Рик Риърдън
Гръцките герои на Пърси Джаксън (3)

Психея става козметична нинджа

Май е гадно да си роден много красив.

Сериозно говоря. Помислете малко.

Би следвало Психея да се е радвала на хубаво детство. Родителите й били цар и царица на гръцки град. Имала две по-големи сестри и единствените й грижи би трябвало да са сведени до оценките в училище и това за кого да се омъжи. Логично било да се радва, че била бебе принцеса, и да живее както си иска.

Но уви, била красива.

Нямам предвид нормално красива. Сестрите й били нормално красиви. Ако Психея била хубава колкото тях или дори малко по-привлекателна, не би си навлякла проблеми. Но веднага щом се превърнала в тийнейджърка, Психея спряла да бъде просто едно мило хлапе и станала… казано с други думи: „Богове, тази е СТРАХОТНА“.

Не можела да отвори прозореца на спалнята си, без да се натъкне на стотина момчета, зяпащи я от улицата отдолу, готови да изръкопляскат само при вида й или да й метнат букет цветя. От което боли, особено ако китката те удари в лицето. Когато излизала в града, трябвало да си вземе четирима телохранители, за да държат обожателите й настрана. Но всичко това не я направило надменна. Не се смятала за по-добра от останалите. Не искала такова внимание. Всъщност съжалявала, че не била нормално момиче с нормален външен вид, макар да не можела да се оплаче никому заради това.

— Горката — биха казали приятелките й, позеленели от завист, — прекалено готина си! Сигурно е ужасно бреме!

Колкото по-голяма ставала, толкова по-трудно задържала приятелите си. Всички в училище започнали да се отнасят лошо с нея. Не общували с Психея и пускали клюки по неин адрес. Хората често правят така, когато се чувстват заплашени. Предполагам, че вече знаете това, ако сте ходили на училище.

Но двете сестри на Психея били най-лоши. Те се правели на мили, но говорили най-отвратителните неща за нея зад гърба й, като подкокоросвали и другите да правят така.

„Поне е можела да има всяко момче благодарение на красотата си, нали?“, мислите си вие.

Не.

Психея била толкова красива, че плашела. Никой не дръзвал да я заговори. Момчетата й се възхищавали. Хвърляли цветя. Въздишали по лика й, рисували я по тетрадките си, но я обичали така както вие обичате любимата си песен, любимия си филм или най-хубавите изображения на любими герои в Интернет. Била нереална и затова съвършена. Понеже нямало как да я имаш.

Родителите на Психея чакали да дойде предложение за женитба, но така и не идвало. Двете й сестри, които били нормално красиви, се омъжили за богаташи, властващи над други градове, а Психея останала в двореца на родителите си съвсем сама — без приятели, без гадже, без нищо.

Това направило Психея нещастна, но обожанието на тълпите не секнало.

Когато навършила седемнайсет, гражданите вдигнали на площада нейна мраморна статуя в реален размер. Разнесли се дори легенди, че не била човек. Била богиня, дошла от планината Олимп, твърдели. Втора Афродита, дори по-добра от първата. Хора от съседните царства започнали да пристигат с надеждата да я зърнат. Покрай нея градът й развил туризъм. Правели тениски. Предлагали обиколки. Продавали дори козметични продукти, които можели да те направят да изглеждаш като нея!

Психея опитала да прекрати всичко това. Била умна и благочестива, качества, които никой не забелязвал, тъй като била красива. Винаги си казвала молитвите и принасяла жертви на боговете в храмовете, тъй като не искала да ги ядосва.

— Не съм богиня! — заявявала тя пред хората. — Спрете да говорите такива неща!

— Да бе — казвали си те веднага щом си тръгнела, — богиня е и още как.

Популярността на Психея не спирала да расте. Скоро тълпи от хора, идващи от цялото Средиземноморие, пристигали да посетят нея, вместо храмовете на Афродита. Един ден богинята погледнала от салона си за красота на Олимп, очаквайки да види стълпотворение от обожатели в главния си храм на свещения остров Китера. Вместо това храмът пустеел. Подът бил покрит с прах, а пред олтара нямало нищо. Дори жреците ги нямало. А на вратата някой бил написал:

Вече се моля на Психея!

— Какво става тук? — скочила Афродита и едва не развалила маникюра си. — Къде са всички? Защо никой не ми се моли? И коя е тази Психея?

Слугите й не искали да отговорят, тъй като я били виждали ядосана и преди, но тя бързо разбрала. Огледала света на смъртните за няколко минути, проверила в търсачката на телефона си и веднага научила коя била въпросната Психея.

— В името на Хадес, няма да стане — изръмжала Афродита. — Аз съм най-важната и най-красивата богиня в цялата вселена, а ме изпреварва някаква си смъртна никаквица? Ерос, ела тук!

Според някои легенди Ерос бил дори по-стар от Афродита. Според други пък бил неин син. Коя е достоверна, не знам, но в тази история Афродита определено се отнасяла към него като към свой син. Възможно да е бил такъв, а може Афродита да го смятала за такъв, а Ерос се страхувал да й възрази. Така или иначе, той бил бог на романтичната любов, нещо като мъжка Афродита. И е по-известен с римското си име Купидон.

Означава ли това, че е бил дебело амурче с малки крилца, с мъничък лък и сладки малки стрели? Не. Ерос бил красив като дявол. Всяко момиче мечтаело да има негова снимка на екрана на лаптопа си. Настоявате за детайли? Съжалявам, но няма. Подобно на Афродита, той се появявал такъв, какъвто искате да го видите. Следователно, момичета, представете си идеалното момче… ето така изглеждал Ерос.

Той влязъл в стаята за аудиенции на майка си, облечен в тесни дънки и скъсана по модата тениска, с перфектна прическа и коварен поглед, а песента „Аз съм твърде секси“ ехтяла като фон. Добре де, измислих си всичко това. Не съм бил там.

— К’во става? — попитал той.

— Какво става ли? — креснала Афродита. — Чу ли за онази никаквица Психея? Следиш ли какво изобщо се случва в света на смъртните?

— Ами — потъркал красивата си брадичка Ерос, — не. Не съм чувал за Психея.

Афродита обяснила, че въпросната крадяла всичките й последователки, както и заглавията в клюкарските издания.

Ерос се размърдал неспокойно. Не обичал, когато Афродита се ядосвала. Харесвало й да унищожава това, което я било разгневило, с малки розови експлозии.

— Е, аз какво да направя?

— Какво да направиш ли? — погледнала го кръвнишки Афродита. — Свърши си работата! Стрелите ти карат смъртните да се влюбват, нали? Намери Психея и й дай да се разбере! Накарай я да се влюби в най-противния и отвратителен мъж на света! Може би някой смрадлив клошар или пък свиреп убиец, не ми пука за детайлите. Изненадай ме, но постъпи като добър син! Направи така, че да съжалява за красотата си!

Психея, разбира се, вече съжалявала за красотата си, но Афродита не знаела това. Подобна мисъл дори не минала през безсмъртния й мозък.

Ерос запърхал с белите си криле. О, да. Имал големи криле. Не помня дали ви го споменах.

— Дадено… не се тревожи, мамо.

Ерос излетял от салона за красота на Афродита и се насочил към света на смъртните. Нямал търпение да изпълни мисията си. Чудел се коя била тази девойка и какъв точно бил проблемът с нея. Обожавал да кара неподходящи хора да се влюбват едни в други. Вероятно можел да направи така, че тя да хлътне по някой продавач на колесници втора употреба или по някой дядка със заразна кожна болест. Това щяло да бъде велико.

— О, да — изсмял се Ерос на себе си, — Психея ще съжали, че ме е виждала!

Оказало се, че бил прав, но не по начина, по който си представял…

 

В това време Психея си стояла в двореца и окайвала съдбата си. Сестрите й вече се били омъжили и заминали. Нямала никакви приятели. Била сама със семейството си и няколко телохранители. Прекарвала по-голямата част от времето си в леглото, със спуснати завеси и забулена глава. Плачела и се вайкала.

Родителите й, разбира се, се притеснили. Освен това искали да я омъжат, тъй като чрез браковете създавали военни съюзи и получавали популярност в медиите. Не разбирали защо прекрасната им, известна като новата Афродита дъщеря страдала.

— Какво има, миличко? — дошъл при нея царят. — Какво мога да сторя за теб?

— Остави ме да умра — подсмръкнала Психея.

— По-скоро си мислех да ти направя чаша горещ шоколад. Или да ти купя ново плюшено мече?

— Татко, на седемнайсет съм!

— Знаеш ли какво? Ще отида до Делфи и ще питам Оракула. Великият бог Аполон ще знае какво да ни посъветва!

Нали ви споменах, че е лоша идея да се ходи в Делфи. Нищо, царят все пак отишъл. Попитал Оракула как да намери добър съпруг на дъщеря си.

Вещицата вдишала вулканична пара и заговорила с дълбок мъжки глас — този на Аполон.

— Скръб ще те сполети, царю! — изрекъл той думите, които никога не бихме искали да чуем. — Дъщеря ти не ще се омъжи за смъртен. Отредено й е да се обвърже с жесток и безмилостен звяр, от когото се боят дори боговете! За сватбата й се облечи като за погребение! Отведи я в най-високата каменна кула на царството си. Там ще срещне смъртта си!

БУМ! БУМ! БУМ!, отекнало в пещерата.

— Благодаря за подаръка — гласът на Оракула станал отново нормален — и приятен ден!

Когато царят се върнал вкъщи, поискал да види дъщеря си.

— Миличка… имам добра и лоша новина. Добрата е, че ще имаш съпруг.

Когато Психея изслушала цялото пророчество, замръзнала и притихнала. Това й поведение се сторило на родителите й по-страшно от всякакви ридания. Примирила се със съдбата си. Искала да умре, нали така? Е, боговете явно сбъднали желанието й. Щяла да се омъжи за чудовище. Приела думата „омъжи“ като евфемизъм на представата за това, че чудовището щяло да я разкъса и изяде по време на диетичната си закуска.

Родителите й заплакали, но Психея ги хванала за ръцете.

— Не жалете за мен. Това става, когато смъртните предизвикат боговете. По-рано трябваше да спра глупостите с „новата Афродита“. Знаех си, че ще произтече нещо лошо. Не съм богиня, а обикновено момиче. Ако моята смърт успокои нещата и градът бъде пощаден от гнева на боговете, така да бъде. Ще е първото хубаво нещо, което съм сторила.

На родителите й им станало много гадно. Те обаче получили заповед от самия бог Аполон, а той не бил някого, когото можеш да пренебрегнеш, освен ако не искаш да те изпарят с огнени стрели.

Когато новината се разнесла, целият град потънал в скръб. Прелестно красивата им принцеса, преродената богиня на любовта, щяла да бъде принесена в жертва от най-високата скала в царството. Това нямало да помогне на модна линия „Психея“ и козметичната индустрия.

Родителите на Психея я облекли в черна копринена рокля. Покрили лицето й с черен воал и поставили букет черни цветя в ръцете й. Придружили я до края на царството, където се издигала сто и петдесетметрова каменна кула. Преди много векове това било скала, около която били издълбани стъпала, за да я ползват като наблюдателница. Психея ги изкачила сама и стигнала върха.

