Рик Риърдън
Гръцките герои на Пърси Джаксън (4)

Фаетон не изкарва шофьорска книжка

Този момък си бил прокълнат по рождение. Може ли да го кръстят „Фаетон“? На старогръцки това се превежда като „Сиянието“. Баща му бил богът на слънцето, така че има някаква логика. Но никое дете, кръстено на стар филм на ужасите с участието на Джак Никълсън в образа на убиец психопат с брадва, не го очаква щастливо бъдеще.

Майка му Климена била водна нимфа, която живеела сред хората. Имала къща на единия от бреговете на река Нил в далечния Египет. Явно била много красива, тъй като Хелиос, титанът на слънцето, се влюбил в нея, а той нямал проблеми с жените.

Хелиос прекарвал цели дни, обикаляйки небето със своята слънчева колесница, която наричал гаджеловка, и заглеждал хубавите мацки. След залез слагал дрешки за дискотека и тръгвал по нощните клубове. Момичетата не можели да устоят на титаничната му красота, сила и слава.

— Изглеждаш ми толкова познат — казвали му те, — телевизионна звезда ли си?

— Карам слънцето — отвръщал Хелиос, — нали знаете, голямата огнена топка в небето!

— Богове! Ето къде сме те виждали!

Но след като срещнал Климена, Хелиос се укротил и останал верен на нимфата. За известно време обаче. За боговете няма смърт, която да ги раздели. Двамата имали седем дъщери. Не знам дали били седмозначки, или на различна възраст, но пак са си много дъщери. Никой не можел да си спомни имената им поотделно, затова ги наричали Хелиади, което ще рече дъщери на Хелиос. Имали еднакви якета с пайети, досущ като отбор гимнастички. И другите им аксесоари били еднакви.

Накрая на Хелиос и Климена им се родил син. Кръстили го Фаетон. И понеже бил бебе и едничкото момче в семейството, получавал цялото внимание.

Когато Фаетон пораснал толкова колкото да има някакви спомни от детството си, Хелиос вече бил минал на друг етап от живота си. Нещо от типа на:

— Хей, Климена, имам осем прекрасни деца от теб! Забавлявай се с тях, аз се качвам обратно на гаджеловката!

Такива са боговете.

Фаетон обичал да слуша разказите на майка си за Хелиос. Климена винаги убеждавала Фаетон, че бил по-специален от което и да е друго момче, тъй като баща му бил безсмъртен.

— Виж, Фаетон! — рекла му тя една сутрин, когато бил на три. — Това е баща ти, слънчевия бог!

— Зрънчовият бог?

— Слънчевият бог, миличък. Той кара колесницата в небето. И… не, не гледай право към него. Ще ти изгори ретината.

Дори сестрите му да ревнували от малкото си братче, нямало как да не го харесват. Просто бил прекалено сладък като обикалял из къщата и викал:

— Аз съм зрънчовият бог, зрънчовият бог!

Обичал опасните игри, като например тези да тича с ножове, да поставя стотинки в кабелите или да кара колелото си над ограниченията на помощните колелца.

Седемте Хелиади бързо разбрали, че трябва да си го пазят. Всъщност хората в града започнали да ги наричат седемте хелиокоптера, тъй като винаги бдели над Фаетон. Така момчето израснало в обкръжението на седем момичета, които се суетели около него, а това напълно естествено го направило надменен.

Когато пораснал, Фаетон се пристрастил към състезанията с колесници. Защо? Защото баща му имал най-хубавата колесница на света. Уви, майка му не разрешавала да се състезава. Много я притеснявали рисковете в спорта. Карала го да носи каска дори когато гледал състезания с колесници, понеже никога не знаеш кога някой от кочияшите ще изтърве контрола и ще се разбие в публиката.

Когато станал на шестнайсет, на Фаетон вече сериозно му било омръзнало от свръхгрижовната му майка и седемте хелиокоптера. Бил решен на всяка цена да има своя колесница.

Един ден след училище слязъл на пистата. Местният принц на име Епаф се хвалел с новия си модел — Марк V Зефир с бронзова каросерия, спортно окачване и мигачи по юздите на конете. Последен модел. Около него се била насъбрала тълпа. Всички момчета въздишали: „Леле“, а момичетата: „Страхотен си“.

— Нищо работа — хвалел се Епаф. — Татко, който за вас е негово величество, ми дава каквото поискам.

Може би познавате няколко принцове или поне типове, които се мислят за такива. Могат да бъдат много досадни.

Фаетон се изпълнил с гняв и завист, понеже бил наясно, че колесницата на Епаф струвала повече пари, отколкото много хора изкарвали за цял живот. А след няколко седмици на принца щяло да му писне от новата му играчка и да я остави да събира прах в царския гараж.

