Христо Калчев
Кървавият път на коприната (9)

Девета глава

— Трябва да призная, че Козела е по-добър от нас започна генерал Проданов пред колегията. — Прави ни на луди години наред, а ние лапаме пишки и тичаме след него като след гадже. Шефът е бесен с пълно право. Дреме ми, че ще ме накаже, разжалва, дори уволни, но не мога да се примиря с мисълта, че един убиец е по-умен от цялото ни ведомство.

Проданов сви рамене безпомощно.

— Козела е винаги една крачка пред нас, винаги играе шаха с няколко хода напред и има изумителен талант да оцелява. Страшно умен противник, колеги. По цели нощи гледам в тавана и се мъча да измисля капан… такъв, какъвто не би усетил. Нищо не съм измислил, да еба мама му. Той е толкова умен, лукав и хитър, че май ще трябва да чакаме гръм да го удари.

Настъпи дълго мълчание, после Проданов внезапно кресна:

— Говорете де! Какво сте млъкнали, като шарани!

Един млад капитан, който в тестовете за интелигентност беше изкарал завидните 120 точки, се обади наперено:

— Аз ще се справя с Козела, генерале, но ми трябват специалните ви правомощия и правото да си избера екип. Проданов се усмихна кисело.

— Агаин, ти си от оная старата полицейска фамилия, нали?

— Искате да кажете от старата партизано-комунистическа фамилия, генерале. Да, аз съм един от този род. Не сте ли чели досието ми?

Проданов поклати глава:

— Нямам навика да шпионирам сътрудниците си. Питам от празно любопитство.. — Проданов вдигна глава и огледа заседателната зала.- Колеги, свободни сте. Капитан Агаин, моля останете.

Мина много време, преди Проданов да заповяда:

— Говорете, капитане!

— Четох доклада ви много внимателно, шефе. Пътят на коприната отдавна трябваше да се нарича „Кървавият път на коприната“. — Проданов кимна по инерция. — В този момент войната, без някой да го е казал официално, е между ислямския и християнския свят. От Пътя са заинтересовани сърби и албанци, не само те, но основно те. Единият канал върви от Севгун, през Козела, до Аркан, другият от принц Осама през Тефик Андериман бей до Хашим Тачи. Нали?

— Да — каза Проданов.

— Това обяснение ми се вижда повърхностно, господин генерал. В легендата отсъства най-мощният човек на канала — евреинът Морис Алкалай.

— Е, и? — Проданов не разбираше накъде бие младокът.

— По-сериозното тълкование ме кара да мисля, че има мълчалив съюз между християнство и евреи срещу ислямския фундаментализъм.

Проданов зейна глупаво. Това младо копеле не случайно си беше спечелило славата на умник.

— Откровено казано, Агаин, не бях се сетил за подобен анализ… и за друго не се сещам обаче. Дори да си прав, това с какво улеснява битката ни с Козела?

— Хизбула — спокойно отговори капитанът.

* * *

— Добро утро, господин генерал.

— Добро утро, господин Алкалай. Отдавна не съм чувал гласа ви.

Евреинът се изсмя в спейсфона.

— Никога не безпокоя приятелите си без нужда, Козел.

— Благодаря, Морис Абрамович… С какво мога да ви бъда от полза.

— Този път май ще ти се наложи аз да ти помагам. Следиш ли политическите събития? Козела се замисли.

— Повърхностно. Основно балканските. Интересен въпрос, Морис Абрамович.

— Аз съм евреин, Козел. Бащиното име при нас не е задължително, особено между двама мъже, които за малко щяха да станат роднини.

Образът на Оливия избухна в главата му… миг, два и потъна в праха на забравата,

— Съдба, Морис.

— Така е, приятелю. Бог дал, Бог взел. Хора с нашата професия трябва винаги да са готови да се разделят с най-близките си. Прав си, намеси ли се съдбата ние сабарите сме безсилни.

— Кои?

— Сабари, особени евреи. Дълго е за обяснение. Слушай ме внимателно, Козел. В Израел се сменят правителствата. Двама стари бойни другари и герои от бойните разменят местата си. Ехуд Барак заменя Бенямин Нетаняху и докато тази процедура трае, ще бъде златно време за боклуците от Хизбула. Имам сигурни сведения, че освен инцидента с крайслера, предстои да се опитат трайно да овладеят Пътя на коприната. В момента в София има повече от сто бойци на Аллаха, всъщност камикадзета. Едната им цел е Пътят, другата главата ти. Пази се, Козел. Не допускай арабин на метър до себе си.

