Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (25) (Роман за последните дни на Земята)

Двадесет и пета глава

Николае Карпатия придърпа стола си и тръгна край масите, за да поздрави лично всеки от присъстващите. Назоваваше ги по име, молеше ги да станат, ръкуваше се с тях и ги целуваше по двете бузи. Пропусна Хати. Първият в този своеобразен ритуал бе новият британски представител.

— Господин Тод-Котран — започна Карпатия, — вие ще представлявате Великобританските щати, които сега обхващат по-голямата част от Западна и Източна Европа. Приветствам ви като член на нашия екип и ви предоставям всички права и пълномощия, които произтичат от новия ви пост. Надявам се, че ще оправдаете нашето доверие, като докажете с мъдрост и последователност, че сте достоен за тази длъжност.

— Благодаря ви, господине — отвърна Тод-Котран и седна, а Карпатия продължи нататък. Както англичанинът, така и мнозина други от присъстващите останаха доста учудени, когато Николае повтори буквално същите думи и даде абсолютно същата титла — посланик на Великобританските щати — на следващия поред, един британски финансист. Тод-Котран се усмихна с разбиране. Очевидно Карпатия просто бе допуснал грешка. Сигурно е искал да каже, че човекът ще бъде финансов съветник. Но Бък не бе чувал досега румънецът да прави такива неволни грешки.

Карпатия обиколи всички присъстващи, наредени около четириъгълника от маси, и каза на всеки от тях абсолютно същите думи, като променяше само имената и титлите. Посланието се променяше съвсем малко, когато той се обръщаше към личните си помощници и съветници.

Когато Карпатия се приближи до Бък, журналистът сякаш се поколеба. Малко се забави, докато стане, сякаш не бе сигурен, че и той трябва да се включи. Но Николае с топла усмивка го подкани да се изправи. Бък едва видимо се залюля, като се стараеше да придържа с едната си ръка бележника и химикалката, докато с другата се ръкуваше с тържествения Карпатия. Румънецът хвана ръката му здраво и я разтърсваше, докато декламираше. Погледна Бък право в очите и му заговори със сдържан авторитет:

— Господин Уилямс, приветствам ви като член на нашия екип и ви предоставям всички права и пълномощия, които произтичат от новия ви пост…

Това пък какво беше? Бък не го очакваше, а се почувства толкова обнадежден, толкова поласкан. Но нали не участваше в никакъв екип и никакви права или пълномощия не можеха да му се предоставят? Едва забележимо поклати глава, за да даде знак на Карпатия, че пак се е объркал и вероятно го взема за някой друг. Но Николае му кимна и още по-сърдечно му се усмихна, като продължаваше да го гледа право в очите. Знаеше какво прави.

— Надявам се, че ще оправдаете нашето доверие, като докажете с мъдрост и последователност, че сте достоен за тази длъжност.

Бък изпита желание да се изправи гордо и да благодари на своя наставник, на своя водач за честта, която му оказва. Но не, не бива! Той не работи за Карпатия, а е независим журналист. Не е нито привърженик, нито последовател, а със сигурност не и наемен служител на Николае. Само благодарение на духа си се сдържа да не каже, както всички останали: „Благодаря ви, господине“. Виждаше и усещаше злото у този човек и едва устоя на порива да го посочи пред всички и да извика „Антихрист“. Но в себе си чуваше този вик.

Николае продължаваше да го гледа, да му се усмихва и да стиска ръката му. След неловко мълчание сред присъстващите се чу кискане и Карпатия каза:

— Добре си дошъл, мой малко притеснен и онемял приятелю.

Всички се засмяха и заръкопляскаха, докато Карпатия го целуваше по двете бузи. Но Бък не се усмихна. Нито благодари на генералния секретар. Жлъч се надигна в гърлото му.

