Рик Риърдън
Гръцките герои на Пърси Джаксън (12)

Херкулес и неговите дванайсет глупости

Откъде да започна с този тип?

Дори името му е сбъркано. Ще го наричам по римски, Херкулес, понеже хората го познават така. Гърците обаче му викали Херакъл, което не било истинското му име. Роден е като Алкид или Алкей, в зависимост от историята, която четете, но великият Ал му придава съвсем друго звучене.

Преди пичът с многото имена да се роди, в Южна Гърция се разиграла същинска сапунена опера. Помните ли Персей, дето отрязал главата на Медуза? След като станал цар на Аргос, той обединил редица градове-държави — Тиринт, Пилос, Атина, Дупница и много други — в могъщо царство на име Микена. (Знам, звучи като мигрена.) Всеки град се гордеел със свой цар, но имало и върховен цар, който управлявал останалите. Той можел да бъде от всеки град, но се предполагало, че бил най-старият потомък на Персей.

Объркахте ли се? И аз така.

Когато третото поколение потомци на Персей се появили, водещите съперници за трона на върховния цар били двама братовчеди от град Тиринт. Единият се казвал Амфитрион, а другият Стенел. Явно конкурсът бил за хора с най-шантавите имена.

Амфитрион бил с няколко дни по-стар, затова всички смятали, че той щял да получи работата. После обаче оплескал нещата, тъй като убил тъста си.

Нещата се развили по следния начин:

Амфитрион преговарял с някой си Електрион да му дадял ръката на дъщеря си Алкмена. Веднага щом сключили сделка, Електрион извикал Алкмена, за да й докладва добрите новини.

ЕЛЕКТРИОН: Алкмена, запознай се с новия си съпруг Амфитрион.

АЛКМЕНА: Не можа ли да ме предупредиш?

ЕЛЕКТРИОН: Стига си се цупила. Скоро ще стане върховен цар и ще си плати щедро, за да те има. Освен това те обича. Нали я обичаш?

АМФИТРИОН: Аха.

АЛКМЕНА: Но ти ме виждаш за пръв път!

АМФИТРИОН: Аха.

АЛКМЕНА: Друго можеш ли да казваш освен „аха“?

АМФИТРИОН: Аха.

АЛКМЕНА: Татко, този тип е идиот.

АМФИТРИОН: Но аз те обичам ей толкова!

(Разтваря ръце, удря Електрион по лицето, без да иска, и го убива)

АМФИТРИОН: Опа…

АЛКМЕНА: Идиот!

Когато новината се разнесла, другият претендент за короната Стенел видял възможност да спечели трона. Обвинил Амфитрион в убийство и провел изключително негативна предизборна кампания, в която глашатаи, плакати и телевизионни реклами повтаряли:

ТОЗИ ИДИОТ УБИ ТЪСТА СИ. ЩЕ МУ ДОВЕРИТЕ ЛИ РОДИНАТА СИ?

Накрая на Амфитрион му дошло в повече и избягал от Микена. Отвел и новата си жена Алкмена, която не била очарована.

Настанили се в Тива, град на северозапад от Атина, извън властта на Микена. Амфитрион станал най-важният генерал в града, но това не било много впечатляващо, тъй като армията на Тива била със силата на пенсионери охранители. Алкмена не харесвала съпруга си. Технически били женени, но глупакът бил убил баща й и успял да навлече изгнание и на двамата.

— Няма да имаме деца — отсякла Алкмена. — Това ще намали коефициента на интелигентност на цялата гръцка цивилизация.

— Ще се докажа пред теб! — обещал Амфитрион. — Какво да направя?

Алкмена се замислила.

— Завладей няколко града. Докажи ми, че си силен водач. Можеш да започнеш с унищожението на остров Тафос. Братята ми го нападнаха преди няколко години и бяха избити. Отмъсти за тях!

Амфитрион не успял да проследи мисълта й.

— Какво?

— Тафос — посочила Алкмена. — Убивай!

— Добре.

Амфитрион повел армията си и преживял приключения, за които няма да ви разправям. Срещнал лисица, която не можела да бъде уловена. Русокос мъж, който не можел да бъде убит. Кръв, изтезания и грабежи. Типичният уикенд за Древна Гърция.

Амфитрион убивал хора и опожарявал градове, докато не сметнал, че вече бил станал достоен за Алкмена. Обърнал армията си и се отправил към Тива. Нямал търпение да се прибере у дома, където да изкара медения си месец. Бил женен вече повече от година, а дори не се били целунали.

За негово нещастие, друг вече бил изкарал меден месец с жена му. Старият ни приятел Зевс, богът на небето и свалките, наблюдавал Алкмена. Харесало му каквото видял. Бил обещал (за трийсети път) на Хера да спре да й изневерява със смъртни. Разбира се, нямал намерение да спазва обещанието си, но преценил, че щяло да бъде по-добре да не посещава явно Алкмена. Сметнал, че най-простичкият начин бил да й се яви в образа на съпруга й. Зевс се превърнал в клонинг на Амфитрион и отлетял за Тива.

— Скъпа, върнах се! — обявил той.

— Какво търсиш тук? — попитала Алкмена. — Вестоносците казаха, че все още си с армията. Не те очаквах поне още три дни.

„Три дни? Страхотно“, помислил си Зевс.

— Подраних — казал той, — да го отпразнуваме.

Зевс поръчал пица, отворил бутилка шампанско и пуснал Джъстин Тимбърлейк^[1]. Първоначално Алкмена се изпълнила с подозрения. Съпругът й не изглеждал идиотски както обикновено. Трябвало обаче да признае, че предпочитала тази негова версия. Вероятно бил научил нещо от приключенията си. Изкарали прекрасна романтична нощ заедно. Всъщност била толкова романтична, че по едно време Зевс се извинил, взел телефона в банята и написал съобщение на Хелиос:

— Братле, вземи си почивка! Искам да удължа тази нощ!

— С Алкмена ли си? — отвърнал на съобщението Хелиос.

— Туше — написал Зевс.

— Леле, много е яка! — възкликнал Хелиос.

— Знам! — отвърнал Зевс.

Така Хелиос оставил слънчевата каляска в гаража за седемдесет и два часа. Когато най-сетне се появила, Алкмена страдала от безсъние и твърде голяма доза Джъстин Тимбърлейк. Зевс я целунал за добро утро:

— Това беше страхотно, скъпа? Трябва да вървим. Имам работа… с армията.

И излязъл през входната врата.

След десет минути истинският Амфитрион се прибрал.

— Скъпа, върнах се!

— Толкова скоро — погледнала го замаяна Алкмена. — Забрави ли нещо?

Амфитрион се надявал да го посрещнат по-топло.

— Ами не. Току-що се върнах от война. Може ли да го отпразнуваме?

— Шегуваш ли се? Прибра се още вчера. Цяла нощ изкарахме заедно!

Амфитрион не бил сред умниците в Древна Гърция, но осъзнал, че нещо не било наред. С Алкмена посетили местен жрец, който се отдал на гадания и впоследствие решил, че първият Амфитрион бил всъщност Зевс.

Древните разказвачи сметнали цялата тази случка за невероятно смешна. Създали цели комедии по този повод. Само си представете как Алкмена поглеждала към публиката и казвала:

— НО ТОВА НЕ Е БИЛ СЪПРУГЪТ МИ? ОПА!

А зрителите в тоги почвали да се търкалят по земята от смях.

Но Амфитрион не можел да помогне. С Алкмена изкарали свой меден месец. В шестия месец от бременността си Алкмена, както се случва с някои майки, разбрала, че носела близнаци. Досещала се, че едното дете било на Зевс, а другото на Амфитрион. Бебето на Зевс щяло да й донесе много неприятности.

В същото време братовчедът Стенел от Микена още опитвал да стане върховен цар. Смятал, че сега след като Амфитрион бил в изгнание, титлата му била в кърпа вързана, но никой не харесвал Стенел. Той бил страхлив и жесток, а и името му звучало като „ченгел“. Благородниците отказали да го подкрепят. Селяните го освирквали. Стенел опитал да реши проблема с избори, но завършил трети след двама дописани кандидати — Мики Маус и котаракът Том.

Единствената добра новина за Стенел била, че жена му Никипа носела в утробата си първото му дете. Ако било момче, то щяло да бъде най-големият син на най-стария потомък на Персей (без да броим Амфитрион, разбира се), което означавало, че щяло да има шанс да стане върховен цар дори в случай, че Стенел не успеел.

А горе на планината Олимп царица Хера си мислела същото. Била разбрала за изневярата на Зевс с Алкмена. Вместо да избеснее, предпочела да изиграе картите си хладнокръвно.

— Зевс вероятно иска копелето на Алкмена да стане върховен цар на Микена — изръмжала тя на себе си. — Е, тая няма да я бъде!

През следващата нощ направила всичко по силите си, за да разведри Зевс. Пуснала любимите му песни на Тимбърлейк. Сготвила любимото му ядене — палачинки от амброзия с крем от амброзия и нарязани парченца амброзия. Масажирала раменете му. Прошепнала му:

— Миличък?

— Хмм? — Зевс кръстосал очи от удоволствие.

— Може ли да ми издадеш божествен декрет?

— За какво?

Пъхнала една покрита с амброзия ягода в устата му.

— Сметнах, че царство Микена има нужда от мир и сигурност! Това би било прекрасно, нали?

— Мхмм — преглътнал ягодата Зевс.

— Какво ще стане, ако издадеш декрет, че следващият потомък на Персей ще бъде върховен цар? Това няма ли да опрости нещата?

Зевс сподавил усмивката си. Знаел, че близнаците на Алкмена щели да се родят всеки момент, а до идването на детето на Стенел имало поне седмица. Но не подозирал, че и Хера била наясно с това.

— Разбира се, миличка. Няма проблем!

Същата нощ божествени оракули предсказали най-свежите новини от Зевс — следващият мъжки наследник на Персей щял да стане върховен цар! Точно така, публиката не можела да гласува за Мики Маус!

След вечеря Хера се устремила към земята, където дъщеря й, богинята на раждането Илифия, тъкмо била пристигнала в дома на Алкмена.

— Спри! — изкрещяла Хера. — Не позволявай на Алкмена да роди!

Илифия отстъпила назад и проверила медицинските си принадлежности.

— Но тя почти ражда? Не помниш ли колко болезнено е това?

— Не ми пука! — отвърнала Хера. — Не бива да ражда, докато не се появи синът на Стенел.

— Но той е в програмата за следващата седмица!

— Ела с мен в Тиринт! ВЕДНАГА!

Илифия била свикнала с родилните драми, но не и с тези на Хера. Оставила Алкмена да стене, да ругае и да се поти в леглото и последвала другата богиня до град Тиринт.

Щом пристигнала там, Илифия използвала магическата си възглавница и Никипа, жената на Стенел, веднага започнала раждането. БУМ. След пет минути държала малко момченце в ръцете си. Това било най-лесното раждане на света.

Нарекли детето Евристей, тъй като не се сетили за по-непроизносимо име. Той станал най-големият наследник на Персей. Незабавно го короновали за върховен цар, макар че им било трудно да намерят тиара за мъничката му глава на новородено.

Що се отнася до Алкмена, Хера била готова да я остави да се мъчи вовеки веков, такъв й бил характерът. Илифия обаче я съжалила. След като вече било сигурно, че Хера била решила проблема с царуването, Илифия помогнала на Алкмена да роди бързо и безболезнено.

Първият близнак се казвал Херкулес (но по това време го наричали Ал), а подир него се появило и братчето му Ификъл. Гордият Амфитрион погледнал новородените. Почувствал се привързан и към двете бебета, въпреки че Алкмена отрано го била предупредила, че едното от децата било на Зевс. „Но кое е моето и кое на Зевс“, запитал се той.

Ификъл се разплакал, а Херкулес напрегнал бебешките си мускули и плеснал брат си да замълчи.

— Предполагам, че мускулестото е на Зевс — казала Алкмена.

— Навярно си права — въздъхнал Амфитрион.

На следващия ден дошла новината от Тиринт — новият върховен цар Евристей се бил родил само няколко часа преди Херкулес.

— Хера е направила нещо — досетила се Алкмена, — затова раждах толкова дълго.

Херкулес извикал в ръцете й, след което гордо се наакал.

Алкмена се отдръпнала от миризмата.

— Значи не харесваш Хера? — попитала тя бебето.

То отново извикало и пак се изакало.

Това притеснило Алкмена, но не само защото не знаела какво било яло детето. Известни й били историите за това как Хера тормозела смъртните любовници на Зевс. Трудната й бременност била доказателство, че Хера жадувала за мъст. Новото й бебче Ал/Херкулес можело да загине!

Уплашена и разколебана, Алкмена сторила това, което прекалено много родители правели с нежеланите деца. Измъкнала се от къщата, отнесла бебето в дивото и го оставила на една скала да умре.

Малкият Херкулес бил много ядосан. Часове наред се мятал на камъка, викал, ругаел на бебешки и удрял всяко диво животно, което дръзнело да го приближи.

За щастие Зевс наглеждал мъника. Проумял бил номера на Хера с върховния цар и си казал:

— Значи искаш битка? Така да бъде… миличка.

Изпратил Атина, богинята на мъдростта, да вземе бебето от земята.

Херкулес погледнал към Атина и изгукал, но стомахът му къркорел. Атина не била от богините с майчински инстинкт и не знаела какво да го прави.

— Трябва ми дойка — промърморила тя, — някоя, която обича бебета. Хм…

Хрумнало й нещо хитро. Отнесла детето при Хера.

— О, царице моя! — казала Атина. — Намерих това нещастно бебче изоставено насред дивото! Не е ли ужасно! Не знам как да го нахраня, а е толкова гладно!

Хера нямала представа чие било това бебе. Погледнала мъника и майчинското й чувство победило.

— Горкичкото. Доведи ми го, ще го накърмя.

Навремето нямало бебешки храни. Когато бебето огладнявало, го кърмели. Точка. Обикновено майката вършела тази работа, но ако не била наоколо, и друга жена можела да се справи.

Хера, богинята на майките, сметнала, че била напълно достойна за тази задача. Задържала Херкулес до гърдите си и му позволила да си пийне няколко глътки божествено мляко. Бебето щастливо си смучело, когато Атина казала:

— Благодаря ти, Хера!

За пръв път името на Хера било изречено в присъствието на бебето. Херкулес силно захапал нежната кожа на Хера, извикал и се изакал — вероятно двете неща едновременно. Хера изпищяла и изхвърлила детето. Добре, че Атина имала добри рефлекси.

Според някои легенди млякото на Хера се разпръснало в небето и образувало Млечния път. Не знам. Това са много звезди и само няколко капки. Но едно нещо било сигурно — малкото глътки дали на Херкулес божествена сила и здраве, и то от богинята, която го мразела най-много.

Атина отнесла бебето обратно в дома на майка му. Поставила го на прага, натиснала звънеца и отлетяла. Алкмена отворила вратата. Бебчето Херкулес сладко й се усмихнало. Лицето му било покрито от мляко.

— Ами добре…

Алкмена сметнала това за знак от боговете. Прибрала детето и повече не опитала да го изхвърли.

Следващите месеци минали спокойно. Херкулес се научил да пълзи и да разбива тухлени стени. Зъбите му израснали и той изгризал няколко седла. Наказали го, задето счупил ръцете на бавачката си. Дори произнесъл първата си дума:

— Мачкам!

Една нощ, докато кротко си спяло с брат си Ификъл, Хера опитала да се отърве от най-омразното бебе на света веднъж и завинаги. Смятала, че ако допуснела детето да порасне, в бъдеще щяло да й създава само неприятности. Зевс го наблюдавал, затова не можела просто да го превърне в пепел. Но се сетила за друго — инцидент, който можел да мине за случаен. Например отровни змии да влязат в детската стая. Подобно нещо се случвало често, била сигурна тя.

Две отвратителни усойници се промушили през една пукнатина в стената и запълзели към бебешките легла.

Ификъл се събудил пръв. Усетил, че нещо се плъзгало над завивката му, и изпищял. Алкмена чула вика му, скочила от леглото и събудила мъжа си.

— Амфитрион, нещо не е наред в детската стая!

Родителите хукнали, но били закъснели. Херкулес се бил погрижил за всичко. Със свръхбързите си бебешки рефлекси бил хванал змиите и ги бил удушил.

Когато пристигнали, Херкулес стоял в креватчето си ухилен и размахвал двете умрели змии:

— Чао-чао!

А Ификъл се криел в ъгъла под завивката, плачел и викал.

— Хайде, Ификъл — въздъхнал Амфитрион, — всичко е наред. Просто си имал лошия късмет да вземеш моята ДНК.

Същата нощ нашият змиеукротител получил ново име. Вече не го наричали Алкид, Алкей или с някоя друга вариация на Ал. Станал известен като Херакъл (на латински Херкулес), което ще рече „Слава на Хера“. Благодарение на Хера добил популярност още преди да тръгне на детска градина. Тя сигурно много се била зарадвала.

Когато пораснал, Херкулес имал неколцина наистина добри учители. Баща му Амфитрион го научил да кара колесница. Генералите на Тива му показали как да върти меч, да стреля с лък и да се бори. Слаб предмет му била само музиката. Родителите му наели най-добрия учител по лира в града, Лин, който бил полубрат на Орфей. Херкулес, уви, нямал никакъв усет за това изкуство. Пръстите му били прекалено едри и непохватни, за да докосват струните. Накрая нервите на Лин не издържали и той се разкрещял:

— Не, не, не и не! Не го правиш както трябва!

Лин изтръгнал лирата от ръцете на момчето и го ударил с нея през лицето (да ви кажа, боли да удариш някого с лира през лицето).

Херкулес на свой ред издърпал лирата от ръцете му.

— Е, сега ще бъде както трябва!

И заудрял Лин по главата, докато инструментът не се разпаднал на части, а учителят по музика не починал.