* * *

Агаин отиде сам на срещата с Хизбула, маскиран като за официална вечеря в бизнес-клуба в Бояна. Закъсня умишлено. Влезе, безупречно елегантен в тъмносин костюм и аленочервена връзка. Огледа разсеяно заведението, откри масата, приближи бавно с ръце в джобовете и цигара в ъгъла на устата, не се извини за закъснението си и седна без покана.

— Знаете ли кой съм? — попита той с приличен английски, който получават почти всички възпитаници на английските гимназии.

— Имаме известна представа — каза един от тях. Ако не бяха отрупани със злато, с еднотипните си черни костюми и черни вратовръзки, човек би помислил, че е сред църковен хор.

— Аз съм капитан Агаин от специалните служби на България. Въоръжени ли сте?

— Не, в името на Аллаха. Тук сме на делова среща. Оръжие носим единствено на бойното поле.

— С Израел ли воювате?

— Да, капитане — продължи да отговаря същият арабин, който изглежда беше шеф на останалите четирима и по всяка вероятност упълномощен да води преговорите. — Ние водим освободителна война със семитските окупатори.

— Тогава защо се опитвате да овладеете Пътя на коприната? — въпросът изплющя като шамар. Арабите биха предпочели да им изтръгнат ноктите, отколкото да признаят интересите си към прословутия „Път“. Агаин им помогна: — Или поне да отстраните евреите от трасето?

— Евреи — изключително изненадан изглеждаше водачът на групата. — Какво общо имат евреите с Балканите?

— В момента те владеят Пътя на коприната — Кротко каза Агаин.

— Не може да бъде…

— Може — прекъсна го капитанът. — Чувал ли си нещо за Морис Алкалай?

— Московският сабри?

— Същият, шейх. Ти си шейх, нали? Всички араби май са шейхове?

— Да, господин капитан, казвам се шейх Абу Шанкар от робска Палестина.

— Тогава слушайте ме внимателно, ваше превъзходителство. В нашите компютри присъстват всичките стотина бойци на Хизбула, които се намират на територията на страната. Никакви проблеми не бихме имали да ви хвърлим в ръцете на МОСАД. Нетаняху ще бъде възхитен, а да не говорим за приемникът му Ехуд Барак. Цял свят знае слабата му на арабоизстребител. Затова ви предупреждавам — никакви акции в страната заради Пътя на коприната! Една въоръжена крачка извън трасето и с вас е свършено.

— Това значи ли, че можем да използваме Пътя?

— Да — Агаин бръкна във вътрешния си джоб, извади бял плик и го подхвърли на шейха. — вътре има снимка на основния ви враг по трасето и дясната ръка на московския сабри. Българин, бивш генерал, супер профи и най-добрият снайперист у нас. Прякорът му е Козел. Убийте го, заловете го жив, сварете го на супа — ваша работа какво ще го правите, но трябва да го отстраните,ако не искате да застанете лице в лице с убийците на МОСАД.

* * *

Аркан отиде лично да прибере диамантите и за своя изненада срещна Козела. Бяха на триста метра от границата на сръбска територия.

— Луд ли си, Козел. За чий хуй поемаш такъв риск. Та ти нямаш смъртна присъда само на луната. Козела стисна подадената му ръка и каза:

— Познаваш ли някой… един-единствен човек, на който би поверил сто милиона долара в диаманти. Аркан се засмя весело.

— Прав си брат… Не познавам такова извънземно. Ние, хората, затова сме хора да се поддаваме на изкушения.

Носиш ли стоката?

— Няма друга причина да съм тук — Козела бръкна в пазвата си, извади кожената кесия, подаде му я и каза — Искам пред мен да се увериш в точността на наличието.

Аркан го покани в джипа си и следвани от „тигрите“, потеглиха в пълна тъмнина. След десетина минути пристигнаха в някакво полу-пусто село, спряха пред централната сграда на площада и запалиха светлините. Влязоха в спартански наредена къща, без нищо излишно и лишена от всякаква декорация. Аркан огледа кесията.

— Има секрет, Козел… Без да броя стоката, знам, че е точна. Виждаш ли този косъм в ципа. Ако го нямаше, тогава щях да броя. А сега ще отброя само твоя бонус. Десет диаманта са твои.

Аркан дръпна ципа, отброи десет камъка и му ги подаде.

— Купи нещо красиво на момичето си и не забравяй, че Аркан е добър приятел на честните си партньори. Седни. Тази нощ си мой гост.

— Трябва да мина границата по тъмно, войводо.

— Утре през нощта. Тази си мой гост. Ще пратя „тигрите“ да ти осигурят безопасен канал. Сега ще пием и ще се обадим на султан Севгун…- Аркан изведнъж стана сериозен. — Той предупреди ли те, че сто рязани от Хизбула са по петите ти.

— Да — Козела се отпусна в стола. — Много ми станаха враговете, войводо.

