Христо Калчев
Кървавият път на коприната (2)

Втора глава

Козела се промъкваше на втора скорост през руините на затъмнения град. Чувстваше, а понякога и виждаше попаденията на „Томахоук“, придружени с огнен стълб и далечен тътен. НАТО бомбардираше северната, административна и индустриална част на Белград, а Козела беше на път да излезе от южните предградия на път за Прищина.

Гледаше войната, а мислеше за Габриела. Това момиче се впи като кърлеж в него, но преодолявайки първоначалните си предразсъдъци, все почесто се улавяше, че мисли за нея, че се съобразява с желанията, дори капризите й, и подсъзнателно я включва в плановете си за някакво евентуално, макар и мъгляво бъдеще. Габи излъчваше някаква неподправена детска нежност… докато й вдигне краката. Тогава се превръщаше в диво животно и мръсница от порно-филмите.

Козела излезе от града, включи дългите светлини, набра 3000 оборота, мина на пета скорост и остави беемвето да покаже истинските си възможности. Чакаха го 700 км. Път, осеян и с неизвестности, и с опасности, а на разсъмване трябваше да бъде в Прищина. На седалката вдясно лежеше тежкият му зигзауер, в краката любимият М-16, с който беше застрелял Нерон вълка, Доди Беров и още много други, протягащи ръце към врата му… Надеждно въоръжение, което хората на Аркан щяха да му отнемат още на първата минута. „Да става каквото ще!“ — процеди той и натисна педала на газта до ламарината.

Пристигна без инциденти, въпреки лудешкото каране. Беше шест и десет сутринта. Паркира пред хотела и зачака. Изпуши една цигара… не се появяваше никой. Козела заключи вратите, отпусна се на седалката и мигновено заспа.

Събуди го блъскане по ламарината на торпедото. Отбори очи и се намести на седалката. От всички страни го бяха наобиколили маскирани мъже с камуфлажни облекла и калашници в ръцете. Козела отвори вратите на колата и сложи ръцете на волана. Всяко прибързано или необмислено движение можеше да бъде фатално.

— Ти ли си, генерале? — попита един от „тигрите“. Така се наричаше формировката на войводата. Козела игнорира въпроса.

— Тук съм по покана на Аркан — спокойно каза той.

— Ти ли си Козела?

— Аз.

— Въоръжен ли си?

— Пистолетът на седалката — посочи го с поглед — и един М-16 в краката ми.

Тигърът се наведе, издърпа автомата и даде знак на един от хората си да вземе зигзауера.

— Излез бавно! — Козела се подчини. — Ръцете на торпедото, краката разтворени! — знаеше процедурите и ги изпълняваше безропотно.

— Чист е — каза „тигъра“, изви ръцете на гърба и ги закопча с белезници. — Козел, ти ще дойдеш с нас. Мой човек ще кара след нас колата ти. Заповедта ми е да ти вържа очите и да те заведа при войводата.

— В Рим по римски — неопределено каза Козела. — Щом имаш заповед, изпълни я.

Пътуваха с мощен джип по нещо, което и в най-романтично настроение не би могъл да нарече път. Главата му се удряше в покрива на джипа, залиташе и ако не го подпираха, отдавна щеше да лежи на пода. Пътуването му се видя безкрайно, макар че трая около половин час.

Въведоха го в някаква селска стая, свалиха му превръзката от очите, откопчаха белезниците, но вързаха дясната му ръка за желязната рамка на легло.

— Тук ще чакаш войводата — каза „тигъра“, излезе и го остави сам.

Косово! И в мирно време не беше стъпвал тук, а сега бушуваше война. Докато чакаше Аркан, опита се да си припомни какво знаеше за историята на местността, албано-сръбския конфликт, прераснал в ненавистна вендета, а от там във война на живот и смърт. Човешкият живот тук бе нищожен аргумент. В България история се преподаваше повърхностно и тенденциозно, но все пак в паметта му бяха останали прословутата битка на Косово поле, легендарният подвиг на Крали Марко, основаването на първата сръбска държава от крал Лазар… за години и дати паметта му беше напълно безпомощна. Добре де, как все пак се бяха появили шиптърите, които сега бяха 9/10 от населението?