Херкулес бил на дванайсет. Осъдили го за предумишлено убийство. Строго, но това било положението. За щастие Херкулес бил умен. Пледирал самозащита, тъй като Лин го бил ударил пръв, и се измъкнал с шест години общественополезен труд в качеството на говедар.

Фермата не била толкова лоша. Херкулес обичал да работи навън. Дишал чист въздух, пък и не му преподавали музика. Родителите му се радвали, че бил далеч и че не можел да привлича вниманието на отровни змии, да убива учители или случайно да срине града.

Херкулес напуснал ранчото на осемнайсет. По това време бил най-големият, високият, силен и лош тиванец в историята. Години наред не бил идвал в града и не знаел какво ставало. Затова се смаял, когато се върнал вкъщи и видял местните да плачат на градския площад и да събират говедата, сякаш предстоял търг. Херкулес разпознал много от кравите, за които се бил грижил, докато бил зачислен на служба. В тълпата намерил и семейството си.

— Тате! — викнал той на Амфитрион. — Какво става с кравите?

Доведеният му баща направил гримаса.

— Синко, докато те нямаше, воювахме с минийците. Сигурно си чувал за тях. Живеят в съседния град. Хората на цар Ергин.

— Знам ги. Та?

— Понесохме тежка загуба. За да не унищожат града ни, цар Креонт се принуди да плаща годишен данък от сто крави.

— Какво? Това е пълна лудост! Аз отгледах тези крави. Ето го Петното, хей там. А това е Масленко! Не може да подарите Масленко!

На вас сто крави може да не ви звучи като нещо кой знае какво, но едно време било равностойно на сто къщи или сто ферарита. Кравите били доста скъпи. Явявали се една от най-добрите инвестиции, които да направите. А и Масленко! Не може да се лишите от крава, на която не друг, а Херкулес бил дал име.

— Трябва да се бием! — рекъл той. — Този път ще надвием злите минийци!

— Но те ни взеха оръжията — намесил се болнавият му брат Ификъл — и това бе част от сделката.

— Всичките оръжия? — Херкулес се обърнал към цар Креонт, който стоял наблизо със стражите си. — Ваше Величество, нямало ме е само няколко години, а вие сте останали без оръжия и без крави!

Старият цар се изчервил и погледнал към земята.

— Трябва да направим нещо! — настоял Херкулес.

— Твърде късно е — отвърнал Ификъл, — ето ги!

Тълпата се разделила, когато дузина едри минийци в пълно бойно снаряжение минали през площада. Изритали старците от пътя си, блъснали възрастните дами и си откраднали няколко дюнера от уличните продавачи.

Цар Креонт не сторил нищо, за да ги спре. Нито пък стражата. Дори бащата на Херкулес, великият генерал Амфитрион, само стоял и гледал как минийците си проправяли път към говедата.

Накрая Херкулес не издържал.

— Я СТИГА!

Минийците спрели и погледнали удивени надвисналия над тях Херкулес — голям космат тийнейджър с проста кожена туника и наметка на говедар.

— Как дръзваш да ни заговаряш? — попитал лидерът на минийците. — Ние сме твои господари, говедарю! Целуни ми обущата!

— Няма да стане — изпукал кокалчетата на юмруците си Херкулес, — вървете си мирно и тихо. Няма да получите нито една крава!

Минийците се изсмели.

— Погледни ни внимателно, момче — казал водачът, — имаме мечове, а ти не. Взимаме си стоте крави, както е по договор. Догодина ще отведем още сто. Какво ще направиш, за да ни спреш?

Херкулес го повалил с едно кроше. Останалите минийци посегнали към мечовете си, но той бил прекалено бърз. Преди остриетата да излязат от ножниците и дванайсетимата лежали мъртви — със счупени носове, насинени очи и зъби наполовина по-малко отпреди. Херкулес им взел оръжията.

После… внимание, гадно е! После използвал меча на водача, за да отреже носа, ушите и ръцете на всички минийци. Нанизал отрязаните части на противни огърлици и ги окачил на вратовете на затворниците. По чудо това не ги убило, а когато се свестили, Херкулес ги изправил на крака.

— Вървете при цар Ергин — наредил той. — Кажете му, че единственият данък, който ще получава занапред от Тива, е това, което носите на вратовете си!

После плеснал водача по задника с плоското на меча си и изпратил осакатените минийци по пътя им. Удивените тиванци се съвзели от шока. По-младите се зарадвали и затанцували около освободените крави. По-старите, свидетели на достатъчно войни, не били толкова доволни.

— Синко — казал Амфитрион, — цар Ергин няма да прости това. Ще се върне с цялата си армия.

— Хубаво — изръмжал Херкулес, — ще ги избия всичките.

Цар Креонт дошъл при тях с позеленяло лице.

— Какво направи бе, момче! Подслоних семейството ви от изгнание, дадох ви дом, а ти… ти ни погуби!

— Не берете грижа за това, господарю — рекъл Херкулес, — ще се погрижа за минийците.

— Как? — настоял царят. — Сега имаш… дванайсет меча! Не можеш да победиш минийците с тях!

Херкулес не бил запомнил цар Креонт като чак такъв страхливец, но решил да не коментира.

— Храмът на Атина — казал Херкулес. — Нали там има брони и оръжия по стените?

Амфитрион погледнал към небето в очакване на божия гняв.

— Синко, тези оръжия са церемониални, посветени на богинята. Минийците не ги взеха, понеже само глупак би ги използвал. Ще те прокълне Атина!

— Няма бе. С Атина знаеш ли откога сме гъсти? Освен това тя е богиня на градската защита, нали? Ще иска да браним града си!

Херкулес се обърнал към тълпата:

— Не бива да живеем в страх и ужас от минийците! Всеки, който е с мен, да дойде в храма на Атина. Подгответе се за бой! Ще стъпчем потисниците!

Младите тиванци заръкопляскали и се събрали около Херкулес. Дори Ификъл, който бил винаги слаб, болнав и се боял от сянката си, пристъпил напред да вземе меч. Това засрамило много от по-старите тиванци и те също се присъединили. Амфитрион поставил ръка върху рамото на Херкулес:

— Прав си, синко! Върна ми храбростта. Да се борим за родината!

Взели оръжията и бронята от храма на Атина. Богинята не усмъртила никого, което приели за добър знак. Херкулес повел новообразуваната чета. Накрая намерили подходящо място, където пътят минавал през две стръмни скали, за да организират там отбраната. Тиванците построили барикади и изкопали ров покрай пътя. После Херкулес разпределил повечето от хората си по върховете на скалите от двете страни. Голямата армия на минийците не можела да им помогне в такъв тесен проход.

На следващия ден цар Ергин лично повел армията към Тива. Веднага щом минали прохода, Херкулес задействал капана. Битката била кървава. Доведеният баща на Херкулес, Амфитрион, паднал в боя. Това сполетяло и много други тиванци, но армията на минийците била унищожена.

Херкулес не се спрял. Отишъл до град Миния и го изпепелил. Върнал се, триумфирайки, у дома. Цар Креонт бил толкова благодарен, че за награда оженил Херкулес за първородната си дъщеря Мегара. Дори боговете били впечатлени. Слезли от Олимп и засипали Херкулес с толкова похвали, че било чак обидно. Хермес му дал меч. Хефест му изковал броня. Аполон му подарил лък и колчан. Атина — царска роба. Освен това се съгласила да не убива никого от хората, взел оръжия от храма й. Било чудесно олимпийско празненство.

На Херкулес и Мегара им се родили две деца. Известно време животът бил хубав. Херкулес поел старата работа на баща си като генерал. Начело на тиванската армия извоювал множество победи. В една от тях брат му Ификъл бил убит, оставяйки жена си вдовица с малко дете — Йолай. Поне загинал като герой. Всички смятали, че след смъртта на Креонт Херкулес щял да стане цар на Тива.

Ако историята свършва дотук, Херкулес щеше да бъде един от най-великите гръцки герои. Тя обаче тепърва започва.

Същото важи и за Хера. Царицата на боговете беснеела на Олимп заради успехите на Херкулес. Не можела да допусне той да бъде щастлив. Решила да направи живота му толкова ужасен и трагичен, та един ден на Пърси Джаксън да му е наистина трудно да го разкаже.

Мразя Хера.

Докато Херкулес се изявявал като говедар в Тива, братовчед му Евристей израснал като върховния цар на Микена. Звучи страхотно хората да ти се кланят и да ти се подчиняват още докато си бебе. Така обаче Евристей станал надменен и гневлив.

Въпреки това Хера го смятала за най-хубавото нещо, измислено от олиото насам. Благословила царството с мир и благополучие. На всеки рожден ден му пращала по двайсет драхми. Освен това правела така, че Евристей да научава всички дразнещи новини, свързани с Херкулес, та да пораснел завистлив, както се полагало на върховен цар.

Когато станал на осемнайсет, Хера започнала да му шепти на сън, окуражавайки го да се заяде с прочутия си братовчед.

— Извикай Херкулес в двореца — казала богинята. — Поискай да извърши десет велики подвига. В противен случай никога не ще уважава властта ти!

— Имам страхотна идея — рекъл си Евристей, щом се събудил. — Ще извикам Херкулес в двореца и ще изискам от него да извърши десет подвига в моя чест. Иначе никога няма да уважава властта ми!

Евристей изпратил вестоносец в Тива, който наредил на Херкулес да отпътува за столицата Тиринт. Херкулес реагирал спокойно и не отрязал нито един от крайниците на вестоносеца. Само пратил съобщение:

— ХА-ХА. НЯМА.

Евристей не бил доволен, но, уви, Тива не била под негова власт. Не можел да направи нищо друго, освен да обяви война. Но дори Евристей не бил толкова глупав, че да тръгне на война срещу Херкулес.

Същата нощ обаче Хера отново пошепнала в съня на царя:

— Не бързай. Херкулес ще ти се поклони. Ще се погрижа за това.

През следващите няколко седмици всеки път, щом Херкулес отидел в храма, жреците и жриците го предупреждавали:

— Боговете искат да служиш на Евристей. Сериозно е! Иди в Тиринт или ще се случи нещо ужасно!

Първоначално Херкулес не обърнал внимание. Бил прекалено силен и важен, за да служи на червей като Евристей. Но предупрежденията не секнали. Обикновени хора го спирали на улицата и го заговаряли с дрезгави гласове, сякаш били обсебени:

— Върви в Тиринт. Подчини се на царя!

Жената на Херкулес се изнервила:

— Скъпи — намесила се Мегара, — глупаво е да обръщаш гръб на боговете. Може би трябва да посетиш Делфийския оракул за… ами, за консултация!

На Херкулес не му се ходело, но за да не се сърди жена му, поел към Делфи.

Пътуването било ужасно. Подаръците му стрували скъпо. В Делфи било пълно с търговци, които продавали евтини сувенири. Накрая Херкулес отишъл да види Оракула, а тя му казала същото, което постоянно слушал през последните няколко седмици:

— Върви в град Тиринт. Извърши десет подвига в името на върховния цар Евристей. Изборът какви да са те ще бъде негов. Благодаря и приятен ден!

Херкулес толкова се ядосал, че взел трикракото столче на Оракула и я погнал из стаята с него.

— Настоявам за по-точно пророчество! — викнал той. — Искам по-хубаво пророчество!

Трябвало Аполон лично да се намеси. Божественият му глас разтърсил пещерата:

— ТОВА Е ГРУБО, ПИЧ! ВЪРНИ НА ОРАКУЛА ТАБУРЕТКАТА!

Херкулес си поел дълбоко въздух. Не искал да бъде убит от златна стрела, затова оставил табуретката и си излязъл.

Когато се върнал в Тива, нервите му били опънати. Търпението му се било изчерпало. По улиците хората го питали:

— Вярно ли е? Десет подвига в името на върховния цар? Това е скапано.

У дома Мегара го подхванала:

— Какво става, скъпи? Как мина в Делфи?

Херкулес полудял. Изпаднал в ярост и избил всички в дома си, като започнал от жена си. Знам, в книгата пише отвратителни неща, но това тук е наистина ужасяващо. Според някои разказвачи Хера го била подлудила и той не знаел какво вършел. Може, но според мен това не е извинение. Вече разбрахме, че трудно овладявал яростта си. Бил убил с арфа учителя си по музика. Бил насякъл минийските пратеници.

На Хера не й се налагало да го подлудява, трябвало само да го бутне от ръба.

Какъвто и да бил случаят, Херкулес убил Мегара. Убил и слугите, опитали да го спрат. Синовете му се разкрещели и избягали, но Херкулес взел лъка и ги прострелял. Болният му ум го уверявал, че те били негови врагове.

Само племенникът му Йолай, който бил заживял с Херкулес след смъртта на Ификъл, оцелял. Йолай се скрил зад един диван. Когато Херкулес го намерил, поставил още една стрела в тетивата. Момчето изкрещяло:

— Чичо, спри!

Херкулес замръзнал. Може би в този миг Йолай му бил напомнил за брат му Ификъл. За старите времена, когато били деца. Тогава Херкулес винаги го бранел от побойници. Когато Ификъл загинал, Херкулес се заклел да пази Йолай като свой син.

Гневът му се изпарил. Погледнал с ужас телата на децата си. Погледнал и лъка в ръцете си — лъкът, даден му от Аполон, оръжието на бога на прорицателите. Съобщението било от ясно по-ясно.

Казахме ти, че ако не ни послушаш, ще се случи нещо ужасно.

Обзет от пълно отчаяние, Херкулес напуснал Тива с разбито сърце. Върнал се в Делфи и се метнал на пода пред Оракула.

— Моля! — възкликнал той, треперещ от ридания. — Какво да сторя, за да изкупя греховете си! Има ли начин да ми простите!

— Иди при върховния цар, както ти бе наредено — рекъл Оракула. — Извърши десетте подвига, както той бе пожелал. Евристей едничък може да реши дали си се справил. Само ако успееш да извършиш подвизите, ще ти бъде простено.

Херкулес се преоблякъл като просяк и се покрил с пепел, след което отпътувал за Тиринт. Коленичил пред трона на върховния цар:

— Грешен съм, господарю — казал Херкулес, — не послушах нито вас, нито боговете. В гнева си убих жена си и децата си. В покаянието си съм готов да извърша десетте подвига, които пожелахте, независимо колко трудни, опасни или глупави са те.

— Братовчеде — усмихнал се студено Евристей, — жалко е това, което е сполетяло семейството ти, но съм доволен, че си дошъл на себе си. Десет глупави подвига, казваш? Да започваме!

Евристей бил много доволен. Можел да възложи на Херкулес каквато си искал задача, колкото и опасна да била тя. Ако имал късмет, Херкулес щял да загине в мъки. Така щяла да бъде премахната най-голямата заплаха за трона, тъй като Евристей бил сигурен, че известният му братовчед щял да опита да завладее Микена.

Дори Херкулес да оцелеел, Евристей пак щял да си реши няколко проблема. Чувствал се така, сякаш бил пуснал духа от бутилката, готов да му изпълни десет желания. Само дето този дух бил тиванец, притежаващ не магия, а огромни мускули и брада.

— Ето каква е първата задача — обявил Евристей. — В региона на Немея, на север от тук, вилнее огромен лъв. Искам да го убиеш.

— Този лъв има ли си име? — попитал Херкулес.

— След като живее в Немея, му викаме Немейския лъв.

— Колко оригинално.

— Просто го убий! — наредил Евристей. — Стига да можеш.

Прозвучала драматична музика, а Херкулес се досетил, че тук имало някаква уловка. Въпреки това нарамил лъка, препасал меча и тръгнал към Немея.

Денят бил подходящ за убийство на лъвове.

Хълмовете на Немея блестели на слънчевата светлина. Прохладен бриз повявал в гората и създавал от шумата златно-зелени вихри. В центъра на долината, покрита с диви цветя, огромен лъв разкъсвал трупа на една крава, разхвърляйки навсякъде кървави парчета месо.

Лъвът бил по-голям и от най-едрия кон. Мускулите му се издували под лъскавата златиста козина. Ноктите и зъбите му блестели в сребристо и приличали повече на стоманени. Херкулес не можел да не се възхити на величествения хищник, но имал работа за вършене.

— Това нещо е убило крава — рекъл си той, — а аз обичам кравите.

Вдигнал лъка си и стрелял. Улучил врата на лъва, което трябвало да пререже гръкляна му и моментално да го убие. Вместо това стрелата се пръснала като висулка, хвърлена върху тухлена стена. Лъвът се обърнал и изръмжал. Херкулес продължил да стреля, докато стрелите в колчана му не свършили. Целел се в очите, устата, носът и гърдите. Всички стрели се счупили още при докосването, а лъвът си стоял и ръмжал леко раздразнен.

— Хубаво — казал си Херкулес и изтеглил меча. — План Б.

Нападнал лъва. Ударил звяра в челото със сила, способна да разсече секвоя на две. Острието се счупило, а лъвът леко се поклатил от удара.

— Глупав лъв! — извикал Херкулес. — Мечът ми бе скъп подарък.

— ГРРР! — Немейският лъв замахнал с лапите си. Херкулес отскочил назад, за да не бъдел разпорен. Нагръдникът му се скъсал като салфетка.

— НЕ! — извикал Херкулес. — Това беше подарък от Хефест!

Лъвът отново изревал. Херкулес също изревал и го ударил между очите. Хищникът се олюлял, замаян от болката. Не бил свикнал на болка. Нито пък на отстъпление, но решил, че Херкулес не си струвал усилията. Кравите били по-лесна мишена. Обърнал се и побягнал към дърветата.

— Не, няма да стане — хукнал подире му Херкулес.

Последвал го. Лъвът се скрил в една пещера на половината път нагоре по склона. Вместо да тръгне след него, Херкулес се огледал наоколо.

„Ако бях лъв, щях да избера пещера с два изхода, за да не ме пленят“, помислил си той.

И наистина! Забелязал, че някаква назъбена черна цепнатина водела към другата страна на хълма. Колкото се можело по-тихо, Херкулес награбил няколко огромни скали и блокирал изхода.