Докато Карпатия продължаваше този ритуал, Бък си даде сметка какво бе изтърпял. Само благодарение на Бога беше успял да се спаси от мрежите на този измамник. Четеше по лицата на останалите колко поласкани се чувстват, че са се издигнали в редиците на силните и властимащите. Дори Хаим Розенцвайг бе като тях. Хати пък сякаш се разтапяше в присъствието на Карпатия.

Брус Барнс го умоляваше да не ходи на тази среща. Сега Бък разбираше защо. Ако бе дошъл неподготвен, ако Брус, Клои и вероятно капитан Стийл не се бяха молили за него, кой знае дали щеше да вземе навреме това решение и да се посвети на Христос, за да може да устои на изкушението да влезе във властта.

По време на цялата церемония Стив съпровождаше Карпатия и щеше да се пукне от гордост. Николае поздрави всички в залата, с изключение на човека от охраната, Хати и Джонатан Стонагъл. Когато се върна на мястото си се обърна първо към младата жена.

— Госпожице Дърам — започна той, като взе и двете й ръце, — вие ще бъдете мой личен сътрудник, но за съжаление ще трябва да загърбите една звездна кариера в авиацията. Приветствам ви като член на нашия екип и ви предоставям всички права и пълномощия, които произтичат от новия ви пост. Надявам се, че ще оправдаете нашето доверие, като докажете с мъдрост и последователност, че сте достойна за тази длъжност.

Бък се опита да улови погледа на Хати и да я предупреди да внимава, но тя не можеше да откъсне очи от новия си шеф. Може би самият Бък бе виновен за това? Той първи я бе представил на Карпатия. Дали още бе възможно да се добере до нея? Дали щеше да го изслуша? Огледа се наоколо. Всички зяпаха с блажени усмивки как тя изля най-сърдечните си благодарности и отново седна.

С театрална осанка Карпатия се обърна към Джонатан Стонагъл, който се изправи царствено с многозначителна усмивка.

— От къде да започна, Джонатан, приятелю мой? — каза Карпатия, а Стонагъл наведе глава в знак на благодарност.

Чу се одобрителен шепот. Да, това бе най-важният човек в залата. Карпатия взе ръката на Стонагъл в своята и започна официално:

— Господин Стонагъл, за мен вие значехте повече от всеки друг на земята.

Стонагъл вдигна глава, усмихна се и погледите им се срещнаха.

— Приветствам ви като член на нашия екип и ви предоставям всички права и пълномощия, които произтичат от новия ви пост.

Стонагъл се сепна. Явно нямаше никакво желание да бъде част от екипа, да го приветства човекът, когото той самият бе направил президент на малка балканска страна, а сега и генерален секретар на ООН. Усмивката му застина, после съвсем изчезна, а Карпатия продължи:

— Надявам се, че ще оправдаете нашето доверие, като докажете с мъдрост и последователност, че сте достоен за тази длъжност.

Вместо да благодари, Стонагъл издърпа ръката си и стрелна с гневен поглед младия мъж. Карпатия не спираше да го гледа втренчено право в очите и му заговори с още по-топъл и мек тон:

— Господин Стонагъл, можете да седнете.

— Не, няма да седна!

— Господине, пошегувах се малко за ваша сметка, защото бях сигурен, че ще ме разберете.

Стонагъл се изчерви. Изглежда съжаляваше, че бе реагирал прекалено остро.

— Извини ме, Николае — каза той и се насили да се усмихне, но явно бе огорчен, че е принуден да вземе участие в това абсурдно представление.

— Но моля те, приятелю, седни — подкани го отново Карпатия. После се обърна към останалите: — Господа, госпожице, само няколко минути ни делят от срещата ни с медиите.

Бък продължаваше да наблюдава Стонагъл, който кипеше от гняв.

— Бих искал — продължи Карпатия — да ви предам един кратък и съвсем целенасочен урок за водачи и последователи, както и, бих казал, за правилата на йерархията. Господин Скот Отърнис, бихте ли се приближили, моля?

Човекът от охраната, който седеше в ъгъла, почти подскочи от изненада и веднага се запъти към Карпатия.

