Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Percy Jackson’s Greek Heroes, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Драганов, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Градско фентъзи
- Детско и младежко фентъзи
- Митологично фентъзи
- Фентъзи
- Характеристика
-
- XXI век
- Античност
- Древна Гърция
- Митологични и приказни герои
- Митологично време
- Път / пътуване
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- maskara (2024)
Издание:
Автор: Рик Риърдън
Заглавие: Гръцките герои на Пърси Джаксън
Преводач: Александър Драганов
Година на превод: 2015 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 19.09.2015 г.
Редактор: Сабина Георгиева
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-1555-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19688
История
- — Добавяне
Отрера създава амазонките (и сайта им)
Не знаем много за Отрера от старите митове. Древните гърци не ги интересувало откъде идвала и какво я било направило такава, каквато била. Защо ли?
1) Защото била жена.
2) Защото била страшна жена.
3) Защото била страшна жена, която убивала древногръцки мъже.
Първоначално живеела в северните земи около Черно море — същата местност, откъдето по-късно дошли велики водачи на човечеството като Атила, владетеля на хуните. Не сме наясно от кой народ е била Отрера. Вероятно защото го е избила. Знаем, че по някое време е осъзнала, че животът на домакиня от бронзовата епоха не струвал. Решила да направи нещо по въпроса. Чудите се какво ли би накарало една жена да полудее, да избие мъжете от племето си и да създаде нация от жени убийци?
Споменах ли, че животът на домакинята от бронзовата епоха бил труден? В онези времена най-доброто за една жена било да е родом от Спарта. А ако Спарта е най-добрият ти вариант за каквото и да е било, значи наистина си загазил. В Спарта обаче жените имали право на собственост. Уважавали ги като майки на воини. Младите момичета можели да служат в храма на Артемида и да бичуват мъже по време на жертвоприношенията на богинята, докато кръвта им покапе по олтара. За повече детайли прочетете „Изродите на Древна Спарта“.
Но ако си била жена родом от Атина, люлката на демокрацията, това било почти толкова лошо, колкото да си роб. И… да, имали си роби. Жената нямала право на собственост. Нямала право да гласува. Не можела да има своя собствена работа. Не можела дори да ходи на агората — обществения площад, нещо като античен мол. Макар че много жени все пак правели това заради вкусните пилета, които продавали там.
Всъщност от жените се очаквало основно да си седят вкъщи, да готвят, да чистят и да изглеждат хубави. Ако можело всичко това едновременно. Сега, аз като съвременен супергерой мъж съм способен да го направя без проблем. Но не всички ги бивало. (Гаджето ми Анабет се хили зад гърба ми. Защо? Нещо смешно ли казах?)
Жените в Атина дори не можели да изберат за кого да се омъжат. Това се отнасяло за повечето жени в онези времена. В детска възраст родителите ти били твои настойници. (Ще рече по-точно, че баща ти бил твой настойник, тъй като майка ти трябвало да те научи да готвиш и да изглеждаш добре.) Бащата взимал всичките решения.
Не ти харесва? Ами тогава вариантите са да те набият, да те убият или да те продадат в робство. Избирай внимателно. Щом навършиш възраст, подходяща да се омъжиш — ще рече дванайсет, тринайсет, — баща ти избирал подходящ за теб съпруг. Късметлията можел да бъде и по-стар. И грозен. И дебел. Но не се тревожи! Бащата правел така, че съпругът ти да има социален статут, от който да се облагодетелства. Плащал на мъжа ти зестра — подобаваща цена, задето те взимал. В замяна съпругът ти се задължавал да подкрепя баща ти в политическите и търговските дела. Та докато си седиш вкъщи, готвейки и изглеждайки хубава за твоя богат, дебел и стар съпруг, си можела да се утешаваш с факта, че той ще се погрижи за интересите на баща ти.
Вече като съпруга, твой настойник ставал мъжът ти. Той взимал всички решения като баща ти. Не ти харесва? Ами виж възможните наказания по-горе?