Епаф позволил на дружките си да подържат юздите, да нахранят конете с моркови или да пробват остриетата, които се прибирали и излизали от колелетата.

— Това е най-яката колесница на света — казал той равнодушно. — Никой няма по-добра.

Тогава Фаетон не издържал и извикал:

— Това е боклук!

Тълпата замлъкнала.

— Кой твърди това? — попитал принцът.

Всички се обърнали и посочили Фаетон, а израженията на лицата им казвали:

— Радвам се, че съм те познавал, братле.

Фаетон пристъпил напред с високо вдигната глава, нищо, че носел шлем със светлоотразители.

— Нима наричаш това най-добрата колесница на света? Пълен боклук е в сравнение с колесницата на баща ми.

— Ти си Фаетон, нали? — повдигнал вежда Епаф. — Онзи със седемте чаровни детегледачки… искам да кажа сестри. И живееш в скромния двор до реката.

Зрителите се изкикотили. Фаетон бил красив и сравнително умен, но не бил известен. Носела му се славата на арогантен тип. А и нямал много приятели, тъй като майка му не го пускала да спортува, освен ако не бил обезопасен с шлем, бронежилетка и бутилка вода, и то при положение че винаги можел да разчита на първа помощ.

— Епаф — отвърнал Фаетон на принца, без да отвръща поглед, — баща ти може да е цар, но моят баща е Хелиос, богът на слънцето. Неговата колесница ще стопи твоята, превръщайки я в локва.

Изрекъл това с такава увереност, че тълпата отстъпила. Фаетон наистина приличал на полубог. Бил висок и мускулест, със стойка на колесничар. Бронзовата му кожа, къдравата му черна коса и царственото му лице правели думите му да звучат достоверно. Дори очите му святкали, когато се гневял.

Или това било игра на светлината?

— Ти? — просто се изсмял Епаф. — Син на Хелиос? И къде тогава е баща ти?

— Горе, разбира се — посочил небето Фаетон, — кара колесницата си.

— И всяка вечер се прибира в колибата ви до реката, нали?

— Е, не…

— Колко често си го виждал?

— Никога, но…

— Е, как тогава знаеш, че ти е баща?

— Мама ми каза!

Тълпата отново се разсмяла.

— Богове — въздъхнало едно момиче.

— Това е толкова жалко — добавило друго.

Епаф прокарал пръсти по бронзовите орнаменти на колесницата си, изработени по специална поръчка.

— Майка ти… онази същата, дето те кара винаги да носиш тоя нелеп шлем?

Лицето на Фаетон пламнало.

— Сътресенията представляват сериозна опасност — промърморил той, макар увереността му да намалявала.

— А да ти е хрумвало… — продължил принцът, — че майка ти лъже? Че иска да те накара да се почувстваш по-добре, понеже си господин никой?

— Това не е вярно!

— Щом твърдиш, че баща ти е Хелиос, докажи го. Накарай го да слезе при нас!

Фаетон погледнал към слънцето (което вие никога не бива да правите без подходящата защита, както го била предупредила майката на Фаетон около един милион пъти). Помолил наум баща си да му даде знак.

— Хайде де — подразнил го Епаф, — накарай слънцето да потанцува за нас, да скокне или нещо подобно! Моята колесница може да върти донъти със сто километра в час, докато от рога й звучат мелодии от актуалните радиокласации! Слънцето би трябвало да може много повече от това!

Тълпата извикала одобрително.

Моля те, татко, настоял Фаетон. — Дай някакъв знак.

За миг му се сторило, че слънцето светва по-ярко, но…

Не. Нищо.

Фаетон побягнал засрамен.

— Точно така, слънчо! — викнал принцът подире му. — Тичай при мама и каките си! Сигурно са ти приготвили биберона и бебешката храна!

Когато Фаетон се прибрал, затръшнал вратата на стаята си. Пуснал музиката твърде високо и започнал да хвърля учебниците си в стената. (Гадая, разбира се, но аз се държа горе-долу по този начин, когато са ми скъсали нервите.) Седемте сестри на Фаетон се събрали пред вратата и го попитали какво не било наред. Когато не получили отговор, отишли да посрещнат майка си.

Най-накрая Климена успяла да изкара Фаетон от стаята му. Той й разказал за случилото се с принц Епаф.

— О, миличък — рекла Климена, — бих желала да носиш слънцезащитен крем, когато ходиш на пистата.

— Мамо, не ме слушаш!

— Съжалявам, миличък. Искаш ли принцески с кашкавал? Винаги ти става по-добре от тях!

— Не искам принцески с кашкавал! Искам някакво доказателство, че баща ми е Хелиос!