— Сега няма накъде да бягаш, котаранчо. — Херкулес се върнал обратно при главния вход и извикал: — Има ли някой вкъщи?

Отвърнало му ръмжене:

„Не, това е телефонен секретар. Моля, оставете съобщение.“

Херкулес влязъл вътре и принудил Немейския лъв да отстъпи. Онзи опрял гръб в скалите.

Сега, деца, трябва да знаете, че да притиснеш диво животно е лоша идея. Това ги прави раздразнителни и свирепи. Но пък и Херкулес бил такъв.

— Съжалявам, котаранчо — казал той, — ти си истински красавец и добър убиец, но върховният смешник те иска мъртъв.

Лъвът изръмжал. Очевидно не уважавал много върховния смешник. Скочил, но Херкулес бил обучен от най-добрите борци на Гърция. Избегнал ноктите и хванал лъва за гърба, като кръстосал крака около ребрата му и увил ръка около косматия му врат.

— Май нищо не може да пробие кожата ти — изръмжал Херкулес в ухото на лъва. — Да видим обаче как се справяш без въздух.

Стиснал с всичка сила и лъвът умрял. След като се уверил в смъртта му, Херкулес се изправил задъхан, възхищавайки се на козината на животното.

— Ще стане страхотно наметало от нея — помислил си той, — но как да го одера.

Очите му се стрелнали към блестящите нокти на лъва.

— Чудя се…

Използвал ги, за да смъкне кожата му. Коствало му няколко часа тежка, черна работа, но накрая Херкулес се сдобил с ново лъвско палто и достатъчно лъвски пържоли, за да изкара зимата.

Може би смятате, че лъвските кожи са прекалено топли за ежедневна употреба, особено в Гърция, където летата могат да бъдат изключително жежки. Но палтото на лъва било изненадващо меко и хладно. Оказало се далеч по-удобно от бронзовите доспехи. Херкулес използвал главата на лъва като качулка, кръстосвайки лапите му около врата си. След това се насладил на отражението си в най-близкото езеро.

— Леле. Модерен и неуязвим!

Върнал се в Тиринт, за да докладва на върховния цар. Ако всичките му задачи били толкова лесни, можел да приключи, сдобивайки се с нов гардероб.

Херкулес влязъл в града и предизвикал паника. Покрит с козината на Немейския лъв, можел да бъде взет за звяр, човек или нещо средно, пръкнало се от някой по-безумен епизод на „Истинска кръв“^[2]. Местните се развикали и побягнали. Стражите пуснали стрели, които се разбили в палтото му.

От тронната си зала Евристей чул шумотевицата. Стражите му търчали, обзети от ужас. Едрият силует на човек-лъв се появил в коридора. Царят демонстрирал кураж, като се скрил в една голяма бронзова делва.

С лъвската глава над своята Херкулес не виждал много добре. Претърсил царския подиум, дръпнал гривестата качулка и с изненада установил, че бил сам в тронната зала.

— Евристей? — извикал той. — Ехо? Има ли някого тук?

Стражите и слугите треперели зад завесите. Накрая един от смелите пратеници на царя, който се казвал Копрей, излязъл, развявайки бяло знаме.

— Здравейте, ъъ… ваше косматовство. Не знаехме, че сте вие.

— Къде са останалите? — огледал стаята Херкулес. — Защо завесите треперят. Къде е върховният цар?

Копрей се почесал по челото.

— Ами царят… той е… неразположен.

Херкулес погледнал към подиума.

— Крие се в декоративната ваза, нали?

— Не — отвърнал Копрей. — Може би. Да.

— Добре, кажете на Негово Величество, че съм убил Немейския лъв. Искам да знам каква е втората ми задача.

Копрей се изкачил по подиума и зашепнал на бронзовата делва. Делвата прошушнала нещо в отговор.

— Вазата повелява — поколебал се Копрей, — искам да кажа, върховният цар повелява да отидете в Лернейското мочурище и да убиете изчадието, което го обитава. Говоря за Хидра!

— Какво? — Херкулес май бил чувал това име в последния филм за Капитан Америка^[3], но не знаел дали се отнасяло за същото.

— Хидрата е изчадие с много отровни глави — обяснил Копрей. — Избива хората и добитъка ни.

— Мразя чудовища, които убиват добитък! — намръщил се Херкулес. — Ще се върна!

На излизане от града Херкулес осъзнал, че нямал никаква идея къде се намирало Лернейското мочурище. Застанал на едно място, за да си помисли, когато някаква колесница, теглена от черни коне, спряла до него.

— Искаш ли да се качиш?

Младежът, държащ юздите, му изглеждал много познат, но Херкулес бил отсъствал дълго време от Тива. Едва разпознал младия си племенник.

— Йолай? — разсмял се невярващо Херкулес. — Какво търсиш тук?

— Здрасти, чичо! Чух за Десетте подвига и дойдох да помогна!

Сърцето на Херкулес се огънало като претцел^[4].

— Но… аз опитах да те убия. Защо ти е да ми помагаш?

Изражението на момчето станало сериозно.

— Вината не е твоя. Хера те порази с лудост. Ти си ми като баща. Искам да се бия редом с теб.

Очите на Херкулес се насълзили, което той опитал да скрие под лъвската глава.

— Благодаря ти, Йолай. Бих се качил при теб. Знаеш ли къде е Лернейското мочурище?

— Имам GPS. Скачай.

Херкулес и верният му помощник излезли от града с новия херкулесомобил.

— Чувал съм слухове за Хидрата — рекъл Йолай. — Казват, че имала девет глави. Осем от тях могат да бъдат унищожени, ала деветата е безсмъртна.

— Как така? — намръщил се Херкулес.

— Нямам идея — отвърнал Йолай, — но ако отрежеш една от небезсмъртните глави, две нови се появяват на нейно място.

— Нелепо!

— Знам… скоро ще разберем дали е истина.

Колесницата спряла в края на мочурището. Мъгли се спускали над земята. Криви дървета се издигали сред мъховете и калта. През високите треви в далечината се придвижвала огромна сянка. Накрая тревите се разделили и Херкулес видял най-странното чудовище на света да напредва през тинята. Девет змийски глави се люлеели хипнотично на дългите си шии, като от време на време удряли водата, поглъщайки риби, жаби и по-малки крокодили.

Тялото на чудовището било дълго, дебело, кафяво като на питон. Стъпвало на четирите си ноктести лапи. Девет чифта блестящи зелени очи раздирали мъглата като фарове. Жълтеникава отрова капела от челюстите.

Херкулес потреперил и си спомнил кошмарите, които имал след като бил удушил усойниците в детската стая.

— Коя от главите е безсмъртна? Изглеждат ми еднакви.

Йолай не отговорил. Херкулес го погледнал и видял, че лицето на племенника му било побеляло като кост.

— Спокойно — казал Херкулес, — всичко ще е наред. Донесе ли факли?

— Факли… да.

С треперещи ръце Йолай извадил няколко тръстики, чиито върхове били намазани с катран. Запалил краищата им с искра от кремък. Херкулес извадил дузина стрели от колчана и покрил върховете им с плат.

— Искам да раздразня чудовището, да го накарам да нападне.

— Искаш да ни нападне?

— По-добре да се бием на здрава почва, а не в мочурището, където може да се хлъзнем в калта или да потънем в плаващите пясъци.

Херкулес запалил първата стрела и я изстрелял в тревата, която веднага избухнала в пламъци. Хидрата изсъскала. Тя отскочила от огъня, но Херкулес пуснал втора стрела. Скоро мочурището се превърнало в самия пъкъл. Чудовището нямало къде да иде, освен в тяхната посока. Нападнало. От шарената му люспеста кожа се издигал пушек.

— Стой тук — наредил Херкулес на племенника си, докато Йолай опитвал да удържи конете да не избягат. — Между другото, може ли да взема меча ти? Моят се счупи.

Херкулес грабнал меча на момчето и скочил от колесницата.

— Хей, спагетена главо — извикал той на Хидрата, — ела тук!

Деветте глави на Хидрата изсъскали в унисон. Чудовището не харесало дето го били уподобили на италианска храна. Стрелнало се напред. За миг Херкулес се усъмнил в себе си. От вонящата отрова очите му започнали да смъдят. Главите на изчадието се движели в толкова различни посоки, че не знаел откъде да започне. Увил палтото си той и влязъл в битка. Устите на Хидрата се впили в лъвската кожа, но отровните зъби не могли да я пробият. Херкулес скачал и избягвал ударите, търсейки пролука. Следващият път, когато една от главите се стрелнала напред, той я отрязал.

— Аха! Така ти се пада… по дяволите!

За нещастие информацията на Йолай се оказала вярна. Още преди отрязаната глава да удари земята, кървавата рана забълбукала, а целият врат се разцепил на две в средата като сирене пане. Двете половини завършвали с нови глави. Целият този процес протекъл може би около три секунди.

— Не е честно! — извикал Херкулес.

Продължил да отскача и да удря, докато земята не се покрила с отрязани змийски глави, но колкото повече режел, толкова повече нови пониквали. Херкулес все се надявал да уцели безсмъртната глава. Може би, ако успеел да я раздели от тялото, цялото създание щяло да умре. Но осъзнал, че не можел да постигне това на принципа проба-грешка. Вонящата отрова му докарала световъртеж. Безброй зелени очи се появили пред погледа му, изскачайки встрани от него. Било въпрос на време Хидрата да нанесе успешен удар и да го ухапе. Херкулес трябвало да спре с удвояването на главите.

— Йолай! — извикал той. — Ела тук с тази факла и… ААА!

Една от шиите на чудовището се била извърнала настрани и съборила Херкулес. Той се завъртял, но друга шия се увила около краката му и го вдигнала от земята. Херкулес успял да се освободи. В следващия миг вече се катерел по слузести вратове и щракащи с челюсти глави. Истинска змийска джунгла. Ритал и удрял, но все още не смеел да използва меча си.

— Йолай! — извикал той. — Следващият път като отсека някоя глава, трябва да скочиш с тази факла и да завариш раната, за да не поникнат нови, разбра ли?

— Рак! — отвърнал Йолай.

Херкулес се потял от напрежение. Ударил още една змийска глава, след което скочил над шиите.

— Рак?

— Рак!

„За какво приказва това момче? Зададох му въпрос, на който да отговори с «Да» и «Не», а той ми разправя за някакви раци?“

Херкулес погледнал към племенника си. В калта пред Йолай се бил появил рак, голям колкото колелото на колесница. От устата му излизала пяна, а щипците му щракали. Херкулес не бил чувал за гигантски раци, живеещи в блатата, но обикновено и усойниците не пълзели в детските спални.

— Това е пак някой номер на Хера — изръмжал Херкулес. — Дръж се, Йолай.

Със сечене си проправил път през лабиринта от глави. Знаел, че щели да поникнат още, но не можел да остави последния си оцелял племенник да бъде изяден от членестоного. Скочил върху рака с ритник и стъпил с пета между очите му. Черупката се пукнала, а кракът му нацелил мозъка на рака, убивайки го мигновено.

— ГНЪС! — извикал Херкулес и измъкнал крак от слузта. — Виж сега, хлапе, подготви факлата й…

— Пази се! — изкрещял Йолай.

Докато Хидрата нападала, Херкулес се завъртял. Само козината на Немейския лъв го спасила от това да бъде нахапан като лигавник. Отрязал най-близката глава.

— Сега, хлапе!

Йолай докоснал с факла врата й и заварил раната. Нищо не се появило от овъгления край.

— Браво! — извикал Херкулес. — Остават ни само още петдесет-шейсет!

Заедно подрязали главите на хидрата, а въздухът се изпълнил с киселинни изпарения и миризмата на печено влечуго. Накрая чудовището останало само с една глава и корона овъглени шии.

— И, разбира се, безсмъртната глава е за десерт — изсумтял Херкулес.

Замахнал към шията. Чудовището паднало на купчина. Живата глава започнала да се мята в калта, да съска и да плюе отрова.

— Отвратително — казал Йолай, — какво да я правим?

— Добре се справи, племеннико — потупал го по рамото Херкулес. — Наглеждай скачащата глава за секунда. Не я оставяй да избяга. Имам идея.

Херкулес събрал няколко от мъртвите глави от земята върху платно и внимателно изцедил от тях отровата. След това увил плата около върховете на стрелите и така ги напоил със смъртоносна отрова. Взел ги и ги върнал в колчана.

— Някой ден отровните стрели могат да ни помогнат — рекъл той на Йолай. — Предполагам, няма как да унищожим безсмъртната глава?

— Затова я наричат безсмъртна — свил рамене Йолай.

— Значи трябва да направим така, че да не създава повече неприятности.

Херкулес изкопал дълбок трап, погребал главата и покрил гроба с една тежка скала, така че никой да не можел да освободи проклетото нещо по погрешка. След това с Йолай се върнали в Тиринт.

Според легендата главата на Хидрата е все още жива и вилнее някъде из Лерна под гигантската скала. На ваше място не бих я търсил.

А в двореца върховният цар Евристей най-после се бил измъкнал от декоративната ваза.

Херкулес обяснил как успял да победи Хидрата. Показал на царят някои от мъртвите змийски глави, бил донесъл също и малко рачешко от пенестия приятел на Хера.

— Спомена, че племенникът ти е помогнал? — блеснали очите на цар Евристей.

— Ами да. Той обгори чуканчетата, докато аз…

— ГРЕШЕН ОТГОВОР! — заудрял царят по облегалката си. — Никой не бива да ти помага в подвизите! Подвигът не се брои!

Вратните жили на Херкулес се издули като мостови жици.

— Шегуваш ли се?

— Не! Оракулът каза, че само аз мога да отсъдя дали работата е свършена както трябва! В случая не е! Предстоят ти още девет глупави задачи!

Евристей се усмихнал триумфално, очевидно без да си даде сметка колко силно бил стиснал юмруци Херкулес. Евристей искал разплата заради инцидента с делвата. Не обичал да го правят на глупак (но нямал нужда от помощта на Херкулес за това). Искал Херкулес да страда.

— По границите на царството ми — продължил той — живее огромна свиня, която причинява страшни неприятности. Опустошава провинцията, избива селяните ми…

— Искаш да я убия — предположил Херкулес.

— Съвсем не! Герой с твоя талант има нужда от по-сериозно предизвикателство! Искам да ми доведеш свинята жива!

Херкулес преброил наум до пет. Толкова пъти му се искало да ритне върховния цар в зъбите.

— Хубаво. Къде да го търся това чудовищно прасе?

— Обикновено вилнее в земите на кентаврите до Еримантската планина. Поради това го наричаме…

— Нека позная. Еримантския глиган.

— Правилно! Но не взимай племенника си този път. Свърши си работата сам!

Херкулес излязъл от двореца. С нежелание казал на Йолай да остане в града и да продаде рачешкото, докато той самият отивал на свински лов.

След седмици тежък път Херкулес стигнал земите на кентаврите. Тревожела го срещата с местните, тъй като на кентаврите им се носела славата на диви и груби. Но първия, когото срещнал, стар жребец на име Фол, се оказал много мил.

— Богове! — извикал Фол. — Самият Херкулес! Дълго чаках този ден?

— Така ли? — повдигнал рунтавите си вежди Херкулес.

— Абсолютно! Ще се радвам да те упътя към Еримантския глиган, но преди това би ли ме удостоил с честта да посетиш моя скромен дом?

Херкулес бил уморен и гладен, затова последвал Фол обратно в пещерата му. Докато се настанявал, кентавърът запалил скарата и поставил на нея няколко ребърца. След това коленичил на конските си крака и избърсал пода. Появила се дървена врата.

— Тук е тайният ми килер — обяснил Фол. — Ще ти прозвучи странно, но преди много поколения моят прапрадядо чул пророчество, че негов потомък щял да посрещне важен гост на име Херкулес!

— Споменали са ме в пророчество?

— О, да! Прапрадядо задели тази бутилка вино за случая… — Фол извадил керамичен питос^[5], покрит с прах и паяжини. — Отлежавало е в този килер над сто години в очакване ти да се появиш!

— За мен е чест — отвърнал Херкулес, — но какво ще правим, ако е станало на оцет?

Фол отворил тапата и сладък аромат изпълнил пещерата — като лозя на лятно слънце, като нежен пролетен дъжд над новопоникнала трева, като редки подправки над огъня.

— Леле — казал Херкулес, — налей ми едно!

Вдигнали наздравица. И двамата се съгласили, че това било най-вкусното вино, което някога били опитвали. Фол се канел да каже на Херкулес къде ще намери Еримантския глиган, когато пет кентавъра копиеносци нахлули в пещерата.

— Надушваме вино! — казал един от тях. — Сипвай!

Фол застанал на копитата си.

— Ти и другарчетата ти хулигани не сте канени! Виното е специална реколта и е само за приятеля ми!

— Сипвай! — изревал кентавърът. — Или мри!

Свел копието си и нападнал Фол. Херкулес обаче бил по-бърз. Свалил лъка си и пуснал пет отровни стрели, с които убил нападателите. Фол погледнал купчината мъртви кентаври.

— О, богове. Не така си представях специалната вечеря. Благодаря, че ме спаси, Херкулес, но сега ще трябва да ги погребвам.

— Но защо? — попитал Херкулес. — Те опитаха да те убият.

— Но пак си остават мои роднини — отвърнал старият кентавър, — кръвта вода не става дори когато искат да те погубят.

Херкулес не можел да оспори това. Имал опит в семейните убийства. Помогнал на Фол да изкопае гробовете. Тъкмо когато полагали и последния кентавър в земята, където щял да намери вечен покой, Фол извадил от тялото на трупа една от стрелите.

— Внимавай с… — казал Херкулес.

— Ох! — Фол убол пръста си на отровния връх и рухнал.

Херкулес изтичал до стария кентавър, но нямал противоотрова.

— Приятелю… съжалявам.