— Едно от качествата, които ме правят водач, е моята невероятна наблюдателност, съчетана с феноменална памет — продължи румънецът.

Бък не сваляше очи от Стонагъл, който очевидно обмисляше как да отмъсти за неудобното положение, в което изпадна. Той сякаш бе готов всеки момент да скочи и да постави Карпатия на мястото му.

— Господин Отърнис се изненада, защото не сме се запознавали. Нали така?

— Да, господин Карпатия. Точно така, не сме.

— И въпреки това знам името ви.

Възрастният човек кимна и се усмихна.

— Мога да ви кажа също така модела, марката и калибъра на пистолета, който носите. Моля, извадете го и го покажете на останалите. Аз няма да гледам.

Бък наблюдаваше с ужас как господин Отърнис откопча кожената каишка на кобура и извади от там огромния пистолет.

Отначало го подхвана някак неумело, а после го взе с двете си ръце, така че всички, освен Карпатия, който се беше извърнал, да могат да го видят. Стонагъл, все още със зачервено лице, дишаше ускорено.

— Забелязах, господине, че повереното ви оръжие е револвер трийсет и осми калибър с десетсантиметрова цев, зареден с високоскоростни заострени кухи куршуми.

— Тъй вярно — рече сияещ Отърнис.

— Може ли да го подържа?

— Разбира се, господине.

— Благодаря. Можете да се върнете на поста си, за да пазите чантата на господин Уилямс, която съдържа касетофон, клетъчен телефон и преносим компютър. Така ли е, Камерън?

Бък се вторачи в него, без да отвърне. Чу как Стонагъл измърмори, че „това заприличва на изтъркани салонни номера“. Николае продължаваше да гледа Бък. Двамата мълчаха.

— Какво ти става? — зашепна Стонагъл на Карпатия. — Държиш се като дете.

— Искам да ви кажа какво ще видите след малко — проговори най-сетне русокосият мъж и Бък отново усети как духът на злото изпълни залата. Щеше му се да си плюе на петите и да побегне с все сила. Но не можеше да помръдне. Останалите сякаш също бяха като приковани на местата си, но не изглеждаха обезпокоени като него или Стонагъл.

— Ще помоля господин Стонагъл още веднъж да стане — продължи Карпатия. До него лежеше огромният груб револвер. — Ако обичаш, Джонатан.

Стонагъл седеше и гледаше вторачено румънеца.

— Джонатан, знаеш, че можеш да ми имаш доверие. Обичам те заради всичко, което направи за мен. Най-смирено те моля да ми помогнеш в тази демонстрация. Виждам своята роля отчасти и като учител. Ти самият години наред ми говореше така и ме учеше.

Стонагъл предпазливо и някак сковано се изправи.

— А сега ще те помоля да си разменим местата.

Стонагъл изруга.

— Какво означава това? — настоя той.

— Скоро ще стане ясно и тогава вече няма да имам нужда от помощта ти.

Бък бе сигурен, че за останалите това вероятно означава, че Карпатия няма да се нуждае от помощта на Стонагъл за тази демонстрация. Щеше да му благодари и да го остави да се върне на мястото си така, както бе отпратил невъоръжен човека от охраната.

Смръщил чело от възмущение, Стонагъл пристъпи напред и двамата си размениха местата. Така Карпатия остана отдясно на Стонагъл, а Хати отляво. След нея на масата седеше Тод-Котран.

— А сега Джонатан, ще те помоля да коленичиш. — Усмивката и топлият глас на Карпатия бяха изчезнали. На Бък му се стори, че всички в стаята си поеха дълбоко дъх и после спряха да дишат.

— Няма да направя това — отсече Стонагъл.

— Ще го направиш — каза тихо Карпатия. — Веднага.

— Не, няма — продължи да упорства Стонагъл. — Да не си си изгубил ума! Няма да допусна да бъда унижаван. Много се лъжеш, ако смяташ, че си се издигнал по-високо от мен.