Започваш ли да избесняваш?
Вече сигурно разбираш какво е мотивирало Отрера. Нещата, на които се натъкнах в Атина и Спарта, са слаба работа. В северните земи, където била родена Отрера, животът бил много по-суров, а условията за жените — десет пъти по-лоши.
А когато Отрера полудяла, станало зловещо.
Още като дете, любимите й богове били Артемида и Арес. Артемида бранела младите девойки, така че в това намирам известен смисъл. Тя нямала нужда от смрадлив мъж, който да я брани, и това допаднало на Отрера. Ако народът на Отрера напомнял този на спартанците, подозирам, че като млада Отрера е била младша жрица на Артемида. Мога да си представя как бичува мъже, докато кръвта им не потече по олтара.
„Хей, бичуването на мъже до кръв е забавно!“, помислила си тя.
Отрера обаче не искала да става последователка на Артемида. Това означавало да се откаже от мъжете завинаги. А Отрера ги харесвала — стига да не й заповядвали какво да прави. По-късно имала много гаджета. Дори родила две дъщери. Но повече за това след малко.
Другият й любим бог бил Арес, господарят на войната. Такъв тип се струвал привлекателен на Отрера. Тя била родом от свирепа страна. Животът бил жесток. Ако си искал нещо, трябвало да убиеш. Ако са успеели да те ядосат — да фраснеш някого в лицето. Просто. Ясно. Кърваво. И забавно.
Като повечето земи в древни времена и родното място на Отрера било контролирано от мъжете. Жените нямали права. Не им разрешавали да се бият. По някое време Отрера се подразнила от това, че можела само да готви, да бърше пода и да пере бельото на мъжа си, като на всичкото отгоре трябвало и да радва окото му. Решила да се научи на самоотбрана… в случай че й се налагало.
През нощта избягала в гората с меча и лъка на съпруга си. Научила се да се бие, като удряла дърветата и имитирала движенията, които виждала да правят младите войници. Опитвала се да стреля, докато накрая не станала толкова добра, че можела да улучи диво животно в окото от двеста метра. Когато се почувствала уверена във възможностите си, Отрера се свързала със свои съгражданки, които също като нея недоволствали и се дразнели. Били уморени от това дебелите им стари и миризливи мъже да ги командорят, да ги бият, убиват или продават в робство, в случай че им възразявали.
Отрера тайно обучила приятелките си да се сражават. Нощем в горите усвоили ловните умения на Артемида, но се молели на Арес за кураж и смелост в боя. Да боготвориш и двамата, било странна смесица. Нещо от тоя род: „Велика Артемидо, кажи ни, че всички мъже са глупави грубияни. Затова нека почетем и Арес, най-глупавия грубиян от всички!“.
Но се оказал успешен дует. Отрера и последователките й скоро станали свирепи и безстрашни.
Известно време се правели, че всичко вкъщи било наред. Един ден обаче се случило нещо, което подлудило Отрера. Не знам какво точно. Може съпругът й да й бил наредил да му донесе бира от хладилника за стотен път, от което чашата да е преляла. Може би й крещял, че не била достатъчно хубава, докато чистела пода.
Отрера спокойно взела меча на мъжа си от гардероба. Скрила острието в полите си и отишла до мястото, където той седял.
— Искам развод — заявила тя.
Мъжът й се оригнал.
— Не може. Аз взимам решенията. Ти си моя. А и разводът още не е измислен.
— Измислих го — отвърнала Отрера и отсякла главата на мъжа си. Повече нямал да я строява за още бира, кръвта му обаче опръскала току-що почистения под. Отрера се вбесила.
Излязла с меча в ръка от колибата си и изграчила като гарван, свещеното животно на Арес. Последователките й чули сигнала. Взели мечовете, кинжалите и сатърите си. Да бъдеш мъж се оказало най-опасното поприще в града.
