Рик Риърдън
Гръцките герои на Пърси Джаксън (13)

Язон намира завивка за цяло царство

Историята започнала по обичайния начин. Едно момче се влюбило в облак. Момчето и облакът имали деца. Момчето се развело с облака и се оженило повторно. Злата мащеха опитала да пожертва децата на облака. А те избягали на един вълшебен летящ овен. Знам, чували сте историята един милион пъти, но все пак останете с мен.

Момчето, за което говорим, бил Атамант. Той управлявал град на име Беотия, в онази част на Централна Гърция, наречена Тесалия. Като млад Атамант се влюбил лудо в облачна нимфа на име Нефела и двамата се оженили. Добре станало, тъй като преди това хората се чудели защо Атамант винаги вървял под облак. Когато връзката им станала явна, хората разбрали, че това била жена му.

На царя и облака им се родили две деца — момиче на име Хела и момче на име Фрикс. Ето ни още забавни имена. Предполагам, че на Хела й викали на галено „Хей, ела!“.

Но и името на момчето не звучи добре. Фрикс значи „къдрав“ на старогръцки. Но поне не го кръстили Лари или Мо.

Накрая Атамант и Нефела се развели. Може би въздушният фронт над Беотия се бил променил и Нефела трябвало да си търси работа другаде. Атамант обаче не губел време и си намерил втора жена — смъртна принцеса на име Ино.

Ино била истинска чаровница. Веднага щом с Атамант им се родили деца, тя решила, че Хела и Фрикс трябвало да умрат, за да може нейните чеда да наследят царството. Дори в Древна Гърция обаче ти било нужно добро извинение, за да убиеш доведените си деца. Затова Ино измислила такова.

В онези времена със земеделската работа се занимавали основно жените. Така било, защото мъжете били заети да се избиват в битки. И понеже царица Ино наглеждала посевите, тайно взела всички семенца и ги опекла във фурната, като така ги направила безполезни. Дала семенцата на беотийските жени и им казала да ги засадят. И каква изненада, нищо не поникнало. Настъпило време за жътва, но нямало какво да се жъне, което било гадно, защото това означавало, че цяла година щели да гладуват за хляб, бисквити и сладкиши.

— Леле — казала Ино на съпруга си, — кой знае какво е станало? Трябва да изпратим вестоносци при Оракула в Делфи, за да разберем какво е ядосало боговете.

Атамант се съгласил. Когато вестоносците отишли в Делфи, Оракулът им съобщил истината:

— Царица Ино е лъжкиня и е готова да умори цялото царство от глад, само и само да стане нейната.

Вестоносците се върнали в Беотия, но царица Ино се постарала първа да ги посрещне, след което им дала тлъст подкуп, заплашила семействата им, а после им напомнила колко неприятно място била царската тъмница. Когато вестоносците се явили пред цар Атамант, казали това, което искала царицата.

— Боговете са полудели! — докладвал предводителят. — Оракулът твърди, че единственият начин да спасим положението с жътвата е да пожертваме първите ти две деца, Хела и Фрикс!

— Колко жалко — ахнала царица Ино, — ще приготвя ножовете.

Атамант бил съкрушен, но знаел, че не можеш да спориш с Делфийския оракул. Позволил децата да бъдат отведени до жертвения олтар на брега на морето, където царица Ино острела комплекта си от четиринайсет остри като бръснач ножа.

В същото време Нефела чула от небето как децата й плачели за помощ. Тя била нежен облак, който не си падал по гръмотевиците и не знаела как се спасяват заложници, но пък имала приятел, който можел да помогне, затова го помолила за услуга.

През последните стотина години летящ овен със златно руно обикалял Гърция без причина. Казвал се Хризомал и бил плод на странната връзка между Теофана и баща ми Посейдон. Разказах ви за това в „Гръцките богове“, затова не ме молете пак да обяснявам, страшно унизително е.

Хризомал минал през Гърция за нула време, но било трудно да го забележиш — все едно да видиш падаща звезда, двойна дъга или знаменитост на опашка за хляб. Гърците много обичали Хризомал, тъй като бил летящ златен овен и считали появата му за добра поличба. Когато се появявал над някой град, царят му казвал:

— Виждате ли? Добре се справям! Суперкоч ме благослови!

Според легендата, ако Хризомал вземел да се застои в твоята родина, посевите растели по-бързо, хората се изцерявали от болестите, а скоростта на Интернет се подобрявала с 500%.

Хризомал и Нефела били стари приятели, затова, когато тя извикала, че децата й щели да се превърнат в жертвени филета, златният овен отвърнал:

— Не бой се! Ще се погрижа за това!

Спуснал се от небето и съборил царица Ино на земята.

— Скачайте, деца! — извикал той с мъжествения си овчи глас. Фрикс и Хела се покатерили върху гърба на овена и отлетели.

Овенът допуснал, че нямало да бъдат в безопасност никъде в Гърция. Щом гърците били склонни да фалшифицират пророчества и да жертват децата си, не заслужавали благини като златни овни и хлапета. Хризомал решил да отведе Фрикс и Хела колкото се можело по-надалеч, за да започнат живота си наново.

— Дръжте се, вие двамата — казал овенът. — В тази част на морето има турбуленция и…

— АААА! — Хела, която не слушала особено внимателно, се хлъзнала от гърба на овена и се убила при падането.

— Проклятие! — рекъл Хризомал. — Казах й да се държи здраво!

След случката Фрикс заровил ръце в руното на овена и не го пуснал за нищо на света. Мястото, където Хела починала, представлявало тесен канал с вода между Егейско и Черно море. Оттогава насам го наричат Хелеспонт, понеже „Хей, ела, глупачко“ щяло да бъде невъзпитано.

Овенът отлетял чак до Колхида, на източния бряг на Черно море. Според гърците не можело да отидеш по-нататък, без да напуснеш познатия свят. Отвъд Колхида имало дракони, чудовища, китайци и други подобни.

Царят на Колхида се казвал Еет. Той посрещнал Фрикс с отворени обятия, най-вече, защото му бил довел готин летящ овен. Щом Хризомал се уверил, че момчето било в безопасност, той се обърнал към Фрикс и казал:

— Сега трябва да ме принесеш в жертва!

— Какво? — извикал Фрикс. — Но ти спаси живота ми!

— Няма проблем — уверил го овенът. — За спасението си трябва да благодариш на Зевс. Моят дух ще се превърне в съзвездие. Винаги съм мечтал да бъда звезда, а ето че сега ще бъда няколко! Освен това златното ми руно ще запази вълшебството си и ще накара това царство да процъфтява години напред! Радвам се, че те познавах, Къдрокоско!

Със сълзи на очи Фрикс убил овена. Духът на Хризомал станал съзвездието Овен. Цар Еет взел златното руно и го закачил на едно дърво в свещената горичка на Арес, където двайсет и четири часа в денонощието и седем дена в седмицата го охранявал свиреп дракон.

Фрикс се установил, оженил се за най-голямата дъщеря на царя и се сдобил с няколко деца. Колхида станала богата и известна, а на гърците им било криво, че изгубили благословията на суперкоч.

През годините Златното руно се превърнало в легенда. От време на време някой гръцки цар възкликвал:

— Трябва да ида до Колхида и да си върна Руното! Това ще докаже, че съм благословен от боговете!

Никой обаче не знаел къде се намирала Колхида и как можело да се стигне дотам. Няколко смелчаци опитали. Корабите им никога не се върнали и така, докато…

ДЪН-ДЪН-ДЪН

Превъртаме едно поколение напред и попадаме на историята за това как Язон изгубил обувката си и как станал изключително важен.

Почти всеки тесалийски цар се падал някакъв роднина на Атамант. На всички им било криво заради загубата на Златното руно. Всеки цар бил готов на всичко, за да си го върне, но никой не разполагал с ресурсите да се проведе голяма експедиция. Повечето от тях дори нямали нормални семейства.

Вземете например цар Кретей. Той управлявал малкия град Йолк, затова пък драмите му били достойни като за голям град. Отглеждал осиновената си племенница Тиро, което било мил жест, но жена му Сидра много ревнувала, понеже била млада и красива.

Когато Тиро станала на седемнайсет, хванала окото на Посейдон и нещата се усложнили. Тиро се оказала в ролята на самотна майка тийнейджърка на две момчета. Нарекла големия Пелий, което значи „рожден знак“, тъй като първото нещо, което забелязала, било червеното петно под дясното му око. Пак добре, че не го кръстила Сливово лице или Слузеста глава.

Когато царица Сидра научила за децата на Тиро, побесняла.

— Да бе, деца на Посейдон! Колко удобна история! Убедена съм, че мъжът ми е имал връзка с тази малка никаквица!

Разбира се, Тиро била племенница на царя, така че това щяло да бъде отвратително, но все пак говорим за Древна Гърция. Ако това е най-противното нещо, за което си чел, трябва да се върнеш няколко глави назад.

Сидра не можела да убие момичето просто така. Царят нямало да го допусне, затова царицата сторила каквото могла, за да направи живота на Тиро черен. Тъй като Сидра не можела да има бебета, взела момчетата на Тиро и ги отгледала като свои. Забранила й да не им казва коя е истинската им майка. После Сидра изпратила Тиро да работи в конюшните. Търсела си извинение да бие или бичува момичето за лошо поведение. Здравословна връзка.

Вече като тийнейджър Пелий открил истината. Когато установил как мащехата му Сидра се била отнасяла с истинската му майка през всички тези години, изпаднал в ярост. Извадил меч и подгонил Сидра из двореца. Никой не се опитал да го спре, вероятно защото Пелий бил син на Посейдон. Нашият род може да бъде много страшен, стига да поиска. А и никой не харесвал царицата.

Сидра избягала в храма на Хера. Хвърлила се в краката на статуята на богинята и извикала:

— Спаси ме, Хера!

Хера била богиня на съпругите и майките, но не знаела какво да стори. Сидра не била въплъщение на майчинските добродетели. Но както се оказало, на Хера не й се наложило да прави нищо. Докато богинята се чудела, Пелий нахлул в светилището и убил Сидра, като опръскал хубавия олтар на Хера с кръв. На богинята не й пукало за Сидра, но никой не можел да осквернява храма й! Оттогава намразила Пелий и започнала да мисли как да му отмъсти. Когато царицата умряла, старият цар Кретей решил:

— Какво пък толкова? Сидра се е бояла да не би да се оженя за Тиро! Може би така трябва!

Направил Тиро царица. Родили им се няколко деца. Най-голямото било момче на име Езон (като Джейсън, но не е същото). И оттук нататък нещата стават сложни. Кой трябвало да стане цар след смъртта на Кретей? Най-старият му син Пелий дори не се явявал негов истински роднина. Бил дете на Тиро и Посейдон. Кретей го бил осиновил, но повечето хора виждали истинския наследник в лицето на Езон.

Кретей не можел да реши и не направил завещание. Когато внезапно починал, Пелий взел нещата в свои ръце. Обявил се за цар и веднага започнал да избива братята и сестрите си, за да е сигурен, че никой нямал да тръгне да му отнеме трона.

Но Езон някак си се измъкнал. Може би успял да инсценира смъртта си или да влезе в програма за защита на свидетелите. Или пък Пелий го бил пропуснал в списъка с осъдените на смърт. Не било лесно да убиеш толкова много роднини.

Езон се скрил в провинцията и се оженил за Полимеда. Двамата имали син, когото го кръстили Язон (това вече е като Джейсън, но на старогръцки). И знам какво си мислите — срещаме се с главния герой в историята чак на осма страница! Но такива били древните гърци. Никога не правели нещата по простичкия начин.

С цел да опазят детето в безопасност и да скрият самоличността му, Езон и Полимеда изпратили Язон при кентавъра Хирон в дивото. Той прекарал години наред, обучавайки го как да бъде герой. Обяснявал му, че ако светът бил по-добро място, Язон щял да бъде отгледан като истинския цар на Йолк.

По това време Пелий създал собствено семейство. Първородният му син се казвал Акаст. Когато хлапето станало на шестнайсет, цар Пелий решил да го отпразнува. Организирал голям фестивал със спортни състезания, ценни награди и жертви в чест на Посейдон, който бил — изненада! — любимият му бог.

Младежи от цялата страна били призовани да направят жертвоприношения и да подготвят подаръци за рождения ден на Акаст, като посетят тържеството. Язон бил у дома на визита у родителите си, когато получил поканата.

— Спортни състезания? — изпъчил се Язон. — Това е моят шанс да спечеля слава! Трябва да ида!

— Синко — рекъл Езон, — ако Пелий разбере кой си…

— Не се тревожи, татко. Никога не ме е срещал. Как може да ме познае?

Но Пелий си имал начини да го разпознае. По обущата.

Като всички зли царе, Пелий се страхувал най-много да не изгуби трона си. След като избил до крак роднините си, до които се бил докопал, се консултирал с Оракула от Делфи, за да е сигурен, че се намирал в безопасност.

— Няма да има повече проблеми, нали? — попитал той Оракула. — Ще остана цар, нали?

— Съществува една заплаха — предупредил го Оракулът. — Пази се от човека с един сандал!

— Как така? — разтреперили се ръцете на Пелий. — Защо ще носи един сандал? Това трябва да го направи по-страшен ли? Метафора ли е? Не разбирам!

— Благодаря ви за даровете и…

— НЕ ГО КАЗВАЙ!

Пелий си излязъл преди да му пожелаят „приятен ден“. Страхувал се, че можел да убие пророчицата.

След години, когато настъпил моментът за големия фестивал, Пелий почти бил забравил за пророчеството. Прекарвал си страхотно. Всичко изглеждало чудесно. Почти се бил отървал от навика да гледа хората в краката или да крещи на посланиците с по-дълги роби:

— КАКВИ ОБУВКИ НОСИТЕ?