Карпатия вдигна револвера, насочи го към Стонагъл и опря дулото в дясното му слепоочие. Той отначало се дръпна рязко, но румънецът го предупреди:

— Само да мръднеш и си мъртъв.

Няколко души се изправиха. Сред тях бе и Розенцвайг, който извика умоляващо:

— Николае!

— Всички да седнат, моля. — Карпатия беше възвърнал спокойствието си. — Джонатан, на колене.

Възрастният човек с мъка се наведе, като се опря на стола на Хати. Не се обърна с лице към Карпатия и не го погледна. Револверът все още бе опрян на слепоочието му. Хати седеше бледа и вцепенена.

— Скъпа — наведе се към нея Николае през главата на Стонагъл, — ще преместиш ли назад стола си, за да не си изцапаш тоалета.

Тя не помръдна.

Стонагъл започна да хленчи:

— Николае, защо правиш това? Аз съм ти приятел! Не съм заплаха за теб!

— Скимтенето не ти отива, Джонатан. Моля те, замълчи. Хати — продължи той, като сега я гледаше право в очите, — премести назад стола си, за да може космите, парчетата кожа, черепна тъкан и мозък да бъдат поети от господин Тод-Котран и останалите. Не искам нищо да попадне върху тебе.

С треперещи ръце Хати избута назад стола си.

Стонагъл изстена:

— Не, Николае, недей!

Карпатия не бързаше.

— Ще застрелям господин Стонагъл по най-безболезнения начин право в мозъка и той нито ще чуе, нито ще усети нещо. За останалите всичко ще бъде само звън в ушите. Това ще ви е за урок. Ще ви покажа нагледно, че аз командвам положението, че не се страхувам от нито един човек и никой не може да ми се противопостави.

Господин Отърнис се хвана за челото, сякаш му се зави свят и се отпусна тежко на едното си коляно. Бък обмисляше самоубийствената възможност да се хвърли през масата, за да вземе револвера, но си даде сметка, че и някой от другите може да пострада. Погледна Стив, който както всички останали не помръдваше. Тод-Котран затвори очи и лицето му се изкриви, сякаш очакваше всеки момент да чуе изстрела.

— Когато господин Стонагъл е вече мъртъв, ще ви кажа какво да запомните. И ако някой смята, че постъпвам нечестно, нека да добавя, че господин Тод-Котран няма да се размине само със съсиреци кръв по костюма си. От такова разстояние, един високоскоростен куршум направо ще го убие. А вие помните, господин Уилямс, че ви обещах да се оправя с всичко това, когато му дойде времето.

При тези думи Тод-Котран широко отвори очи. Бък чу собствения си глас да вика „Не!“, докато Карпатия натискаше спусъка. От изстрела прозорците, та дори и вратата се разтресоха. Главата на Стонагъл се блъсна в тялото на Тод-Котран, който залитна, и двамата бяха мъртви преди преплетените им тела да се строполят на земята.

Няколко стола изпопадаха назад, когато хората скочиха и от ужас се скриха под масата. С отворена уста Бък наблюдаваше как Карпатия спокойно поставя револвера в отпуснатата дясна ръка на Стонагъл и свива пръстите му около спусъка.

Хати се разтресе на стола си и сякаш се опита да изпищи, но от гърлото й не излезе нищо. Николае отново взе думата.

— Това, на което току-що станахме свидетели — каза кротко той, сякаш говореше на деца, — бе ужасяващият, трагичен край на два иначе изключително плодотворни живота. Тези двама мъже аз ценях и уважавах повече от всички други на света. Не знам и може би никога няма да успея да разбера докрай какво принуди господин Стонагъл да нападне служителя от охраната, да му отнеме оръжието и да посегне на своя живот и на живота на британския си колега.

Бък водеше невероятна вътрешна борба, за да запази разсъдъка си, да мисли нормално и, както му бе поръчал издателят на списанието, „да запомни всичко“.