Повечето мъже били убити или оковани, но няколко късметлии избягали. Те отишли до най-близкия град, където обяснили какво ги било сполетяло.
Представете си разговора:
— Жената извади меч срещу мен.
— И ти избяга!
— Ама тя беше полудяла! Жените избиха всички!
— Вашите жени са погубили най-добрите ви воини? Какви мъже сте вие тогава! Ще идем да им дадем един хубав урок!
Мъжете от съседния град отишли в този на Отрера, но не приели нещата насериозно. Все пак щели да се бият с жени. Сметнали, че ще отвъртят няколко шамара, ще изпият няколко бири, ще вземат най-красивите жени за робини и ще се върнат у дома.
Но не станало така. Отрера била поставила капани и бодлива тел по пътя. Вдигнала барикади пред вратите, охранявани от най-добрите й стрелци и мечоносци — все жени.
Мъжете се появили. Последователките на Отрера ги избили.
След това Отрера продължила към съседния град. Освободила жените, зачислила в армията си онези, които искали да се сражават, и пуснала другите да си вървят. Останалите мъже били убити или заробени. Неколцина ужасени оцелели излягали в близките села и разпространили слуха за лудата Отрера и групата й весели убийци.
Воините от следващия град опитали да ги спрат. Били избити. И така отново и отново. Скоро Отрера завладяла редица градове. Разполагала с армия от свирепи жени, склонни да я последват по пътя към славата. Били мотивирани да воюват, тъй като ако изгубели, враговете им нямало да ги пощадят. Нямало и да се отнесат с тях като към военнопленници. Щели да ги пребият, да ги продадат като робини, а после да ги погубят. Всичко накуп!
Отрера все още се учела как да организира войската си, когато мъжете от околните големи градове я приели насериозно. Те вдигнали на бунт стабилна армия — хиляди ветерани с истински оръжия, които не мислели за бири и шамари.
Съгледвачите на Отрера я предупредили какво се задавало.
— Нужно ни е още време — казала тя. — Не съм обучила жените както трябва. Освен това тази страна е сурова, свирепа и наистина гадна. Не си струва да се борим за нея. Нека се отправим към по-богати земи и там да си направим царство!
За последователките й това означавало открита война, която можело да не спечелят. Цялото племе жени воини, заедно с робите и пленниците, с децата и домашните животни, барабар с любимите играчки, мигрирало от другата страна на Черно море, на северния бряг на местността, където днес се намира Турция. Очаквала ги слава…
А също и много кръв и човекоядни птици.
Близо до река Термодонт Отрера основала нова столица, наречена Синопа. Обучила армиите и събрала подкрепления, като постепенно разширила териториите си, установявайки къде били най-хубавите ресторанти.
Ситуирала новото си царство на хубаво място — на североизток от Гърция и северозапад от Персия, където не стъпвал човешки крак. Поне не и мъжки. Успеела ли да завладее нов град, гледала да не оставя оцелели мъже. Така мълвата за нея не се разпространила. Докато съседите й се усетят, че ги грозяла заплаха, станало твърде късно. Новата нация вече била пуснала корени. Избрали си ужасен символ — сламено човече с голямо кръстче през него. Станали известни в целия свят като амазонките.
Защо ги наричали амазонки? Никой не знае. Няма нищо общо с голямата река в Бразилия. (Да е жива и здрава Анабет, че ми каза. Вече си представях жени воини в джунглата, заобиколени от папагали, маймуни и пирани.) Древните амазонки нямат нищо общо и с едноименната електронна книжарница[1]. Това не е компания, чрез която държат в тайна плановете си за световно господство.
(Да бе).
Някои гърци смятали, че името „амазонка“ идва от думата „амазос“, което ще рече без една гърда. Вярвали — и предупреждавам ви, ГАДНО Е, — че амазонката отрязвала дясната си гърда, за да стреля по-добре с лъка и копието.
Но това просто не е истина. Не само е гадно. Защо амазонките биха направили такова нещо? Да, били свирепи убийци, но можеш да стреляш с копие и лък без да режеш каквото и да е било.
