Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (13) (Роман за последните дни на Земята)

Тринадесета глава

Бък Уилямс седеше близо до един от изходите на летище „Кенеди“ и четеше съобщението за собствената си смърт. Заглавието на статията гласеше: „Известен журналист смятан за мъртъв“. Отдолу пишеше:

Тридесетгодишният Камерън Уилямс, най-младият старши репортер в екипа на информационен седмичник, се смята за мъртъв след бомбена експлозия в кола, паркирана пред малко заведение, в събота вечер в Лондон. Причините за експлозията, която отне живота на следовател от Скотланд Ярд, все още се изясняват.

Уилямс печели наградата „Пулицър“ като репортер на „Бостън Глоуб“. На двадесет и пет години става щатен репортер на списание „Глобъл Уикли“. През петте години работа за списанието той израства бързо до длъжността старши репортер. От тогава е написал повече от тридесет водещи статии и четири пъти подготвя материала за конкурса „Личност на годината“.

Известният журналист печели и престижната награда на името на Ърнест Хемингуей за военните си кореспонденции, отразяващи отбиването на руската въздушна атака над Израел преди повече от година. По думите на Стив Планк, главен редактор на „Глобъл Уикли“, администрацията на списанието отказва да потвърди новината за смъртта на Уилямс, докато не получи „неопровержими доказателства“.

Бащата и жененият брат на Уилямс живеят в Тусон. Снахата и племенниците на журналиста изчезнаха по време на странните събития миналата седмица.

Скотланд Ярд определя експлозията в Лондон като акт на отмъщение, дело на северноирландски терористи. Капитан Хауард Съливан определи жертвата, двайсет и девет годишния Алан Томпкинс, като „един от най-добрите си подчинени, чудесен човек и изключително интелигентен следовател, с когото било удоволствие да се работи“.

Съливан добави още, че Уилямс и Томпкинс са се сближили преди няколко години, след като журналистът интервюирал Томпкинс във връзка с една статия по проблемите на тероризма в Англия. Двамата точно излизали от едно заведение в Лондон, когато в служебния автомобил на Томпкинс избухнала бомба.

Тялото на следователя е идентифицирано, но на мястото на експлозията са намерени само личните документи на Уилямс.

* * *

Рейфърд Стийл бе обмислил всичко. Беше решил да признае откровено пред Клои за увлечението си по Хати Дърам и за чувството за вина, което го измъчва. Знаеше, че дъщеря му може и да не се изненада много, но със сигурност ще бъде разочарована. Искаше да сподели с нея желанието си да говори с Хати за своята нова вяра, като се надяваше, че по този начин и нещата с Клои ще потръгнат в някаква степен, без тя да се чувства заплашена от нещо. Предната вечер го беше придружила в църквата на срещата със скептиците, но си тръгна много преди края. Бе изпълнила и обещанието си да гледа касетата на пастира, но до този момент двамата не бяха обсъждали нито събранието, нито записа.

Рейфърд знаеше, че щом стигнат до „О’Хеър“, нямаше да имат достатъчно време за разговор. Затова поде темата още докато пътуваха в колата и поразени наблюдаваха разрушенията от двете страни на магистралата. По пътя от дома им до летището видяха повече от десетина опожарени къщи. Рейфърд предположи, че изчезналите семейства са оставили включени някакви електроуреди.

— Значи смяташ, че това е Божие дело? — запита Клои, без да проявява неуважение.

— Да, така смятам.

— Мислех, че Той трябва да е Бог на любовта и реда — каза Клои.

— Аз вярвам, че наистина е такъв. Това е Неговият замисъл.

— И преди имаше множество трагични случаи и не една безсмислена смърт.

— Аз също не разбирам всичко — оправда се Рейфърд. — Но както каза Брус миналата вечер, ние живеем в един греховен свят, който до голяма степен се владее от Сатаната.

— Олеле! — възкликна Клои. — Запита ли се защо си излязох по средата?

— Предполагам, защото въпросите и отговорите попадаха много близо до целта.

— Може би, но всички тия приказки за Сатаната, за Грехопадението и какво ли не още… — Тя замълча и разтърси глава.

— Мила, не твърдя, че разбирам нещата по-добре от тебе — успокои я Рейфърд. — Но зная, че съм грешник и светът е пълен с такива като мен.

— Смяташ, че и аз съм една от тях?

