Христо Калчев
Кървавият път на коприната (8)

Осма глава

Хашим Тачи — Змията, Сюлейман Селим — Султана, водачите на АОК, пиеха кафе с турския аристократ Тефик Андериман бей, потомък на цял поменик велики везири, управлявали в сянка Османската империя, векове наред, от прословутата битка на Косово поле, до деня, в който кемал Ататюрк обяви светската си република.

— Войната едва започва, Тефик. НАТО е готов да предостави автономия на Косово, но ние се бием за независимост и никакъв друг изход не ни задоволява.

— Какво ще стане с бежанците, Хашим? Не е ли по-добре да ги държите далеч от огъня?

— Разбира се — кимна Сюлейман Селим. — Ще се върнат само годните да носят оръжие. Идва ред на Македония. Един ден ще присъединим Косово и Западна Македония към майка Албания.

— Велика цел — замислено каза Тефик, — но трудно осъществима. НАТО е свръх-сила.

— Но нямат велика цел, както ти любезно нарече борбата ни, Тефик — обади се Тачи. — Аллах ни посочи пътя. Смисълът на нашия живот е да го извървим.

Мълчаха дълго, пиеха кафе и чакаха мига, когато ислямското им възпитание ще позволи да минат на деловата част от разговора.

— Ще задам няколко въпроса, Тефик бей! — остро каза Тачи. — Ще очаквам бързи отговори.

— Слушам, синко. — Тефик беше два пъти по-възрастен от албанеца, беше загубил всичко ценно в живота си, а и да не беше, малко неща можеха да го уплашат и нито едно да го унижи. Той беше Андериман и никога не го забравяше.

— Ти познаваш лично принц Осама бин Ладен, нали?

— Да, Хашим. От дълги години.

— И той те натовари да разчистиш Пътя на коприната?

— Така е. Аз контролирам отсечката от Черно и Мраморно море до Адриатика.

— Знаеш ли, че трябваше да получим една кола?

— Да, Хашим. Крайслер игъл с шестстотин килограма злато, излято в капаците. Колата е при Аркан.

— Кой допусна този провал, Тефик бей? — в гласа на младока, командир на АОК, се промъкнаха агресивни нотки.

— Внимавай как говориш с мен, Змия — кротко каза беят. — По-добре мисли как да измъкнем крайслера от сърбите.

— Посмъртно — обади се Сюлейман Селим. — Златото е свалено, колата хвърлена в някое гробище. Славата ти на голям воин, Тефик бей, не ти разрешава да ни даваш детински съвети.

— Ти дай по-добър, младок… Златото е загубено. Край! Нищо не може да се направи. Ще чакаме друга инжекция, но трябва да гарантираме свободната „проходимост“ на Пътя. Един супер-килър държи под контрол моята отсечка. От изток го подкрепят казаците на Севгун, на запад „тигрите“на Аркан.

Тефик подхвърли едно тесте снимки на Козела пред албанците.

— Намерете начин да отстраните това християнско куче. Иначе притокът на пари, оръжие и дрога ще отива у сърбите!

Тефик стана бавно, загаси цигарата си, каза „Аллах Акбар“, не дочака отговор и излезе. Шофьорът го чакаше пред ролсройса, отвори му вратата, изчака го да влезе и потегли към Дурус, главното пристанище на Албания. Беше време да потърси своя стар приятел Козела в бърлогата му.

* * *

Лежаха по гръб голи и уморени. Бяха се любили целия ден, а наближаваше осемнадесет часа.

— Отивам да се изкъпя — каза Козела. — След един час имам среща със Севгун.

Габи се протегна лениво, обърна му гръб и затвори очи.

— Ще те събудя с нещо друго — изсмя се пресилено Козела и отиде в банята.

Срещата му беше в „Шератон“ — на вълка в устата, но трябваше да отиде.

* * *

— Търсиш ли Козела, Продане? — попита министърът на вътрешните работи.

— Денонощно.

— Къде?

— Навсякъде. Проверяваме всяка съмнителна регистрация, всеки чужденец, който отговаря на описанието му. Козела е нагъл тип, може да отседне в някой петзвезден хотел и да шофира в центъра на София, без да му мигне окото.

— Защо си толкова сигурен, че е в София?

— Никога не съм твърдял подобно нещо, шефе. Това, в което съм сигурен обаче е , че е между капитан Андреево и Калотина.

— Пътя на коприната?

— Да. — кимна Проданов, — а той минава и през София.