Рано в същия този фестивален ден Язон си вървял през гората на път към града. Спрял до една широка река и видял стара бабичка с раздърпана дреха, която седяла на брега и кършела ръце.

— О, миличък — казала тя, — как ще премина през реката?

Язон не бил глупав. Знаел, че старите бабички обикновено не седели сами на брега, очаквайки да бъдат пренесени. Обикновено пращали друг да им свърши работата или за по-сигурно пътували на бабешки глутници. Язон допуснал, че жената била замаскирана богиня. Хирон му бил разказвал подобни истории. Решил да действа умно.

— Ще ви помогна, госпожо! — казал той след учтив поклон. Старата жена се ухилила беззъбо:

— Какви хубави обноски! Прекрасен младеж сте вие, но аз съм много тежка. Ще можете ли да ме пренесете?

— Няма проблем, трениран съм.

Взел бабата на гръб и влязъл във водата. Течението било бързо и студено. Старицата си затананикала:

— Пляс, пляс педалите, водно колело — докато той се олюлявал. Подразнил се, но Язон допуснал, че това било част от изпитанието. На половината път през реката краката на Язон потънали в калта. Когато излязъл, сандала му го нямало. Бил засмукан от кишата. Спънал се и погледнал надолу, но не можел да си върне сандала, особено със старицата на рамо.

— Всичко наред ли е, миличък? — попитала възрастната жена.

— Да, няма проблем.

Джейсън я отнесъл на отсрещния бряг и я свалил на безопасно място.

— Нещо друго мога ли да направя за вас?

— Ама вие си изгубихте обувката заради мен! — забелязала крака му старицата.

— Не го мислете. Ще подскачам на един крак до Йолк.

— Обещаващо момче си ти, Язоне — старицата засияла и внезапно се превърнала в богинята Хера, със златна корона, вееща се бяла рокля и колан от паунови пера. — Аз съм Хера, царицата на небесата.

— Знаех си! — Язон се усетил. — Исках да кажа… нямах представа!

— Ти ми помогна, затова и аз ще ти помогна. Върви в Йолк и вземи царския трон, който ти се полага!

— Това е, защото мразиш Пелий, нали? Хирон ми разказа историята за убийството в храма.

— Е, да, мразя Пелий. Но смятам, че от теб ще излезе добър цар. Честна дума!

— А Пелий няма ли да опита да ме убие?

— Не и на фестивала. Стотици хора ще гледат. Рейтингът му ще спадне. Подмами го да сключи сделка с теб. Когато разкриеш самоличността си, помоли Пелий да ти възложи невъзможна задача, за да докажеш, че си истински цар. Той ще се съгласи, защото ще сметне, че ще се провалиш и ще умреш. С моя помощ обаче ще успееш. И тогава ще станеш цар!

— Невъзможна задача… нещо, което да докаже, че съм достоен за цар!

— Да — усмихнала се хитро Хера, — ще намериш…

— Златното руно — подскочил Язон. — Ще върна Златното руно!

— Аз трябваше да кажа това — въздъхнала Хера.

— Съжалявам.

— Развали момента, но нищо. Върви, Язоне! Докажи, че си голям герой!

Хера изчезнала във взрив от паунова светлина, а Язон закуцукал напред.

Когато стигнал в града, всички забелязали, че Язон имал само един сандал. Защо не вземел да свали и другия, продължавайки бос? Предполагал, че с един било по-добре, отколкото без нито един. А и по онова време обувките били скъпи. Местните се заподхилквали, когато заподскачал по горещия паваж, за да пита за мястото на фестивала, но на Язон не му пукало. Бил прекалено развълнуван. За пръв път стъпвал в голям град (в Йолк имало цели хиляда човека). Когато намерил регистрацията за спортните състезания, се записал на всичко.

Никой не бил чувал за него, затова коментаторът решил да се пошегува, обявявайки първото събитие:

— И ЕТО ГО ЯЗОН, ЧОВЕКА С ЕДИН САНДАЛ!

Цар Пелий едва не паднал от трона.

Тълпата избухнала в смях и задюдюкала, когато Язон пристъпил напред. Той поставил една стрела в лъка си. Три пъти уцелил центъра на мишената и с лекота спечелил състезанието по стрелба с лък.

„Съвпадение. Хората често си губят обущата. Нищо не означава“, помислил си Пелий.

Но после Язон спечелил състезанието по борба. И по хвърляне на копие. И на диск. И по танци. И по надяждане с торти. Дори бягането на петдесет метра, нищо, че бил с един сандал.

Местните завикали:

— САНДАЛ! ЕДИН САНДАЛ!

Но вече не на шега. Звучало като лозунг.

На церемонията по награждаването всички се събрали да видят колко готин бил Язон. Според обичая царят трябвало да попита големия победител каква награда искал.

Пелий мразел този обичай. Бил уредил фестивала за сина си Акаст в прослава на Посейдон. А не за някакво селянче с един сандал и дивни умения.

— Е, младежо — казал Пелий, — какво искаш за награда? Може би друг сандал?

Никой не се разсмял.

— Царю Пелий — поклонил се Язон, — аз съм Язон, син на Езон и законен владетел на Йолк. Искам си трона обратно. Ако обичаш.

Тълпата замлъкнала. Язон се целел нависоко. Но когато го погледнали внимателно, видели прилика с Пелий. Само дето Язон нямал червен белег и лицето му не било изкривено от постоянен яд.

Царят опитал да се усмихне. Изглеждал, сякаш някой бил забил нокът в задника му.

— Язоне, нека помислим върху това. Представи си, че си на мое място. Непознат младеж идва от нищото. Твърди, че е твой племенник, но няма доказателства. Просто иска трона. Какво би направил?

Язон отворил уста да отговори, но Пелий вдигнал ръка.

— Нещо повече — продължил царят. — Преди години отидох при Делфийския оракул. Пророчеството ме извести, че ще бъда убит от човек с един сандал, който ще вземе трона ми. Но това е измяна, нали така? Ще дестабилизира цялото царство! Затова те питам отново, ако си на мое място и срещнеш човека с един сандал, какво би направил?

Язон знаел, че царят очаквал следния отговор:

— Ами вероятно ще го убия.

Така Пелий нямало да изпитва угризения да го екзекутира. Но вместо това Язон си спомнил разговора с Хера.

— Добър въпрос, вуйчо Пелий. Бих проверил дали този човек е истинският цар. Бих го натоварил с непосилна задача, нещо, което само най-великият герой би могъл да изпълни. И само ако успее бих му дал трона си.

Тълпата се размърдала и зашумяла. Случващото се било по-интересно дори от надяждането с торти.

Пелий се облегнал назад и погладил брадата си.

— И каква непосилна задача би му дал?

— Ние сме тесалийци — разперил ръце Язон, — отговорът е ясен. Бих наредил на претендента за короната да върне Златното руно.

Тълпата избухнала от вълнение. Хиляди гласове започнали да се надвикват.

— Златното руно?

— Златното руно?

— Този да не е луд!

— Яко!

— Суперкоч?

Пелий вдигнал ръце, за да накара останалите да замлъкнат. Искал да запази изражението на лицето си спокойно, но вътрешно ликувал. Никой не се бил завърнал от Колхида. Младият глупак Язон бил подписал смъртната си присъда.

— Добре казано, предполагаеми мой племеннико — рекъл царят. — Златното руно би направило царството ми специално. Ще обедини народа ни. Ще ни донесе мир и благоденствие. Освен това ще пасва на хубавите нови завеси, които купих за тронната зала. Нека боговете решат съдбата ти. Няма да се меся. Намери Златното руно и го върни в Йолк. Успееш ли, ще те обявя за следващия цар.

— Какво? — обадил се Акаст, който стоял зад Пелий. Само с един поглед баща му го накарал да млъкне. Царското семейство нямало от какво да се безпокои. Дори Язон да успеел, да не дават боговете, пътуването щяло да отнеме години. За това време Пелий щял да измисли нов начин, по който да го убие.

— Тръгвай с благословията ми, Язоне — усмихнал се Пелий. — Нека видим достоен ли си за короната?

Когато мълвата за похода за Златното руно се разнесла, всички гръцки герои поискали да идат. Да, щяло да бъде опасно, но това бил звездният миг за цяло едно поколение. Като Световното по футбол, Олимпийските игри, Супербоул и турнето „Елада търси мутант“ в едно.

За да стигне в Колхида, Язон се нуждаел от най-бързата и модерна трирема, строена някога. Тя трябвало да удържи пирати, вражески флот, урагани, морски чудовища. Освен това хладилникът й за сладолед не бивало в никакъв случай да се разваля. Най-добрият корабостроител в Гърция, тип на име Аргос, предложил услугите си да построи кораба. Самата Атина изготвила плана.

Корабът разполагал с петдесет гребла, повече от всеки друг гръцки кораб по онова време. Килът му бил направен така, че да минава и през най-опасните плитчини, без да заседне, както и да плава над най-големите дълбочини, без да се преобърне. Нищо не липсвало и в интериорно отношение. Имало кожени седалки, място за краката, всички необходими камбани и звънци, ръчно направени катапулти, използващи най-хубавите камъни. Снабден бил дори с интерфейс, разпознаващ гласове на магическия си нос, който Атина изработила ръчно от свещения дъб на Додона, втория най-важен оракул в Гърция.

Очевидно жреците на Додона си прекарвали времето, като танцували сред дърветата и търсели през сенките и листата поличби или пък очаквали някое вълшебно дърво да ги заприказва. На мен ми звучи налудничаво, но щом поставили фигурата на носа на „Арго“, корабът заговорил. Вълшебният нос не бил приказлив, но понякога съветвал моряците, предавал предсказания от името на боговете или известявал Язон къде се намирал най-близкият китайски ресторант. Язон искал да кръсти носа „Сири“^[1], но това била запазена марка.

Щом веднъж завършил кораба, Аргос решил да го нарече „Арго“, на себе си, понеже си падал скромен тип. Сега на Язон му трябвали само аргонавти, сиреч достатъчно смели — или глупави — хора, готови да отплават на борда на „Арго“. Нямало проблем да намери доброволци. Дори Херкулес се появил, при което всички си казали:

— Той трябва да е капитан!

Но Херкулес отвърнал:

— Хора, стига. Това пътуване е на Язон. За мен вече написаха сто страници.

Другите се съгласили с този аргумент.

Херкулес се появил с нов чирак на име Хилас. Често намирал такива, като Батман^[2]. Корабостроителят Арго се подписал, тъй като познавал кораба по-добре от всеки друг. Музикантът Орфей се присъединил, понеже пътуването щяло да бъде дълго, така че им трябвал хубав саундтрак. Дошла и великата ловджийка Аталанта, единствената жена, която можела да издържи с четирийсет и девет миризливи моряци, без да повърне или да бъде обект на свалки.

Но вероятно най-странните помощници били бореадите — Зет и Калаид, двамата синове на Борей, бога на северния вятър. Те приличали на хора, но имали огромни пурпурни криле, така че нямало как да очакваш, че ще гребат с останалите. Но това, че летели, можело много да помогне. Например като отскочат до най-близкия магазин, в случай че аргонавтите пропуснели да си вземат дезодорант или четки за зъби.

Кой още? Няма да изброявам всички, но повечето били герои. Имало двама синове на Зевс, трима на Арес, двама на Хермес, по един на Дионис, Хелиос, Посейдон, Хефест и яребица в крушово дърво.

Нощта преди да отплават, аргонавтите пожертвали двойка крави в чест на боговете. Всички били изнервени и пренавити. Хората от екипажа се събрали на брега и започнали да изливат мачовщината си в спорове „кой е по-добър“. Накрая Орфей им посвирил и всички заспали.

На сутринта ги събудил гласът на самия кораб „Арго“.

— Време е да вървим, момчета и момичета! — обадил се вълшебният нос. — Да не губим време! Имаме да вземаме руно от съседна страна! Да живее овчата вълна!

Аргонавтите се покатерили на борда и отплавали от пристанището, а Орфей и носът заедно изпели „Деветдесет и девет кани с вино на стената“, която се превърнала в опера в две действия. А от балкона на двореца си цар Пелий се усмихнал и помахал.

— Отървахме се. Петдесет герои, за които няма да има нужда да се безпокоя. Ще ме обявят за най-злия от всички зли царе, поне в годишната класация.

Останалата част от града се събрала по доковете и покривите. Хората гледали красивия кораб, който постепенно се скрил в спокойното синьо море. Гърците имали чувството, че това бил най-славният им миг. Никога досега не се бил събирал толкова велик екипаж, преследващ такава доблестна цел.

Язон щял да успее и да се покрие с вечна слава… или да изгори и да изпепели мечтите на гърците.

 

Първата спирка на „Арго“ била в Лемнос, известен още като острова на миризливите жени.

Как си бил спечелил такова мило име? Е, няколко години по-рано местните жени забравили да почетат Афродита. Богинята на любовта, бидейки блага и всеопрощаваща, проклела всички жени на Лемнос, пращайки им такава смрад, че никой мъж не можел да ги приближи на по-малко от петнайсет метра. Един от старогръцките автори написал, че миризмата била тъй силна, че можело да я чуеш. Звучи брутално.

Жените на острова не били доволни, че мъжете им ги пренебрегвали. Те не искали да ги целуват. Не искали да спят в една стая с тях. Прекарвали повечето си време в местните кръчми, където гледали футбол и пиели бира с превръзки върху носовете си.

Накрая жените на Лемнос се ядосали толкова много, че избили почти всички мъже на острова. Малцина избягали, предупреждавайки съседните гръцки царства. Жените на Лемнос си избрали господарка на име Хипсипила (звучи като царица на хипитата).

По ирония на съдбата, след като избили мъжете си, жените спрели да смърдят, но вече било късно. След новината за клането, никой кораб не спирал в Лемнос. Нито една от жените не знаела как да плава по море, така че били заточени на собствения си остров, обречени да изживеят живота си без шанс да имат деца.