— Ако си като всички други, да. А ти как смяташ?

— Не го правя нарочно.

— И никога не проявяваш егоизъм или алчност? Не си завистлива, дребнава и злобна?

— Опитвам се да не бъда. Поне не за сметка на някой друг.

— Но все пак смяташ, че си изключение и за тебе не важи онова, което се казва в Библията: всички сме грешници и никъде няма нито един праведник? Нито един!

— Не знам, татко. Представа нямам…

— Но разбираш какво ме тревожи, нали?

— Да, знам. Смяташ, че времето е малко. Притесняваш се, че светът е изпълнен с опасности, а аз мисля твърде дълго и когато най-накрая реша какво да правя, вече ще е твърде късно.

— Не бих могъл да го кажа по-добре, Клои. Просто се надявам да знаеш, че мисля само за тебе и за нищо друго.

— Не се безпокой за това, татко.

— Какво е мнението ти за видеозаписа? Изясниха ли ти се нещата?

— Нещата стават съвсем ясни, ако вярваш във всичко това. Искам да кажа, че трябва да започнеш тъкмо с това като основа. Тогава всичко си идва на мястото. Но ако не си сигурен по отношение на Бога и Библията, на греха, небето и ада, тогава продължаваш да се питаш какво става и защо.

— Значи така стоят нещата при теб?

— Татко, не знам как точно стоят нещата при мен.

Рейфърд едва се сдържа да не се впусне в спор с нея. На обяд в Атланта, ако имат достатъчно време, ще се опита да й каже за Хати. Предвиждаше се само четирийсет и пет минутен престой преди самолетът да потегли обратно към „О’Хеър“. Рейфърд се питаше дали има право да се помоли полетът да има закъснение.

* * *

Стив Планк влезе забързан в сградата на летището и като потупа Бък по рамото, каза:

— Хубава фуражка. А това какво е? Сигурно от два дни не си се бръснал.

— Не ме бива много да се прикривам — извини се Бък.

— Не си толкова известен, че чак да се криеш — успокои го Стив. — Напоследък не си наминавал към жилището си, нали?

— Не. Към твоето също. Сигурен ли си, че никой не те е проследил до тук?

— Май започваш да развиваш параноя, а, Бък?

— Имам си основание — отвърна той, докато се качваха в таксито. Каза на шофьора да кара към Сентръл Парк и след това обясни на Стив цялата история.

— Защо смяташ, че Карпатия ще ти помогне? — попита го Планк малко по-късно, докато крачеха по една от алеите. — Ако Скотланд Ярд и борсата стоят зад всичко това, а Карпатия, както ти самият казваш, е свързан с Тод-Котран и Стонагъл, тогава може би ще поискаш от него да ухапе ръката, която го храни.

Минаха под един мост, за да се скрият от грейналото пролетно слънце.

— Имам известни подозрения към този човек. — Гласът на Бък отекна в каменните сводове. — Няма да се изненадам, ако разбера, че оня ден се е срещнал в Лондон със Стонагъл и Тод-Котран. Засега обаче смятам, че той е само пионка.

Стив посочи една пейка и когато двамата седнаха, каза:

— Всъщност днес видях Карпатия на пресконференцията, която даде. Единственият ми коментар засега е, че се надявам да излезеш прав.

— Розенцвайг беше силно впечатлен от него, а той е един проницателен старец.

— Карпатия наистина впечатлява — призна Стив. — Красив е като Робърт Редфорд на млади години. Тази сутрин говори на девет езика толкова свободно, сякаш всеки от тях му беше роден. Медиите направо ще го изядат.

— Казваш го, сякаш ти не си от тях — засече го Бък.

Стив сви рамене.

— Просто отстоявам своята гледна точка. Научил съм се да бъда скептик. Нека жълтите вестници да преследват известните личности. Но този човек има ум, има какво да каже. Хареса ми. Вярно че го видях само на пресконференцията, но той определено има план. И на теб ще ти хареса, а си по-голям скептик от мен. Освен това той иска да те види.

— Кажи ми нещо повече.

— Вече ти казах. След него се мъкне група от никому неизвестни хора, с едно изключение.

— Розенцвайг.

— Точно така.

— Каква е ролята на Хаим в тая работа?