„Тук свършва всичко, помислила си тя, гледайки скалите под себе си. — Дано като се преродя да имам обикновен вид или пък да съм грозна. Ще е интересно да съм грозна, хей така, за разнообразие“, мечтаела си.

Не изпитвала страх, което я изненадало. Всъщност за пръв път от много години се почувствала умиротворена. Изчакала да види дали някое чудовище не ще изскочи отнякъде и да я прехапе на две. Когато нищо подобно не се случило, решила да вземе нещата в свои ръце.

Скочила.

От това, което видели родителите й, предположили, че Психея била паднала и загинала. Никога не намерили тялото, но това не означавало нищо. Денят бил ветровит, а и те били прекалено разстроени, за да организират търсене. Освен това, ако Психея не била умряла, следвало да се допусне, че чудовището я било отвело със себе си, тоест още по-лошо. Царят и царицата се върнали у дома с разбити сърца, убедени, че никога повече не ще видят обичната си дъщеря и че туризмът в града ще западне.

Край.

Да, ама не!

Всъщност Психея щяла да страда по-малко, ако била умряла, но не станало така. Когато паднала от скалата, ветровете се завихрили около нея. На около десет метра от дъното те забавили падането й, след което я повдигнали нагоре.

— Здравей — казал безтелесен глас, — аз съм Зефир, богът на западния вятър. Как си днес?

— Ами… ужасена? — отвърнала Психея.

— Яко — отвърнал Зефир. — Имаме кратък полет тази сутрин, право към двореца на господаря. Времето изглежда хубаво, може да почувстваш лека турбуленция при излитането.

— Двореца на господаря?

— Моля затегни колана и не изключвай детекторите за тютюнопушене.

— На какъв език говориш? — настояла Психея.

— А ти за какво говориш? ФИУУУ!

Западният вятър отлетял с над хиляда километра в час и оставил подире си повърнатото от Психея и следа от черни цветчета.

Стигнали тревиста долина, покрита с диви цветя. Пеперуди пърхали на слънчевата светлина. В далечината се издигал най-красивият дворец, който Психея била виждала.

— Благодаря, че летяхте с нас! — отвърнал Зефир. — Знаем, че имате богат избор от авиолинии и оценяваме това, че избрахте нас. А сега вървете, той ви очаква.

— Кой?

Но въздухът не отговорил. Психея почувствала, че бога на вятъра вече го нямало.

Притеснена, тя тръгнала към високата бяла вила. Обкръжавали я лехи и градини. Сред цветята се чувал ромонът на едно чисто поточе. Орлови нокти изпълвали валовете.

Психея минала през главните порти и влязла в хол с таван от кедър и слонова кост. Стените били покрити със сребърни гравюри, а мозаичният под бил направен от скъпоценни камъни. Бели дивани опасвали ниската маса, върху която били поставени купи със свежи плодове, топъл хляб и кани с леденостудена лимонада.

А това била само първата стая.

Удивена, Психея прекосила двореца. Попаднала на вътрешни дворове с розови градини и блестящи фонтани, спални с най-меките легла и пухени възглавници, библиотеки, пълни със свитъци, вътрешен басейн с водопад, кухня за деликатеси, алея за боулинг и стая за домашно кино с матраци и машина за пуканки. Тук имало всичко. Царският дворец на семейството й изглеждал като палатка в сравнение с този.

Отворила един случаен гардероб. Вътре било пълно със златни кюлчета. Пробвала друг. Видяла кутии с прилежно подредени диаманти, изумруди, рубини, сапфири, фесове и вратовръзки. Толкова богатства! Съкровищата в който и да е от ковчезите в двореца стрували колкото човек да си купи частен остров със собствена армия, която да го пази.

— Кой ли живее тук? — запитала се Психея. — Кой притежава всичко това?

— Вие, господарке — отговорил женски глас до нея.

Психея подскочила и съборила една голяма ваза, която се счупила и диаманти се пръснали по пода.

— Кой е там?

— Извинете, че ви стреснах, господарке — отвърнала невидимата жена. — Аз съм една от слугините ви. Обадих се само защото попитахте. Този дворец е ваш. Всичко тук е ваше.

— Но… но аз…

— Простете за бъркотията, господарке — добавила слугинята. — Приготвила съм ви гореща баня. След това, ако сте гладна, можете да се възползвате от частния бюфет, който е отворен по цял ден. Ако ви се слуша музика, само кажете. Невидимите музиканти знаят любимите ви песни. След като се стъмни, ще ви отведа до спалнята, където ще пристигне съпругът ви.

— Съпругът ми? — нещо в гърлото на Психея се усукало.

— Да, господарке.

— Кой е съпругът ми?

— Господарят на тази къща.

— Но кой е господарят на тази къща?

— Съпругът ви, разбира се.

Психея си поела треперливо глътка въздух.

— Можем да продължим така до безкрай, нали?

— Ако желаете, господарке. Аз съм тук, за да ви служа.

Психея преценила, че една гореща баня нямало да й дойде зле, понеже имала нужда да се успокои.

След като се потопила във ваната (можела да избира между стотици масла за баня и да се отпусне сред плуващи свещи в джакузито на фона на успокояваща музика), невидими слуги й донесли най-красивите и удобни дрехи, които била виждала.

Отдала се на най-вкусната вечеря през живота си, докато невидими музиканти свирели хитовете от световния Топ 10. Слънцето се скрило зад ябълковите дървета в градината.

Сега стомахът й се свил още по-силно. Съпругът й щял да пристигне в тъмното. Оракулът я бил предупредил, че тя щяла да се омъжи за чудовище, звяр, от който дори боговете се страхували. Но как можело едно чудовище да живее на такова място? Ако е искало да я убие, защо още била жива?

(Между другото, ако целият този разказ ви напомня „Красавицата и Звярът“, онази със загадъчното чудовище, което живее в готин дворец с вълшебни слуги, това не е случайно. „Красавицата и Звярът“ се базира на историята на Психея. Но не очаквайте пеещи чайници^[1]. Няма такива глупости).

Най-после нощта се спуснала. Психея можела да откаже да се върне в леглото. Можела да опита да избяга, но решила, че това само щяло да отложи съдбата й. След часове, прекарани в чудене и тревоги, се почувствала дори облекчена, когато мракът се спуснал. А и трябвало да признае, че била малко любопитна. Никога преди си нямала гадже, още по-малко съпруг. Ами ако… ако не бил чак толкова лош.

Невидимите слуги отвели Психея до спалнята й, после й дали хубава пижама с картинки от „Малкото пегасче“^[2]. Тя се покатерила на огромното легло, което я обгърнало толкова нежно, че се почувствала все едно се носела във въздуха (а благодарение на Зефир познавала усещането).

В стаята повял бриз, който угасил свещите и лампите. Психея чула как в тъмнината вратата се отворила. Нечии боси крака стъпили на мрамора, а нещо тежко се излегнало на матрака.

— Здравей — казал мъжки глас.

Не звучал като чудовище. По-скоро като радиоводещ. Гласът бил нежен и изпълнен с хумор, все едно намеквал колко нелепа била тази среща.

— Съжалявам за цялата драма — рекъл той. — Това бе единственият начин да уредя тази среща без… някои хора да забележат.

На Психея й било трудно да говори, тъй като сърцето й се било качило в гърлото.

— Но кой си ти?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа името си — засмял се мъжът. — Не трябва да съм тук. И определено не бива да се женя за теб. Ако си съгласна да ме наричаш просто „съпруже“, ще е страхотно… стига да нямаш нищо против да се оженим.

— А имам ли избор?

— Виж… влюбен съм в теб. Знам, че това е нелепо, тъй като току-що се срещнахме, но те наблюдавам от дълго време. Не че те преследвам…

Той въздъхнал.

— Наистина оплесквам нещата.

Чувствата на Психея били безнадеждно объркани. Била свикнала хората да я гледат. Тъкмо това представлявал целият й живот.

— Влюбен си в мен, защото ме намираш за красива?

— Не — отвърнал мъжът. — Всъщност да. Ти наистина си красива. Но съм влюбен в теб заради начина, по който се държиш. Не си самовлюбена. Не навираш това в носовете на останалите хора. Вярваш в боговете. Възхищавам се на силата, с която понесе тъгата и самотата си.

Не искала да плаче, но очите й започнали да парят. Никой преди не й бил казвал нещо толкова мило. Била облекчена от това, че се намирали в пълен мрак, където външният вид нямал значение.

Мъжът докоснал пръстите й. Психея била изненадана да установи, че ръката му била топла, силна и много човешка.

— Дори не мога да ти покажа как изглеждам — рекъл. Звучал тъжен. — Ако разбереш кой съм, бракът ни ще се провали. Ще страдаш много. Всичко ще се развали.

— Но защо?

— Аз… съжалявам. Трябва да ме разбереш, стига да съумееш. Мога да обещая едно, че ще бъда добър съпруг. Каквото ти трябва, ще го имаш, само попитай. Но правилата не бива да се нарушават. Можем да се виждаме само тук, нощем, в пълен мрак. Всяка сутрин ще ставам преди зазоряване. Не ще узнаеш истинското ми име. Не можеш да ме виждаш. Никога не опитвай.

Психея усетила как пулсът й се ускорил, докато държала ръката му.

— Но ако те видя случайно? При пълнолуние или…

— Не се тревожи за това — отвърнал той. — Мракът е само предпазно средство. Аз самият съм невидим. Можеш да ме видиш само докато спя. В съня си няма как да поддържам невидимостта си. Стига да не направиш нещо глупаво като това да станеш посред нощ и да запалиш свещ, за да ме видиш, всичко ще е наред. Ала не се шегувам, Психея. Не бива да ме виждаш. Това ще ни унищожи.

„Нас.“ Говорел така, сякаш вече били двойка.

— Не искам да те пришпорвам — казал той, — бихме могли само да поговорим. Знам, че това е малко странно.

— Целуни ме — рекла тя и сърцето й затупкало по-бързо.

— Сигурна ли си? — поколебал се той.

— Нали имаш устни? Не си птиче чудовище, зомби или нещо подобно?

— Не, не, имам устни — разсмял се тихо той.

Целунал я и Психея станала щастлива като Пегасче.

Когато най-после се отдръпнал, трябвало да си спомни как се говори.

— Това беше… леле… това…

— Аха — съгласил се той, — значи…

— Целуни ме отново, съпруже…

Почти почувствала как се усмихвал.

— Ти командваш — казал той.

 

Следващите няколко седмици минали страхотно. Всеки ден Психея си почивала в двореца, радвала се на градините, на вътрешния басейн и алеята за боулинг. Всяка нощ чакала съпругът й да се прибере. Той бил най-милият, най-забавният, най-невероятният мъж, когото била виждала.

Нямало как да бъде чудовище. Била докосвала лицето му. Изглеждало като нормално човешко лице, дори красиво. Много красиво всъщност. Ръцете му били гладки и мускулести. Неговите… абе, вижте какво. Трябва да сте схванали досега. Правя каквото мога, но не ми се удава да описвам добре мъже от женска гледна точка. Съжалявам.

Психея била щастливо омъжена. Това е. Проблемът — липсвало й семейството.