Тази мила Афродита!

Аргонавтите знаели за репутацията на Лемнос, но им трябвали припаси, затова решили да рискуват. Веднага след като акостирали, стотици хубави жени се събрали по кейовете. И никак не миришели. Вместо това се развикали:

— Мъже! Слава на боговете! Моля те, ожени се за мен! Моля!

Аргонавтите се спогледали, сякаш си казвали:

— Яко.

Дори Язон бил като омагьосан. Царица Хипсипила го посрещнала с прегръдка и предложение за сватба. Няколко дни аргонавтите живеели като царе. Взели си нови съпруги. Всеки ден жените си припадали по тях, а аргонавтите междувременно пълнеели и мързелували. Забравили за пътешествието си.

Единственият човек, който не бил очарован от подобно развитие на нещата, бил Херкулес. Години наред тъкмо той се радвал на щастието да бъде звездата. Няколко красавици не можели да го съблазнят. Решил да говори с Аталанта, която също била ядосана. Не се била записала за това пътуване, за да гледа как останалите се държат като… ами като мъже!

Вълшебната фигура на носа на „Арго“ била съгласна с тях.

— Богове, толкова ми е скучно! Върнете ми екипажа! Трябва да вървим!

Херкулес и Аталанта свикали аргонавтите на спешна среща.

— Момчета, мислете за играта! — извикал Херкулес. — Не се държите като герои!

— Това, което Херкулес опитва да каже — допълнила Аталанта, — е, че се държите като идиоти. Не сте отплавали от Йолк, за да лежите в Лемнос, докато красиви жени ви хранят с белено грозде.

— Аз нямам нищо против! — обадил се някой от края.

— Още една дума — изръмжал Херкулес — и ще запозная лицето ти с тоягата си.

Язон най-после си спомнил за мисията си.

— Херкулес е прав — рекъл той. — Позволих си да се разсея. Няма да се повтори. Сбогувайте се с лемноските си съпруги. Трябва да отплаваме незабавно!

Жените ги изпратили с тъга, но не възразили. Повечето вече имали бебета, тоест били използвали шанса да заселят острова си наново с аргонавти и аргонети.

Поуката от това малко приключение? Лесно е погледът да изгуби посоката. Удобни дивани, мили хора и хубава храна — всичко това винаги звучи по-добре от тежък път. Но ако искаш да успееш в живота, не трябва да изпускаш целта от очи. В случая Златното руно, а не беленото грозде. Ако обаче ви предложат чийзбургери… не, няма значение. Да продължаваме.

Няколко седмици по-късно, Арго минал през Хелеспонт — дългата ивица вода между Егейско и Черно море, където милата Хела била паднала и загинала. След дни гребане екипажът бил изял доста храна и бил изпил много вода. Трябвали им още припаси. Спрели на остров, известен като Мечата планина, защото в средата му имало планина, оформена като… изненада, мечка! Местните се наричали долиони. Те били потомци на Посейдон, което обяснява защо били толкова готини.

Местният цар Кизик (римува се с бъзик) бил младеж на възрастта на Язон. Тъкмо се бил оженил и заедно с царицата се зарадвали на възможността да организират тържество за аргонавтите. Всички си изкарали страхотно. Язон и Кизик се побратимили и дори си разменили телефоните.

— Много се радвам, че не сте пирати — рекъл Кизик, — много пирати има насам! Вие обаче сте страхотни! Дано пътуването ви мине добре! Но стойте настрани от далечния край на острова, там е много лошо!

— Защо? — попитал Язон.

Точно тогава Херкулес разказвал виц и всички се разсмели. Кизик и Язон забравили за какво говорели.

На следващата сутрин аргонавтите се събудили с главоболие и болни стомаси от многото ядене и пиене. Олюлявали се като зомбита. Успели да отплават, но когато вече били на три часа от Мечата планина осъзнали, че били забравили да вземат припасите.

— Пратете бореадите — предложила Аталанта, — те са крилати.

— Но сме само двама — отвърнал Зет. — Ще вземем няколко пици, но за целия екипаж? Затова трябва да се върнем в пристанището.

— Пристанището е на западния край на острова — изохкал Орфей. — Ще изгубим цели часове да се върнем. А ако останем да празнуваме още една нощ, черният ми дроб ще откаже!

Останалите аргонавти закимали в знак на съгласие. Аргос корабостроителят посочил към носа.

— Момчета, вижте, все още сме близо до източния край на острова. Сигурен съм, че ще намерим вода, плодове и пици там. Нека пуснем котва на плажа и слезем бързо на острова. Няма да е трудно.

— Но Кизик ми каза, че в тази си част островът бил много лош — намръщил се Язон.

— И какво е имал предвид? — попитал Аргос.

— Не знам, но предупреди да не ходя там — Язон се обърнал към статуята на носа на „Арго“. — Какво мислиш ти, вълшебен нос?

— Не ме гледай — отвърнал носът, — израснах като дъб в Додона. Никога не съм ходил толкова надалеч.

— Няма значение — изсумтял Херкулес, — ние сме аргонавти! Можем да се справим с всичко!

Затова пуснали котва и изпратили ловджии да претърсят брега. Оказало се, че източната част на острова се обитавала от гегените, което ще рече земеродни. Представете си космати, триметрови троли, облечени само с по една препаска. А сега си ги представете с шест яки ръце, по три от всяка страна, ръце способни да изтръгват дърветата от корените им и да мятат масивни скали. Добавете към всичко това и „шумната“ миризма и вече имате идея за какво става въпрос.

Язон повел ловджиите през гората в търсене на храна и вода. Нямали проблеми, но след като напуснали плажа група от двайсет великана се насочила към лодките им. Били решени да ги разбият и да целят „Арго“ със скали, докато не потъне.

За щастие Язон бил поверил на Херкулес задачата да пази лодките. Земеродните заревали и размахали бухалки. В отговор Херкулес също изревал и размахал бухалка. Земеродните започнали да го целят с камъни, които отскачали от кожата на Немейския лъв. Херкулес ги нападнал и избил по-голямата част от тях. Останалите се прибрали в гората.

След около час Язон и ловджиите се върнали, заварвайки Херкулес над купчина шесторъки трупове.

— Какво по Хадес… — попитал Язон.

— Хайде да се качваме на кораба — казал Херкулес. — Имам чувството, че следващия път тези пичове ще се върнат на цели тумби.

Точно в този момент дивашки ревове отекнали хорово в горите и проглушили половината Меча планина.

— Хайде на кораба — съгласил се Язон.

Но веднага щом вдигнали платната, времето се развалило. Спуснала се мъгла, която намалила видимостта. Нощта паднала, а новолунието още повече влошило нещата. Аргос не виждал добре звездите и нямало как да навигира. Аргонавтите запалили факли, но мъглата и тъмата погълнали пламъците.

За нас, съвременните хора, е трудно да си представим колко тъмно всъщност става без нощно осветление. Аз съм от Манхатън. Освен ако не спре токът, най-тъмно е, когато градът не е окъпан в ослепителни светлини. Но в Древна Гърция „тъмно“ означавало черно като мастилена супа. „Арго“ се изгубил. Дори на фигурата на носа ситуацията не й понесла. Вълшебното дърво се разкрещяло:

— НЕ ВИЖДАМ НИЩО, НИЩИЧКО НЕ ВИЖДАМ, БОГОВЕ, ОСЛЕПЯХ!

Накрая един човек от екипажа забелязал червеникаво сияние вдясно на борд.

— Натам! Да вървим нататък!

Огънят обикновено означава цивилизация, но когато корабът приближил червеното сияние, аргонавтите вече не били сигурни. Чули гласове да крещят от брега, но мъглата така задушила звука, че не можело да се каже дали това въобще били хора. После корабът заорал в пясъка и фигурата на носа извикала:

— ОХ!

Залпове се изсипали върху кораба — стрели, копия, скали.

— Това са земеродните! — извикал някой и екипажът се паникьосал. Грабнали оръжията си и скочили от кораба, като нагазили в прибоя, търсейки врага. Не можели да позволят на великаните да разрушат кораба. Последвала битка, която протекла в пълен хаос. Мечове се удряли в мечове. Никой не виждал нищо. Аргонавтите крещели в мрака. Факлите само правели мъглата по-плътна, а враговете по-неразличими.

Най-накрая аргонавтите се отдръпнали назад, образувайки на плажа импровизирана защитна линия с щитовете си. Зачакали нападението, но врагът явно също се бил оттеглил.

Слънцето изгряло, мъглата се разсеяла и аргонавтите разбрали ужасната истина. „Арго“ бил заобиколил някак си обратно до западната част на Мечата планина. По плажа лежали пръснати труповете на долионците, същите, с които аргонавтите празнували предишната нощ. Сред мъртвите бил и новият побратим на Язон, цар Кизик.

И двете страни осъзнали грешката си. Аргонавтите смятали, че се борят със земеродни, долионите — че ги нападат пирати. Язон се чувствал съкрушен, задето без да иска бил убил царя. Царицата била дори още по съкрушена. Щом научила новините, се обесила.

Двете групи опитали да си простят взаимно. Прекарали няколко дни в траур, погребвайки мъртвите си. Времето се прояснило, но нямало вятър, което направило отплаването невъзможно. Накрая Язон се консултирал с носа на кораба.

— Построй храм в чест на боговете — посъветвал го носът — и направете жертвоприношения, за да се покаете за клането. Вие, хора, сте пълни идиоти.

Язон сторил това, което го посъветвал носът. Отнело му няколко месеца, но веднага след като храмът бил завършен, ветровете започнали да веят отново и екипажът отплавал от Мечата планина.

Каква е поуката от това весело приключение? Може би да внимавате с пиячката, иначе този, с когото сега вдигате наздравици, може на следващата нощ да те заколи в мъглата, а някое дърво да те нарече пълен идиот.

В този момент аргонавтите не се чувствали големи герои. По време на пътешествието се били оженили, по грешка успели да избият неколцина приятели, а след това пък се изгубили. Но и следващата им проява не се оказала благополучна.

Търсейки прясна вода, спрели на брега на Анатолия и изпратили малка група ловджии — Херкулес и приятелят му Хилас заедно с още един тип на име Полифем. (Същото име носи и един циклоп, но мисля, че става дума за друг човек. Или поне така се надявам.)

Тримата аргонавти се разделили и претърсили провинцията. Хилас пръв намерил вода — хубав, бистър поток, който си течал между дърветата. Чувствал се отлично, когато коленичил да напълни празната кана.

Уви, Хилас бил суперкрасавец, а реката се оказала пълна с наяди. Духовете на водата го видели от дъното. Облечени в сини рокли, били почти невидими.

— Богове, какъв сладур! — казала една.

— Аз го видях първа! — възразила втора.

— А аз искам да се омъжа за него! — възкликнала трета.

Знаете какво се случва, когато се съберат няколко наяди. Стават диви и пакостливи. Започват да отвличат смъртни. Трите водни духа изскочили от потока, грабнали бедния Хилас и го завлекли под водата, забравяйки, че му бил нужен кислород, за да диша.

Хилас успял само да извика. Полифем го чул и дотичал, но още преди да е стигнал, Хилас вече бил отнесен от потока. Полифем видял само един счупен съд за вода и влажни стъпки по скалите, сякаш преди малко там е имало боричкане.

— Крадци? — запитал се той. — Бандити? Пирати?

Полифем изтичал при Херкулес. Заедно претърсили местността. Херкулес толкова се разстроил, задето бил изгубил помощника си, че забравил за мисията, за „Арго“ и за останалите от екипажа, които ги чакали.

На плажа Язон започнал да се притеснява. Слънцето залязвало, а другарите му не се връщали. Пратил следотърсачи, но те намерили само следи от счупен глинен съд край потока. От Херкулес, Полифем и Хилас нямало ни вест, ни кост.

На другия ден аргонавтите отново потърсили приятелите си, но без късмет. Носът на кораба не можел да им помогне със съвет. Накрая, докато слънцето залязвало, Язон обявил, че предстояло на следващата сутрин „Арго“ да отплава.

— Трябва да приемем, че Херкулес и останалите са изгубени и да продължим по пътя си.

На екипажа това никак не му се харесало. Не било редно току-тъй да оставиш Херкулес. Но когато настъпило утрото, приятелите им все още ги нямало, така че аргонавтите с нежелание вдигнали котва.

Дни наред екипажът мърморел. Накрая няколко души обвинили Язон, че нарочно бил изоставил Херкулес, за да бъде той голямата звезда на това пътуване. Нещата щели да се развият зле, но точно тогава вдясно от носа морето изригнало. Върху колона от пяна се появил един старец с перки вместо ръце и с рибя опашка вместо крака.

— Това е Посейдон! — извикал Зет.

— Това е Океан! — казала Аталанта.

— Това е бащата на Малката русалка! — предположил Орфей.

Водният човек въздъхнал и замахал с перки.

— Аз съм Главк, но не се косете, никой не успява да ме познае.

Аргонавтите започнали да мърморят, питайки се кой всъщност бил този Главк.

— Богове — казал носът, — толкова сте прости! Главк е рибар, който след като погълнал няколко вълшебни билки, станал безсмъртен. Сега е нещо като Делфийския оракул на морето!

— О! — юнаците закимали, сякаш наистина знаели за какво говорел носът.

Да ви кажа честно и аз не съм наясно кой е този, а съм син на Посейдон. Нямам представа благодарение на какви билки Главк се е сдобил с безсмъртие. Не мисля обаче, че си струва, щом като ръцете ти се превръщат в перки, а краката — в рибя опашка. Затова внимавайте с билките, та да не се преобразите в малки русалки.

— За нас е чест, Главк — пристъпил към перилата на кораба Язон. — Какво те води насам?

— Не бойте се за изгубените си спътници. Оставихте ги по волята на боговете.

Язон се обърнал към аргонавтите, като че ги питал: „Видяхте ли?“.

