Христо Калчев
Кървавият път на коприната (10)

Десета глава

На връх Петровден хвръкнаха десет арабски глави. Избиха ги „тигрите“ на Аркан и казаците на Севгун, но касапницата беше приписана на Козела. МВР направи всичко, което беше по силите му, за да укрие този „геноцид“ от вестникарите и до голяма степен успя. Носеха се слухове, но със сигурност от новината нищо не се промъкна в пресата. Жертвите бяха паднали между Харманли и Пазарджик и тъкмо полицията се готвеше да обяви отбой, когато взрив, закрепен под масата на едно заведение във Вакарел, разкъса на парчета още четирима бойци на Хизбула.

— И това ли е работа на Козела, идиоти такива! -изкрещя министърът. — Той да не е дух, та да се явява навсякъде. Хващайте се на работа, че ще хвърчат пагони. Какво да кажа на Мавъра? Козела беше едновременно в Харманли, на мотел „Избора на Белоногата“, в Пазарджик и Вакарел? Това ли да му кажа? Нали веднага ще повика за мен линейка на психиатрията и ще бъде напълно прав.

Министърът скочи гневно, тръшна вратата и напусна заседателната зала.

След кратко мълчание го последва и Проданов.

— Агаин, ела с мен! — после, затваряйки вратата на кабинета, попита — Имаш ли обяснение за тази вартоломеева нощ?

— Разбира се, шефе — бодро, без сянка на притеснение, каза капитанът. — войната се води на целия полуостров. Сърби и албанци се колят като зелки зад гърба на KFOR. Невъзможно е битката да не се прехвърли върху най-важната артерия — Пътя на коприната.

Проданов кимна разбиращо.

— Да приемем, че от едната страна е ислямският фундаментализъм, тогава кой воюва срещу него? Сърбите?

— Сърби, руснаци и нашият приятел Козела.

— Козела, Козела, Козела… — Проданов ходеше из кабинета си, като циклофреник в криза.

— И това лайно е повикало килъри от чужбина…

— Естествено. Такава операция не може да бъде извършена от Козела и шепата убийци, останали от „Ескадрона на смъртта“. Севгун от Русия и Аркан от Сърбия са изпратили най-добрите си хора. По-лошо е, че при масовите проверки ни един от тях не влезе в мрежата.

— Къде е Тефик?

— Дълбоко потапяне. След като Турция осъди на смърт Йоджалан — и кюрдите точат зъби да му прегризат гърлото. А както знаеш, по-добре от мен, у нас ги

има предостатъчно.

Проданов отиде до прозореца и се взира дълго в шумния поток по улица „6-ти септември“.

— И какво ще правим сега? Агаин застана до него.

— Ще търсим тигрите на Аркан и казаците на Севгун чрез плътна блокада… Уверявам те, сложил съм троен кордон по Пътя на коприната… трябва да са кенгуру, за да я прескочат. А Козела… дано проработи капана с онова момиче… Габриела.

Иззвъня служебният телефон. Проданов го вдигна, побеля като платно и почти падна в стола си. Когато затвори, мълча дълго преди да каже:

— в Княжево е нападната резиденцията на Хизбула. Избити са и петимата шейхове, които ги представляваха в България. Атентаторът е бил сам.

Агаин седна срещу съсипания си началник и като че ли на себе си каза:

— Виж, това със сигурност е Козела!

* * *

А какво беше станало всъщност?

Козелът знаеше как ще действат сръбският войвода и казашкият султан. Маскирани, като ловци, казаци и „тигри“, щяха да ударят целите си. През нощта да прескочат с делта-планери кордоните на полицията, да прехвърлят планината, да се съберат на летището в Твърдица и да чакат руски транспортен самолет. На тяхно място щяха да влязат други командоси за следващите си акции срещу исляма.

По-важно, а и много по-лошо беше, че той не намираше начин, нито дори идея, как да ликвидира Тефик и шейховете. Накрая в отчаянието се принуди да набере един телефонен номер.

— Знаеш ли кой се обажда? — попита той, след като чу глас в другия край на линията.

След кратко мълчание, позованият каза тихо:

— Ти си луд!

— Може и да си прав. Нямам избор. Трябва да говоря с теб.