С влажен поглед Карпатия продължи:

— Мога да ви кажа само онова, което Джонатан Стонагъл ми довери тази сутрин на закуска. Той сподели, че се чувства лично отговорен за насилствената смърт на двама души в Англия и че повече не може да живее с това чувство за вина. Честно казано, мислех, че по-късно днес той ще се предаде на международните власти. Ако не беше го направил, аз щях да съм принуден да го сторя. Не ми е известно какъв точно е бил заговорът между него и Тод-Котран и как това е довело до убийствата в Англия. Но ако Стонагъл действително е бил отговорен за тези действия, то днес справедливостта възтържествува, макар и малко тъжно. Всички сме ужасени и травмирани от това, на което станахме свидетели. Всеки на наше място би се почувствал така. Първото нещо, което ще направя като генерален секретар, е да затворя сградата на ООН за останалата част от деня и да произнеса най-дълбоките си съболезнования за кончината на двама стари приятели. Вярвам, че всички вие ще съумеете да преодолеете този неприятен инцидент и той няма да се окаже пречка пред изпълнението на стратегическите ви функции. Благодаря ви, господа. Докато госпожица Дърам позвъни на охраната, бих искал да чуя версията на всеки от вас за това, което се случи тук.

Хати се спусна към телефона и с истеричен глас едва разбираемо извика:

— Елате бързо! Тук стана самоубийство. Двама мъже са мъртви! Беше ужасно! Побързайте!

— Господин Планк? — подкани го Карпатия.

— Направо не можех да повярвам на очите си — започна Стив и Бък разбра, че говори напълно сериозно. — Когато господин Стонагъл грабна револвера, помислих, че ще изпозастреля всички ни!

Карпатия се обърна към посланика на САЩ.

— Познавам Джонатан от години — каза той. — Кой би предположил, че е способен да извърши подобно нещо?

— Радвам се, че вие сте добре, господин генерален секретар — присъедини се Хаим Розенцвайг.

— Не, не съм добре. И дълго няма да се оправя. Те бяха мои приятели.

И Карпатия продължи обиколката си из залата, като се спираше пред всеки. Тялото на Бък натежа като олово. Знаеше, че ще стигне и до него, а той бе единственият тук, неподвластен на хипнотичната сила на Николае. Но какво ще стане, ако признае това? Дали Карпатия ще убие и него? Без съмнение! Нямаше начин да не го убие. Може ли да излъже? Трябва ли?

Докато Карпатия минаваше от човек на човек, за да се увери, че всички са видели онова, което трябва, и че са напълно убедени в думите си, Бък продължи отчаяно да се моли. „Не говори — сякаш Бог шепнеше в сърцето му. — Нито дума!“

Беше толкова благодарен на Бога, че чувства присъствието Му в този тежък миг на изпитание. Трогнат, Бък заплака. Когато Карпатия стигна до него, той не бе в състояние да говори, а лицето му бе обляно в сълзи. Николае поклати глава и като вдигна ръка, каза:

— Беше ужасно, нали, Камерън? Това самоубийство, което отне живота и на господин Тод-Котран!

Бък не бе способен да отвърне, а и да можеше, не би го направил.

— Камерън, ти държеше много и на двамата и ги уважаваше. Но вероятно не си даваш сметка, че в Лондон те се опитаха да те убият — каза Карпатия и пристъпи към човека от охраната. — Защо не му попречи да ти отнеме оръжието, Скот?

— Стана така внезапно! — изправи се възрастният мъж и започна да се оправдава. — Познавах го, знаех, че е богат човек, важна особа. Когато се втурна към мен, нямах представа какво иска. Издърпа револвера от кобура и докато успея да реагирам, се застреля.

— Да, да — поклати глава Карпатия.

Точно в този момент охраната нахлу в залата. Всички заговориха в един глас, а румънецът се оттегли в един ъгъл да поплаче за приятелите си.

Мъж в цивилни дрехи започна да задава въпроси на присъстващите в залата. Бък се опита да се измъкне.