— Още никой не знае със сигурност, но Карпатия явно успява да привлече съветници и експерти, които го държат в течение за най-новото в областта на технологиите, политиката, финансите и всичко останало. А нали си чувал, Бък, че той не е много по-възрастен от теб. Тази сутрин май казаха, че е на трийсет и три.

— И говори девет езика?

Планк кимна.

— Спомняш ли си кои точно?

— Защо питаш?

— Просто си мислех…

Стив измъкна от страничния си джоб репортерски бележник, отвори го и попита:

— По азбучен ред ли ги искаш?

— Разбира се.

— Английски, арабски, испански, китайски, немски, румънски, руски, френски и унгарски.

Бък се замисли и каза:

— Я повтори още веднъж.

Стив ги изброи пак, после попита:

— Какво ти дойде наум?

— Това момче опитен политик ли е?

— Не. Повярвай, нямаше никаква измама. Знае тези езици и си служи с тях много добре.

— Но нима не забелязваш точно кои езици владее? Помисли малко.

— Спести ми усилието — помоли Планк.

— Шестте езика на ООН плюс трите езика, които се говорят в собствената му страна.

— Да бе, вярно.

Бък кимна.

— Значи скоро ще трябва да се срещна с него?

* * *

Полетът до Атланта се оказа тежък, трасето бе натоварено и Рейфърд трябваше често да сменя височината, за да избягва въздушните ями. Можа да види Клои само за няколко минути, докато помощникът му остана в пилотската кабина и самолетът беше включен на автопилот. Отиде бързо при нея, но нямаше време да разговаря.

В Атланта желанието му се сбъдна. Имаше друг боинг 747, който трябваше да отлети за Чикаго в ранния следобед, а единственият друг пилот, освен Рейфърд трябваше да се върне по-рано. Чикаго и Атланта се договориха, размениха двата екипажа и дори намериха място за Клои. Така двамата можаха да напуснат летището за цели два часа и да отидат на обед.

Шофьор на таксито им беше красива млада жена, която с приятен мелодичен глас ги запита дали не искат да видят нещо „наистина невероятно“.

— Ако ни е на път.

— Само на няколко преки е от мястото, където искате да отидете — увери ги жената.

Тя направи няколко маневри, зави по странични отсечки и мина по две улици, където имаше пътна полиция.

— Ето там — посочи тя, като спря колата на песъчлив паркинг, ограден с дебела бетонна стена. — Виждате ли големия гараж от другата страна на пътя?

— Какво пък е това? — учуди се Клои.

— Странно, нали? — каза момичето.

— Какво се е случило? — попита Рейфърд.

— Така е, откакто започнаха да изчезват хора — отвърна тя.

Впериха погледи в шестетажната постройка на гаража, наблъскана с коли, които се бяха заклещили една в друга толкова плътно и някак си спираловидно, че крановете едва успяваха да ги извадят от страничните отвори на сградата.

— Всички са били вътре след някаква футболна среща, продължила до късно вечерта — започна да обяснява момичето. — Полицаите казаха, че и без това се е получило страхотно задръстване. Безкрайни редици от коли чакали да се измъкнат. Много хора се разхождали и излизали от гаража, докато чакат, а други просто стояли в колите си. На някои им омръзнало и се опитали да се проврат покрай другите. Представяте си, нали?

— Да, да.

— И изведнъж, пуф — продължи тя, — повече от една трета от шофьорите изчезнали. Просто ей така. Ако имало място пред тях, колите им продължавали да се движат, докато не се блъснат в други коли или в стената. Ако нямало място, просто се удряли в предната кола и спирали. Шофьорите, които останали в автомобилите си, не можели да мръднат ни напред, ни назад. Настъпила такава бъркотия, че хората просто изоставяли своите коли, прескачали чуждите и тръгвали да търсят помощ. На разсъмване започнали да изтеглят автомобилите от най-долните етажи на буксир, а към обед докарали кранове и от тогава работят.

Рейфърд и Клои наблюдаваха и клатеха глави. Крановете, които обикновено се използват при строителството на сгради, сега помагаха автомобилите да се овържат с вериги, после ги разклащаха, дърпаха ги и ги влачеха, за да ги измъкнат през отворите на гаража. Както изглеждаше, щяха да са нужни още няколко дни.

— А вие — Рейфърд се обърна към момичето зад волана — изгубихте ли близки хора?

— Да, господине. Мама, баба и двете ми малки сестрички. Но знам къде са — на небето, точно както мама винаги казваше.