А защо? Това вече е добър въпрос. Сестрите й винаги били лоши с нея или в най-добрия случай лицемерно мили. Родителите й не разбирали нищо. Облекли я били в рокля за сватба и погребение, за да скочи от върха на някаква скала. Но семейните взаимоотношения са странна работа. Дори роднините ти да не са много мили с теб, все пак са твоя кръв. Не можеш да загърбиш подобна връзка напълно. Но повярвайте, имам роднини по бащина линия, които не бих искал да виждам повече.

Понякога, когато Психея си стояла тихо в градината, й се струвало, че чува как семейството й я вика от много, много далеч. Веднъж доловила гласа на баща си. После на майка си. Но най-вече на сестрите си. Те звучали ужасени, което не било в стила им.

Заради това на Психея й било трудно да се наслаждава на басейна, на обедите в бюфета или на невидимите масажи на раменете, които й правели невидимите слуги.

Една нощ Психея попитала съпруга си за въпросните гласове, тъй като се страхувала, че полудявала.

В мрака той преплел пръсти с нейните.

— Не полудяваш, любов моя. Баща ти и майка ти не са добре откакто замина. Поболели са се от скръб. И понеже така и не намериха тялото ти, накараха сестрите ти да те потърсят. Всеки ден те пътуват до каменната кула, където скочи сред ветровете. Викат те по име.

Сърцето на Психея натежало сякаш било от гранит. Толкова се била загрижила за себе си, че дори не помислила как ли се е чувствало семейството й.

— Трябва да се върна у дома — казала тя — да видя родителите си.

— Не може — отвърнал съпругът й. — Ако напуснеш тази долина, никога не ще можеш да се върнеш.

— Но защо? Нима Зефир не…

— Не е така просто — гласът на съпруга й бил пълен с болка и може би дори с малко страх. — Психея, опитвам се да те защитя. Боговете са ти издали смъртна присъда. Поне от една от богините…

Психея почти била забравила за проблемите, породени от това, че била много красива.

— Имаш предвид Афро…

— Не споменавай името й — предупредил я съпругът й, — твърде лесно е да привлечеш вниманието й. Появиш ли се пак в света на смъртните, обожанието им към теб ще започне отново. Хората ще те обявят за богиня. Ще изпаднеш в голяма беда. Нашият малък рай ще бъде застрашен. Моля те, остави семейството ти да те мисли за мъртва.

Психея никога преди не се била чувствала толкова разкъсана. Била щастлива за пръв път в живота си. Въпреки странните ограничения във връзката им, се била влюбила в съпруга си. Не искала да загуби това. А и в бюфета предлагали вкусни ястия…

Но, от друга страна, родителите й страдали заради нея. Сестрите й я търсели ден подир ден, крещейки името й. Психея не била егоистка. Не искала да обръща гръб на хората. Не можела да бъде щастлива, знаейки, че другите страдат.

— Защо не направим компромис? — попитала тя. — Няма да напускам това място. Нека сестрите ми дойдат тук.

— Психея…

— Ще ги накарам да се закълнат, че ще запазят тайната! Ще останат само колкото да се уверят, че съм жива и че съм добре. Да кажат на нашите да не се притесняват. Това е всичко.

— Това е много лоша идея — отвърнал съпругът й. — Сестрите ти винаги са ти завиждали. Доведеш ли ги тук, ще отровят мислите ти. Ако ме обичаш, ще ме послушаш. Иначе всичко ще се съсипе.

Тя целунала ръката му.

— Знаеш, че те обичам. Обещавам да бъда внимателна. Но ти каза, че каквото поискам, ще го получа. Трябва да направя това.

Мъжът й с нежелание се съгласил.

На следващата сутрин Психея отишла в полето с дивите цветя, където била кацнала за пръв път. Чула как сестрите й я викали по име в далечината.

— Зефир — казала тя, — доведи ги тук, моля те.

Сестрите й веднага паднали от небето с писъци, размахвайки ръце. Предполагам, че Зефир нямал добро мнение за тях, а може и да ги бил возил в трета класа.

— Сестри! — възкликнала Психея. — Радвам се да ви видя. Нека ви помогна!

Случвало ли ви се е да направите нещо, което ви се струва добра идея, и веднага след това да си кажете:

„Какво си мислех, по дяволите!“ Психея се почувствала по този начин още щом видяла сестрите си. Спомнила си колко злобни можели да бъдат. Съжалила задето ги била довела. Но вече било късно. Затова опитала да направи каквото може… Психея ги развела из двореца. Обяснила как вятърът я бил отнесъл при новия й съпруг. Извинила се, че не им се била обадила, нито писала, тъй като я заплашвала смъртна присъда, издадена от боговете. Било важно смъртните да вярват, че е мъртва.

Първоначално сестрите й били прекалено изненадани, за да отговорят. През следващите няколко часа емоциите им се променили няколкократно. Първо били озадачени, после почувствали леко облекчение, задето сестра им била останала жива, след което изпитали гняв, че толкова добре си живеела. Психея им показала алеята за боулинг, вътрешния басейн, бюфета и многобройните спални, градини и холове, дори домашното кино с машина за пуканки.

— Какво има тук? — попитала по-голямата сестра и отворила вратата на един шкаф, при което едва не била погребана от лавина златни кюлчета, диаманти, рубини и вратовръзки.

— Това е само склад — казала невинно Психея.

Средната сестра се загледала в съкровището, което струвало повече от цялото царство на мъжа й.

— Много ли такива складове имаш?

— Ами… не съм ги броила. Няколко дузини. Не е толкова важно!

Настанила всяка от сестрите си в отделна стая, за да се освежат преди обяд. Невидимите слуги им приготвили гореща баня, след това ги масажирали, подстригали ги и им направили педикюр. Получили нови рокли, които били петдесет пъти по-стилни от старите им, и съкровища, по-скъпи от всичко, което притежавал баща им.

След това хапнали на верандата сандвичи с фъстъчено масло и мармалад, тъй като Психея много ги обичала.

— А кой е съпругът ти? — попитала по-голямата сестра. — Как така може да си позволи всичко това?

— Той е… търговец — отвърнала Психея. Било й съвестно, че лъжела, но била обещала на мъжа си да не разкрива прекалено много детайли, особено факта, че бил невидим и че го посещавала само в пълен мрак. Страхувала се, че може да изплаши сестрите си, макар че не виждала защо.

— Търговец — повторила средната сестра, — който контролира ветровете и има невидими слуги.

— Той е много успешен — промърморила Психея.

— Може ли да се запознаем с него? — попитала най-голямата сестра.

— Той е зает… по работа — Психея станала рязко. — Радвам се, че ви видях! А сега наистина трябва да се върна… да свърша това-онова.

Натоварила сестрите си със скъпи подаръци и ги изпратила чак до края на долината.

— Но Психея — казала средната сестра, — позволи ни поне да се видим отново, ще ти донеса новини от дома. Липсваш ни! Нали, сестро?

По-голямата сестра кимнала и се опитала да не забие нокти в дланите си.

— Много, Психея! Моля те, позволи ни да се видим пак!

— Не съм сигурна… — рекла Психея, — обещах на съпруга си…

— Но той не би ти забранил посещения от страна на любящото ти семейство — засмяла се средната сестра. — Не е чудовище, нали?

— Ами не, но…

— Чудесно — казала най-голямата сестра, — ще се видим по същото време следващата седмица.

Зефир отнесъл сестрите надалеч, но Психея се почувствала така, сякаш се била озовала в окото на бурята.

Същата нощ разказала на мъжа си за гостуването им. Когато чул, че те искали да дойдат отново, не се зарадвал особено.

— Казах ти, че ще се опитат да те манипулират — рекъл той. — Нека не идват повече. Не им позволявай да разрушат щастието ни. Освен това…

Той поставил нежно ръка на корема й.

— Трябва да мислиш и за бебето.

— Ще имам… — сърцето на Психея прескочило един удар.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Как?

— Просто знам. Моля те, без повече семейни посещения. Забрави за сестрите си.

На Психея й се искало да постъпи така, но щом като очаквала бебе, трябвало да каже поне на семейството си… нали? А и въпросът на сестра й не спирал да ехти в главата й: „Той не е чудовище, нали?“.

— Поела съм ангажимент — казала Психея. — Обещавам, че няма да допусна сестрите ми да помрачат щастието ни. Само им позволи да ни посетят още веднъж.

Съпругът й отдръпнал ръката си от корема й.

— Няма да те спра — отвърнал той с натежал от съжаление глас.

След този разговор Психея за пръв път заспала трудно.

 

Същата нощ, когато западният вятър върнал сестрите на Психея върху каменната кула, те започнали да се вайкат.

— Богове! — викнала средната сестра. — Видя ли това имение?

— А ти видя ли градините? — отвърнала най-голямата. — А алеята за боулинг? Гардеробите с пробни? Какво е това, в името на Хадес? Мен ме омъжиха за стар плешив цар с лош дъх, а къщата му изобщо не може да се мери с онази!

— Спри да се вайкаш — отвърнала средната сестра. — Моят мъж страда от проблеми с гърба и няма никаква лична хигиена, отвратителен е. Не ми дава скъпоценни камъни и не притежава невидими слуги. А машината за пуканки…

— Богове, машината за пуканки!

И двете сестри въздъхнали. Можело да се види как завистта струяла на талази над главите им.

— Няма как да оставим сестра си на това място — отсякла най-голямата сестра. — Това е номер или заклинание. Мъжът й вероятно е чудовище.

— Не може да е иначе — съгласила се средната. — Трябва да узнаем истината, за нейно добро е.

— Действително — потвърдила най-голямата. — Богове, толкова я мразя!

— И аз!

Върнали се в двореца на родителите си. Но понеже били в ужасно настроение, вместо да съобщят истината на майка си и баща си, те им казали, че Психея била мъртва.

— Видяхме трупа — рекла средната сестра. — Не беше останало много от нея, но категорично си беше тя. Отвратителна гледка.

— Наистина отвратителна — потвърдила най-голямата. — Погребахме я. Не беше лесно, дори направо гнусно.

Тези новини съкрушили окончателно родителите им. След три нощи и царят, и царицата починали.

Сестрите си поплакали, но не много. Сега щели да си поделят царството. Пък и така им се падало на родителите им, задето Психея била получила най-много внимание и имала най-успешен брак.

Да, сестрите определено били гадни.

В края на седмицата отново отишли до каменната кула. Западният вятър ги издигнал и ги отнесъл в тайния дворец с пуканките и диамантите. Този път не ги забил с лица в тревата, тъй като Психея го била помолила, но косвено си отмъстил, като не им прочел инструкциите за безопасност.

Двете сестри се били подготвили за следващия обяд с Психея.

— Та — попитала най-голямата, — как е твоят велик съпруг.

— О… чудесно — отговорила Психея.

— И какво каза, че работел? — усмихнала се хитро средната.

Психея пребледняла. Не умеела да лъже добре. Сега забравила какво била казала преди на сестрите си.

— Ами той е овчар…

— Овчар?

— Да — отвърнала неубедително Психея, — много богат овчар.

Най-голямата й сестра се привела напред и я хванала за ръцете. Погледнала я с възможно най-добронамереното изражение, макар да искала да удуши късметлийката Психея, тази незаслужаваща нищо красавица.

— Но Психея, защо не ни признаеш истината? Миналата седмица каза, че съпругът ти е търговец. Днес, че е овчар. Ние сме ти сестри! Нека ти помогнем!