Освен това, ако видите древни статуи на амазонки, ще се убедите, че няма доказателства те да са били, ъъ, осакатени. В заключение, виждал съм амазонки. Те не обичат да се самонараняват, тормозят само другите хора, не и себе си. Някои гръцки автори осъзнали, че това било глупава теория. Един тип на име Херодот нарекъл жените на Отрера андроктони, което ще рече убийци на мъже. Омир им викал антианейраи, което означава „бият се като мъже“. И двата термина са много по-точни от формулировката „правят нещо гадно, за да стрелят по-добре“.
Но аз съм привърженик на теорията, че думата „амазонка“ идва от персийското „ха-мазан“, което означава „воини“. Харесвам тази теория, защото Анабет я харесва, а ако не харесам нещо, което тя харесва, започва да се държи като „хамазанка“.
Та така. Амазонките се появили на бойната сцена, дръзки и шумни. С годините ставали все по-силни и многобройни, докато не създали нова генерация момичета, които се мислели за воини и се борели като такива.
Сега се питате: нали били народ, съставляван само от жени. Как съумели да продължат поколението си? Откъде идвали малките сладки амазонки убийци?
Първо, амазонките имали мъже роби. Нали ви споменах това. Някои от тях станали първите съпрузи, които си стояли у дома и се наслаждавали на същите права и свободи, които имали жените в другите държави, което ще рече, че нямали права. Мило.
Второ, амазонките били сключили странен договор със съседите си — племе, наречено гаргареани. Гаргареаните живеели на другия край на огромната планина на север от страната на амазонките. Били племе, съставено само от мъже. Сериозно, цяло племе мъже? Това означава купища неизпрано бельо, холове, в които царува пълен хаос, и остатъци от храна в хладилника, ухаещи по-зле и от отровните изпарения, носещи се от езерото на Фаетон.
Бихте предположили, че мъжкото племе било най-лошият враг на амазонките. Напротив. Чували ли сте поговорката, че добрата ограда прави добрите съседи? И аз не съм. Според Анабет ще рече следното: „Не пипай моите неща и ще се разбираме чудесно“. В случая с гаргареанците и амазонките, огромната планина ги правела страхотни съседи. Двете общества никога не се закачали помежду си. Веднъж годишно, по взаимно съгласие, вдигали голям купон на върха на планината. Амазонките се сближили с гаргареанците и знаете ли какво — девет месеца по-късно много амазонки родили малки сладки бебета убийци.
Задържали момичетата и ги отгледали, за да попълнят редиците на следващото поколение воини. Момчетата… на кого му трябвали момчета? Амазонките изпращали най-силните и здрави на гаргареанците. Ако Отрера сметнела, че бебето било прекалено слабо или болнаво (то е бебе, как може да не е слабо), отнасяла го на скалата и разчитала дивата природа да се погрижи за него. Жестоко и сурово? Да, животът бил такъв в онези времена.
Отрера оглавявала воините си в поредица успешни завоевания в Мала Азия и Гърция. Основали два известни града по бреговете на Западна Турция — Смирна и Ефес. Защо избрала тези имена, не знам. Аз бих ги кръстил „Сритвамград“ и „Погромград“. Но аз съм си аз.
Често воювали с гърците. Ако отидете до Атина днес, ще видите много картини, изобразяващи битките между гърци и амазонки. Ако се съди от картините, гърците винаги печелели, но това е пожелателно мислене. В действителност амазонките ужасявали гърците. Воините на Отрера заробвали мъжете, биели се като демони, отказвали да готвят и да чистят пода.
Скоро силите на амазонките нараснали толкова, че се разделили на различни флангове. Техни градове се появили по целия свят. Древногръцките писатели ги бъркали, когато описвали къде живеят амазонките:
— Тук са.
— Не, там.
НЕ, ТЕ СА НАВСЯКЪДЕ!