Климена започнала да кърши ръце. Подозирала, че този ден щял да настъпи. Направила била всичко възможно, за да държи сина си в безопасност, но предупрежденията и бронежилетките вършели работа само до едно време. Рано или късно, неприятностите винаги спохождали полубоговете.

Повярвайте ми, говоря от личен опит.

Все пак решила да опита още един последен номер.

— Ела с мен — казала тя.

Извела Фаетон навън. По средата на улицата Климена вдигнала ръце към следобедното слънце, което залязвало зад палмовите дървета.

— Чуйте ме, богове! — извикала тя. — Детето ми, Фаетон, е син на Хелиос, господарят на слънцето!

— Мамо — промърморил Фаетон, — излагаш ме!

— Ако лъжа — продължила да крещи Климена, — нека Хелиос ме погуби в огън и жупел!

Нищо не станало. Би било суперяко, ако Хелиос бил реагирал по някакъв начин, но боговете не обичат да им нареждат какво да правят, дори ако хората ги призовават да бълват срещу им огън и жупел.

— Видя ли, синко — усмихнала се Климена, — още съм жива.

— Това не е голямо доказателство — промърморил Фаетон. — Искам да се срещна с татко, да чуя истината от него!

Сърцето на Климена щяло да се скъса от мъка. Осъзнала, че трябва да остави сина си сам да избере пътя, по който да върви, но не искала. Копнеела да го повие и да го скрие на сигурно място в кутия от стиропор.

— О, Фаетон… моля те, недей. Пътят до двореца на Хелиос е опасен!

— Значи знаеш пътя! Кажи ми!

Климена въздъхнала.

— Ако наистина се налага да идеш, върви на изток към хоризонта. В края на третата нощ ще стигнеш до двореца на слънцето. Пътувай само през нощта, никога през деня.

— Понеже през деня татко кара колесницата на небето и е вкъщи само нощем?

— Да — отвърнала Климена, — освен това през деня става топло, ще се дехидратираш.

— Мамо!

— Само внимавай, скъпи, не прави никакви глупости!

Фаетон слушал подобни предупреждения около един милиони пъти на ден, затова само поклатил шлема за безопасност.

— Благодаря ти, мамо! — целунал я той за довиждане. След това прегърнал всяка от седемте си сестри, които се разплакали при мисълта, че тръгвал без необходимите за път имунизации, без хапчета против дехидратиране и дори помощни колелца.

Веднага щом се скрил от очите им, Фаетон хвърлил шлема за безопасност. После тръгнал към двореца на слънцето. Бил сигурен, че там ще открие слава и щастие.

Слава, да. Щастие?

Не толкова.

 

Три нощи вървял на изток от река Нил. Сега, ако повечето хора направят като него, ще се натъкнат на Червено море и на няколко доста скъпи курорта. Фаетон обаче, като син на Хелиос, намерил вълшебния дворец на баща си на края на хоризонта, където Хелиос всеки ден започвал лова на гаджета… искам да кажа, бляскавия изгрев.

Фаетон пристигнал в три сутринта. Въпреки мрака преди зазоряване се наложило да постави тъмните си очила, за да преживее ослепителния блясък на двореца. Парапетите светели като разтопено злато. Пламъци обкръжавали колоните от божествен бронз, които опасвали фасадата. Върху сребърните порти, изработени от самия Хефест, били изобразени сцени от живота на смъртните, които се движели като на видео.

Когато Фаетон пристигнал, портите се отворили. Вътре видял зала за аудиенции с размера на стадион. Няколко низши богове, придворни на Хелиос, се бутали в очакване на утрото и отварящата им се с него работа. Трите Хори, богините на сезоните, пиели кафе и закусвали такоси. Една дама в блестяща рокля от синьо и златно — богинята на деня Хемера — разговаряла с красиво крилато момиче в розова нощница. Фаетон отгатнал, че това вероятно била Еос, розовопръстата богиня на зората, тъй като имала най-червените ръце, които бил виждал някога. Или това, или била рисувала с кръв, в който случай Фаетон не искал да научава нищо повече.

В другия ъгъл забелязал група момчета с еднакви сини комбинезони, на които били изписани различни часове — 12, 01, 16 ч. Фаетон отгатнал, че това били боговете на часовете. Точно така — за всеки час на деня имало отделен бог. Можете ли да си представите да сте богът на два часа следобед? Всички ученици ще ви мразят. Ще питат: „Не може ли да е три и половина? Искам да си вървя вкъщи!“.

В центъра на стаята, върху трон, направен изцяло от диаманти, седял самият титан Хелиос. (Вероятно имал и тоалетна от диаманти, да ти е неудобно да идеш в нея.)