След около час пазачът му го освободи от белезниците и побутвайки го с автомата си, подкара го през селото. Че това е село нямаше никакво съмнение, но не се виждаха нито хора, нито добитък, нито се забелязваха каквито и да били признаци на живот. Стигнаха до мегдана, прекосиха и влязоха в някаква сграда, която може би е била кметство, но сега изпълняваше друга роля в това мъртво селище. В средата, на дълга маса, заобиколен от тридесетина „тигри“, го чакаше Желко Разнятович или войводата Аркан, обявен от хагските съдии за военнопрестъпник номер едно на бивша Югославия.

— Много грубиянски посрещаш гостите си, Аркан.

— Тук е бойно поле, а не бална зала, генерале!

— Бивш генерал — побърза да го прекъсне Козела. -Ще ме поканиш ли да седна?

— Щом си гост, разбира се. Сядай, разполагай се, Козел. Какво ще пиеш? Барът ни е зареден с всичко необходимо.

— Водка и чешмяна вода.

— Никога чешмяна — каза Аркан. — Тук водата е смъртен риск. Дайте му „Абсолют“ и минерална.

Войводата изчака да го обслужат и когато изнервеният Козел изпи на екс чашата си, попита:

— Какво те води при мен, Козел?

— Старото приятелство. Забрави ли, че навремето заедно ебавахме майката на югоембаргото?

— Не съм забравил, разбира се, но това не е единствената причина. Козела кимна.

— Прав си, Аркан, това е поводът, причината е друга. Имах двама сина, млади хубави момчета… Американците ги убиха.

— Защо? — сухо попита войводата. Козела се изпоти, преди да отговори:

— Бяха студенти в Америка. Направиха банков обир в Аспен.

— Колко?

— Малко по-малко от седемстотин хиляди долара, делени между трима.

— Къде е техният дял?

— Не знам, Аркан. Нямахме време да говорим. Войводата го изгледа с открито недоверие.

— И нямаш представа къде е тяхната част?

— Никаква. Убиха ги на границата. Погребах ги на сръбска земя.В джобовете им имаше хиляда долара общо и паспорти на парагвайски граждани.

— С адрес?

— Асунсион, улицата не помня, но паспортите са в жабката на беемвето.

Аркан погледна един от охраната си. Нямаше нужда от думи. „Тигъра“ излезе веднага. На всички им беше ясно къде отива.

— Още водка, Козел?

— С удоволствие… едва владея нервите си, стари… мислеше да каже „приятелю“, но се отказа и произнесе „Колега“.

Аркан се намръщи.

— Моите колеги са около мен, Козел. Ето ти моите „Колеги“ — „тигрите“. И ние воюваме рамо до рамо за сръбската правопрестолнина Косово.

— Дойдох да воювам с вас, Аркан. Имам не по-малко основания да мра срещу американците.

„Тигъра“ се върна и остави фалшивите паспорти на момчетата при войводата.

Аркан прочете регистрацията и подаде паспортите на един от „тигрите“.

— Ще проверим адреса, Козел. Две трети от седемстотин хиляди долара не са пари за преебаване.

— Асунсион е много, много далече… Войводата го прекъсна.

— Не и за дългата ръка на Аркан — взря се в очите му и тихо, но злобно попита: — Как е твоят приятел Тефик бей?

Козела разбра, че току-що е чул смъртната си присъда. Не му беше нито за пръв път, нито щеше да се парализира пред лицето на смъртта. Не и той!

— Нещастен е, Аркан. Синовете му претърпяха катастрофа и сега са полупарализирани.