Отрера останала царица на цяла Енчилада (мисля, че това била официалната й титла). Управлявала от столицата си Синопа и ако искала война, всички амазонки й се подчинявали. Никой не желаел да бъде на противниковата на Отрера страна, но за нещастие, когато си мъж, така се случвало винаги.
Всъщност не съвсем. Влюбила се веднъж. И любовта била по-грозна от което и да било клане…
Веднъж, след приключването на поредния тежък ден на убийства, Отрера се разхождала с воините си по бреговете на Черно море след битката. Обирала мъртвите тела, поробвала оцелелите. И тогава червено сияние озарило облаците.
— Добре се справяш — гръмнал дълбок глас от небето. — Ела да се видим на острова на хоризонта. Искам да обсъдим това-онова.
Амазонките не били плашливи, но този глас ги изпълнил с ужас.
— Няма да отидете, нали? — попитала една от предводителките на царицата.
Отрера погледнала към водата. И действително, на хоризонта се виждало тъмно парче земя.
— Ще ида — решила тя. — Червеното сияние и този зловещ глас над бойното поле… или халюцинираме след снощния пир, или току-що чухме гласа на бог Арес. По-добре да ида и да проверя какво иска.
Отрера загребала с една лодка до острова. На брега стоял бог Арес, висок два метра и облечен с бронзови доспехи. В ръката си държал копие, а наметалото му било с цвета на кръвта. Ботушите му били изпръскани с кал и кръв (понеже обичал да танцува върху труповете на враговете си). Лицето му можело да се нарече красиво, ако си падаш по неандерталци. Но в очите му горял кръвожаден бяс.
— Отрера, най-после се срещаме — казал той. — Бива си те, момиче.
Коленете на Отрера се разтреперили. Не всеки ден срещаш един от любимите си богове. Но тя не се поклонила, нито пък коленичила. Вече нямало да го прави пред никой мъж, дори пред Арес. А и предполагала, че той предпочитал демонстрация на сила.
— И теб си те бива — отвърнала тя. — Харесвам ботушите ти.
— Благодаря! — ухилил се Арес. — Купих си ги в Спарта. Продаваха ги с намаление… това обаче не е важно. Дошъл съм за да ти кажа да ми построиш храм на този остров. Виждаш ли онази голяма скала?
— Коя скала?
Арес вдигнал копието си и облаците се разделили. Огромен метеорит се спуснал от космоса и се забил по средата на острова. Когато парата се вдигнала и прахта се разсеяла, от земята се извисил черен скален къс с размера на автобус.
— А — казала Отрера, — тази скала.
— Това е свещена скала!
— Добре!
— Да се молиш на тази скала е все едно да се молиш директно на мен! Построй ми каменен храм. Всяка година води амазонките си тук. Трябва да принасят в жертва някои от най-важните си животни.
— Това ще да са конете — рекла Отрера. — Ползваме ги в битка. Дават ни голямо предимство.
— Нека са конете тогава — одобрил Арес. — Стори това за мен и ще имате и занапред благословията ми за всяка битка. Ще продължиш да колиш хората и ще се разбираме прекрасно. Какво ще кажеш?
— Да се бием.
Арес я погледнал с ядрените си очи.
— Моля?
— И двамата уважаваме силата. Да си хвърлим един бой.
— Леле, мисля, че се влюбвам!
Отрера се спуснала към бога и го ударила през лицето. Двамата паднали на земята и започнали да се млатят с шутове и шамари кой където сварел. Било любов от първо кроше. След като приключили, решили да се оженят.
От този ден нататък Отрера станала известна като булката на Арес. Това направило имиджа й още по-страховит. Когато враговете я виждали да върви към тях, подмокряли бронзовите си бричове.
Отрера построила храм на острова, точно както Арес поискал. За да го защити, богът пуснал ято птици убийци, които можели да изстрелват перата си като стрели.