— Беше специален ден — усмихнал се леко кентавърът, — пих хубаво вино, вечерях с велик герой. Ще намериш глигана на изток от тук. Използвай… снега.

Фол завъртял очи и умрял.

На Херкулес му станало много гадно. Направил погребална клада за Фол и излял остатъка от виното в чест на боговете. Не проумявал последните думи на Фол във връзка с това, че можел да използва снега, но продължил на изток в търсене на глигана.

„Кръвта вода не става“, помислил си Херкулес. Но ако Евристей не го бил изпратил на това глупаво пътешествие, добрият стар кентавър сигурно щял все още да си бъде жив и здрав. Идело му да удуши царствения си братовчед.

Намерил глигана да тъпче хълмовете на изток, както бил предсказал Фол. Описах ви доста гигантски свини, та можете да си представите как изглеждала и тази. В крайна сметка Древна Гърция била пренаселена от огромни зли прасета. Еримантското било толкова голямо, четинесто, грозно и злобно колкото и останалите. Да го убие вече било достатъчно страшно предизвикателство. Но да го хване живо… това било още по-трудно.

Седмици наред Херкулес гонел глигана в дивото. Опитал да изкопае дупка, в която да подмами прасето. Пробвал с мрежи, капани, ловни комплекти с котви и люлки. Глиганът обаче бил прекалено хитър. Правело му удоволствие да дразни Херкулес, като му позволявал почти да го настигне, преди отново да избяга, прескачайки клопките със свинския си смях.

„Прасето надушва капана от цяла миля. Но как иначе да го спра?“, помислил си Херкулес.

По това време бил последвал глигана по по-високите склонове на планината Еримант. Един следобед се покатерил на един хребет с надеждата да огледа земята и забелязал дълбока клисура под тях, пълна със сняг.

— Хм — казал си Херкулес, — използвай снега.

Изрекъл благодарствена молитва, отправена към кентавъра Фол. След няколко опита, много крясъци и огнени стрели накрая успял да насочи глигана към клисурата. Прасето бухнало право в снега и се заклещило вътре като нова покупка, опакована в стиропор.

Ако Херкулес имал достатъчно голям кашон и малко скоч, щял да изпрати глигана на Евристей по пощата. Но понеже нямал, внимателно започнал да копае около прасето. Вързал краката и муцуната му. После използвал огромната си сила, за да извади чудовището от снега и да го отнесе до Микена.

Търговците от Тиринт се развълнували, като видели Херкулес да се връща с огромно прасе. Първо им донесъл лъвски пържоли, после рачешко от най-висока класа, а сега щели да имат свинско за седмици напред!

Но Евристей не бил толкова доволен. Тъкмо закусвал, когато Херкулес нахлул в тронната зала и подхвърлил Еримантския глиган към царския подиум. Глиганът се забил в краката на Евристей, а червените му очи се изравнили с тези на краля. Острите му глиги останали на няколко сантиметра от слабините му. Евристей извикал и се прибрал на сигурно място — в една голяма бронзова делва.

— Какво означава това? — настоял той. Гласът му отекнал в делвата.

— Ериманстския глиган — отвърнал Херкулес. — Жив, както пожелахте.

— Чудесно! Разкарай го оттук!

— А следващата задача? — попитал Херкулес.

Евристей притворил очи и изплакал. Мразел героите. Били толкова дразнещо… героични. Запитал се дали не можел да накара Херкулес да се самоубие. Но не, боговете нямали да одобрят това. Освен ако… на Евристей му хрумнала брилянтна идея. Ако възложел на Херкулес задача, която да накара боговете да го убият?

— Керинейската кошута! — извикал царят. — Доведи ми я.

— Кое? — не разбрал Херкулес.

— Сам се сети! Потърси в Гугъл! Все тая! Само се махай и ми доведи кошутата жива или мъртва!

Херкулес не бил на „ти“ с компютрите, затова попитал в града къде била тази Керинейска кошута. Племенникът му Йолай рекъл:

— Да, знам я тази история. Кошутата е сърна.

— Сърна — отвърнал Херкулес, — женски елен значи.

— Точно — отвърнал Йолай, — живее в Керинея. Затова я наричат…

— Керинейската кошута — въздъхнал Херкулес. — Тези хора винаги кръщават животните на места с труднопроизносими имена. Поне веднъж ми се иска да хвана някой Джо или Тимъти.

— Така или иначе — продължил Йолай, — разказват, че кошутата е много бърза, способна да надбяга стрела. Има златни рога.

— Че женските елени имат ли рога?

— Тази има. И бронзови копита. Освен това е посветена на богиня Артемида.

— Значи, ако убия елена…

— Артемида ще убие теб — потвърдил Йолай. — Това е номер на Евристей. Мразя този тип.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

— Не, не желая да те дисквалифицират отново.

— Е, нищо, благодаря за помощта, все пак.

Така Херкулес тръгнал да търси вълшебната сърна, която не се казвала Тимъти.

Задачата не била кой знае колко опасна, но била трудна, досадна и изисквала време. Година Херкулес гонел сърната из цяла Гърция — от замръзналите земи на хиперборейските великани обратно до Южен Пелопонес. Било полезно за здравето, но нямало как да настигне кошутата. Капаните, мрежите и ловните комплекти за елени не помогнали.

Опитал свинския трик със снега, но еленчето пъргаво изтичало върху леда без да падне.

Сърната единствено забавяла ход, когато пресичала реките. Може би не искала да намокри лъскавите си бронзови копитца. Винаги се колебаела няколко секунди преди да скочи, което давало шанс на Херкулес да простреля животинката, но понеже не можел да я убие, това не помогнало. „Освен ако… не успея да я обезвредя, без да я убивам“, помислил си той.

Планът не бил от най-лесните и безопасните, но Херкулес решил да го изпробва. Претърсил припасите си и намерил добра и лека корда за риба. Вързал единия край за стрела и хукнал подир сърната.

Отнело му дни да нацели точния момент. Трябвало да огледа терена, за да го опознае отлично. Налагало се да предугади в каква посока ще хукне сърната. После трябвало да я насочи към най-близката река, за да се прицели както трябва.

Заел позиция. Бил на около сто метра надолу по течението. Вдигнал лъка точно когато сърната стигнала до водата. За няколко удара на сърцето се поколебала. Дори най-добрият стрелец щял да се затрудни, но Херкулес нямал избор. Пуснал стрелата. Върхът й минал чисто през мембраната на двете дръжки. Сърната се оплела в кордата и се спънала. Преди да възстанови равновесието си, Херкулес изтичал до реката и сграбчил животното за бронзовите копита. Огледал раните и въздъхнал облекчено. Бил пуснал малко кръв, но сърната не била тежко ранена. Херкулес нарамил кошутата на рамо и тръгнал обратно към Тиринт.

Бил изминал само около километър, когато един глас зад него казал:

— Какво правиш със сърната ми?

Херкулес се обърнал. Зад него стояла млада девица със сребриста туника и лък, а до нея — красив млад мъж със златна роба, също въоръжен с лък.

— Артемида — продумал Херкулес, като сподавил подтика си да извика и да побегне — и Аполон. Вижте, съжалявам, че трябваше да хвана сърната ви, но…

— Но — погледнала Артемида към брат си. — Нрави ли ти се, когато смъртните кажат „съжалявам, но!“? Сякаш могат да извинят оскърбителното си поведение!

Тя се взряла в Херкулес със студените си сребристи очи.

— Много добре, юначе. Обясни ми защо да не те убия на място.

— Евристей ми възложи десет глупави задачи — отвърнал Херкулес. — Искам да кажа, нареди да извърша десет велики подвига. Все тая. Поиска ми да му донеса Керинейската кошута, жива или мъртва. Разбира се, аз знам, че тя е свещена. Не бих я убил. Но между десетте подвига, които трябва да направя според пророчеството на Аполон…

— Вярно е — признал Аполон.

— … е и обидата спрямо великата богиня Артемида. Бях хванат в капан. Това е по желание на Евристей. Искаше да убия кошутата, за да убиеш ти мен. Но ако ми позволиш да я отведа при него и да извърша подвига, обещавам да не я наранявам повече. Ще я пусна веднага щом я представя пред царя.

— Мразя, когато смъртните ни използват, за да вършим мръсната им работа — процедила Артемида, а кокалчетата й побелели от стискане на лъка.

— Да те убие бог — изсумтял Аполон, — че ние да не сме наемници! Не могат да ни казват кого да убием и кого не!

— Херкулес — махнала Артемида с ръка, за да го отпрати, — вземи сърната. Изпълни обещанието си и няма да имаш проблеми. Но хвана ли този Евристей в горите си, няма да съм толкова милостива.

Боговете изчезнали, обгърнати в блясък. Херкулес продължил по пътя си, но минало известно време преди коленете му да спрат да треперят. Само глупак не би се уплашил от Артемида и Аполон, а Херкулес, при всичките му недостатъци, не бил такъв. Не и през по-голямата част от времето.

Когато се върнал с Керинейската кошута в тронната зала се надявал Евристей да се скрие в делвата. Щяло да му стане много смешно. Но вместо това върховният цар само свил рамене:

— Значи си изпълнил задачата адекватно. Ще запазя сърната за менажерията си.

— Какво ще направиш? — попитал Херкулес.

— Имам си лична зоологическа градина, кретен такъв! Всеки цар трябва да си има менажерия.

— Нее. Обещах на Артемида да пусна сърната. Ако искаш кошута за зоологическата си градина, откарай си я сам в клетката!

— Но това е част от твоята задача!

— Не е. Нали каза, че съм я приключил преди малко?

— Хубаво тогава. Сам ще си я взема.

Царят станал от трона. Бил изминал половината път по стълбите, когато Херкулес изправил кошутата на копитата й и срязал кордата между краката й.

— Ето ти я, Евристей. Но внимавай. Тя е…

Сърната изчезнала, обвита в златистобял блясък.

— Бърза!

Царят изкрещял и започнал да тропа с крака, което било почти толкова смешно, колкото криеницата в делвата. Кошутата избягала в дивото и това зарадвало Артемида.

— Ах, ти, измамнико! — изръмжал Евристей. — Ще направя следващия ти подвиг невъзможен!

— Мислех, че последните четири са невъзможни.

— Този ще е още по-невъзможен. До Стимфал има езеро, над което кръжи ято демонични птици…

— Сега ще кажеш, че се казват Стимфалийските птици…

— Казват се Стимфалийските птици!

— Ще повърна.

— Няма да повръщаш! Ще отървеш езерото от всички тези птици! Хаххаххаха! Копрей, пратенико мой…

Царският вестоносец изприпкал при владетеля.

— Да, господарю?

— Какво казват хората, когато искат да пожелаят на някого късмет, но със сарказъм?

— Късмет с това?

— Точно така! Късмет с това, Херкулес! Хаххахахахахаха!

Херкулес излязъл, мърморейки си под носа.

Когато наближил Стимфал, забелязал, че всички земеделски земи били опоскани. По клоните на нито едно дърво нямало плод. Тогава започнал да намира трупове — на катерички, елени, крави, хора. Били одрани и избодени до смърт. В шиите на някои имало пера. Херкулес извадил едно. Било твърдо и здраво като стрела.

Когато открил езерото, сърцето му потънало в петите. Долината била като купа, осеяна с гористи хълмове и с тънък слой зеленикава вода. Над туфите трева гъмжало от черни птици, подобни на гарвани. Милиони, милиони. Дърветата по бреговете се люлеели и огъвали под тежестта на ятата. Граченето им отеквало като сонар по водата.

Херкулес се насочил към най-близкото дърво. Клюновете и ноктите на птиците лъщели като полиран бронз. Един от малките демони го фокусирал с жълтите си очи. Изграчил, разтърсил тяло и порой от пера полетели към него. Ако не била лъвската кожа, Херкулес щял да стане на решето.

— Това е наистина невъзможно — казал Херкулес, — няма достатъчно стрели на света, които да убият толкова много птици.

— Тогава използвай ума си — чул се женски глас.

Херкулес се завъртял. До него стояла жена с дълга, тъмна коса и сиви като буреносен облак очи. Държала копие и щит, като че готова за бой, но усмивката й била топла и позната.

— Атина. Отдавна не сме се виждали — поклонил се Херкулес.

— Здравей — отвърнала богинята. — Виждам, че си заменил царската роба, която ти направих, с лъвска кожа!

— Аз… извинявам се.

— Няма за какво, юначе. Мъдро постъпваш, че използваш кожата като броня. Освен това, трудно ще ме подразниш. Още ме напушва смях, когато си спомня как Хера се опита да те кърми… — Богинята се поколебала. — Нали вече не акаш в гащите си, като чуеш името й?

— Не — изчервил се Херкулес, — само като бебе правех така.

— Чудесно, браво. Както и да е, беше много смешно. Тук съм, защото Зевс смята, че имаш нужда от напътствия.

— Страхотно! Каква е тайната на птиците?

— Казах напътствия — махнала с пръст Атина, — а не че ще ти сервирам отговора. Трябва да използваш ума си.

— Хм.

— Помисли, Херкулес. Какво може да накара тези птици да се махнат оттук.

Херкулес се заиграл с лъвските лапи на врата си.

— По-големи птици?

— Не.

— Хиляди котки?

— Не.

— Ако нямат храна?

— Това е интересно — направила пауза Атина. — Може би, ако храната свърши, птиците наистина ще мигрират нанякъде, но на теб това няма да ти помогне. Трябва да ги накараш да се махнат сега. Какво можеш да сториш?

Херкулес се върнал мислено към дните, когато бил говедар. Прекарвал много време, наблюдавайки ятата птици по пасбищата.

— Веднъж — спомнил си той, — по време на една буря отекна гръм. Хиляди птици се вдигнаха от пшениченото поле и отлетяха. Птиците мразят силни шумове.

— Отлично.

— Но… как да създам толкова нетърпим шум? — Херкулес се върнал назад към детството си. Тогава все го обвинявали, че предизвиквал ужасни звуци. — Старият ми учител по музика твърдеше, че свиря толкова зле, че съм способен да прогоня всяка публика. Съжалявам, че вече нямам лира. Счупих я в главата на Линей.

— И аз нямам лира — казала Атина, — но имам нещо, което може да помогне.

От сгъвките на робата си извадила прът с множество камбанки по него — огромни тимпани от бронз.

— Хефест изкова това. Сигурно е най-ужасният музикален инструмент, измислен някога. Дори Аполон не го иска, но смятах, че някой ден може да помогне.

Подала тимпаните на Херкулес. Когато ги разклатил, ушните му барабанчета се скрили в черепа и се помолили да умрат. Всяка камбанка издавала звук, който въобще не си пасвал с този на останалите. Ако няколко таратайки се ударят в автоморга и от произведения шум шофьорите сглобят музикална композиция, така би звучал първият им албум.

Всички птици в радиус от сто метра се ужасили и се пръснали, но щом Херкулес спрял да издава звуците, отново се върнали по дърветата.

— Става — намръщил се Херкулес, — но за да изгоня всичките птици, ми трябват повече тимпани.

— Никой смъртен не бива да използва думите „повече тимпани“ — потръпнала Атина. — Но може би тимпаните са само част от отговора. А ако простреляш птиците, докато бягат?

— Не мога да изпозастрелям всички! Прекалено много са!

— Не трябва да изпозастрелваш всички. Само убеди птиците, че това място не е добро за почивка.

— Ха! Схванах. Благодаря, Атина! — затичал се към езерото, тръскайки тимпаните и викайки ПОВЕЧЕ ТИМПАНИ!

— Време е да си ходя — Атина изчезнала в облак сив дим.

Херкулес прекарал дни наред, бягайки край езерото с тимпани и лък. Когато Стимфалийските птици се издигали във въздуха, ужасени от противната музика, прострелвал колкото можел от тях с отровните си стрели.

След седмица тимпани и отрова цялото ято се вдигнало в огромен черен облак и отлетяло към хоризонта.

Херкулес останал още няколко дни, за да се убеди, че пернатите демони нямало да се върнат. После си направил прекрасно герданче от птичи трупове и се отправил към Тиринт.

— Върховни царю! — обявил Херкулес, когато влязъл в тронната зала. — Щастлив съм да ви донеса птицата. Имам предвид… птиците, в множествено число. Стимфалското езеро е безопасно за плуване, може да откриете летния сезон.

Преди царят да успее да отвърне, цялата публика избухнала в ръкопляскания. Придворните, държейки лъскави снимки с облика на героя, го обкръжили за автографи. Много от царските стражи носели ризи с надпис „Тим Херкулес“, макар Евристей да ги бил забранил като нарушаване на протокола.

Царят скръцнал със зъби. С всеки следващ нелеп подвиг, който извършвал, Херкулес ставал все по-популярен, превръщал се във все по-голяма заплаха. Хората от Микена го боготворели.

Евристей май подхождал към проблема, разглеждайки ги от грешна гледна точка. Вместо да убива Херкулес, може би трябвало да му възложи задача така противна и отвратителна, че героят да станел обект на подигравки.

— Много добре, Херкулес — усмихнал се върховният цар, — време е за следващия, хм, подвиг!

Тълпата замлъкнала. Хората нямали търпение да чуят с какво чудовище щял да се бори сега Херкулес и какво екзотично месо да очакват на трапезата си.

— Моят приятел Авгий, царят на Елида, е добре известен с добитъка си — казал Евристей, — но, уви, оборите му са станали малко… мърляви с годините. Понеже имаш опит в това поприще, искам да ги изчистиш. Самичък. Без чужда помощ.

Част от тълпата се отдръпнала от Херкулес, сякаш вече бил покрит с кравешки фъшкии. Погледът на героя можел да изгори лицето на върховния цар.

— Това ли е подвигът, който трябва да извърша? Да изчистя нечий обор?

— Извинявай. Нима честният труд те принизява?

Евристей нищо не знаел за честния труд, но тълпата промърморила.

— Точка за царя.

— Хубаво — изръмжал Херкулес, — ще почистя оборите.