— Имате достатъчно очевидци — каза той. — Ще ви оставя визитната си картичка. Можете да ми се обадите, ако ви потрябвам. Става ли?

Размениха си визитките и Бък получи разрешение да си тръгне. Грабна чантата си и се втурна да търси такси, за да стигне колкото може по-бързо до редакцията. Когато влезе в кабинета си, затвори и добре заключи вратата. Седна пред компютъра и с бясна скорост започна да описва с най-малки подробности всичко, което бе видял. Беше написал вече няколко страници, когато му позвъни Стантън Бейли. Старецът го засипа с куп въпроси, като едва си поемаше дъх и изобщо не му даваше възможност да отговори.

— Къде беше? Защо не присъства на пресконференцията? Беше ли там, когато Стонагъл си тегли куршума и завлече англичанина със себе си? Трябваше да си тук сега. За нас беше престижно да си в залата. Как ще докажем, че си бил там, щом не се появи на пресконференцията? Камерън, каква игра играеш?

— Побързах да се върна в редакцията, за да напиша статията.

— Нали трябваше да вземеш специално интервю от Карпатия?

Бък съвсем бе забравил за това, а и Стив не го потвърди. Как да постъпи сега? Опита се да се помоли, но нищо не се получи. Трябваше да поговори с Брус или Клои, или дори с капитан Стийл!

— Добре, ще се обадя на Стив — обеща той.

Знаеше, че няма да може дълго да отлага това обаждане, но трябваше на всяка цена да реши как да постъпи. Може ли да си позволи да остане насаме с Карпатия? И ако посмее, трябва ли да се престори, че както всички останали е под негов контрол? Ако не бе видял станалото с очите си, никога нямаше да повярва, че е възможно. Не знаеше дали винаги ще може с Божията помощ да устоява на силата на внушението му.

Набра номера на пейджъра на Стив, но се наложи да почака няколко минути.

— Тук наистина сме много заети, Бък. Какво има?

— Чудех се дали още е в сила уговорката за интервю с Карпатия?

— Сигурно се шегуваш. Чу какво стана тук, а искаш интервю — възмути се Планк.

— Чух ли? Та аз бях там, Стив.

— Е, след като си бил, значи си научил какво се случи преди пресконференцията.

— Стив! Видях всичко с очите си.

— Не следиш мисълта ми, Бък. Искам да кажа, че ако беше дошъл на пресконференцията, щеше да научиш за самоубийството на Стонагъл по време на предварителната среща. Онази, на която ти също трябваше да присъстваш.

Бък просто не знаеше какво да отвърне.

— Бях там, Стив. Ти ме видя.

— Не те видях дори и на пресконференцията.

— Не бях на пресконференцията, но бях в залата, когато Стонагъл и Тод-Котран умряха.

— Нямам време за шеги, Бък. Трябваше да си там, а не беше. Възмутен съм. Карпатия е обиден. Така че — няма интервю.

— Но аз имам пропуск. Показах го долу на рецепцията.

— След като имаш пропуск, защо не си го използвал?

— Използвах го!

Стив му затвори телефона. Мардж му сигнализира, че шефът пак го търси.

— Какво става с тебе? Защо не си бил на предварителната среща? — викна Бейли от слушалката.

— Но аз бях там! Вие ме видяхте да влизам.

— Да, видях те. Малко преди да влезеш. Нещо по-важно ли намери да правиш? Взе набързо някое интервю, а, Камерън?

— Казвам ви, че бях там! Мога да ви покажа пропуска си.

— Току-що проверих списъка на присъстващите и тебе те няма.

— Разбира се, че ме има. Ще ви го докажа.

— Всъщност името ти е в списъка, но не е отбелязано, че си присъствал.

— Господин Бейли, пропускът е пред мен. Държа го в ръката си.

— Пропускът ти не става за нищо, ако не си го използвал, Камерън. Казвай сега къде беше.

— Прочетете материала ми и ще разберете точно къде съм бил.