— Тази вечер ще обсъдим как да ги пратим при Аллаха. Какво ще пиеш?

* * *

Хакел беше получил специално разрешение да подслушва спейсфоните, свързани със спътници, и знаеше за пратката, но нищо повече. Не знаеше кога и как Севгун ще я предаде на Козела, нито пък как той ще я достави на Аркан и ще я достави ли въобще. Сто милиона долара? Лично той би рискувал да изчезне с тази сума, както и щеше да направи, ако успееше да я отнеме от Козела. Никой обаче не знаеше къде е гадният му убиец, нито Тефик, който се беше появил в София, нито арабите, още по-малко албанските им партньори. Тогава Хекел реши да блъфира и поиска среща с генерал Проданов, човека, който най-малко би искал да вижда. Въпреки че полковникът от ЦРУ беше домакин на срещата, генералът наруши етикета и доведе със себе си един млад офицер, който представи като капитан Агаин.

— Говорете спокойно, колега — каза Проданов — Агаин е дясната ми ръка и шеф на групата, издирваща Козела.

Подразнен предварително от присъствието на младока, Хакел изсумтя презрително.

— И с какъв резултати може да се похвали въпросната група?

Агаин се усмихна чаровно и отговори без грам смущение:

— Засега със скромни, полковник, но ние сме оптимисти и вярваме в бъдещето. Надявам се, че Козела е и ваша цел.

— По-лошо, младеж, задължение. Извън останалите си всеизвестни престъпления, Козела дължи четиристотин хиляди долара на американските данъкоплатци и моето правителство ме изпрати да ги взема от него.

— Знам отдавна за тези пари, Хакел. Те са откраднати от покойните синове на покойната ми съпруга. Каква е гаранцията, че парите са у Козела?

— Никаква — отговори германо-американецът. — Искам да го питам къде са парите очи в очи.

— Направете го, полковник — едва въздържайки нервния си смях, каза Проданов.

Хакел кимна.

— Да, ще го направя, но с ваша помощ. Затова поисках тази среща. Направо на темата, господа, а после ще вечеряме. Къде е Козела сега, в този миг? Дори и предположенията ще ми бъдат от полза.

Проданов не му обърна внимание и повика келнера.

— Финландска водка с газирана вода за мен и една ледена бира за младия мъж — посочи Агаин. — Господинът сам ще ви каже какво желае.

— Уиски със сода — каза машинално Хакел, изчака келнера да се отдалечи и продължи.- И така, къде е Козела? Проданов сви рамене.

— Господ знае. Няма да се учудя, ако пие водката си в бара на хотела.

— Искам… моля за сериозен отговор, полковник.

— Получихте най-сериозен и искрен отговор, Хакел. И ние искаме да знаем къде е.

Келнерът донесе напитките и Проданов вдигна чашата си за наздравица.

— Трима души знаят със сигурност къде е — Алкалай, Севгун и Аркан — и сякаш светкавица избухна в мозъка му, — четирима! — Проданов се сети за дъщерята на Сирака… Как й беше името… Габриела? Да, Габриела… От утре тръгваха на лов за момичето. Може би тя щеше да се окаже фаталният капан за Козела.

* * *

— Знам, Козел. Сега по Цариградското шосе или по Пътя на коприната, както го наричаме ние ще настане адска бъркотия. Ще се възползваме от задръстванията, за да ударя Хизбула. Казаците на Севгун са акостирали край Бургас и потеглят на запад. От теб се иска да откриеш Тефик и бърлогата на арабските шейхове. Ще се справиш ли?

— Ще трябва да се справя.

— Радвам се, че се разбираме от половин дума, Козел. Чакам да се обадиш.

Козела загаси телевизора и пи до разсъмване. Легна пиян и грохнал, без да открие начин да се добере до Тефик и шейховете.

Габи спеше, когато Козела се върна от Сърбия. Реши да не я буди, но момичето го усети, скочи от леглото и рухна на пода. Козела я вдигна внимателно. Играеше в ръцете му, като парцалена кукла.

— Къде си… идиот такъв — изфъфли тя и картината му се разясни веднага. Погледна на нощната масичка. Беше се натъпкала с хексадорм.

— Тук съм, Габи. При теб съм, скъпа. Няма да те оставям повече… а сега искам да спиш, момиче. Аз ще бдя над съня ти.

Габи се сгуши във възглавницата и мигновено заспа.

Козела отиде в хола, наля си водка и включи телевизора. Беше посред нощ, но все на някоя от кабелните канали щеше да открие нещо, което да залъже окото му, докато му се отпуснат нервите и му се доспи. Иззвъня мобифонът. Беше Аркан.

— Пуснали сте турския аскер през България — остро каза той.

— Не аз.