— Войната свърши, Проди, а това значи, че и значението на този път намалява до незначително.

Проданов стана и тръгна из кабинета на шефа си.

— Никаква война не е свършила, Богомиле. Свършиха бомбандировките, но войната едва започва, а такива войни, както знаем от историята, никога не свършват.

— Какви войни?

— Религиозните. Справка: Ирландия. Там се бият от шестстотин години.

— Албанците започнаха да се разоръжават.

— На бюрото ти е справката на разузнаването. Албанците предават стари и негодни автомати, а в Албания трупат чудовищни количества най-модерно оръжие, което влиза там или през Адриатика, или по пътя на коприната. Сърбите правят същото, само че тях ги снабдяват руснаците зад гърба на НАТО. Човек не си купува оръжие, за да се бръсне с него.

Бонев поклати глава мълчаливо.

— И ти твърдиш, че Козела пее в сръбско-руския хор?

— Да. И един ден ще го докажа. Той е връзката между Аркан и Севгун. Готов съм да си заложа главата!

Бонев взе един лист от бюрото си и му го подаде.

— Севгун е в „Шератон“, колега. Ти първи трябваше да узнаеш тази вест.

Проданов грабна досието и хукна към вратата.

* * *

Козела, хитър и подозрителен като стара лисица, тръгна към хотела с широки концентрични кръгове около него, като постепенно щеше да ги стеснява, докато се увери, че е безопасно да прекрачи прага му. Не му трябваше много време, за да открие капана на Проданов.

— Султане — Каза той по мобилния телефон, пътувайки в обратна посока. — вместо мен на среща с теб ще се яви един генерал от службите. Блокирал е половин София. Ще ти се обадя веднага, щом се убедя, че завесата е вдигната.

* * *

— Добре дошъл, генерал Проданов — Севгун стана усмихнат, безупречно елегантен и по дворянски учтив. — Очаквах ви.

— Вие… мен — заекна Проданов. — Що за глупост.

— Не е глупост, генерале. Току-що Козела ме извести, че идвате при мен. Поръчах водка, шампанско и черен хайвер. Вие сте мой гост, седнете, моля.

Проданов се отпусна тежко на посочения стол.

— Въоръжен ли сте, господин Севгун?

— Не, разбира се — със сияйна усмивка отговори казакът. — Аз съм бизнесмен, а не някакъв си чикагски бандит.

— А охраната ви?

— Парите се пазят по цял свят, генерале, а аз съм с много пари.

— Козела — Проданов въздъхна тежко. — И къде е сега вашият приятел?

— Първо, това само той може да знае и второ, аз нямам приятели. Само бизнес-партньори. Една водка? Проданов кимна утвърдително.

— Имам няколко въпроса към вас, атамане на Краснодар…

— Султан… Султан на Краснодар, генерале. Атаман е шефът на охраната ми.

— Извинявайте, не съм запознат с казашката йерархия. Със сигурност знам обаче, че бяхте близък приятел на един от най-големите ни гангстери Борис Китов или Бъстър Китън, партньор на Козела.

Севгун се усмихна подкупващо.

— Знам, че знаете, генерал Проданов. С Борис се запознах в Америка на един шах турнир. Когато разбрахме, че и двамата сме славяни и православни християни се сприятелихме. Гостувал ми е в Русия, аз съм идвал няколко пъти в София, но нито аз съм се интересувал от бизнеса му, нито той се е опитвал да наднича в моя. Прав сте и за Козела. При едно от предишните ми посещения Борис ме запозна с него. Представи ми го като генерал от тайните служби. Стори ми се корав и смел мъж.

— И не знаехте, че това са най-страшните килъри на България?

— Не, но и да знаех нямаше да ви кажа. Това не е моя работа. Наздраве! Пиха мълчаливо.

— Нали знаете, султане, че прекрачвайки границата на България, вие сте длъжни да спазвате всички закони на страната.

— Разбира се, генерал. В Рим по римски. Където и да отида, старая се да бъда изряден гост. Проданов се усмихна криво.

— Знаете ли, че мога да ви подведа под отговорност за укривателство на опасен престъпник.

Севгун се изсмя в лицето му. Излъчваше и ирония, и презрение, а като че ли беше почнал да се забавлява. „Ще ти скъсам мужишкия гъз!“ — помисли вбесеният Проданов, когато чу да казва:

— Не ставайте смешен, генерале. Къде съм укрил страховития ви килър? В спейсфона си. Козела ми се обади и поиска среща. Поканих го тук. Обади се втори път да се извини. В края на краищата полицията по цял свят има предимство. Това е. Ако смятате, че съм нарушил законите ви, можете още сега да ми сложите белезниците. Обещавам да кажа на охраната си да не се намесва.