Подписал няколко автографа, раздал мъртвите Стимфалийски птици за сувенири, а след това отишъл да си купи ботуши и лопата.

Ето на какво му се вика горчива ирония. Цар Авгий, чието име означавало „светлият“, бил най-грубият, най-тъмен цар в цяла Гърция. Гледал говеда от трийсет години и нито веднъж не благоволил да си почисти обора. Донякъде, защото на говедата това не им пречело. Те били потомци на божествените крави на Авгиевия баща, слънчевият титан Хелиос. Можели да живеят във всякакви условия, хигиенични или не, и никога не се разболявали.

Всъщност Авгий не чистел оборите, тъй като бил мързелив и стиснат. Не му се плащало на друг човек да върши работата, а тя ставала все повече и все по-малко хора искали да я поемат. Поради божественото си здраве кравите акали като за световно и след трийсет години оборите им заприличали на планина от кравешки пити с толкова гъсти облаци мухи, че не можело да видиш самите животни.

Херкулес надушил царството на Авгий от сто километра. Когато пристигнал в град Елида, всички местни се движели с шалове на устите и носовете си, за да блокират миризмата. Бизнесът не вървял, тъй като никой не искал да посещава този фекален град. Херкулес решил да огледа оборите преди да говори с царя. Бързо осъзнал, че лопатата и ботушите съвсем не били достатъчни. Оборите обхващали по-голяма територия, отколкото заемала останалата част на града. Намирали се в западния му регион, на нещо като полуостров, където река Алфей образувала гигантско „С“.

На Херкулес му станало жал за говедата. Никое животно, божествено или не, не заслужавало да живее в такива условия. Шест години бил гледал говеда и знаел как трябвало да изглеждат оборите. Макар че в този случай от планините кравешки пити нищо не можел да види. Измерил бреговете на реката, направил няколко инженерни изчисления и използвал дърводелското приложение от смартфона. Накрая му хрумнала идея. После се отправил към царския дворец.

Едва стигнал до тронната зала, тъй като мястото било претъпкано с фекалии. Няколко полудели на вид стражи се щурали с униформи втора употреба, минавайки през тунели от стари вестници, счупени мебели, мръсни дрехи и палети животинска храна с изтекъл срок на годност.

Херкулес си запушил носа. Проправил си път към подиума, където цар Авгий седял на сгъваем плетен стол вместо на трон. Вероятно някога робата му е била синя, но по нея вече имало толкова петна, че нямало как да си сигурен за цвета. Брадата му била пълна с трохи и малки създанийца. До него седял по-млад мъж, може би синът му, чието изражение било застинало, като че перманентно бил готов да повърне. Херкулес не го винял. Дворецът смърдял на развалено мляко.

— Здравейте, цар Авгий — поклонил се Херкулес, — чух, че ви трябва помощ да почистите обора.

— Слава на боговете! — викнал младежът до царя.

— Тихо, Филей! — намръщил се Авгий, след което се обърнал към Херкулес. — Синът ми не знае какво приказва, страннико. Не ни трябва помощ за почистването.

— Татко! — оплакал се Филей.

— Тихо, момче! Няма да плащам за такива нещо. Ще е много скъпо, а и говедата са си добре.

— Но хората не са — прошепнал принцът, — умират от тази смрад!

— Господарю — намесил се Херкулес, — ще свърша работата срещу разумна сума.

Херкулес не смятал да иска пари, но сега му се сторило, че можел да се спазари. Работата била отвратителна, а царят заслужавал да си плати, задето държал кравите в такива кошмарни условия.

— Ще ви струва само четвърт от самото стадо.

Царят скочил от стола си, а от брадата му полетели трохи и няколко объркани на вид гризачи.

— Възмутителна наглост! Не бих ти дал и стотна от стадото си!

— Една десета — предложил Херкулес — и ще свърша работата за ден.

Цар Авгий бил готов да го залее с обиди или да получи сърдечен удар, но Филей го хванал за ръката.

— Татко, това е златна възможност! Ниска цена за толкова работа! Но как ще може да свърши това за един ден! Кажи, че ще платиш само ако спази определения времеви срок! Ако се провали, няма да ти струва нищо, а оборът ще е частично почистен.

— Синът ви е умен — усмихнал се Херкулес. — Имаме ли сделка?

— Хубаво — изсумтял Авгий. — Стража, донесете ми някакъв пергамент да разпиша договора. И не от хубавите. Имам един използван хей там, под котешкия клозет.

— Котешки клозет? — попитал Херкулес.

— Не се знае кога може да потрябва!

Херкулес и Авгий подписали договора. Принц Филей бил свидетел.

На другата сутрин, следван от Филей, Херкулес взел лопатата си и тръгнал към оборите. Принцът огледал планините фъшкии.

— Приятелю, сключи лоша сделка. Няма да можеш да почистиш това до залез.

Херкулес само се усмихнал. Отишъл на север от конюшните и започнал да копае дупка.

— Какво правиш? — попитал Филей. — Фъшкиите са хей там!

— Гледай и се учи, принце!

Херкулес бил силен и бърз. До обяд изкопал дълбок ров, простиращ се от северния край на оборите до горния ръкав на реката. Оставил само една малка стена, за да възпрепятства реката да наводни всичко. Прекарал остатъка от деня в изкопаването на друг ръкав на юг от конюшните към дъното на извивката „С“ на Алфей, където реката излизала от града. Отново оставил толкова място, че да попречи на водата да наводни ръкава.

Било вече късен следобед и Филей започнал да се изнервя. Херкулес щял да се провали, без да е изхвърлил дори една лопатка от фъшкиите.

— Изкопа два канала! — възкликнал принцът. — С какво ще ти помогне това?

— Какво ще стане — попитал Херкулес, — когато махна северната стена и пусна реката.

— Водата… о, схванах!

Филей заподскачал от вълнение, когато Херкулес отишъл на северния бряг. С един удар на лопатата Херкулес разбил останалата стена. Реката наводнила канала и се насочила към обора. Херкулес бил много внимателен с изчисленията. Наклонът и височината отговаряли точно на необходимото. Водата нахлула в обора, разбила планините фекалии и ги избутала към южната част на реката, откъдето те се стекли надолу.

Херкулес бил изобретил най-голямата тоалетна на света. С едно пускане на водата изчистил екскременти, натрупали се в продължение на трийсет години. Оставил само едно блестящо поле от кал и хиляда объркани, изкъпани крави.

Филей отново подскочил от радост. Изпратил Херкулес обратно до тронната зала, като нямал търпение да сподели добрите новини.

— Татко, той се справи! Конюшните са чисти! Градът вече не мирише на канал!

Цар Авгий вдигнал поглед от смачканите консерви боб, които подреждал.

— Хайде бе. Не вярвам.

— Бях там — настоял Филей — и съм свидетел! Трябва да заплатиш на този човек! Една десета от стадото, както обеща в договора!

— Не знам за какво говориш — казал царят, — не съм подписвал никакъв договор. Нищо не съм обещавал на този мъж.

— Но… — Филей позеленял като окото на Хидрата.

— Ти не си ми никакъв син! — избухнал царят. — Взимаш страната на този чужденец, а не моята? Пращам те в изгнание за държавна измяна! Стража!

Стражите не се появили, вероятно защото се били изгубили сред купчините боклуци в тронната зала.

— Ти ми изглеждаш умно момче — обърнал се Херкулес към Филей. — Ако станеш цар, ще почистиш ли двореца?

— Веднага.

— Ще управляваш ли добре?

— Да.

— Ще спазваш ли договорите си?

— Бъди сигурен.

— Това исках да чуя.

— Какво нахалство! — викнал цар Авгий. — Стража! Някой друг!

Херкулес се покатерил на подиума и забил едно кроше в лицето на цар Авгий, като го убил на място, събаряйки от косата му няколко скрити в нея животинки от неизвестен за тогавашната наука вид.

— Прощавай — обърнал се Херкулес към Филей, — лазеше ми по нервите.

Филей станал цар. Веднага наредил кучешката храна с изтекъл срок на годност, котешките тоалетни, старите вестници и ръждясалите брони да бъдат махнати от тронната зала. Обявил, че от тук нататък вехтошарството се наказвало със смърт. Хубаво почистили град Елида, а Херкулес си получил своята част от стадото.

Когато се върнал в Тиринт с говеда, струващи един милион драхми, и нито петно фекалии по себе си, Евристей побеснял.

— Какво стана? — викнал той.

— Почистих оборите — разказал му Херкулес, — забогатях и всички са щастливи.

— Аз не съм щастлив! Подвигът не се брои! Платили са ти!

— Не си казвал нищо за това, че не трябва да ми се плаща — преглътнал яростта си Херкулес.

— Така или иначе, не си извършил подвига сам, реката ти е помогнала!

— С какво използването на реката е по-различно от употребата на лопатата? Това е просто инструмент.

— Казах, че подвигът не се брои — затропал с крака върховният цар. — Аз съм върховен цар! Щом толкова обичаш говедата, ще ти възложа друга кравешка заръка! Върви при цар Минос в Крит! Убеди го да се откаже от свещения си бик! Това ще ти отвори работа за известно време!

Сърцето на Херкулес забило като барабан. Наистина се бил съгласил да се покае за смъртта на семейството си. Наистина бил пакостлив герой. Но сега десетте глупави подвига ставали дванайсет, а той бил отметнал едва половината от списъка. Искал да убие братовчед си. С огромно усилие свалил ръка от дръжката на меча.

— Отивам за критския бик — изръмжал той.

Цар Минос имал свирепа репутация и могъща армия. Евристей се надявал да убие Херкулес на място, задето искал свещения му бик. Но както се оказало, мисията била лесна.

Херкулес пристигнал в Кносос, влязъл в тронната зала и обяснил на цар Минос каквото му било заръчано.

— За да ви спестя времето, Ваше Величество, ще ви кажа, че трябва да отведа свещения бик на върховния цар от стомната.

— Взимай го — отвърнал Минос.

— Сериозно! — премигнал Херкулес.

— Да! Взимай го и се махайте и двамата!

Херкулес бил уцелил правилния момент! Белият бик бил подарък от Посейдон. Херкулес обаче пристигнал след като царица Пасифая се била влюбила в звяра и родила Минотавъра. Сега безценният бик напомнял на Минос за унижението му. Той нямал търпение да се отърве от него. Освен това подозирал какво щяло да стане, ако бикът се развилнее в Континентална Гърция. Евристей нямал идея с какво се захващал.

Херкулес се върнал в Микена с белия бик вързан в товарното отделение. Когато стигнал на пристанището, вдигнал бика, поставил го на главата си като чувал с брашно и го отнесъл в двореца.

— Къде да го оставя?

Този път върховният цар бил решил да не се паникьосва. Седял си на трона и се правел, че чете списание.

— Хммм?

— Критският бик — пояснил Херкулес, — къде да го оставя?

— О — сподавил прозявката си Евристей, — до прозореца, ако обичаш.

Херкулес отишъл до прозореца.

— Чакай — казал царят, — ще е по-добре до дивана.

— Тук?

— Малко наляво.

— Тук.

— Не, всъщност до прозореца е по-добре.

Херкулес потиснал порива си да метне бика към трона.

— Значи тук.

— Знаеш ли, бикът не пасва на декора. Отведи го извън града и го пусни.

— Искаш да го пусна на свобода? Това е диво животно с остри рога? Ще срине всичко по пътя си, хора ще умрат.

— Прави каквото ти казвам — наредил царят — и се върни за следващата задача.

На Херкулес това не му се харесало, но пуснал Критския бик в гръцката провинция. Той незабавно унищожил почти всичко. Накрая стигнал до Маратон, където го нарекли Маратонския бик. Убивал и рушал безнаказано, докато Тезей не го хванал накрая, но това станало много по-късно.

— Кой е следващият глупав подвиг? — попитал Херкулес, като се върнал в тронната зала.

Евристей се ухилил. Бил дочул слухове за тракийския цар Диомед, който отглеждал човекоядни коне и ги гощавал с гостите си. Оттогава сънувал сладки сънища как конете разкъсвали Херкулес.

— Подочух, че тракийският цар Диомед има разкошни коне — казал той. — Моля те, доведи ми четири от най-добрите кобилки.

Херкулес потъркал носа си. Чувствал как го хваща мигрена.

— Не можа ли да се сетиш за това по-рано, когато преследвах Керинейската кошута в Тракия?

— Ами не.

— Хубаво. Тракийски кобилки. Разкош.

Херкулес отново тръгнал на път с надеждата някой да е изобретил най-сетне самолетите или влаковете стрели, понеже обувките му се били износили от разходки из цяла Гърция.

Решил този път да опита късмета си по море. Наел трирема и отряд доброволци, като им обещал приключения и съкровища по пътя към Тракия. Взел и племенника си, понеже Йолай се оказал сръчен командир. Херкулес се тревожел, че Евристей щял да обяви пътуването за невалидно, ако екипажът му помогнел да прибере конете, затова решил, че стигне ли в Тракия, ще остави доброволците на борда на кораба и ще се изправи сам срещу Диомед.

По пътя Херкулес имал няколко малки приключения. Основал олимпийските игри. Завладял няколко държави. Помогнал на боговете да победят раса безсмъртни гиганти^[6]. Предполагам, че бих могъл да ви разкажа за тях, ако имах още няколкостотин страници, но наскоро и аз трябваше да се боря с гиганти, та ми е болна тема, която не съм готов да засегна.

Когато Херкулес стигнал в Тракия, оставил екипажа на кораба, както бил планирал, и отишъл до двореца на Диомед. С цар Минос в Крит директният подход бил проработил, затова Херкулес решил да пробва отново с него.

— Здрасти, Диомед — рекъл той. — Мога ли да взема конете?

Диомед се ухилил. Психопатският блясък в погледа му го правел да изглежда дружелюбен като клоун от кутия^[7].

— Чувал си за конете ми, а?

— Не, само че се водят най-добрите. Върховният смешник на Микена иска четири от кобилките ти.

— Няма проблем, ела!

Херкулес не повярвал на късмета си. Два лесни подвига един след друг? Невероятно!

Докато следвал Диомед, забелязал нови и нови стражи, които се присъединявали към тях. Когато стигнал до конюшните, вече имало ескорт от петдесет тракийски воини.

— Ето ни! — разперил ръце Диомед. — Кончетата ми!

— Леле — казал Херкулес.

Пред конюшните на Диомед Авгиевите обори били като „Дисниленд“. Подът бил отрупан с отвратителна парчета месо и кости. Копитата и краката на конете били опръскани с кръв. Очите им били умни, но бесни и зли. Когато видели Херкулес, изцвилили и защракали към него с кървави зъби. Най-близките кобили опитали да се освободят от отделенията си. Само дебелите бронзови вериги, с които били вързани за железни колци, ги удържали.

— Бебчетата ми са силни — казал Диомед, — затова ги държа оковани. Обожават човешка плът.

— Много мило — промърморил Херкулес. — Предполагам, че аз съм основното ястие.

— Нищо лично — казал царят, — постъпвам така с всичките си затворници, с всички гости и повечето роднини. Стража! Хвърлете го на конете!

Съотношението на силите било петдесет към едно. Стражите нямали никакъв шанс. Херкулес ги намятал в конюшните един по един и така хубаво нагостил конете с тракийски воини. Накрая единствените оцелели били Херкулес и Диомед. Царят отстъпил назад в ъгъла.

— Почакай малко. Нека поговорим за това!

— Говори с конете си — казал Херкулес, — на мен ми е все тая.

Сграбчил царя и го хвърлил в конюшните. Конете били вече преяли, но някак си намерили място за десерт.

След толкова много храна били сънени и покорни. Херкулес избрал четирите най-хубави кобили, оседлал ги и ги отвел на пристанището, където го чакал корабът му.

Докато пътували обратно по брега, Херкулес и моряците влезли в още няколко битки с траките. Херкулес, разбира се, спечелил всичките, но няколко доброволци изгубили живота си. Един от тях, Абдер, се борил толкова смело, че Херкулес му построил огромна гробница и основал град в негова памет. Това място, Абдера, станало важно пристанище на тракийския бряг. Гръцкият град още си е там и до ден-днешен. В случай че се озовете в страната на Диомед и имате свободен следобед.

Херкулес отвел човекоядните коне при Евристей, но върховният цар се страхувал прекалено много, за да ги използва. Пуснал ги в дивата пустош до планината Олимп. Някои истории разказват, че конете били изядени от още по-големи хищници. Други — че конете оставили поколения, които векове по-късно били обуздани от Александър Велики. От личен опит знам, че все още можеш да откриеш човекоядни коне, ако се озовеш на неправилното място. Но не препоръчвам да ги търсите.

По това време Евристей започнал да се паникьосва. Вече не знаел пред какви проблеми за разрешаване да изправи Херкулес. В провинцията нямало чудовища. Всички зли царе били или пребити до смърт, или станали храна на конете си. Херкулес добивал все повече известност, а на всичко отгоре винаги оцелявал.

За върховния цар друг дразнител била изключително разглезената му дъщеря Адмета, която седмици наред мрънкала, искайки да има истинско злато по роклята си.

— Настоявам за най-хубавия колан на света, татко, става ли?

Та когато Херкулес застанал пред него в очакване на следващата задача, мислите на Евристей се въртели около това: „Убий Херкулес. Златен пояс. Опасна задача“.

И тогава му хрумнала чудесна злокобна идея. Кой притежавал най-хубавия златен пояс в света? Кой обичал да убива мъжете герои?

— Херкулес — рекъл Евристей, — искам да отидеш в земите на амазонките. Вземи златния пояс на царицата и го донеси на дъщеря ми.

Зад трона Адмета заръкопляскала и започнала да подскача нагоре-надолу. Изражението на Херкулес заприличало на лъвската глава, която носел като качулка.

— Искаш дъщеря ти да стане царица на амазонките?

— Не. Тя мечтае само за златно коланче, което да отива на роклята й.