— Но всичко е наред!

Двете сестри се спогледали самодоволно.

— Така твърдят хората, когато нищо не им е наред — казала средната сестра. — Психея, смятам, че си в беда. Не си забравила пророчеството на Оракула от Делфи, нали така? Предречено ти бе да се омъжиш за чудовище, за звяр, който ужасява дори боговете. Пророчествата винаги се сбъдват. Татко не спира да се безпокои за това. Не престана да го повтаря, докато не умря.

— Какво? — задавила се с лимонадата си Психея. — Татко е мъртъв?

— Да. Умря от скръб, тъй като ти не дойде да го посетиш. Но това вече не е важно. Кажи ни истината. Кой е съпругът ти всъщност?

Психея се почувствала така, сякаш я били заровили до шията в пясък. Баща й бил мъртъв. Сестрите й се опитвали да й помогнат. Пророчествата никога не се оказвали погрешни. Но милият глас на съпруга й, неговата нежност…

— Не знам кой е — признала Психея, — не ми е позволено да го виждам.

— Какво? — възкликнала средната сестра. — Я дай на заден. Започни от начало и ни разкажи всичко.

Психея не трябвало да прави това, но им признала, че мъжът й бил невидим, споделила за нощните му посещения, за отказа му да й каже името си. Разказала им за нероденото си дете, за пижамата с Малкото Пегасче. Всичко.

— Но това е по-зле, отколкото очаквах — рекла средната сестра. — Виждаш какво се случва, нали?

— Не — отвърнала Психея.

— Съпругът ти е дракон — изтъкнала най-голямата сестра. — Драконите могат да приемат човешки облик, да стават невидими и да правят ужасни магии. Убедена съм, че те държи жива само за да те угои. Когато коремът ти се подуе…

— Сестро! — възразила Психея. — Това е невъзможно и е много гадно!

— Ала тя е права — отвърнала средната сестра. — Драконите непрекъснато вършат такива неща.

— Така ли? — попитала Психея.

— Трябва да се спасяваш — кимнала най-голямата сестра. — Тази нощ, когато мъжът ти заспи, светни лампата или нещо подобно. Провери какъв е истинският му вид. Дано да бъркам, наистина се надявам, но не вярвам. Не забравяй също да си вземеш нещо за отбрана, нож или бръснач. Когато видиш чудовищното му лице, не се бави, а отрежи главата му. След това ни извикай в долината. Там ще успеем да ти помогнем.

— Ще си поделим прекрасното му съкровище — обадила се средната сестра.

— Въпреки че това не е важно — отвърнала най-голямата.

— Никак даже — рекла средната. — Безпокоим се единствено за твоето щастие и безопасност, Психея. Ще те върнем у дома и ще ти намерим истински, смъртен съпруг. Като нашите.

— Да — съгласила се най-голямата, мислейки си, че въпросният трябвало да бъде стар и миризлив.

— Не знам… — отвърнала Психея, — не мога.

— Само помисли върху това, което казахме — настояла най-голямата сестра. — Нека боговете те пазят!

И така, след като посъветвали Психея как да съсипе живота си, сестрите се върнали в света на смъртните по въздушната линия на Зефир.

 

Тази нощ Психея се подготвила да направи най-голямата глупост в историята. В един от кабинетите на спалнята намерила сгъваем бръснач, досущ като онзи от филма за Суини Тод — удобно оръжие в случай че те нападне например див глиган (налучквам). Скрила бръснача в нощното шкафче заедно с маслена лампа и кутийка кибрит или каквото там ползвали, за да си палят лампите. Не съм сигурен как точно ставала тази работа.

Съпругът й се прибрал както винаги по тъмно. Всички светлини изгаснали. Той седнал на леглото и двамата поговорили.

— Как мина денят ти?

— Супер, сестрите ми не казаха нищо, което да ме направи параноидна убийца.

— Браво, радвам се за теб. Лека нощ.

Или нещо от този сорт.

Към три сутринта по дълбокото дишане на съпруга си разбрала, че бил заспал. Психея стъпила от другата страна на леглото. Взела от нощното шкафче бръснача и лампата. Запалила я и слаба червена светлина огряла чаршафите.

Съпругът й спял на една страна, обърнат с гръб към нея. Имал възглавнички с пера на гърба.

Не… това не били възглавнички. Психея се загледала невярваща в огромните бели криле, сгънати при раменете на мъжа й.

Как е било възможно да не усети досега крилата на гърба му? Щом била пропуснала тях, какво ли още й убягвало? Ами ако лицето му не било красиво или дори човешко, както го усещала с пръстите си?

„Съпругът ти е дракон. Звяр, който ужасява дори боговете“, отекнал гласът на сестра й в главата й.

Сърцето на Психея бясно затупкало. Бавно минала от другата страна на леглото, заставайки точно над съпруга си.

Сенките се отдръпнали от лицето му, а Психея едва сподавила вика си.

Съпругът й бил… невероятно красив. Отново оставям детайлите на въображението ви, но бил невероятен. Толкова невероятен, че ръцете на Психея се отпуснали. Лампата потреперила в ръката й, бръсначът натежал.

Психея не разбирала защо съпругът й не искал да го вижда. Какво имал да крие.

После забелязала още нещо. Лък и колчан със стрели, които висели от едно колче на леглото му.

Крилете, оръжията, лицето, твърде красиво за който да е смъртен. Внезапно Психея разбрала истината.

— Ерос — прошепнала тя сама на себе си, — съпругът ми е Ерос.

Съвет: не е добра идея да споменавате името на някой бог, ако не искате да привлечете вниманието му. Да сторите това, докато стоите над него с лампа и бръснач? Лоша идея.

Ерос явно усетил нещо. Промърморил и се обърнал в съня си, стряскайки Психея. Капка горещо масло паднала от лампата върху голото рамо на бога.

— ОУ! — стреснал се Ерос и се изправил с ококорени очи.

За миг съпругът и съпругата останали загледани един в друг, замръзнали на светлината на лампата. За по-малко от секунда изражението на Ерос се променило: първоначалният шок се превърнал в съжаление, съжалението в горчивина. Грабнал лъка и колчана си, разперил криле и избутал Психея.

— Не! — възкликнала тя, изпускайки бръснача и лампата. Скочила напред и успяла да хване левия глезен на бога, докато излитал. — Моля те! Съжалявам!

Ерос изхвърчал през прозореца, повличайки Психея със себе си. Когато минали над градината, тя изпуснала крака му и паднала. Ерос се поколебал въпреки всичко. Запалил върха на кипариса и погледнал надолу, за да се увери, че Психея била добре. Не че вече имало значение. С връзката им било свършено.

Тя стояла свита на земята, ридаела и викала името му. Сърцето му обаче се вкаменило. Капката масло така била изгорила рамото му, че той почти не можел да мисли от болка.

— Глупачка! — извикал Ерос от върха на дървото, — предупредих те! Боговете са ми свидетели, че те предупредих!

— Ерос, моля те, не знаех! Съжалявам!

— Съжалявала! — изкрещял той. — Потъпках заповедите на майка си заради теб! Рискувах всичко! Афродита ми нареди да сторя така, че да се влюбиш в най-противния човек, когото мога да намеря! А вместо това аз се влюбих в теб. Създадох цялата този долина, двореца, слугите, всичко само за да те скрия от погледа на майка ми. Можехме да живеем тук в мир. Но веднага щом ме видя, веднага щом спомена името ми, магията се развали. Виж!

Зад тях дворецът бил станал на прах. Градините повехнали. Цялата долина се превърнала в сива пустош, злокобна на фона на лунната светлина.

— Послуша сестрите си — казал Ерос. — Те искаха това. Те искаха да си нещастна. Предупредих те, ала ти избра да повярваш на тях, а не на мен. Сега майка ми ще узнае за теб, въпрос на време е. Ще прозре истината. Никой от двама ни не ще избегне гнева й. Бягай, докато можеш, Психея. Тя няма да намери покой, докато не те намери. Ти я оскърби, а сега оскърби и мен.

— Обичам те! — завила Психея. — Моля те, можем да спасим брака си! Можем!

Но Ерос разперил криле и излетял в нощта, като оставил Психея сама, бременна и с разбито сърце.

 

Жизнеутвърждаваща история, нали? Не се ли чувствате великолепно?

Само почакайте. Нататък става още по-лошо.

След като Ерос изчезнал, Психея обикаляла като замаяна. В края на долината видяла бреговете на една река и решила да се хвърли в нея и да се удави.

Сега, деца, знайте, че да се удавите в река не е правилният изход от което и да е трудно положение. Особено ако е половин метър плитка, каквато била в случая. Психея просто паднала вътре и си останала там, изглеждайки твърде глупаво.

Случило се обаче така, че Пан, богът сатир на дивото, си поспивал наблизо след тридневен купон. Плясъците и риданията го събудили. Закуцукал към реката и като видял красивото момиче, си помислил, че халюцинира.

— Хей, хубавице, хлъц! — Пан се подпрял на едно дърво, за да не падне. — Изглеждаш, хлъц, тъжна. Нека позная. Не ми казвай. Любовна мъка, нали?

Психея била толкова разстроена, че не й пукало, задето я бил заговорил пиян човек-козел. Само кимнала нещастно.

— Не се дави! — казал богът. — Това не е решение! Знаеш ли какво трябва да направиш! Помоли се на Ерос, бога на любовта! Той единствен може да ти помогне!

Психея се разревала още по-силно.

— Добре де — отстъпил назад Пан, — радвам се, че си поговорихме. Отивам хей там.

И бързо си тръгнал. Достатъчно силно го боляла главата. Нямал нужда от писъци и драми.

На зазоряване Психея се успокоила. Нещастието не я напуснало, но станало тежко и студено, за да се превърне в мрачна решителност.

— Може би козелът беше прав — казала си тя. — Ерос едничък може да ми помогне. Трябва да го намеря и да го накарам да ми прости. Няма да приема „не“ за отговор. Но първо…

Очите й придобили стоманен блясък. Вероятно за нейно добро наоколо нямало никого, в противен случай щели да се обадят в психиатрията, за да съобщят за избягала луда.

— Първо трябва да благодаря на сестрите си за помощта им.

Оказало се, че у Психея живеела нотка жестокост. Трудно било да я ядосаш, но провалът на брака й успял да го направи.

Дни наред скитала сред пустошта, докато не намерила града, където царувал съпругът на по-голямата й сестра. Стражите първо искали да изгонят Психея, тъй като приличала на бездномница, но после се сетили коя всъщност била благодарение на популярната статия „Пет нови богини, които да боготворим“. Отвели я в града, за да види сестра си.

— Миличка, какво е станало? — попитала най-голямата сестра, тайно възрадвана.

— Дълга история — обърсала една сълза Психея. — Последвах съвета ти, но не се получи както очаквах.

— Съпругът ти? Чудовище ли е? Мъртъв ли е?

— Нито едно от двете — въздъхнала Психея. — Видях го в истинския му облик. Няма да ми повярваш, но се оказа самият бог Ерос.

До последната подробност описала колко бил невероятен. Не й трябвало да се преструва, че сърцето я боляло. Казала на сестра си истината за всичко, което се било случило… до самия край.