— Смятам, че сте права — отвърна Рейфърд. — Жена ми и малкият ми син също си отидоха.

— Сега намерихте ли спасението? — попита момичето.

Рейфърд се изненада от прямотата, с която тя му зададе този въпрос, но вече разбираше какво значи това.

— Да, намерих го — каза той.

— Аз също. Трябва да си напълно сляп, за да не видиш светлината сега.

В този момент му се искаше да погледне Клои, но не го направи. Когато стигнаха пред ресторанта, възнагради щедро момичето. Докато обядваха, разказа на Клои за историята с Хати — точно както си беше. Дъщеря му мълча дълго, а когато заговори, гласът й беше неуверен.

— И ти така и не се възползва от това? — попита тя.

— Слава богу, не. Иначе никога нямаше да живея в съгласие със себе си.

— Това щеше със сигурност да нарани мама.

Той тъжно поклати глава.

— Понякога се чувствам толкова зле, сякаш в действителност съм й изневерил. Но намирах оправдание пред себе си, защото майка ти бе така заета със своята вяра.

— И все пак е странно. Тъкмо това някак си ме крепеше да не направя нещо лошо, докато бях в училище. Сигурна съм, че мама много ще се разочарова, ако научи какво съм вършила или говорила, докато не бях с вас. Не ми се ще и да помисля. Но като знаех колко искрена и предана беше, какви очаквания и надежди хранеше за мен, се въздържах да не направя някоя особено голяма глупост. Знаех, че се моли за мен. Напомняше ми го всеки път, когато ми пишеше.

— А казвала ли ти е нещо за последните времена?

— Разбира се. Непрекъснато говореше за това.

— Но ти все още не вярваш в думите й?

— Искам да вярвам, татко, наистина искам, но трябва да бъда интелектуално честна пред себе си.

Това за малко щеше да извади Рейфърд от равновесие. А не беше ли и той на нейните години същият псевдоинтелектуалец? Прекарваше всичко през гъстото сито на интелекта си, докато съвсем наскоро свръхестественото не се стовари върху академичната му претенциозност и не я разби напълно. Но момичето от таксито го каза много точно: трябва да си съвсем сляп, за да не видиш светлината сега. Няма значение колко си образован.

— Ще поканя Хати да вечеря с нас тази седмица — каза той.

Клои присви очи.

— Какво, да не би да смяташ, че сега си свободен да действаш?

Рейфърд беше изненадан от собствената си реакция. Имаше желание да удари шамар на собствената си дъщеря, но се сдържа. Никога досега не беше понечвал да я удари. Стисна зъби и предпочете да изрази с думи възмущението си:

— Как можеш да говориш така, след всичко, което току-що ти казах? Това е обидно.

— А нима не е обидно онова, на което си се надявал с тази Хати Дърам, татко? Нима смяташ, че тя не се е досещала какво става? Как мислиш, че ще изтълкува поканата ти? Може да дойде и да разбие всичко между нас.

— Смятам предварително да изясня намеренията си, а те са почтени, по-почтени от когато и да било преди, защото сега нямам какво да й предложа.

— Значи сега, вместо да й се метнеш, ще почнеш да й проповядваш?

Нямаше сили да спори повече:

— Държа на нея като човек и искам тя да знае истината, за да може да направи каквото трябва.

— А ако тя не поиска?

— Това си е нейно право. Аз ще изпълня това, което зависи от мен.

— А ако аз не постъпя както ти искаш и с мен ли ще се отнесеш така? И ще си спокоен, че си изпълнил дълга си?

— Да, но държа на тебе много повече, отколкото на Хати.

— Трябваше да помислиш за това, преди да застрашиш всичко друго, като започнеш да я ухажваш.

Рейфърд отново се почувства обиден, но сам си беше навлякъл тези неприятности и знаеше, че го заслужава.

— Може би точно затова не предприех нищо. Мина ли ти през ума тази мисъл? — попита той.

— Това е нещо ново за мен — отвърна му Клои. — Надявам се, че си се въздържал заради жена си и децата си.

— За малко да не успея.

— Така и предполагах. Ами ако този подход към Хати те направи още по-привлекателен за нея? Сега какво би те спряло да не проявиш чувства и ти? Ако си убеден, че мама е на небето, значи вече не си женен.

Рейфърд поръча десерта и остави салфетката си на масата.