— Херкулес трябва да извърши подвизите си — продължил Главк. — Съдбата му е предопределила други пътища! А що се отнася до Полифем, той ще остане на сушата и ще основе великия град Киос, така че не се тревожете.

— А Хилас? — попитал Язон.

— Е, той умря. Удавиха го едни наяди. С изключение на това, всичко е наред. Продължете по пътя си!

Водният гейзер изчезнал. Главк плеснал с перки, завъртял се два пъти във въздуха и се скрил под вълните.

Така аргонавтите отплавали без Херкулес, боеца от тежка категория, но поне се разминали с бунта. Поуката от тази история… нямам представа. Дори не знам кой е този Главк.

Аргонавтите продължили на изток през Хелеспонт. Знаели, че така ще стигнат водите на Черно море, но малцина били гърците, плавали толкова надалеч. Никой не бил сигурен колко време щяло да им отнеме и какви опасности ги очаквали. Доколкото били наясно, на входа на Черно море трябвало да въведат парола.

Решили да спрат на следващото пристанище и да проучат какво им предстояло. Замислете се: петдесет човека се готвели да акостират, за да питат за посоката — до такава степен се чувствали изгубени.

На следващото пристанище ги чакал цар на име Амик. Звучи добре, като латинската дума за приятел^[3]. Но този Амик не бил дружелюбен. Висок два метра и тежък почти двеста килограма, той бил наричан Човека планина. Всеки път, щом някой спирал в града, настоявал за едно и също:

— Бий се с мен! — крещял той. — Доведете ми най-добрия си боксьор и ще го убия на ринга.

Язон огледал царя, чиито юмруци били с размера на гюллета.

— Тук сме да питаме за посоката. Отправили сме се на свещен поход…

— Не ми пука! Бий се с мен!

— А ако откажем?

— Ще ви изтрепя всичките!

— Предчувствах, че ще отвърнеш така — въздъхнал Язон.

Започнал да си сваля ризата, тъй като не бил лош боксьор, но един друг аргонавт пристъпил напред — синът на Зевс на име Полидевк.

— Мой е, капитане.

Местните се разсмели. До царят им Полидевк не изглеждал никак впечатляващ. Бил лека категория. Но никога не бива да подценяваш Зевсов син. Аз научих това от моя приятел Джейсън Грейс.

Тълпата заобиколила в кръг двамата бойци. От едната страна били аргонавтите, от другата местните. Амик нападнал, размахвайки тежките си юмруци. С едно попадение можел да убие Полидевк, но аргонавтът танцувал около Амик, избягвал ударите му и изучавал тактиката му. Царят бил силен, но и безразсъден. Винаги прекалявал, когато нанасял дясно кроше, в резултат на което се олюлявал напред. Следващият път, когато това станало, Полидевк се насочил надясно. Царят привел глава като спринтьор, но Полидевк скочил и си забил лакътя зад ухото му.

ПУК.

Амик паднал по очи и повече не помръднал. Аргонавтите бясно заръкопляскали. Местните се стрелнали напред, решени да разкъсат Полидевк на парчета, но аргонавтите мъдро били запазили оръжията си. Тръгнали да защитят своя съотборник. Настанала кървава баня. Язон и хората му били по-малко, но за сметка на това — дисциплинирани. Надвили местните, „глобили“ ги с няколко овце заради причинените неприятности, натоварили „Арго“ и отплавали.

Е, сигурно не ви звучи като да е било наистина голямо приключение, но се случвало за пръв път аргонавт да надвие някого в дуел. Освен това екипажът доказал, че бил способен да се сработи в името на това да надвие по-голяма сила. Язон чувствал, че късметът започвал да му се усмихва.

Но уви, не се бил осведомил накъде трябвало да отплават. Решил да пита дървото на носа.

— Здравей, вълшебен нос. Какво става?

— Добре съм — отвърнало дървото. — А ти?

— И аз съм добре. Имаш ли идея къде е Черно море и как да стигнем до него?

— Не, но мога да те насоча към някого, който знае. Плавай още два дни, като търсиш по брега руини. Там ще намериш старец на име Финей.

— Благодаря — заиграл се с яката си Язон, — но откъде знаеш? Нали не си излизал от Додона?

— Не съм, умнико. Финей обаче е прорицател. Наясно съм с подобни неща, понеже съм му колега. Предричам ви, че без помощта на Финей няма да преминете Черно море и няма да стигнете в Колхида живи.

— Леле. В такъв случай ти благодаря.

— Да, иначе би било лошо. Освен това вземете бореадите с вас, когато тръгвате.

— Защо?

— Ще видиш.

Както ги бил посъветвал носът, плавали още два дни. Накрая забелязали руините на един град. Дори от другата страна на водата надушвали мястото. Имали чувството, че поне сто контейнера с боклук били оставени да се пекат цяло лято на слънцето.

— Ще бъде фантастично — промърморил Зет.

Той и Калаид пренесли Язон до брега. Претърсили руините, като си запушили носовете, за да не усещат миризмата. Когато стигнали на градския площад, видели един старец да ридае край угасналото огнище. Косите и брадата му били като раздърпан захарен памук. Дрехите му били парцаливи, а костеливите му ръце — осеяни със старчески петна. Около него имало мухлясали трохи, парчета развалено месо и смачкани плодове. Макар като количество храната да не била много, миризмата определено идвала от нея.

— Здравей — казал Язон.

— Посетители? — вдигнал поглед старецът. Очите му били млечнобели. — Не, спасявайте се! Оставете ме да се мъча!

— Ти ли си Финей? — попитал Язон. — Ако си ти, имаме нужда от помощта ти. Аз съм Язон, а това са бореадите, Зет и Калаид.

— Бореадите? — старецът с мъка се изправил на крака. Олюлял се напред и се усмихнал с беззъбата си уста, размахвайки ръце, сякаш играел на сляпа баба. — Бореадите? Къде? Къде?

— Тук — прокашлял се Зет. — Защо?

— О, светъл ден! — извикал старецът. — Проклятието ми може най-после да се вдигне!

Едва не забил лице в колоната, но Язон го спрял. Брадата на Финей миришела точно като храната в краката му.

— Да сключим сделка — предложил Язон, мъчейки се да не повърне. — Ние ще ти помогнем, но и ти ще помогнеш на нас. Кажи ни какво става.

— Надарен съм с дарбата на пророк — въздъхнал Финей. — Години наред хората идваха при мен, за да чуят каквото искат да знаят. Числата от тотото, датата на смъртта им, за кого да се оженят, дали ще се разведат. Казвах им истината в прав текст, без номера, гатанки или липси в информацията. Дори подаръци не приемах, никога не пожелавах приятен ден.

— Това не звучи зле — отвърнал Язон.

— Но беше! Зевс не одобрява пълните разкрития. Той иска само отчасти божественият промисъл да става достояние на хората. Иначе, смятал той, смъртните повече нямали да се нуждаят от боговете. Ако бъдели известявани за всичко, това щяло да срине бизнеса на оракулите и да затвори редица храмове.

— Зевс е прав — изръмжал Калаид.

— Затова ме прокле — отвърнал Финей. — Отне ми зрението и младостта. В последните двайсет години съм на осемдесет. Можете ли да си представите?

— Не звучи забавно — признал Язон, — но защо има толкова миризливи остатъци от храна наоколо.

— Това е най-лошото! Измъчват ме харпии!

Язон никога не бил виждал харпии, но бил слушал много истории за тях. Легендата ги описва като хибриди между жена и птица.

Бореадите нервно плеснали с криле.

— Мразя харпиите — загледал се в небето Калаид.

— Представете си какво ми е на мен! — отвърнал Финей. — Всеки път, щом някой ми донесе храна, харпиите я надушват, открадват ми десерта, а каквото остане, веднага се разваля. Разполагам с храна колкото да не умра, но винаги съм или гладен, или ми се гади. Съществува само един начин да ги спрем. Харпиите имат един-единствен враг.

— Бореадите — казал Зет.

— Да, децата на северния вятър презират харпиите. Чувствата ни са взаимни.

Пурпурните му пера настръхнали от погнуса.

— С радост ще убием тези харпии, но ако са проклятие, пратено от Зевс, може да си навлечем гнева на шефа.

— Няма — обещал Финей. — Това е клаузата ми за помилване. Ако бореадите победят харпиите, аз съм свободен. Помогнете ми и ще ви кажа как да стигнете до Колхида.

— Откъде знаеш, че пътуваме за Колхида? — премигнал Язон — О, да. Ти си пророк.

Бореадите отлетели до кораба, за да донесат малко храна. После в центъра на градския площад тримата аргонавти поканили стареца на пикник.

— Ухае страхотно — седнал Финей.

— ГРАААА! — две харпии се спуснали от облаците като камикадзета. Чорлавите им руси коси и белите им рокли се развявали. На земята Язон усетил повей на вятъра, породен от сивите им като буря криле. Той бил повален. Финей се втурнал да търси закрила, а харпиите взели да ровят храната му с мръсните си нокти.

Само бореадите не трепнали. Разперили пурпурни криле и изтеглили мечове. Харпиите замръзнали, щом ги видели. После крилатите жени изсъскали и се стрелнали към небето.

Да ви кажа, харпиите са доста силни. Ако се налага, могат да изпреварят всичко живо, с изключение на изтребители и бореади.

Но дори на Зет и Калаид им било трудно да ги удържат. Отлетели на запад, постоянно изскачайки от облаците, докато накрая бореадите успели да ги хванат за глезените и да ги смъкнат на земята. Бореадите ги притиснали. Харпиите изсъскали и почнали да дерат, но бореадите били по-силни. Братята били вдигнали мечове, за да посекат птичите жени, когато женски глас извикал:

— СТОП!

Пред тях се появила жена с криле в цвета на дъгата, очилца на сърчица и дълга коса, окичена с фиби пеперудки.

— Ирида? — преглътнал Зет. — Богинята на дъгата.

— Това съм аз — отвърнала Ирида, — нося съобщение от Зевс. Не бива да убивате тези харпии.

— Но да убиваш харпии… — намръщил се Калаид.

— Е ваша работа, знам — рекла Ирида. — Обикновено съм за това човек да следва сърцето си, но не и този път. Гарантирам, че харпиите няма повече да безпокоят този старец. Отървахте Финей от проклятието му. Сега се върнете при екипажа си и си изкарайте яко!

Бореадите с нежелание пуснали пилешките жени. Не искали да спорят с богиня, боравеща с думата „яко“. Освободили харпиите и се върнали на кораба. В същото време Язон дал знак на моряците от „Арго“ да донесат още храна на Финей. Почистили стареца и го облекли в хубави дрехи. После, след като преял, Финей казал на Язон каквото искал да чуе:

— Първо, трябва да се справите с Блъскащите се скали. Богове, какви хубави бисквити!

— Блъскащи се скали? — попитал Язон. — Имаш предвид, че вълните се блъскат в тях.

— Не, глупави ми аргонавте. Те се блъскат една в друга. Прас, прас, прас!

Финей плеснал с ръце и бисквитени трохи се разхвърчали навсякъде.

— Единственият път през Хелеспонт към Черно море представлява тесен канал с високи скали, ала те не са вкопани в земята. Блъскат се една в друга отново и отново, като… кътни зъби! — Финей отворил уста, за да покаже двата останали му мухлясали зъба. Язон можел да мине и без тази гледка. — Това, което трябва да направите — продължил Финей, — е да хванете няколко гълъба. Когато приближите Блъскащите се скали, пуснете птиците и вижте какво ще стане. Ако гълъбите минат, значи денят е добър и скалите се движат бавно. Тогава и за вас съществува някакъв шанс да минете. Ако не успеят… е, и вие няма да успеете.

— Ами ако птиците не прелетят през канала? — замислил се Язон. — Ако отлетят в различни посоки? Спрат по средата или кацнат на скалите?

— Няма.

— Защо не?

— Не знам! Защо пощенските гълъби се връщат винаги обратно в дома? Защо пилетата заспиват с глави, заровени под крилете? Такава е птичата природа! Гълъбите ще искат да минат право през канала.

— В това няма никакъв смисъл.

— Не умувай тогава! — отпил малко вино Финей. — Така или иначе, ако минете през Блъскащите се скали, ще продължите да плавате още трийсет дни. Ще попаднете на царство овчари. Не им обръщайте внимание. После ще минете покрай царство кравари. Спрете и завъртете търговия с тях. Те са добри хора. Идва ред на Амазония. Не спирайте там. Лошо място. Накрая, когато бреговете се изкривят на север, ще забележите няколко кули, които се издигат от един хълм върху устието на река. Това е Колхида, земята на цар Еет. Ще намерите Златното руно в свещената горичка на Арес.

— Благодаря — рекъл Язон. — Значи можеш да ми кажеш дали това пътуване ще приключи успешно, нали? Знаеш цялата ми съдба.

— Знам всичко — оригнал се Финей, — само не и това как сте приготвили толкова вкусно овнешко! Богове, невероятно е! Мога да ти кажа цялото ти бъдеще, Язон. Доброто, лошото, ужасното. Но вярвай ми, не ти трябва.

— Сега вече наистина искам да знам — пот потекла по врата на Язон, но Финей поклатил глава.

— Зевс беше прав, когато ме прокле. Мога да го призная сега, на сит търбух. Никой не бива да знае цялата си съдба. Прекалено опасно и прекалено депресиращо е. Продължавай напред, прави каквото можеш и се надявай да е достатъчно. Това е всичко, което е по силите на всекиго от нас да направи.

Язон се замаял, но не бил сигурен дали заради развалената храна.

— На мен ми се струва, че да не знаеш, е по-страшно, отколкото да знаеш.

Бръчиците около очите на Финей се напрегнали.

— Уви, не е — гласът му се изпълнил със съжаление. — А сега бягай, юначе. Смятам да се нахраня едно хубаво, да си взема един горещ душ и да умра. Ще е прекрасен ден.