— Нали се сещаш, че можех да мина през Амазония на връщане от Тракия? — въздъхнал Херкулес. — Можехме да спестим време и… но няма значение. Хубаво. Ще взема златния пояс. А пържени картофки ще искате ли, Ваше Величество?

— Пържени?

— Забрави.

Херкулес отново отплавал. Единствените добри новини били, че Евристей не се оплакал от доброволците, които Херкулес бил наел да му помогнат в пътуването до Тракия, затова преценил, че отново можел да разчита на тях. Събрал бандата начело с помощника си Йолай и поел към Амазония по южните брегове на Черно море.

Херкулес предпочитал да не се стига до бой. Омръзнало му било заради прищевките на Евристей да умират хора. Не му се искало да започва война заради някакъв си моден аксесоар, възжелан от някаква разглезена принцеса. От друга страна, знаел, че амазонките уважавали само силата, затова когато корабът стигнал брега, мъжете му слезли и образували на плажа армия, въоръжена с копия и щитове.

Следотърсачките на амазонките ги очаквали от много време. Царица Хиполита и войската й били готови. Пентезилея, сестрата на царицата, смятала, че просто трябва да нападнат и да избият всички, но Хиполита имала едно наум. Била чувала разни истории за Херкулес. Искала да разбере какво имал да каже гръцкият герой. Взела няколко от телохранителите си и тръгнала със знаме на мира към редиците на гърците. Херкулес и част от хората му отишли да ги посрещнат.

— Здраво — казал Херкулес. — Знам, че това е тъпо, но в Гърция има една принцеса тийнейджърка, която иска пояса ти за коланче.

Разяснил й ситуацията. Хиполита първо се вбесила. После, когато проумяла колко мразел Херкулес върховния цар и измислените му подвизи, й станало забавно. А когато Херкулес нарекъл Евристей върховен смешник, дори се разсмяла.

— Та — казала царицата — разбрах, че си успял да хванеш Керинейската кошута.

— Вярно е.

— И си обещал на Артемида, че ще пуснеш животното на свобода, като си удържал на думата си?

— Да.

— Това говори добре за теб. Артемида е наша покровителка. Ако ти дам колана си, заклеваш ли се в честта си да го върнеш? Така ще се избегнат много кръвопролития, не мислиш ли?

— Да — започнал да се отпуска Херкулес, — с удоволствие. Би било страхотно.

Разбирали се отлично. Хиполита била впечатлена от високия и силен Херкулес, наметнат с лъвската кожа, въоръжен до зъби с божествени оръжия. Херкулес също намирал Хиполита за готина. Ако нещата се били наредили по друг начин, можели да се устроят заедно и да създадат поколение опасни деца.

Но уви, не. Хера ги наблюдавала от кабинета си на Олимп. След като се била намесила в мисията с Хидрата, имала големи неприятности със Зевс в стил „направи това отново и ще те вържа над ямата на Хаоса“. Правела всичко възможно, та да се удържа. Надявала се Евристей да намери начин да убие Херкулес без нейна помощ. Но засега героят вървял към поредната си лесна победа.

— Хайде де, амазонки — промърморила си богинята, — къде ви е бойния дух?

Накрая не издържала. Самата тя се превърнала в амазонка и отлетяла при тях. Докато Херкулес и Хиполита флиртували, Хера минала през амазонките, нашепвайки в ушите им:

— Това е капан. Херкулес иска да вземе царицата ви за заложница.

Амазонките станали неспокойни. По природа те нямали доверие на мъжете. Повярвали на думите й. Твърде дълго царицата си приказвала с мъжагата в лъвска кожа. Нещо не било наред.

— Трябва да защитим царицата — изтеглила меча си Пентезилея. — Атака!

Херкулес правел комплимент на Хиполита за бронзовите й наколенници, когато мъжете изсвирили тревога. Амазонките нападали.

— Какво означава това? — възмутил се Херкулес.

— Не знам! — царицата изглеждала смаяна.

От другия край на бойното поле Пентезилея вдигнала копие.

— Ще те спася, сестро!

Хиполита отчаяно искала да спре войната. Извикала:

— Това е грешка! Недей!

Застанала пред Херкулес, когато Пентезилея метнала копието си. Върхът пробол гърдите на Хиполита през бронята и царицата на амазонките рухнала мъртва в краката на Херкулес. Пентезилея завила от болка, а амазонките нападнали гърците.

Херкулес нямал време да разбере какво се случва. Взел златния пояс от тялото на Хиполита и наредил на хората си да отстъпят.

Амазонките се биели като демони, но Херкулес оставил кървава просека в редиците им. Мнозина гърци умрели, ала и стотици амазонки паднали в боя. Херкулес удържал врага, докато хората му стигнат до лодките. Започнал да гребе обратно към кораба. После скочил в морето и плувал известно време, а стрелите и копията отскачали от лъвската му кожа.

Гърците избягали. Не се чувствали като победители.

По пътя Херкулес имал още няколко приключения. Борил се с морско чудовище, спасил град Троя, убил няколко души на борба и така нататък. Когато се върнал в Тиринт, хвърлил в краката на Евристей пояса на амазонките.

— Стотици достойни воини загинаха заради него. Дано дъщеря ти е щастлива!

Принцеса Адмета го взела и затанцувала щастливо.

— Богове мили, страхотен е! Отивам да го пробвам!

И хукнала да се похвали на приятелките си.

— Колко мило — рекъл Евристей. — Да видим сега, Херкулес, колко подвига станаха? Осем?

— Не, Ваше Величество — казал бавно Херкулес, — това беше подвиг номер девет. Би трябвало да ми остава още един, но понеже в безкрайната си мъдрост отказахте да преброите два…

— Остават още три — заявил царят. — Стига де, не гледай толкова мрачно. И на мен ми е трудно. Не е лесно да измисляш все по-големи и все по-глупави подвизи.

— Може да ме пуснете по-рано.

— Не, хрумна ми нещо.

— Кълна се, ако ме върнете в Тракия или Амазония…

— Не се безпокой, този подвиг е в обратната посока! Чух, че далеч на Запад, в земите, известни като Иберия, живее чудовищен мъж на име Герион.

— Шегуваш се, нали? — зяпнал Херкулес.

Днес в Иберия се намират държавите Испания и Португалия. За гърците това бил краят на известния на тях свят. Като щата Небраска — чувал си за него, но не вярваш, че там наистина живеят хора. Отвъд Иберия според гърците нямало нищо друго освен безкраен океан, населен с чудовища.

— Този човек Герион… — продължил царят — разправят, че имал стадо яркочервени говеда. Можеш ли да си представиш? Чудя се дали дават ягодово мляко. Както и да. Искам да ми доведеш стадото му.

— За какво са ти толкова много крави? — попитал Херкулес.

— Просто го направи!

Херкулес наел друг кораб с помощници. Смешното било, че с изключение на Йолай никой от последното пътуване не искал да го придружава повече. Вдигнал платна и поел към края на света и ягодовите крави.

По онова време било много опасно да плаваш в открито море. Затова Херкулес следвал брега на Африка — най-сигурният начин да не се загубиш. По пътя, естествено, убил няколко зли чудовища и царе.

Когато стигнал Тунис, попаднал на огромния грозен син на Посейдон на име Антей. Той не е от роднините, които каня за Коледа. Майката на Антей била Гея, богинята на земята. Не ме питайте защо и как Посейдон и Гея са си били родили деца. Твърде ужасно е да си го представям. Знам обаче, че Антей се бил метнал на майка си. Бил кръвожаден, голям и много силен. Всеки, който минавал през земите му, бил принуждаван да се бори с него до смърт. Вероятно защото не излъчвали нищо интересно по тунизийската телевизия.

Херкулес можел просто да избегне този сблъсък, но той не обичал да оставя кръвожадните убийци да тормозят обикновените хора. Акостирал и призовал Антей на дуел.

— ГРР! — ударил Антей с юмруци по гърдите си, — не можеш да ме победиш! Докато стъпвам по земята, всичките ми рани се затварят!

— Професионален съвет — казал Херкулес. — Не започвай битката, разкривайки фаталната си слабост.

— И как това е слабост?

Херкулес нападнал. Увил ръце около кръста на Антей и го вдигнал над земята. Антей започнал да се мята и да рита, но Херкулес продължил да стиска, докато нещо в гърдите на онзи не изхрущяло. Антей увиснал. Херкулес изчакал, за да се увери, че е мъртъв, след което оставил тялото на земята.

— Глупав пехливанин — Херкулес се изплюл в прахта и се върнал на кораба си.

Най-после стигнал края на Средиземно море, където северния бряг на Африка почти докосвал южния край на Иберия. В чест на това невероятно глупаво приключение, Херкулес издигнал два стълба като портал. Нарекъл ги — както можете да се досетите — Херкулесови стълбове.

Според някои митове Херкулес създал просеката между Европа и Африка, като разделил континентите с голи ръце. Други твърдят обратното, тоест че бил стеснил прохода, така че да не могат най-големите чудовища да влизат в Средиземно море през Атлантическия океан.

Вярвайте в каквото искате. Аз лично не желая отново да минавам през Херкулесовите стълбове. Последният път, когато бях там, един летящ ананас едва не ме обезглави. Но това е друга история^[8].

Херкулес пристигнал в Иберия, оставил хората си на борда на кораба и вървял сам месеци наред, търсейки червените крави. Един горещ следобед погледнал надолу от върха на хълма и видял стадо рубиненочервени животни в долината под него.

— Това трябва да са — промърморил Херкулес. — Дано да са те.

Затичал се към долината, уморен и раздразнен. Почти бил стигнал говедата, когато свирепо двуглаво куче изскочило от високите треви и започнало да ръмжи, оголвайки двете си еднакви челюсти. Херкулес принципно обичал кучетата, но двуглавото псе не изглеждало добронамерено, а и нямало табелки на шиите си.

— Хей, момче! Или момчета? Няма нужда да се караме!

— Аз решавам това! — довтасал зад кучето един мъжага с брадва.

— Ти ли си Герион? — попитал Херкулес.

— Не, аз работя за Герион — отвърнал. — Казвам се Евритион, а това е кучето ми Ортрос.

— Хубаво — Херкулес вдигнал длани и се опитал да изглежда дружелюбен, което не било лесна работа предвид лъвската му качулка и сериозното му снаряжение. — Дошъл съм да се пазаря за червените крави. Върховният смешник на Микена ги иска.

— Опасявам се, че това не е възможно — рекъл Евритион. — Господарят ми е дал точни нареждания всички нарушители да бъдат убивани на място. Отдалеч си дошъл, и то само за да загинеш.

— Тъпо — казал Херкулес.

Пазачът и кучето нападнали едновременно и умрели едновременно. Херкулес приключил с тях с един удар.

Тъкмо бършел кръвта от тоягата си, когато друг глас извикал:

— НЕ! НЕ! НЕ!

Героят вдигнал поглед. Към него пълзял човек, който изглеждал като излязъл от анимационен филм. Имал нормални крака и глава, но по средата бил плосък и деформиран. Вратът му бил свързан с широките му рамене, които се разделяли на три отделни гръдни коша, разположени един до друг. Всеки носел различен цвят риза — червена, зелена, жълта. Ръцете му излизали от левите и десните гърди, което означавало, че му било невъзможно да закопчае средната риза. Трите отделни търбуха се свързвали в гигантски корем с обиколка 82. Два меча висели от кръста му.

— Какво е станало с теб? — попитал Херкулес, искрено обезпокоен.

— Какво е станало… — мъжът изглеждал объркан, после се разгневил. — За тялото ми ли говориш? Така съм се родил, нетактичен идиот такъв! Защо уби пъдаря и кучето?

— Те започнаха.

— А знаеш ли колко трудно се намират пъдари в Иберия?

— Ти ли си Герион?

— Разбира се! Аз съм Герион, господар на Иберия, син на Хризаор Златния, господар на червените крави!

— Невероятна титла — отвърнал Херкулес, — господар на червените крави. Като стана дума за тях, искам да ги купя. Колко струват?

— Кръвта ти! — изръмжал Герион.

Господарят на червените крави изтеглил мечовете и нападнал. Херкулес не искал да се бие с човек със синдрома на тройното тяло, но се наложило да удари с тоягата средния гръден кош на Герион. Ребрата му се счупили, изхрущявайки. Това трябвало да го убие, но гърдите на Герион просто се наместили някак.

— Не мога да умра! — заявил той. — Имам три чифта органи и се възстановявам прекалено бързо.

— Не трябва да казваш на хората кои са фаталните ти слабости — рекъл Херкулес.

— Че за каква слабост става дума?

— Трябва да убия и трите тела едновременно, нали?

— Проклятие! — поколебал се Герион. — Мразя героите!

Викнал и нападнал, размахвайки мечовете си като американски нинджа. Херкулес хвърлил тоягата и изтеглил лъка си. Герион не бил маневрен. Докато вървял напред, Херкулес кривнал настрани и пуснал стрела под лявата ръка на говедаря. Лъкът минал и през трите гръдни коша, пронизвайки сърцата им. Герион паднал мъртъв.

— Съжалявам, пич — казал Херкулес, — предупредих те.

Подкарал червените говеда към кораба си и отплавал към дома. Този път следвал северното крайбрежие на това, което сега е Испания, Франция и Италия. Имал още приключения. В Алпите убил няколко говедокрадци. До мястото, където по-късно основали Рим, погубил огнедишащия великан Как. Основал нови градове и унищожил няколко народа. Сещате се. Познатите неща.

Накрая се върнал в Тиринт. Евристей много се разочаровал, като установил, че червените крави не давали ягодово мляко, но похвалил Херкулес за свършената работа.

— Това са десет подвига — викнал върховният цар, — което автоматично означава, че отвори кутията с двата бонус подвига!

Бонус подвизи?

— Първо — казал царят, — имам слабост към ябълките. Признавам, че ми донесе страхотни продукти. Рачешко, свинско, говеждо и пилешко…

— Не трябваше да ядеш Стимфалийските птици!

— Докторите ми казват да включа повече плодове и зеленчуци в диетата си. Искам да намериш градината на Хесперидите. Донеси ми златни ябълки от свещеното дърво на Хера.

— Хера — повторил Херкулес, — богинята, която ме мрази повече от всичко живо на света. Искаш да открадна ябълките й.

— Ами да.

Херкулес усетил, че лъвското му наметало станало по-топло от обичайното. Пот потекла по врата му.

— И къде точно е тази градина?

— Нямам идея. Чух, че е много на запад.

— Но досега бях на запад! Стигнах колкото е възможно най-далеч на запад!

— Хесперидите са дъщери на титана Атлас — опитал да помогне Евристей. — Защо не попиташ него къде да намериш въпросната градина?

— А къде да открия Атлас?

— Предполагам, че трябва да питаш някого, който познава титаните. Успешен лов!

Херкулес недоумявал къде да търси Атлас. Титанът нямал профил във фейсбук, нито пишело нещо за него в „Уикипедия“. Дори Йолай, верният племенник на Херкулес, не знаел как да помогне. Накрая Херкулес се консултирал с жрец на Зевс, като се надявал той да го упъти.

— Ако търсиш титан — казал жрецът, — трябва ти съвета на друг титан.

— Имаш ли някого предвид? — почесал се по брадата Херкулес. — Мислех, че повечето са хвърлени в Тартара.

— Има един титан, който би помогнал — отвърнал жрецът. — Винаги е бил добре настроен към хората. Освен това е вързан за една планина, което го прави лесен за откриване.

— Говориш за Прометей, титана, дарил на хората огъня.

— Заслужаваш бисквитка.

— Имаш ли бисквитки? — попитал Херкулес с надежда.

— Изразих се метафорично. Прометей е твоят най-добър шанс. Ще го намериш в планината Кавказ. Дори ще ти нарисувам карта.

Планината Кавказ, разбира се, се намирала на милиони километра. След месеци път и много приключения, Херкулес най-после открил Прометей — триметров човек, омотан в мазни парцали, окован за китките и глезените за един планински връх. Лицето му било прорязано от стари белези от нокти, но истински ужасна гледка представлявал стомахът му.

ВНИМАНИЕ! ДА НЕ ПОВЪРНЕТЕ!

В ребрата на Прометей се бил впил огромен златист орел, който разкъсвал безсмъртните вътрешности на титана, изяждайки по-вкусната част. Нали се сещате за онези филми на ужасите с евтини ефекти, за които се използват студени спагети, белено грозде и доматен сок? Това било нещо подобно… само че съвсем не било ефект.

— Човек — отишъл Херкулес до Прометей, — това изглежда болезнено.

— Така… е — Прометей изкрещял и цялата планина се разтърсила, — извинявай! Трудно ми е да се съсредоточа!

На Херкулес му станало мъчно. Имало дни, в които се чувствал сякаш и него го кълвели до смърт.

— Не искам да досаждам. Търся Атлас. Трябват ми златни ябълки от градината на Хесперидите.

— Мога… да помогна — рекъл Прометей и пот се стекла по лицето му, — но… с този орел.

— Откога си окован така? — кимнал разбиращо Херкулес. — Хиляда години има ли?

— Нещо, ОХ!, такова.

— Ако убия орела, ще ми кажеш ли каквото те питам?

— С… аааа! удоволствие. Да.

Херкулес погледнал към небето.

— Татко Зевсе, мисля, че не съм те молил за нищо досега. Всички глупости на Евристей изстрадах в мълчание. Поне повечето. Но Прометей знае нещо, от което се нуждая. Смятам, че е бил наказан достатъчно. Сега ще убия този орел. Обикновено не правя така, защото орлите са готини. Този обаче е зловещ.

— АМИ ХУБАВО — проехтял царствен глас от небесата.

Уверен, че има разрешението на баща си, Херкулес свалил лъка и прострелял орела. Коремът на Прометей веднага се затворил. На лицето му се изписало облекчение.

— Благодаря ти, приятелю! Ти си една благородна хлебарка!

— Какво?

— Извинявай. Исках да кажа благороден човек. Ето какво обаче трябва да направиш. Върви на северозапад в земите на хиперборейците, на края на познатия свят.