— Но са живи — тихо каза войводата — А твоите не. Козела мълча дълго, преди да отговори на скрития му въпрос:

— И ти имаш син, Аркан!

— Да, имам, но не съм шпионин на ислямския фундаментализъм. А ти идваш при мен точно в това си качество и се опитваш да разиграваш трогателни пиеси. Сериозно ли ме смяташ за глупак, Козел?

— Няма да говоря повече, войводо. Моля те, заповядай на „тигрите“ си да ме убият без варварски мъчения.

Аркан се присегна, доля чашата му и каза спокойно, дори кротко:

— Нямам никакво намерение да те убивам, Козел. И то не само защото си мой гост. Смъртта ти не ми върши работа! — Аркан поиска още чай и се облегна на стола си. — Имам обаче въпроси. Например, какво знаеш за така наречената армия за освобождение на Косово?

— Достатъчно, войводо… Повече отколкото си мислиш.

— Говори, генерале. Целият съм слух.

— Знам кои са Адем Демачи и военните му лидери Хашим Тачи /Змията/ и Сюлейман Селим /Султана/. Знам и че първото прочистване на Косово предприеха шиптърите преди повече от сто години.

Аркан кимна.

— Така е, Козел. Точно така. Щом знаеш истината, защо не я кажеш на когото трябва. Знаеш ли, че България даде небето си на НАТО?

— Знам Аркан, но и ти знаеш, че аз не съм публична личност. Обстоятелствата ме принуждават да се крия и да съм нащрек дори в съня си. На кого мислиш, че мога да кажа: „Каузата на Аркан е справедлива?“

— Знам, че не можеш, но можеш да не си подлагаш задника на оня рязан бандит Тефик бей!

Козела почувства обидата с кожата си, но брои до десет и отговори:

— Добре знаеш, че никога, на никого не съм си подлагал задника, войводо… Щом толкова мразиш Тефик, защо не го ликвидираш? Той е в ръцете ти.

Аркан се изправи и тръгна из бившето кметство.

— Знаеш ли защо, Козел? Ще ти кажа, защото си православен християнин като мен, защото си войник и защото навремето доказа, че може да се вярва на думата ти. Прав си, че мога да убия Тефик, когато поискам, но с неговата смърт ще изчезне последният ни шанс да затворим Пътя на коприната.

„Коприна ли?“ — Козела помисли, че не е разбрал добре.

— Какво общо има някаква си коприна и твоята война с албанците?

Аркан отиде до огромната географска карта, закачена зад гърба му.

— От Китай, Афганистан и Бирма тръгва Пътят на коприната. Това датира от времето, когато Марко Поло изнесъл първите копринени буби, скрити в кухия му бастун. Пътят върви през Иран, Ирак, Турция и през София влиза по три канала — Сърбия, Албания, Косово — през Видин, Калотина и Кюстендил. Навремето по този път е вървяла търговията с коприна, но днес това е пътят на оръжието и дрогата.

Козела разбра всичко или почти всичко.

— Искаш да кажеш, че Тефик контролира Пътят на коприната? — това беше полувъпрос, полу-разсъждение на глас.

— Не, Козел, главният бос на фундаменталистите е Осама бин Ладен. Говори ли ти нещо това име? — Козела кимна утвърдително. — Тефик е връзката между него и шиптърските банди. Тефик е жив само защото чрез него се надявам да се добера до Бин Ладен и веднъж завинаги да пресека пътя на оръжието и дрогата от Кабул до Тирана.

— Тирана? — искрено учуден, възкликна Козела. — Конфликтът е тук в Косово, Аркан.

— Но иницииран, финансиран и благословен от велико-албанските шовинисти отвъд границата. Къде мислиш, че се крият бандитите на АОК, като видят дебелия? На

територията на същинска Албания са и базите им, и складовете с оръжия, и семействата им. Тук налитат за кратки набези и бързат да си плюят на петите.

Аркан седя дълго пред прозореца, но там нямаше нищо за гледане. Погледът му беше обърнат навътре в него.