— Току-що разговарях с трима-четирима души, които са били там. Попитах човека от охраната, секретарката на Карпатия, и разбира се, Планк. Никой от тях не те е виждал. Ти просто не си бил там.

— Едно ченге ме видя! Разменихме си визитните картички.

— Връщам се в редакцията, Уилямс. Ако не те заваря там, уволнен си.

— Ще бъда тук.

Бък намери визитната картичка на ченгето и набра номера.

— Полицейско управление — чу той гласа на служителя.

— Сержант Били Сени, моля. — Бък прочете името от картичката.

— Я повторете името.

— Сени. Или може би Кени?

— Не го познавам. От кое управление е?

Бък продиктува номера от визитната картичка.

— Да, това е нашият номер, но нямаме такъв човек.

— Как мога да го намеря?

— Имам си достатъчно работа, приятел. Звънни в централното управление.

— Много е важно. Нямате ли вътрешен указател?

— Слушай, тука има хиляди ченгета.

— Само погледнете на името Сени, моля ви.

— Момент — не се забави много. — Нищо. Съжалявам.

— Може ли да е някой нов?

— Може и леля ти да е. Откъде да знам.

— Къде да се обадя?

Бък си записа номера на централното управление и проведе отново същия разговор. Само че този път попадна на приятна млада жена.

— Мога да проверя още на едно място — предложи тя. — Ще се обадя в отдел „Кадри“. На вас няма да кажат нищо, защото не сте униформен полицай.

Той чу как момичето продиктува името, а след това каза:

— Аха, аха. Благодаря. Ще му предам.

Накрая отново се обади на Бък.

— От отдел „Кадри“ потвърдиха, че в Нюйоркското полицейско управление няма човек с такова име и никога не е имало. Ако сте попаднали на фалшива полицейска карта, биха искали да я видят.

Единственото, което можеше да направи, бе да се опита да убеди Стантън Бейли.

* * *

Рейфърд Стийл, Клои и Брус Барнс напрегнато следяха пресконференцията в седалището на ООН с надеждата да видят Бък.

— Къде е? — чудеше се Клои. — Трябва да е там някъде. Всички участници в предварителната среща са там. А кое е това момиче?

Когато я видя, Рейфърд се изправи и без да може да проговори, посочи към екрана.

— Тате, и ти ли мислиш така?

— Без съмнение прилича на нея — промълви пилотът.

— Шшт — предупреди Брус. — В момента той ги представя.

— И моят нов личен сътрудник, госпожица Дърам, която изостави кариерата си в авиолиниите…

Рейфърд се строполи на стола.

— Надявам се Бък да не е замесен в тази работа.

— Аз също — присъедини се Брус. — Това би означавало, че може и него да са засмукали.

Новината за самоубийството на Стонагъл и нещастния случай с Тод-Котран ги потресе.

— Може би Бък все пак е послушал съвета ми и не е отишъл. Надявам се да е така — каза с въздишка Брус.

— Едва ли. Няма да е Бък, ако не отиде — намеси се Клои.

— Така е — потвърди Рейфърд.

— Знам — съгласи се Брус, — но все пак се надявам. Не искам да разбера, че е станал съучастник в някакво престъпление. Кой знае какво се е случило там вътре. А ние не можахме да направим нищо друго, освен да се молим за него.

— Иска ми се да мисля, че това е било достатъчно — рече Клои.

— Не — беше категоричен Брус. — Трябваше му и Божията закрила.

* * *

Един час по-късно, когато Стантън Бейли нахлу в кабинета на Бък, журналистът вече беше наясно, че срещу него стои сила, с която не може да се бори. Всички доказателства, че е бил на злополучната среща, бяха унищожени. Споменът за него беше заличен дори от паметта на присъстващите в залата. Знаеше, че Стив не се преструва. Той бе напълно убеден, че Бък не е бил там. Влиянието на Карпатия над тези хора нямаше граници. Ако Бък се нуждаеше от доказателство, че вярата му е истинска и че Бог присъства в живота му, вече го имаше. Сега разбираше, че ако не бе приел Христос, преди да влезе в онази зала, щеше да се превърне в една от марионетките на Карпатия.