— Бил съм там, убих разни неща и си донесох риза оттам.

— Да, но Атлас живее в планина, която не може да бъде открита от човек… освен ако не знае къде точно да търси. Ще ти дам насоки. Когато стигнеш там, наблизо ще намериш Градината на Хесперидите, но не опитвай да откъснеш ябълките сам. Драконът Ладон пази дървото, а той не може да бъде убит, дори от силен мъж като теб. Освен това, ако вземеш ябълките със сила, Хера ще е в правото си да те убие на място.

— Значи…

— Трябва да убедиш Атлас да вземе ябълките вместо теб. Хесперидите са му дъщери. Може да влезе лесно в градината, а драконът няма да го закача.

— Но нали Атлас държи небето?

— Е, не мога да реша всичките ти проблеми — усмихнал се Прометей. — С това трябва сам да се оправиш.

Щом получил напътствията му, Херкулес благодарил на изпосталелия титан и продължил по пътя си. Имал много време да мисли, затова когато най-после намерил Атлас, вече му била хрумнала идея какво да му каже.

Старият генерал на титаните бил приклекнал на върха на една планина в мрачните краища на далечния север. Носел белязаната си от мълнии полуразтопена броня, която му служела преди хиляди години по време на войната с боговете. Кожата му била потъмняла от вековете като стара монета, забравена на открито. Бил коленичил с вдигнати ръце, а на гърба му било опряно огромно торнадо. От него излизало цялото небе, което той подпирал.

— Велики Атласе! — извикал Херкулес. Не правел напразно комплименти. Атлас бил два пъти по-голям от Прометей и два пъти по-як. Дори след хилядолетия брутални мъчения изглеждал впечатляващо.

— Какво искаш, малък смъртнико — гръмнал гласът на титана.

— Ябълки — отвърнал Херкулес.

— Навярно имаш предвид ябълките в градината на дъщерите ми — изсумтял Атлас и посочил с брадичка. На около километър и половина от тях в една долина, обгърната от червеникаво сияние, блещукала красива градина. Слънцето сякаш постоянно изгрявало над нея. Херкулес досега не я бил забелязал. Малки фигурки — жени в бяло — танцували сред цветята. В центъра на градината имало огромно ябълково дърво, което се издигало към небето. Херкулес видял златния плод сред клоните, но също и змиевидното тяло на дракона Ладон, който се бил увил около ствола му.

Херкулес се изкушавал да отиде там, да убие дракона и да вземе ябълките. Изглеждало толкова просто. Преценил обаче, че Прометей едва ли го е излъгал. Дори да успеел да победи дракона, в момента, в който откъснел плода, Хера незабавно щяла да го изпепели.

— Да — съгласил се Херкулес, — същите.

— Никога няма да успееш да ги вземеш сам.

— Прометей ми каза.

— Познаваш Прометей? — сбърчил вежди потният Атлас.

— Застрелях орела, който ръфаше дроба му. Той ме упъти към теб.

— Май си фенче на титаните, а? След като си помогнал на Прометей, и аз ще помогна на теб. Но няма да е лесно. Трябва да подържиш небето, докато отида да взема ябълките.

Херкулес очаквал това.

— Става. Но трябва да се закълнеш в река Стикс, че ще се върнеш.

— Нямаш ми доверие, а? — изсмял се Атлас. — Не те виня. Много добре, кълна се в Стикс, че ще се върна с ябълките. Ти обаче ще можеш ли да удържиш тежестта на небето? Мъничък ми се виждаш.

— Хм — Херкулес махнал лъвската кожа и я хвърлил настрана, — подай го насам.

Сега си мислите: „Пич, говориш за небето! Какво значи да го държиш или да го подаваш на този-онзи? А щом като е толкова тежко и усилието причинява болка, защо Атлас просто не вземел да го хвърли и да си тръгне?“.

Не става така. Говоря от личен опит.

Ако Атлас дръзнел да метне небето и да избяга, то щяло да падне и да сплеска всичко живо, включително титана и дъщерите му. А за това как да го удържиш… трудно е да го опиша. Представете си четирийсет милиона тежест да се върти на гърба ви и да боде раменете ви. Много е гадно, но трябва да понесеш тежестта, иначе ще те сплеска.

Херкулес коленичил до Атлас. Бавно и внимателно Атлас прехвърлил тежестта от раменете си върху тези на Херкулес. Макар и малък, героят не паднал под бремето на товара.

— Впечатлен съм — казал Атлас.

— Ти само вземи ябълките — изсумтял Херкулес. — Това нещо тежи.

— Нищо ново не ми казваш — разсмял се Атлас. — Връщам се след малко!

Представата на Атлас за „малко“ не съответствала на тази на Херкулес. Титанът слязъл в градината на Хесперидите, разприказвал се с дъщерите си, изкарал един приятен пикник, галил известно време дракона Ладон и накрая се върнал с шепа ябълки.

Междувременно мускулите на Херкулес били станали на желе. Крайниците му треперели. Пот се стичала по очите му. С бурите си небето му убивало на гърба толкова силно, че неизменно щяло да му направи ужасна синина. Херкулес никога не се бил чувствал толкова слаб. Не знаел дали ще може да издържи.

След известно време Атлас се върнал, подсвирквайки си.

— Благодаря ти, приятелю. Забравил съм колко сладко е да си свободен!

— Страхотно. А сега си вземи обратно небето.

— Тук е уловката. Заклех се да се върна с ябълките, както и направих. Не съм обещавал обаче да взема небето отново.

Херкулес отвърнал нещо, което не мога да предам с думи.

— Хайде стига — казал Атлас, — не бъди груб. Добре се справяш. Сега ще взема дъщерите си, ще събера армия и ще унищожа планината Олимп.

— Добре — отвърнал Херкулес. — Печелиш.

— Така е, наистина!

— Но те моля за една последна услуга. Помогнах на Прометей да се отърве от наказанието. Най-малкото, което можеш да сториш, е да се постараеш да ми бъде поне малко по-удобно.

— Какво имаш предвид? — поколебал се Атлас.

— Острият край на торнадото убива на гърба ми.

— Познато усещане, приятелче!

— Трябва ми възглавничка.

— Знам. Умолявах боговете за една голяма, с повечко пълнеж. Не ме послушаха.

— Ето, имаш шанса да докажеш, че си по-милостив от боговете. Поеми небето за секунда. Нека сгъна лъвската кожа и я поставя на гърба си. После обещавам, че ще поема тежестта на небето върху себе си. Завинаги.

Атлас можел да се изсмее и да си тръгне. Но генералът на титаните не бил напълно безжалостен. Не мразел смъртните като Херкулес, само боговете. А може би чувствал вина, задето бил стоварил тази тежест върху обикновен смъртен. Или пък му се харесвала идеята да бъде по-щедър от Зевс.

— Хубаво — казал той, — прекалено добродушен съм.

— Най-добрият — съгласил се Херкулес.

Атлас оставил златните ябълки. Коленичил до героя, а Херкулес прехвърлил тежестта на небето обратно върху раменете на титана. Взел златните ябълки и ги пъхнал в лъвската кожа.

— Благодарско, Атлас. Хайде аз сега ще си тръгвам.

— КАКВО? — креснал Атлас. — Но ти обеща…

— Но не се заклех в река Стикс. Плосък номер, но ти се хвана. Приятно носене на небето. Завинаги.

Дори от седемстотин километра Херкулес чувал ругатните на Атлас.

Настъпил моментът за последния глупав подвиг!

Развълнувани ли сте? Херкулес бил развълнуван. Нямал търпение да приключи с тези глупости. Както и нещастникът, записващ всичко. О, чакайте… това съм аз!

Когато Херкулес се завърнал в Тиринт със златните ябълки, върховният цар Евристей бил пребледнял, изпотен и недоспал. Седмици наред се тревожел какво ще стане, когато Херкулес приключи с подвизите си. Видел ли свободен, нищо не можело да му попречи да метне Евристей на най-близкото сметище и да вземе короната на върховния цар. Цялото царство щяло да бъде хвърлено на кучетата!

На Евристей му се удавал последен шанс. Трябвало да измисли наистина непосилна задача, за да е сигурен, че Херкулес ще загине и никога няма да се върне.

И тогава му хрумнало: „Смърт. Никога да не се завърне. Да го хвърли на кучетата…“.

— Последният подвиг! — обявил царят. — Слез в Подземното царство и ми доведи Цербер, кучето пазач на Хадес.

— Много смешно — казал Херкулес. — Какво всъщност трябва да направя?

— Точно това! И не се връщай с друго триглаво псе! Искам самия Цербер! Дръж!

Това, последното, си било чисто заяждане, но Херкулес нямало да изпусне нервите си сега, когато бил толкова близо до финала. Завъртял се на пети и си излязъл.

Първо посетил храма на Хадес в Елевзия, за да получи съвет относно Подземното царство. После намерил магазина за кучешка храна и купил дъвчащи кокали.

Според някои легенди си взел почивка и отплавал с Язон и аргонавтите. Не го обвинявам. В сравнение с Подземното царство, едно опасно морско пътешествие сигурно му звучало като отпускаща ваканция.

Накрая Херкулес събрал сили, намерил най-близката фисура в земята и слязъл в Ереб. Преминаването през река Стикс не било проблем. Оказало се, че лодкарят Харон му бил голям почитател. Съгласил се да преведе Херкулес в замяна на гласов поздрав по айфона.

Херкулес пристигнал пред черните порти и намерил Цербер. Трудно било да пропуснеш такъв огромен черен триглав звяр със змийска опашка и блестящи червени очи.

Херкулес наистина разбирал от кучета. Казал на Цербер да седне. Цербер седнал. Херкулес извадил дъвчащите кокали и хвърлил по един за всяка от устите му. Цербер много се зарадвал. Херкулес можел да го вземе и да си тръгне с него, но предпочитал да бъде любезен, затова решил да поиска разрешение от Хадес. Знаел, че рискувал, но знаел също, че навън било зима, което означавало, че Персефона се подвизавала в Подземното царство. Като дъщеря на Зевс, Персефона се падала полусестра на Херкулес и той се надявал на милостиво отношение. Струвало си да пробва.

— Ще се върна, момче — казал на Цербер, — не ходи никъде.

Цербер ударил със змийската опашка по земята, което му докарало главоболие.

Херкулес прекосил полята на Асфодел. По пътя забелязал атинския герой Тезей, който седял на една скала, парализиран от врата надолу. Не можел да мръдне вече години наред.

— Помощ — изплакал Тезей.

— Ти си Тезей, нали? — намръщил се Херкулес. — Какво търсиш тук?

— Дълга история! Един приятел имаше глупавата идея да отвлечем Персефона и аз се вързах. Той се разпадна и се превърна в камък, но аз съм в плен. Ще ми помогнеш ли да стана?

Херкулес опитал да го изправи, но задникът на Тезей сякаш бил залепнал за скалата.

— Хмм. Остави ме да поговоря с Хадес и Персефона. Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти, човек. Няма да мърдам от тук!

Херкулес се затътрил към храма на Хадес. Намерил царят и царицата да играят на „Не се сърди, човече“ върху малка масичка между троновете.

— Да не прекъсвам нещо? — попитал Херкулес.

— Не — вдигнал ръце Хадес, — и без това ме направи на бъз!

— Всичко е до заровете, скъпи.

— Но ти не си мъртъв — обърнал се Хадес към Херкулес — и не ми носиш чай. Кой си ти?

— Херкулес, господарю. Тук съм, защото върховният смешник на Микена иска да му занеса кучето ви, Цербер.

— Каква шега — устните на Хадес се изкривили в ъгълчетата, — почти се разсмях.

— Какво не бих дал да е шега — казал Херкулес, — но, уви, трябва да извърша дванайсет глупави подвига…

— Знаем, знаем — отвърнал Хадес, — жена ми ти е почитателка.

— Следя какво правиш от самото начало! — грейнала Персефона. — Как само отряза ръцете, ушите и носовете на минийците…

Херкулес трябвало да се напъне, за да си спомни, понеже това се било случило преди около петдесет страници.

— Май така направих, наистина.

— А Хидрата! Беше страхотно! Гледахме битката по канал „Близо до смъртта“.

— Има такъв канал?

— Страхувахме се, че душата ти скоро ще ни навести, но ти взе, че оцеля! Гордея се, че си мой брат!

Хадес се привел заговорнически.

— Всички приказват за теб.

— Познаваш ли Херкулес? Е, аз съм сестра му! — плеснала Персефона съпруга си по ръката. — Така или иначе, няма проблем да му услужим с Цербер, нали?

— Естествено, че няма — свил рамене Хадес. — Само го пусни, като си готов. Той знае пътя към дома.

— Много мило, наистина — казал Херкулес. — Освен това има един герой, Тезей. Залепнал е в Асфодел. Може ли да го пуснеш? Скучно му е?

— Тезей още ли е тук? — почесал се Хадес. — Ами да, няма проблем, взимай го.

И така, подир няколко автографа и след като дипломатично загубил на „Не се сърди, човече“ от Хадес, Херкулес минал през полята на Асфодел, освободил Тезей и се върнал пред портите на Отвъдното, за да вземе Цербер.

— Ела с мен, момче?

Кучето надушило дъвчащите кокали в джобовете на Херкулес, затова размахало змийската си опашка и го последвало.

Когато стигнали горната земя, Херкулес и Тезей се разделили с ръкостискане. Херкулес го предупредил да бъде внимателен, но Тезей си падал хиперактивен и не му обърнал внимание. Бляскавият свят на живите вече го бил разсеял и той нямал търпение да се върне в Атина.

Херкулес се обърнал към Цербер, който примигвал на слънчевата светлина и ръмжал срещу дърветата.

— Добре, момче — казал му, — ще те вдигна и ще те нося, за да направим добро впечатление. Ти ще ръмжиш и ще се мяташ, все едно съм те взел насила. Някой ден художниците ще рисуват тази сцена върху грънци. Не върви да въртиш опашка за кокали.

Цербер сякаш го разбрал. Херкулес го вдигнал и го отнесъл в Тиринт. Кучето виело и се мятало като за световно. Когато стигнали града, всички избягали от пътя им. Хората заключили вратите и се скрили под леглата. Стражата хвърлила оръжията и хукнала нанякъде.

— Евристей, я виж кой пристигна! — нахлул Херкулес в тронната зала. Върховният цар изпищял и се пъхнал в бронзовата си делва. Херкулес се ухилил. Надявал се на нов епизод криеница.

— Махни го! — викнал царят. — Махни това адско животно от тук!

— Сигурен ли си? Не искаш ли да му провериш зъбите или да прочетеш името му на табелката на врата? Или нещо такова?

— Не! Вярвам ти! Подвизите са изпълнени! Освободен си от служба! Моля те, върви си с мир!

Херкулес не знаел какво да мисли за това. Работел за царя вече осем години. Бил обиколил света няколко пъти. Дълго време фантазирал как убива Евристей след като извършва подвизите си, но сега, докато гледал треперещата бронзова ваза до трона, изпитал само съжаление и облекчение, в съчетание с нещо, което не бил чувствал от много време… щастие.

— Върви си у дома, момче — обърнал се той към Цербер, — изяж последните кокали.

Цербер облизал лицето на Херкулес с трите си лигави езика, след това избягал от тронната зала.

— Благодаря ти, Евристей — обърнал се Херкулес към делвата, — ти ми помогна да изкупя смъртта на семейството си. Изпита ме по начини, които не бих могъл дори да си представя. Освен това ми показа, че твоята работа не е за мен. Царската корона не е за мен. Задръж си трона. По ми е добре да съм герой!

Излязъл от двореца, без да поглежда назад.

Хепиенд? Богове, надявате се на такъв след всичко това, нали?

Ама няма да стане.

Херкулес решил, че иска да се ожени отново и да се установи. Чул за малкия град Ойхалия, където владетел бил цар Еврит (наистина се казвал така. Изобщо не е объркващо след пъдаря Евритион, върховния цар Евристей, руския мечок Юри и който там още се появява в историята).

Цар Еврит организирал състезание по стрелба. Голямата награда била изключително красивата му дъщеря Йола. Не мислите ли, че бил страхотен баща?

„О, скъпа, нали нямаш нищо против да те дам като бонус на състезанието по стрелба? Ще е добра реклама за царството. Страхотно. Благодаря.“

Херкулес пристигнал в града и лесно спечелил състезанието. Еврит обаче отказал да му даде дъщеря си.

— Виж, Херкулес — рекъл царят, — нищо лично, но ти уби последната си съпруга и децата. Това е моята дъщеря. Не мога да я дам на някого като теб.

Много мило, че съвестта на Еврит проговорила, след като бил решил да даде дъщеря си за награда, но както и да е.

Херкулес можел да убие царя, но бил изпаднал в шок. Бил видял Йола. Невероятна красавица! Вече си представял прекрасния нов живот с нея.

— Няма да удържиш на думата си? — попитал той Еврит. — Ще съжаляваш за това.

И напуснал града.

След няколко седмици говедата на Еврит изчезнали. Царят веднага заподозрял Херкулес.

— Ах, този разбойник! Ще поема към града му и ще го разруша!

Синът му Ифит, който единствен в семейството притежавал някакъв здрав разум, вдигнал ръка.

— Татко… не смятам, че Херкулес е направил това. Казах ти да спазиш обещанието си и да му дадеш Йола. Мисля, че липсващият добитък е наказание от боговете!

— Глупости! — викнал царят. — Война!

— И още нещо — добавил Ифит. — Херкулес живее в Тиринт с братовчед си, върховния цар на Микена. Тяхното царство е около двайсет пъти по-могъщо от нашето. Войната би била самоубийствена!

— О — царят мразел да се сблъсква с реалността, — какво предлагаш тогава?

— Нека поговоря с Херкулес — предложил Ифит, — ще изясним нещата. Но ако наистина не е взел добитъка, трябва да му дадеш Йола.