Проданов отпи голяма глътка водка и се възпротиви, когато казакът доля чашата му.

— Опитайте черния хайвер, генерале. Истинска каспийска стока.

Проданов не се възползва от поканата, запали цигара и се приготви да привърши разговора.

— Ще ми съдействате ли да намеря Козела?

— Не.

— Това последната ви дума ли е, султане?

— Да. Истинският казак е свободен човек, а свободните хора в целия свят презират полицията. — Много любезно от ваша страна. Севгун възвърна любезната си усмивка.

— Това беше предизвикан отговор, уважаеми господин генерал.

Проданов се надвеси над масата.

— Слушай ме внимателно, руснако. Нашите бандити са ми предостатъчни, за да толерирам гастрольори като теб. Гледай да не сгазиш лука, че тогава и Червената армия няма да ти помогне.

Проданов загаси фаса, изля водката в гърлото си, хвърли десет хиляди лева на масата и следван от охраната си, напусна „Шератон“.

Играта на стражари и апаши обикновено започваше инцидентно, но никога не свършваше. Опасна игра, но възбуждаща. Козела и Севгун се срещнаха в градинката срещу Министерството на вътрешните работи. Кой би предположил, че ще кроят пъклените си планове, загледани във все още осветения кабинет на генерал Продан Проданов. Беше два и половина часа през нощта на 24 юни. Студен и дъждовен месец, но и да беше горещ и сух нямаше да бъде по-безопасен.

Севгун извади кожена кесия от вътрешния джоб на сакото си и му я подаде.

— Това са брилянти, Козел. Грубата им оценка е сто милиона долара.

— Аркан?

— Да. Ваша грижа е да опазите стоката. Той ще ти се обади утре.

Козела прибра кесията, запали цигара и се облегна на пейката.

— Благодаря ти за отношението ти към Габриела, Султан. Никога няма да забравя какъв мъж и джентълмен се оказа владетелят на Краснодар.

Севгун го потупа по коляното.

— Забрави, Козел. Разчисти Пътя на коприната и ела при мен. След толкова битки е време за отдих, войнико, а никъде по света няма да се чувстваш по-сигурен, отколкото сред моите карстови извори.

— Благодаря, Фомич. Благодаря от сърце, само не виждам деня, когато ще мога да се оттегля в пенсия — Козела се изсмя дрезгаво, но Севгун чу тъжни нотки в гласа му. — Много гъсто стана по пътя, султане, много артисти излязоха на светло. Едната линия върви през Осама до Хашим Тачи, другата от теб през мен до Аркан, но полицията следи и двата канала. Тефик и Хекел искат главата ми и слухтят някъде наоколо. Влязат ли в следите ми — и твоите момчета няма да имат време да ми помогнат. Да не говорим, че Проданов зад служебните си задължения прикрива дивата си ненавист към мен… Кога ли ще дойде денят на отдих, Фомич?

Севгун отново тури ръката си на коляното му.

— Ще дойде, Козел. Вярвам в тебе. Морис Абрамович Алкалай ти изпраща специалните си поздрави… Той е евреин и мрази исляма не по-малко от нас. Предаде ми да ти кажа, че Тефик Андериман бей е поискал помощ от АОК. Хашим Тачи му е изпратил най-способния си убиец. Някой си Албан — Севгун извади плик от джоба на сакото си. Вътре е снимката му.

* * *

Беше три и половина, когато отключи вратата на апартамента. Габи го чакаше в полумрака на хола, гримирана и облечена, като че ли се готвеше всеки момент да излезе. Очите й изразяваха и страх, и умора, и още нещо, което го достраша да формулира за себе си.

— Къде си, Иване. Ще ми се пръсне сърцето. От пет часа се взирам във вратата.

Козела се отпусна в канапето срещу нея.

— Виждала ли си по филмите как глутница кучета преследва самотен вълк в гората? Това съм аз в този шибан, шибан, шибан град!

Габи изхлипа, после се овладя и каза тихо:

— Обичам те, Иване.

Козела мълча дълго, тъпо, тягостно.

— Момиче, ще ти кажа нещо ужасно. Нещо, което никога, под никакъв претекст не бих искал да излезе от устата ми. И аз те обичам.