 

На другия ден следобед аргонавтите построили плетена клетка и пленили няколко гълъба. Последното начинание никак не затруднило бореадите. Пътували още два дни преди морето да се стесни, сякаш навлизали във фуния. Стръмни скали се издигали от двете страни на водата, така че нямало къде да се пусне котва.

Накрая, на около километър пред тях Язон забелязал нещо. Най-вероятно били Блъскащите се скали. В това, което видял, не откривал никакъв смисъл. От двете страни на тесния около трийсет метра проток се издигали скали в бяло и златно, досущ като тежащи тонове топки ванилов сладолед с карамелена заливка. Върховете им пронизвали небесата. Скалите били толкова големи, а структурата им толкова сложна, че Язон се замаял само докато ги наблюдавал. Погледнал зад себе си. Целият екипаж се наклонявал ту на една, ту на друга страна, опитвайки да компенсира странния наклон на скалите. При това не ставало дума за оптическа измама. Докато „Арго“ се приближавал, Язон видял как скалите се наклоняват и се движат, разпенвайки морето около себе си. После двата земни къса се ударили с оглушителен трясък, който разклатил греблата на кораба и направил така, че от протока да изригне вълна.

— Дръжте се! — обадил се от носа коробостроителят Аргос.

Аргонавтите едва смогнали да хванат перилата преди огромната вълна да се стовари отгоре им. Ако съдът бил по-малък, щял да стане на късове или да потъне. „Арго“ обаче издържал. В същото време Блъскащите се скали се разделили и изсипали лавина от карамелени на цвят скали в канала — всяка голяма колкото „Арго“.

— Това вече беше страшно — казала Аталанта.

Половината екипаж не я слушал. Едни били прекалено заети да повръщат в морето, а другите още стискали перилата, пребледнели от ужас.

— Трябва да минем през това? — попитал Орфей. — Но как?

Самият Язон треперел, но заради екипажа се налагало да изглежда уверен.

— Ще пуснем един от гълъбите през канала. Ще видим дали ще успее да прелети и с колко време разполага. Ако той успее, и ние ще успеем.

— А ако не се получи? — попитал Полидевк.

— Ще потърсим друг начин или ще опитаме да минем над земята. Или… не знам! Нека боговете са с нас. Стигнахме дотук. Ще можем да се справим и с това!

Екипажът не изглеждал убеден, но приближили още малко „Арго“ до Блъскащите се скали. В мига, в който Язон преценил, че скалите били достатъчно раздалечени, пуснал първия гълъб. Както бил предсказал Финей, птицата полетяла право към канала, както че опашката й била запалена. Аргос започнал да брои.

— Едно, две…

Преброил до трийсет и скалите се блъснали една в друга. Екипажът се подготвил за следващата мощна вълна. Щом скалите се разделили, бореадите отлетели към входа, за да потърсят някаква следа от птицата.

Когато се върнали, лицата им били мрачни.

— Малко петно от кръв и пера в единия край на скалата — докладвал Зет. — Птицата е минала половината път, след което канарите са я сплескали.

Всички от екипажа направили гримаса.

— Ще опитаме пак утре сутрин — казал Язон. — Ако трябва и вдругиден.

— А ако ни свършат гълъбите? — попитала Аталанта.

— Може да пратим някой от бореадите? — предложил Орфей.

— Млъкни, Орфей — срязал го Калаид.

На следващата сутрин Язон организирал всичко. В случай на зелена светлина екипажът подсигурил гребла. Бореадите приближили скалите, за да следят напредъка на птицата. Аргос се подготвил да брои. Язон зачакал скалите да се разделят. След това пуснал втория гълъб. Той се стрелнал през канала. Аргос преброил до шейсет, преди канарите да се затворят отново с трясък.

Когато Блъскащите се скали се разделили, бореадите панически размахали ръце над главите си — предварителният сигнал, че птицата била успяла да мине безопасно.

— Сега! — извикал Язон. — Греби, греби, ГРЕБИ! Шейсет секунди!

„Арго“ се стрелнал напред с такава скорост, че корпусът изскърцал. Героите загребали като демони, докато Орфей свирел „Водно колело“ на забързани обороти, за да ги мотивира. Теченията помогнали, като издърпали кораба в канала, докато скалите се разделяли. Въпреки това да минат през пасажа само за минута изглеждало невъзможно.

Трийсет и две секунди по-късно били на по-малко от половината път. Блъскащите се скали надвиснали над тях — жълто-бели зъби на гибелта. Дълбоките им сенки смразили потта по гърбовете на аргонавтите. Отляво и отдясно се посипали камъчета. По скалите се появили огромни цепнатини, които заплашвали да ги залее истинска лавина. На морското равнище камъкът бил осеян със стари дъски и с костите на моряци, опитали да минат през прохода.

— Петнайсет секунди! — извикал Аргос. — По-бързо!

Нямало нужда да ги подканва. Екипажът гребял с такава скорост, че не били сигурни кое първо щяло да се счупи — греблата или крайниците им.

— Виждам другата страна! — извикал Калаид, надигайки се над мачтата.

Но Блъскащите се скали започнали да приближават с тътен.

— Десет секунди! — изкрещял Аргос.

Скалите простенали. Когато се затворили, разбили греблата на кораба, а вълната повдигнала „Арго“ и го отнесла извън канала в Черно море.

— Да! — зарадвал се Язон, но екипажът бил твърде потресен, за да се присъедини.

— Това — казал Аргос — беше прекалено опасно.

За щастие корабът още бил цял. Аргонавтите можели да продължат пътуването си веднага щом успеели да подменят греблата и да сменят подмокрените си препаски.

Седмици наред „Арго“ плавал по крайбрежието, навличайки си всякакви неприятности. Спрели на острова, където Отрера била построила храма на Арес, а после научили, че бил охраняван от птици с пера-стрели, така че едвам отървали кожите. После съвсем случайно попаднали на територията на амазонките и се измъкнали точно преди армията на царицата да ги е хванала. Изгубили двама аргонавти — един умрял от болест, другият бил разкъсан от див глиган. Борили се с чудовища, изгубвали пътя, купували си стари хамбургери от анатолийските сергии, дори им наложили глоба за превишена скорост в покрайнините на Синопа.

След месеци неприятности „Арго“ стигнал устието на река Фазия, където кулите на Колхида се издигали от близкия хълм като дръжките на мечове, забити в земята. Загледан в бойните кораби на пристанището, високите стени на града и укрепленията на двореца, Язон осъзнал, че никога не ще можел да завладее това място със сила. Дори с най-добрия възможен екипаж и най-бързия кораб пак нямал шансове.

— Ще отида при царя със знаме на мира — казал той на екипажа си. — Ще опитам да сключа сделка за Руното.

— Ами ако Еет те залови и убие? — попитал Зет. — Защо му е да се лишава от най-ценната си придобивка?

— Хей — опитал да се усмихне Язон, — щом успях да се спогодя с Пелий, ще се справя и с Еет. Злите царе са моята специалност.

Аргонавтите се възхитили на смелостта му, но си останали разтревожени. Язон облякъл най-хубавата си роба, същата, с която бил впечатлил царицата на Лемнос. После влязъл в града с почетна стража.

В същото време от планината Олимп Хера следяла напредването на Язон. Засега била доволна. (Особено че Херкулес вече не бил в отбора. Мразела Херкулес!) Въпреки това се тревожела относно шансовете на Язон с цар Еет.

Отишла на стратегическа среща с Атина, която поне този път била на страната на Хера. И двете богини искали Златното руно да се върне в Гърция.

— Язон никога не ще може да надвие колхидците със сила — казала Атина. — Те имат дракон, воини скелети, огромен флот…

— Но си имат и Медея — усмихнала се студено Хера.

— Дъщерята на царя? — Атина се заиграла с главата на горгоната, закачена за егидата й. — И с какво ще помогне това? Тя е вещица.

— Тя е жена — отвърнала Хера, — а Язон си е хубавец.

— Искаш да намесиш и Афродита — сбърчила нос Атина. — Не знам, Хера. Любовта е ненадеждно оръжие.

— Имаш ли по-добра идея?

Като никога, този път Атина нямала.

Намерили богинята на любовта в апартамента й, където безброй вълшебни гребена сресвали косите й за петхиляден път, за да добиели блясък и обем.

— Дами! — възкликнала Афродита. — Приели сте предложението ми за педикюр? Но това е прекрасно!

— Всъщност не — отвърнала Хера, — трябва ни услуга. Искаме някой да се влюби в Язон.

— Язон е изключително готин — светнали очите на Афродита. — Това няма да е голям проблем. Кого имате предвид?

— Медея — отвърнала Атина, — дъщерята на цар Еет.

— О-о! — нацупила се Афродита. — Значи имаме проблем. Тази е безнадежден случай. Прекарва цялото си време в храма на Хеката, за да се учи на магия. Тя е студена, безсърдечна и властолюбива, досущ като баща си! Знаете ли, че веднъж призовала Селена от луната, за да се влюби в смъртен и да види какво ще стане?

— Чух тази история — отвърнала Атина. — Интересни персонажи, но нелеп сюжет. Така или иначе, щом Медея се занимава с любовна магия, значи навлиза в твоята територия, нали така? Какво по-добро наказание от това да я накараш да се влюби във врага на баща си?

Афродита махнала с ръка на вълшебните гребени да се махнат.

— Хммм… това е вярно. Ще пратя Ерос да стори така, че Медея да се влюби в Язон. Трябва обаче да ви предупредя, че любовната магия е много опасна, ако засегне човек като Медея. Тя ще бъде толкова отдадена на любовта, колкото и на магията си. Ако нещата между нея и Язон не се развият по план…

— Рискът си струва — отвърнала Хера и така доказала окончателно, че не можела да вижда в бъдещето. — Просто действай с магията си!

Най-лошата идея на всички времена.

Долу в света на смъртните Язон бил отведен в двореца на Еет. Уникално място. Врати от злато и сребро се отваряли и затваряли сами. В централния двор имало четири фонтана, от които шуртяла различна течност — вода, вино, зехтин и мляко. Не знам защо някой би искал подобно нещо, но аргонавтите били силно впечатлени.

— Фонтан от мляко — промърморил Зет. — Царят явно е близък с Хефест, само бог може да създаде нещо толкова яко.

— Виж това! — посочил Калаид.

В едната страна на огромната зала, в затворена клетка, два огромни бронзови бика обикаляли с дрънчене. Очите им блестели като лава. При всяко тяхно издихание от ноздрите им се изстрелвали пламъци. Дори на другия край на залата робата на Язон се намачкала и започнала да пуши от горещината.

Запитал се какво изобщо си е мислел, идвайки в Колхида. Цар Еет го водел и в областта на играчките!

Намерил го да седи на златен трон с формата на слънце. Носел златна броня, която принадлежала някога на Арес, бога на войната. Язон разбрал това, тъй като на яката с маркер било написано „Собственост на Арес“. Вляво от царя седели синът му принц Абсирт (името звучи като абсурд), най-голямата му щерка Халкиопа (което не звучи като нищо, не мога дори да го произнеса) и четирите деца, които тя имала от Фрикс — къдравия грък, който за нещастие вече бил починал. Вдясно от царя стояла неговата по-млада и по-опасна дъщеря Медея, жрица на Хеката, убийца с каменно сърце, човек, когото не бива да каните на купони.

— Ваше Величество — поклонил се Язон, — аз съм Язон, законния престолонаследник на Йолк. Дойдох да върна Златното руно в Гърция.

Прозвучало като лоша шега, но никой не се разсмял. Цар Еет се привел напред. Очите му блестели като обсидиан. Огледал Язон и се зачудил по какъв по-интересен начин можел да го убие.

— Никой грък не е успял да доплава до моите брегове — казал Еет. — Дори не съм виждал друг грък освен Фрикс, който ни донесе Руното. За да дойдеш толкова далеч и да поискаш такава услуга, значи си или много храбър, или много глупав.

— Да предположим, че съм храбър — свил рамене Язон. — Боговете искат да успея. Хера благослови пътуването ни. Самата Атина проектира кораба ни. На борда на „Арго“ има всякакви полубогове — синове на Борей, на Арес, на Зевс…

— Това не ме впечатлява особено — изръмжал царят. — Аз съм син на Хелиос!

— И такъв имаме. Това, което се опитвам да кажа, господарю, е, че огледахме царството ви. Видяхме, че боговете са го благословили. Хефест ви е дарил два бронзови бика и фонтани, от които се леят олио и мляко. Арес ви е оставил бронята си. Чувам, че в земите ви има и свещена негова гора. Баща ви е Хелиос. Красивата ви дъщеря… по дрехите й виждам, че е жрица на Хеката?

Докато Язон говорел, богът на любовта Ерос чакал невидим в тълпата, дебнейки удобния момент. Когато Язон казал „красивата ви дъщеря“, Ерос прострелял Медея в сърцето със стрелата на любовта и се отдалечил с кикот.

Пулсът на Медея се ускорил. Дланите й се изпотили. Преди гледала на Язон с презрение. А сега… как не била забелязала колко красив и благороден бил? Никой в Колхида не дръзвал да отговаря така на баща й. Куражът на Язон бил впечатляващ. За три цяло и половина секунди любовометърът на Медея скочил от нула до сто.

— Ясно е, господарю — продължил Язон, — че сте стигнали там, докъдето сте днес, с помощта на боговете. Почетете ги отново! Дайте ми шанс да се докажа! Възложете ми каквато задача искате, за да спечеля Златното руно.

Еет потропал с диамантените си пръстени върху облегалката на стола.

— Мога просто да те убия и да изгоря кораба ти.

— Но няма — отвърнал Язон, опитвайки се да звучи уверено, — понеже един мъдър цар остава нещата в ръцете на боговете.

Четиримата внуци на Еет, синовете на Фрикс, се събрали около него и стиснали ръцете му.

