „Ще изпратя материал за всичко, което видях. Сигурен съм, че ще бъде една от многото подобни истории, но поне ще е достоверна и съвсем скорошна. Не знам дали ще послужи за нещо. Минава ми през ума, Стив, че и ти може да си сред изчезналите. Как да разбера? Знаеш адреса на електронната ми поща. Обади се, ако си още сред нас.“

Бък съхрани писмото в паметта на компютъра и настрои модема да го изпрати в Ню Йорк, докато той работи върху статията си. Прозорчето в горната част на екрана светваше на всеки двайсет секунди, за да го предупреди, че линията все още е заета. Бък продължи да работи.

Вече бе написал няколко страници, когато старшата стюардеса го изтръгна от спомените и размислите му.

— Какво правите, по дяволите? — извика тя, като се надвеси, за да види по-добре бъркотията от жици, които свързваха компютъра с телефона. — Не мога да ви позволя да правите това.

Той хвърли поглед към табелката с името й.

— Слушайте, хубава Хати, според вас не сме ли изправени пред края на света?

— Не ми говорете с този покровителствен тон, господине. Няма да ви оставя да унищожавате имуществото на компанията.

— Не го унищожавам. Приспособявам го за работа в критична ситуация. Това е единствената ми надежда да установя контакт с външния свят.

— Не е разрешено да го правите.

— Хати, мога ли да ви кажа нещо?

— Само това, че ще сглобите телефона и ще го оставите така, както сте го намерили.

— Разбира се.

— Веднага.

— Не, това няма да стане.

— Не искам да ви слушам повече.

— Разбирам, но все пак ви моля да ме чуете.

Мъжът на съседното място изгледа втренчено Бък, а после Хати. Като изруга, той запуши дясното си ухо с възглавницата, а лявото притисна към облегалката.

Хати измъкна от джоба си компютърна разпечатка и откри името на Бък.

— Господин Уилямс, очаквам от вас да ми съдействате. Не искам да занимавам с това капитана.

Бък се протегна и хвана ръката й. Тя настръхна, но не се дръпна.

— Нека поговорим още секунда!

— Няма да отстъпя, господине. А сега, ви моля да ме послушате. Самолетът е пълен с изплашени пътници.

— А не сте ли и вие една от тях? — попита той, като все още държеше ръката й.

Тя присви устни и кимна.

— Не ви ли се иска да се обадите на някого? Ако това нещо проработи, бих могъл да се свържа с хора, които да се обадят на семейството ви и да предадат, че сте добре, а даже и да ви изпратят съобщение. Нищо не съм унищожил и обещавам, че ще оставя всичко така, както си беше.

— Ще можете ли?

— Ще направя всичко възможно.

— И ще ми помогнете?

— С каквото мога. Дайте ми имена и телефони. Ще ги изпратя заедно с моите съобщения до Ню Йорк и ще настоявам някой да се свърже по телефона с близките ви, а после да ми се обади. Не гарантирам, че ще успея или че те ще успеят, но поне ще опитам.

— Ще съм ви много задължена.

— А можете ли да ме спасите от други прекалено съвестни стюардеси?

Хати почти се усмихна.

— Ами ако всички поискат да им помогнете?

— Работата и без това не е много сигурна. Просто ги дръжте далеч от мен и ме оставете да опитам.

— Дадено — каза тя, но изглеждаше притеснена.

— Хати, постъпвате правилно — успокои я той. — Съвсем нормално е в подобна ситуация човек да помисли малко за себе си. И аз го правя.

— Но нали всички сме в една лодка. А аз нося отговорност.

— Съгласете се, че когато изчезват хора, някои от правилата отиват по дяволите.

* * *

Рейфърд Стийл седеше в пилотската кабина, а лицето му беше пепелявосиво. Половин час преди кацането в Чикаго, той беше казал на пътниците всичко, което му беше известно. Едновременното изчезване на милиони хора по цялото земно кълбо беше предизвикало хаос, надхвърлящ обичайните представи. Въпреки че му бяха докладвали как лекарите на борда раздават валиум вместо бонбони, той благодари на всички за проявеното самообладание.

Рейфърд се бе обърнал към хората с характерната за него прямота. Той си даде сметка, че им беше казал много повече, отколкото ако имаше повреда в двигателя, хидравликата или дори в механизма за приземяване. Съвсем откровено ги предупреди, че дори близките им да не са изчезнали, когато се приберат вкъщи, могат да открият, че те са станали жертва на последвалите безброй трагични случаи.

Не го каза на глас, но си помисли, че всъщност е благодарен задето нещастието го свари високо в небето. Каква ли бъркотия ги очаква на земята! Тук в буквалния смисъл на думата бяха над всичко. Естествено че и техният самолет се оказа засегнат. Хора бяха изчезнали и тук. Но като се изключи недостигът на персонал, предизвикан от изчезването на трима души от екипа, пътниците не бяха пострадали. Какво ли можеше да се случи, ако докато самолетът летеше, той и Кристофър бяха изчезнали?

Докато се подготвяха за кацане още на километри от „О’Хеър“, започнаха да се очертават огромните последици от трагедията. Пренасочваха полети от цялата страна към Чикаго. Самолетите се разпределяха според горивото, с което разполагаха. Налагаше се Рейфърд да бъде в готовност още щом прекоси източната морска граница и, преди да е завил обратно, да прелети над Атлантическия океан. Обикновено той не се свързваше с наземния контрол преди кацане, но сега контролната кула му препоръчваше да осъществи тази връзка. От там го уведомиха, че въпреки дима от разрушенията на земята, има отлична видимост, но го предупредиха, че приземяването ще бъде несигурно и опасно, защото двете отворени писти са пренатоварени. Самолетите се подреждаха и от двете страни, по цялата дължина на пистата. Изходите бяха задръстени и никой не се изтегляше. Използваха се всички възможни транспортни средства, за да се превозват пътниците от далечния край на пистите до терминала.