— Преди да отлети — рекла Психея, — Ерос ми заяви, че ме зарязва. Добави, че вместо това ще се ожени за сестра ми. Спомена името ти.

Очите на голямата й сестра станали като драхми. Дори да имала някакви съмнения относно историята на Психея, сега те се изпарили. Всичко се нареждало. Кой друг освен богът на любовта би могъл да притежава имение, достойно за мултимилиардер, с невидими слуги, домашно кино и водопад?

А Ерос бил споменал името й! Очевидно имал добър вкус. Прозрял бил колко повърхностна била красотата на Психея. Сега голямата сестра щяла да получи това, което наистина заслужавала.

— О, Психея — казала тя, — съжалявам. Ще ме извиниш ли за миг?

Голямата сестра отишла до стаята. Когато стигнала до залата за аудиенции на съпруга си извикала:

— Искам развод!

След това взела най-бързия кон от конюшните и избягала от царството. Не спряла, докато не стигнала каменната кула, където я бил отнесъл Зефир. Качила се на върха й и извикала.

— Тук съм, Еросе! Твоя съм, любов моя!

Скочила от скалата, паднала и умряла.

Зефир много се смял на тази случка. Никога не разчитайте на който и да е полет, ако не сте сигурни в авиолинията. Това всеки го знае.

Междувременно Психея продължила пътуването си. Намерила царството, където живеела средната сестра, като й разказала същата история.

— Знаеш ли кое е най-странното? — завършила Психея. — Ерос заяви, че сега ще се ожени за сестра ми и спомена името ти.

Полудяла от желание, средната сестра избягала от двореца, взела кон, качила се на каменната кула, скочила и умряла с надежда в сърцето.

Доста коравосърдечно от страна на Психея, но ако някой заслужавал свободно падане от върха на сто и петдесет метрова скала, това били тези две хубостници.

След като приключила със сестрите си, Психея обиколила цяла Гърция, всичките й градове, решена да намери Ерос. Издирвала го в храмовете му, в крайпътните светилища. После във фитнес центровете, в нощните заведения, на библейските сбирки, където разказват, че бог е любов. Нямала късмет.

А така станало, защото самият Ерос си имал проблеми.

Когато напуснал Психея, единственият му план бил да се отърве от проваления си брак и да си намери пещера, в която да се крие, докато на Афродита й минел ядът. Но болката в рамото му станала непоносима. Една капка масло, пък го наранила така лошо. Изгорила централната му нервна система, започнала да прогаря и божествената му система. Болката била по-страшна от всичко, което можел да си представи… освен може би болката, поразила сърцето му още първия път, щом съзрял Психея.

„Двете неща трябва да са свързани“, помислил си Ерос. Като че е метафора на нещо.

(Добавих това, за да могат учителите по литература да ви дадат есе за домашно. Съжалявам, но ви предупредих, че съм се продал за пица и желирани бонбони.)

Ерос обаче бил толкова немощен, че не могъл да отлети много надалеч. Отишъл до най-близкия дом на Афродита — вила на брега на Адриатическо море, — влязъл в спалнята и се проснал в безсъзнание веднага щом докоснал чаршафите.

Сега си мислите: „Нали е искал да избегне майка си, защо тогава е отишъл в къщата й?“. Добър въпрос.

Предполагам, че е бил на автопилот. Или се нуждаел от собствено легло, както и вие, когато сте болни. Или пък преценил, че по-добре било да срещне гнева на майка си, та да се свършва.

Какъвто и да е бил случаят, мълвата, че сърцето на Ерос било разбито от някакво смъртно момиче, се разнесла бързо. Вероятно духовете на вятъра, работещи за Зефир, не успели да задържат устите си затворени, понеже били пълни въздухари.

Афродита почивала на своя свещен остров в Китера, когато чула, че синът й бил станал за смях на целия космос. Веднага отишла да го намери — отчасти, защото я било грижа за него, но най-вече защото слухът вредял на репутацията й.

Пристигнала в двореца си на Адриатическо море и влязла в стаята на Ерос.

— Коя е тя?

— Мамо — изръмжал той изпод завивките, — никога ли не чукаш?

— Коя крава е разбила сърцето ти? — настояла тя. — Не съм била унижавана така от няколко месеца насам, когато се вдигна врявата около онази Психея!

— Интересно е, че я споменаваш…

Накрая Ерос й казал истината.

Афродита експлодирала. Буквално. Взривила тавана с розов взрив и най-сетне Ерос можел да гледа небето от леглото си, както си мечтаел от малък.

— Неблагодарен келеш! — развикала се тя. — Само пакости вършиш, никога не слушаш! Вреш си носа в чувствата на всички, дори в моите! Трябва да те обезнаследя! Да ти отнема безсмъртието, лъка и стрелите и да ги дам на някой от слугите си! Всеки смъртен би бил способен да върши твоята работа, не е толкова трудно! Как пък едно нещо не можеш да направиш както трябва! Как пък никога не вършиш това, което ти се казва, ти малък…

Дрън-дрън-дрън. И дрън. И така шест часа.

Накрая забелязала, че лицето на Ерос изглеждало бледо и потно, което било необичайно за бог. Той треперел под завивките. Очите му били замъглени.

— Ама какво ти става? — Афродита отишла от другата страна на леглото, дръпнала завивките и видяла загноилата, димяща рана на рамото.

— О, не! Миличкото ми бебче!

Така се променят настроенията на майките. Искат да те удушат и после — БУМ! — застрашен ли е животът ти, стоят до теб и гукат на миличкото си бебче.

Донесла му студена кърпа, спирт за разтривки, превръзка и пилешка супа с амброзия. Призовала Аполон, бога на медицината, когото раната озадачила.

— Обикновено раните от масло не причиняват такива щети! — казал той.

— Благодаря, че забеляза очевидното, докторе — изръмжала Афродита.

— Няма проблем — отвърнал Аполон, — но сега трябва да си ходя, че имам концерт на Олимп!

Сякаш нищо не можело да помогне на Ерос. Дори вълшебният крем за красота на Афродита не затворил раната, а той обикновено отстранявал всякакви кожни дефекти.

Афродита се постарала на Ерос да му бъде колкото се можело по-удобно. След това се съсредоточила върху проблема, който била в състояние да премахне — смъртната на име Психея, причинила всички тези беди.

Канела се да напусне, когато на вратата се позвънило. Богините Деметра и Хера пристигнали с цветя, балони и поздравителни картички.

— Мила Афродито! — казала Хера. — Чухме какво е станало с Ерос.

— Не се и съмнявам — промърморила Афродита. Представила си колко се радвали богините заради поредния скандал в семейството й.

— Толкова съжаляваме — рекла Деметра. — Може ли да направим нещо?

Няколко груби предложения изплували в главата на Афродита, но тя ги запазила за себе си.

— Не, благодаря — успяла да каже накрая, — ще намеря онова смъртно момиче Психея. Ще я унищожа.

— Ядосана си — отбелязала Хера, понеже разбирала от тези неща, — но не ти ли е хрумвало, че момичето може да помогне на Ерос?

— Моля? — замръзнала Афродита.

— Ерос е голям мъж вече — продължила Хера, — една подходяща съпруга може да му се отрази добре.

— Ако постигне щастие, това би имало силата да изцери раната на рамото му — кимнала Деметра. — Аполон ни каза, че изгарянето не се повлиява от божествените лекарства.

Очите на Афродита порозовели от гняв. Другите богини знаели, че рискуват. Защо тогава дразнели Афродита?

Просто е.

Повече ги било страх от Ерос. Видели възможност да го спечелят на своя страна.

Ерос бил хаотичен, опасен. Можел да те простреля с една от стрелите си и да обърка целия ти живот, като те накара да се влюбиш в някой грозен смъртен, в чифт стари дънки или кой знае в какво. Пророчеството, свързано с това, че Психея щяла да се омъжи за чудовище?

Ерос отговарял на описанието. Всички се страхували от него, дори боговете.

Афродита погледнала към Деметра и Хера.

— Ще ликвидирам Психея. Никой няма да застане на пътя ми. Никой. Ясна ли съм?

След което излязла от двореца и започнала търсенето си.

 

За късмет на Психея, Афродита наистина била калпав следотърсач. Ако била издирвала любимия си гребен или безценните си обувки, щяла лесно да се справи. Но да търси смъртно момиче в един свят, пълен със смъртни… Това било трудно начинание и дори по-лошо — скучно. Прелетяла над гръцките градове с колесницата си, теглена от гигантски гълъби (На мен това ми изглежда зловещо. На вас романтично ли ви се струва? Да ви теглят гигантски бели птици с размера на камионетки? А как цвъкали само… добре де, спирам).

Афродита обаче така и не успяла да се съсредоточи — било то заради разпродажбите в моловете, заради красивите момчета или заради скъпите бижута и рокли, които смъртните момичета носели през този сезон.

През цялото това време Психея не спирала да търси мъжа си из всички далечни и забравени светилища, храмове и фитнес центрове.

Бременността вече започнала да й личи. Дрехите й били прокъсани и кални. Обувките й се разпадали. Винаги била гладна и жадна, но не се предавала. Един ден, докато изкачвала планините на Северна Гърция, забелязала руини от стар храм. „Хей, може би това е храм на Ерос“, помислила си тя.

Поела по стръмните баири, докато не стигнала до изоставената сграда. Уви, храмът не бил на Ерос. Ако съдела по житните класове, изобразени на олтара, и по мръсния под, това бил храм на Деметра, неизползван от десетилетия.

Какво търсел храм, посветен на богинята на земеделието, по средата на нищото в голата планина? Не съм сигурен, но Психея погледнала потъналия в прах олтар, потрошените статуи на пода, надписите по стените и си помислила, че не може да остави мястото така. Не й се струвало редно.

Въпреки всичките си проблеми, Психея уважавала боговете. Намерила каквото й било нужно в гардероба на портиера и прекарала седмица в почистването на стария храм. Изтъргала надписите по стените, полирала олтара, възстановила дори статуите — с помощта на малко скоч.

Веднага щом приключила, чула глас зад себе си:

— Добра работа!

Психея се обърнала. На олтара стояла богиня Деметра. Носела рокля в кафяво и зелено, имала корона от жито на главата си и златна коса в ръката си. Психея паднала на колене в благоговението си — добра идея, в случай че срещнете богиня с коса.

— О, велика богиньо! — казала тя. — Вероятно ти можеш да ми помогнеш. Трябва да намеря съпруга си Ерос.

— Ох — направила гримаса Деметра. — Афродита иска смъртта ти, момиче. Няма да намери покой, докато не те унищожи. Няма как да застана на пътя й. Бих искала да помогна и ако мога да го сторя неофициално, ще го направя. Но трябва да откриеш Ерос самичка.

Друг човек би полудял, но Психея само навела глава.

— Разбирам. Ще продължа да търся.

Дълбоко в себе си знаела, че ще трябва сама да реши проблема си. Тя била объркала нещата. Нямало богиня, която да ги поправи вместо нея. Психея не очаквала награда само защото била почистила храма на Деметра. Сторила го, защото така било редно според нея.

Знам, странно е. Но момичето си падало героиня.

Богинята изчезнала, а Психея продължила да пътува. Няколко дни по-късно намерила изоставено светилище на едно сечище. От бледите надписи и покритите с бръшлян статуи Психея се досетила, че това било храм на Хера.