— Моля те, дядо — казал единият, — и ние сме полугърци! Татко ни е разказвал толкова за тях!

— Баща ви дойде тук, защото гърците искаха да го принесат в жертва! — намръщил се Еет.

— Но този човек е различен — възразил внукът, — поне му дай шанс.

Царят им махнал с ръка да го оставят на мира. Еет намирал екзекуцията „с невъзможна задача“ за ненужно сложно изпълнение, но ако това щяло да покаже на внуците му какво представлявала глупостта на гърка, нямало да бъде зле.

— Хубаво, Язон — рекъл Еет, — няма да поискам нищо, което аз не бих направил. Спомена свещената горичка на Арес. Когато ми потрябват още воини, взимам от кошницата с изпадалите зъби на дракона…

Внуците му се разскачали и заръкопляскали от вълнение.

— Леле, това е предизвикателството с драконовите зъби!

— Имате кошница с изпопадали драконови зъби? — устата на Язон пресъхнала.

— Ами да, нали имам на разположение дракон — усмихнал се Еет. — Драконовата стража пази Руното от… нежелани гости. И така. Вземи зъбите и ги засей в полята до свещената горичка. Аз слагам хамутите на бронзовите бикове и ора там, където искам да засадя зъбите вместо семена. Поливам ги с малко кръв и ето, нова реколта воини покълва от земята.

— Чудесно — премигнал Язон.

— Утре трябва да докажеш, че си толкова велик цар, колкото съм и аз. Ако успееш да посееш воини, можеш да вземеш Златното руно и да отплаваш обратно за Гърция. Ако ли не…

Не казал „ще умреш в адски мъки“, но се подразбирало. Язон се надявал на по-различно предизвикателство като например надяждане с торти, но все пак се поклонил.

— Нека бъде утре, господарю. С ваше разрешение с хората ми ще направим на брега бивак.

За миг погледът на Язон срещнал този на Медея — вероятно бил забелязал как го зяпала. После той и ескорта стражи се обърнали да си излязат.

При първа възможност Медея напуснала тронната зала. Едвам дишала.

— Какво ми става? — изсъскала тя, препъвайки се из коридорите. — Да не съм ученичка! Аз съм Медея! Как може да изпитвам нещо към мъж, когото току-що съм срещнала!

Но ликът на Язон бил завладял ума й — благородното му лице, брилянтните очи, начинът, по който долната му устна се нацупила, когато казал:

— Чудесно.

Какъв мъж само!

Медея знаела, че предизвикателството, отправено от баща й, за Язон означавало самоубийство. Не можела да понесе мисълта, че красивият смел грък щял да бъде опържен от биковете на следващата сутрин. Замаяна отишла до храма на Хеката в гората. Медея винаги намирала спокойствие там, мислите й се прояснявали. Загледала се в статуята на богинята, която била изобразена с три блажени лица — едното гледащо наляво, другото надясно, а третото право напред. Факлите във вдигнатите ръце на Хеката блестели с вечен син пламък.

— Богиньо на кръстопътищата — казала Медея, — нуждая се от напътствията ти. Влюбена съм в Язон, но помогна ли му, баща ми със сигурност ще узнае. Или ще ме прогони, или ще ме убие. Готова съм да пожертвам всичко!

Статуята на Хеката останала мълчалива.

— Искам да се омъжа за този грък — продължила Медея, — ала как? Какво ще стане с мен? Дали ще ме обикне? Дали ще ме вземе със себе си? Мога ли да предам семейството си и да го напусна заради мъж, когото почти не познавам?

Сърцето й отговорило „Да“. Статуята продължила да гледа в трите посоки, сякаш казвайки:

— Хей, на кръстопът си, оправяй се.

Медея се почувствала едновременно подразнена и развълнувана.

— Ха! Каква глупачка съм. Преди да рискувам живота си за Язон, ще го накарам да обещае, че ще ме обича.

Върнала се в магьосническата си лаборатория, където прекарала часове в приготвянето на специален мехлем. След това се забулила цялата в една черна роба и се промъкнала до лагера на аргонавтите.

Към два часа сутринта Язон и съветниците му още били будни и обсъждали стратегията си. Видели били огнедишащите бикове и се питали как да се справят с предизвикателството на Еет, без Язон да бъде изгорен жив. На този етап най-добрият им план включвал три хиляди бутилки лед и огромни готварски ръкавици. Въпросният план обаче не бил добър.

Един от стражите потропал по кола на палатката.

— Шефе? Някой иска да те види.

Медея влязла вътре. Мъжете ахнали. Не че не били свикнали със страшни жени. Все пак пътували с Аталанта. Но Медея не била като нея.

Косата на принцесата била тъмна като сянка, падаща върху роклята й от черна коприна. Върху златната й огърлица сияел символа на Хеката — две кръстосани факли. Изражението на лицето й било студено и лишено от състрадание, приличало на това на палач, който се готвел да замахне с брадвата си. В погледа й блестял пламъкът на забранени тайни, узнаването на които би подлудило повечето хора. Но когато погледнала Язон, бузите й поруменели като на малко момиче.

— Мога да те спася — рекла тя, — но и ти ще трябва да ме спасиш.

Ушите на Язон забучали.

— Оставете ни насаме.

Аргонавтите напуснали с нежелание. Когато останали само двамата, Медея сграбчила ръцете на Язон. Кожата й била студена.

— Когато те видях, се влюбих веднага. Кажи ми, че не съм луда — умолявала тя, — кажи ми, че и ти си го почувствал.

Язон не знаел какво точно бил почувствал. Медея несъмнено била красива. Но и Блъскащите се скали също били красиви по свой начин.

— Чакай малко. Какво искаше да кажеш с това, че ще ме спасиш?

— Задачата, която баща ми ти възложи, е невъзможна. Със сигурност го осъзнаваш. Няма смъртен, който да успее да удържи тези метални бикове. Баща ми съумява само благодарение на бронята на Арес. Всеки друг ще бъде изпепелен. Но аз мога да предотвратя това.

Извадила малка стъкленица с някакъв мехлем от колана си.

— Намажеш ли кожата си с това сутринта преди предизвикателството, пламъците и горещината не ще могат да те докоснат. Мехлемът ще те дари с огромна сила за няколко часа. Надявам се, достатъчно време, за да изореш нивата с биковете.

— Страхотно. Благодаря ти! — Язон посегнал към стъкленицата, но Медея отдръпнала ръката си.

— Не съм свършила — казала тя. — Успееш ли да изореш нивата, от драконовите зъби ще поникнат воини скелети. Те са верни само на баща ми и ще опитат да те убият. Но аз мога да ти покажа как да ги надвиеш. След това остава проблемът с кражбата на самото Руно.

— Но Еет обеща, че ако се справя, ще ми даде Руното!

— Баща ми не би го отстъпил никому — изсмяла се жестоко Медея. — Дори да се пребориш с предизвикателството, той ще намери друг начин да те убие. Освен ако не приемеш помощта ми.

— А ти… какво ще искаш в замяна?

— Само вечна любов. Закълни се, че ще ме отведеш в Елада. Закълни се във всички богове и аз ще сторя каквото е по силите ми, за да ти помогна. А силите ми, между другото, са значителни.

Язон се почувствал по същия начин както когато били обгърнати от мъглата на Мечата планина. Вървял слепешком. Да се венчаел за Медея било все едно да сключел брак с привлекателно оръжие за масово унищожение. Мощно, но изключително опасно в дългосрочен план.

Но какъв избор имал? Сам не можел да се справи с предизвикателството. Нямал проблем да си го признае. Бил събрал аргонавтите да му помогнат с тази задача. Щяло ли да бъде толкова различно, ако приемел подкрепата на Медея?

— Ще се оженя за теб, кълна се във всички богове! Помогни ми и ще те отведа в Елада. Никога няма да те изоставя!

Медея го прегърнала и го целунала. Язон трябвало да си признае, никак не било зле.

— Ето го мехлема — казала Медея. — Като ожънеш нивата и скелетите се вдигнат от земята, хвърли камък сред тях.

— Това ли е всичко? — зачакал Язон.

— Това е. Сам ще видиш. Щом се отървеш от тях и се пребориш с предизвикателството, баща ми ще побеснее. Ще се изкуши да те убие на място, но няма да иска да го направи публично. Ти се дръж, сякаш всичко е наред. Кажи на царя, че на следващата сутрин ще идеш да си вземеш Руното.

— Но той няма да ми го даде.

— Не. Ще изчака да се появиш в двореца и ще нареди да те убият. Но няма да му се удаде шанс. Подготви хората си да отплават през нощта. Когато стане тъмно, двамата ще се промъкнем в горичката, ще се оправим с дракона и ще се махнем.

— Звучи като изпипан план… скъпа.

Медея се разтопила като чула това. Смъртоносният блясък в погледа й почти угаснал.

— Късмет, скъпи. Не забравяй обещанието си!

Не добавила „или ще умреш мъчително“. Също като баща си, можела само да намекне за заплахата.

Призори Язон се явил пред горичката на Арес. Както можете да се досетите, тя не се славела с красиви цветя или уютни тераси. Намирала се на един висок хълм извън града, видим от цялата провинция. По периметъра му имало железни стени, обрасли с отровни трънаци. Бронзовите порти водели до пустинно поле с размерите на футболен стадион, осеяно с кости и изпочупени оръжия. Близо до стената, вързан за кол, бил оставен огромен метален хомот с метален плуг, по-голям от кила на „Арго“. Двата бронзови бика вилнеели из полето, тъпчели костите и бълвали огън.

По-нагоре по хълма се намирала и горичката — няколко акра гъсто растящи криви дъбови дървета. В самото подножие, в клоните на най-високото дърво, блещукало Златното руно. От това разстояние на Язон му се видяло не по-голямо от пощенска картичка. Сияело в кървавочервено на утринната светлина и дразнело очите като лазерно фенерче. (Много е лошо да гледате право в него, не го правете.)

Всички в Колхида сякаш наблюдавали от близките хълмове, от покривите на града и дори от мачтите на корабите в пристанището. Язон погледнал към „Арго“ и се запитал дали вече не било прекалено късно да се върне на кораба с крясъци:

— ПРОМЕНИХ СИ МНЕНИЕТО!

Тогава цар Еет се появил на пътя със златната си колесница. С бронята, дадена му лично от Арес, царят приличал на бог. Язон потреперил. Струйка пот се стекла надолу по лицето му и го накарала да подуши вълшебния мехлем, който скоро си бил сложил. Ухаел на градински чай и канела, с лек дъх на саламандрова кръв. Богове, надявал се, че Медея не се майтапела с него.

Колесницата на царя спряла внезапно и Еет погледнал към Язон.

— ГЛУПАК! — извикал царят. Това бил обичайният му поздрав вместо „добро утро“. — Не виждаш ли колко безнадеждна е задачата ти? Върви си обратно на корабчето! Никой няма да те спре!

Язон се запитал дали царят можел да чете мисли, или просто си личало колко бил уплашен. Но някак си събрал смелост.

— Няма да отстъпя — обявил той. — Къде са драконовите зъби, които трябва да засадя?

Царят щракнал с пръсти. Един слуга дотичал и хвърлил в нозете на Язон кожена торба. Съдържанието й издрънчало като грънци.

— Ето ги — рекъл царят. — Късмет с биковете. Аз отивам да се разходя царствено с колесницата си!

Веднага щом Язон минал през портите, те се затръшнали. Бронзовите бикове се обърнали и го загледали.

— Добри бикове — казал той.

Нападнали го едновременно, бълвайки струи пламъци. От горещината въздухът се изпарил от дробовете на Язон. Чувствал очите си като парчета топено сирене, но по чудо не умрял. Божествена сила изпълнила тялото му. Ударил първия бик между очите и той рухнал настрани. После сграбчил врата на втория бик и го помъкнал към ралото.

Тълпата пощуряла. Хората заръкопляскали и се развикали, не вярвайки. Язон сложил ярема на бика, а после се върнал за другия. Завлякъл го до хомота, надянал и на него ярем, след което хванал ралото за дръжките.

— Дий! — извикал той.

Биковете избълвали пламъци до небето. Затеглили ралото в прахта и образували бразда. Пушек се вдигнал около Язон, искри полетели от очите му. Чувствал се като в пещта на локомотив, но някак си успял да посее драконовите зъби в браздата. До обяд цялата нива била засята, а Язон все още не бил мъртъв. Вързал биковете за кола и решил да си вземе почивка за закуска. Аргонавтите заръкопляскали.

— Не е зле като за мъж! — извикала Аталанта.

— Браво, моето момче! — възкликнал Полидевк.

Орфей запял новата си песен „Изкарай, Язоне, говедата“, която после стигнала #5 в класацията за музикални хитове на Древна Гърция.

В това време Еет наблюдавал Язон от колесницата си. Лицето на царя било скрито, но Язон допуснал, че изражението му вероятно било дори още по-недружелюбно от злокобната метална физиономия.

— Прилично начало — признал накрая царят. — Но сега трябва да пожънеш това, което си посял. Донесете кървавата кофа!

Един слуга дотичал с красива зелена лейка, украсена с цветчета. Стражарят отворил портите колкото да я подаде на Язон. Той погледнал вътре, видял, че била пълна с кръв, но решил да не пита откъде се била взела кръвта.

Язон минал през редиците и полял зъбите. Веднага щом свършил, цялото поле изтътнало. От почвата поникнали ръцете на скелети. Дузини костени воини си проправили път навън, въоръжени с ръждясали мечове и нащърбени щитове. Очните им кухини били празни, но когато се обърнали към Язон, той усетил, че отлично го виждали.

Паникьосал се, но си спомнил съвета на Медея. „Камък. Трябва ми камък“, помислил си той.

Намерил един с размерите на бейзболна топка и го метнал във въздуха.