Царят се съгласил, а Ифит отпътувал да се види с Херкулес. Принцът опитал да бъде колкото се можело по-дипломатичен:

— Виж, човек, на твоя страна съм. Знам, че не си отнел добитъка на баща ми. Просто опитвам да го докажа, така че да изчистя името ти.

„Да изчистя името ти.“

Херкулес полудял. Срамувал се, задето го били дисквалифицирали от състезанието, освен това се чувствал измамен. Осем години се старал в извършването на глупави подвизи, за да изчисти името си, а още първия път, когато опитал да започне нов живот, му напомнили за старите престъпления.

— Ела с мен — изръмжал Херкулес. Отвел Ифит до върха на градската стена и му показал гледката, — да виждаш крави наоколо?

— Не — поклатил глава Ифит, — няма.

— Така е. А сега довиждане.

Херкулес блъснал Ифит от стената. Младият принц паднал и се убил, крещейки съвсем недипломатични фрази по пътя надолу.

Лош ход от страна на Херкулес, какво друго да кажа? Това му бил проблемът — яростта. На следващия ден боговете го наказали с ужасна болест. Хванала го треска, отслабнал, по кожата му се появили болезнени струпеи, а всички пъпки на света с бели връхчета се пренесли на носа му.

— Страхотно — въздъхнал. Треперещ и измъчван от гадене, Херкулес се увил с лъвската кожа и излязъл от града, олюлявайки се. Тръгнал към Делфийския оракул.

Питийската жрица не се зарадвала да го види. Внимателно отворила дамската си чантичка, за да извади сълзотворния спрей в случай че се окажел необходим.

— Съжалявам! — възкликнал Херкулес. — Блъснах невинен човек от градската стена и сега съм пъпчасал. Какво да направя, за да се отърва от болестта? Още дванайсет подвига?

— Това е добрата новина — казал нервно Оракула. — Няма нужда от повече подвизи! За да изкупиш греха си, трябва само да се продадеш в робство за три години, а парите да отидат за семейството на Ифит като компенсация.

Нещата излезли извън контрол.

Херкулес полудял и започнал да руши храма. Подгонил жрицата из стаята и опитал да я удари с трикракото столче. Тя изпищяла и го напръскала със сълзотворния спрей. Аполон се намесил, като слязъл от планината Олимп. Той и Херкулес започнали да се налагат, бутайки се един друг по пода и обстрелвайки задниците си със стрели. Цялата сцена била като от кечмания.

Накрая Зевс се намесил. Мълния избухнала в пещерата и разцепила земята между Херкулес и Аполон, като ги разделила един от друг.

— ДОСТАТЪЧНО! — гръмнал гласът на Зевс. — АПОЛОНЕ, УСПОКОЙ СЕ! ХЕРКУЛЕС, ОТНАСЯЙ СЕ С ПОВЕЧЕ УВАЖЕНИЕ КЪМ ОРАКУЛА!

Херкулес се успокоил и двамата с Аполон с нежелание си стиснали ръцете. Херкулес почистил Делфи, след което се съгласил да го продадат в робство. Хермес, богът на търговията, наглеждал търга. Победителка станала царица на име Омфала, която владеела царство Лидия в Мала Азия. Понеже в онези години нямало много жени на ръководни постове, Омфала била щастлива да има на разположение някого като Херкулес, който да гарантира, че хората ще я слушат.

Херкулес й свършил много добра работа — обичайните войни, битки с чудовища, разнасяне на пици и убийства. Един от най-известните инциденти бил този с двете луди джуджета близнаци, наричани Керкопи, които създавали всякакви неприятности в царството. Ограбвали търговци, крадели вещи от магазините и си правели груби шеги. Сменяли например знаците по магистралите или пък подменяли армейските оръжия с гумени. Били същински вредители, затова Омфала изпратила Херкулес подире им. Той ги намерил лесно, но трудно ги хванал. Мъниците били хлъзгави като змиорки, а зъбите им били подобаващо остри. Накрая Херкулес успял да ги върже.

— Пусни ни! — извикал единият керкоп, — ще ти донесем лъскави подаръци!

— Млъквай — изръмжал Херкулес.

— Ще ти разкажем вицове! — предложил другият.

— Разкажи ги на царицата — отвърнал Херкулес, — тя има чувство за хумор.

Вързал ксеркопите за края на една пръчка и ги провесил за глезените им, след което ги метнал през рамо като чувалчета. Тръгнал надолу по пътя и Керкопите веднага избухнали в смях.

— Черен задник! — извикало едното джудже. — Богове!

— Вече разбрах — казало другото. — Мама беше права, ха-ха-ха!

— Защо се смеете, идиоти? — спрял се Херкулес.

Двете джуджета посочили задника на Херкулес. Туниката му се била вдигнала от колана на меча и понеже гърците не носели бельо, се развявал по голо дупе.

— Имаш такъв тен. Задникът ти е почернял! — весело извикал Керкопът.

— И моят задник ти е смешен? — намръщил се Херкулес.

— Да! — отвърнал другият Керкоп със сълзи на очи. — Преди години мама ни предупреди за едно пророчество: „Пазете се от Черния задник!“. Тогава не знаехме какво означава, но вече разбрахме.

— Браво на вас — промърморил Херкулес, — а сега мълчете.

— Черен задник, черен задник! — близнаците го майтапели километри наред. В началото се дразнел, но впоследствие станало толкова нелепо, че го досмешало.

На свечеряване спрял да се нахрани. Седнал до лагерния огън, а Керкопите взели да му разказват вицове и разни глупости, докато коремът на Херкулес не го заболял от смях.

„Защо Химерата пресича пътя?“, „Колко спартанци трябват, за да се смени електрическа крушка?“ — джуджетата знаели всичко.

— Вижте сега, юнаци — казал Херкулес, — хайде да сключим сделка. Обещайте никога повече да не създавате неприятности в царството на Омфала и ще ви пусна. Прекалено сте смешни, за да ви убия.

— Ура! — извикал единият. — Смешни сме!

— Слава на Черния задник! — добавил брат му.

Херкулес ги пуснал и продължил по пътя си. Бил доволен от развръзката, но после разбрал, че Керкопите били откраднали меча и парите му. Но не могъл да се разсърди — светът се нуждаел от повече веселяци.

Накрая годините служба на Херкулес при Омфала приключили. Тя предложила да се омъжи за него, но той учтиво отказал. Било му трудно да пренебрегне факта, че били започнали връзката си като господарка и роб.

Решил да си потърси жена другаде. И вероятно се досещате какво произтекло от това…

Херкулес скитал известно време, убивал бандити и разни чудовища, а накрая стигнал до град Калидон. Може би си го спомняте от историята за лова на Прасето на смъртта. За царското семейство последните няколко години били трудни. Мелеагър и повечето други принцове били мъртви, но цар Ойней все още имал една красива дъщеря на име Деянира. Тя и Херкулес се влюбили веднага.

Докато сервирали десерта, Херкулес й предложил брак. Цялото семейство било очаровано. Наистина Херкулес имал лоша репутация, но това се отнасяло и за калидонците.

— Съществува само един проблем — казал царят. — Деянира вече е сгодена за речния бог Ахелой. Трябваше да му обещая дъщеря си, за да не наводни провинцията.

Херкулес стиснал юмруци и кокалчетата му изпукали. За пръв път от години насам се чувствал така, сякаш се залавял със задача, за която наистина му пукало. Задача, с която искал да се справи.

— Оставете речния бог на мен.

Отишъл на брега на реката и извикал:

— Ахелой!

Богът се надигнал от небето. От кръста надолу имал тялото на бик, от кръста нагоре на човек, а от челото му излизали рога.

— Какво искаш? — попитал Ахелой.

— Да се оженя за Деянира.

— Тя е моя.

— Ще се бием за нея. Който изгуби, трябва да обещае да не отмъщава нито на Деянира, нито на семейството или на града.

— Става — приел Ахелой, — не се боя от никой смъртен. Как се казваше?

— Херкулес.

— По дяволите — пребледнял речният бог.

Херкулес му се нахвърлил. Часове наред се борили, опитвайки да се убият взаимно, но Херкулес, разбира се, бил по-силен. Счупил единия рог на бога, след това притиснал шията му във врата си и така принудил Ахелой да се предаде.

— Без да мъстиш — напомнил Херкулес, — такава беше сделката.

Речният бог се намръщил и потъркал остатъка от счупения си рог.

— Няма да мъстя. Не е нужно. Бракът ви ще приключи трагично. Деянира трябваше да остане с мен.

— Добре, ясно.

Херкулес се върнал, триумфирайки, в Калидон. Счупеният рог на Ахелой се превърнал в корнукопия, бълващ всякакви блага — храни, напитки, дори закуски без глутен. Херкулес предложил рога на изобилието на боговете в чест на сватбата и няколко седмици с Деянира били много щастливи… докато Херкулес отново не оплескал нещата.

Една нощ вечеряли в тронната зала на Калидон, когато момчето, което сервирало, без да иска, разляло вода върху ръцете на Херкулес.

— ЕХ!

Без да провери чия била вината, Херкулес ударил такъв шамар на момчето, че го накарал да прелети до другия край на залата, убивайки го на място. Това развалило вечерта. Херкулес бил ужасен, още повече, че хлапето се оказало роднина на царя. Благородниците разбрали, че убийството не било умишлено. Бащата на момчето простил на Херкулес, но на него още му било криво. Решил да напусне града, тъй като изгнанието било обичайното наказание за убийство. Цар Ойней не възразил особено. Чувствал, че Херкулес бил ходеща бомба със закъснител.

Така Херкулес и Деянира се отправили към град Трахин. Той бил чул, че тамошният цар си търсел нов генерал, което се сторило на Херкулес добра възможност за ново начало. (За кой, двайсети път? Изгубих им броя.)

По пътя попаднали на широка река, която не можела да бъде прекосена лесно. Херкулес и Деянира минали по брега в търсене на брод или мост, но не открили такъв.

— Мога да преплувам — предложил Херкулес, — а ти ще се държиш за врата ми.

— Скъпи, това е най-хубавата ми рокля — казала Деянира, — а всичко, което притежавам, е в чантата. Ако се наложи да плувам, много от нещата ще се изгубят.

— Аз мога да помогна — чул се глас от гората.

Един кентавър пристъпил напред. Имал дружелюбна усмивка и добре поддържана брада, което говорело добре за него.

— Казвам се Нес — рекъл той. — Нося на гръб пътниците през реката. Само ми платете толкова, колкото искам.

— О, Херкулес — казала Деянира, — това е чудесно.

Но Херкулес не бил така сигурен. Бил срещал кентаври и преди. Старият Фол наистина го бил почерпил с вино и се държал много мило. Но някои други кентаври не чак толкова.

— Можете да ми имате доверие — обещал Нес. — Боговете ми дадоха тази работа заради добрата ми репутация. Ревютата ми в интернет са все пет звезди, проверете в Гугъл.

Херкулес още не бил убеден, но Деянира се помолила, а и петзвездните ревюта звучали впечатляващо.

— Хубаво. Първо преведи жена ми, но внимавай! Ако се справиш добре, ще платя добре.

— Както кажеш, шефе!

Деянира се покатерила на гърба на кентавъра и той прекосил реката. Уви, Нес лъжел за репутацията си. Истинските ревюта относно работата му гласели:

МНОГО СЪМ РАЗОЧАРОВАН, ОБСЛУЖВАНЕТО Е УЖАСНО, НИКОГА ПОВЕЧЕ НЯМА ДА ИЗПОЛЗВАМ ТОЗИ КЕНТАВЪР.

Когато стигнал отсрещния бряг, Нес хукнал да бяга. Деянира трябвало да се хване, за да не падне и да не се нарани.

— Вече си моя, миличка! — извикал Нес. — Това е цената, която искам!

Деянира изпищяла. На другия край на реката Херкулес грабнал лъка си. Кентавърът му се мярнал като петно, което профучало през дърветата на отсрещния бряг. Изстрелът бил непосилна работа за повечето герои. Ако пропуснел, Херкулес можел да убие жена си. Въпреки това се прицелил и стрелял. Улучил Нес право в гърдите и пронизал сърцето му. Кентавърът се препънал и паднал. Деянира рухнала на земята, но някак успяла да не счупи врата си. Точно пред нея кентавърът простенал, кръв покапала по гърдите му.

— Момиче — изхриптял той, — ела по-близо.

— Не, благодаря — отвърнала Деянира.

— Съжалявам, че те отвлякох, но си толкова красива… слушай! Преди съпругът ти да дойде тук искам да ти направя подарък. За да се извиня. Кръвта на кентавъра представлява силна любовна отвара. Вземи от моята кръв. Ако някога се усъмниш, че съпругът ти е решен да те изостави, намажи с кръв дрехите му. Щом тя докосне кожата му, ще си спомни, че те обича и ще забрави за другите жени.

— Лъжеш — отвърнала тя.

Нес отворил уста, но не казал нищо. Умрял със стъклен поглед, втренчен в нея.

— Деянира? — обадил се Херкулес от гората.

Деянира потръпнала. Бързо бръкнала в чантата си и извадила една стара стъкленица за парфюм. Внимавала да не докосне кръвта на кентавъра, но с част от нея напълнила бутилката. Затворила капачето. Пъхнала стъкленицата обратно в чантата, точно когато Херкулес се появил.

— Добре ли си? — попитал той.

— Да. Благодаря.

— Глупав кентавър. Нарани ли те?

— Не. Да го забравим. Трябва да вървим.

Повече не станало дума за кентавъра. Херкулес пристигнал в град Трахин и получил работата на царски генерал. Спечелил няколко войни. Известно време животът бил хубав.

Но после Деянира дочула слухове, че съпругът й не й бил верен по време на военните акции. Понякога взимал като награда за победите жени, които определено не използвал за готвачки или чистачки. Деянира се уплашила съпругът й да не я изостави. Не вярвала много на кентавъра Нес, но се чувствала все по-отчаяна.

Чашата преляла, когато Херкулес отишъл да воюва с град Ойхалия. Това било мястото, където цар Еврит бил организирал състезанието по стрелба, на което измамил Херкулес. Той още мразел царя, затова с радост унищожил града и поробил хората му. Взел принцеса Йола като лична слугиня и я върнал в Трахин окована, заедно с още плячка. Пратка с писмо пристигнала за Деянира: „Здрасти, скъпа, връщам се в армията. Ти се погрижи за мацката, дето хванах. Като се прибера, ще си направим голяма церемония. Може ли да изпереш най-хубавата ми риза? ХЕРКУЛЕС“.

Когато Деянира прочела това, изпаднала в паника. Най-хубавата риза на Херкулес била сватбената му. Знаела коя била Йола — момичето, за което Херкулес опитал да се ожени преди да срещне Деянира. Когато погледнала Йола, която още била млада и хубава, Деянира разбрала за каква церемония се готвел мъжът й. Херкулес искал да се разведе с нея и да се ожени за Йола. Паникьосаната Деянира потърсила старата стъкленица с кръвта на Нес. Намазала с нея ризата на Херкулес отвътре. Кръвта засъхнала и веднага станала невидима.

— Ето — казала си тя, — Херкулес ще я облече и ще си спомни, че ме обича.

Но Херкулес не планирал сватба. Искал само да посвети бойните трофеи на Зевс, включително новата си робиня Йола. По средата на церемонията, докато се молел на Зевс, Херкулес подушил пушек.

— Чичо! — извикал Йолай, който още служел като лейтенант на Херкулес. — Пушиш!

Кръвта на кентавъра не била никаква любовна отвара. Била най-лошата отрова на света, комбинация от цианид и сярна киселина. Кожата на Херкулес се напукала и се опекла. Тялото му се стегнало в агония. Извикал и опитал да свали ризата, но тя така била залепнала за тялото му, че одрала кожата му.

(ОПА, ТУК ТРЯБВАШЕ ДА ПРЕДУПРЕДЯ, ЧЕ ЩЕ Е ГАДНО)

— Умирам — казал Херкулес и допълзял до олтара. — Йолай, моля те, имам нужда от още една услуга.

— Не можеш да умреш! — извикал Йолай.

Но Херкулес видимо си отивал. Пронизвали го болки, губел кръв, миришел на опърлено.

— Моля те, разпали ми клада. Нека умра с поне някакво достойнство.

Хората заплакали и завили, понеже Херкулес бил спечелил много битки за тях. Напътствани от Йолай, те построили огромна клада, а Херкулес сам се качил на нея.

— Сбогом — рекъл той. — Кажи на жена ми, че я обичам.

Пламъците лумнали, а с тях и най-великият измежду героите.

Когато Деянира чула новините и осъзнала, че сама била убила мъжа си, толкова се ужасила, че се обесила.

А Зевс погледнал към умиращия си син от планината Олимп и рекъл на останалите богове:

— Момчето ми умира там долу. Сторил е повече и е преживял повече от който и да е друг герой. Ще го превърна в БОГ! Някой да възразява?

Погледнал към Хера, но царицата на небето не казала нищо. Трябвало да признае, че Херкулес бил изстрадал достатъчно. Всичко, което сторила, за да съсипе живота му, само го направило по-силен и по-известен. Знаела кога трябва да се предаде.

Духът на Херкулес се възнесъл на Олимп. Станал безсмъртен и получил работа като пазител на олимпийските порти. С охрана като Херкулес нежеланите гости вече не били проблем.

Омъжил се за Хеба, богинята на младостта, и накрая получил мир и спокойствие. Бил почитан като бог от гърци, римляни, също и от сценаристи на евтини филми.

А според мен всеки, успял да прочете цялата глава, следва да бъде превърнат в безсмъртен като отплата за болката и страданията, но олимпийците не са ме питали.

Единствената награда, която мога да предложа, е последната глава, която ни предстои и която е посветена на герой, когото много харесвам. Той има почти същото име като на един мой приятел^[9]. Освен това, всеки тръгнал на опасно пътешествие заради някаква стара овча кожа заслужава внимание.

Нека отплаваме с Язон!