„Не мога да го оставя така“, помислила си Психея. (Аз бих нарисувал очила и мустаци на всички статуи, след което щях да избягам. С Хера не се обичаме много.)

Психея почистила олтара, махнала бръшляна от статуите и направила всичко възможно храмът отново да изглежда добре. Когато приключила, Хера се появила в сияйна бяла рокля и с наметало от паунови пера на раменете. В ръката си държала жезъл, завършващ с цвят на лотос.

— Добра работа, Психея. Почистила си дори ъглите. Вече никой не го прави.

Психея паднала на колене.

— Царице моя, Хера! Не търся награда, но съм сама, бременна и преследвана от Афродита. Дали може да ме защитите поне докато родя. Знам, че вие сте богиня на всички майки.

— Ау — направила гримаса Хера, — никой не може да ти помогне, момичето ми. Афродита е твърдо решена да те убие. Спре ли да обикаля моловете, ще те разкъса на парчета. Може би някой ден ще имам възможността да ти помогна по по-елегантен начин, но сега не мога. Има само едно решение на проблема ти. Мисля, че го знаеш.

Психея се изправила. Била толкова уморена, че почти не можела да мисли, но разбрала какво се опитва да й каже Хера.

— Трябва да се изправя срещу Афродита — отвърнала Психея — и да си поговорим по женски.

— Да. Късмет в това начинание — отвърнала Хера и храбро изчезнала.

Психея продължила по пътя си, но сега имала друга цел. Търсела двореца на Афродита. Накрая го намерила — огромна бяла вила на брега на Адриатическо море, с прекрасни гледки и красиви градини, пръснати във всички посоки. Мястото болезнено напомнило на Психея за двореца, в който преди живеела със съпруга си.

Почукала на големите бронзови врати.

Когато един слуга отворил, челюстта му увиснала.

— Дошла сте сама? — попитал той. — Ами добре. Ще ви отведа при господарката. Позволете ми първо да си сложа хокейния шлем, в случай че почне да ви цели с разни неща… като мебели или пък мен самият. Може, разбира се, и да метне вас върху мен…

Отвел я до тронната зала на Афродита, където богинята си почивала след поредното дълго и скучно издирване на Психея. Когато Афродита видяла как момичето влиза, се почувствала по-подразнена отвсякога — все едно цяла сутрин да си търсиш очилата и накрая да ги намериш на главата си.

(Аз не нося очила, но приятелят ми Джейсън има и ми е много смешно, когато стана свидетел на подобна случка.)

— Ти! — втурнала се Афродита към Психея. Заритала горкото момиче, почнала да го скубе и дере с маникюра си. Богинята вероятно щяла да я убие, но когато видяла, че Психея била бременна, не могла да си наложи да извърши престъпление.

Психея не отвърнала на ударите. Свила се на топка и изчакала гневът на Афродита да отмине.

Богинята спряла, за да огледа ноктите си — разкъсването на смъртни съсипвало маникюра. Тогава Психея я заговорила:

— Мила мамо — казала тя, — дошла съм да понеса наказанието си, задето оскърбих съпруга си. Накажете ме така както смятате за добре. Готова съм на всичко, за да ви докажа, че го обичам, и да заслужа прошката му.

— Каква прошка? — викнала богинята. — Не признавам вашия брак, така че не ме мамосвай! Що се отнася до наказанието, е това вече мога да ти го осигуря. Стража! Отведете тази смъртна в тъмницата! Имаме тъмница, нали? Бийте я с камшици, измъчвайте я и пак я върнете при мен! После ще реша какво точно мисля по въпроса за прошката!

Стражите направили каквото се искало от тях. Било ужасно. Не убили Психея, но я върнали в толкова лошо състояние, че било трудно да я разпознаеш. Афродита е от този тип домакини.

— Е, момиче — настояла богинята, — още ли искаш да се докажеш?

Било невероятно, но Психея се изправила на крака.

— Да, майко. Готова съм на всичко.

Пряко волята си, Афродита се впечатлила. Решила да подложи Психея на серия от изпитания. Те трябвало да бъдат непреодолими, така че тя да се провали и да умре, но същевременно никой да не може да каже, че Афродита не й била дала шанс.

(Освен мен. Казвам ви — Афродита не й е дала шанс.)

— Ще те изпитам — обявила богинята, — за да видя дали си достойна за моята прошка и за любовта на сина ми. Толкова си грозна, че би могла да си добра съпруга само ако си отлична домакиня. Нека видим как се оправяш в кухнята.

Знам, сексистко предизвикателство, но напълно в стила на Афродита.

Тя отвела Психея в божествената кухня и накарала слугите да изсипят чували със зърно в склада — ечемик, жито, овес, ориз, органично киноа и каквото се сетите. Скоро цялата кухня била погребана под извилата се буря от фибри.

— Подреди зърната по чувалчета — наредила Афродита. — До вечеря да са готови. Ако се провалиш, ще те убия. Но ако решиш да се предадеш още сега, ще те пощадя. Ще те изпратя в изгнание и никога повече няма да видиш сина ми, но поне ще спасиш жалкия си животец.

— Приемам предизвикателството — казала Психея, макар че, гледайки планините от зърно, не виждала как би могла да успее.

Афродита изсумтяла и излязла да си оправи ноктите.

Психея започнала да подрежда — киноа, ечемик, овес… Минали само няколко минути, когато една мравка изприпкала по кухненския плот до нея.

— Какво става? — попитала животинката.

— Ти можеш да говориш? — зяпнала я Психея.

— Да, Деметра ме прати. Имаш ли нужда от малко помощ?

Психея нямала представа как точно можела да й помогне една мравка, но рекла:

— Да, разбира се. Благодаря много!

— Добре. Но ако някой пита, никога не сме идвали?

— Вие?

Тогава мравката изсвирила като че викала такси:

— Добре, момчета, работим за време!

Милиони мравки изскочили от перваза и се заловили за работа, като подреждали зърната по отделни чували. След около час цялата кухня била чиста и подредена, бюфетът също. Мравките дори били напълнили едно допълнително чувалче с надпис „Прах и други вехтории“.

— Толкова съм ви благодарна! — възкликнала Психея.

— Шшт! — отвърнала мравката. — Никога не си ни виждала.

— Кого да съм виждала?

— Умница си ти — добавила животинката. Мравките се скрили обратно зад перваза и изчезнали.

Когато Афродита се върнала, първо била смаяна, а после се ядосала.

— За глупачка ли ме мислиш, момиче? Очевидно не си се справила сама. Някоя богиня ти е помогнала. Някоя, която иска да ме унизи. Коя беше?

— Ами…

— Няма значение! — креснала Афродита. — Измамила си ме, така че изпитанието не се зачита. Успя да си спечелиш само една нощ почивка в кухнята и парче хляб за вечеря. На сутринта ще ти измисля по-трудно предизвикателство.

Психея прекарала нощта на пода. Не знаела, че в същото имение, само през няколко стаи, Ерос се мятал от болки заради гноящото си рамо и раненото си сърце. Афродита не му била казала за посещението на Психея, но той долавял присъствието й, което още повече засилило болките му.

На сутринта, след като хапнала късче хляб за закуска, Психея получила втората си задача.

— Нужна ми е вълна — обявила Афродита. — Всяка жена трябва да може да шие и да плете дрехи, а за целта са необходими материали. До реката в западния край на долината ще видиш стадо овце. Донеси ми от вълната им. Направи го преди смрачаване или ще те убия. Освен ако не се откажеш още сега. И тогава…

— Знам — Психея я болели дори костите, очите й били замъглени от глад, но тя се поклонила на богинята. — Ще ви донеса вълната.

Афродита забравила да спомене за няколко детайла относно овцете (изскочило й от ума). Например това, че вълната им била от чисто злато. А също и факта, че имали остри рога, остри зъби, отровна захапка и стоманени копита, смъртоносни като бойни тарани.

Психея застанала на утринното слънце и видяла в далечината как овцете убиват и разкъсват всяко животно, което дръзвало да ги приближи — таралежи, зайци, елени, дори малки слонове. Пасището било приятно декорирано с кости и човешки черепи. Психея осъзнала, че нямало да може да приближи стадото.

— Ех — погледнала тя към реката, — чудя се дали водата е достатъчно дълбока, за да се удавя.

— Не прави това — долетял глас отнейде. Идвал сякаш от един храст с червени листа покрай реката.

— Кой си ти? — попитала Психея. — Излез от бурените!

— Не мога — отвърнал гласът. — Аз съм бурените.

— О! — казала Психея. — И сега ще ме разубеждаваш да не се давя.

— Давенето няма да разреши проблемите ти — отговорили бурените. — По-скоро ще ти дам съвет как да острижеш овцете, тъй като Хера ме помоли.

Психея се отпуснала. Да си говори с бурените за вълна било най-нормалното нещо, случило й се напоследък.

— Благодаря. Продължавай нататък.

— Както можеш да предположиш, ако отидеш при тези овце сега, те ще те разкъсат. Но в късния следобед, когато е приятно топло, на тях им се доспива и те забавят темпото. Ще се съберат под сянката на големите чинари отляво. Видя ли ги?

— Тези дървета не приличат на чинари!

— За тях говоря. Когато това стане, промъкни се внимателно до трънаците от другата страна на долчинката. Виждаш ли ги?

— Храстите, на които не се забелязват тръните, понеже са прекалено далеч?

— Умница си ти! Разтръскай трънаците и проблемите ти ще се решат!

— Без да искам да ви обиждам, велики бурене, но как това ще спаси положението?

Бурените обаче не отговорили. Били се превърнали отново в обикновени растения, които не си общуват с хората.

Психея решила да се пробва. Ако Хера се опитвала да й помогне, щяло да бъде грубо от нейна страна да не я послуша. Изчакала следобеда. И наистина — златните овци убийци се скупчили да подремнат под сянката на чинарите.

Психея изпълзяла до другия край на долината. Разтърсила най-близкия трънак и малки туфи златна вълна паднали от храстите. Овцете явно ги използвали да си чешат гърбовете. Психея действала възможно най-безшумно, тръскайки златната вълна от храсталака. Натоварила се колкото имала сили да носи и се върнала в двореца на Афродита.

Когато Психея пристигнала, богинята на любовта вечеряла както обикновено — три листчета зелена салата и протеинов шейк с вкус на капучино. Това обяснява донякъде постоянно лошото й настроение. Погледнала златната вълна, без да е сигурна как да реагира — дали да го раздава разгневена, или втрещена. Затова се задоволила да се държи хладно-безразлично, както с всички останали жени.

— Тази вълна не е достатъчна — казала богинята. — Освен това не вярвам, че сама си се сетила как да се сдобиеш с нея. Пак някой бог ти е помогнал. Кой е този път?

— Имаше едни бурени…

— Млъкни! — извикала Афродита. — Ти си зло същество. Само от разговора с теб ми иде да се изкъпя.

Взела една водна кана и изхвърлила съдържанието.