— Имаш ли представа колко юнаци мечтаят да се срещнат със звездата на подземния свят?

— Мога да си представя — Козела се изсмя дрезгаво. сигурен ли си, че линията е чиста?

— Не, разбира се. На мое място би ли бил?

— Не. Дай ми номер и час. Ще бъда точен. След известна пауза позованият попита:

— Помниш ли кода на ескадрона?

— Да.

— Тогава пиши на 17940771, ще чакам точно в единадесет часа.

В момента беше тринадесет, а това значеше, че бившият му колега и подчинен ще чака след пет часа, по средно пекинско време, на кодирания телефон.

Новините бяха добри и лоши. Проданов разпространяваше снимката на Габриела и снабдяваше всички ченгета с нея. „Стар трик, аз бих го използвал отдавна!“ Тефик беше потънал в земята, но шейховете, като истински източни князе, дембелстваха в бившата източна резиденция на ЦК на БКП в Княжево.

* * *

— Седемнадесет жертви за три дни, Продане, и нито един заловен. Давам ти един месец да се справиш с тази чума Козела. След този срок ще ти поискам оставката.

— Оставката ми е в джоба, шефе — Проданов му показа бял лист. — Подписана е. Искаш ли я?

— Не още. Искам Козела.

— Не е само в Козела проблема, Богомиле. Води се война между православното християнство и ислямът, друг въпрос е, че никой не го признава. Ония тъпаци Клинтън и Блеър застанаха на страната на рязаните и за столетие напред развалиха рахата.

— Преувеличаваш!

— Нищо подобно! Вие в Министерския съвет може да плямпате както си искате, но ние сме ченгета и нашият език е друг. Приготви се за истински урожай от трупове. За щастие все още не български.

Бонев остави лулата и стана.

— Колега, не можеш да ми говориш така. Знам, че не те е страх от уволнение и аз никога не съм мислил да те хвърлям на кучетата. Кълна ти се! Друга работа е в яда си какво казвам. Сега обаче искам от теб, като приятел да ми кажеш какъв е нашият избор. Ясно и точно!

Проданов закопча сакото си, стана от стола и каза:

— Трябва да направим нашия избор, господин министър. Ние, ако не ме лъже паметта, сме православни християни. Другото го оставям на вашата компетентна преценка.

Министърът го гледа дълго време в очите.

— Това не значи ли, че ще пеем в един хор с Козела?

— Да — каза Проданов. — Козела е православен християнин и ще пее в хора, но е мой личен враг и когато го убия, ще донеса в твоя кабинет личното си оръжие и ще сложа ръцете на гъза си.

* * *

— Габи, вторият мъж на жена ми, другояче казано, пастрокът на покойните ми момчета, е висше ченге. Знаеш ли?

— Да.. . Чувала съм го от тях.

— Той, генерал Проданов, е разпространил твоя снимка и чрез нея смята да се добере до мен. Аз не мога да те държа в този апартамент като затворничка вечно. Ти дори не можеш да идеш до майка си и да се върнеш обратно тук. Предлагам ти да те скрия или при Аркан в Белград, или при Севгун в Краснодар. Имаш честната ми дума на убиец, че в мига, когато си свърша работата, ще дойда при теб.

Габи стана от леглото, оправи пеньоара си, запали цигара, наля две водки, за Козела голяма, и тихо почти нечувано каза:

— Аз съм с теб… Ще остана в този затвор колкото трябва. Но ако ме изпъдиш, няма да ме видиш повече!

Козела седна до нея и я прегърна.

— Не те гоня, Габи, скъпа. Чудя се как да спася теб и себе си… После ще му мислим.

Габи взе брадата му в ръце и я обърна към себе си.

— Искам да ти задам един-единствен въпрос. След отговора ти ще знам какво да правя. Вярваш ли , че едно бивше курве може да се влюби истински, до смърт?

Козела не отговори. Потърси устните й и ги намери.

* * *

Принц Осама приближи към очите си инфрачервения бинокъл за нощно виждане и ясно различи мощната италианска „Риба“, която пореше вълните в залива на Сидра. Тефик идваше водачът на ислямския фундаменталистки ъндърграунд се обърна и влезе в ролсройса си, паркиран до самия кей. Многолюдната му охрана с автомати в ръце чакаше в четири джипа, заобиколили отвсякъде лимузината.