Воините скелети били образували редици, когато камъкът ударил един от тях по главата и свалил шлема му. Воинът се блъснал в свой другар, който го бутнал на свой ред и без да иска съборил трети воин. Последният размахал ръце и неволно ударил шамар на четвърти.

Скоро всички скелети започнали да се борят един с друг, без да ги е еня кой бил започнал пръв. Кълцали се, докато земята не се покрила с изпочупени ребра и отсечени черепи, чиито челюсти продължавали да тракат. Ръцете и краката на скелетите заорали в прахта в опит да намерят телата си.

Язон се приближил до последната двойка воини, останали без черепите си. Бутали се един друг в гърдите като улични хулигани. Той взел най-близкия меч и им отрязал краката.

За миг тълпата притихнала, а после всички завикали:

— ЯЗОН! ЯЗОН!

Избутали бронзовите порти и нахлули вътре, като вдигнали Язон на ръце. Обиколили с него, докато Еет ги гледал злобно.

— Благодаря за предизвикателството, Ваше Величество! — рекъл Язон на царя — утре сутринта идвам в двореца да взема Руното! А тази нощ ще празнуваме!

Аргонавтите се прибрали в лагера си в добро настроение, а колхидците заключили домовете си. Знаели какво следвало, когато царят бил ядосан.

Докато Еет гледал как аргонавтите се отдалечават, промърморил на себе си:

— Весели се, Язон. Това е последната ти вечер на тази земя!

Същата нощ, въпреки разочарованието си, Еет спал много добре. Мисълта за предстоящото клане го изпълнила със задоволство.

До полунощ повечето аргонавти вече тайно се били върнали на кораба, оставяйки лагерните огньове да горят, за да объркат градската стража. Язон опаковал багажа си в командната палатка, когато Медея се върнала с четирите внуци на Еет.

— Трябва да дойдат с нас — избутала тя децата. — Искат да видят Гърция, земята, където е роден баща им. Освен това, щом Еет открие, че сме взели Руното, няма да са в безопасност. Ще излее гнева си върху всекиго, който е говорил с теб.

— Нима може да убие собствените си внуци? — намръщил се Язон.

— Не познаваш баща ми — отвърнала Медея.

Язон не бил планирал да качи четири деца на борда на кораба, но не можел да откаже. Те го зяпали с кучешки погледи и мърморели:

— Моля те, моля те, моля те!

— Хубаво — казал им той. — Хората ми ще ви изпратят до кораба, докато аз и Медея вземем Руното.

През нощта гората на Арес не била по-малко зловеща. Медея завела Язон до един таен вход при южната стена. Махнала с ръка и изрекла няколко вълшебни думи. Трънаците се разделили и разкрили процеп в железните решетки.

Няколко крайника на скелети още пълзели по полето. Отсечените черепи блестели на лунната светлина. Под сандалите на Язон шляпала кървава кал и се процеждала до пръстите му. Когато стигнали горичката, Медея го повела нагоре по криволичещите пътеки. Язон осъзнал, че без нея щял да се загуби. Корени спъвали краката му, докато вървял. Дърветата се мърдали. Клоните го бодели в най-деликатните места. Но когато дърветата станели прекалено агресивни, Медея изричала вълшебна дума и те замръзвали.

Накрая стигнали върха.

При срещата с дракона Язон искал да извади меча си, но вместо това ръцете му омекнали, сякаш били от желе. Можел само да гледа хлъзгавото влечуго с жълти очи и виещи се от ноздрите му серни издихания. Изчадието многократно се било навило около дървото и трудно можело да се каже колко било голямо. Остри перки излизали от гърба му и го правели да изглежда като назъбеното острие на нож. Всяка от люспите на дракона била голяма колкото щит, нащърбена и обърната към опашката, така че кожата на съществото напомнила на Язон за смъртоносен артишок.

Когато създанието разтворило паст, той си представил как целият „Арго“ потъвал надолу в червения гръклян, а корпусът ставал на трески, срещайки редиците криви зъби. Съскането на дракона отекнало надолу по хълма и из цялата долина. Нямало как да не събуди всички в Колхида.

Язон едва не умрял от смях. Какво си бил въобразявал? Срещу такъв звяр мечът му щял да бъде толкова полезен, колкото и клечка за зъби.

Но Медея го хванала за китката и посочила Златното руно, което блестяло на един клон над главата на дракона.

— Трябва да се покатериш по тялото на дракона, за да го стигнеш — казала тя. — Не заспивай.

— Какво?

Медея запяла.

Думите й прозвучали на непонятен за Язон език, но той разпознал името на Хипнос, бога на съня. Песента се разляла върху му като топъл мед. Клепачите му натежали. Медея забила нокти в ръката му, за да му попречи да заспи.

Клепачите на дракона премигнали два пъти, след което се затворили. Масивната му глава тупнала на земята и той захъркал. Струи сяра изскочили от ноздрите му.

— Сега — прошепнала Медея. — Побързай.

Медея продължила да пее, докато Язон се катерел нагоре. Изкачил се по гърба на дракона, опитвайки се да не стане на шиш върху острите му люспи. Точно когато се протегнал към Руното, драконът се размърдал насън и едва не го съборил. Медея запяла малко по-силно. Прекрачила напред и хвърлила прах в очите му. Влечугото захъркало още по-мощно.

На Язон му било трудно да свали Руното. Оказало се голямо и тежко, а Фрикс се бил постарал да го закачи внимателно. Накрая го взел. Главата на Руното се залюляла над него и едва не го халосала с рога на овена.

Стъпил на земята, точно когато в града отекнали барабани.

— Стражите се усетиха — предупредила Медея, — побързай!

Изтичали през горичката и минали отново през полята със скелетите. Язон бил сигурен, че щели да бъдат обкръжени и хванати, но някак си успели да стигнат пристанището, без да ги забележат, въпреки че стражите били вдигнати на бойна нога. Язон бягал, сдобил се най-сетне с най-яркия обект в царството.

Докато Язон и Медея пристигнали на борда на „Арго“, колхидските моряци се били покатерили на корабите си и зареждали балистите.

— ДАВАЙ, ДАВАЙ, ДАВАЙ! — викнал Язон на екипажа.

Изсвирили рогове. Горящи стрели летели над главите им, докато „Арго“ излязъл от пристанището. Дузина колхидски кораба ги последвали.

— Ако имаме късмет, корабите води брат ми Абсирт — на светлината на факлите изражението на Медея било гробовно. — Той поне ще ни убие бързо. Ако ни преследва баща ни, по-добре щеше да бъде да се оставим на дракона да ни разкъса!

Медея умеела да мотивира хората. Аргонавтите загребали по-бързо.

Преди настъпването на зората тя успяла да призове мъгла, благодарение на която аргонавтите временно се отървали от преследвачите си. И понеже колхидците не били сигурни в коя посока бил поел „Арго“, разделили флотата на две.

След седмици яростно гребане корабът приближил западния бряг на Черно море. Точно тогава едната половина от колхидския флот най-после ги настигнала. От наблюдателницата на мачтата съгледвачът на Язон забелязал цветовете на врага.

— Това са знамената на брат ми — рекла Медея. — Абсирт води корабите.

— И още нещо! — добавил наблюдателят. — Другата половина от колхидския флот се задава на юг на хоризонта! Остава им половин ден, докато ни настигнат.

— Прекрасно. — Медея издухала кичур коса от лицето си. — Щом са разделили флотата, това означава, че баща ми командва другата група.

Аргонавтите били прекалено уморени дори да изругаят.

— Не можем да избягаме — казал Язон, — екипажът е изтощен.

— Имам план — отвърнала Медея. — Корабите на брат ми са по-близо. Ще преговаряме с него преди татко да пристигне.

— За по-бърза смърт?

— Виждаш ли устието на реката — посочила към брега Медея. — То продължава стотици километри навътре. Можем да стигнем и до Гърция. Ти само бъди готов.

Медея вдигнала бяло знаме на мачтата. Под нейните наставления Язон извикал на водещия кораб на колхидците, че искал да обсъди условията, при които да се предаде.

След като им било обещано, че няма да бъде нападнати, Абсирт и няколко стражи дошли на борда на „Арго“. Това вероятно ви звучи глупаво, но едно време хората приемали насериозно дадената дума. Да посрещнеш след бяло знаме някого на борда си, е все едно да посрещнеш гост у дома си. Не можеш да го нараниш, освен ако не искаш боговете да ти се разсърдят.

Когато Абсирт видял сестра си редом до гърците, поклатил отвратен глава.

— Какво си мислеше, Медея? Предаде родината си заради някакъв мъж?

— Съжалявам, братко.

— Съжаленията няма да помогнат — изсмял се Абсирт. — Ще те екзекутирам бързо, преди баща ни да пристигне. Това е единствената милост, която мога да предложа.

— Не ме разбра — добавила Медея. — Не се извинявам, задето помогнах на Язон. Извинявам се за това.

Измъкнала един кинжал изпод робата си и го хвърлила с изумителна точност. Острието потънало в гърлото на брат й. Той рухнал мъртъв. Стражите посегнали към оръжията си, но аргонавтите ги посекли. Медея коленичила до трупа на брат си, а екипажът я загледал с ужас.

— Какво направи? — извикал Орфей. — Уби мирен пратеник, и то човек, който е твой брат! Ще навлечеш проклятие на всички ни!

Медея вдигнала поглед, а очите й били спокойни като на лешояд.

— После ще мислим за боговете. Първо трябва да се измъкнем от баща ми. Язоне, помогни ми да нарежа тялото на принца?

— Моля?

— Няма време за обяснения! — изръмжала Медея. — Останалите, по греблата! Насочете кораба към реката!

Аргонавтите вече съжалявали, че изобщо били чули за Медея. Но се оказала права. Нямали време за губене. Отплавали по реката, която един ден щяла да бъде наречена Дунав.

Корабите на Абсирт реагирали бавно. Не разбирали какво точно се случвало. Принцът обикновено не плавал рамо до рамо с враговете си, но на колхидците дори не им хрумнало, че гърците го били ликвидирали по време на преговорите. Докато започнали преследването, станало вече късно.

Корабите на цар Еет настигнали остатъка от флота и последвали „Арго“ по реката. Тогава Медея започнала да хвърля частите от тялото на Абсирт зад борда. Цар Еет видял дясната ръка на сина си да плава във водата и изревал на целия флот да спре. Извадили я и претърсили реката, за да са сигурни, че не пропускат нищо. Чак тогава колхидските кораби продължили преследването.

Може би ви е странно, но за колхидците било важно да извършат стриктно погребалните ритуали. Ако си искал душата ти да пристигне в Подземното царство, трябвало да бъдеш подобаващо погребан. Първо увивали трупа ти в биволска кожа. Оставяли го да виси окачен на дърво, докато кожата не се разложи. После погребвали скелета ти заедно с бижута, като жреците междувременно се молели на боговете. Нямало как да бъдеш погребан по колхидски, ако частите от тялото ти не били събрани заедно. В противен случай щели да те увесят на дървото в найлонови пликчета, което би изглеждало глупаво.

Както и да е. Медея спечелила на „Арго“ време да се измъкне, като периодично пускала късове от тялото на брат си. Дунав бил голяма река с много ръкави и заливчета, в които да се скриеш. Когато Медея изхвърлила последната част от трупа зад борда, „Арго“ вече се бил отървал от колхидците.

— Ето — рекла тя, а лицето й светнало победоносно, — нали ти казах, че ще се справим!

Екипажът не смеел да срещне погледа й. Язон опитал да благодари, но вътрешно бил ужасен. За каква жена се бил съгласил да се ожени?

Сега, деца, ако опитате да отплавате нагоре по река Дунав, за да отидете в Гърция, ще стигнете в Германия. Аргонавтите обаче открили начин. Вероятно били извадили кораба от водата, избутали дърветата към друга река, след което отплавали към Северна Италия и надолу към Адриатика. По пътя минали покрай езерото, където бил паднал Фаетон. Аргонавтите толкова много били преживели, че просто погледнали към мястото, където тялото на Фаетон продължавало да бълбука и изпуска пара под водата, и си помислили:

— Този тип се е отървал лесно.

Когато навлезли в морето, всичко, което можело да се обърка, се объркало. Нападнали ги чудовища. Бури ги размятали насам-натам. Ветровете не им помагали, машината за лед на кораба се развалила.

— Боговете ни наказват. — Аргос изгледал Медея. — Всичко това е по нейна вина!

— Мълчи! — скарал му се Язон. — Без Медея всички ние щяхме да сме мъртви!

Екипажът продължил да мърмори зад гърба на Язон, но били прекалено уплашени и нямали сили да се бунтуват. Вълшебният нос на кораба мълчал от седмици. Дори Златното руно, вече приковано за мачтата, не ги радвало. И да имало някаква полезна магия, определено не я споделяло.

Аргонавтите преживели още няколко опасни сблъсъка. Минали покрай Острова на сирените, чиято магическа песен можела да убеди моряците да скочат зад борда и да се издавят. За щастие Орфей в продължение на три часа свирел избрани хитове на Джими Хендрикс, заглушавайки сирените, докато корабът не се отдалечил на безопасно разстояние, тъй че да не ги чуват повече.

Кацнали в Корфу, Западна Гърция, където едва не ги заловили колхидски ловци на глави. Местната царица се намесила в преговорите и обявила, че Медея не можела да бъде върната в Колхида, ако е омъжена за Язон. Двойката си спретнала бърза церемония, след което царицата ги пуснала.

После „Арго“ седмици наред се плацикал из Средиземно море, без никаква идея накъде да продължи. При липса на храна и вода пуснали котва до непознат остров.

— Няма значение къде сме — казал Язон, — трябват ни припаси!

Той повел групичката ловци, която включвала и Медея. Докато били в гората и пълнели манерките си от една река, чули странен тътен, идващ от посоката, от която били дошли — нещо като мощни спици, търкащи се една в друга.

— Какво е това? — попитал Полидевк. — Да не би Орфей пак да свири Джими Хендрикс?