Пурпурната му роба подсилвала тена на кожата му. Лавров венец украсявал тъмната му коса. Усмихнал се топло (той бил слънцето, всичко, което вършел, било топло), което донякъде компенсирало зловещия му поглед. Зениците му блестели като фурните на индустриална пещ.

— Фаетон! — извикал той. — Добре дошъл, сине мой!

„Сине мой“. Тези думи осмислили целия живот на Фаетон. Гордостта го заляла на горещи вълни… освен ако не го хващала треска предвид това, че в тронната зала термостатът бил нагласен на около четирийсет градуса.

— Значи е вярно? — попитал тихо той. — Наистина съм твой син?

— Разбира се! — отвърнал Хелиос. — Ела тук. Ела да те погледна!

Фаетон се приближил до трона. Другите богове се събрали и започнали да си шепнат:

— Има носа на баща си, добра стойка, хубавец е. Язък, че не е наследил огнените очи.

На Фаетон му прилошало. Запитал се дали да дойде тук било наистина добра идея. Но после си спомнил как Епаф му се подиграл, усъмнявайки се в произхода му. Глупавият принц и неговата глупава спортна колесница.

Гневът на Фаетон пламнал с нова сила. Той бил полубог, имал право да бъде тук. Изправил се и срещнал пламтящия поглед на баща си.

— Пораснал си голям и силен мъж — казал Хелиос на сина си. — Заслужаваш името „Сиянието“. При това имам предвид, че си млад, як и красив, а не че напомняш на онзи убиец с брадвата от филма.

— Ами благодаря…

— Та, синко — попитал богът, — защо си дошъл при мен?

Струйка пот се стекла по бузата на Фаетон. Бил изкушен да отговори така:

— Защото никога не идваш да ме видиш, нещастник такъв!

Но предположил, че това нямало да се приеме добре.

— Гордея се да съм твой син, татко — все пак отвърнал Фаетон, — но у дома никой не ми вярва. Присмиват ми се. Казват, че лъжа.

— Защо не ти вярват? — намръщил се Хелиос. — Нима не забелязаха, че не изпепелих майка ти, когато даде онази клетва?

— Не вярвам това да е убедило някого.

— Не знаят ли, че името ти означава „Сиянието“?

— Не им пука.

— Смъртни! Не можеш да им угодиш.

Хелиос се замислил. Не желаел да се подиграват на сина му край пистата. Искал да помогне на Фаетон, но не бил сигурен как. Трябвало да стори нещо простичко. Например снимка на двамата, качена в социалните мрежи. Или пък да издигне надпис над слънчевата колесница:

ФАЕТОН Е МОЙ СИН.

Но вместо това Хелиос направил голяма глупост.

— За да докажа, че съм родният ти баща — започнал богът, — ще изпълня едно твое желание, каквото и да е то.

Очите на Фаетон светнали — не буквално, като тези на баща му, но почти толкова ярко.

— Сериозно? Ама наистина?

Хелиос се разсмял. Ех, тези деца. Предположил, че Фаетон ще поиска вълшебен меч или билет за състезание от Формула 1.

— Кълна се в реката Стикс!

И отново: Никога не давайте такова обещание. Боговете и героите имат навика да го правят най-вече когато не трябва.

Но разбирам защо Хелиос постъпил така. Като много божествени и не толкова божествени татковци и на него му било съвестно, че не прекарвал достатъчно време с децата си. И точно като тях опитал да се компенсира със скъп подарък, а в случая — с глупаво обещание.

А Фаетон не се поколебал. Още като малко момче копнеел само за едно нещо. Само за него мечтаел през целия си живот.

— Искам да карам слънчевата колесница утре! — обявил той. — Целия ден, само аз!

Чуло се групово изпукване, когато боговете извъртели вратове към него.

КАКВО?

Челюстта на Хелиос увиснала. Изумруденият трон започнал да убива на божествения му задник.

— Ама, чакай сега — опитал да се разсмее, но звукът напомнял повече предсмъртен грак, — да не полудяваме, хлапе. Пожелай си нещо друго. Това е единственото, което не мога да направя за теб.

— Ти рече „всичко“ — казал Фаетон — и не отвори скоба след обещанието.

— Но това се подразбираше! Хайде стига, момчето ми. Колесницата на слънцето? Прекалено опасно е! Не искаш ли макети на колесници?

— Татко, на шестнайсет съм.

— Тогава истинска колесница! Ще ти дам по-хубава от тези на другите деца. Марк V Зефир има бронзова каросерия и…

— Татко! — прекъснал го Фаетон. — Ще изпълниш ли обещанието си, или не?

Хелиос се почувствал в капан. Ситуацията била по-зле от тази, когато счупил колелото си в четири следобед и трябвало да чака пътна помощ по средата на небето.