Всяка година Отрера вдигала голям фестивал на острова и принасяла в жертва коне, говорейки на грамадната черна скала. Птиците убийци не безпокоели амазонките, но ако някой дръзнел да приближи храма, те го обстрелвали с перата си и после го разкъсвали с острите си клюнове. С други думи, храмът нямал много посетители.
Арес и Отрера имали две дъщери — Хиполита и Пентезилея. И двете имена се наложили като най-популярните имена за момичета през 1438-мата година преди Христа. От тогава нататък цариците на амазонките и дори самите амазонки станали известни като дъщери на Арес. Някои наистина били негови щерки. Другите се държали като такива — имали усмивките и яростта на баща си. Колко сладко.
Арес бил много доволен, както и амазонките.
Но една важна личност останала извън храма на амазонките — другото любимо божество на Отрера, богиня Артемида. Отрера била умна и решила да покаже на богинята на лова уважение преди да са завалели сребърните й стрели.
Възнамерявала да построи храм на Артемида в Ефес, на западния бряг на Турция. Преценила, че било достатъчно близо, за да могат гърците да го посещават, тъй като техните острови били на другия край на Егейско море.
Този път не използвала пилетата с метални стрели, тъй като пъдели туристите. Отрера построила храма на висок хълм, за да го виждат всички. Направила го колкото се можело по-красив, със стени от ароматизиран кедър, с под от полиран мрамор и златни тавани. В центъра на светилището имало статуя на Артемида. Роклята й била с кехлибарени орнаменти, така че заблестявала винаги щом лъчите на слънцето я осветявали през прозореца.
Всяка година Отрера вдигала голямо тържество в храма. Цял ден амазонките празнували, отдавайки се на страховити бойни танци по улиците на Ефес. Обсипвали статуята на Артемида с бижута, така че накрая тя заприличвала на рап звезда, пазарувала си с отстъпка при цар Мидас.
Храмът добил популярност — най-великото наследство, останало от Отрера. Надживял я. Надживял древните гърци. Почти надживял и Римската империя. Няколко пъти бил унищожаван, но ефесци винаги го построявали наново. Оцелял до християнски времена, когато някой си Йоан дошъл да покръсти местните.
Мястото било толкова известно, че влязло в списъка на Седемте Чудеса на Древния Свят — заедно с Египетските пирамиди и… там, другите не ги помня. Май беше първият „Макдоналдс“. Все тая.
Храмът се отплатил на Отрера не само с приходите от туризъм. Веднъж спасил нея и армията й от това да не погинат… в грозде.
Ето как станало. Новият бог на виното Дионис прекосявал света на смъртните с последователите си, които преподавали на всички уменията да купонясваш, да се напиваш зверски и да преглъщаш с вкусно каберне вечерята си. Ако дадено царство приемело Дионис добре — отлично! Ако някой се опитал да го спре — много лошо!
Той смятал да завладее Индия, което по онова време му се струвало доста добра идея, но пътят му минавал през земите на амазонките.
Когато срещнал първата група следотърсачки на амазонките, бил очарован.
— Я виж ти — извикал той, — цяла нация от жени! Няма проблем! Хайде да празнувате с нас тази вечер, момичета!
— Защо не? — отвърнали следотърсачките на амазонките.
Решили, че обичат вино. Присъединили се към фенките на Дионис, известни като менади. Тези момичета били основно нимфи, превърнали се в купонджийки убийци, които разкъсвали враговете на бога на виното с голи ръце. Представете си, можело да се случи, ако амазонките станели менади. Да, като в Тексаското клане, но без да има нужда от резачки.
По-късно други групи амазонки опитали да спрат Дионис. Не били склонни да следват когото и да е било мъж, особено предвид обстоятелството, че армията му се състояла от сатири и пияници, лъхащи на евтино шардоне.
Амазонките нападнали. Дионис използвал божествените си сили, за да ги подлуди или да ги превърне в лози, след което ги стъпкал, за да си направи още вино.