— Може би разсъждавам наивно, но го усещам по същия начин, сякаш е умряла внезапно. Последното нещо, за което мисля сега, е друга жена, а най-малкото Хати. Тя е твърде млада и неуравновесена, а аз съм толкова отвратен от себе си задето се поддадох на изкушението. Искам да говоря с нея открито и да чуя какво ще каже тя. Ще ми бъде за урок, ако разбера, че всичко това е било само плод на моето въображение.

— Искаш да кажеш, при подобни случаи в бъдеще?

— Клои, обичам те, но започваш да ставаш лоша.

— Знам. Извинявай. Наистина прекалих. Но как ще разбереш дали тя ти казва истината? Защо смяташ, че ако й кажеш, че си проявил слабост, но вече не се интересуваш от нея, тя ще изпадне в неизгодното положение да признае, че също е мислила за възможността да сте заедно?

Рейфърд вдигна рамене.

— Може и да си права. Но аз трябва да бъда честен с нея, дори и тя да не е откровена с мен. Дължа й го. Искам да приеме сериозно онова, от което според мен се нуждае сега.

— Не знам, татко. Мисля, че е прекалено рано да й говориш за Бога.

— Колко рано е прекалено рано, Клои? Нищо вече не е сигурно. Вече не.

* * *

Стив извади от вътрешния джоб на сакото си две журналистически карти, които даваха право на притежателите им да присъстват на речта на Николае Карпатия пред Общото събрание на ООН същия следобед. Картата на Бък беше на името на Джордж Орешкович.

— Кажи сега, не се ли грижа за тебе?

— Невероятно — съгласи се Бък. — Колко време имаме?

— Малко повече от час — уточни Стив, като стана и махна на едно такси да спре. — И както вече ти казах, той иска да се срещне с теб.

— Нали може да чете? Би трябвало да мисли, че съм мъртъв.

— Предполагам. Но той ще си спомни, че ме е видял тази сутрин, и аз ще успея да го убедя, че за него е също толкова добре да бъде интервюиран от Джордж Орешкович, колкото и от легендарния Камерън Уилямс.

— Може и да е така, Стив, но ако и той е като другите политици, сигурен съм, че ще държи на името и позицията си, т.е. ще иска да се срещне с журналист от висока класа, а не с никому неизвестен репортер. А независимо дали ти харесва или не, в момента съм точно такъв пишещ брат. Как ще го убедиш да разговаря с едно непознато име?

— Не знам. Може и да му кажа, че това всъщност си ти. И докато си с него, ще пусна информация, че съобщението за смъртта ти е невярно и точно в този момент взимаш интервю от Николае Карпатия за водещата статия на списанието.

— Водеща статия? А доскоро го наричаше дребен бюрократ от незначителна в стратегическо отношение държава.

— Не забравяй, че бях на пресконференцията му, Бък. Запознах се с него. Най-малкото, мога да преценя какво мисли да прави конкуренцията. Ако не го представим както трябва, ще бъдем единственото изключение от всички списания в страната.

— Нали ти казах, че ако е като всички други политици…

— Не се безпокой за това, Бък. Ще откриеш, че този човек е на светлинни години от обикновения политик. Ще ми благодариш, че съм ти поверил водещото интервю с него, което той ще даде специално за нашето списание.

— Мислех, че идеята е негова и се дължи на моята невероятна известност — усмихна се Бък.

— Е, и? Можех да му откажа.

— Да бе! И да се окажеш главен редактор на единствения национален седмичник, който е пропуснал да отрази най-забележителната нова фигура, посетила Щатите.

— Повярвай, Бък — каза Стив, докато пътуваха към сградата на ООН, — това ще е нещо наистина свежо след нещастията и мъките, за които четем и пишем вече дни наред.

Двамата показаха пропуските си и влязоха, но Бък поизостана, за да не го видят колегите му и конкуренцията, докато заемат местата си в залата на Общото събрание. Стив му беше запазил място в дъното, така че да не привлече вниманието, когато се промъкне в последната минута. Междувременно главният редактор използва клетъчния си телефон, за да предаде информация за „съживяването“ на Бък, така че да я пуснат във вечерните новини.