— Да, Фаетон, обещах и няма как да не удържа на думата си. Мога само да опитам да ти налея малко разум в главата. Това е лоша идея. Ако съществуваше бог на лошите идеи, той би написал на щита си: „Пусни смъртен да кара слънчевата колесница“. Това е най-лошата идея на всички времена.

Но Фаетон не можел да бъде разубеден. Шестнайсет години според майка му и сестрите му всичко, което искал да направи, било все лоша идея — прекалено опасно, прекалено рисковано. Нямало да се откаже сега.

— Остави ме да карам слънчевата колесница! — настоял той, — винаги съм искал само това! Това е мечтата на живота ми!

— Но, синко… — Хелиос погледнал към придворните си за помощ, но те внезапно се заинтересували силно от закуските си. — Никой освен мен не може да овладее горещината на колесницата. Дори Зевс не би се справил, а той е най-могъщият от всички богове. Четирите ми коня са почти неконтролируеми. Да не говорим за маршрута. Първо се изкачваш право нагоре, като на скоростно влакче. На върха е толкова високо, че докосваш небето, а чудовищата от съзвездията могат да те нападнат! След това идва спускането, което е най-опасното и ужасяващо нещо… не съм убедителен, нали?

— Звучи страхотно! — отвърнал Фаетон. — Кога тръгвам!

— Нека вместо това аз те повозя. Ще бъдеш до мен и ще хвърляш сладки.

— Не, татко.

— Нека те обуча в следващите няколко месеца преди да поемеш юздите. Или няколко века. Но да тръгнеш утре? Това е лудост.

— Не.

— Сърцето ми се къса, синко — въздъхнал Хелиос. — Хубаво. Идвай.

Гаражът на слънцето не бил от онези, които функционирали като складове, пълни със стари мебели и миналогодишна коледна украса. По мраморния под нямало дори петънце. Конюшните били наскоро почистени. Четиримата богове механици се появили в идентични униформи, полирали повърхността на колесницата, изсмукали вътрешността с прахосмукачка и извели големите като слонове коне от обоза, където били вързани.

Колелетата на колесницата били два пъти по-високи от Фаетон. Осите били от чисто злато, а спиците от сребро. Спирачките били на „Мазерати“^[1]. От двете страни на колесниците имало изображения, направени от Хелиос — течни картини на планината Олимп от злато, сребро и бронз. В салона от черна кожа имало вградена стерео система, двайсет и четири каратови поставки за чаши и ароматизатор с формата на борче, висящ от огледалото за задно виждане.

Фаетон нямал търпение да се качи на борда, но когато хванал юздите, металът го изгорил като котлон.

— Чакай! — баща му извадил кутия с нещо, приличащо на слънцезащитен крем, — чакай да те намажа с това, за да не пламнеш.

Фаетон мърдал нетърпеливо, докато Хелиос нанасял вълшебен лосион по лицето и ръцете му. Трябвало да мине през това, когато бил малък. Докато другите деца си играели по бреговете на Нил, майка му го мажела и все му говорела колко опасно било да не вземе да изгори, да не го изядат крокодили или разни други неща. Било супердразнещо.

— Ето — казал Хелиос, — това трябва да предотврати мигновена смърт. Щом колелата се завъртят, температурата на слънцето се качва до сто градуса. И това е вътре, с включен на макс климатик.

— Не може да е толкова горещо — отвърнал Фаетон, макар дланите му вече да се били покрили с мехури.

— Виж, хлапе, нямаме много време до изгрева. Искам да ти дам няколко съвета, които може да спасят живота ти.

— Леле! — Фаетон се качил на колесницата и отишъл до командното табло. — Имаш вграден Интернет.

— Фаетон, моля те! — Хелиос скочил до него, точно преди сина му да изстреля атомните бомби. — Не пипай бутоните! И каквото и да правиш, не шибай конете, за да препускат по-бързо!

— Има камшик? Яко! — Фаетон го хванал за дръжката. Развъртял огнения бич и пламъци лумнали във въздуха.

— Не го използвай! — помолил Хелиос. — Конете са достатъчно бързи! Между другото, имената им са Блясък, Зора, Огън и Пламък! Не ги наричай Бисер, Зорка, Огнян или Пламен, много се дразнят.

— Защо?

— Няма значение. Ако се наложи, използвай юздите и дръж здраво, иначе ще разберат, че си неопитен и ще станат непослушни.

— Моля те — казал Фаетон, — конете изглеждат много готини.

Жребците разтърсили огнени гриви. Издишали облаци вулканична пепел и ударили с копита, като овъглили мраморния под.