Отрера чула за първите загуби — някакъв мъж се правел на бог и марширувал из царството й, за да краде поданичките й или да ги превръща в широколистни боровинки. Решила да се справи с проблема, разчитайки на обичайната дипломация.
— Избийте ги всичките! — изревала тя.
Събрала цялата си армия, което било доста впечатляващо. Хиляди копия и щитове заблестели на слънцето. Редици стрелци на коне, най-добрата кавалерия в света, приготвили пламтящите си стрели.
Амазонките можели да унищожат повечето си врагове за броени минути. Репутацията им била толкова страховита, че другите царства ги наемали, за да воюват на тяхна страна. Обикновено противникът се предавал още щом видел амазонките да се задават.
През годините Отрера станала богата, силна и самоуверена. Смятала, че без проблеми ще се справи с тълпа пияници.
Каква била фаталната й слабост? Според мен гордостта. Съвсем забравила за селяните, които в добрите стари времена била изклала. Забравила също, че противникът никога не бивало да се подценява.
Дионис бил бог. Нямало значение колко гъста била Отрера с Арес и Артемида. Те не можели да й помогнат срещу друг олимпиец. Амазонките влезли в битка и били разпилени. Менадите ги разкъсали с голи ръце.
Сатирите ги пребили с тояги и стари винени бутилки. Всеки път щом Дионис щракнел с пръсти, цял батальон амазонки полудявал, превръщали се във вомбати[2] или се задушавали в изникнали от нищото лози.
Отрера бързо разбрала, че нямала как да спечели. Изтеглила войските си преди да бъдат унищожени. След това амазонките избягали, за да спасят живота си.
Дионис и неговата армия пияници ги преследвали по целия бряг на съвременна Турция. Накрая Отрера стигнала в Ефес и изтичала до храма на Артемида. Хвърлила се пред статуята на богинята.
— Моля ви, господарке Артемида — рекла тя, — спасете ме! Не позволявайте хората ми да бъдат унищожени заради моята глупост!
Артемида чула това и се намесила. Или пък на Дионис просто му било омръзнало и решил да убива другаде. Армията на бога на виното се отегчила и се насочила към Индия, а Ефес оцелял. Амазонките се спасили. Накрая възобновили войската си и почистили краката си от гроздето.
От този момент нататък храмът на Артемида си спечелил славата на убежище за жените. Всяка жена, която успеела да стигне до олтара с молба за милост, получавала закрилата на богиня Артемида. Никой не можел да я нарани. Жриците от храма и целият Ефес щели да се бият за нея, ако се наложело.
След това за Отрера нещата се успокоили. Прибрала се в столицата си Синопа и управлявала криво-ляво в мир. Сключила съюз със съседите си, въдворила ред и сигурност в живота на народа си.
Но това, от което не можела да защити амазонките, били другите амазонки. Ето какво се случило с двете й прекрасни, кръвожадни дъщери…
Както казах и преди, кикбокс бракът между Арес и Отрера довел до раждането на две дъщери. Благодарение на родителите си те били сладки, мили момичета, които обичали броката, понитата и розовия цвят.
Не баш.
Никой не знае кога точно царица Отрера взела решение да абдикира, но след всичките тези битки, поробвания и тържества много се уморила. Контрола на амазонките поела по-голямата й дъщеря Хиполита.
Първоначално тя вършела добра работа. Татко й Арес бил толкова доволен, че й дал вълшебна броня, която да носи на всички специални събития, каквито били обсадните войни например. Подарил й също вълшебен пояс, който правел Хиполита суперсилна.
За нещастие тя имала лошия късмет да срещне един тип на име Херкулес. После ще ви разкажа за това, но засега само ще спомена, че се провела люта битка и амазонките претърпели най-тежкото си поражение от идването на винения бог насам.
В суматохата Хиполита била убита от собствената си сестра Пентезилея, а поясът на амазонките, поне за известно време, бил изгубен. Гърците си тръгнали. Пентезилея станала царица, а след траура по случай смъртта на сестра си отново възстановила армията на амазонките.