Тефик излезе сам на пристана и се отправи към саудитеца. Както винаги, беше безупречно елегантен, с цигара в уста и ръце в джобовете, имитираше, че не го безпокои смъртната присъда, която Осама бин Ладен му беше издал. Турчинът застана пред отворената врата на ролсройса и попита:

— Аллах акбар, принце. Искал си да ме видиш?

— Хвърли тази цигара, ако не искаш да я избия от устата ти с изстрел.

Тефик се подчини неохотно, бавно, с високомерно признание, че силите на арабина превъзхождат неговите.

— Хвърлих цигарата, Осама. Да минем на деловата част.

— Знаеш ли, че те осъдих на смърт, бей?

— Да, чух. А ти знаеш ли защо дойдох на среща с теб въпреки присъдата ти?

— Нямам нищо против да чуя, бей. Говори.

— Първо, нямам никаква вина пред теб, и второ, моят живот свърши. Вземи го, когато поискаш.

Принц Осама бин Ладен мълча дълго, после каза:

— Отговор на аристократ, Андериман бей. Заповядай, качи се в колата.

Тефик се настани на седалката до него и зачака.

— Кейфор е блокирал албанските пристанища. Път през Гърция, Унгария и Румъния за нас няма. Разбираш ли ме, Тефик.

— България — неопределено отговори той.

— Точно така. Остава само Пътят на коприната. Генерал Джексън разоръжава АОК. Змията не може да остане без оръжие, а няма пари да купи ново. Косово на практика се присъедини към Албания, но само силна армия може да гарантира трайността на този процес. Ислямът се разширява, завоюва нови територии. Аллах акбар, ние приемаме в обятията си ислямско Косово, но трябва да му помогнем. Разбираш ли ме, Андериман бей?

— Да, принц Осама. Думите ти галят слуха ми. Арабинът остави този комплимент без последствие.

— Ще трябва да повториш акцията, бей. В открито море ще се прехвърлиш на кораба „Монровил“ под либерийски флаг. Там ще те чака нова кола, една жена — италианска проститутка, и разбира се за достоверност, перфектни документи. Ще те стоварят в Бургас. Оттам нататък Аллах да е с теб. Тръгвай, Тефик. Хашим те чака.

* * *

— Полковник Хакел, бригаден генерал Малкълм Талбог е на телефона.

— Мразя тъпи шеги — отговори сънливият офицер.

— Обадете се в службата, полковник. Поискайте да ви свържат с мен. Веднага!

Телефонът изключи. Хакел скочи от леглото, разтреперан и потен. „Нима наистина беше говорил с директора на ЦРУ!“

След тридесетина секунди разговорът беше подновен.

— Сър, обажда се полковник Хакел по ваша заповед. Моля да извините проявеното недоверие, но най-малко съм очаквал вие да ме потърсите, сър.

— Разбирам, полковник — гласът на генерал Талбог беше тежък като статуята на свободата, басът му дълбок като Марианската падина. Това беше глас, свикнал да заповядва. — Как преценявате положението на Балканите?

— Много сложна ситуация, сър. Мисля, че НАТО прибърза с обявяването на края на войната. Въздушната намеса беше оправдана с етническото прочистване на Косово. Сега обаче тече обратният процес — албанците почти прочистиха Косово от сърби и този геноцид, сър, се върши с парите на американския враг номер едно принц Осама бин Ладен.

Талбог помълча няколко секунди.

— Доволен съм от анализа ви, полковник. Изказахте мои мисли. Винаги е така, когато недалновидни политици оставят съдбата на света в ръцете на недообразовани, но в замяна на това самонадеяни генерали. Ние обаче не сме нито едното, нито другото. Ние, Хакел, трябва да предвиждаме последствията и да се стараем да ги направляваме в наша полза. Ясно ли се изразявам?

— Напълно, сър.

— Тогава чуйте новата заповед, полковник. През Хашим Тачи и турския аристократ Тефик Андериман трябва да се доберем до Осама бин Ладен. Отстранете го според обстоятелствата. Имам сведения, че принцът е замислил най-ужасния атентат на света. Взривяването на Рокфелър център. Информацията идва от среди, близки до групата „Билделберг“.