— М-да — съгласил се Хелиос, — но най-важното. Стой в средата на небето. Като се качиш горе, ще видиш следите ми. Като кемтрейлс. Следвай ги. Конете знаят пътя. Не се издигай прекалено нависоко, иначе ще подпалиш небесата. Но не слизай и твърде ниско, инак ще изгориш земята.

— Схващам.

— Не отивай твърде на север, нито твърде на юг. Стой в центъра на небето. Ако постъпиш точно така и не вършиш глупости, има минимален шанс да оцелееш.

За Фаетон всичко това били обичайните дрънканици. Майка му и сестрите му го поучавали открай време. Мислел само за страхотния огнен камшик, за невероятните димящи коне и за това колко епично щяло бъде да кара златната колесница в утринното небе.

Алармата на Хелиос иззвъняла с песента „Изгреяло ясно слънце“. Той слязъл от колесницата.

Богинята на зората Еос се появила в гаража. Натиснала един бутон и подвижната врата се издигнала. Слънчев лъч осветил утринното небе. Еос поставила розовите си ръце на светлината, създавайки сенчести фигурки. Фаетон дори не подозирал, че ежедневният изгрев представлявал такъв странен театър.

— Последен шанс — обърнал се Хелиос към сина си, — моля те, не прави това.

— Всичко ще е наред, татко! Ще върна колесницата обратно без нито една драскотина!

— Не надувай силно музиката и не изпускай юздите. Ако трябва да паркираш…

— До скоро, татко! Благодаря! — Фаетон замахнал с юздите. — Дий!

Конете се стрелнали напред, изтегляйки Фаетон и колесницата в небето, а Хелиос крещял:

— Застраховката е в жабката!

 

Летенето се оказало дори по-страхотно, отколкото Фаетон си представял. Той крещял, скачал и танцувал, докато колесницата летяла с милиард километра в час.

— О, ДА! — извикал той. — Кой е слънцето сега? Аз съм слънцето сега!

Конете полудели. На Блясък, Зора, Пламък и Огън не им харесвало колко леко държал юздите им Фаетон. Не им допадал и танцът му. Препуснали два пъти по-бързо от нормалното, тъй като се катерели нагоре. Но Фаетон не бил карал колесницата досега, затова не разбрал, че нещо не било наред.

Хората на земята обаче забелязали. Събудили се в шест сутринта, а след двайсет минути станало обяд.

Колесницата се закрепила на върха на небето. Вълнението на Фаетон поспаднало. Загледал се в бутоните на командното табло, които не трябвало да пуска. Държал юздите с една ръка и преглеждал дисковете на баща си, търсейки готина музика, но селекцията била ужасна: колекция „Златни хитове на кънтри музиката“ и „Тази вечна естрада“.

Фаетон опитал да се съсредоточи върху следите от кемтрейлс по небето, следвайки ги така, както му бил заръчал баща му. След пет минути обаче му доскучало. Освен това, въпреки климатика и слънцезащитния крем, в колесницата станало горещо. Фаетон се изпотил и се ядосал.

— Това е скучно — казал той. — И тъпо.

Звучи ви неправдоподобно, но аз го разбирам. Повечето герои са хиперактивни. Независимо колко невероятно или ужасяващо е едно преживяване, след няколко минути сме готови да се захванем с нещо друго. При все това, да летиш в стратосферата с огнена колесница и да се жалваш, че ти е скучно и тъпо, е като да предизвикаш съдбата.

Фаетон погледнал към земята долу. Гледката била удивителна. Никога не се бил качвал толкова нависоко. Никой смъртен не бил правил това, тъй като самолетите и космическите ракети още не били измислени. Бил сигурен, че различавал синята линия на река Нил. Някъде там трябвало да бъде и родният му град.

— Хей, Епаф! — извикал той. — Това харесва ли ти?

Епаф, разбира се, не го чул. Никой у дома не знаел, че Фаетон карал слънчевата колесница. След няколко дни той щял да се прибере и да се изфука с най-невероятното приключение в живота си и никой нямало да му повярва. Щял да се върне там, откъдето бил тръгнал — подигран и унизен, принуден да носи защитен шлем и бронежилетка до края на жалкия си животец.

— Освен… — ухилил се той, — освен ако не извърша нещо необикновено, което да докаже, че тъкмо аз съм карал колесницата.

Конете били стигнали зенита на пътя си. Небето над тях било черно, а въздухът разреден. Не мисля обаче, че липсата на кислород оправдава това, което Фаетон направил после.

Фаталната му слабост била склонността му към безразсъдство. Това било видимо. Да, може да обвините майка му и сестрите му, задето прекалявали с грижите за него. Вероятно обсесивните им тревоги го били направили безразсъден. А може би те знаели какво ще стане, ако спрат да се притесняват за него.