Но старият корабостроител Аргос пребледнял.

— Металният звук, напомнящ скърцащи стави… богове, не. Възможно ли е този остров да е Крит?

Откъм бреговете се чул шумен плясък, последван от барабаните, които приканвали аргонавтите да стъпят на платната.

Ловците на брега изтървали манерките и изтичали на плажа. Когато излезли иззад дърветата, замръзнали от ужас. На трийсет метра от тях стояла жива бронзова статуя, висока като кула. Обеклото й било на воин, а на металното лице не била изписана никаква емоция. Гигантският бронзов човек определено търсел „Арго“, който вече плавал по вълните на половин километър навътре. Статуята коленичила и откъснала най-близката скала, голяма колкото кораба. Метнала я към „Арго“. Скалата минала на няколко метра, но вълната почти заляла плавателния съд.

— Това е Талос — казал Язон, — той ще унищожи кораба!

— Кой е този Талос? — попитала Медея. — Кой нормален човек ще построи подобно нещо?

Язон едва я чувал заради бученето в ушите си.

— Хефест е създал статуята за цар Минос. Тя обикаля остров Крит три пъти на ден и го пази от пирати. Ако Талос види кораб, който не разпознава…

— Моят кораб! — извикал Аргос. — Трябва да го спрем.

— Но това нещо е огромно — старецът дръпнал назад Полидевк. — Оръжията ни не могат да го наранят!

— Имам идея — заявила Медея.

— Мразя като говори така! — изругал Полидевк.

— Само чуй. Знам как работят машините на Хефест. Обикновено ги задвижва нажежено олово вместо кръв. Трябва да има предпазител на мястото, където статуята е била напълнена първия път.

— Там — посочил Язон. И наистина на лявата пета на статуята имало кръгла запушалка с размерите на щит.

— Аз ще разсея Талос — рекла Медея. — Ти изтичай и отвори запушалката!

Преди да могат да обсъдят въпроса, Медея хукнала по плажа. Статуята взела друга скала и понечила да я хвърли тъкмо когато Медея запяла.

Талос се обърнал и я загледал.

Гласът на Медея не трепнал. Призовала бог Хипнос. Пеела за хладни пещи, добре смазани стави, удобни метални завивки или каквото там сънуват гигантските бронзови статуи. Талос можел да пусне скалата и да я сплеска, което щяло да спести много неприятности на Язон занапред. Вместо това статуята се заслушала, объркана и замаяна. Язон минал по плажа и изтичал зад чудовището. Забил меча в края на запушалката и я отворил, но правейки това счупил оръжието си.

Нажеженото олово едва не го изпепелило. Отскочил настрана. Дрехите му били осеяни с пушещи дупки. Кръвта на статуята се изляла и превърнала плажа в най-голямото оловно огледало. Талос се олюлял и се спънал.

Гигантът изпуснал скалата и паднал по очи. Ударил земята с такава сила, че зъбите на Язон изтракали и очите му се завъртели.

Когато Язон дошъл на себе си, Медея стояла усмихната над него.

— Добра работа, съпруже. Ще ти е нужен ли толкова много стар метал?

Аргонавтите си набавили храна и вода и отплавали към дома, преди цар Минос да научел кой бил счупил любимата му играчка.

След всичко преживяно, което им се струвало години (понеже били минали години), „Арго“ стигнал в Йолк и пуснал котва.

Местните вдигнали голямо тържество в чест на завърналите се аргонавти. Направили парадно шествие по главната улица със Златното руно, след което го окачили на градския площад. Язон и Медея отишли в двореца, триумфирайки. Старият цар Пелий не им се зарадвал особено.

— Браво — рекъл немощно той, — ами… добре тогава. Благодаря, че донесе Руното.

— Тронът ми — казал Язон, — искам си го. Такава беше сделката.

— Ами да — направил гримаса Пелий, — тронът. Ами няма проблем. Като умра, ще станеш цар.

— Какво? — извикал синът му Акаст.

— Какво? — възразил Язон.

— Нека фестивалът започне! — възкликнал Пелий.

Язон бил бесен. Направил точно каквото искал Пелий, но Пелий не бил уточнил кога ще му даде трона. Сега трябвало да чака кой знае колко…

— Можем да вземем трона със сила — настояла Медея.

— Това да не ти е Колхида? — намръщил се Язон. — Тук не се избиваме хладнокръвно, поне не толкова често.

— Хубаво — отвърнала Медея. — Така или иначе, сигурна съм, че старецът скоро ще си отиде.

Тонът на Медея би следвало да предупреди Язон, че е била замислила нещо, но, предполагам, не искал и да знае.

Подир няколко седмици, след като тържествата утихнали, Медея и Язон се преместили в гостните на двореца.

Езон, бащата на Язон, се отбил в града на посещение, макар вече да бил стар и немощен. Медея го посрещнала със специален дар. Направила отвара, която подмладила ставите му, подсилила мускулите му и добавила десет години към живота му. В края на визитата старецът хвърлил бастуна и се прибрал на бегом у дома.

Дъщерите на цар Пелий били толкова впечатлени, че веднага отишли при Медея.

— Притежаваш невероятна магия! — казала една от принцесите, Алкеста.

— Благодаря, мила — усмихнала се Медея.

— Можеш ли да направиш същото и за баща ни? — попитала Алкеста. — Милият, страда от артрит, брадавици, подагра и още безброй болежки. Много бихме искали да го направим по-млад като подарък за рождения му ден!

— Колко мило. — Умът на Медея започнал да прехвърля отворилите се възможности. — Но, уви, няма да ви хареса как се сервира отварата. Нужен е много кураж и силен стомах да се направи каквото трябва!

— Но ние сме храбри! — Алкеста и останалите принцеси изглеждали обидени. Медея се престорила, че обмисляла въпроса.

— Ще ви покажа какво се изисква от вас да сторите, но предупреждавам, че не е приятно.

Отвела принцесата в новата си лаборатория. Накарала стражите си да й донесат един стар козел от царските обори. В същото време поставила огромно гърне над огъня, напълнила го с вода и я кипнала. Промърморила няколко заклинания и хвърлила вълшебните билки.

Стражите й били довели един толкова стар козел, че едва се държал на краката си. Очите му били побелели от катаракта, козината му падала на туфи.

— Престорете се, че козелът е баща ви — казала Медея на принцесите. Взела ножа и прерязала гърлото му. След това насякла животното на части.

— Какво правиш? — изпищяла Алкеста. Медея вдигнала окървавеното си лице.

— Казах ти, че не е лесно. Само гледай.

Събрала парчетата от козела и ги хвърлила във врящата вода. Гърнето потреперило и отвън излязло младо козле, което блеело и подскачало, сякаш искало да каже:

— Горещо, много е горещо!

— Това е невероятно! — викнала Алкеста.

— М-да — въздъхнала Медея. — Но, уви, вие нямате смелостта да сторите това с баща си. Ако я имахте, той щеше да живее още четирийсет-петдесет години!

— Имаме смелостта! — настояла Алкеста. — Дай ни магията!

Медея смесила с оцет няколко безопасни билки — розмарин и мащерка.

— Хайде, вървете и късмет!

Същата нощ четирите принцеси приготвили в царската кухня огромно гърне с кипяща вода. Казали на баща си, че имали специална изненада за него. Сложили превръзка на очите му и го повели към кухнята.

Пелий се разсмял в очакване на сладкиши или кекс с некадърно направена украса.

— Не трябваше, момичета!

— Изненада! — извикала Алкеста и махнала превръзката.

Царят видял четирите си дъщери пред гърне с кипяща вода. Едната била ухилена и държала огромен нож.

— Момичета?

— Честит рожден ден!

Принцесите нападнали баща си и го насекли на части. Хвърлили ги в гърнето с билките и подправките и изчакали той да изскочи отвътре млад и силен. Вместо това го направили на супа.

Когато осъзнали, че били измамени, заридали неутешимо. Казали на всички, че Медея им била подхвърлила идеята. Понеже никой в Йолк не харесвал Медея, обвинили я. Язон бил ужасен. Опитал да се дистанцира от жена си. Заклел се, че нямал нищо общо със заговора, но било твърде късно. Никой не искал Язон за цар след това, което била сторила съпругата му. С Медея били принудени да напуснат града, за да не бъдат пребити от гневната тълпа.

Язон най-после прозрял съня си. Със Златното руно бил обединил града. Но го бил обединил срещу себе си.

Акаст, синът на Пелий, станал цар.

Язон и Медея получили убежище в град Коринт, чийто цар Креонт бил голям фен на аргонавтите. Дори вярвал, че Язон нямал вина за скандала със супата.

На Язон и Медея им се родили две деца — сладки, малки момчета. Медея възобновила наново тайната си лаборатория и започнала да приготвя отвари и заклинания за местните. Коринтяни били мили с нея, макар да я намирали за малко зловеща. Нещата не се подобрили, когато дядо й Хелиос й подарил нова колесница за рождения ден. Не знам защо той смятал това за добра идея, но вълшебната каляска пристигнала в комплект с два дракона. Медея започнала да хвърчи из града, когато отивала до бакалията или водела синовете си на мач, което силно изнервило коринтяни. Сещате се, че никой не я бил наричал Майка на драконите^[4].

Що се отнася до Язон, той станал най-добрият генерал на цар Креонт. Царското семейство намирало това за страхотно, но царят доловил, че Язон носел тъга в сърцето си.

— Виж, моето момче — казал Креонт, — ясно е, че вещицата, за която си се оженил, те прави нещастен. Не може да я обичаш. Тя ти отне царството и дори не е гъркиня. Разкарай я и се ожени за моята дъщеря Креуса! Ще те направя свой наследник, ще станеш цар, както ти се полага!

Първите няколко пъти Язон отказал. Все пак бил дал обещание на Медея. Но след няколко месеца волята му се сломила. Намерил причини да се оправдае за онова, което искал. Хората са много добри в това отношение.

„Ще е по-добре и за Медея. Ще й плащам прилична издръжка, ще гледам децата. Ще си намери някого, който да й пасва повече — убиец, магьосник или нещо от сорта“, смятал той.

Накрая сключил сделката с цар Креонт. Датата за сватбата била насрочена. Язон се убедил, че Медея щяла да бъде доволна и облекчена. Върнал се ухилен у дома и й обяснил всичко. Дори изнесъл лекция как това щяло да се окаже положително и за двамата.

— Виждам — гласът на Медея бил студен като лед. — Това ли е окончателното ти решение?

— Да, но с момчетата ще ви гледам. Даже те каня на сватбата?

— Колко мило — отвърнала Медея, — дори мисля да пратя подарък на булката ти.

— Благодаря, че го приемаш толкова леко!

Това само доказвало, че Язон никак не познавал жена си.

Медея изпратила на принцеса Креуса отровна сватбена рокля — най-красивото нещо, което булката била виждала. Незабавно след като я изпробвала, започнала да пуши и да пищи. Хукнала из коридорите, а кожата й станала на мехури. Ръцете й пламнали. Цар Креонт опитал да й помогне. Както бащата, така и дъщерята загинали в агония.

Когато Язон чул за това, се върнал у дома с крясъци:

— МЕДЕЯ, КАКВО СИ НАПРАВИЛА, ВЕЩИЦЕ?

Бил последван от тълпа гневни коринтяни, въоръжени с факли и вили. Не били на негова страна.

Язон влязъл през вратата и сърцето му едва не спряло да бие. Двамата му синове лежали мъртви на пода, а над тях Медея държала нож.

— Момчетата ни? — заридал Язон. — Защо? Те не са направили нищо лошо?

— Ти си виновен — изсъскала Медея. — Без мен щеше да си едно нищо. Напуснах дома си заради теб. Направих какво ли не заради теб. Закле се във всички богове, че ще ме обичаш завинаги, но наруши думата си. Искам да страдаш, Язоне. Искам да ти отнема всичко, което някога е било важно за теб. Сбогом, мой бивши съпруже. Проклинам те да умреш самотен и нещастен!

Преди Язон да се е съвзел, Медея скочила на колесницата, теглена от дракони, и отлетяла.

Язон дори нямал време да погребе децата си, защото тълпата нахлула в дома му и го принудила да напусне Коринт. Медея отлетяла за Атина, където преживяла нови приключения, влизайки в ролята на злата мащеха на Тезей. После се върнала в Колхида, установила, че баща й Еет бил починал и наследила трона му. Защо колхидци я искали, не знам. Сигурно им била доказала, че се нуждаели от такава царица.

Що се отнася до Язон, той обикалял Гърция самотен и нещастен. Накрая, остарял и побелял толкова, че никой не го познал, се върнал в Йолк, където „Арго“ гниел на пристанището. Корабът някога бил гордостта на града, напомняйки за най-великия им герой. Но след историята с Медея, вече никой не искал да си спомня аргонавтите, Язон или дори Златното руно, което било оставено в мазето на царския дворец. Славата на „Арго“ била злокобна. Оставили го на вандалите да го драскат с графити. Но Язон се промъкнал вътре и се сгушил под носа му.

— Ти си едничкият ми приятел — казал на кораба, — само ти ме разбираш.

Ала вълшебното дърво от Додона мълчало вече години наред. Същата нощ, докато Язон спял, носът поддал, паднал на главата му и го убил.

Така отборът на аргонавтите бил забравен. Пътуването им се оказало безсмислено. Великият им водач Язон загинал самотен и мразен.

Не знам какъв по-хубав финал да измисля за книгата. Не ви ли кара да се размечтаете да сте гръцки герои?

Поне сте запомнили няколко неща, като например следните:

Не изоставяйте детето си насред дивото.

Не правете любов в храмовете.

ИЗБЯГВАЙТЕ ХЕРА НА ВСЯКА ЦЕНА!

Но и преди съм настоявал пред вас. Опасно е да си герой. Не казвайте, че не съм ви предупредил.