— Добрата съпруга трябва да може да осигурява прясна вода за нуждите на банята в този дом. Ето и третото ти изпитание. На километър и половина северно от тук ще видиш висока планина с водопад, който се спуска по скалите. На върха му има свещен поток, един от ръкавите на реката Стикс, който изтича в Подземното царство. Налей вода от извора. Но не от дъното на водопада! Знам, че би ме измамила! Донеси ми водата, докато е леденостудена, иначе…

— Ще ме убиеш — уморено отвърнала Психея. — И… не, няма да се предам. Все още обичам сина ти. Ще направя всичко, което е необходимо, за да заслужа прошката му. Ще се върна с вода от реката Стикс.

Но нито една от двете жени не знаела, че Ерос ги подслушвал. Чак в спалнята бил чул гласовете им от хола. Някак си разбрал, че единият принадлежал на Психея. Въпреки ужасната болка в рамото успял да се измъкне от леглото и закуцукал по коридора, след което надникнал иззад завесата. Това да види отново Психея незабавно оправило настроението му. Дори рамото спряло да го боли чак толкова. Този факт го подразнил, но нямало какво да стори. Все още я обичал.

Когато чул как майка му възлага на Психея задачата да донесе вода от водопада, се почувствал ужасно. Това било невъзможно. Афродита била такава…

Е, има думи, с които един син не бива да нарича майка си.

Ерос обаче бил впечатлен от решителността, с която Психея се мъчела да спечели отново любовта му.

Искал да влезе в хола и да накара майка си да миряса с глупавите задачи, но не можел, тъй като:

1) Все още бил много слаб, щял да се просне по очи и да припадне.

2) Изглеждал ужасно и не искал Психея да го види в това състояние.

Самата тя не изглеждала много добре, но Ерос не смятал така. Изумително е какви номера играе любовта. Веднъж гаджето ми се появи с най-разкошната чорлава коса и… съжалявам. Разсеях се.

Ерос се върнал в спалнята си. Отишъл до прозореца и се помолил.

— Господарю Зевс, чуй ме! Правил съм ти услуги в миналото. Сега аз се нуждая от помощта ти!

В същото това време Психея намерила пътя към подножието на планината. Погледнала хлъзгавите стръмни скали и осъзнала, че обичната й свекърва отново я е пратила на мисия, която никой смъртен не можел да изпълни. Ура!

От върха на скалите, на около километър нагоре, падала водна струя, която ревяла с почти човешки глас:

— ВЪРНИ СЕ! НЕ МИСЛИ ЗА ТОВА! ВОДАТА Е ТОЛКОВА СТУДЕНА, ЧЕ ДОРИ НЕ ИСКАШ ДА ЗНАЕШ КОЛКО ТОЧНО!

Афродита не била излъгала — това място наистина било един от земните ръкави на Стикс, което го превръщало в смъртоносен за всеки човек. Дори само фактът, че стояла близо до водопада, изпълнил Психея с отчаяние. Може би щяла да успее да налее стомната от дъното му… но от върха? Невъзможно.

Афродита обаче настоявала за вода от върха, а Психея не смятала да я мами. Не защото можели да я хванат, а понеже природата й била такава.

Знам, знам, странна идея. Но героите сме такива. Луда работа.

Докато гледала водопада, една огромна птица се спуснала от облаците. Психея осъзнала, че това бил златен орел — свещеното животно на Зевс.

— Здрасти — казала птицата, след като кацнала на близката скала.

— Здравей — отвърнала Психея. — Зевс ли те праща? Сигурна съм, че не съм чистила неговите светилища.

— Споко — рекъл орелът, — имаш могъщ приятел, на когото шефът дължи услуга. Възхищавам се на духа ти, но при положение че нямаш криле, не би могла да налееш вода. Дай стомната.

Орелът я сграбчил и отлетял до върха на водопада. Напълнил стомната с леденостудена вода от Стикс, и то от самия извор! После я върнал на Психея.

— Ето — казал орелът, — бих те отнесъл до двореца, но е най-добре Афродита да не ме вижда. Хайде чао.

И птицата отлетяла.

Когато Психея се върнала при Афродита със стомна леденостудена мъртва вода, богинята била смаяна.

— Невъзможно — заявила Афродита, която измила ръцете си с водата — нещо, което само боговете могат да направят без това да има болезнени последици. Повярвайте ми, пробвал съм.

Афродита опитала да намери някакъв пропуск от страна на Психея, но не могла. Усетила, че водата била налята от върха, както била поискала.

— Що за магия е това — присвила очи богинята. — Как така премина през изпитанията ми, Психея?

— С желание, упоритост и почтеност. А сега мога ли да си върна съпруга?

Психея смятала, че тези три изпитания били достатъчни. Такава била сделката по принцип. Три подвига. Три въпроса. Три горгони. Три малки прасенца. Важните неща идват по тройки.

Но Афродита не знаела това или пък искала да направи историята по-трудна за разказване от бъдещи герои, за което благодаря.

— Четвърто изпитание! — викнала тя.

— Какво? — попитала Психея. — Хайде стига де!

— Едно последно изпитание — рекла богинята — и ще докажеш, че си достойна съпруга за сина ми. Освен ако не искаш да се предадеш…

— Толкова си дразнеща — промърморила Психея.

— Моля?

— Казах, че съм нетърпелива да извърша нов подвиг — отвърнала Психея. — Какво трябва да направя?

— Най-важното качество за една съпруга е красотата — отсякла Афродита поредната си глупост. — Бях толкова заета да се грижа за ранения си син…

— Ерос? — прекъснала я Психея, понеже нямала представа, че той бил в двореца. — Нима е ранен? В беда?

— Благодарение на теб — повдигнала вежда богинята. — Това масло, което изсипа върху него, изгаря есенцията му. Така както и предателството ти. Гори като баклава!

— Мисля, че имаш предвид като лава — премигнала Психея.

— Все тая.

— Трябва да го видя — настояла Психея, — трябва да му помогна!

— Сега пък искаш да му помогнеш. Аз съм му майка, така че всичко е под контрол, благодаря много. Както казах, най-важното за една жена е красотата. Толкова бях заета да наглеждам сина си, че ми свърши прословутият крем. Измазах го всичкия и сега ми трябва още.

— Чакай малко… лекуваш Ерос с козметика?

— Млъкни! — завъртяла очи Афродита. — Въпросът е, че ми трябва още, но го няма на склад. Затова ми е нужен добър заместител. Единствената богиня, която разполага с козметика, от която не ми се напуква лицето, е Персефона.

— Царицата на Отвъдното? — коленете на Психея потреперила. — Искаш да…

— М-да — Афродита се наслаждавала на страха в очите на Психея. — Слез в Подземното царство и попитай Персефона дали може да ми услужи с малко от своя крем. Сложи го в това.

Богинята щракнала с пръсти. Полирана палисандрова кутия със златни орнаменти се появила в ръцете на Психея.

— Давам ти последен шанс да се откажеш и да идеш в изгнание.

Психея опитала да скрие ужаса си.

— По-скоро бих умряла в опит да си върна любовта на Ерос, отколкото да се предам. Ще ти намеря крема.

— Направи така, че да е без аромати, хипоалергенен — уточнила Афродита. — И побързай. Довечера има тържество на Олимп. Трябва да се подготвя.

Психея излязла от двореца, отправяйки се към последното изпитание.

През цялото време Ерос подслушвал иззад вратата. Все още бил прекалено немощен, за да окаже някаква по-сериозна помощ, но направо не можел да повярва колко ужасна била майка му. Трябвало да помогне на Психея. Все пак тя се опитвала да му се извини и да го спечели отново… Бил такъв глупак. От самото начало трябвало да се изправи срещу майка си и да поиска да се ожени за смъртната принцеса. Не можел да остави Психея сама в това последно предизвикателство.

Но понеже бил отпаднал физически, изпратил своя дух по света с надеждата така да се свърже с любимата си.

В това време Психея вървяла без посока. Входът към Подземното царство го нямало на ДжиПиЕс-а. Накрая, на ръба на едно тъмно поле, видяла стара, рушаща се кула и решила да се изкачи по нея. Може би щяла да види нещо от върха й.

Заставайки на парапета, тя си спомнила каменната кула, от която Зефир я бил хванал и отнесъл. Сторило й се много отдавна. И била права — оттогава минаха някъде около трийсет страници.

Психея се замислила колко лесно би било да скочи в нищото и да сложи край на мъките си. Това бил едничкият сигурен начин да слезе до Подземното царство. Но имала и неродено бебе, за което да се тревожи. А и не била стигнала чак дотук, само за да се откаже. Пък и последните й няколко опита за самоубийство не й се получили както трябва.

— Не го прави — рекъл глас, идващ от камъните в краката й, — да скочиш отвисоко никога не е изход.

— Ехо — отвърнала Психея и отстъпила от ръба, — кулата ли говори?

— Да — потвърдила кулата и гласът й отекнал като в катедрала, — аз съм кулата!

Нещо в този глас се сторило познато на Психея и сърцето й радостно затупкало.

— Ерос, ти ли си?

Настъпило неловко мълчание.

— Не — отвърнал пискливо гласът, — не познавам никакъв Ерос. Само чуй…

Кулата се прокашляла, вероятно прочиствайки стълбището си, и продължила с по-дълбок глас.

— Върви към град Спарта и намери планината Тенар. В подножието й ще видиш вулканична цепнатина, която води към Подземното царство. Няма да е лесно, но по този път можеш да слезеш към владенията на Хадес.

— Ами… добре.

— Преди да се спуснеш долу, трябва да вземеш две меденки и две драхми. Меденките ги продават в Спарта, мисля, че в крайпътен магазин на четирийсет и трети изход на магистралата.

— Ами добре. Но какво да правя с тях.

— Ще разбереш, щом мигът настъпи. Но чуй, не бива да спираш никъде по пътя, докато не стигнеш при Персефона. Мама ще се опита да те разсее по всякакъв начин!

— Мама?

Отново неловко мълчание. Гласът пак станал писклив.

— Кулите наистина нямат майки, права си. Имам предвид свекърва ти Афродита.

Психея вече била сигурна, че нейният избягал съпруг се мъчел да й помогне, поради което го обикнала още по-силно. Дори пискливият му глас й се сторил сладък. Решила да се хване на играта.

— Слушам те, о велика куло, ти, която изобщо не приличаш на прекрасния ми съпруг.

— Добре тогава — рекъл гласът. — Както казах, Афродита ще ти постави капани по пътя, за да тества решителността ти. Знае, че си мила и добра. Ще опита да използва това срещу теб. Каквото и да бъде поискано по време на пътуването от теб, не слушай за каквато и услуга да бъдеш помолена, не спирай!

— Благодаря, куло. Ако беше моят съпруг, Ерос, който, разбира се, ти не си, щях да кажа, че те обичам искрено и че много съжалявам. Как е рамото?

— Боли адски — казала кулата, — но мисля…

После добавила пак с пискливия глас:

— Кулите нямат рамене, глупаче.

След което кулата млъкнала. Психея целунала парапета. После започнала забавното си пътуване до планината Тенар и Подземното царство.

Може ли да ви обърна внимание на нещо?

Много герои са пътували до Подземното царство. Ще ви разкажа за тях след малко. Повечето били юнаци, въоръжени с мечове и с голямо самочувствие. Аз съм сред тях.

Но Психея извървяла пътя само с две меденки и няколко драхми. И го направила докато била бременна в седмия месец.

Респект.

Слизайки по тесните издатини във вулканичната цепнатина, минала покрай едно магаре. Разбира се, с него имало и човек, но той бил сакат.