От летището предупредиха Рейфърд, че най-вероятно хората му — или поне по-голямата част от екипажа — ще трябва да изминат този път пеша. Целият персонал на летището беше мобилизиран на работа, но по-голямата част от хората бяха заети да насочват самолетите към безопасни зони. Малкото автобуси и микробуси се пазеха за инвалидите, най-възрастните и екипажите на самолетите. Рейфърд предаде, че неговите хора ще се придвижат пеша.

Пътниците се оплакаха, че не са успели да се свържат с близките си от телефоните в самолета. Хати Дърам каза на Рейфърд, че един мъж в първа класа е успял по някакъв начин да скачи телефона с компютъра си и докато съставя съобщения, автоматично набира многократно Ню Йорк. Ако се освободи някоя линия, той най-вероятно ще се свърже пръв.

* * *

Когато самолетът започна да се спуска над Чикаго, Бък едва беше успял да се вмъкне в една съвсем за кратко освободена линия в компютърната мрежа, което го подсети да изпрати чакащата поща. Точно тогава Хати съобщи, че всички електронни устройства трябва да се изключат.

С учудваща за самия него съобразителност Бък натисна клавишите, които възстановиха и подредиха всичките му писма, изпратиха ги и прекъснаха връзката буквално за секунди. Точно когато възникна опасност апаратурата му да предизвика смущения, той вече я беше изключил и трябваше да чака, докато отново може да прерови файловете си за някакви вести от приятели, колеги, роднини или който и да било друг.

Преди последните приготовления за кацането, Хати изтича при Бък.

— Успяхте ли?

Той поклати отрицателно глава.

— Все пак ви благодаря, че се опитахте — каза тя и се разрида.

Той я хвана за китката.

— Хати, днес всички ще се приберем у дома и ще поплачем. Но сега се дръжте. Помогнете на пътниците да слязат от самолета — това ще ви накара да се почувствате поне малко по-добре.

— Г-н Уилямс — хлипаше тя, — изгубихме няколко възрастни хора, но не всички. Изгубихме няколко души на средна възраст, но не всички. Изгубихме и неколцина на моята и на вашата възраст, но не всички. Изгубихме дори и няколко младежи.

Той я погледна втренчено. Какво искаше да каже?

— Но изгубихме всички бебета и малки деца на борда.

— Колко бяха?

— Повече от дузина. Но всички изчезнаха. Нито едно не остана.

Мъжът до Бък се събуди и присви очи от утринното слънце, което нахлуваше през прозореца.

— Какви ги говорите вие двамата?

— След малко кацаме в Чикаго — каза Хати. — Трябва да бягам.

— Чикаго?

— Не ти трябва да знаеш — успокои го Бък.

В желанието си да погледне през прозореца мъжът едва не седна в скута на Бък, а пиянският му дъх го обгърна отвсякъде.

— Какво, да не е обявена война? Безредици ли има? Какво става?

Самолетът току-що беше пробил слоя от облаци и пред пътниците се разкриваше гледка от околностите на Чикаго. Огън. Дим. Преобърнати коли, излезли от пътя, сблъскали се помежду си или забити в мантинелата. Части от катастрофирали самолети. Коли на бърза помощ, които със сирени и лампи си проправяха път през развалините.

Когато се доближиха достатъчно, за да виждат летището „О’Хеър“, им стана ясно, че няма смисъл да бързат. Самолетите бяха навсякъде — докъдето стига погледът — някои се бяха разбили и горяха, другите се бяха заклещили един в друг. Хората се бъхтеха направо през тревата, провираха се покрай превозните средства, за да стигнат до терминала. Пътищата към летището изглеждаха както при големите снежни бури в Чикаго, само дето нямаше сняг.

Кранове и аварийни машини се опитваха да освободят пътека пред летището, така че колите да влизат и излизат, но това щеше да отнеме часове, ако не и дни. Човешки поток, подобен на огромна змия, бавно изпълзяваше от сградата, провираше се покрай неподвижните коли и се насочваше към рампите. Хората вървяха неспирно и търсеха такси или някакъв друг превоз. Бък започна да крои планове как да се измъкне. Трябваше да се придвижи по някакъв начин и да излезе от тази зона на огромни задръствания. Проблемът бе, че там, където отиваше, беше още по-лошо: Ню Йорк.

* * *

— Дами и господа — обади се Рейфърд, — искам още веднъж да ви благодаря за съдействието. Насочиха ни да кацнем на единствената писта, която може да приеме самолет с такива размери, а след това ще се придвижим с таксита до едно открито пространство, на около три километра от летището. Опасявам се, че ще се наложи да използвате надуваемите улеи за спускане при аварийна ситуация, тъй като няма да можем да се прикачим към никой изход на терминала. Ако не сте в състояние да се придвижите пеша до летището, моля ви да останете в самолета, откъдето ще изпратим да ви вземат.

Пропусна да им благодари, че са избрали да летят с „Панконтинентал“. Не ги покани да прибегнат отново до услугите на тази авиокомпания. Но им напомни да останат по местата си, докато изгасне сигналът „Затегнете коланите“, тъй като си даваше сметка, че това ще бъде най-трудното му кацане от години. Знаеше, че може да се справи, но от доста време не се бе приземявал сред множество други самолети.

Рейфърд завиждаше на човека от първа класа, който имаше възможност да се свърже със земята. Безумно му се искаше да се обади на Айрин, Клои и Рей-младши. Но, от друга страна, се страхуваше, че може и никога вече да не говори с тях.