Макар че не било нарочно, Пентезилея никога не си простила за смъртта на Хиполита, не простила и на гърците. Много години по-късно, когато започнала Троянската война, тя заминала да избива гърци, отмъщавайки за смъртта на баща си.
Но не станало така, както си го мислела. Пентезилея се била храбро и погубила много велики воини, но накрая я убил най-известният измежду всички бойци на Елада — Ахил.
Когато Ахил взел тялото й от бойното поле, умил раните й, за да я погребат подобаващо за една царица. Свалил бойния й шлем, видял колко хубава била владетелката на амазонките и му станало супергадно. Жалко било, че толкова храбра и красива владетелка трябвало да умре.
Ахил изчакал следващото голямо примирие, когато троянците и гърците се събирали, за да си разменят тела за погребение. Това трябва да са били забавни срещи. „Ще заменя Джордж за Джони и Били Джо. Чакай. Този крак е на Били Джо. Или… не знам…“
Ахил върнал тялото на Пентезилея на троянците. Толкова много хвалил юначността и красотата й, че един от бойните му другари, Терсит, се подразнил. Неколцина негови приятели били убити от Пентезилея. Обърнал се към Ахил и казал:
— Какво я хвалиш толкова бе, пич! Тя е враг и е жена! Да не би да си влюбен в мъртво момиче?
(Всъщност не употребил думата момиче.)
Ахил поставил внимателно Пентезилея на земята, след което се обърнал към другаря си и го ударил толкова силно, че зъбите му излетели като мънички бели сьомги от червено поточе. Терсит паднал и умрял.
Ахил се обърнал към троянците и рекъл:
— Моля, погребете Пентезилея с почести.
Троянците, които не искали да умират вследствие на дентални проблеми, направили както Ахил им бил заповядал.
Не знам дали Отрера е била все още жива, когато дъщерите й загинали. Надявам се, че не. Дори за стар воин като нея, това щяло да бъде тежка загуба.
Отрера и дъщерите й обаче влезли в легендите като едни от най-великите жени воини на всички времена.
Може би се чудите защо включих Отрера в тази книга, която е за гръцки герои, а въпросната дама технически не е гъркиня. Може би се чудите следва ли изобщо да бъде отличена като герой.
Признавам, че е имала недостатъци: убийство тук, клане там. И си е падала по Арес, което е отвратително.
Аз също имам лоши спомени, свързани с нея. Срещнах се с Отрера, когато тя се върна от света на мъртвите и се опита да ме убие. Дълга история, оставете.
Но има един проблем. Жените не са представени в старите митове. Дори Отрера, най-известната, прочута и могъща жена на древността, почти не се споменава.
Аз се възхищавам на куража й. Започнала е като обикновена домакиня от бронзовата епоха, а е станала владетелка на империя. Амазонките били толкова прочути, че сме кръстили на тях река в Бразилия, а също и модерна компания, която няма нищо общо с древната им нация (нали?).
За всички жени, които успяла да спаси и обучи да бъдат добри воини, Отрера била истинска героиня. Дала им е надежда. Дала им е власт над собствения им живот. Аз не бих обезглавявал съпрузи и не бих подхвърлял бебета момчета, обричайки ги да умрат в пустошта, но тя била свирепа жена от свирепи времена.
Затова мисля, че заслужава да й бъде отредено място в книжка, посветена на гръцките герои. Ако сънувате кошмари, свързани с нея, като онези стари гръцки автори… не забравяйте, амазонките вече не съществуват. Няма ги от хиляди години (Нали?). Няма шанс да попаднете на тях. Поне не голям. Двайсет процента. Може би трийсет…
Но като говорим за мъртъвци, с които съм се срещал, време е да ви запозная и с друг труден случай. Извинете, но трябва да си поема дълбоко въздух. Въпросният човек ми навява болезнени спомени.
Но ще се справя. Нека поговорим за Дедал, най-великия изобретател на всички времена.