Карпатия влезе в залата изпълнен с достойнство, но без да излъчва студенина или някаква злокобност. Придружаваха го половин дузина души, сред които бяха Хаим Розенцвайг и някакъв финансов гуру, свързан с френското правителство. Карпатия беше висок малко над метър и осемдесет, с широки рамене и развит гръден кош, елегантен, атлетичен, рус и с хубав тен. Гъстата му коса беше старателно подстригана около ушите, бакенбардите и врата. Носеше изключително консервативен тъмносин костюм на тънки райета и подходяща вратовръзка.

Отдалече можеше да се види, че човекът е скромен и целеустремен. Въпреки че присъствието му в залата веднага се забеляза, той не изглеждаше ни най-малко впечатлен или погълнат от себе си. Не носеше някакви набиващи се в очи скъпоценности. Скулите и носът му бяха силно изразени като у римляните, а под гъстите му вежди се открояваха пронизващи дълбоки сини очи.

Бък с изненада забеляза, че Карпатия не носи никаква папка и предположи, че ще извади бележките за речта си от вътрешния джоб на сакото си. А може би бяха у някой от придружаващите го. Но Бък се лъжеше.

Генералният секретар на ООН, Муангати Нгумо от Ботсвана съобщи, че Общото събрание ще има честта да изслуша кратката реч на новоизбрания румънски президент. Гостът ще бъде официално представен от уважаемия д-р Хаим Розенцвайг, когото всички познават.

С неочаквана за годините си пъргавина Розенцвайг се отправи към подиума и първоначално бе посрещнат с повече аплодисменти от Карпатия. Прочутият израелски учен и държавник каза само, че за него е огромно удоволствие да представи на „тази достойна и дълбоко уважавана аудитория един млад човек, когото самият той обича и цени както никого досега“.

— Моля ви, поздравете с добре дошъл Негово превъзходителство, президента на Румъния Николае Карпатия — завърши Розенцвайг.

Карпатия се изправи, обърна се към залата и скромно се поклони. После сърдечно се ръкува с Розенцвайг. Вежливо изчака встрани, докато старецът седне, после застана пред всички спокоен и усмихнат и заговори направо. Той не само не използваше бележки, но нито веднъж не сгреши, не се поколеба, като през цялото време не сваляше поглед от аудиторията.

Говореше убедително и със страст, често се усмихваше, а понякога използваше уместни шеги. Отдаде дължимото на събитията отпреди няколко дни, като каза, че напълно съзнава колко малко време е минало „откакто изчезнаха милиони хора по цялата земя. Много от тях сега трябваше да са в тази зала“ — отбеляза почтително той. Карпатия говореше на отличен английски с едва забележим румънски акцент. Произнасяше ясно и отчетливо всяка дума. Но и сега не пропусна да използва деветте езика, които владееше, като всеки път превеждаше казаното на английски.

При една от най-трогателните сцени, на които Бък беше присъствал, Карпатия сподели, че е дълбоко развълнуван от възможността да посети за първи път това историческо събрание, откъдето звучи гласът на народите. В студ и пек, един по един техните представители прииждат от всички краища на земното кълбо, изминали път, не по-лек от този до Светите места. И се изправят в защита на мира, твърдо решени веднъж завинаги да оставят зад себе си безумията на войната и кръвопролитията. Тези народи, големи и малки, дадоха своите жертви и трябваше да се примирят с множество ранени и осакатени сред редиците на техните най-млади и обещаващи в развитието си поданици.

— Нашите предшественици са мислели в световен мащаб много преди аз да дойда на този свят — каза Карпатия. — През 1944 година, когато се създават Международният валутен фонд и Световната банка, великият гостоприемен народ на Съединените американски щати заедно с Британската общност и Съюза на съветските социалистически републики се срещат на прочутата конференция в Дъмбартън Оукс, за да обявят раждането на тази организация.

След като разкри широките си познания по история и отличната си памет за места и дати, Карпатия продължи:

— От официалното си създаване на 24 октомври 1945 година и първото Общо събрание, състояло се в Лондон на 10 януари 1946 година, до днес народите и народностите се събират, за да засвидетелстват волята си за мир, братство и взаимопомощ.

Той си пое дъх и заговори, като почти шепнеше:

— От близки и далечни земи идват те: Афганистан, Албания, Алжир… — продължи да изброява, като ту повишаваше, ту драматично понижаваше тон и изговаряше внимателно името на всяка държава, член на Обединените нации. Гласът му изразяваше обич към тези страни и приобщеност към идеалите на Общността. Карпатия несъмнено се вълнуваше силно, докато назоваваше страна след страна, без да е монотонен, но и без да бърза.