На Психея й било странно да види сакат човек с магаре във вулканична цепнатина. На мен, разбира се, ми е смешно, но…

— Хей, девойко — обадил се сакатият, — изглеждаш мила и добра. Магарето ми изпусна част от дървата, които носеше. Може ли да ми помогнеш да ги събера и да ги поставя обратно на гърба му.

Предполагам, че Афродита изпитвала Психея, за да види дали ще я разсее в опит да я накара да му помогне. Или това, или проверявала колко абсурди можела да понесе, преди да падне в цепнатината.

Но Психея не отговорила на куция. Спомнила си съвета на Ерос и продължила да се катери.

Човекът и магарето му изчезнали като мираж, което било голямо облекчение за Психея, но и за онези родители, които ги притеснява това, че в книгата непознати мъже заговарят млади момичета.

Продължаваме напред.

Психея стигнала дъното на цепнатината и продължила през тъмната пустош на Подземното царство, докато не се появили бреговете на Стикс — мрачна черна река, покрита с ледена мъгла.

Демоничният лодкар Харон товарел от брега душите на мъртвите.

— Жива? — погледнал той към Психея. — Съжалявам, миличка, не можеш да преминеш.

— Имам монета — Психея извадила една от драхмите.

— Хмм — Харон обичал лъскавите монети. Смъртните обикновено му давали монетите под езиците си, с които били погребани. Харон си ги събирал, но го било леко гнус, тъй като били отвратителни, ръждясали от плюнките на мъртвите.

— Хубаво тогава. Само че няма да те записвам официално.

Когато лодката стигнала до средата на реката, Психея направила грешката да погледне встрани. От дълбините се показал старец, който размахвал ръце.

— Помогни ми! — извикал той. — Не мога да плувам!

Сърцето на Психея се свило и за малко да го изтегли, но се досетила, че и това било уловка.

Да не забравям целта, напомнила си. — Ерос се нуждае от мен.

Старецът започнал да гъргори, след което потънал под повърхността, както и заслужавал. Всеки знае, че не се плува в Стикс освен с надуваем пояс.

От другата страна на реката черните стени на Ереб се издигали в далечината. Психея слязла от лодката и веднага забелязала една старица на брега, която предяла на стан.

„Това пак ще да е някакъв капан“, помислила си Психея.

— Моля те, миличка — казала жената, — помогни ми да поплета малко, пръстите ме болят, очите ми са уморени. Все ще можеш да отделиш малко време за една стара жена?

На Психея й станало много мъчно, тъй като гласът на бабата й напомнил този на майка й, но продължила да върви.

— Така да бъде — извикала старицата и изчезнала в облак дим.

Най-после Психея стигнала железните порти на Подземното царство, където душите на мъртвите били образували задръстване. В самия център стояло кучето на Хадес, триглавия ротвайлер Цербер.

Той започнал да ръмжи и да щрака с челюсти срещу Психея. Разбрал, че жив човек стоял насреща му, тоест вкусна закуска.

„Вкусна закуска“, сетила се и Психея. Когато била малко момиче в двореца, винаги подхвърляла храна от масата на кучетата, заради което те много я обичали.

— Хей, момче — казала тя и опитала да потисне страха си, — искаш ли нещо за хапване?

Цербер килнал и трите си глави. Обичал да похапва.

Психея подхвърлила една от меденките. Докато трите глави се борели за нея, тя минала през портите. Отнело й известно време да прекоси Полята на Асфодел, онези с тракащите сенки на мъртвите, Ериниите и зомбитата на границата, но най-накрая стигнала двореца на Хадес. Намерила богиня Персефона, която пиела чай на терасата в градината си, заобиколена от призрачни сребърни цветя. Богинята на пролетта носела зимна премяна. Роклята й била в светлосиво и зелено — цвета на блестящия върху тревата скреж. Очите й били воднистозлатни като слънцето през декември. Не изглеждала изненадана от бременната в седмия месец жена, която влязла в градината й.

— Седни, моля — казала Персефона, — вземи си чай и бисквити.

След сухия хляб на Афродита чаят и бисквитите се сторили страхотни на Психея, но тя знаела историите за това какво става, ако ядеш от храната в Подземното царство.

— Благодаря ви, но не желая — отвърнала тя. — Господарке Персефона, дошла съм с необичайна молба. Надявам се да можете да ми помогнете. Афродита се пита дали не бихте й услужили с козметичния си крем.

Няколко жълти цветчета зад Персефона повехнали.

— Моля? — попитала богинята.

Психея й разказала за проблема си с Ерос. Направила всичко по силите си, за да не се разплаче, но не съумяла да скрие болката в гласа си.

Персефона била впечатлена от тази смъртна жена. Самата тя имала проблеми с брака. Имала си също и разправии с Афродита. Отгатнала, че богинята на любовта била изпратила Психея тук с надеждата Персефона да се разгневи и да я убие. Но Персефона не смятала да върши мръсната работа на Афродита. Ако обаче богинята на любовта възнамерявала да й отнеме от магията, Персефона знаела какво да й даде.

— Отвори кутията — рекла тя.

Богинята вдишала в ръката си. Светлината се събрала като живак в дланта й. Персефона го изляла в палисандровата кутия и затворила капака.

— Това е — казала Персефона, — но запомни, дете, не отваряй кутията. Всичко, което има вътре, е предназначено само за Афродита. Разбираш ли ме?

— Да — отвърнала Психея, — благодаря ви, господарке.

Психея се почувствала въодушевена. Върнала се по стъпките си през Подземното царство. Използвала втората меденка, за да разсее Цербер, а втората драхма, за да плати на Харон да я прекара през реката. Върнала се в света на смъртните и поела по дългия път към двореца на Афродита.

Но когато преполовила пътя, й хрумнала тъпа идея.

— Какво правя? — казала си Психея. — Ако това проработи, ще мога да видя Ерос, но дали той ще ме поиска? Ще изглеждам ужасно? Изтощена съм, карам само на сух хляб, дрехите ми са парцаливи и не съм се къпала от седем месеца. Нося кутия, пълна с божествена красота, която ще дам на Афродита, въпреки че тя няма нужда от нея. Ще взема малко за себе си.

Глупаво? Може би, но не бива да й се сърдите. Психея се скитала месеци наред. Била прегладняла, недоспала и не можела да мисли трезво. Освен това, колкото си по-близо до края на някое пътешествие, толкова по-лесно ставаш безразсъден и правиш грешки, понеже искаш всичко да приключи.

Освен това — и тук мога само да гадая — фаталната слабост на Психея била неувереността. Била храбра, притежавала и много други качества, но нямала вяра в себе си. Не можела да повярва, че Ерос бил способен да обича някоя като нея. Така сестрите й успели да я измамят. Затова отворила кутията за красота. Само че в нея нямало никаква красота. Персефона я била напълнила със стикски сън — есенцията на Подземното царство. Възнамерявала това да бъде отровен дар за Афродита, задето я била забъркала в проблемите си. Не знам какво би могло да причини това вещество на Афродита — вероятно да й докара кома или пък да вцепени лицето й, така че да не може да говори нормално седмица-две. Но когато Психея отворила кутията, стикският сън изпълнил дробовете й, а тя незабавно паднала в несвяст.

Животът й започнал да гасне.

В двореца на Афродита рамото на Ерос запулсирало от болка, все едно някой въртял нажежен нож вътре. Разбрал, че нещо не било наред с жена му. Въпреки болката станал от леглото и установил, че част от старата му сила се била върнала. След разговора с Психея при пискливата кула душата му сякаш се поизлекувала. Разперил криле, излетял през прозореца и намерил Психея.

Вдигнал безжизненото й тяло на ръце.

— О, не. Какво си сторила, любима моя?

Взел я и отлетял право на планината Олимп. Нахлул в тронната зала на Зевс, където всички богове се били събрали да гледат новата пиеса на Аполон, озаглавена от него „Двайсет невероятни факта за мен“. Не я търсете в афишите на театрите, нямала успех.

— Господарю Зевс — извикал Ерос, — настоявам за справедливост!

Повечето богове знаели, че не било добра идея да нахлуваш в тронната зала на Зевс и да искаш разни неща от него, особено пък справедливост. Зевс не бил от най-справедливите.

Но дори царят на Олимп изпитвал лек страх от Ерос, затова го поканил.

— Защо си довел тази смъртна сред нас? — попитал Зевс. — Не е грозна, наистина, но е бременна и май умира.

В този миг и Афродита се появила на сцената. Влязла в тронната зала, очаквайки всички да я поздравят за новата рокля, но видяла, че до един боговете гледали към Ерос и Психея.

„Богове! Не мога да повярвам. Макар и в несвяст и миризливо, това момиче привлича цялото внимание към себе си!“, помислила си Афродита.

— Какво става? — попитала богинята. — Момичето е мое. Аз ще си го измъчвам!

— Успокой се, Афродита — казал Зевс и кимнал към Ерос. — Говори, боже на любовта. Какъв е проблемът?

Ерос разказал на боговете цялата история. Дори олимпийците били впечатлени от храбростта на Психея. Да, била допуснала няколко грешки. Била видяла истинския облик на Ерос. Била отворила кутията, предназначена за Афродита. Но пък показала решителност и вярност. И най-важното — почит към боговете.

— Това е нелепо! — извикала Афродита. — Дори не премина през последното изпитание! В кутията няма козметичен хипоалерген!

— Тя ми е жена — намръщил се Ерос, — трябва да приемеш този факт, майко. Обичам я и няма да позволя да умре.

— Бих искал да помогна, Ерос — почесал се по брадата Зевс, — но тя е потънала почти напълно в стикския сън. Не съм убеден дали мога да я събудя.

— Направи я богиня тогава — пристъпила напред Хера. — Психея си го заслужи. А и щом е жена на Ерос, така е редно.

— Права е — съгласила се Деметра, — направи я богиня. Не очаквам нищо в замяна от Ерос, макар идеята да е моя.

— И моя — добавила Хера.

Афродита възразила, но видяла, че съветът на Олимпийците бил срещу нея, затова с нежелание дала гласа си. Така решението било взето при пълно единодушие.

Когато Психея отворила очи, тялото й треперело от новопридобитата сила. Златен икор се стекъл по вените й. Намерила се облечена в блестяща ефирна рокля и с криле като на пеперуда. Това било малко странно, но карай — прегърнала съпруга си Ерос, който вече бил напълно излекуван и по-щастлив отвсякога.

— Любов моя — казал той. — Моя съпруга. Завинаги!

— Още ли командвам? — попитала тя.

— Винаги и завинаги — разсмял се той.

Целунали се. Психея станала богиня на човешката душа, онази, която гледа към нас, когато имаме нужда от сила и разбиране, понеже знаела за човешкото страдание повече от всеки друг.

Родила дъщеря на име Хедоне, която станала богиня на удоволствието. Признайте, след всичко преживяно Психея заслужавала малко удоволствие.

Та това е. Край.

Да, обещах ви мъчения и смърт, а вместо това получавате два хепиенда един след друг. Но не ви лъжа. Идва ред на пътнотранспортно произшествие с полубожествен произход, в което загинало хлапе, а половината свят бил изпепелен.

Запознайте се с Фаетон. Той ще ви увери в намеренията ми!