Каквато и да била истината, Фаетон намерил за страхотна идеята да се спусне ниско над родния си град, така че да извика на съгражданите си и да стане ясно кой карал колесницата.

— Надолу! — казал той на конете.

Те вече препускали прекалено бързо. Били объркани и раздразнени от това, че кочияшът нямал обичайната здрава ръка, с която да държи юздите. Но поне знаели пътя си и се придържали към него.

Фаетон грабнал камшика и изплющял по гърбовете на конете, покривайки ги с огнени езици.

— Надолу!

Животните изцвилили и изпръхтели, сякаш искали да кажат:

— Сам си го изпроси, приятелче.

Спуснали се надолу. За щастие лявата ръка на Фаетон била вързана за юздите, иначе щял да излети от колесницата барабар с камшика, мокета и дисковете на баща си.

Изпищял, тъй като бил станал първият човек в историята, изпитал нулевата гравитация, но една част от него била въодушевена. Можел да види ясно града си — къщите, двореца, състезателната писта.

— Сега ще ме забележат!

И наистина го забелязали. Първите следи от пристигането му станали явни, когато сламените покриви на къщите пламнали. Фаетон с ужас видял как цяла Северна Африка, някога цветуща и зелена, се изпепелила, превръщайки се в огромна пустиня.

— О, не — прошепнал той, — не, не, не! Нагоре, Зора, Бисер или там както се казваше!

На конете това не им се харесало. Започнали да се бутат и въртят, да тресат колесницата, опитвайки да се отърват от глупавия тийнейджър в нея.

По-скоро било късмет, отколкото благодарение на нещо друго, че завили на север. Изкачили се високо над Европа и северната част на континента се сковала в мраз. Сняг обвил върховете на планините. Глетчерите набъбнали и покрили цели градове. Температурата в колесницата станала неприятно ниска, което било неочаквано предвид прогнозата за сто градуса. По хомота на конете заблестял скреж. Огненият им дъх се превърнал в пара.

По дневното небе се появили звезди — чудовищни съзвездия, очертаващи фигурите на разярен бик, навита змия, скорпион, вдигнал опашката си за смъртоносен удар.

Не знам какво точно бил видял Фаетон в космоса, но каквото и да било, изпълнило го с ужас. Твърде късно осъзнал, че не бивало да иска колесницата. Съжалил, задето се бил родил.

Моля ви, обърнал се той към боговете. — Нека се върна при семейството си, отсега нататък винаги ще слушам.

Смъртните на земята също се молели. Най-късата утрин в историята се превърнала в най-дългия следобед. Южните части на планетата изсъхнали и загинали. Северните се вледенили завинаги. Хората умирали, посевите изгаряли. Почивката на милиони туристи отишла по дяволите. Метеоролозите се криели в телевизионните студия и плачели истерично.

Според някои версии краткият път на Фаетон, изпепелил Африка, направил кожата на хората черна. Не знам дали това е вярно. Според мен гърците се чудели как да обяснят факта, че хората имат различен цвят на кожата. Може пък в началото всички да са били черни, но впоследствие богът на праха за пране да е избелил хората по погрешка, както става, когато си купите от някоя обикновена марка.

Така или иначе, Фаетон съвсем изпуснал юздите. Слънцето се клатушкало нагоре-надолу в небето, а смъртните пищели и се молели на царя на боговете:

— Зевсе, помогни, умираме!

В това време Зевс седял в тронната зала, потънал в последния брой на „Божествен Дневник“, но когато чул толкова хора да умоляват за помощта му, погледнал през прозореца.

— Леле! — видял как градовете горели, хората умирали, моретата кипели, а храмовете му станали на пепел. — Храмовете ми! О, не!!! Кой идиот кара слънцето!

Използвал божествения си поглед, за да увеличи образа на колесницата, и веднага си дал сметка, че кльощавото хлапе с юздите не бил Хелиос.

— Мразя, мразя учебните автомобили! Ганимеде, ела тук!

Царският виночерпец показал глава иззад ъгъла.

— Да, шефе?

— Донеси ми една от светкавиците. На масата в края на коридора са, до ключовете за колата.

— Разбира се, шефе. Какъв размер мълния ви трябва.

— Десетка.

Очите на Ганимед се изцъклили. Зевс рядко ползвал такива. Те били за специални поводи — сватби или армагедони. След минутка Ганимед се върнал с огромен цилиндър от божествен бронз, напомнящ ядрена бойна глава.

Зевс го хванал и се прицелил. Трябвало да удари шофьора без да засегне колесницата. Не бил сигурен какво щяло да стане, ако взриви слънцето, но не вярвал да е нещо добро. Но пък колесницата била извън контрол. Разрушавала храмовете и любимите му статуи, изобразяващи него самия! Било време да се вземат мерки.