Бейли не беше настроен да разисква фактите, така че Бък не се и опита да се защити, а го остави да говори.

— Не искам да слушам повече глупости за това, че си бил там. Сигурен съм, че беше в сградата, виждам и пропуска ти, но ти много добре знаеш, както знам и аз, а и всички останали, които бяха там, че всъщност те нямаше. Не разбирам каква по-важна работа намери да вършиш в този момент! Но ти допусна грешка, Камерън, която е неприемлива и непростима. Не можеш повече да бъдеш главен редактор.

— С удоволствие ще стана отново старши репортер — успя да каже Бък.

— И това не ме устройва, приятел. Искам да напуснеш Ню Йорк. Ще те пратя в чикагското бюро.

— За мен ще е чест да го ръководя.

Бейли поклати глава.

— Ти май не схващаш, Камерън. Нямам ти доверие. Трябва да те уволня. Но знам, че веднага ще се хванеш с някой друг.

— Не искам да работя за никой друг.

— Добре. Защото, ако се опиташ да се прехвърлиш при конкуренцията, ще съм принуден да им разкажа за този гаф. Ще работиш като кореспондент за Чикаго и околността. Жената, която беше помощничка на Лусинда, ще ти бъде шеф. Ще й се обадя днес, за да й съобщя новината. Това, разбира се, рязко ще намали заплатата ти, особено като се има предвид какво щеше да получаваш при повишението си. Вземи си няколко свободни дни, оправи нещата си тук, дай апартамента си под наем и си намери жилище в Чикаго. Някой ден ще си разчистя сметките с тебе, синко. Това беше най-жалкото оправдание, което съм чувал, и то от един от най-добрите професионалисти.

Бейли излезе и затръшна вратата.

Бък нямаше търпение да поговори с приятелите си в Илинойс. Но не искаше да звъни от редакцията или от апартамента си, а не беше сигурен и в клетъчния си телефон. Приготви си нещата и се качи на едно такси. По пътя за летището помоли шофьора да спре до един уличен телефон.

У семейство Стийл никой не отговаряше и той набра номера на църквата. Обади се Брус и му каза, че Клои и Рейфърд са при него. Бък го помоли да включи микрофона.

— Чувате ли ме добре? Ще взема самолета за „О’Хеър“ в три часа. Но искам още сега ви кажа — няма съмнение, че Карпатия е вашият човек. Той отговаря напълно на описанието, до последната подробност. Докато бях в залата, чувствах, че се молите за мен. Бог ме опази. Премествам се в Чикаго. Искам да стана член на… как го нарече, Брус?

— Ударната сила?

— Точно така!

— Означава ли това, че… — започна Клои.

— Знаеш точно какво означава — прекъсна я той. — С вас съм.

— Какво стана, Бък? — продължи да пита Клои.

— Предпочитам да ви разкажа, когато се видим. Но пък какъв материал съм ви приготвил! И вие сте единствените, които ще ми повярват.

 

 

Когато самолетът най-после се приземи, Бък се втурна по пътеката към изхода. Клои, Брус и Рейфърд Стийл го посрещнаха с радост. И тримата го прегърнаха, дори сдържаният капитан. Оттеглиха се в един ъгъл и Брус се помоли, като благодари на Бога за новия им брат и за неговата защита.

Четиримата минаха през сградата на летището и излязоха на паркинга. Вървяха прегърнати, свързани от обща цел. Рейфърд Стийл, Клои Стийл, Бък Уилямс и Брус Барнс щяха да се изправят лице в лице с най-жестоки изпитания, но те разбираха добре своята мисия.

Задачата на Ударния отряд беше ясна. Целта им бе да се противопоставят на Божиите врагове през седемте най-тежки години на хаос, които планетата Земя някога беше преживявала.