— Ела, Козел. Време е да хапнем, каквото дал Бог, после ще те заведа да видиш как се решава вековна религиозна омраза.

* * *

Косово беше царство на призраци. Руйна пустиня, запустели полета, глутница озверели от глад кучета и джамии. Имаше и църкви, разбира се, но минаретата се извисяваха над всичко. Еднообразен хълмист и каменист пейзаж, липса на истински поминък и беднотия… За това ли шибано Косово воюваше цял свят? И що за пирова победа щеше да получи онзи народ, който забие завинаги националното си знаме над това жалко село наречено Прищина? Но това беше нищо, бели кахъри, сапунени мехури, в сравнение с това, което видя на югославско-албанската граница|Дори за хладнокръвен убиец, видял всички ужаси на подземния свят, това беше непоносима гледка. Първо го втрещи смрадта. От север на юг се движеше окаяна колона от 10, 20, 30 хиляди души. Кой можеше да прецени освен ГКПП? Пътуват кой с каквото има, но основната маса представляваше вървящи в предсмъртен унес мъже, жени, деца, старци. Някои носеха близките ту на ръце, ту на гръб. Жегата беше повече от 30 градуса. Мараня трептеше в неподвижния въздух и никъде, на километри в диаметър, нямаше нито едно дърво, което можеше да подслони със сянката си някой умиращ. Конвоираше ги сръбска полиция.

Навлечени в маскировъчните си костюми, мъкнещи тежкото си оръжие, полицаите изглеждаха не по-малко изтощени от жегата, но затова и двойно озлобени.

На самото ГКПП беше още по-лошо. Сърбите събличаха косоварите, там отнемаха и всички пари и всякакви документи за самоличност, паспорти, актове за раждане, брачни свидетелства, нотариални актове, сваляха номерата на коли и мотоциклети и ги захвърляха зад границата наистина като призраци — без имена, без социален статус, без собственост. Един ден тези хора по никакъв начин не можеха да докажат, че са именно тези, за които се представят, още по-малко да претендират за къщите си, нивите, добитъка. Страшна гледка, но гениално измислена от режима на Милошевич.

— Виждаш ли какво става, Козел? — попита Аркан. — Утре, когато демократичните убийци на НАТО стъпят в Косово да търсят шиптъри, ще ми намерят хуя, генерале! Тогава в лично писмо ще попитам Клинтън защо не иде да ебе подчинените си в Арканзас, а се е заел да рине лайна в Сърбия.

— Аз дойдох с готов избор, Аркан. Войводата поклати глава.

— Тук ти не ни трябваш. Ние знаем как да браним исконната сръбска родина. Но ако си православен християнин и мразиш американците, както твърдиш, можеш истински да помогнеш на своите братя сърби.

— Главата на Тефик? — възкликна Козела.

— Не. Тефик е моя грижа. Ще се погрижа и за парите на синовете ти. Ако работиш за мен, те ще бъдат твои, ако не — ще влязат в касата на „тигрите“. Разбра ли ме?

Козела кимна.

— Какво очакваш от мен, Аркан?

— Върни се в България, брат. Върни се, събери твоя отбор убийци и взриви Пътя на коприната. — Аркан сложи ръка на рамото му. — А ако един ден се добереш до Осама бин Ладен и го скъсиш с една глава, за Сърбия ще бъдеш национален герой не по-малък от кралете Лазар, Милан… дори от Крали Марко ще бъдеш по-велик, Козел.

* * *

Свечеряваше се. Скоро щяха да завият сирените и НАТО да връхлети със супер самолетите си над изпепелено Косово, но Аркан и „тигрите“ му не даваха вид, че предстоящите бомбардировки ги безпокоят, още по-малко се готвеха да се скрият в бомбоубежища, каквито тук нямаше.

— Защо ме заведе на границата? — глухо попита Козела.

— За да видиш жестоката истина и да си направиш избора.