Последната мисъл на Фаетон преди да го взривят в небето:

— ААААААААААААААААА!

Макар че малка частица от него навярно си е мислела:

— Слава на боговете.

В края на краищата знаел, че било настанало време пътят му да свърши. Застрашавал семейството си и цялата човешка раса. Бил по-уплашен отвсякога. Никое скоростно влакче не продължава до безкрай. Дори суперужасният адреналин на огнената смърт.

Блеснала мълния и за Фаетон всичко приключило. Зевс свалил хлапето от колесницата с един изстрел и то паднало на земята като комета.

Без дразнещия кочияш на борда, конете върнали слънчевата колесница в конюшните си. Блясък, Зора, Пламък и Огън сметнали, че ще бъдат наградени за добрата работа през деня с огнени моркови и магмен овес.

След Деня на Смахнатото Слънце, животът вече не бил същият. Боговете свикали съвет, на който обсъдили правилата за безопасност по небесните пътища. Хелиос тъгувал за сина си. Сърцето му се изпълнило с горчилка. Вместо да обвини себе си, задето бил пуснал Фаетон с колесницата, се разсърдил на Зевс, че убил момчето му. Смешно е, че боговете (и хората) реагират така понякога.

— Никога повече няма да карам слънцето! — обявил Хелиос. — Нека някой друг поеме тази тъпа работа!

Може би тогава хората започнали да възприемат Аполон като бог на слънцето, тъй като Хелиос напуснал, без да получи обезщетение, застраховка или каквото и да било. А може би защото боговете му се помолили, Хелиос се задържал на тази работа още малко. Хелиос никога повече не разрешил на децата си да му пипат колата. Нито колекцията с дискове.

Що се отнася до пламтящото тяло на Фаетон, бедната му майка и седемте му сестри го видели да пада от северния хоризонт.

Климена знаела, че синът й бил мъртъв. Никой не можел да оцелее след удар със Зевсова мълния. Но седемте Хелиади решили, че не ще намерят покой, докато не открият тялото на брат си.

Месеци наред пътували, докато не пристигнали в дивите земи на Северна Италия. Там, близо до блатното устие на река По, намерили лобното място на брат си.

Мълнията на Зевс някак си била превърнала героя в безкраен източник на енергия. Тялото му пушело, но не се било разпаднало. Бил цамбурнал в малко езеро, закотвяйки се за дъното. Стоял там и кипял безспир, нагрявайки водата и създавайки мехурчета отровен газ, който излизал на повърхността и тровел цялата местност.

Дори птиците, прелитащи над реката, падали мъртви.

Седемте Хелиади останали на брега и заплакали. Нямало как да върнат тялото на Фаетон, но не искали и да го оставят. Нито яли, нито пили. Накрая Зевс ги съжалил. Макар Фаетон да бил идиот, царят на боговете оценил предаността на сестрите към брат им.

— Ще останете с него завинаги — решил Зевс, — за да напомняте какво се е случило в Деня на Смахнатото Слънце.

Сестрите променили формата си. Дрехите им се превърнали в дървесни кори, пръстите на краката им се издължили в корени. Косите им се протегнали към небето и се преобразили в клони. Сълзите им се превърнали в златиста смола, която се втвърдила на кехлибар.

Затова гърците наричали кехлибара „камък на светлината“ — понеже бил създаден от сълзите на дъщерите на слънцето.

Днес никой не знае къде точно е това езеро. Може би е потънало в морето или блатата. Но навремето, вероятно стотина години след инцидента със Смахнотото Слънце, друг герой на име Язон отплавал по река По със своя кораб, наречен „Арго“. Същата нощ видял как дърветата ридаели — призрачен плач, който до полуда ужасил екипажа му. Изпаренията на езерото били по-отровни отвсякога. Златна светлина блестяла на дъното му, където тялото на Фаетон все още горяло.

Но за Язон ще ви разкажа повече по-късно.

Вече знаете защо Фаетон така и не наследил работата на баща си.

Каква е поуката? Че ако опитате да унищожите земята, много бързо ще ви възпрат.

Или пък че не бива да давате глупави обещания на децата си.

Или това, че ако майките ви са твърде грижовни, възможно е да ви познават по-добре, отколкото си мислите. (Трябваше да добавя това. Мама е до мен и кима: „Благодаря ти!“.)

Та толкова за Фаетон. Готин гаден финал с много смърт.

Не ви стига?

Чудесно.

Не сме приключили. Мъжете нямали монопол над разрухата и унищожението. Нека отидем до страната на амазонките и да се запознаем със сладката убийца Отрера.