Присъстващите забелязаха, че при произнасянето на всяко име представител на страната гордо се изправяше, сякаш наново гласуваше за мир между народите. Карпатия кимаше и се усмихваше на всеки. Почти всички страни имаха свои представители. След космическото бедствие, което светът бе понесъл, те бяха дошли, за да търсят отговори, помощ, подкрепа. И сега им се даваше възможност още веднъж да изразят своята позиция.

Бък се чувстваше мръсен и уморен. От два дни не се бе преобличал. Но гласът на Карпатия го накара да забрави за себе си. Когато изброяваше държавите с буквата С, тези, които бяха прави, започнаха тихо да ръкопляскат на всяка следваща страна. Имаше нещо много тържествено и въздействащо в тази проява на обич и уважение, в това приобщаване към световното единство. Хората ръкопляскаха тихо, така че да се чува гласът на Карпатия, но всичко беше толкова сърдечно и затрогващо, че Бък усети как от вълнение буца заседна на гърлото му. Забеляза нещо странно. Представителите на пресата стояха заедно с посланиците и делегациите на своите страни. Изглежда временно бяха забравили за обективността на световните медии. При други обстоятелства те биха определили събитието като шовинизъм, патриотарство или лицемерие.

Бък изпита желание също да стане, като съжаляваше, че неговата страна е в края на списъка по азбучен ред. Но докато чакаше, в гърдите му се надигаха вълнение и гордост. С посочването на всяка следваща страна все повече хора се изправяха и ръкоплясканията се засилваха. Карпатия се справяше отлично със задачата си. Говореше все по-развълнувано и увличащо.

Гласът му гърмеше, а хората се изправяха и ръкопляскаха.

— Саудитска Арабия! Сирия! Сомалия! Судан!

Карпатия рецитираше вече повече от пет минути, без да пропусне нито един такт. Нито веднъж не се поколеба, не се запъна, не сгреши никое име. Бък вече седеше на ръба на стола си, докато ораторът продължаваше:

— Суринам! Съединени американски щати!

Бък скочи, до него се изправи Стив, наред с още десетки други представители на пресата.

С изчезването на толкова много хора от лицето на земята нещо се беше променило. Може би журналистите вече нямаше да бъдат същите. Разбира се, щеше да има скептици и такива, които превъзнасят обективността. Но какво се случи с братската обич? С взаимопомощта? С дружбата между народите?

Тези неща отново съществуваха. Никой не бе очаквал, че пресата ще посредничи на един новоизгрял политик в контактите му с обществото. През този следобед обаче Карпатия със сигурност спечели журналистите на своя страна. Към края на списъка с повече от двеста имена младият Николае бе изпаднал в емоционална треска. Беше вложил толкова сила и чувство в простото изброяване на названията на страните, жадуващи да се обединят една с друга, че успя да изправи делегати и журналисти на крака — всички без изключение му ръкопляскаха. Дори скептиците Стив Планк и Бък Уилямс не спираха да изразяват възторга си и нито за миг не изпитаха неудобство, че са нарушили принципа за обективност.

Но това не беше краят. Неумолим, Николае Карпатия продължаваше да говори. През следващия половин час той показа такива задълбочени познания за историята на Организацията на обединените нации, сякаш сам я бе създал и развил. За човек, който никога досега не е стъпвал в Америка, нито е посещавал седалището на ООН, младият мъж удивително добре познаваше структурата и функциите на организацията.

По време на речта си Карпатия изброи всички досегашни генерални секретари, като посочи не само годините, но и точните дати на началото и края на мандатите им. Той говори като опитен познавач за шестте основни органа на Обединените нации, за техните членове в момента, за конкретните задачи и отговорности, както и за предизвикателствата пред тях.

По-нататък ораторът се спря на осемнайсетте представителства, без да пропусне нито едно, като посочи поименно настоящите им директори и седалищата им.

При такова удивително представяне не беше никак чудно, че този човек така бързо бе израснал до положението на ръководител в собствената си страна, а и че предишният президент се бе оттеглил сам. Нямаше нищо странно и във факта, че Ню Йорк вече го бе приел.

След всичко, което видя, Бък не се съмняваше, че Николае Карпатия много скоро ще бъде приет не просто от цяла Америка, а и от света.